Разбий ме

Двайсет и шеста глава

Адам ме намира свита на кълбо на пода под душа.

Плача от толкова време, че горещата вода ми се струва направена не от друго, а от сълзите ми. Дрехите са залепнали по кожата ми, мокри и безполезни. Искам да ги отмия. Искам да се удавя в неведение. Искам да съм глупава, слабоумна, няма, напълно лишена от мозък. Искам да отрежа собствените си крайници. Искам да се отърва от убийствената си кожа и унищожителните си ръце, от това тяло, което дори не разбирам.

Всичко се разпада.

— Джулиет… — Той притиска длан в стъклото. Едва долавям гласа му. Когато не получава отговор, той отваря вратата на душ кабината. Започват да го обстрелват отцепнически капки вода и той изритва кубинките си навън, преди да падне на колене върху плочките. Пресяга се да докосне ръцете ми и чувството ми вселява още по-голямо желание да умра. Той въздъхва и ме изправя, колкото да повдигне главата ми. Обгръща с длани лицето ми, а очите му претърсват моите, претърсват мислите ми, докато не извръщам поглед.

— Знам какво се е случило — казва тихо той.

Гърлото ми е влечуго, покрито с люспи.

— Просто трябва да ме убият — изграквам, рухвайки все повече с всяка следваща дума.

Ръцете на Адам ме обгръщат и ме изправят на треперещите ми крака. Той влиза в душ кабината и плъзва вратата след себе си.

Аз ахвам.

Опира ме в стената и не виждам нищо друго, освен прогизналата му бяла тениска, нищо, освен водата, танцуваща надолу по лицето му, нищо, освен очите му, отразяващи свят, от който умирам да бъда част.

— Не си виновна ти — прошепва той.

— Всичко идва от мен — изричам с мъка.

— Не. Уорнър греши — казва Адам. — Иска от теб да си нещо, което не си, и не бива да му позволяваш да те пречупи. Не му позволявай да ти влияе. Тъкмо това цели: да повярваш, че си чудовище. Цели да те убеди, че нямаш друг избор, освен да му сътрудничиш. Цели да те убеди, че никога няма да водиш нормален живот…

— Но аз наистина няма да водя нормален живот — изхлипвам. — Никога… никога няма да…

Адам поклаща глава.

— Напротив. Ще се измъкнем оттук. Няма да позволя да ти се случи подобно нещо.

— К-как е възможно да те е грижа за чове… като мен? — Едва дишам, напрегната съм и вцепенена от глава до пети, но някак успявам да съсредоточа поглед в устните му. Изучавам формата им, броя капчиците вода, търкалящи се по възвишенията и падините им.

— Защото съм влюбен в теб.

Преглъщам стомаха си. Очите ми отскачат към лицето му в опит да го разчетат, но цялата съм изтъкана от електричество, буча от живот и заряд, обливат ме топли и студени вълни, а сърцето ми препуска диво. Треперя в ръцете му и устните ми се отварят незнайно защо.

Устата му се разтяга в усмивка. Костите ми са изчезнали.

Въртя се в делириум.

Носът му докосва моя, устните му са на един дъх разстояние, очите му вече ме поглъщат и аз съм локва без ръце и крака. Подушвам го навсякъде, усещам всяка точка от тялото му, притиснато до мен. Ръцете му са върху кръста ми, вкопчени в ханша ми, краката му са плътно прилепнали до моите, силните му гърди ме карат да се чувствам малка, крехка, фигурата му е изградена от тухли страст. Още усещам вкуса на думите му по устните си.

— Наистина ли…? — Разполагам само с един шепот на изумление, с един съзнателен опит да повярвам в недопустимото. По краката ми плъзва горещина, изпълва ме с неизказана вечност.

Той ме поглежда с толкова плам, че едва не се пречупвам надве.

— Господи, Джулиет…

И ме целува.

Веднъж, два пъти, докато не вкуся чувството и не осъзная, че никога няма да му се наситя. Усещам допира му по целия си гръб, по ръцете си, а целувката му внезапно става по-силна, по-дълбока, пропива се в мен с жарка и неутолима потребност, каквато не съм познавала досега. Откъсва устни от мен, за да си поеме въздух, но мигновено ги заравя в шията ми, плъзва ги по ключицата ми, нагоре по брадичката и бузите ми, и аз се задъхвам, и той ме съкрушава с ръцете си, и двамата сме подгизнали до кости от вода и красота, от еуфорията на момент, невъзможен в досегашните ми представи.

Той се отдръпва от мен с нисък стон, а аз искам да съблече тениската си. Имам нужда да видя птицата. Имам нужда да му разкажа за птицата.

Пръстите ми дърпат подгъва на мокрия плат и очите му се отварят широко само за момент, преди да го смъкне от тялото си. Сграбчва ме за китките и вдига ръцете ми над главата ми, приковава ме към стената, целува ме, докато у мен не се прокрадва убеждението, че сънувам… изпива устните ми със своите и има вкус на дъжд и на сладък мускус… и всеки момент ще избухна.

Коленете ми се блъскат едно в друго, а сърцето ми тупти така бързо, че не проумявам как е възможно да работи още. Целувките му лекуват болката, тъгата, годините на себеомраза, несигурността, сразените надежди за бъдеще, което винаги съм възприемала като отживелица. Възпламенява ме, пречиства с огън тормоза, на който ме подложи Уорнър, агонията, тровеща ме всеки божи ден. Електричеството между телата ни може да разбие стъклените стени наоколо.

И едва не го прави.

За момент просто се взираме един в друг задъхани, докато лицето ми не поруменява, докато той не затваря очи, поемайки насечена, умиряваща глътка въздух, и не поставя ръката ми върху гърдите си. Осмелявам се да проследя с пръст очертанията на птицата, рееща се по кожата му, да продължа надолу по корема му.

— Ти си моята птица — казвам му. — Ти си моята птица и ще ми помогнеш да отлетя надалеч.

Адам вече го няма, когато излизам от душ кабината.

Изстиска дрехите си, подсуши се и ме остави сама, за да мога да се преоблека. Жест, от който като че ли вече нямам нужда. Докосвам с два пръста устните си и го вкусвам навсякъде по себе си.

Щом влизам в стаята, той не е там. Трябвало е да докладва на долния етаж.

Взирам се в дрехите в гардероба.

Винаги избирам рокля с джобове, защото не знам къде другаде да пазя тефтерчето си. В него няма уличаваща информация, а и листчето с почерка на Адам вече е унищожено и пуснато в тоалетната, но обичам да го държа близо до себе си. В моите очи е много повече от шепа думи, надраскани на хартия. То е малък символ на съпротивата ми.

Пъхвам тефтерчето в един джоб и решавам, че най-сетне съм готова да се погледна в очите. Поемам си дълбока глътка въздух, отмествам мокрите кичури коса от лицето си и влизам с тихи стъпки в банята. Парата от душа е замъглила огледалото. Посягам колебливо с ръка и изтривам малко кръгче. Точно колкото е необходимо.

Уплашено лице отвръща на погледа ми.

Докосвам бузите си и оглеждам внимателно отразяващата повърхност, оглеждам изображението на едновременно чуждо и познато момиче. Лицето ми е по-слабо, по-бледо, скулите ми — по-високи, отколкото си ги спомням, а веждите ми са кацнали над две огромни очи, но не сини или зелени, а комбинация от двете. Кожата ми е поруменяла от топлината и от нещо, наречено Адам. Устните ми са яркорозови. Зъбите ми са необикновено прави. Проследявам с пръст линията на носа си, очертанията на брадичката си, когато забелязвам раздвижване с ъгълчето на окото си.

— Прекрасна си — казва ми той.

Оцветявам се едновременно в розово, и червено, и мораво. Свеждам глава и заотстъпвам с несигурни крачки от огледалото, попадайки в ръцете му.

— Бях забравила собственото си лице — проронвам.

— Само не забравяй коя си — казва той.

— Та аз не знам.

— Напротив, знаеш. — Той повдига лицето ми с пръсти. — Аз също.

Взирам се в силната му челюст, в очите му, в тялото му. Мъча се да разбера защо изпитва такава увереност спрямо мен и осъзнавам, че неговата подкрепа е единственото нещо, което ме възпира да се удавя в езерото на умопомрачението си. Винаги е вярвал в мен. Без дума, без звук се е борил за мен. Винаги.

Той е единственият ми приятел.

Взимам ръката му и я прилепям до устните си.

— Обичам те още от самото начало — казвам му.

Слънцето изгрява, увисва в небето, озарява лицето му и той почти се усмихва, почти се срамува да ме погледне в очите. Мускулите му се отпускат, раменете му срещат облекчение изпод тежестта на едно ново чудо и той въздъхва. Докосва бузата ми, докосва устните ми, докосва върха на брадичката ми и аз примигвам, той ме целува, обгръща ме в обятията си, потапя ме в топъл въздух и някак се озоваваме на леглото, преплетени един в друг, и аз съм упоена от емоции, упоена от всеки безкрайно нежен момент. Пръстите му пробягват по едното ми рамо, спускат се надолу по тялото ми, стигат до бедрото ми. Той ме придърпва по-близо до себе си, прошепва името ми, обсипва с целувки врата ми и повежда борба с твърдата материя на роклята ми. Ръцете му треперят едва забележимо, очите му преливат от чувство, сърцето му барабани от болка и привързаност и аз искам да живея тук, в прегръдката му, в очите му до края на дните си.

Плъзвам ръце под ризата му и от гърдите му се изтръгва стон, преминаващ в целувка, която се нуждае от мен, желае ме и изпитва толкова отчайваща жажда по мен, че е като жестоко мъчение. Усещам тежестта му върху себе си, безбройните сетивни точки по всяко нервно окончание в тялото ми, дясната му ръка на тила ми, докато лявата ме притиска към него, а устните му се свличат надолу по роклята ми и не знам защо са ми дрехи, и вече съм кълбовиден буреносен облак, носещ гръмотевици и светкавици, както и възможността да избухна в сълзи във всеки един неуместен момент… Блаженство Блаженство Блаженство тупти в гърдите ми.

Не си спомням какво е да дишаш.

Никога

никога

никога

не съм знаела

какво е да чувстваш.

Вой на сирена разтърсва стените.

Стаята заехтява и забучава и Адам се напряга, отдръпва се, лицето му се изкривява.

— Обявен е КОД СЕДЕМ. Всички войници да се явят в Квадранта незабавно. Обявен е КОД СЕДЕМ. Всички войници да се явят в Квадранта незабавно. Обявен е КОД СЕДЕМ. Всички войници да се явят в Квадра…

Адам е на крака и ме вдига от леглото, а гласът продължава да се разпорежда гръмко през високоговорителите, пръснати из цялата сграда.

— Имало е някакво нарушение — обявява той с насечен, задъхан глас, докато очите му прескачат от мен към вратата и обратно. — Божичко. Не мога да те оставя тук…

— Върви — казвам му аз. — Трябва да отидеш… аз ще се оправя…

Забързани стъпки прокънтяват по коридорите и войниците дерат гърла така силно, че ги чувам дори през стените. Адам все още е на служба. Трябва да изпълнява задълженията си. Трябва да се представя подобаващо, докато не дойде време да избягаме. Наясно съм с това.

Той ме придърпва към себе си.

— Това не е шега, Джулиет… не знам какво става… може да е какво ли не…

Металическо прищракване. Механично завъртане. Вратата се отваря и двамата с Адам отскачаме на три метра разстояние един от друг. Адам се спуска към вратата тъкмо когато Уорнър влиза в стаята. И двамата замръзват намясто.

— Сигурен съм, че алармата звучи поне от минута, войнико.

— Да, сър. Просто не знаех как да постъпя с нея. — Веднага си е възвърнал самообладанието, заел е образцова стойка. Кимва към мен, сякаш съм нещо странично, но забелязвам, че раменете му са малко по-сковани от обичайното. Дишането му е малко по-учестено от обичайното.

— За твое щастие, вече съм тук и ще се погрижа за нея. Свободен си да се явиш пред командващия си офицер.

— Сър. — Адам кимва, завърта се на една пета и се спуска към вратата. Надявам се, че Уорнър не е забелязал колебанието му.

Уорнър се обръща към мен с усмивка, така спокойна и небрежна, че започвам да се питам дали наистина е вдигната тревога. Той оглежда внимателно лицето ми. Косата ми. Стрелва очи към намачканите чаршафи зад гърба ми, а аз имам чувството, че съм глътнала паяк.

— Подремнала си виждам?

— Снощи не можах да заспя.

— И си скъсала роклята си.

— Каква работа имаш тук? — Искам да махне погледа си от мен, искам да спре да попива подробностите около съществуването ми.

— Надявам се знаеш, че ако тази рокля не ти харесва, винаги можеш да облечеш друга. Аз съм ги подбирал.

— Няма нужда. Тази си е добре. — Поглеждам към часовника без всякаква причина. Вече е 16:30. — Защо не искаш да ми кажеш какво се случва?

Той е твърде близо до мен. Стои твърде близо и ме гледа и белите ми дробове не могат да се напълнят с въздух.

— Струва ми се, че трябва да се преоблечеш.

— Не искам да се преобличам. — Не знам защо нервите ми са толкова опънати. Защо присъствието му ми действа така. Защо разстоянието помежду ни се скъсява толкова бързо.

Той посяга към роклята ми и пъхва пръст в съдраното място до шева на падналата талия и аз едва сподавям крясъка си.

— Тази просто не става.

— Нищо ѝ няма…

Той дръпва толкова силно скъсаното, че платът се съдира още повече, образувайки цепка по външната страна на единия ми крак.

— Така е малко по-добре.

— Какво правиш…?

Ръцете му полазват нагоре по гърба ми и приклещват раменете ми и знам, че трябва да се отбранявам, но съм вдървена, искам да изпищя, но гласът ми е пречупен, пречупен, пречупен. Аз съм насечен дъх отчаяние.

— Имам един въпрос към теб — казва той и аз опитвам да го ритна през безумната си рокля, но той просто ме приковава към стената, заклещвайки ме с натиска на тялото си, всеки сантиметър от което е покрито с плат, защитен слой помежду ни. — Казах, че имам един въпрос към теб, Джулиет.

Ръката му се плъзва в джоба ми така бързо, че ми отнема секунда да осъзная какво е сторил. Дишам тежко, притисната към стената, и треперейки, се мъча да си върна самообладанието.

— Любопитно ми е — подхваща той — какво ли е това?

Държи тефтерчето ми с два пръста.

О, боже!

Тази рокля е прекалено тясна, за да прикрие тефтерчето, а аз бях прекалено заета да се взирам в лицето си, за да я проверя в огледалото. Аз съм си виновна, аз съм си виновна, аз съм си виновна, аз съм си виновна. Не мога да повярвам. Аз съм си виновна. Трябваше да се досетя.

Не проронвам и дума.

Той килва глава на една страна.

— Не си спомням да съм ти давал бележник. И определено не си спомням да съм ти давал разрешение за лични вещи.

— Донесох си го от килията. — Гласът ми пресеква.

— Сега вече ме лъжеш.

— Какво искаш от мен? — Обзема ме паника.

— Що за глупав въпрос, Джулиет?

Тихият звук на гладък метал, измъкнат от мястото му. Някой е отворил вратата на стаята ми.

Щрак.

— Махни си ръцете от нея, иначе ще получиш куршум в главата.