Разбий ме

Двайсет и пета глава

Уорнър знае, че нямам избор. Иска да ме подтикне към поредната ситуация, в която ще е възможно да види проявата на уменията ми, и няма нищо против да подложи на мъчение едно невинно дете, за да постигне целите си.

Точно в този момент няма друг вариант.

Трябва да предприема нещо, преди невръстното момченце да е направило крачка в грешната посока.

Бързо запаметявам местата на колкото мога повече шипове и ги заобикалям/прескачам/избягвам на косъм, докато не стигам възможно най-близо до целта си. Поемам си дълбока, треперлива глътка въздух и се съсредоточавам върху немощните крайници на момченцето пред себе си, моля се на Господ да съм взела правилното решение. Тъкмо се каня да съблека потника си, за да го използвам като преграда между двама ни, когато усещам леката вибрация в пода. Трусът, предхождащ заплахата. Знам, че разполагам с половин секунда, преди шиповете да прободат въздуха, и с още по-малко време за реакция.

Сграбчвам детето.

Писъците му ме раздират като смъртоносни изстрели — по куршум на секунда. То дращи с нокти ръцете ми, гърдите ми, рита тялото ми с крачета, ридае в агония, докато болката не го парализира. Отпуска се в ръцете ми, а аз се разкъсвам на парчета, очите ми, костите ми, вените ми изскачат от местата си, нахвърлят ми се, обстрелват ме със спомени за чудовищните ми деяния.

Болка и енергия струят от неговото тяло в моето, изливат се през крайниците му и се разбиват в мен с такава сила, че едва не го изпускам. Сякаш преживявам наново кошмар, който цели три години съм се мъчила да забравя.

— Просто удивително — въздъхва Уорнър през колоните, потвърждавайки подозренията ми. Явно ме наблюдава през огледалото. — Блестящо, ангелче. Безкрайно впечатлен съм.

Прекалено напрегната съм, за да обърна внимание на Уорнър. Нямам представа колко време ще продължи извратената му игра, а трябва да огранича съприкосновението на кожата си с тази на момченцето.

Става ми кристално ясно защо Уорнър ми е избрал толкова оскъдно облекло.

Завъртам детето в ръцете си и успявам да го хвана за памперса. Държа го в дланта си. Изгарям от желание да повярвам, че допирът ми не е бил достатъчно продължителен, за да му навредя сериозно.

То изхълцуква, тялото му възкръсва с потреперване.

Толкова съм щастлива, че мога да заплача.

Тогава обаче писъците започват отново, макар и не породени от болка, а от страх. То опитва с всички сили да се изплъзне от хватката ми и аз съм напът да го изпусна, а китката ми едва не се чупи от тежестта. Не смея да сваля превръзката от очите му. По-скоро бих умряла, отколкото да му позволя да зърне това място, лицето ми.

Стисвам челюст така силно, че очаквам зъбите ми да се счупят всеки момент. Ако го оставя на земята, ще хукне нанякъде. А хукне ли, свършено е с него. Не бива да го пускам.

Кънтежът на старо механическо скрибуцане съживява сърцето ми. Шиповете започват да потъват в земята един по един, докато не изчезват напълно. Стаята се превръща в безобидно пространство така бързо, че се замислям да не би цялата опасност да е била просто плод на въображението ми. Оставям момченцето на пода и прехапвам устна, преглъщайки болката, заляла китката ми.

Детенцето побягва и най-случайно се натъква на голите ми крака.

Изпищява, потреперва и се свлича на пода, свивайки се на кълбо, хлипайки, докато не ми идва наум да се самоунищожа, да се отърва от този свят. Сълзи обливат на бързи струи лицето ми и копнея единствено да се пресегна и да му помогна, да го притисна към себе си, да целуна красивите му бузи и да му кажа, че вечно ще се грижа за него, че ще избягаме заедно, че ще играя с него и ще му чета приказки нощем, а знам, че не мога. Знам, че никога няма да мога. Знам, че винаги ще е невъзможно.

И внезапно светът губи фокус.

С такава мощ ме обземат ярост, напрежение, гняв, че почти ме издигат над земята. Кипя от сляпа омраза и отвращение. Дори не съзнавам, когато краката ми се задвижват в следващия момент. Не разбирам ръцете си и действията им, нито пък как им е хрумнало да полетят в атака към огледалото с разперени пръсти. Знам единствено, че искам да усетя как вратът на Уорнър се прекършва между тях. Искам да изпита същия ужас, който току-що бе причинил на това дете. Искам да го видя как поема последния си дъх. Искам да го видя как се моли за милост.

Изстрелвам се през бетонните стени.

Разбивам стъклото с десетте си пръста.

Стискам в юмруците си шепа чакъл и шепа от плата около шията на Уорнър и дулата на поне петдесет пистолета са насочени към главата ми. Въздухът е натежал от бетонен прахоляк и сяра, стъклото се ръси по пода в болезнена симфония на разбити сърца.

Блъсвам Уорнър в издълбания камък.

— Да не сте посмели да я застреляте — изхриптява той на стражите. Все още не съм докоснала кожата му, но имам странното усещане, че мога да смачкам гръдния му кош заедно със сърцето вътре, само ако натисна още съвсем леко.

— Трябва да те убия. — Гласът ми е дълбок дъх, необуздано дихание.

— Ти… — Той опитва да преглътне. — Току-що… разби бетонна стена с голи ръце.

Примигвам. Не смея да погледна зад гърба си. Но и без да поглеждам, знам, че казва истината. Наистина съм го сторила. Съзнанието ми е лабиринт от недоумение.

За момент разсъдъкът ми се размива.

Пистолетите

щрак

щрак

щрак

Всеки момент е зареден.

— Ако някой от вас я нарани, ще го застрелям собственоръчно — предупреждава гръмогласно Уорнър.

— Но, сър…

— СВАЛИ ОРЪЖИЕТО, ВОЙНИКО…

Яростта ми се изпарява. Внезапният неконтролируем гняв се изпарява. Съзнанието ми вече се е предало на пълното изумление. На пълен смут. Не знам какво съм сторила. Очевидно не знам и на какво съм способна, защото дори не съм подозирала, че мога да разбия каквото и да било, и внезапно ме обхваща вцепеняващ страх страх страх от собствените ми две ръце. Залитам смаяна назад и улавям гладния, оживен поглед на Уорнър, смарагдовите му очи пламтят с момчешка жар. Направо трепери от вълнение.

В гърлото ми е заседнала змия и не успявам да я преглътна. Отвръщам на вперения в мен поглед.

— Ако още веднъж ме поставиш в подобна позиция, наистина ще те убия. И то с удоволствие.

Дори не знам дали блъфирам.