Разбий ме

Трийсет и втора глава

Пред мен се открива голяма всекидневна, просторна и луксозна. Дебел килим, тапицирани столове, диван, долепен до едната стена. Зелени, червени и оранжеви цветове, лампи, осветяващи с топъл блясък обширното пространство. В по-уютен дом не съм стъпвала. Няма място за сравнение със студените, самотни спомени от детството ми. Обхваща ме толкова внезапно чувство на покой, че чак се плаша.

— Харесва ли ти? — Адам се усмихва насреща ми, несъмнено разведрен от изражението на лицето ми. Аз съумявам да вдигна долната си челюст от пода.

— Невероятно е — казвам аз, незнайно дали на глас, или наум.

— Адам го направи — заявява Джеймс с гордост, надувайки гърди малко повече от необходимото. — Специално за мен.

— Не съм го направил — възразява Адам с тихо кискане. — Просто… го поспретнах.

— И живееш тук самичък? — питам Джеймс.

Той пъхва ръце в джобовете си и кимва.

— Бени ми гостува често, но през повечето време съм сам. И все пак съм голям щастливец.

Адам оставя мешките ни на дивана. Прокарва пръсти през косата си и наблюдавам как мускулите по гърба му се стягат, сближават се. Наблюдавам как въздъхва, прогонвайки напрежението от тялото си. Знам отговора, но въпреки това задавам въпроса си.

— Защо си щастливец?

— Защото си имам редовен посетител. Никое от другите деца си няма посетители.

— Има и други деца наоколо? — Дано не изглеждам толкова ужасена, колкото се чувствам.

Джеймс кима така отривисто, че главата му направо подскача върху раменете му.

— О, да. По цялата улица. Всички деца са тук. Ама аз съм единственият със собствена стая. — Той разтваря ръце, сякаш да обхване помещението. — Всичкото това е мое, защото Адам ми го осигури. Другите обаче живеят заедно. Имаме и училище… уж. А Бени ми носи пакетите с храна. Адам казва, че мога да си играя с другите деца, но не мога да ги каня у нас. — Той свива рамене. — Не ми пречи.

Реалността зад думите му се разлива като отрова в дъното на стомаха ми.

Улица, отредена за осиротели деца.

Чудя се как ли са загинали родителите им. Не се чудя дълго.

Оглеждам стаята и откривам скътани в единия ъгъл малък хладилник с малка микровълнова печка отгоре, както и няколко шкафа за съхранение на провизии. Адам е надонесъл цял куп неща — какви ли не консерви и трайни хранителни продукти. И двамата сме си взели тоалетни принадлежности и по няколко ката дрехи. Подсигурили сме се поне за известно време.

Джеймс изважда станиолова кутия от хладилника и я пъхва в микровълновата.

— Почакай… Джеймс… недей… — опитвам да го спра аз.

Очите му са широки, замръзнали.

— Какво?

— Станиолът… не бива… не бива да слагаш метал в микровълновата…

— Какво е микровълнова?

Примигвам толкова много пъти, че стаята започва да се върти пред очите ми.

— Как…?

Той вдига капака на кутията и ми показва малкото кубче вътре. Прилича на кубче бульон. Посочва го и кимва към микровълновата печка.

— Няма страшно. Винаги го слагам в Автомата. Нищо няма да стане.

— Уредът манипулира молекулярния състав на храната и увеличава размера ѝ. — Адам е застанал до мен. — Няма почти никаква хранителна стойност, но пък те засища за по-дълго.

— И е евтина! — добавя Джеймс с широка усмивка, връщайки кутията в странния уред.

Смаяна съм от настъпилите промени. Хората са паднали толкова ниско, че фабрикуват дори храната си.

Измъчват ме толкова въпроси, че съм напът да се пръсна. Адам стисва нежно рамото ми и прошепва:

— Ще поговорим по-късно, обещавам ти. — Но аз съм енциклопедия с прекалено много празни страници…

Джеймс заспива с глава в скута на Адам.

След като изяде храната си, не спря да говори за "уж" училището си и "уж" приятелите си, за Бени, възрастната дама, която се грижела за него и която "май харесва Адам повече от мен, ама понякога ми носи тайничко захар, така че не се сърдя". Вечерният час важи за всички. Само на войниците е позволено да излизат навън след залез слънце, като всеки от тях е въоръжен и инструктиран да стреля по свое усмотрение.

— Някои хора получават повече храна и разни други работи от останалите — извести ме Джеймс, но това навярно се дължи на факта, че отношението към всеки човек се определя в зависимост от приноса му към делото на Възобновителите, а не от това, че е живо същество с правото да се храни.

Сърцето ми се пропукваше все повече и повече с всяка негова дума.

— Нали не ти пречи, че съм голям бъбривец? — Той прехапа долната си устна и заоглежда лицето ми.

— Никак даже.

— Всички разправят, че много съм плямпал — сви рамене той. — Ама какво да направя, като имам толкова много за казване?

— А, като стана дума за това… — прекъсна го Адам — …не бива да казваш на никого, че сме тук, ясно?

Устата на Джеймс замръзна в отворено положение. Той примигна няколко пъти. Впери въпросителен поглед в брат си.

— Дори на Бени?

— На никого — повтори Адам.

За един кратък миг в очите му проблесна нещо като неподправено разбиране. Десетгодишен хлапак, на когото може да се има абсолютно доверие. Той кимна веднъж, а после още веднъж.

— Дадено. Кракът ви не е стъпвал тук.

Адам приглажда назад няколко своенравни кичура коса от челото на Джеймс. Гледа спящото лице на брат си, сякаш се опитва да запамети всеки един щрих от маслена картина. Наблюдавам го как наблюдава Джеймс.

Питам се дали подозира, че държи сърцето ми в ръката си. Поемам си несигурна глътка въздух.

Адам вдига поглед, а аз свеждам моя, и двамата сме засрамени, всеки по своята си причина.

Той прошепва:

— Май е най-добре да го слагам в леглото — но не помръдва от мястото си. Джеймс спи дълбоко, дълбоко, дълбоко.

— Кога е била последната ви среща? — питам аз с предвидливо тих глас.

— Преди около шест месеца. — Пауза. — Но пък често си говорехме по телефона. — Лека усмивка. — Разказал съм му доста за теб.

Изчервявам се. Преброявам пръстите си, за да се уверя, че всичките са по местата си.

— Не е ли следял Уорнър обажданията ви?

— Да. Но Бени има секретна линия, пък и гледах да говоря в телеграфен стил. Както и да е, Джеймс знае за теб от дълго време.

— Наистина ли…? — Смъмрям се за любопитството си, но просто не мога да се сдържа. В стомаха ми пърха цял рояк пеперуди.

Той вдига поглед, извръща го настрани. Заковава го в моя. Въздъхва.

— Джулиет, издирвам те още от деня, в който изчезна.

Миглите ми връхлитат върху веждите ми, долната ми челюст пада в скута ми.

— Тревожех се за теб — казва тихо той. — Не знаех какво възнамеряват да правят с теб.

— Защо? — възкликвам, преглъщам, препъвам се в думите си. — Защо те е било грижа?

Той се отпуска назад върху дивана. Прокарва свободната си ръка през лицето си. Сезоните се сменят. Звезди се взривяват. Някой стъпва на луната.

— Знаеш ли, че до ден-днешен си спомням първия ти ден в училище? — От гърлото му се изтръгва тих, безрадостен смях. — Може би, защото бях прекалено млад или пък защото не познавах света, но нещо в теб моментално ме привлече. Просто умирах да съм близо до теб… в теб имаше една… една доброта… каквато липсваше в моя живот. Сърдечност, каквато не срещах у дома. Просто исках да чуя гласа ти. Да ме погледнеш, да ми се усмихнеш. Всеки божи ден си обещавах, че ще те заговоря. Исках да те опозная. Но всеки ден се събуждах все същият страхливец. Докато не изчезна безследно. Бях чувал слуховете, но не им вярвах. Знаех, че не би наранила никого. — Той свежда поглед. В земята зейва бездна и аз пропадам в нея. — Сигурно звучи налудничаво. — Казва накрая с плах глас. — Да изпитвам толкова силни чувства към теб, без да сме разменили и по дума. — Усещам колебанието му. — Но просто не можех да те прогоня от мислите си. Не спирах да се чудя къде са те отвели. Какво ще ти се случи. Боях се, че няма да се защитиш.

Умълчава се за толкова дълго време, че ми се иска да прехапя езика си.

— Трябваше да те открия — прошепва накрая. — Разпитвах кого ли не, но никой нямаше отговор. Светът продължаваше да се разпада пред очите ни. Положението се влошаваше, а аз не знаех как да постъпя. Трябваше да се грижа за Джеймс и да подсигуря прехрана за двама ни, както и да реша дали да се запиша в армията, но така и не забравих за теб. Не спрях да се надявам — проронва колебливо той, — че един ден ще те видя отново.

Забравила съм целия си речник. Джобовете ми са пълни с букви, които не мога да нанижа в логичен ред, и изпитвам толкова отчайваща нужда да кажа нещо, че всъщност не казвам нищо, а сърцето ми е напът да изскочи от гръдния ми кош.

— Джулиет…?

— Намери ме. — Няколко срички. Един смаян шепот.

— Сърдиш ли ми се?

Вдигам очи и чак сега осъзнавам, че е притеснен. Разтревожен. Несигурен как ще реагирам на признанието му. Не знам дали да се смея, или да плача, или да целуна всеки сантиметър от тялото му. Искам да заспя под звука от туптенето на сърцето му, ехтящ наоколо. Искам да знам, че вечно ще е невредим, дишащ, силен, със здрав разум и тяло.

— Ти си единственият човек, когото някога го е било грижа за мен. — Очите ми плувват в сълзи и аз мигвам, за да ги прогоня, и усещам горещината им в гърлото си, и всичко всичко всичко ме боли. Тежестта на целия ден се стоварва върху плещите ми, заплашва да изпотроши костите ми. Искам да крещя от щастие, от агония, от радост и от липса на справедливост. Искам да докосна сърцето на единствения човек, който някога е давал пет пари за мен.

— Обичам те — прошепвам. — Повече, отколкото си способен да проумееш.

Очите му са среднощен миг, изпълнен със спомени, единствените прозорци към моя свят. Челюстта му е стегната. Устните му са стиснати. Той ме поглежда и опитва да прочисти гърлото си, а аз виждам, че му трябва момент, за да се съвземе. Казвам му, че май е време да сложи Джеймс в леглото. Той кимва. Вдига братчето си до гърдите си. Става на крака и понася Джеймс към килера, преустроен в спалня.

Гледам го как се отдалечава с единствения си жив роднина и проумявам защо се е записал в армията.

Знам защо е понесъл да бъде крепостник на Уорнър. Знам защо се е забъркал в ужаса на войната, защо е копнял да избяга, защо е бил готов да изчезне при първа възможност. Защо е толкова решен да се бори.

Защото се бори за много повече от собствения си живот.