Разбий ме

Трийсет и четвърта глава

Снощи двамата с Адам умишлено оставихме два метра разстояние помежду си, но незнайно как се събуждам в прегръдката му. Дишането му е спокойно, равномерно, плавно, топъл повей в сутрешния въздух. Примигвам и надничам към новия ден, но вместо него ме посрещат чифт големи сини очи върху детско лице.

— Как така можеш да докосваш него? — Джеймс стърчи над нас със скръстени ръце, отново възприел амплоато на вироглав хлапак. По лицето му няма и следа от страх, от напиращи сълзи. Сякаш случката от предишната нощ изобщо не се е състояла. — Е? — Раздразнението му ме хваща неподготвена.

Отскачам от голия до кръста Адам с такава бързина, че го стряскам. Мъничко.

Той се пресяга към мен.

— Джулиет…?

— Ти докосваш момиче!

Адам се изправя толкова рязко, че се оплита в чаршафите и пада назад, опирайки се на лакти.

— Божичко, Джеймс…

— Заспал си до момиче!

Адам отваря и затваря уста няколко пъти. Поглежда мен. Поглежда брат си. Притваря очи и въздъхва. Прокарва пръсти през разрошената си коса.

— Не знам какво очакваш да кажа.

— Нали уж разправяше, че не можела да докосва никого. — Джеймс е извърнал подозрителен поглед към мен.

— Наистина не може.

— С изключение на теб?

— Точно така. С изключение на мен.

И Уорнър.

— Не може да докосва никого… освен теб.

И Уорнър.

— Именно.

— Безкрайно скалъпено ми звучи — отвръща Джеймс с присвити очи.

Адам се изсмива на глас.

— Откъде се научи да говориш така?

Джеймс свъсва вежди.

— Бени често ми го повтаря. Казва, че оправданията ми били "безкрайно скалъпени". — Той описва кавички във въздуха с пръсти. — Значело, че не ми вярва. А аз не вярвам на теб.

Адам става на крака. Сутрешната светлина се процежда през малките прозорчета под съвършен ъгъл, в съвършения момент. Той е окъпан в златисто, мускулите му са стегнати, панталоните му все още са смъкнати надолу по ханша му и едва вкарвам разсъдъка си в релси. Лекотата, с която губя самоконтрол, ме шокира, но не знам дали съм способна да потисна тези си чувства. Адам събужда у мен глад за неща, каквито дори не съм подозирала, че мога да имам.

Той премята ръка през раменете на братчето си и прикляква до него.

— Може ли да обсъдим един въпрос? — казва той. — На четири очи?

— Само двамата? — Джеймс надзърта към мен с ъгълчето на окото си.

— Да. Само двамата.

— Добре.

Изпращам ги с поглед до стаята на Джеймс и ми е любопитно какво ли ще му каже Адам. Чак сега осъзнавам, че навярно Джеймс се чувства заплашен от внезапната ми поява. Най-сетне вижда брат си след почти шест месеца раздяла, а той му води някакво странно момиче с шантави магически сили. Мисълта едва не ме разсмива. Колко ми се иска да дължах странностите си на магически сили.

Не желая Джеймс да си мисли, че ще му отнема Адам.

Връщам се под завивките и започвам да чакам. Сутрешният въздух е хладен и режещ и мислите ми се понасят към Уорнър. Трябва да си напомням, че не сме в безопасност. Все още не, а може би никога няма да бъдем. Трябва да си напомням, че не бива да се отпускам. Надигам се изпод завивките. Притискам колене към гърдите си и обвивам глезените си с ръце.

Чудно ми е дали Адам има план.

Вратата на Джеймс се отваря с изскърцване. Двамата братя излизат от стаичката, по-малкият преди по-големия. Джеймс ми се струва порозовял и не смее да ме погледне в очите. Изглежда ми засрамен и се питам дали Адам не го е наказал.

Сърцето ми спира за момент.

Адам тупва Джеймс по рамото. Стисва го леко с ръка.

— Добре ли си?

— Знам какво е гадже…

— Не твърдя, че не знаеш…

— Значи, ти си му гадже? — Джеймс скръства ръце, поглежда ме.

400 топчета памук са заседнали в трахеята ми. Обръщам очи към Адам, понеже не знам как другояче да постъпя.

— Ей, май е време да се подготвяш за училище, а? — Адам отваря хладилника и подава на Джеймс нова станиолова кутия. Явно закуската му.

— Не е задължително да ходя — възроптава Джеймс. — Това не е истинско училище, никой не е длъжен да…

— Но аз искам да отидеш — прекъсва го Адам. Обръща се към братчето си с лека усмивка на лице. — Не се безпокой. Ще те чакам тук, като се върнеш.

Джеймс се поколебава.

— Честна дума?

— Честна дума. — Още една усмивка. Кимва му с глава. — Ела тук.

Джеймс се втурва напред и се вкопчва в Адам, сякаш се бои той да не изчезне. Адам пъхва полуфабриката в Автомата и натиска някакво копче. Разрошва косата на Джеймс.

— Трябва ти подстрижка, малкия.

Джеймс сбърчва нос.

— Така си ми харесва.

— Малко е дългичка, не смяташ ли?

Джеймс понижава глас.

— Ами то и нейната коса е прекалено дълга.

Джеймс и Адам обръщат очи към мен и аз се превръщам в розов пластилин. Докосвам косата си неволно, обзета от внезапна суета. Свеждам поглед. Никога не съм имала причина да подстригвам косата си. Никога не съм разполагала с ножица. Досега никой не ми е давал остри предмети.

Осмелявам се да вдигна очи и откривам, че Адам продължава да се взира в мен. Джеймс пък се взира в Автомата.

— Нейната коса ми харесва — обявява Адам, но не знам на кого говори.

Наблюдавам ги, докато Адам помага на братчето си да се приготви за училище. Джеймс е толкова жизнен, кипящ от енергия, толкова развълнуван, че брат му си е у дома. Като го гледам, се чудя какво ли е да си на десет години и да живееш самичък. Какво ли им е на всички деца, обитаващи тази улица.

Горя от желание да стана и да се преоблека, но не знам как е редно да постъпя. Не искам да заемам банята, защото на Джеймс може да му потрябва, или пък на Адам. Не искам да заемам повече пространство, отколкото вече съм окупирала. Връзката между Адам и Джеймс ми се струва толкова тясна, толкова лична. С никого не съм имала такава, няма и да имам. Но близостта ми до силна любов като тази е успяла да разтопи замръзналите ми части, превръщайки ги в нещо човешко. Чувствам се човек. Сякаш е възможно да се присъединя към останалия свят. Сякаш вече не е нужно да съм чудовище. Сякаш не съм чудовище.

Може би нещата могат да се променят.