Пустинното копие

Трийсет и втора глава ДЕМОНСКИ ИЗБОР

333 СЗ

Джардир най-накрая се прибра в двореца си в най-мрачния час на нощта. Не беше изморен. Не бе изпитвал истинска телесна умора, откакто за пръв път използва Копието на Каджи, но въпреки това копнееше за леглото си дори само за да има възможността да затвори очи и да прекара няколко от последните часове до следващата среща с Лийша, сънувайки я.

Лийша Пейпър наистина бе дар от Еверам. Беше почти сигурно, че ще приеме предложението му, а с това щеше да му подсигури и положението в Северната земя. Но той осъзна, че това вече не значеше толкова, колкото самата мисъл, че тя ще бъде до него. Тя беше умна, красива и достатъчно млада, за да му народи много синове, но също така притежаваше и безбрежна страст, която се проявяваше както в гнева ѝ, така и в любовта ѝ. Беше достойна съпруга дори за Избавител и ценна спънка за нарастващата власт на Дамаджахата. Иневера, разбира се, щеше да се опита да попречи на брака, но тези тревоги той щеше да остави за някой друг ден.

Джардир видя, че в покоите му свети и се намръщи. Изобили-ето на Еверам нямаше Подградие за жените и децата дори през Последната четвърт. Вместо това съпругите му се редуваха да го чакат в спалнята му с пълна вана и копнеещо тяло, ала Джардир не искаше нито вода, нито жена. Похотта му можеше да бъде задоволена само от една и под робата му уханието ѝ все още бе запазено по кожата му. Той искаше да го съхрани там още малко.

– Нищо не желая – каза той, щом влезе. – Оставете ме.

Но жените в спалнята му не бяха някакви по-низши съпруги и не се помръднаха от местата си.

– Трябва да поговорим – каза Лийша, а до нея Иневера кимна.

– Веднъж и аз да се съглася със северната курва – допълни Иневера.

Настъпи момент на мълчание, който за Джардир като че ли продължи минути наред, докато се мъчеше да прегърне това ново развитие на нещата и да успее да се успокои.

Той се вгледа по-внимателно в жените. Дрехите им бяха раздърпани и изпокъсани. На крака на Иневера беше вързан шал, пропит с кръв, а подобна превръзка имаше и на рамото на Лийша. Носът на Иневера бе изкривен и подут, и сега беше три пъти по-голям от реалния си размер, а вратът на Лийша беше лилав и натъртен. Пренасяше тежестта си само на единия си крак.

– Какво се е случило? – поиска да узнае Джардир.

– С Първата ти жена си поговорихме – отвърна Лийша.

– И решихме, че няма да те делим – допълни Иневера.

Джардир понечи да отиде при тях, но Лийша вдигна пръст, който го спря, като че ли беше малко дете.

– Не се приближавай. Няма да докосваш нито една от нас, докато не направиш своя избор.

– Избор ли? – попита Джардир.

– Нея или мен – каза Лийша. – Не можеш да имаш и двете ни.

– Тази, която избереш, ще бъде твоята дживах ка – продължи Иневера, – а другата ще получи бърза смърт на градския кръг.

Лийша погледна Иневера с отвращение, но не оспори.

– Съгласна ли си с това? – попита изненадано Джардир. – Дори след билкарската ти клетва?

Лийша се усмихна.

– Съблечи я и я хвърли на улицата, така че всички да я видят, ако предпочиташ.

– Слабачка, като всички северняци – надсмя ѝ се Иневера. – Оставяте враговете си живи, за да ви нападнат някой друг ден.

Лийша сви рамене.

– Това, което ти наричаш слабост, аз наричам сила.

Джардир местеше взор от едната към другата, неспособен да повярва, че се е стигнало дотук, но погледите им бяха решителни и той знаеше, че говорят сериозно.

Изборът беше невъзможен. Да убие Лийша? Немислимо. Дори това да не разрушеше всяка възможност за съюз със севера, Джардир по-скоро би изтръгнал собственото си сърце, отколкото да я нарани.

Но алтернативата беше също толкова невъзможна. Дама’тин-гите нямаше да последват Лийша, а ако той снемеше властта на Иневера – и то заради северна жена, – те все пак можеха да изберат Иневера за свой водач и да предизвикат разцепление в цялата му империя, а подобна рана можеше и да не зарасне.

Освен това тя беше и неговата Първа жена, майката на децата му, която беше повлияла за неговото изкачване на власт и му беше дала способите, за да спечели Шарак Ка. Въпреки болката, която често му причиняваше, той я погледна и разбра, че все още я обича.

– Не мога да направя такъв избор – рече Джардир.

– Трябва да го направиш – настоя Иневера и извади защитения си нож. – И то сега, или сама ще прережа гърлото на тази курва.

Лийша извади собствения си нож.

– Не и ако аз те изпреваря.

– Не! – извика Джардир и метна Копието на Каджи.

То се заби дълбоко в стената и затрепери между двете жени. Воинът скочи към тях с бързината на котка, хвана ги за китките и ги отдели настрана една от друга.

Щом го направи обаче, защитите по короната му се задействаха, осветиха жените и двете разтърсиха глави, сякаш се осъзнаваха след сън.

Лийша първа дойде на себе си.

– Зад теб! – извика тя и посочи.

– Алагай Ка! – изкрещя Иневера.

Алагай Ка. Името, с което Джардир и хората му се бяха обръщали шеговито към каменния демон по петите на Пар’чин – но името беше древно и излъчваше огромна сила. Алагай Ка беше съпруг на Майката на демоните и според преданието той и синовете му бяха най-мощните демонски лордове, властелини на нийските сили.

Той се обърна, за да пресрещне демона, но отначало нямаше нищо за гледане. После, след като се концентрира и Короната на Каджи отново се стопли, той видя, че оттатъшната част от стаята бе замъглена от магия. По облака се образува вълничка и изведнъж от него изскочи демон, най-страховитият, който някога бе виждал, и му се нахвърли.

Джардир хвана копието си, ала то не помръдна от стената за тази частица от секундата, в която демонът прекоси помещението и го събори. Воинът падна на леглото и двамата се озоваха на отсрещната му страна, а демонът задраска бясно по Джардир. Той усети как керамичните плочици в бронята му се трошат под ударите, но те успяха да омекотят първоначалната атака. Демонът, изглежда, го усети и устата му зейна като кратер, а нови редове зъби израснаха направо пред очите на Джардир. Накрая пастта зейна достатъчно, за да погълне главата му наведнъж.

Джардир се превъртя и го изтласка с ръце, като направи достатъчно място, за да вкара крака си между двама им. Ритна здраво и демонът залитна назад, а през това време Джарир успя да разкъса робата си и да разкрие белезите, които Иневера беше врязала в кожата му. Те лумнаха, щом воинът посрещна фронтално следващата атака на демона.

* * *

Лийша не бе осъзнавала, че демонът се намира в съзнанието ѝ, докато Джардир не я докосна и защитите по короната му не грейнаха. Тогава тя чу шепота на демона и разбра откъде идва. Демонът беше в стаята заедно с тях.

Иневера също го бе разбрала. Имаха време, колкото да викнат на Джардир да се пази, преди демонът страж да го фрасне и да го запрати в другия край на стаята, а същевременно се изгуби и мощното сияние около короната. Тя усети, че демонът отново се опитва да проникне в съзнанието ѝ.

Лийша му се противопостави, както и Иневера. Двете яростно се опитваха да отблъснат влиянието му, но нямаше съмнение какъв ще бъде изходът. Само след миг демонът щеше да ги притежава. Лийша вече усещаше огромна тежест в крайниците си, защото мисловният демон ѝ бе заповядал да легне, слаба и безпомощна, докато гледа как стражът му убива Джардир.

Лийша трескаво се заоглежда наоколо и на нощното шкафче забеляза кандило, което още не беше почистено. Докато падаше, тя се хвърли към него, преструвайки се, че по случайност пъха ръката си в мазната пепел и събаря кандилото на пода, от което се надигна облак.

Иневера също падна, крайниците ѝ се пльоснаха безсилно и Лийша се претърколи до нея, и с последни сили нарисува защита на челото ѝ. Същата защита, която стоеше в центъра на короната на Джардир.

Символът веднага лумна и докато Лийша падаше с вече напълно обезсилени крайници, Иневера се изправи. Демонът, изглежда, не я забеляза, тъй като беше погълнат от борещия се за живота си Джардир.

Иневера се намръщи и хвана Лийша за косата.

– Все пак си си курва – изръмжа тя и се изплю в лицето на Лийша.

Горната част на роклята ѝ без ръкави и златните гривни на китките ѝ бяха свързани с дълги воали. Тя набра един от тях и използва слюнката си, за да избърше саждите по челото на Лийша, после топна пръст в пепелта и нарисува същата мисловна защита на лицето на билкарката.

Лийша седна и посегна към защитения си нож. Иневера измъкна нещо като защитен въглен от черната кадифена кесия на кръс-та си и го насочи към мисловния демон. Прошепна някаква дума и от камъка излезе гръмотевица, която се изкриви във въздуха и удари демона. Чудовището полетя с писък към отсрещната стена и щом се удари в нея, изхрущя и падна безжизнено на земята.

* * *

Демонът не спираше да мени формата си, но Джардир продължаваше да го атакува, като при всеки удар защитите по лактите, коленете, юмруците и ходилата му пращяха. Той отвърна на суровата агресия на демона с гнева на боец, роден за Лабиринта. Короната му излъчваше ярка светлина и той се почувства така изпълнен с мощ, че раните, които демонът му нанасяше, започваха да зарастват още преди да ги нанесе напълно.

Бия се с Алагай Ка – помисли си той – и побеждавам.

За миг тази мисъл го понесе напред, но демонът хвана тежка маса с грамадната си ръка и го удари с нея, както чук би забил пирон.

Защитите по кожата му не го предпазваха по никакъв начин от дърво и единствено магията, която бушуваше в него, го спаси от сигурна смърт. Но все пак ударът строши кости и някои изскочиха от крака му, а други се забиха във вътрешностите му. Той чувстваше как магията го лекува с невероятна скорост, но тя не можеше да намества счупени кости и Джардир усети, че зарастват под неправилни ъгли.

Това нямаше голямо значение обаче, защото демонът отново вдигна масата, за да довърши започнатото. Джардир, който нямаше никакво оръжие, можеше само да го гледа.

Ала преди демонът да стовари масата отгоре му, изпищя, хвана се за главата и пусна масата. Джардир ритна нагоре със здравия си крак, за да я отхвърли, а същевременно плътта на демона започна да се топи, като че ли беше восък, и ядронът се замята и запрепъва наоколо.

Тогава Джардир вдигна поглед и видя причината. Въобще не се беше борил с Алагай Ка. Лийша и Иневера се бяха надвесили над димящия труп на слаб демон с огромна глава. Дори от отсрещната страна на стаята Джардир усещаше силата и злото, които същес-твото излъчваше. Демонът, с който се беше борил, бе също като Хасик за Алагай Ка – купчина безмозъчни мускули, която да очиства пътя и да троши черепи, незаслужаващи усилията на господаря му.

Слабият демон надигна глава. Иневера изпищя и изпрати нов гръм към него, но ядронът нарисува защита във въздуха и разпръсна енергията. Той протегна ръка и демонският кокал изхвърча от ръцете ѝ. Слабият ядрон го улови и костта присветна в ръката му, след което магията ѝ беше абсорбирана и тя се разпадна на пепел.

Демонът отново протегна ръка, кесията с хора на Иневера литна и се озова у него. Тя изкрещя, щом принцът обърна кесията и изсипа безценните ѝ зарове в ноктестата си ръка.

Лийша и Иневера нападнаха демона с магическите си ножове, но той нарисува нова защита във въздуха, която лумна и ги запрати в другия край на стаята, сякаш ги бе отнесъл буен вятър.

Алагай хора сияеха, докато демонът изсмукваше силата им. Джардир изпитваше странна смесица от страх и облекчение, докато заровете, които контролираха живота му вече повече от двайсет години, се разпадаха на пепел. Иневера зарида, сякаш самата гледка ѝ причиняваше телесна болка.

Демонът мимик възвърна разсъдъка си веднага щом господарят му се оправи, но Джардир вече атакуваше. Скочи на счупеното легло със здравия си крак, хвана Копието на Каджи и се претърколи към отсрещната страна на стаята, използвайки тежестта си, за да го измъкне от стената.

Болката в разкъсания крак на Джардир лумна при приземяването, но той я прегърна без усилие и с рязко и решително движение се изпъна назад и метна копието.

И преди някой от ядроните да успее да реагира, боят беше приключил. Копието пръсна черепа на мисловния демон, заби се в стената и затрепери, а зад себе си остави зейнала дупка в главата на чудовището. Мисловният демон падна мъртъв и останал без него, мимикът се строполи, замята се и запищя, като че ли гореше. Накрая застина – една сварена купчина люспи и нокти.

* * *

Лийша се събуди от звука на силно изпукване, отвори очи и видя Джардир да стои със затворени очи и със спокойно лице, докато Иневера дърпаше здраво ходилото му, мъчейки се да вкара обратно костта, която стърчеше от крака му.

Лийша се отърси от собствените си болежки, след което отиде непохватно при Дамаджахата, хвана кокала и го отведе обрат-но в разреза, който Иневера беше направила. Както при Арлен, раната започна да се затваря почти веднага, но Лийша все пак посегна към иглата и конеца, за да я зашие равномерно.

– Няма нужда – каза Иневера, изправи се и отиде до тялото на мисловния демон.

Извади защитения си нож и отряза единия от закърнелите му рога. Завърна се с гнусното нещо, цялото в сукървица, и измъкна от кесията си тънка четка и шишенце. Изрисува по ръбовете на раната на Джардир стегнати защити и когато сложи рога над тях, защитите лумнаха и не остана и следа от нея.

Стори същото със своята рана, а след това се погрижи мълчаливо и за тази на Лийша, без да среща погледа ѝ. Лийша я наблюдаваше безмълвно, докато запаметяваше защитите на Иневера и начина, по който ги преплиташе.

След като свърши, Иневера погледна рога. Все още беше цял и тя изсумтя.

– И без това от този кокал ще си направя по-добри зарове.

Лийша също отиде до тялото на мисловния демон, отряза другия рог и едната му ръка. Зави ги в тежък гоблен, за да ги изследва по-късно. Иневера я погледна с присвити очи, но не каза нищо.

– Защо никой не дойде да провери какви са тези звуци от борба? – попита Джардир.

– Предполагам, че на Алагай Ка му е било лесно да изпише защити за тишина около покоите ти – рече Иневера. – Вероятно ще действат, докато слънчевите лъчи не ударят стените.

Джардир ги погледна.

– Било му е подвластно всичко, което сте говорели или правели?

Иневера кимна.

– Той... ъъ, дори ни накара да се бием, за да му доставим удоволствие.

Тя докосна внимателно подутия си нос.

Лийша усети как лицето ѝ се изчервява и се покашля.

– Да – съгласи се тя, – накара ни да го направим.

– Защо ще си играе подобни жестоки игрички? – попита Джар-дир. – Защо просто не е заставил някоя от вас да ми пререже гърлото, докато си лежим на възглавниците?

– Защото не е искал да те убие – отвърна Иневера. – Не се страхува толкова от бойните ти умения, колкото от способността ти да вдъхновяваш, а има ли нещо по-вдъхновяващо от един мъченик?

– По-добре да те злепостави и да разруши единството на силите ти – добави Лийша.

– Но ти си Шар’Дама Ка – каза Иневера. – Вече няма никакво съмнение, щом уби Алагай Ка със собствените си ръце.

Джардир поклати глава.

– Това не беше Алагай Ка. Беше прекалено лесно. По-вероятно да е бил най-низшият му княз. Ще дойдат повече и по-силни.

– И аз така мисля – каза Лийша, вперила поглед в Джардир. – И затова, Ахман, разчитам, че ще спазиш обещанието си. Видях Изобилието на Еверам и сега искам да се върна у дома. Трябва да подготвя хората си.

– Не е нужно да тръгваш – каза Иневера и Лийша усети колко трудно ѝ беше да изрече тези думи. – Приемам те за дживах сен на мъжа ми.

– „По-низша“ съпруга ли? – изсмя се Лийша. – Не, няма да се получи.

– Стига да искаш, все още мога да те направя моя северна Джи-вах Ка – предложи Джардир.

Иневера се намръщи.

Лийша се усмихна тъжно.

– И пак ще бъда една от многото, Ахман. Мъжът, за когото ще се венчая, ще бъде само мой.

Лицето му посърна, но Лийша не отстъпи и накрая той кимна.

– Племето хралупа ще бъде почетено независимо от решението ти – каза той. – Не мога да спра другите племена да ви завземат някой и друг кладенец, но да знаеш, че ще опитат гнева ми, ако решат да се вдигнат срещу вас.

Лийша сведе поглед от страх, че ще се разплаче, ако продължи да вижда тъгата в очите му.

– Благодаря ти – каза тя сдържано.

Джардир се пресегна, хвана рамото ѝ и го стисна нежно.

– А аз се... извинявам, ако това, което се случи в Двореца с огледалата, не беше по твое желание.

Лийша се разсмя, всичките ѝ страхове и сълзи вече се бяха изпарили. Тя се хвърли към него, прегърна го силно и го целуна по бузата.

– Ние направихме това пред дневната светлина, Ахман – каза тя и му смигна.

* * *

– Съжалявам, че ви виждам да си тръгвате, госпожице – каза Абан няколко дни по-късно, докато съпругите му опаковаха пос-ледния от безбройните ѝ подаръци от Джардир. – Разговорите ни ще ми липсват.

– Нима няма да ви липсва и Дворецът с огледалата, където криехте най-хубавите си съпруги и дъщери от дал’шарумите? – попита Лийша.

Абан я погледна изненадано, а после се поклони с усмивка.

– Научили сте езика ни по-добре, отколкото издавате.

– Защо просто не се оплачете на Ахман? – попита Лийша. – Нека той да накаже Хасик и останалите. Не могат просто да ходят напред-назад и да изнасилват когото им скимне.

– Простете, госпожице, но според закона могат – отвърна Абан.

Лийша понечи да отговори, но той вдигна ръка.

– Властта на Ахман не е толкова безусловна, колкото си мис-ли. Ако накаже собствените си хора заради жените на един кхафит, ще предизвика раздори сред мъжете, на които се доверява да носят копия зад гърба му.

– А това по-важно ли е от безопасността на семейството ви? – попита Лийша.

Погледът на Абан стана твърд.

– Не си мислете, че сте разбрали всичките ни обичаи, след като сте поживели с нас само няколко седмици. Ще намеря начин да защитя семейството си, без да застрашавам господаря си.

Лийша се поклони.

– Извинете ме.

Абан се усмихна.

– Отплатете ми се, като ми позволите да отворя дюкян в градчето ви. Семейството ми държи по един при всяко племе и търгува със стоки и добитък. Изобилието на Еверам разполага с много повече жито, отколкото му е нужно, а знам, че на север има гладни гърла за хранене.

– Много мило от ваша страна.

– Не е – отвърна Абан, – както сами ще се уверите, щом жена ми започне да се пазари с вашите хора.

Лийша се усмихна.

Отвън се чу вик, Абан докуцука до прозореца и погледна надолу към двора.

– Придружителите ви са готови. Елате, ще ви изпратя до долу.

– Какво се случи между Ахман и Пар’чин, Абан? – попита Лийша, защото повече не можеше да се сдържа; не узнаеше ли отговора сега, сигурно никога нямаше да го разбере. – Защо Ахман изглеждаше ядосан, че сте го споменали пред мен? Защо се уплашихте, когато разбрахте, че съм отворила дума за това пред Ахман?

Абан я погледна и въздъхна.

– Щом не излагам на риск своя господар в името на собственото си семейство, защо мислите, че ще го направя за Пар’чин?

– Отговорите ви по никакъв начин няма да изложат Джардир на риск, кълна се – зарече се Лийша.

– Може би е така, а може и да не е – отвърна Абан.

– Не разбирам – рече Лийша. – И двамата твърдите, че Арлен ви е бил приятел.

Абан се поклони.

– Така беше, госпожице, и само заради това ще ви кажа следното: ако познавате сина на Джеф, ако имате възможност да му предадете съобщение, кажете му да бяга до края на света и отвъд, защото Джардир би стигнал и по-далече, за да го убие.

– Но защо? – попита Лийша.

– Защото Избавителя може да бъде само един – отвърна Абан, – а Пар’чин и Ахман отдавна имат този... спор кой от двамата да бъде.

* * *

Абан потегли от Двореца с огледалата право към тронната зала на Джардир. Веднага щом видя кхафита Джардир отпрати другите си съветници, за да останат насаме.

– Тя тръгна ли? – попита той.

Абан кимна.

– Госпожица Лийша ми позволи да направя търговско средище за племето хралупа. Това ще им помогне да се интегрират, а ние ще се сдобием с ценни връзки на север.

Джардир кимна.

– Добра работа.

– Ще ми трябват хора, които да охраняват пратките и магазините на пазара – рече Абан. – Преди възлагах тази тежка работа на слуги. Кхафити, но все пак съвсем здрави мъже.

– Сега всички тези хора са кха’шаруми – каза Джардир.

Абан се поклони.

– Виждате затруднението ми. Никой дал’шарум не би изпълнявал заповедите на кхафит за каквото и да било, но ако ми позволите да избера неколцина кха’шаруми, които да ми служат в начинанието, това би било извънредно задоволително.

– Колко? – попита Джардир.

Абан сви рамене.

– Стотина биха ми стигнали. Нищо и половина на практика.

– Никой воин, пък бил той и кха’шарум, не е нищо и половина, Абан – заяви Джардир.

Абан се поклони.

– Семействата им ще получават възнаграждения от собствената ми хазна, разбира се.

Джардир си помисли още малко и сви рамене.

– Избери си тези стотина.

Абан се поклони толкова дълбоко, колкото му позволи патерицата.

– Вашите обещания към госпожица Лийша от племето Хралупа ще променят ли плановете ви?

Джардир поклати глава.

– Обещанията ми няма да повлияят на нищо. Моят дълг все тъй е да обединя хората от Северната земя за Шарак Ка. Ще нападнем Лактън напролет.