Пустинното копие

Пета глава ДЖИВАХ КА

313–316 СЗ

Трима ний’дамати тръгнаха към него от всички страни и макар да не я виждаше, Джардир усещаше, че дама’тингата го наблюдава. Тя винаги наблюдаваше.

Той прегърна мига, както правеше с болката, и остави всякакви земни грижи да изпаднат от него. След повече от пет години в Шарик Хора вече постигаше вътрешен мир веднага щом го пожелаеше. Джардир не съществуваше. Те не съществуваха. Тя не съществуваше. Там беше само танцът.

Ашан го нападна пръв и Джардир се престори, че блокира, но се извъртя и скочи настрани, за да удари Халван в гърдите, а ритникът на Ашан удари единствено въздуха. Джардир хвана ръката на Халван и го извъртя с лекота до земята. Можеше да откъсне ръката от сухожилието, но по-голямото изпитание за уменията му бе да остави съперниците си невредими.

Шевали изчака Ашан да се възстанови, преди да нападнат заедно Джардир, и то в синхрон, който би накарал всеки екип от дал’шаруми да се гордее.

Това почти нямаше значение. Ръцете и бедрата на Джардир бяха загубили очертанията си, блокираните им удари бяха ритъмът на барабан, който той следваше до неизбежния му край. На петия си удар Шевали откри врата си за миг и после, както винаги ставаше накрая, Джардир и Ашан се изправиха един срещу друг.

Бидейки наясно с бързината на Джардир, Ашан се опита да го сграбчи, но годините бяха добавили месо към костите на Джардир. На седемнайсет той бе по-висок от повечето мъже, а безспирните тренировки бяха превърнали жилавите му мускули в чиста, стегната маса. Миг след като се бяха вкопчили, Ашан лежеше прикован на земята.

Ашан се разсмя, отдавна изкарал годината мълчание.

– Един ден ние ще те победим, ний’шарум!

Джардир му подаде ръка, за да се изправи.

– Този ден няма да дойде.

– Така е – намеси се Дама Кхеват. Джардир се обърна, когато кръгът от момчета и инструктори се раздели и напред пристъпи духовникът, придружен от дама’тингата. Джардир усети как лицето му изстина.

Тя държеше черна роба.

* * *

Дама’тингата го отведе в тайна стая, където със собствените си ръце отви бидото му и го издърпа. Джардир се опита да прегърне допира на ръцете ѝ върху голата му кожа, но дама’тингата бе единствената жена, която някога го бе докосвала толкова интимно, и за пръв път от години насам той не успя да намери покой. Тялото му реагира на нейния допир и той се уплаши, че тя ще го убие за неговата непочтителност.

Дама’тингата обаче не каза нищо за неговата възбуда, докато го увиваше с черна препаска на мястото на бидото му, а после му сложи широки шалвари, тежки сандали и роба на дал’шарум.

След осемте години с бидо, Джардир очакваше всякакво облекло да му се стори странно, но не беше готов за тежестта на бронираните черни одежди на дал’шарумите. Плочки и ивици печена глина бяха здраво захванати в пришити джобчета по цялата дреха. Плочките можеха да го предпазят от силна атака, Джардир го знаеше, но при сблъсък се чупеха и трябваше да се сменят след всеки удар.

Той така се разсея, че отначало не забеляза булото, което тя върза на врата му, а то беше бяло. Щом осъзна това, дъхът му секна звучно.

– Да не си помисли, че времето ти сред даматите е било безсмислено, сине на Хошкамин? – попита дама’тингата. – Ти ще се върнеш обратно при своите братя от дал’шарум като техен господар, кай’шарум.

– Но аз съм само на седемнайсет! – каза Джардир.

Дама’тингата кимна.

– Най-младият кай’шарум от векове насам. Точно както беше най-младият, който свали въздушен демон, и най-младият, оцелял след алагай’шарак. Кой би могъл да каже какво ли още ще постигнеш?

– Ти можеш – отвърна Джардир. – Заровете ти казаха.

Дама’тингата поклати глава.

– Мога да видя съдбата, към която душата ти се стреми, но пътят е изпълнен с опасности и има вероятност да не успееш да я постигнеш.

Тя загърна лицето му с белия воал. Допирът ѝ му се стори почти като милувка.

– Бъдещето ти ще те изправи пред много изпитания. Концен-трирай се върху настоящето. Когато днес се завърнеш в шатрата на Каджи, един от шарумите ще те предизвика. Ти трябва да...

Джардир вдигна ръка, за да я прекъсне. Очите на дама’тингата пламнаха от безочието му.

– Моите уважения – каза Джардир, припомняйки си опашките за каша в Каджи’шараджа, – но светът на шарумите го разбирам. Ще пречупя нападателя пред всички, преди някой да посмее да последва примера му.

Дама’тингата го погледна за миг и сви рамене, но очите ѝ подсказваха, че се усмихва.

* * *

Джардир гордо прекрачи тренировъчните площадки на каджи, следван от Дама Кхеват и дама’тингата. Дал’шарумите спираха тренировките си при вида му и разпозналите го зашептяха, след като видяха лицето на Джардир. Един от тях се разсмя гръмогласно.

– Вижте, бе! Мишокът се завръща! – викна Хасик със същото под-свиркващо „с“, макар да бяха минали толкова години. Големият воин удари тъпо земята с копието си. – Отне му само пет години да свали бидото!

Неколцина други воини се разсмяха при тези думи.

Джардир се усмихна. Обичайно шарумите изпробваха характера на новия кай и беше иневера, че точно Хасик дръзна. Мощният воин все още беше по-едър от Джардир, ала той не изпита страх, докато крачеше напред.

Хасик го погледна от горе на долу студено, безстрашно.

– Може и да си се заметнал с бял воал, но си оставаш пикльов син – надсмя му се той достатъчно тихо, за да не го чуят останалите.

– О, Хасик, моят аджин’пал! – рече Джардир на висок глас. – Още ли ти викат Свирчо? С радост бих те облекчил от още няколко зъба, че да излекуваме тая твоя мъка, ако желаеш.

Всички шаруми наоколо се разсмяха. Джардир ги огледа и разпозна много, които му бяха служили, докато беше ний ка.

Хасик изръмжа и се хвърли напред, но Джардир направи крачка встрани, извъртя се и го удари с ритник, който повали грамадния воин по гръб в прахта. Джардир изчака търпеливо, докато намръщилият се Хасик скочи обратно на крака невредим.

– Ще те убия за това – зарече се Хасик.

Джардир се усмихна, докато четеше всяко движение на Хасик, сякаш бе написано в пясъка. Хасик се втурна напред и ръгна здраво с копието си, но Джардир се извъртя, плесна върха на копието настрани и Хасик залитна нататък, загубил равновесие. Обърна се и замахна с копието като с тояга, но Джардир се изви назад като палмово дърво на вятъра и избегна удара, без да помръдне краката си и на сантиметър. Преди Хасик да успее да се съвземе, Джардир се изправи със замах, грабна оръжието с две ръце, ритна нагоре между тях и пречупи дебелата дървена дръжка. Продължението на ритника фрасна Хасик право в лицето.

Чу се удовлетворително пукане, когато челюстта на Хасик се строши, но Джардир не спря дотам. Хвърли върха на копието, а с другия край в ръка тръгна напред, докато Хасик усилено се опитваше да се изправи на крака.

Хасик замахна с юмрук и Джардир се изуми, че някога бе смятал тези юмруци за прекалено бързи, за да ги проследи. След годините, прекарани в компанията на дамати, сега му се струваше, че юмрукът пълзи. Хвана китката на Хасик и я изви здраво, като усети как ръката изпука от сухожилието. Хасик изкрещя, когато Джардир замахна с края на копието и строши коляното на воина. Хасик се свлече и Джардир го преобърна с ритник по корем. Беше изцяло в правото си да убие Хасик и насъбралите се най-вероятно очакваха да го направи, но Джардир не беше забравил стореното от Хасик в Лабиринта.

– Сега, Хасик – каза той пред очите на всички воини от племето каджи, – аз ще науча теб да бъдеш жена.

Той вдигна края на копието.

– А мъжът ще бъде ето това.

* * *

– Пази го да не падне от срам върху копието си – заръча Джардир на Шанджат, докато теглеха Хасик към шатрата на дама’тингата, виещ от болка и унижение. – Не бих искал някаква трайна вреда да сполети моя аджин’пал.

– Както желае моят кай’шарум – рече Шанджат, – макар че ще се наложи първо да извадят копието, преди той да успее да падне отгоре му.

Той се подсмихна, поклони се на Джардир и побърза след ранения воин. Джардир проследи с поглед Шанджат, изумен от това колко бързо се върнаха към старите навици, макар Шанджат да бе заслужил черните одежди още преди година, а Джардир едва днес.

Джардир години наред бе планувал отмъщението си срещу Хасик, докато танцуваше шарусахк в малката си килия в Шарик Хора. Не беше достатъчно този човек да бъде победен. Отмъщението на Джардир трябваше да бъде унизителен урок за всеки, който би дръзнал да го предизвика отново. Дори Хасик да не се беше заял, той сам щеше да го издири и да го предизвика.

Поради безкрайната справедливост на Еверам всяка стъпка бе изиграна точно както си го бе представял, но сега, след като победата му бе пълна, той не изпита от нея по-голямо удовлетворение, отколкото когато победи Шанджат и зае мястото му на опашката за храна на ний’шарумите.

– Изглежда, вече си хванал нещата в свои ръце – отбеляза Дама Кхеват и плесна Джардир по гърба. – Иди до шатрата на Каджи и си вземи жена преди битката довечера. Той се засмя. – Направо вземи две! дживах’шарумите сигурно тръпнат да си легнат с най-младия кай’шарум от хилядолетие насам.

Джардир се насили да се засмее и кимна, но усети, че стомахът му се сви. Никога досега не бе спал с жена. Освен малкото, което успя да види от дживах’шарумите онази нощ в шатрата на Каджи, той не бе виждал нито една от тях без робата ѝ. Без значение дали бе кай’шарум, или не, пред него стоеше последното изпитание за мъжеството му и за разлика от побоя над Хасик и избиването на алагаи, това въобще не бе включено в обучението му.

Кхеват си тръгна, а Джардир погледна шатрата на Каджи и си пое дълбоко дъх.

Това са просто жени – каза си той и пристъпи несигурно напред. – Те са там, за да те задоволят, а не обратното.

Пристъпи още веднъж, но този път с повече увереност.

– Да поговорим – прошепна му дама’тингата и привлече вниманието му.

В него забушуваха облекчение и страх едновременно. Как беше забравил за нея?

– Насаме – допълни тя и Джардир кимна. Последва я по края на тренировъчните площадки, далеч от ушите на дал’шарумите на двора.

Сега той бе много по-висок от нея, но тя все още го плашеше. Спомни си пламъка от черепа на огнения демон, но се опита да убеди сам себе си, че алагайските ѝ магии не действат през деня, щом ги осветяваха лъчите на Еверам.

– Хвърлих алагай хора, преди да ти донеса черните одежди – каза тя. – Ако заспиш сред дживах’шарумите, една от тях ще те убие.

Джардир се ококори. Досега не бе чувал подобно нещо.

– Защо? – попита той.

– Костите не ни разкриват никакво „защо“, сине на Хошкамин – сопна му се дама’тингата. – Те ни казват къде се намираме и къде ще бъдем. Може би любовница на Хасик ще потърси отмъщение или ще бъде някоя жена в кръвна вражда със семейството ти.

Тя сви рамене.

– Но спи сред дживах’шарумите на своя отговорност.

– Значи никога няма да позная жена, така ли? – попита Джардир. – Това не е живот за един мъж.

– Не преувеличавай – каза дама’тингата. – Все още можеш да си намериш съпруги. Ще хвърля костите, за да ти намеря подходящи.

– Защо би го направила? – попита Джардир.

– Причините ми са си мои – отвърна дама’тингата.

– А цената? – попита Джардир.

В притчите от Евджаха винаги се споменаваше тайна цена за тези, които използваха магията на хора за друго освен за шарак.

– А – каза дама’тингата, – вече не си толкова невинен, колкото изглеждаш. Това е добре. Цената е да ме вземеш за жена.

Джардир замръзна. Лицето му се вледени. Да я вземе за своя съпруга? Немислимо. Тя го ужасяваше.

– Не знаех, че дама’тингите могат да се омъжват – рече той в опит да си спечели време, докато се свести.

– Можем, ако го поискаме – отвърна тя. – Първите дама’тинги са били съпругите на Избавителя.

Джардир погледна отново дебелата ѝ бяла роба, която скриваше всеки контур и извивка по тялото ѝ. Бурката ѝ забулваше всеки косъм от главата ѝ, а плътният ѝ воал бе вдигнат високо над носа ѝ и дори заглушаваше гласа ѝ. Виждаха се само очите ѝ, ярки и пълни с жар. Нещо в тях му се стори познато, но той не можеше да отгатне годините ѝ, а още по-малко красотата ѝ. Беше ли девствена? От добро семейство? Нямаше начин да разбере. Дама’тингите ги взимаха от майките им още в много ранна възраст и след това биваха отглеждани тайно.

– Мъжът има право да види лицето на една жена, преди да се съгласи да я вземе за съпруга – каза Джардир.

– Не и този път – отвърна дама’тингата. – Няма значение дали красотата ми те трогва, или утробата ми е плодовита. Из бъдещето ти се вихрят скрити кинжали. Аз ще ти стана дживах ка или ще прекараш дните си, търсейки ги без помощта на моите предсказания.

Дживах ка. Тя не искаше просто да се омъжи за него, искаше да бъде първа сред съпругите му. Една дживах ка имаше правото да проверява и отхвърля която си иска дживах сен, както наричаха следващите жени, всяка от които щеше да ѝ бъде подчинена. Тя щеше да има пълен контрол над домакинството и децата му, а над нея щеше да е само той, но Джардир не си правеше грешни илюзии, че тя не смята да властва и над него.

Можеше ли обаче да си позволи да откаже? Не се плашеше от съперниците си в двубой, но войната беше измама, както го бе учил Кхеват, и не всички мъже се бореха с враговете си с копие и юмрук. Едно отровено питие или острие в гърба и той все пак щеше да отиде при Еверам само с толкова слава, колкото му беше нужна, за да си откупи входа за Рая, но за майка му и сестрите му нямаше да остане.

А Шарак Ка наближаваше.

– Ти ме молиш да ти дам всичко – каза той хрипливо с пресъхнала уста.

Дама’тингата поклати глава.

– Оставям ти шарак – каза тя. – Един шарум не би трябвало да се занимава с нищо друго.

Джардир дълго време не сне поглед от нея. Накрая кимна в знак на съгласие.

* * *

Щом уговорката беше направена, дама’тингата не загуби повече време. Още преди да е изтекла седмицата Дама Кхеват вече стоеше пред тях, а Джардир я гледаше как му се врича.

Джардир се вгледа в очите на дама’тингата. Коя беше тя? Беше ли по-стара от майка му? Или достатъчно млада, за да го дари със синове? Какво ли щеше да открие, когато се оттеглеха към брачното ложе?

– На теб се отдавам като съпруга, съгласно предписанията на Евджаха – изрече тя, – както са дадени от Каджи, Копие на Еверам, който седи на трапезата на Еверам, докато не се прероди във времето на Шарак Ка. Заклевам се честно и искрено да ти бъда покорна и вярна съпруга.

Дали мисли това, което казва – зачуди се Джардир, – или просто използва нов начин, за да ми контролира живота сега, след като нося черните одежди?

Кхеват се обърна към него. Джардир се сепна и потърси в ума си за думите от обета.

– Заклевам се пред Еверам – каза той, изкарвайки насила думите от устата си, – Създател на всичко, що съществува, и пред Каджи, Шар’Дама Ка, да те приема в дома си и да бъда справедлив и разбиращ съпруг.

– Приемаш ли тази дама’тинга за своя дживах ка? – попита Кхеват и нещо в тона му му напомни за думите на дамата, когато Джардир го бе помолил да извърши церемонията.

Сигурен ли си, че искаш това? – бе попитал Кхеват. – Дама’тингата не е някаква обикновено съпруга, нито можеш да ѝ нареждаш какво да прави, нито да я биеш, ако не те слуша.

Джардир преглътна мъчително. Сигурен ли беше?

– Да – каза той хрипливо и събралите се дал’шаруми нададоха оглушителен вик и забиха с копия по щитовете си. Майка му, Кадживах, бе притиснала до себе си по-малките му сестри и всичките плачеха от гордост.

* * *

Джардир усещаше как сърцето му препуска и част от него желаеше по-скоро да се намира в Лабиринта и да танцува алагай’шарак, отколкото да стои в слабо осветената спалня, отрупана с възглавници, в която двамата се оттеглиха.

– Не се бой, алагай’шарак ще има и утре! – бе му казал Шанджат през смях. – Нощес ще се биеш на друго поле!

– Изглеждаш притеснен – отбеляза дама’тингата, след като издърпа тежките завеси зад тях.

– А какъв да бъда иначе? – попита Джардир с горчивина. – Ти си моя дживах ка, а аз и името ти не знам.

Дама’тингата се засмя за пръв път, откакто я познаваше. Прозвуча като прелестен звън.

– Тъй ли? – попита тя и свали воала и забрадката си.

Джардир се опули, но не заради младостта и красотата, които съзря.

Той наистина я познаваше.

– Иневера – отрони той в едно дихание, припомняйки си онази ний’дама’тинга, която го бе заговорила в шатрата преди толкова много години.

Тя му кимна с усмивка и той си помисли, че подобна красота не бе виждал и в най-смелите си мечти.

– В нощта, когато се срещнахме – рече Иневера, – завърших първите си алагай хора. Беше съдба, воля на Еверам, като името ми. Демонските кости се дялат в пълен мрак, само пипнешком. Може да ти отнеме седмици да издялаш един-единствен зар. Години, за да завършиш комплект. И чак тогава, когато завършиш комплек-та, можеш да ги изпробваш. Ако се провалят, заровете се излагат на светлина и дялането започва отначало. Ако пък кажат истината, ний’дама’тингата се издига като дама’тинга и си слага воала... Същата нощ завърших комплекта си и поисках да задам въпрос. Изпитание, което показва дали заровете притежават силата на съдбата. Но какъв въпрос можех да задам? Тогава се сетих за момчето с дръзките очи и наглото поведение, което бях срещнала същия ден, и когато разтресох заровете, попитах: „Ще срещна ли някога отново Ахман Джардир?“... И от тази нощ нататък – каза тя – знаех, че ще те намеря в Лабиринта след първия ти алагай’шарак, и нещо повече – че ще се омъжа за теб и ще ти родя много деца.

При тези думи тя тръсна рамене и бялата ѝ роба се плъзна надолу. Джардир се бе страхувал от този момент, но щом мъждукащата светлина улови голите ѝ форми, тялото му реагира и на него му стана ясно, че ще премине и това последно изпитание на мъжеството си, както бе направил с всички останали преди това.

* * *

– Джардир, ти ще отведеш хората си на десето ниво – нареди Шарум Ка.

Решението бе малоумно. Три години след като бе сложил белия воал, всеки свикан кай’шарум знаеше, че отрядът на Джардир бе най-свирепият и най-добре обученият в цяла Красия. Джардир имаше огромни изисквания към хората си, но дал’шарумите се гордееха с това, тъй като броят на избитите им алагаи надминаваше този на три други отряда, взети заедно. А сега ги похабяваха в десето ниво. Алагаите никога не проникваха толкова навътре в Лабиринта.

Шарум Ка се изхили на Джардир, предизвиквайки го да покаже несъгласие, но Джардир прегърна позора и го остави да премине през него.

– Както заповяда Шарум Ка – рече той и се поклони дълбоко от възглавницата си, допирайки с чело дебелия килим в приемната зала на Първия воин.

Когато се изправи отново, лицето на Джардир излъчваше спокойствие, въпреки погнусата, която изпитваше към човека пред себе си. Шарум Ка трябваше да бъде най-силният воин в града. А този човек беше всичко останало, само не и това. Косата му беше прошарена, а лицето набраздено от дълбоки бръчки като на дамаджи. Дълги години бяха минали от последната му битка в Лабиринта и това си личеше по затлъстелия му корем. Първия воин би трябвало да повежда атаката в алагай’шарак и да вдъхновява мъжете да се стремят към слава, а не да ръководи войната зад стените на палата си.

Въпреки всичко обаче, щом носеше белия тюрбан, волята му в нощта бе неотменна.

Дама Ашан, духовникът на джардировия отряд, заедно с лейтенантите му, Хасик и Шанджат, чакаха пред двореца на Шарум Ка, за да придружат своя водач обратно до шатрата на Каджи. Джардир беше само кай’шарум, но завистливи съперници, дори от собственото му племе, се опитваха да посегнат на живота му. Шарум Ка нямаше да живее вечно, а след като Андрахът принадлежеше на племето каджи, беше почти сигурно, че един от кай’шарумите от каджи ще бъде назначен на мястото на Първия воин. Джардир стоеше на пътя на стремежите на много други по-стари кай’шаруми.

Тримата мъже никога не се отделяха от него, откакто Иневера уреди бракове между тях и сестрите на Джардир. Имисандре, Хошвах и Ханя носеха парцали, когато Джардир напусна Шарик Хора преди три години, но сега бяха дживах ка на най-верните му лейтенанти и му бяха родили племенници и племеннички, за да заздравят тази вярност.

– Заповедите ни? – попита Шанджат.

– Десето ниво – отвърна Джардир.

Хасик се изплю в прахта.

– Шарум Ка те обижда!

– Успокой се, Хасик – каза Джардир меко и грамадният воин веднага утихна. – Прегърни обидата, а тя ще премине през теб и ще ти помогне да съзреш пътя на Еверам.

Хасик кимна и се строи зад Джардир, който потегли от палата. Преди три години Хасик се бе върнал от шатрата на дама’тингата напълно преобразен. Все още бе един от най-свирепите воини на каджи, но като укротен вълк той бе отдал своята вярност изцяло на Джардир – единственият начин да запази честта си след унизителното поражение.

– Шарум Ка се страхува от теб – каза Ашан. – Така и трябва. Ако продължиш да печелиш цялата слава, на Андраха може да му писне от стария слабак начело на войските му и току-виж ти позволил да предизвикаш Първия воин на двубой.

– И секунди след като извика „начало“, ще се сдобием с нов Първи воин – допълни Шанджат.

– Това няма да се случи – рече Джардир. – Андрахът и сегашният Шарум Ка са стари приятели. Андрахът няма да предаде своя верен слуга, ако ще и самите дамаджи да го поискат.

– Какво ще правим тогава? – попита Хасик.

– Върни се вкъщи при сестра ми и ѝ благодари за храната, която несъмнено ти е приготвила – отвърна Джардир. – А мръкне ли, отиваме на десето ниво и се молим на Еверам да ни изпрати алагаи, които да покажем на слънцето.

* * *

Както винаги, щом стигна жилището си в палата на Каджи, видя, че Иневера вече го чака. Робата ѝ беше смъкната, за да открие гърдата, от която сучеше дъщеря му Анджха. Синовете на Джардир, Джаян и Асъм, се държаха за полите ѝ, млади и силни.

Джардир коленичи, разпери ръце и момчетата се втурнаха в обятията му, а щом ги вдигна високо, нададоха звучен смях. Той ги остави отново на земята и те се затичаха обратно при майка си. Видът на синовете му прободе за миг спокойствието на Джардир, преди да успее да прегърне чувството. Шарум Ка петнеше не само неговата репутация. Тяхната също.

– Безпокои ли те нещо, съпруже мой? – попита Иневера.

– Нищо ми няма – отвърна Джардир, но Иневера изцъка с език срещу него.

– Аз съм твоята дживах ка – каза тя. – Не е нужно да си прегръщаш чувствата, когато си с мен.

Джардир я погледна и остави здравите вериги на самоконтрола му да се отпуснат.

– Шарум Ка ме праща тази нощ на десето ниво – изсъска той. – Колко воини иска да изгуби, докато най-добрият му отряд пази празно ниво?

– Това е добър знак, съпруже – успокои го Иневера. – Означава, че Шарум Ка се страхува от теб и от амбициите ти.

– Какво му е доброто на това – попита Джардир, – щом ще ми отнема от бъдещата слава?

– Не би трябвало да му позволяват да прави подобни неща – съгласи се Иневера. – Точно сега повече от всякога имаш нужда да се сдобиеш със слава в Лабиринта. Костите ми казват, че Първия воин няма да се задържи дълго на този свят. Когато отиде при Еверам, славата ти вече трябва да е засенчила всички останали, ако искаш да заемеш мястото му.

– Как ще го постигна, като размахвам копието си в празно пространство? – изръмжа Джардир.

Иневера сви рамене.

– Шарак е твой. Ще трябва да намериш начин.

Джардир изсумтя и кимна. Тя беше права, разбира се. Имаше неща, за които дори дама’тинга не можеше да те посъветва.

– Остават часове до залез – каза му Иневера. – Малко любене и една дрямка ще ти прочистят ума.

Джардир се усмихна и се приближи към нея.

– Ще извикам майка ми да вземе децата.

Иневера обаче поклати глава и отстъпи от протегнатите му ръце.

– Не с мен. Костите казват, че Евералия е узряла. Ако я обладаеш силно отзад, тя ще ти роди здрав син.

Джардир се намръщи. Евералия бе третата му жена. Иневера дори не си бе направила труда да му я покаже, преди да се сгодят, тъй като тази дживах сен била подбрана заради плодовитите си бедра и заради щастието, което им предопределили алагай хора, а не заради красотата ѝ.

– Костите, та костите! – сопна ѝ се Джардир. – Искам поне веднъж да спя с жената, която аз си избера!

Иневера сви рамене.

– Вземи Таладжа, ако предпочиташ – каза тя, споменавайки по-красивата му втора жена. – Тя също е узряла. Просто си помис-лих, че ще предпочетеш син пред още една дъщеря.

Джардир скръцна със зъби. Иневера беше тази, която той искаше, но както го бе предупредил Кхеват, въпреки че му беше съпруга, тя беше дама’тинга и той не можеше просто да я обладава когато си иска, както би било с друга жена. Той отвори уста и пак я затвори.

Дали Иневера наистина хвърляше костите за всичко? Понякога му се струваше, че си измисля предсказания, за да го накара да прави това, което тя иска, но досега не я бе хващал в грешка, а и родът Джардир наистина се нуждаеше от повече синове, за да възвърне отминалата си слава. Всъщност имаше ли значение коя точно жена ще обладава? Евералия беше достатъчно приятна отзад.

Той се отправи към спалнята, сваляйки робата си.

* * *

Те чакаха.

Докато из външните нива ехтяха бойни викове и наоколо пищяха въздушни демони, те чакаха.

Докато други мъже славно отиваха при Еверам, те чакаха.

– Няма алагаи на хоризонта! – предаде Шанджат и сигнализира на ний’шарумите на стената.

– Няма и да се появят! – изръмжа Хасик и хората на Джардир замърмориха в съгласие. Петдесет от най-добрите воини на Каджи клечаха с тях в дупката за засада. Нахалост.

– Все още има време да намерим слава, ако се присъединим към други отряди – каза Джурим.

Джардир знаеше, че трябва да убие тази идея, преди да хване корен в умовете на останалите. Той ръгна Джурим между очите с обратния край на копието си и го повали на земята.

– Лично аз ще промуша всеки, който напусне поста си без мое разрешение – заяви той на висок глас. Другите закимаха, докато Джурим се изправи с мъка на крака, хванал окървавеното си лице.

Джардир погледна хората си, най-добрите дал’шаруми в цялото Пустинно копие, и изпита дълбок срам. Завистта на Шарум Ка беше насочена към него, но накрая страдаха хората му. На тези мъже, заченати и родени да убиват алагаи, им бе отказана собствената им съдба заради някакъв старец, който се страхуваше да не изгуби властта си. Джардир отново си представи как убива Първия воин, но независимо дали дуелът би бил справедлив, или не, нямаше да има чест в подобно престъпление и най-вероятно то щеше да му струва не само живота, но и завета.

Точно тогава се чу рог и Джардир отново застана нащрек. По реда на звуците стана ясно, че това бе зов за помощ.

– Съгледвачи! – извика той и двамата съгледвачи от отряда му, Амкаджи и Колив, изскочиха напред. Те веднага наставиха краищата на триметровите си, обковани с метал, стълби и се затичаха към стената. Щом Амкаджи постави стълбата, Колив се втурна нагоре, прескачайки по три стъпала наведнъж, а тежестта му сякаш така и не успяваше да се отпусне напълно върху някой крак, когато вече го вдигаше отново. Той мигновено стигна върха на стената и огледа обстановката. В следващия момент сигнализира на Джардир, че е безопасно да се изкачи.

Когато за пръв път пое командването на своя отряд, Джардир се бе отнесъл с недоверие към съгледвачите, защото принадлежаха на друго племе, кревакх. Но той опозна душите им, Амкаджи и Колив бяха толкова верни на него и така отдадени на алагай’шарак, колкото всеки друг от племето му. Кревакх се бяха посветили изцяло да служат на каджи, както вражеското им племе, нанджи, служеха на маджах.

По закон двамата съгледвачи трябваше да стоят с отряда на Джардир ден и нощ, защото съгледвачите минаваха специално обучение по специални оръжия и бойни техники и притежаваха умения, важни за всеки кай’шарум. Акробатика. Събиране на информация. Светкавични удари с отстъпление.

Убиване.

Амкаджи им задържа стълбата, а Джардир и Шанджат се затичаха нагоре по стената. Колив подаде далекогледа си на Джардир.

– Племето шарах, четвърто ниво – уведоми го той и посочи нататък.

– Проучи повече – нареди Джардир и взе далекогледа, а Колив се втурна напред по върха на тясната стена, пазейки идеално равновесие. Съгледвачите не носеха нито копие, нито щит, за да не им тежат, и Колив бързо изчезна от погледа им.

– Шарах са малобройно племе – рече Шанджат. – Едвам изпращат две дузини воини на алагай’шарак. Само глупак би оставил четвърто ниво на такъв малък отряд.

– Глупак като Шарум Ка – отвърна Джардир.

Колив се завърна миг по-късно.

– Застигнала ги е група алагаи, които са заобиколили ямата. Много от воините са мъртви, а наоколо няма никакво подкрепление, всички са влезли в битка. Ще ги пометат след броени минути.

Джардир скръцна със зъби.

– Не, няма да стане. Подготви мъжете.

Шанджат хвана ръката му.

– Шарум Ка ни заповяда да пазим десетото – напомни му той, но когато Джардир кимна, без да каже нищо повече, Шанджат се ухили.

– Никога няма да стигнем навреме до четвърто ниво, кай’шарум – каза Колив, оглеждайки Лабиринта с остър поглед. – Завихрили са се много битки между нас и тях. Пътят не е чист.

– Тогава спусни въжета – нареди Джардир. – Искам всички на стената, сега.

* * *

Те се затичаха по върховете на стените като ний’шаруми. Петдесет възрастни воини в пълна бойна екипировка. Стената беше достатъчно коварна за боси, пъргави момчета само по бида, а за мъже по сандали, тежки бронирани роби и въоръжени с копия и щитове беше двойно по-опасна.

Но това бяха дал’шаруми от каджи, елитните воини на Джардир. Тичаха стремглаво и викаха въодушевено, докато скачаха от стена на стена. Нощният вятър биеше по лицата им и се чувстваха отново като момчета, но бяха готови да умрат като мъже.

Джардир, който тичаше най-отпред, го почувства по-силно от всеки друг. Щеше да разгневи Шарум Ка, но Ний да го вземе, ако остави цяло племе да измре само за да угоди на горделивостта на Първия воин.

Една разходка, която щеше да им отнеме много повече време в Лабиринта, приключи за броени минути по върховете на стените и отрядът на шарах бързо изникна пред погледа им. Повече от дузина алагаи вършееха в дупката за засада и им препречваха всякакъв път към спасение. Поне половината от шарах бяха загинали, а останалите се защитаваха, опрели гръб в гръб и щит до щит, докато демоните ги нападаха от всички страни.

Те устояваха като мъже на съкрушителната сила на алагаите и тази гледка разгневи красианското сърце на Джардир. Той нямаше да позволи да измрат повече дал’шаруми тази нощ.

– Смелост, шарах! – извика той. – Каджи идват на помощ!

Пръв закачи куката си, хвърли въже в дупката и слезе шест метра надолу с два бързи отскока. Дори не изчака хората си, а се втурна с магически щит напред и нападна пясъчен демон в гръб. Защитите лумнаха и демонът бе отблъснат от отслабващия кръг на племето шарах.

Джардир не обърна повече внимание на зашеметеното същес-тво, а се прехвърли на следващия демон и с няколко прецизни удара в най-слабите точки по бронята на създанието го отблъсна назад. Зад себе си чу рева на своите петдесет воини, които се изсипаха от стената, и разбра, че има кой да му пази гърба.

– Еверам се гордее с вашия отпор, братко! – извика Джардир на кай’шарума на шарах, чийто бял воал бе окървавен. – Сега обърни внимание на своите ранени! Ние ще довършим славното ти начало и ще се погрижим шарах да влязат и утре в битка!

Третият демон, който Джардир нападна, се обърна с лице към него, хвана копието му със зъби и строши дървото. Сблъсъкът изкара Джардир от равновесие и съществото захвана с нокът ръба на щита му. То стегна възлестата си ръка и каишите на щита се скъсаха. Джардир се стовари на земята и бързо се отмести от пътя на връхлитащото го същество. За миг демонът имаше предимство, но кай’шарумът на шарах се блъсна отстрани в него и го отмести от пътя му към Джардир.

– Шарах ще се бият до последно, братко! – извика кай’шарумът, но пясъчният демон отвърна на удара, като помете воина с опашка, замахвайки точно под защитите му. Демонът приклекна, за да се нахвърли на плячката си.

Джардир се огледа наоколо. Всичките му воини се бяха впуснали в боя, а наблизо нямаше никакво оръжие.

Роден съм да умра от алагайски нокти – напомни си той, изрева и скочи, препречвайки пътя на пясъчния демон, който летеше към кай’шарума на шарах.

Демонът беше далеч по-силен от него, но се биеше по инстинкт, без да познава нищо от свирепото изкуство на шарусахк. Джардир хвана лапата му, завъртя се и отклони силата на атаката му, като го хвърли в петметровата яма в средата на засадната дупка. Алагаят пропадна с вой в капана, където щеше да остане, докато слънцето не изгрееше и не го изгореше от света завинаги.

Друг пясъчен демон нападна Джардир, но той го удари с юмрук по врата и го ритна в свивките на коленете, след което сграбчи съществото и го повали на земята, като се извърташе така, че да избегне зъбите и ноктите му, обръщайки силата на шаващия алагай срещу самия него.

Грапавите плочици от бронята на демона срязаха робата на Джардир и запориха кожата му, а мускулите му сякаш крещяха, изпънати докрай, но сантиметър по сантиметър Джардир се изви още по-назад от демона, докато не постигна желаната си хватка, и се изправи на крака. Беше по-висок от създанието и сключил ръце под мишниците му и зад главата му, лесно го вдиг-на от земята. То зарита и запищя, но Джардир го размята насам-натам, без да позволява краката на демона да се доближават до тялото му, и се заклатушка към демонската яма.

Нададе вик, хвърляйки втория демон в трапа, и с удовлетворение видя, че воините му вече бяха избутали вътре повечето от останалите алагаи. Дъното на ямата гъмжеше от люспи и нокти, а издълбаните в стената защити блещукаха гневно, докато същес-твата се опитваха да се покатерят навън.

– Ще гледам как слънцето ви взема всичките! – извика Джардир.

Той се обърна, за да продължи битката, пламнал от победата и отново готов за бой, но само неколцина воини се биеха все още, а и държаха нещата под контрол.

Останалите мъже просто го гледаха с ококорени очи.

* * *

Джардир и кай’шарумът на шарах прекараха остатъка от нощ-та на пост пред ямата. Хората им се бяха скупчили около тях, а щом слънчевите лъчи достигнаха трапа, нададоха оглушителен възглас. Демоните пищяха и димяха, преди да лумнат, и мъжете изпитаха гордост, че са видели как светлината на Еверам изгаря чудовищата и ги връща в нищото, от което се бяха пръкнали.

Джардир и останалите шаруми свалиха воалите си, както беше редно на слънце. През деня шарах, които имаха дълг към маджах, бяха смъртни врагове на каджи. Джардир погледна със съмнение кай’шарума. И двамата щяха да се опозорят, ако се обърнеха един срещу друг на неутралната почва на Лабиринта, но подобни неща не бяха нечувани.

Вместо това обаче водачът на шарах се поклони.

– Моите хора ти дължат живота си.

Джардир поклати глава.

– Не сме направили нищо, което Еверам не ни е заповядал. Никой дал’шарум не би изоставил брат, а всички мъже са братя в нощта.

– Бях там, когато Шарум Ка те изпрати в десето, където беше нашето място – рече воинът от шарах. – Пристигнахте отдалече и рискувахте много заради нас.

Други воини, чиито ями също пламтяха, ги забелязаха, докато напускаха Лабиринта. Две племена с кръвна вражда помежду си, застанали рамо до рамо. Около тях се заформи тълпа и Джардир чу жуженето на приказките им. Отново и отново чуваше хората му и шарах да разказват как се е преборил с алагай с голи ръце. Историята се изопачаваше все повече с всяко следващо разказване и не след дълго хората говореха, че е убил пет демона, без да докосне оръжие. Джардир и преди бе чувал воини да преувеличават нечии дела. На смрачаване вече щеше да е хвърлил дузина в ямата, а след месец – петдесет.

Към тях се приближи кай’шарум от маджах.

– От името на маджах – каза той – ви благодаря, че предпазихте шарах. Шарум Ка постъпи... неразумно, като ги изложи на такава опасност.

Думите на този мъж граничеха с измяна, но Джардир само кимна.

– Шарах се биха гордо – рече той. – Иневера е, че оцеляха, за да продължат да се борят.

– Иневера – съгласи се воинът от маджах и се поклони по-дълбоко, отколкото бе прието за един кай’шарум на друг. – Наистина ли си преборил сам шест алагая и си ги хвърлил в ямата?

Джардир поклати глава и понечи да отговори, но го прекъсна един от елитните стражи на Шарум Ка, който връхлетя между тях, разчиствайки пътя за Първия воин.

– Ти наруши заповедите ми и напусна поста си! – извика Шарум Ка, насочил пръст към Джардир.

– Шарах викаха за помощ, а ние бяхме свободни в този момент – отвърна Джардир. – Евджахът ни учи, че нищо не е по-важно от това да защитаваме братята си в нощта.

– Не ми цитирай свещените слова – сопна му се Шарум Ка. – Аз съм ги преподавал на синовете си, докато баща ти още се е разхождал по бидо, така че познавам истините на Евджаха много по-добре от теб! Няма ред, който да казва, че трябва да накараш хората си да се покатерят на стените на Лабиринта и да оставят нивото си без надзор, докато търчиш да защитаваш другата половина на Лабиринта.

– Без надзор! – ококори се Джардир. – В осмо нямаше демони, пък камо ли в десето!

– Нямаш право да пренебрегваш заповедите и да търсиш слава, която не ти принадлежи, кай’шарум! – извика Шарум Ка.

Джардир пламна.

– Може би заповедите ми нямаше да са така глупави, ако този, който ги раздаваше, не се криеше в двореца си до изгрев – каза той с ясното съзнание, че със същия успех можеше направо да извади копието си.

Подобна обида към Първия воин нямаше да мине незабелязано. Ако той притежаваше поне някакво мъжество, щеше да нападне Джардир на мига и да го убие пред насъбралите се воини.

Но Шарум Ка беше стар, а мъжете си шушукаха как Джардир повалил половин дузина демони само с шарусахк. Джардир не можеше да се нахвърли върху Първия воин, но ако Шарум Ка се нахвърлеше върху него, Джардир можеше спокойно да го убие и да отвори място за наследник, който лесно можеше да се окаже той самият. Зачуди се дали това не беше съдбата, която костите на Иневера бяха предрекли преди толкова много години.

Те впериха погледи един в друг и Джардир разбра, че Шарум Ка си мисли същите неща и че няма смелостта да го нападне. Първия воин се подсмихна.

– Хванете го! – нареди Шарум Ка. В същия момент стражите му тръгнаха да изпълняват заповедта.

Стражите завързаха ръцете на Джардир, опозорявайки го, но макар да им се озъби, той не оказа съпротива. Насъбралите се воини зароптаха недоволно, дори тези от маджах. Хванаха копията си и издигнаха щитове, далеч надминавайки по численост стражите на Първия воин.

– Какво правите? – обърна се Шарум Ка към тълпата. – Мирно!

Но негодуванието само се усили и мъжете тръгнаха да препречват изходите от Лабиринта. Шарум Ка отстъпи предпазливо назад. Джардир срещна погледа му и се усмихна.

– Не правете нищо – каза Джардир на висок глас, без да откъсва очи от Шарум Ка. – Шарум Ка даде заповед и всички шаруми са длъжни да му се подчинят. Еверам ще реши съдбата ми.

Ропотът заглъхна на мига, мъжете освободиха изходите, а гневът на Шарум Ка сякаш се бе удвоил заради контрола на Джардир над мъжете. Джардир отново му се подсмихна, предизвиквайки го да нападне.

– Отведете го! – извика Шарум Ка. Джардир не провеси нос, а закрачи гордо, докато стражите дърпаха ръцете му, извеждайки го от Лабиринта.

* * *

Иневера вече го чакаше в двореца на Андраха, когато Джардир пристигна.

Дали е знаела и за този ден още преди години? – зачуди се той.

Стражите го хванаха още по-здраво, щом тя приближи, но не от страх какво Джардир би могъл да направи. Те се ужасяваха от нея.

– Оставете ни – нареди им Иневера. – Предайте на господаря си, че моят съпруг ще се срещне с него в приемната на Андраха след час.

Стражите веднага пуснаха ръцете на Джардир и се поклониха.

– Както заповяда дама’тингата – заекна един от тях и те се отстраниха. Иневера изсумтя и извади защитения си нож, за да среже въжетата му.

– Държал си се добре тази нощ – прошепна му тя, докато вървяха. – Не отстъпвай през идните часове. Когато дойде Андрахът и започне заседанието, ще трябва да провокираш Шарум Ка с думи, но и да покажеш покорство. Разгневи го, но не му давай повод да те нападне.

– Нищо подобно няма да правя – каза Джардир.

– Вече го направи в Лабиринта – сопна му се Иневера. – Сега е тройно по-важно.

– Виждаш всичко – призна Джардир, – но явно нищо не разбираш, щом смяташ, че ще сведа глава пред този човек. Тогава го предизвиках да ме нападне.

Иневера сви рамене.

– Действай както намериш за добре, но нека краката ти да са стъпили здраво на земята, а ръцете ти да са спокойни. Той никога няма да посмее да те нападне, но ако реши, че си заплаха, хората му ще те заколят.

– Да не ме мислиш за глупак? – попита Джардир.

Иневера изсумтя.

– Само гледай да го вбесиш. Останалото е иневера.

– Както заповяда дама’тингата – въздъхна Джардир.

Иневера кимна. Те стигнаха до чакалня, осеяна с възглавници.

– Изчакай тук – нареди му тя. – Ще вляза да поговоря насаме с Андраха преди делото.

– Дело ли? – попита Джардир, но тя вече се бе мушнала в стаята.

* * *

Досега Джардир не се бе доближавал толкова до Андраха, че да види лицето му. То беше старо и набръчкано, а брадата му беше чисто бяла. Беше закръглен, очевидно с афинитет към мазните храни. Дебелината му беше отвратителна и Джардир трябваше да си напомни, че този мъж някога е бил най-великият майстор на шарусахк, победил най-умелите дамаджи на двубой, за да достигне Черепния трон. По време на престоя си в Шарик Хора Джардир бе виждал как самият дамаджи на каджи, шейсетгодишният Амадеверам, поваля половин дузина млади и обучени дамати насред кръга за шарусахк.

Той се вгледа по-внимателно, търсейки някаква следа от обучението на Андраха в движенията му, но, изглежда, непрестанната стража и обслужването бяха накарали човекът да се отпусне. Дори тук, по време на процедурата, той се черпеше от чиния със захаросани фурми.

Погледът на Джардир се насочи встрани от андрахския трон. Отдясно стояха дванайсетте дамаджи, водачите на всички красиански племена. Облечени в бели роби и с черни тюрбани, те недоволстваха шепнешком за това как са били откъснати от делата си и завлечени в двореца, въпреки че слънцето едва се е показало над хоризонта. Отляво на Андраха, на две крачки зад трона, стояха дамаджи’тингите. Също като дамаджите, главите и лицата им бяха забулени в черно, силно контрастиращо на белите им роби. За разлика от дамаджите, те стояха напълно безмълвни и наблюдаваха с очи, които сякаш пронизваха.

Дали и те не знаят съдбата ми? – зачуди се Джардир и погледна към своята дживах ка, която стоеше до него. – Или знаят само това, което Иневера им каже?

Дамаджи Амадеверам поздрави Джардир.

– Сине на Хошкамин, моля ви, разкажете събитията от миналата нощ през вашия поглед.

Потомък на каджи, той служеше като Първи министър на Андраха и може би беше най-могъщият духовник в цяла Красия, като се изключи началникът му. Смяташе се, че Андрахът представлява всички племена, но именно той бе назначил сегашните Шарум Ка и Първи министър, а Джардир знаеше от уроците си, че от векове насам никой Андрах не е избирал другоплеменник за който и да е от двата поста. Считаше се за признак на слабост.

Шарум Ка се намръщи, очевидно разочарован, че не го поканиха да разкаже версията си пръв. Той закрачи гневно към чаения сервиз, оставен специално за него, и си взе чаша. По накъсания стълб на парата Джардир разбра, че старите ръце на Първия воин трепереха.

– Вечерта, докато кай’шарумите се хранеха, както обикновено Шарум Ка даде заповеди – започна Джардир. – Хората ми жънат огромни успехи в нощта и с нетърпение очакваха да изпепелят още алагаи и да ги пратят обратно при Ний.

Дамаджият кимна.

– Успехът ви не е останал незабелязан – съгласи се той. – И от учителите ви в Шарик Хора чувам само добри отзиви за вас. Продължете.

– С ужас разбрахме, че сме изпратени в десето ниво – каза Джардир. – Неотдавна се биехме в първо и на всеки загинал имаше стотина алагаи, на които показвахме слънцето. Наскоро бяхме преместени във второ, а след това в трето. Приехме го с гордост. Има достатъчно слава за всички в по-далечните нива. Вместо обаче да ни сложи в четвърто, както очаквахме, Шарум Ка изпрати там шарах, а на нас даде тяхната обичайна позиция в десето.

Джардир видя как Дамаджи Кевера от шарах се напрегна, но не беше сигурен дали е заради позора от „обичайната позиция“ на племето му, което не им даваше много възможности за слава, или заради рязката промяна.

Погледна към дамаджи’тингите, но лицата им бяха скрити и той не можа да познае, коя от тях е шарах. Не че имаше голямо значение. Никоя не реагира по какъвто и да било начин на думите му.

– Мъжете от шарах са смели воини – каза той. – Те приеха задачата си с гордост. Но шарах не водят много воини в алагай’шарак. Дори всеки да се бие като за двама – той погледна към Кевера, – както и става, те пак няма да имат достатъчно хора, за да попълнят засадна точка в четвърто.

Дамаджият на шарах кимна и Джардир изпита невероятно облекчение.

– И вие какво направихте? – попита Амадеверам.

Джардир сви рамене.

– Шарум Ка ни даде заповед и ние я изпълнихме.

– Лъжец! – извика Шарум Ка. – Ти напусна поста си, сине на камилска пикня!

Обидата, която никой не се бе осмелявал да отправи към Джардир, откакто счупи ръката на Хасик, наистина го жегна. Даже му мина през ума да се втурне напред през стаята и да убие човека на мига, макар че така вероятно щеше да си навлече бърза смърт от ръцете на андрахските стражи. Вместо това той прегърна обидата и тя премина през него, оставяйки след себе си суров, хладнокръвен гняв.

– Прекарахме половината нощ в десето – каза Джардир, без дори да обърне глава, за да отчете думите на Шарум Ка. – Съгледвачите не видяха алагаи нито в нашето ниво, нито в девето, нито в осмо. И все пак продължихме да чакаме.

– Лъжец! – извика отново Шарум Ка.

Този път Джардир се обърна към него.

– Вие бяхте ли там, Първи воине, за да отречете истината на моите думи? Бяхте ли въобще в Лабиринта?

Шарум Ка се ококори и изведнъж гневът превзе лицето му. Истината в тези думи заболя повече, отколкото какъвто и да било удар. Шарум Ка понечи да отговори, но от Андраха се чу съскане. Всички погледи се впериха в него.

– Спокойно, приятелю – каза Андрахът на Шарум Ка. – Остави го да си разкаже историята. Ти ще имаш последната дума.

Точно тогава Джардир осъзна колко близки бяха тези мъже. И двамата обитаваха собствените си дворци от близо четири десетилетия. Джардир бе таил някаква надежда, че Андрахът може все още да иска силен Шарум Ка, но като видя издутото му тяло, у Джардир се породиха сериозни съмнения. Щом самият Андрах бе забравил пътя на воина, дали щеше да порицае своя верен Шарум Ка за същото?

– Чухме бученето на рога за помощ – продължи Джардир. – Тъй като не се биехме, аз се покатерих на стената, за да видя дали не можем да се отзовем. Но призивът идваше от четвъртото ниво, а между нас и тях се вихреха множество битки. Тъкмо щях да сляза обратно в Лабиринта, но тогава пристигна съгледвачът, който бях изпратил, и ме уведоми, че демоните громят шарах и че скоро племето ще си иде от тоя свят.

Той спря за момент.

– Всички дал’шаруми очакват да умрат в Лабиринта. Има ли значение дали ще са десетина, двайсетина или дори стотина воини за една нощ, щом вършим делото на Еверам?

– Но има разлика между това да изгубиш хора и да изчезне цяло племе. Благородно ли щях да постъпя, ако си бях стоял безразлично?

– Сам казахте, че пътят ви е бил препречен – отбеляза Амаде-верам.

Джардир кимна.

– Но моят наблюдател беше стигнал дотам, а аз си спомням как с хората ми тичахме по върховете на стените още като ний’шаруми. Запитах се има ли нещо, което едно момче да може, а мъж не? Затова се втурнахме по стените, молейки се на Еверам да не закъснеем.

– И какво намерихте, когато стигнахте? – попита Амадеверам.

– Половината от шарах бяха мъртви – каза Джардир. – Около дузина бяха останали, и то всичките ранени. Бяха изправени срещу горе-долу същия брой алагаи и понеже ямата им бе разкрита, демоните я заобикаляха.

Джардир отново погледна дамаджи на шарах.

– Оцелелите стояха гордо в нощта. Кръвта на шарах, който сам е стоял до Шар’Дама Ка, кипи във вените им.

– И после? – настоя дамаджият.

– Хората ми се присъединиха към нашите братя от шарах и заедно разгромихме алагаите, изпратихме ги в ямата и им показахме слънцето.

– Казват, че сам сте убили няколко – каза Амадеверам с явна гордост в гласа – единствено с шарусахк.

– По този начин изпратих в ямата само двама – отвърна Джардир. Знаеше, че жена му се мръщи зад воала си, но не го интересуваше. Нямаше да лъже своя дамаджи и да си присвоява слава, която не му принадлежеше по право.

– И все пак не е малък подвиг – рече Амадеверам. – Пясъчните демони са в пъти по-силни от човека.

– Годините, които прекарах в Шарик Хора, ме научиха, че силата е относителна – отвърна Джардир и се поклони.

– Това не го прави по-малко предател! – изръмжа Шарум Ка.

– Как съм предал? – попита Джардир.

– Дадох заповед! – извика Шарум Ка.

– Глупашка заповед – рече Джардир. – С вашата заповед държахте настрана най-добрите си воини, а шарах се обричаше на унищожение! И въпреки всичко аз се подчиних!

Дамаджият на шарах Алеверак пристъпи напред. Той беше невероятно стар, по-стар дори от Амадеверам. Приличаше на копие, слаб като клечка, но висок и изправен, въпреки че гонеше седемдесетте.

– Единственият предател, който виждам, сте вие – сопна се Алеверак на Шарум Ка. – Вие би трябвало да отговаряте за всички шаруми в Красия, но бихте пожертвали шарах само за да попречите на съперник!

Шарум Ка направи крачка напред към дамаджия, но Алеверак не отстъпи и също се приближи, след което зае бойната стойка на шарусахк. За разлика от Джардир, който беше само кай’шарум, един дамаджи можеше да предизвика и да убие Шарум Ка, и да отвори място за наследник.

– Достатъчно! – извика Андрахът. – Обратно по местата!

И двамата изпълниха нареждането, свели очи в израз на подчинение.

– Няма да позволя да се биете в тронната ми зала като... като...

– Мъже? – подсказа Иневера.

Джардир едва не се задави от дързостта ѝ, но Андрахът само се намръщи, без да я порицае.

Той въздъхна. Изглеждаше ужасно уморен и Джардир видя тежестта на годините, легнали на плещите му. Дано Еверам да ме дари със смърт, докато съм млад – помоли се той наум.

– Тук не виждам престъпление – каза Андрахът накрая. Погледна остро към маджах. – И от двете страни. Шарум Ка си е вършел работата, като е дал заповед, а кай’шарумът е взел решение в разгара на битката.

– Той ме обиди пред хората ми! – извика Шарум Ка. – Само заради това имам право да заповядам да бъде убит.

– Извинете ме, Шарум Ка, но това не е вярно – намеси се Амадеверам. – Обидата му ви дава правото да го убиете сам, не да наредите други да го направят. Ако бяхте сторили това, въпросът щеше да е приключен. Мога ли да попитам защо не го направихте?

Настъпи мълчание, докато Шарум Ка търсеше подходящ отговор. Иневера сръчка леко Джардир.

Той я погледна. Не спечелихме ли? – питаха очите му, но тя му отвърна със суров поглед.

– Защото е страхливец – заяви Джардир. – Тъй като не е достатъчно силен, за да защити белия тюрбан, той се крие в двореца си и праща други да се бият на негово място, докато самият той чака смърт, достойна за кхафит, вместо да я търси в Лабиринта като шарум.

Шарум Ка изцъкли поглед и вените по лицето и врата му изпъкнаха, а зъбите му заскърцаха. Джардир се напрегна, очаквайки човекът всеки момент да скочи срещу него. Умът му започна да прехвърля начините, по които можеше да убие стареца.

Но това не беше нужно, защото Шарум Ка се хвана за гърдите, падна на пода, сгърчи се и устата му се разпени, след което Първия воин застина намясто.

* * *

– Ти знаеше, че ще се случи точно това – обвини Джардир съпругата си, когато останаха насаме. – Знаеше, че ако го вбеся достатъчно, сърцето му ще спре.

Иневера сви рамене.

– И какво, ако съм знаела?

– Глупава жено! – извика Джардир. – Никаква чест няма в това да убиеш човек по този начин!

– Внимавай с езика – предупреди го Иневера и вдигна пръст. – Още не си Шарум Ка, а без моя помощ никога няма и да бъдеш.

Джардир се намръщи и се зачуди колко ли истина се криеше зад думите ѝ. Писано ли му беше да стане Шарум Ка? И ако да, можеше ли съдбата му да се промени?

– След тая случка ще извадя късмет, ако въобще ме оставят като кай’шарум – каза той. – Убих приятеля на Андраха.

– Глупости – каза Иневера и се усмихна злобничко. – Андрахът е... отстъпчив. Сега мястото е свободно, а ти си спечели слава, която дори маджах признаха. Ще го убедя, че единственият начин да запази уважението на хората, е да назначи теб.

– Как? – попита Джардир.

– Остави това на мен – отвърна Иневера. – Ти си имаш други грижи. Веднага щом Андрахът сложи белия тюрбан на главата ти, ще предложиш да вземеш по една плодовита жена от всяко племе в знак на единство.

Джардир се възмути.

– Да смеся кръвта на Каджи, първия Избавител, с тази на по-низши племена?

Иневера го бодна здраво с пръст в гърдите.

– Ще станеш Шарум Ка, ако спреш да се държиш като глупак и правиш, каквото ти се казва. Сдобиеш ли се с наследници, потом-ци на всяко племе...

– Красия ще се обедини както никога досега – продължи Джардир. – Бих могъл да поканя дамаджите да изберат съпругите ми – замисли се той. – Това ще ми осигури благоразположението им.

– Не – възпротиви се Иневера. – Това го остави на мен. Дамаджите ще изберат така, че да е най-добре за политиката. Алагай хора ще изберат за Еверам.

– Все тия кости – промърмори Джардир. – Дали са ограничавали и Каджи по същия начин?

– Каджи пръв ни е дал пророческите защити – отвърна Иневера.

* * *

На другия ден Джардир отново се озова в тронната зала на Андраха. С пристигането му дамаджите си зашепнаха един на друг, а дамаджи’тингите го гледаха, загадъчни както винаги.

Андрахът седна на престола си, хванал разсеяно тюрбана на Шарум Ка. Стоманата под плата издаваше ясен звън, докато Андрахът почукваше по нея с дълъг, лакиран нокът.

– Шарум Ка беше велик воин – каза Андрахът, сякаш прочете мислите на Джардир. Стана от трона си, а Джардир веднага падна на колене и разпери ръце умолително.

– Да, пресвети – каза той.

Андрахът му махна с пренебрежение.

– Ти, разбира се, не го помниш като такъв. Когато си сложил бидото, той вече е имал повече години зад гърба си, отколкото много шаруми въобще ще видят, и не е можел да се изправя лице в лице срещу алагаите както като млад.

Джардир сведе глава.

– Младите имат този недостатък да смятат, че стойността на един човек зависи само от силата на ръката му – рече Андрахът. – И за мен ли ще съдиш по този начин?

– Извинете ме, пресвети – каза Джардир, – но вие не сте шарум. Шарумите са вашата ръка в нощта и тази ръка трябва да бъде силна.

Андрахът изсумтя.

– Доста си дързък – каза той. – Макар че сигурно всеки мъж, взел дама’тинга за съпруга, трябва да бъде такъв.

Джардир си замълча.

– Ти искаше да го предизвикаш, за да те нападне – каза Андрахът. – Убеден си, че така би трябвало да умре храбрият мъж.

Джардир отново не продума.

– Но ако те беше нападнал само щеше да се покаже като глупак – продължи Андрахът. – А Еверам не търпи глупците.

– Да, пресвети – каза Джардир.

– А сега е мъртъв – каза Андрахът. – Моят приятел, мъж, показал слънцето на безброй алагаи, умря позорно на пода, защото ти не му показа заслуженото уважение.

Джардир преглътна тежко. Андрахът изглеждаше готов да го удари. Нещата не вървяха, както Иневера му бе обещала, а отсъствието ѝ от публиката бе очевидно. Той се огледа из стаята за подкрепа, но дамаджите стояха със сведени глави, докато Андрахът говореше, а дамаджи’тингите го гледаха, сякаш е хлебарка.

Андрахът въздъхна и сякаш се отпусна, заклатушка се към трона си и седна тежко.

– Мъка ми е, че видях мъж, постигнал толкова много слава през живота си, как умира позорно. Сърцето ми крещи за отмъщение, но то няма да промени факта, че Шарум Ка е мъртъв, а аз бих постъпил като глупак, ако пренебрегна това, че дамаджите за пръв път от векове насам са в пълно съгласие относно това кой да го наследи.

Джардир отново погледна дамаджите. Може би си въобразяваше, но му се стори, че Амадеверам му кимна леко.

– Ти ще бъдеш Шарум Ка – рязко каза Андрахът. – Нощта ще принадлежи на теб.

Джардир разпери ръце и се наведе напред на колене, притискайки чело в дебелия тъкан килим пред трона.

– Аз ще бъда вашата силна ръка в нощта – закле се той.

– Довечера ще го обявя и в Шарик Хора – каза Андрахът. – Свободен си.

Джардир отново докосна пода с чело, припомняйки си указанията на Иневера. Дамаджите вече бяха започнали да си шушукат. Ако искаше да говори, трябваше да го стори сега.

– Пресвети – започна той и видя как очите на Андраха се извърнаха към него с раздразнение, – моля за вашата благословия, както и за тази на дамаджите, да взема по една плодовита жена от всяко племе в знак на единство между шарумите.

Андрахът зяпна насреща му, както направиха и дамаджите. Дори дамаджи’тингите се размърдаха и издадоха внезапния си интерес.

– Това е една необичайна молба – рече накрая Андрахът.

– Необичайна ли? – възмути се Амадеверам. – Тя е нечувана! Ти си Каджи! Няма да благословя брака ти с някаква си...

– Няма да е нужно – намеси се захилилият се Алеверак. – С най-голямо удоволствие ще изпълня церемонията, ако Шарум Ка пожелае маджахска съпруга.

– Не се и съмнявам, че с радост би разредил чистата кръв на Каджи – изръмжа Амадеверам, но Алеверак не се хвана на въдицата и продължи да се хили.

– И аз бих благословил сватба с шарахска дъщеря – каза Дамаджи Кевера от шарах.

След секунди го последваха и останалите дамаджи, всичките нетърпеливи да се сдобият с постоянен глас в двора на Първия воин.

– Вие не можете да се съгласите с това! – каза Амадеверам на Андраха.

– Аз съм Андрах, а не ти, Амадеверам – отвърна Андрахът. – Ако Шарум Ка желае единство и дамаджите са съгласни, не виждам причина да се противя. Също като мен Първия воин се отказва от племето си, щом сложи тюрбана.

Андрахът се обърна към дамаджи’тингите за пръв път, откакто Джардир бе дошъл.

– Въпросът трябва да се отнесе по-скоро към жените, отколкото към този, който носи първото копие – каза той, без да се обръща към някоя в частност. – Какво ще кажат дамаджи’тингите за това предложение?

Жените се обърнаха с гръб към мъжете, скупчиха се и зашептяха ожесточено, но напълно неразбираемо. Приключиха за секунди и се обърнаха към Андраха.

– Дамаджи’тингите не възразяват – заяви една от тях.

Амадеверам се намръщи и Джардир разбра, че го е разгневил, вероятно безвъзвратно, но сега нищо не можеше да се направи по въпроса. Вече имаше три съпруги от каджи, включително и неговата дживах ка. Това би трябвало да е достатъчно.

– Значи е решено – каза Алеверак. – Моята внучка е само на четиринайсет, Шарум Ка, красива и непознала мъж. Ще ви роди здрави синове.

Джардир се поклони дълбоко.

– Приемете извиненията ми, Дамаджи, но моята дживах ка ще се заеме с избора на булките. Тя ще хвърля алагай хора, за да сме сигурни, че Еверам дава благословията си за всеки един от съюзите.

Дамаджи’тингите отново зажужаха, а широката усмивка на Алеверак се изпари на мига, както и тези на много други дамаджи. Но вече беше прекалено късно да оттеглят подкрепата си. Намусената физиономия на Амадеверам доби самодоволен вид.

– Достатъчно приказки за съпруги! – извика Андрахът. – Молбата ти бе удовлетворена, Шарум Ка. Сега върви, преди да си внесъл нов смут в съда ми!

Джардир се поклони и излезе.

* * *

– Да не си обезумял? – сопна му се Амадеверам. Джардир още не беше излязъл от палата на Андраха, когато старият дамаджи го настигна и го завлече в тайна стая.

– Разбира се, че не, мой Дамаджи – отвърна Джардир.

– Изглежда, ще съм „твой“ само още няколко часа – рече Амадеверам.

Джардир сви рамене.

– Съветът на дамаджите, който говори с твоя глас, продължава да ме ръководи. Но като Шарум Ка аз съм длъжен да представлявам всички племена.

– Шарум Ка не представлява воини, а ги управлява! – извика Амадеверам. – Самият факт, че си каджи, означава, че Еверам иска нашата кръв да владее! Не можеш да изпълниш този абсурден план!

– За доброто на Красия мога и ще го изпълня – каза Джардир. – Няма да ви бъда някаква безгръбначна пионка като предишния Шарум Ка. Воините трябва да са единни, ако искат да бъдат силни. Ще спечеля предаността им само ако стана един от всички тях.

– Обръщаш гръб на собственото си племе! – извика Амадеверам.

– Не, обръщам се, за да видя и останалите – отвърна Джардир. – Умолявам ви, обърнете се с мен.

– Към кръвните ни врагове? – каза ужасено Амадеверам. – Бих предпочел позорна смърт!

– По времето на Каджи е имало само едно племе – напомни му Джардир. – Кръвните ни врагове също носят нашата кръв.

– Ти не носиш кръвта на Каджи – каза Амадеверам и се изплю в краката на Джардир. – Кръвта на Шар’Дама Ка е станала на камилска пикня във вените ти.

Лицето на Джардир помръкна и той се зачуди за миг дали да не го нападне. Амадеверам беше велик майстор на шарусахк, но Джардир бе по-млад, по-силен и по-бърз. Можеше да убие стареца.

Все още обаче не беше Шарум Ка. Ако убиеше Амадеверам, това само щеше да разкрие плановете на Иневера и да му коства Трона на Копието.

Това ли е моята съдба, винаги да имам успех и никога достойнство? – запита се той.

* * *

– Шарум Ка е мъртъв! – извика Андрахът на събралите се воини в Шарик Хора.

Шарумите, изпълнили редовете на великия храм, изреваха в отговор и забиха с копия по щитовете си, а смисълът на звучното трополене бе да оповести възкачването на Първия воин при Еверам.

– Но ние няма да отстъпим от нощта като онези на север! – извика Андрахът, когато шумът заглъхна. – Ние сме красианци! Кръвта на самия Шар’Дама Ка! И ще се бием, докато не видим завръщането на Избавителя или не падне копието от ръцете на последния ний’шарум и пясъците не заринат Красия!

Воините изреваха при тези думи и издигнаха копия във въздуха.

– И така, аз избрах нов Шарум Ка, който да поведе алагай’шарак – каза Андрахът. – Като ний’шарум е избран за ний ка, а на стените се качва още на дванайсет, най-младият от сто години насам! Само след половин година улавя в мрежата си въздушен демон, който преди това убива съгледвача му и просва офицера му на земята. За това дело го завеждат в шатрата на Каджи, най-младият, пристъпил прага ѝ от Завръщането насам. Tолкова добре се бие през първата си нощ на алагай’шарак, че го изпращат в Шарик Хора, където се учи пет години с даматите, за да сложи първите си черни одежди като кай’шарум, най-младият от времето на самия Избавител насам!

При тези думи воините на каджи си зашептяха помежду си, напълно наясно с постиженията на Джардир. Андрахът спря за момент, за да остави вълнението да се разпростре до всеки ъгъл на залата, а после продължи:

– Преди две нощи той поведе воините си на опасна мисия, за да спаси шарах, които са били на косъм от гибелта, и уби няколко алагая с голи ръце, докато хората му още насочвали копията си!

Шептенето прерасна в жужене. В цяла Красия нямаше мъж, жена или дете, които да не бяха чули историята.

– Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи, застани пред Черепния трон! – заповяда Андрахът, а воините заликуваха и забиха с копия по щитовете си, щом се появи Джардир в черните одежди на шарумите, но гологлав.

Иневера вървеше безшумно до него, а когато стигнаха Черепния трон, той се свлече на земята и бързо коленичи, докосвайки Евджаха на Андраха с челото си, след което го притисна към килима. Свещената книга бе написана с дал’шарумска кръв върху пергамент от кожата на кай’шарум и подвързана с тази на Шарум Ка. Щеше да прогори черепа му, ако изречеше лъжа, докосвайки се до нея.

– Служиш ли във всяко свое дело на Еверам? – попита Андрахът.

– Да, пресвети – закле се Джардир.

– Ще бъдеш ли Неговата силна ръка в нощта, отдавайки цялата чест на троновете на Шарик Хора?

– Да, пресвети.

– Готов ли си да хванеш поводите на алагай’шарак, докато не се завърне Шар’Дама Ка или не те сполети смъртта? – попита Андрахът.

– Да, пресвети.

– Тогава стани – каза Андрахът и вдигна високо белия тюрбан на Шарум Ка, така че всички да го виждат. – Нощта призовава своя Шарум Ка.

Джардир се изправи, а Андрахът се обърна към Иневера. Подаде ѝ тюрбана и тя го сложи на главата на Джардир.

Шарумите изреваха и затропаха с крака, но Джардир едва забеляза. Защо Андрахът сам не сложи тюрбана на главата му, както бе обичайно? Защо отдаде тази чест на Иневера?

– Стига си се радвал на славата си, а се обърни към хората – прошепна му Иневера и го откъсна от размишленията му. Джардир се сепна, но се обърна, за да се изправи срещу събралите се шаруми – близо шест хиляди копия. Неотдавна са били десет хиляди, но предишният Шарум Ка бе пропилял много животи. Джардир си обеща да не прави същото.

– Братя мои в нощта – рече Джардир, – настават славни времена за всеки шарум! Поотделно племената на Красия карат алагаите да треперят от страх, но щом се изправим заедно срещу тях, нищо не може да ни се опре!

Воините изреваха и Джардир изчака, докато утихнат.

– Ала когато погледна към вас, аз виждам разединение! – извика той. – Маджах стоят от другата страна на пътеката срещу каджи! Джама избягват канджин! Няма и едно племе, което да не вижда врагове в тази зала! Ние би трябвало да сме братя в нощта, но кой от вас е предложил съдействие на шарах, чиито редици са намалели жестоко?

Сега настана мълчание, защото воините не бяха сигурни как да реагират. Те осъзнаваха истинността на думите му, но междуплеменните вражди бяха пуснали дълбоки корени във всеки един и нямаше да им бъде лесно да ги изтръгнат, дори да го пожелаеха – а всъщност малцина го искаха наистина.

– Казано е, че Шарум Ка няма племе – продължи Джардир, – но за мен това е още по-лошо! Каква преданост може да изпитва безродствен човек? Евджахът ни учи, че единствената истинска преданост е тази на кръвта. И така – той протегна ръка назад, сочейки Андраха и дамаджите на троновете им, – отправих молба към нашите водачи да съединят моята кръв с тази на всички ви.

– С благословията на Андраха – продължи Джардир – всеки един от дамаджите се съгласи да ми даде по една от плодовитите дъщери на племето си за жена. Всяка ще ме дари със син шарум, на когото ще бъда предан за вечни времена.

Настъпи вцепенено мълчание, но в следващия момент залата избухна с одобрителен рев от всяко племе, освен от каджи. Очевидно те бяха вярвали, че Джардир ще остане предан на тяхното племе, както бяха правили и предишните Шарум Ка въпреки учението на Евджаха.

Нека се мусят – помисли си Джардир. – Ще ги спечеля отново в Лабиринта.

– И така – каза той напевно и храмът отново се смълча, – щом моята дживах ка избере съпругите ми, дамаджите ще изпълнят брачните церемонии.

В този момент обаче Иневера неочаквано пристъпи напред и изненада Джардир не по-малко от шарумите и събралите се водачи. Нима смяташе да говори? Нечувано беше жена да говори в Шарик Хора, била тя дама’тинга, или не.

Но сякаш всичко, което Иневера правеше, беше нечувано.

– Няма нужда да отлагаме – каза тя на висок глас. – Нека булките на Шарум Ка пристъпят напред!

На Джардир му увисна челюстта. Тя вече беше избрала съпругите му? Невъзможно!

Единайсет жени обаче се изкачиха на великия олтар на Шарик Хора и коленичиха пред онемелите дамаджи на племената им. Джардир ги погледна и сърцето му се сви.

Всичките бяха дама’тинги.

* * *

Дворецът на Шарум Ка бе по-малък от този на Каджи, но докато онзи приютяваше десетки кай’шаруми, дамати и техните семейства, този дворец беше само за Джардир. Той си спомни годините, когато спеше върху мръсна постеля на претъпкания каменен под на Каджи’шараджа и погледна със страхопочитание целия този разкош. Където и да отидеше, все се озоваваше насред плюшени килими, кадифе и коприна. Хранеше се от толкова фини порцеланови чинии, че се страхуваше дори да ги докосне, и пиеше от златни бокали, украсени със скъпоценни камъни. А какви фонтани имаше само! Водата беше най-ценното нещо в Красия, а сега дори в спалнята на майка му ромолеше чиста течаща вода.

Той хвърли Каша върху купчина възглавници и с наслада видя полюшването на меките ѝ гърди, които се виждаха ясно през проз-рачното ѝ горнище. На краката си носеше същия ефирен плат, който разкриваше слабините ѝ, обръснати и напарфюмирани. Страстта го обзе и той ѝ се нахвърли с мисълта, че бракът с дванайсет дама’тинги не се оказа бремето, от което се бе страхувал.

Сред всичките си нови съпруги Джардир харесваше най-много Каша от шарах. Почти толкова красива, колкото Иневера, тя беше далеч по-покорна и сваляше робата си на мига. Коремът ѝ все още беше плосък, но вече, само шест седмици след сватбата им, тя носеше син – първия, който щеше да дойде от новите му съпруги. Той знаеше, че сега би трябвало да обладава друга, за да напълни двореца с издути кореми, които да скрепят връзката му с племената, но положението на Каша караше Джардир да я желае още по-силно. Иневера сякаш нямаше нищо против. Тя далеч не бе така строга с нейните дама’тинги дживах сен и го оставяше да спи, с която си поиска. Той обичаше Каша да му е наблизо, защото тя му служеше, както би трябвало да прави една истинска съпруга.

Каша го избута през смях по гръб и се качи отгоре му.

– Кости на Еверам, жено! – извика Джардир и изпъшка, когато тя се намести върху него.

– Трябва ли да съм срамежлива, когато съм на възглавниците с Шарум Ка? – попита Каша, като се издигна и отново се тръсна надолу. – Точно миналата вечер самият Андрах говореше за славата, която си спечелил в Лабиринта, откакто си се въздигнал. За мен е чест да бъда калъф на копието ти.

Тя се приведе към него и продължи да се движи ритмично.

– Жената може да роди две деца с една утроба – прошепна Каша между парфюмирани целувки. – Може би сега ще посееш в мен още един син.

Джардир понечи да отговори, но тя се изкикоти и заглуши думите му, като му даде да суче от пълната ѝ гърда. Дълги минути те се потяха и боричкаха в единствената битка, която можеше да си съперничи с алагай’шарак.

Когато свършиха, Каша се изтърколи от него и вдигна крака, за да задържи семето му.

– Ти беше в двореца миналата нощ, когато си тръгнах привечер – каза Джардир след секунда.

Каша го погледна и за миг по прекрасното ѝ лице пролича тревога, но тя бързо бе заместена от студената маска на дама’тингите, която Джардир вече очакваше от своите съпруги, щом им заговореше за нещо, различно от правенето на любов и деца.

– Да, бях – съгласи се тя.

– Тогава кога си видяла Андраха? – попита Джардир. – Бременни жени, дори да са дама’тинги, нямат правото да напускат двореца през нощта.

– Объркала съм се – каза Каша. – Друга нощ е било.

– Коя нощ? – настоя Джардир. – През коя нощ си отвела неродения ми син от безопасността на палата ми без разрешение?

Каша се изправи.

– Аз съм дама’тинга и не ти дължа никакво...

– Ти си моя дживах! – изрева Джардир и тя се сви при вида му. – Евджахът не прави никакви изключения за дама’тинги, когато задължава съпругите да се подчиняват!

Достатъчно зле беше, че Иневера пренебрегваше това свещено правило, когато ѝ скимнеше. Джардир по-скоро би отишъл при Ний, отколкото да даде на всичките си жени такава власт. Той беше Шарум Ка!

– Не съм напускала защитите! – проплака Каша и протегна ръце. – Кълна се!

– Излъга ли за думите на Андраха? – попита Джардир, стиснал юмрук.

– Не – извика Каша.

– Значи, Андрахът е идвал в двореца ми? – попита Джардир.

– Умолявам те, забранено ми е да говоря за това – каза Каша и сведе покорно очи.

Джардир я сграбчи и я принуди да го погледне в очите.

– Никой нищо не може да ти забрани, ако аз не позволя!

Каша се замята и накрая се отскубна от ръцете му, изгуби равновесие и падна на земята. Сълзите ѝ бликнаха и тя, разтреперана, покри лицето си с ръце. Изглеждаше толкова крехка и уплашена, че целият му гняв се изпари. Той коленичи и сложи ръце на раменете ѝ.

– От всичките ми съпруги – каза той – ти си ми любимата. Моля те само за твоята преданост. Няма да бъдеш наказана за отговора си, кълна се.

Погледна нагоре към него с кръгли, влажни очи, той отмести косата ѝ назад и изтри сълзите ѝ с палец. Тя се отдръпна и се загледа в пода. Когато проговори, думите ѝ бяха толкова тихи, че Джардир едва-едва успя да ги разбере.

– Не всичко е мирно и тихо в двореца на Шарум Ка през нощ-та – започна тя, – когато господарят е на алагай’шарак.

Джардир преглътна гнева си.

– И кога отново ще се наруши покоят в двореца?

Каша поклати глава.

– Не знам – изхленчи тя.

– Тогава хвърли костите и разбери – нареди Джардир.

Тя го погледна възмутено.

– Никога не бих го сторила!

Джардир изрева с отново припламнал гняв, докато безмълвно проклинаше деня, в който се бе оженил за дама’тинга. Дори да не носеше детето му, Джардир не можеше да удари Каша и тя знаеше това. Имаше кръг в бездната на Ний, отреден за всеки мъж, осмелил се да нарани дама’тинга.

Но Джардир нямаше да се подчинява на всяка една от съпругите си само защото не можеше да ги удържа според ученията на Евджаха. Имаше и други начини да я сплаши.

– Омръзва ми неподчинението ти, дживах – каза той. – Хвърляй ги или ще изпратя шарах на първо ниво и нощта ще унищожи племето ти. Момчетата ще бъдат изхвърлени от Хану Паш като кхафити, а жените ще станат курви за по-низши племена.

Разбира се, той нямаше да направи нищо подобно, но не беше нужно тя да го знае.

– Ти не би посмял! – възмути се Каша.

– Защо ще отдавам почит на племето ти, щом ти отказваш да почетеш мен? – настоя Джардир.

Тя вече плачеше откровено, но въпреки това Каша се пресегна към дебелата кесия от черен филц, каквато всяка дама’тинга неотменно носеше със себе си. Нейната беше вързана здраво на голия ѝ кръст с канап с шарени мъниста.

Вече свикнал с ритуала, Джардир отиде да дръпне тежките кадифени завеси, за да спре достъпа на слънчевите лъчи, които щяха да развалят магията и да обезсмислят заровете.

Каша запали свещ. Погледна го изплашено в очите.

– Закълни се – помоли го тя. – Закълни се, че никога няма да кажеш на дживах ка какво съм направила за теб.

Иневера. Разбира се, Джардир очакваше първата му съпруга да е в центъра на всяка интрига в двореца, но го заболя, като чу това. Макар да беше Шарум Ка, все още не бе достоен да узнае плановете ѝ.

– Заклевам се в Еверам и в кръвта на синовете ми – каза Джардир.

Каша кимна и хвърли костите. Джардир се вгледа в злокобното им сияние и за пръв път му мина през ума, че те може би не бяха гласът на Еверам на Ала.

– Тази нощ – прошепна Каша.

Джардир кимна.

– Прибери костите. Повече няма да говорим за това.

– А шарах? – попита Каша.

– Никога не бих излял гнева си върху племето на собствения ми син – рече Джардир и сложи ръка на корема ѝ. Каша въздъхна и отпусна глава на рамото му, поуспокоена.

* * *

Когато слънцето стигна края на дъгата си, Джардир остави спящата Каша на леглото от възглавници и си сложи черните одежди и белия тюрбан. Избра любимото си копие и щит и слезе долу, за да се срещне на вечеря с кай’шарумите.

Те се нагостиха с пикантни меса и студена водица, поднесени от майката на Джардир, съпругите му дал’тинги и сестрите му. Неговите съпруги дама’тинги по всяка вероятност се криеха в сенките и подслушваха, но никога нямаше да благоволят да обслужат масата му, независимо дали бяха дживах, или не. Ашан, неговият духовен съветник, седеше на главното място на масата срещу Джардир. Шанджат, който беше наследил Джардир като кай’шарум на личния му отряд, седеше от дясната страна на Шарум Ка, а Хасик, личният му бодигард, му беше отляво.

– Какви са загубите ни от миналата нощ? – попита Джардир, докато пиеха чая си.

– Изгубихме четирима, Първи воине – отговори Ашан.

Джардир го погледна изненадано.

– Каджи са изгубили четирима?

Ашан се усмихна.

– Не, приятелю. Красия изгуби четирима. Две примамки и двама съгледвачи. Все дал’шаруми на преклонна възраст, които са си отишли славно.

Джардир отвърна на усмивката. Откакто бе станал Шарум Ка, нощните им загуби се бяха свили, а убийствата на демони нарастваха.

– А алагаите? – попита той. – Колко видяха слънцето?

– Над петстотин – отвърна Ашан.

Джардир се разсмя. Съмняваше се, че верният брой е дори наполовина толкова, тъй като всяко племе често преувеличаваше бройката си, но и така бяха свършили добра работа за една нощ, много повече, отколкото предишният Шарум Ка бе успял да постигне.

– Племената в осмо ниво все пак не са видели никаква слава – рече Ашан. – Мислехме да оставим портите на Лабиринта отворени малко по-дълго тази нощ, за да сме сигурни, че ще има достатъчно алагаи за всички.

Джардир кимна.

– Още десет минути. Ако и това не стигне, утре добавете още десет. Тази нощ аз ще съм по стените, за да проверя новите скорпиони и каменомети.

Ашан се поклони.

– Както нареди Шарум Ка.

След ядене отидоха в Шарик Хора, където дамаджите възхвалиха успехите им и благословиха предстоящата нощна битка. Когато воините потеглиха към Лабиринта, Джардир задържа двамата си лейтенанти.

– Ти ще носиш белия тюрбан тази нощ, Хасик – каза Джардир.

Бурен огън пламна в очите на Хасик.

– Както заповяда Шарум Ка – каза той и се поклони.

– Ти се шегуваш! – каза Ашан. – Нарушаваш свещените ни клетви, като представяш дал’шарум за Шарум Ка!

– Глупости – отвърна Джардир. – В Евджаха често се споменават игрите на Каджи, който е действал по същия начин, когато не е искал да разкрива ходовете си.

– Прости ми, Първи воине – каза Ашан, – но ти не си Избавителя.

Джардир се усмихна.

– Може би. Но какво е Евджахът, ако не писание, което Шар’Дама Ка ни е оставил, за да се поучим от него?

Ашан се намръщи.

– Ами ако разкрият Хасик?

– Няма – каза Джардир. – С нощния му воал екипите на метателните машини няма да го познаят, защото те рядко са ме виждали, освен на разстояние. Всички останали обаче ще виждат Хасик от върха на стените и шарумите няма дори да се усъмнят, че аз съм бил в Лабиринта тази нощ.

– Ако грешиш, ще го убият – предупреди го Ашан.

Джардир сви рамене.

– Хасик е убил стотици алагаи. Ако това е съдбата му, ще се събуди в рая.

– Не ме е страх, Шарум Ка – каза Хасик.

Ашан изсумтя и промърмори:

– Глупаците рядко ги е страх. А ти къде ще бъдеш – попита той Джардир, – докато останалите мислят, че си на стената?

– О – каза Джардир, взе черния воал на Хасик и го завърза, – това ще го запазя за себе си.

* * *

Улиците на крепостта Красия бяха тихи през нощта, истинските мъже се биеха, а обикновените кхафити, жените и децата бяха заключени в Подградието. Като всички останали градски дворци, този на Шарум Ка си имаше собствени стени и защити, а ниските му нива се свързваха с Подградието на няколко места. Палатът бе защитен от алагаи не по-зле от който и да било друг на света, но това би имало значение само ако демон успееше въобще да премине външните стени на Красия, което, доколкото Джардир знаеше, никога не се бе случвало.

Джардир се придържаше към сенчестите пътеки, а дал’шарум-ските му одежди го правеха невидим в мрака. Дори да имаше кой да го види, едва ли щеше да го забележи.

Портите на двореца му бяха затворени, но през годините като ний’шарум се бе научил да изкатерва стени с лекота. След миг се спусна в сенките от вътрешната страна. Не забеляза нищо необичайно, докато прекосяваше двора към палата. Прозорците бяха тъмни, а дворецът тих. Но думите на Каша все още го мъчеха. Не всичко е мирно и тихо в двореца на Шарум Ка през нощта.

Джардир се промъкваше като крадец през мрачните, тихи коридори на собствения си дом, използвайки всичките си умения, научени от причакването на алагаи в Лабиринта. Не допусна дори перде да се помръдне след него, докато проверяваше една по една залите за аудиенции и гостните – навсякъде, където би било подходящо да се съберат онези, достатъчно дръзки, за да пренебрегнат вечерния час, – но не намери никого.

Както би трябвало да бъде – замисли се той. – Всички са на по-ниските нива, заключени отвътре, в съответствие със закона. Постъпи глупаво, като дойде. Ашан беше прав. Играеш си игрички с дълга си, за да задоволиш собственото си любопитство. Мъже умират в нощта, докато ти сновеш дебнешком из собствения си дом.

Тъкмо щеше да тръгне към Лабиринта, когато чу звук, идващ от спалните му. Звукът се усилваше с всяка негова безшумна стъпка. Той надзърна зад една завеса и видя пред вратата на спалнята си двама кай’шаруми с бели пояси, каквито носеше личната стража на Андраха. Звуците станаха по-ясни и той разбра какви са.

Стоновете на Иневера.

Гневът лумна в него по-жарко, отколкото бе мислел за възможно. Още преди да осъзнае, че действа, юмрукът му вече трошеше гръбнака на единия кай’шарум. Човекът изсумтя и падна на земята, но бързо бе заглушен, тъй като Джардир премаза гръкляна му с петата си.

Другият воин се завъртя пъргаво с елегантността, достойна само за шарум, обучен в Шарик Хора, ала гневът на Джардир не знаеше граници. Воинът се опита да го сграбчи, но Джардир залегна под протегнатите му ръце и изскочи зад него, с едната си ръка хвана брадичката му, а с другата – тила. Остро завъртане и мъжът падна мъртъв на пода.

Джардир се обърна и ритна силно вратата. От вътрешната страна имаше резе, но Джардир стисна зъби и ритна отново, като този път я изкара от пантите ѝ и я запрати на пода с трясък.

Той се закова на място, щом видя сцената пред себе си, и изведнъж се почувства, сякаш някой го бе промушил с копие в гърдите. Очакваше да види как Андрахът е притиснал Иневера на пода и я насилва, но беше точно обратното. Жена му, напълно гола, яздеше дебелия мъж със същата игривост, с която Каша бе яздила него тази сутрин. Андрахът го погледна уплашено, но меката тежест на Иневера го притисна към земята. Тя се обърна към Джардир и в гнева си той не успя да разбере дали си въобразява, но му се стори че видя лека насмешка, докоснала крайчетата на устата ѝ, докато тя му отнемаше последната капка достойнство.

Ако досега гневът му бе пещ, Джардир вече се намираше в петия кръг на бездната на Ний. Той отиде с широки крачки до стойката на стената и избра късо копие за пробождане. Когато се обърна, Андрахът се бе измъкнал изпод Иневера. Стоеше гол в спалнята на Джардир, а увисналият му член трудно можеше да се скрие в сенките на огромното му шкембе. Гледката изпълни Джардир с отвращение.

– Спри! Заповядвам ти! – извика Андрахът на Джардир, който се спусна към него, без да обръща внимание на думите му, и го удари в челюстта със задната част на копието.

– Дори ти не можеш да отречеш правото на съпруга! – извика Джардир, щом Андрахът падна на земята. – Тази нощ ще направя услуга на Красия!

Той вдигна копието, за да го промуши.

Иневера сграбчи ръката му.

– Глупак такъв! – извика тя. – Ще провалиш всичко!

Джардир се завъртя и удари шамар на Иневера с опакото на ръката си, просвайки я на земята.

– Не се бой, невярна дживах – каза той и се обърна обратно към Андраха. – Копието ми ще те намери съвсем скоро.

Той отново вдигна оръжието и Андрахът изпищя, но изведнъж всичко се обля в оранжево и червено и невъобразима сила удари Джардир, като го захвърли настрана от жертвата му. Плочиците от печена глина, зашити от вътрешната страна но воинските му одежди, поеха силата на удара, ала щом се съвзе след сблъсъка със стената, осъзна, че робата му гори. С вик той я разкъса и я свали.

Джардир погледна Иневера, която държеше огнения череп, поз-нат му още от първата им среща в Шарик Хора. Тя стоеше гола пред двама мъже без никакъв срам и с пълното съзнание, че дори сега красотата ѝ нямаше равна. Омразата и възбудата се вихреха в него в борба за надмощие.

– Спри с тези глупости! – сопна му се тя.

– Вече не приемам никакви заповеди от теб – възропта Джардир. – Изгори целия дворец, ако искаш, но няма да ме спреш да убия това дебело прасе и да те обладая върху трупа му!

Андрахът прохленчи, но Джардир му се озъби и го усмири.

Иневера не трепна дори, а с другата си ръка извади малък предмет. Приличаше на парче въглен, докато по него не лумна издълбана защита. Джардир осъзна, че това също бе алагай хора. Опушеното парче кост запращя и от него изхвърча сребърна мълния, която се насочи към Джардир.

Джардир бе вдигнат от пода и метнат обратно в стената, а болката разкъса тялото му по невъобразим начин. Той се опита да я прегърне, но тя изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появила, оставяйки след себе си единствено пълния ужас на Джардир. Той се обърна към Иневера, но тя вдигна камъка отново и мълнията го удари втори път, а после още веднъж, след като той все пак успя да се изправи на крака. Помъчи се да се изправи трети път, но крайниците му не откликнаха на желанията му, тъй като мускулите му се гърчеха неконтролируемо.

– Най-накрая да се разберем – каза Иневера. – Аз съм волята на Еверам и ще е най-добре да си избиеш от главата всякакви мисли за съпротива. Ти получи белия тюрбан, защото аз спах с дебелата свиня, така че благодари за жертвата ми, вместо да се опитваш да съсипеш всичко.

– Дебела свиня ли? – попита Андрахът и най-накрая се изправи. – Аз съм... !

– ...жив, защото аз така съм пожелала – рече Иневера и отново вдигна демонския череп. От пастта му лумнаха пламъци и Андрахът пребледня.

– Нуждаех се от помощта ти заради Джардир, докато той надделее над шарумите и дамаджите от другите племена – каза тя, – но сега, след като Каша е бременна, шарумите ще видят, че той е брат на всички както през нощта, така и през деня. Вече не можеш да го свалиш от власт!

– Аз съм Андрахът! – извика човекът. – Само да махна с ръка и този дворец ще бъде сринат със земята!

Иневера се изсмя.

– И ето ти гражданска война. А дори да убиеш Ахман, какво ще правиш с неговите съпруги дама’тинги? Ще ги изнасилиш и заколиш според обичая ли? Евджахът ясно описва съдбата на всеки, дръзнал да нарани дама’тинга.

Андрахът се намръщи, останал без отговор.

– Портите на Рая са затворени – каза тя и се заметна с коприна, за да прикрие голотата си. – Може би ще се отворят следващия път, когато ми потрябва някоя прокламация от теб, а може да изпратя Ахман да я напише с кръвта ти. Но дотогава си вземай повехналото копие и се връщай в двореца си.

Без дори да си направи труда да се облече, Андрахът си събра дрехите и изприпка от стаята.

Иневера се приближи до Джардир и коленичи до него. Парчето демонски кокал, което бе използвала, за да метне мълнията, се раздроби и тя смаяно избърса пепелта от дланта си.

– Силен си – каза тя. – Малко са мъжете, които биха се изправили след първия удар, а още по-малко след третия. Ще се наложи да използвам по-голям кокал, когато издялам новия тази нощ.

Тя посегна към него, погали го по косата и замилва лицето му.

– Ох, любов моя – каза тя тъжно. – Как ми се ще да не беше видял това.

Джардир се бореше с езика си, който сякаш се бе надул, за да изпълни цялата му уста.

– Защо? – накрая успя да изграчи той.

Иневера въздъхна.

– Андрахът щеше да те екзекутира, задето уби приятеля му така позорно. Направих всичко, което трябваше, за да спася живота ти и да ти спечеля власт. Но няма страшно. Наближава денят, когато ще заемеш неговия трон, и тогава ще можеш сам да му отрежеш мъжеството.

– Той... – започна Джардир, но не успя да продължи. Преглътна тежко, опитвайки се да навлажни езика си, но дори това беше свръхвъзможностите му.

Иневера стана и му донесе вода, сипа на устните му и масажира гърлото му, за да му помогне да преглътне. Използва копринената си наметка, за да подсуши устата му, разкривайки едната си гръд. Джардир се зачуди как така я желаеше дори сега, но нямаше и място за съмнение, че е така.

– Знаеше ли, че ще се стигне дотук – попита той, – когато ме накара да убия Шарум Ка?

Той отново се опита да раздвижи крайниците си, но те отново не му се подчиниха.

Иневера въздъхна пак.

– Живял си едва двайсет зими, любов моя, а дори ти можеш да си спомниш времена, когато Красия е имала десет хиляди дал’шаруми. Най-старият дамаджи може да си спомни кога са били десет пъти по толкова, а древните свитъци разкриват, че преди Завръщането са наброявали милиони. Нашият народ измира, Ахман, защото няма водач. Нуждае се от нещо повече от силен Шарум Ка или властен Андрах. Нуждае се от Шар’Дама Ка, преди Ний да разпръсне из пясъците последните от нас.

Иневера млъкна и отмести очи от неговите. Изглеждаше, сякаш подбира внимателно следващите си думи.

– Не попитах заровете дали ще те срещна отново през онази първа нощ – призна тя. – Попитах ги има ли мъж в цяла Красия, който би могъл да ни извади от упадъка и да ни поведе отново към слава, и те ми посочиха момче, което години по-късно щях да намеря разплакано в Лабиринта.

– Аз съм Избавителя? – попита Джардир с дрезгав, невярващ глас.

Иневера сви рамене.

– Заровете никога не лъжат, но не казват и безусловни истини. Има възможности за бъдеще, при които мъжете ще вярват, че си ти, и ще се обединят от теб, и други, при които ще се обединят от друг или въобще няма да го направят.

– Тогава за какво са ни? – попита Джардир. – Ако това е иневера, съдбата ще го реши.

– Няма такава съдба, както ти я разбираш – каза Иневера, – освен това Шарак Ка, последната битка, наближава, и то скоро. Не можем да си позволим да оставим бъдещето да се оправя само. Наблюдавам те, откакто сложи бидото за пръв път, мили мой. Ти си най-голямата надежда за спасение на Красия и заради теб бих се възползвала от всяко преимущество, дори това да коства достойнството на тялото ми или честта ти.

Джардир я погледна с опустошени очи. Думите му изневеряваха, също както и крайниците му. Иневера се наведе и го целуна по челото с нежните си, студени устни. Изправи се и погледна тъжно надолу, докато той продължаваше да се гърчи безпомощно на пода.

– Всичко, което правя, го правя за теб и за Шарак Ка – каза тя и излезе от стаята.