Пустинното копие

Двайсет и девета глава ЩИПКА ЧЕРНОЛИСТ

333 СЗ ЛЯТО

Зеленоземският гигант ревеше като лъв, когато Джардир изскочи от убежището на дама’тингите, следван по петите от Лийша. Амкаджи и Колив бяха вързали китките на Гаред, а три дал’шарума дърпаха въжетата на ръцете му и го теглеха като побеснял жребец. Друг воин пък се държеше здраво за грамадния му гръб, скръстил ръце пред гърлото на великана в опит да го удуши, но Гаред не даваше никакви признаци, че въобще го усеща. Краката на воина се мятаха високо над земята и дори мъжете, които дърпаха въжетата, се препъваха, опитвайки се да го задържат.

Роджър беше притиснат безпомощно към една стена от друг дал’шарум, който почти небрежно го държеше на място само с една ръка, докато гледаше ухилен случващото се.

– Какво става тук? – поиска да узнае Джардир. – Къде е жената?

Преди някой от шарумите да успее да отговори, чуха нов писък, който дойде от уличка между сградите.

– Воинът, който дръзне да докосне с пръст зеленоземците, докато ме няма, ще загуби престъпните си ръце! – извика той и се стрелна към уличката, прелетявайки край другите с ослепителна скорост.

В началото на улицата беше Уонда, уловена откъм гърба от един воин, който зави, когато тя захапа ръката му. На земята лежеше друг воин и стискаше чатала си, а трети, Джурим, се беше облегнал на стената и с ужас гледаше ръката си, изкривена под невъзможен ъгъл.

– Пуснете я! – изрева Джардир и всички вдигнаха поглед към него.

Уонда беше освободена на мига и заби лакътя си в стомаха на воина зад нея. Той се сгърчи, а тя посегна към ножа на колана си.

Джардир насочи копието си към нея.

– Недей – предупреди я той.

Точно тогава пристигна и Лийша и ахна, като видя сценката. Веднага изтича при Уонда.

– Какво се случи? – попита тя.

– Тези ядронски синове се опитаха да ме изнасилят! – оплака се Уонда.

– Северната курва лъже, Избавителю – изсъска Джурим. – Нападна ни и ми счупи ръката! Настоявам да ѝ отнемете живота!

– Очаквате да ви повярваме, че Уонда е подмамила трима ви тук и ви е нападнала? – попита невярващо Лийша.

Джардир пренебрегна и двете страни. Знаеше точно какво се беше случило. Той се бе надявал мъжеството на Уонда на бойното поле така да впечатли воините, че те да не проявят подобно поведение, ала Джурим и останалите очевидно бяха изпитали нуждата да ѝ напомнят, че извън бойното поле тя все още е жена, и то неомъжена. Според евджахския закон тя нямаше право да откаже на шарум или да нападне мъж без причина. Джурим и останалите не бяха извършили никакво престъпление и имаха правото да искат живота на момичето.

За зеленоземците обаче нещата не стояха така и Джардир го знаеше, а той се нуждаеше от воините им за Шарак Ка – не само от мъжете, а и от жените. Погледна Лийша и си припомни, че дори неговите доводи не бяха напълно безкористни. Трябваше да научи шарумите да се възпират. С унизителен урок, какъвто бе дал на Хасик преди вече доста години.

Джардир махна с ръка към Джурим и останалите, след което посочи стената. Те се строиха покорно и изправиха гърбове, пренебрегвайки раните, които момичето им бе нанесло. Тя беше роден боец, какъвто и да бе полът ѝ.

Джардир чу как Лийша си пое дъх и вдигна ръка, преди тя да успее да каже нещо. Отиде при воините си.

– Аз съм сгоден за госпожица Лийша – каза той спокойно. – Обидата към нейните слуги е обида към нея. Обида към нея е обида към мен.

Той погледна Джурим в очите и докосна леко гърдите му с върха на Копието на Каджи.

– Обиди ли ме, Джурим? – попита той нежно.

Джурим изцъкли очи. Погледна нервно Уонда, после пак Джардир. Сгърчи се под допира на копието, въпреки че беше лек като перце, и се разтрепери. Знаеше, че животът му може би зависеше от отговора, но излъжеше ли Избавителя, никога нямаше да стигне Рая.

Джурим се свлече на земята и захлипа. Притисна чело в прах-та и започна да ридае, стискайки краката на Джардир.

– Простете ми, Шар’Дама Ка!

Джардир го ритна, отстъпи назад и сега вече виждаше и другите воини от двете страни на Джурим. Те също паднаха на колене и затъркаха чела в земята, стенейки.

– Тишина! – скастри ги Джардир и мъжете млъкнаха на мига. той посочи Уонда. – Тази жена уби повече алагаи от вас тримата взети заедно, така че нейната чест струва колкото животите на трима ви.

Мъжете се свиха, но не посмяха да се защитят.

– Идете в храма и се молете тази нощ и на другия ден – заповяда Джардир. – Ще вземете копията си и утре вечерта ще излезете на бой без щитове и само по черни бида. Когато ви убият, костите ви ще отидат в Шарик Хора.

Мъжете потрепериха от облекчение и заплакаха, целувайки краката на Джардир, защото с думите си той им обеща единственото, което шарумите наистина се страхуваха да изгубят: смъртта в битка и достъп до Небесния рай.

– Благодарим ви, Избавителю – повтаряха те отново и отново.

– Вървете! – сопна им се Джардир и мъжете избягаха на мига.

Джардир погледна назад към Лийша, чието лице бе същинска пясъчна буря.

– Просто ги пуснахте, така ли? – попита тя.

Джардир осъзна, че разговорът им бе протекъл на красиански и тя вероятно бе разбрала само малка част от думите му.

– Разбира се, че не – отвърна Джардир, този път на нейния език. – Осъдени са на смърт.

– Но те ви благодариха! – заинати се Лийша.

– Защото не ги скопих и не им отнех черните одежди – обясни Джардир.

Уонда плю на земята.

– Добре щеше да им дойде на тия ядронски синове.

– Как пък не! – възмути се Лийша.

Джардир виждаше, че тя все още е ядосана, но нямаше представа защо. Трябваше ли да ги убие лично, пред погледа ѝ? Зеленоземците имаха различни норми спрямо жените си и нямаше представа как решават подобни ситуации.

– Какво друго бихте пожелали? – попита Джардир. той кимна с уважение към Уонда. – Те не успяха да осквернят или дори да наранят момичето, така че не се очаква от тях да я овъзмездяват за девствеността ѝ.

– И без т’ва не съм девствена – изтърси Уонда.

Лийша я погледна остро, но момичето само сви рамене.

– Но се изисква да платят с живота си? – попита Лийша настоятелно.

Джардир я погледна странно.

– Те ще умрат достойно. Утре ще излязат в голата нощ и ще се защитават само с копията си.

Лийша се ококори.

– Това е варварщина!

Едва тогава Джардир я разбра. Зеленоземското табу беше смъртта. Той се поклони.

– Помислих, че наказанието ще ви удовлетвори, госпожице. Бих могъл да наредя да ги бичуват, ако предпочитате.

Лийша погледна Уонда, която сви рамене. Обърна се обратно към Джардир.

– Е, добре. Но настояваме да присъстваме, както и лично да се погрижа за раните им след като наказанието приключи.

Джардир се изненада от молбата ѝ, но го прикри и се поклони дълбоко. Обичаите на зеленоземците бяха възхитителни.

– Разбира се, госпожице. Ще бъде изпълнено утре по залез, така че всички шаруми да видят и да запомнят. Сам ще извърша бичуването.

Лийша кимна.

– Благодаря ви. Това е достатъчно.

– Този път – изръмжа Уонда.

Джардир се усмихна, като видя жестокостта в очите ѝ. Три Копия на Избавителя бяха нужни, за да я задържат, и нито един от тях не успя да постигне замисъла си! Още малко тренировки и дори кай’шарум щеше да падне пред нея. Докато я гледаше, той стигна до заключение, което можеше да раздели войската му, но бе избран от Еверам да поведе Шарак Ка и щеше да я води, както той решеше.

Поклони се на жената като на воин.

– Няма да има друг път, Уонда вах Флин ам’Дървар ам’Хралупа. Давам ви думата си.

– Благодаря ви – рече Лийша и сложи ръка на рамото му, а душата на Джардир потръпна при допира.

* * *

На вратата се похлопа.

– Кой е? – извика Роджър, сепнат от сън, и се заоглежда наоколо.

В стаята му беше тъмно, но виждаше светлите резки по краищата на кадифените завеси.

Леглото беше чудо, каквото Роджър не беше виждал, откакто напусна бордея на херцог Райнбек. Матракът и възглавниците бяха натъпкани с гъши пух, а чаршафите бяха гладки и меки под пухения юрган. Чувстваше се, сякаш спи в топъл облак. След като не чу нищо повече, Роджър се отпусна сред този уют и главата му отново полегна в прегръдките на възглавницата.

Вратата се открехна, Роджър поотвори едното си око и съзря една от съпругите на Абан или някоя от дъщерите му (Роджър така и не се научи да ги различава) да влиза. Беше облечена като останалите в широка черна роба, която скриваше всичко освен очите ѝ, а те стояха сведени в негово присъствие.

– Имате посетител, сине на Джесъм – каза жената.

Тя отиде и дръпна тежките кадифени завеси, а Роджър изпъшка и покри очите си с ръка, за да ги предпази от лъчите, проникнали в богато обзаведената му стая. Лийша може и да разполагаше с етаж от огромното имение, но на Роджър все пак му бяха дали цяло крило от втория етаж, което побираше повече стаи от хана на родителите му в Речен мост. Илона се бе разгневила, научавайки за богатството, с което красианците бяха обсипали Роджър, след като тя самата беше получила само спалня и всекидневна, макар и луксозни.

– Колко е часът? – попита Роджър.

Чувстваше се, сякаш е спал не повече от час-два.

– Малко след изгрев – отвърна жената.

Роджър отново изпъшка. Не беше спал и час.

– Кажи на онзи там, който ме търси, да дойде по-късно – каза той и отново се тръшна на матрака.

Жената се поклони дълбоко.

– Не мога, господарю. Посетителката ви е Дамаджахата. Трябва веднага да се срещнете с нея.

Роджър се изправи скорострелно и забрави всякакви мисли за сън.

* * *

В цялата къща бе настанала суматоха, когато Роджър почувства, че се е привел в достатъчно приличен вид, за да напусне покоите си. С помощта на жонгльорските си гримове бе махнал кръговете под очите си, а ярката си червена коса вчеса и върза на опашка. Носеше най-красивите си шарени одежди.

Дамаджахата – помисли си той. – Какво, по Ядрото, би искала от мен?

В коридора го чакаше Гаред, който го сподири. Роджър не можеше да отрече, че се чувстваше по-сигурен с грамадния дървар зад гърба си, а когато стигна стълбището, Лийша и Уонда вече слизаха надолу, следвани от Илона и Ърни.

– Какво иска? – попита Лийша.

Тя не беше спала повече от него, но не ѝ личеше толкова дори без боя и пудра.

– Джобовете да ми претърсиш – отвърна Роджър, – отговор няма да намериш.

Всички последваха Роджър надолу по стълбите и го накараха да се почувства, сякаш ги водеше към ръба на стръмна скала. Роджър беше артист и често се оказваше в центъра на вниманието, но този път беше различно. Сложи ръка на гърдите си и стисна медальона през ризата си. Твърдият предмет му носеше утеха, докато следваше жестикулираните напътствия на съпругите на Абан към главната гостна.

Както преди, Роджър усети как лицето му пламна при вида на Дамаджахата. Беше спал с десетки селски девойки и не една анжиерска аристократка, като всичките бяха привлекателни или хубави, или дори красиви. Лийша задминаваше всички тях по красота, но тя сякаш беше в неведение за тези си качества и не правеше никакво усилие да се възползва от тях.

Докато Дамаджахата знаеше. Идеалната извивка на брадичката ѝ и деликатната форма на носа ѝ зад прозрачния воал. Широките екзотични очи с дълги извити мигли и напомадените черни къдрици, които се изливаха като поточета по раменете ѝ. Прозрачната ѝ роба, която прикриваше всичко и нищо, показваше гладката кожа по ръцете ѝ, извивката на бедрата ѝ, облата пълнота на гърдите ѝ, тъмнината на ареолите ѝ, обезкосмените ѝ слабини. Въздухът около нея сладнеше от парфюма ѝ.

Но не беше само това, ами и всеки неин жест, поза, изражение събираха качествата ѝ в едно хармонично цяло, което пееше на мъжете около нея. Това, което Роджър постигаше при демоните с цигулката си, Дамаджахата го причиняваше на мъжете с тялото си. Той усети, че се възбужда и се почувства благодарен задето шарените му панталони бяха широки.

Тя седеше в гостната, а до нея стояха две момичета, облечени според красианския обичай, който Иневера толкова презираше, макар че робите им бяха от елегантна коприна. Едната беше облечена с бялото на дама’тингите, а другата в черно. От задната страна на кърпите на главата падаха дълги черни плитки, вързани със златни нишки, и стигаха до кръста им. Очите им затанцуваха по него през воалите.

– Роджър асу Джесъм ам’Хан ам’Мост – изрече Иневера със силен акцент, който накара Роджър да потръпне от удоволствие. той се опита да си припомни, че тя беше врагът му, ала, изглежда, напразно.

– За мен е чест да се запозная с вас – продължи Дамаджахата и се поклони толкова дълбоко, че Роджър се уплаши да не би гърдите ѝ да изскочат от робата.

Зачуди се дали би се стреснала, ако това наистина се случи. Момичетата зад нея се поклониха дори още по-ниско.

Роджър ѝ отвърна с най-артистичния си поклон.

– Дамаджаха – каза той просто, защото не знаеше как трябваше да се обърне към нея. – Моя е честта, че сте дошли да се срещнете с някой толкова незначителен като мен.

– Да не прекаляваме, а, Роджър? – промърмори Лийша.

– Съпругът ми ме помоли да дойда – каза Иневера, – след като ми каза, че сте приели предложението му да ви намери съпруги, за да може магията ви да се предаде на следващите поколения.

– Така ли съм направил? – попита Роджър.

Той си спомни разговора в Хралупата, но беше сметнал, че е само на шега. Едва ли вярваха наистина...

– Разбира се – отвърна Иневера. – Съпругът ми ви предлага най-голямата си дъщеря Аманвах за ваша дживах ка.

Момичето в белите одежди на дама’тинга пристъпи напред, коленичи на мекия килим и притисна чело в пода. Копринената ѝ роба се впи в тялото ѝ и загатна женствените извивки отдолу. Роджър откъсна поглед от нея, преди да го хванат, че зяпа, и отново погледна Дамаджахата като изплашен заек.

– Трябва да има някаква... – грешка искаше да каже той, но думата се запъна в гърлото му, когато Иневера подкани и другото момиче да излезе напред.

– Това е слугинята на Аманвах, Сиквах – каза тя и момичето последва дъщерята на Джардир на пода. – Дъщеря на Ханя, сестра на Шар’Дама Ка.

– Дъщеря му и племенницата му? – попита изненадано Роджър.

Иневера се поклони.

– Съпругът ми даде да се разбере, че Еверам ви говори. Той не би ви отдал чест с нещо по-малко от собствената си кръв. Сиквах е подходяща за втора съпруга, ако я пожелаете. След това Аманвах ще поеме грижата да ви намира бъдещи съпруги в съответствие с личните ви предпочитания.

– Създателю, от колко съпруги се нуждае един мъж? – попита Лийша.

Ревнуваш, а? – помисли си Роджър раздразнено. – Много добре. Хайде и ти веднъж да видиш какво е.

Иневера хвърли презрителен поглед на Лийша.

– Ако той е достоен и те за него, един мъж трябва да има толкова, за колкото би могъл да се погрижи и да дари с деца. Но някои – тя се озъби на Лийша – не са достойни.

– Коя е майката на Аманвах? – попита Илона, преди Лийша да успее да отговори.

Иневера я погледна и повдигна вежда. Илона разпери поли и направи елегантен, изпълнен с уважение реверанс, който изглеждаше абсолютно несъвместим с жената, която Роджър познаваше.

– Илона Пейпър от Хралупата на Избавителя. Майка на Лийша.

Очите на Иневера се разшириха при тази вест, тя се усмихна широко, отиде при жената и я прегърна.

– За мен, естествено, е чест да се запозная с вас. Имаме много за какво да си говорим, но не днес. Разбирам, че майката на сина на Джесъм е при Еверам. Бихте ли я заместили в нашето начинание?

– Разбира се – отвърна Илона, кимайки, и Лийша я изгледа злобно.

– Да я замества ли? Как? – попита Роджър.

Иневера се усмихна свенливо.

– За да се увери, че ще се държите добре, когато вдигнат булата си, и за да потвърди девствеността им.

Роджър отново усети, че лицето му пламва и преглътна.

– Аз... – започна той, но Иневера го пренебрегна.

– Аз съм майката на Аманвах – каза тя на Илона. – Това среща ли одобрението ви?

– Разбира се – изрече сериозно Илона, все едно имаше и други отговори, които разумен човек би дръзнал да изрече.

Иневера кимна и се обърна към останалите.

– Бихте ли ни извинили, моля?

Всички замръзнаха за момент, но Илона плесна с ръце и ги стресна:

– Чухте я, хайде марш! Не ти, Роджър.

Тя го хвана за ръката, когато той се обърна да тръгне с другите.

Само Лийша остана.

– Нямате място тук, дъще на Ърни – рече Иневера. – Не сте от семейството на младоженеца или на булките.

– О, напротив, Дамаджаха – отвърна Лийша. – Щом майка ми замества тази на Роджър, тогава аз като нейна дъщеря мога да заема мястото на сестра му.

Тя се усмихна, наведе се напред и понижи глас самодоволно:

– Евджахът е съвсем ясен по въпроса.

Иневера се намръщи и отвори уста, но Роджър я прекъсна.

– Искам тя да остане.

Думите му завършиха с писукане, след като тя се обърна към него, но в следващия момент по лицето ѝ се разля широка усмивка и тя се поклони.

– Както желаете.

– Лийша, заключи вратата – заповяда Илона. – Не можем да позволим Гаред да нахлуе, под предлог че си е забравил брадвата.

Иневера се засмя. Като видя как двете се забавляваха заедно, Роджър се изплаши повече отвсякога. Илона изглеждаше тъй, сякаш знаеше много по-добре от него какво се случва.

Лийша беше също толкова обезпокоена, но той не беше сигурен дали е заради смеха, или заради небрежния начин, по който Илона ѝ нареждаше. Тя се обърна, отиде до огромните позлатени врати и спусна резето така рязко, че Роджър подскочи при звука. Почувства се, сякаш по-скоро заключваха него вътре, отколкото Гаред и останалите отвън.

Иневера щракна с пръсти и двете момичета изправиха гърбове, но останаха на колене на пода.

– Аманвах е дама’тинга – каза Иневера и сложи ръка на рамото ѝ. – Лечителка, акушерка и избраница на Еверам. Млада е, но е направила заровете си и е преминала всички изпитания.

Иневера погледна Лийша и се усмихна.

– Може би би могла да се погрижи за тези рани по лицето ви – каза тя и посочи червените драскотини по бузата на билкарката, които сама бе направила.

Лийша се ухили в отговор.

– Май вие пък мигате прекалено често, Дамаджаха. Да не ви парят очите? Бих могла да ви дам препарат, с който да ги изплакнете, ако желаете.

Роджър погледна обратно към Иневера, очаквайки злобен отговор, но Иневера само се усмихна и продължи нататък.

– Аз лично дарих мъжа си с осмина синове и три дъщери. Жените в семейството ми са също толкова плодовити, а и костите казват, че Аманвах ще даде богато поколение.

– Костите ли? – попита Лийша.

Иневера се намръщи.

– Това не е твоя работа, чин – сопна ѝ се тя.

В следващия миг усмивката се върна на лицето ѝ.

– Това, което има значение, е, че Аманвах ще ви дари със синове, сине на Джесъм. Майката на Сиквах беше също толкова плодовита. И тя ще има добро поколение.

– Да, но могат ли да пеят? – попита Роджър, опитвайки се да си вдъхне повече увереност.

Репликата беше от края на един от любимите мръсни вицове на Арик за някакъв мъж, който все не успявал да се задоволи, с колкото и жени да легнел.

Ала Иневера само се усмихна и кимна.

– Разбира се – каза тя и щракна с пръсти, след което кресна заповед на красиански на момичетата.

Аманвах прочисти гърлото си и запя, а гласът ѝ беше плътен и ясен. Роджър не разбра думите, а и сам не бе успял да се научи да пее, но след години представления с Арик, най-великият певец на своето време, знаеше добре как да слуша и оценява.

Гласът на Аманвах можеше да посрами този на Арик. Песента ѝ го вдигна като вятър, отне теглото му и го помете с тоновете си.

Сетне се присъедини нов дъх, който обгърна първия, щом се включи и Сиквах. Гласовете им веднага се преплетоха хармонично и слисаха Роджър. Макар да бяха жени, ако се пробваха в Гилдията на жонгльорите, работата им щеше да е сигурна.

Роджър мълчеше, докато ги слушаше как пеят. Когато Иневера най-накрая махна, за да сложи край на песента им, той се почувства като марионетка, чиито конци току-що са били срязани.

– Сиквах е също така опитна готвачка – добави Иневера, – а и двете са обучени в изкуството да се любят, макар да не ги е познал мъж.

– Ъъъ... как тъй изкуството? – попита Роджър и отново усети, че лицето му пламва.

Иневера се засмя и щракна с пръсти. Аманвах веднага се изправи грациозно и вдигна ръка, за да махне булото си. Ефирната бяла коприна се понесе надолу като дим и разкри лице, което смайваше с красотата си. Аманвах беше истинска дъщеря на майка си.

Сиквах застана зад нея и отвори няколко скрити закопчалки на рамото ѝ. Цялата роба на Аманвах сякаш се стопи – коприната падна с шумолене на пода. Тя застана гола пред него и Роджър зяпна.

Иневера завъртя пръст и Аманвах се обърна покорно, така че Роджър да я огледа от всеки ъгъл. Подобно на тялото на майка ѝ, тялото на Аманвах беше идеално и Роджър се уплаши, че шарените му панталони може да не са достатъчно широки. Зачуди се дали няма да поискат и той да се съблече. Тогава всички жени щяха да видят възбудата му.

– Създателю, наистина ли е нужно всичко това? – попита Лийша.

– Мълчи – сопна ѝ се Илона. – Нужно е, разбира се.

Аманвах се обърна и откопча робата на Сиквах. Дрехата изчезна като сянка на слънцето и се превърна в мастилен басейн в краката ѝ. Може би не беше толкова красива, колкото Аманвах, но извън всички жени в стаята с него, Роджър не бе виждал равна на нея.

– Сега можете да проверите девствеността им – каза Иневера.

– Аз... ох. – Роджър погледна ръцете си и ги скри в джобовете си. – Няма нужда.

Иневера се засмя.

– Имах предвид вашите жени – поясни тя с палава усмивка. – Все пак трябва да остане нещо и за първата брачна нощ.

Тя му смигна и Роджър съвсем се замая.

Иневера се обърна към Илона.

– Може би ще искате да поемете нещата от тук?

– Аз... ами... – заекна Илона – дъщеря ми е по-опитна в тези неща...

Лийша изсумтя.

– Майка ми не би разпознала девствена ципа дори под носа си – прошепна тя на Роджър. – Отървала се е от своята, преди да успее да я забележи.

Илона чу изреченото и хвърли свиреп поглед на Лийша, но си замълча.

– Ох, добре – изпъшка накрая билкарката, – щом само така ще приключим с тая работа.

Тя се наведе и взе робите на момичетата, после ги хвана за ръцете и ги отведе в малка ниша за прислугата, отделена със завеса.

* * *

Лийша спусна завесата и ги скри от чуждите погледи. Момичетата покорно се извиха над малка маса, разкривайки се като кобили за разплод. Беше прегледала стотици млади момичета през годините си като билкарка, дори и херцогинята на Анжие, но това винаги се правеше за тяхно здраве, а не заради някакъв ритуал, установяващ честта им. Бруна не одобряваше подобни неща и чирачката ѝ следваше нейния пример.

Ала Лийша знаеше и колко крехка бе връзката им с красианците. Нямаше да си спечели съюзници, ако открито заплюеше традициите им.

Хименът на Аманвах беше непокътнат, но когато Лийша посегна към този на Сиквах, момичето трепна и изпъшка леко. Беше покрита с тънък слой пот, а маслинената ѝ кожа изглеждаше по-бледа от преди. Когато Лийша пъхна пръст в нея, тя стисна силно, но това не беше достатъчно. Момичето не беше девствено.

Лийша се усмихна самодоволно. Колкото и варварски да беше този обичай, току-що им бе дал основание да се направят на обидени и да отхвърлят момичетата, преди Роджър да е казал някоя глупост. Ала тогава момичето се обърна към нея, а ужасът в очите ѝ подейства като шамар в лицето на Лийша. Аманвах забеляза погледа и се намръщи.

– Обличайте се – каза Лийша на момичетата и им подаде робите.

Сиквах се облече бързо и отиде да помогне на Аманвах, която я гледаше свирепо, докато прислужничката ѝ закопчаваше копринената даматингска дреха.

* * *

Лийша се завърна спокойно заедно с момичетата. Роджър знаеше, че присъдата ѝ няма значение – той нямаше да се ожени за дъщерята на Джардир, нито пък Лийша щеше да се омъжи за бащата, – ала поради някаква причина сърцето му биеше с все сила в гърдите, сякаш животът му зависеше от отговора ѝ.

– И двете са девствени, каквото и да значи това – каза Лийша и Роджър си пое дълбоко дъх.

– Разбира се – усмихна се Иневера.

Аманвах обаче не изглеждаше съгласна. Отиде при майка си, прошепна нещо в ухото ѝ и посочи Сиквах, а след това и Лийша.

Лицето на Иневера помръкна като небе пред буря. Тя отиде при Сиквах и я хвана за дългата плитка. Роджър понечи да се намеси, но Илона го задържа с изненадваща сила, причинявайки му болка дори.

– Не ставай глупав, цигуларче – изсъска тя.

Сиквах изпищя, докато я отвеждаха в нишата. Аманвах влезе също и спусна завесата зад тях.

– Какво, по ядроните, се случи току-що? – попита Роджър.

Лийша въздъхна.

– Сиквах не е девствена.

– Но ти каза, че е – учуди се Роджър.

– Знам какво може да се случи на едно момиче, когато хората започнат да се съмняват за нейната „чистота“ – каза Лийша, – и бих предпочела да ме вземат демоните, отколкото да го причиня на някой друг.

Илона поклати глава.

– Не можеш да спасиш хората от тях самите, Лийша. Малката ти лъжа вероятно още повече влоши нещата. Ако беше казала истината, щях да поискам торба злато за компенсация и всичко щеше да е приключило.

– Тя е човешко същество, майко, а не... !

Роджър не им обръщаше внимание, вперил поглед в завесата след горкото момиче с прекрасния глас. Чуха се някакви приглушени викове, но Роджър не можа да ги чуе, заради пискливата какофония около него.

– Вие двете ще млъкнете ли, ако обичате?!

И двете жени го изгледаха гневно, но се умълчаха. Сега от завесите не се чуваше нищо и това уплаши Роджър дори още повече. Тъкмо щеше да притича дотам, когато завесата се вдигна и Иневера излезе, следвана от Аманвах и разплаканата Сиквах. Аманвах прегръщаше с една ръка момичето, като го успокояваше и му предлагаше подкрепата си. На Роджър му беше мъчно за момичетата и ръката му се промъкна нагоре, за да докосне медальона през ризата.

Иневера се поклони към Роджър.

– Извинявам се за нанесената обида към вас, сине на Джесъм. Вашата берачка на плевели ви излъга. Сиквах е била покварена и за лъжите си, разбира се, ще бъде строго наказана. Надявам се, няма да се усъмните в честта на дъщеря ми, свързвайки я с тази уличница.

Докато говореше, тя попипваше ножа, обсипан със скъпоценни камъни, на кръста си и Роджър беше принуден да се замисли какво ли наказание считаха тези сурови хора за „строго“.

Изведнъж стаята затихна, тъй като всички очакваха отговора му. Очите на Роджър зашариха из стаята, а всички жени сякаш бяха притаили дъх. Защо? Само допреди минута не ги беше грижа, че е там.

Но тогава го осени една мисъл. Той беше обиденият.

Усмихна се, скривайки истинските си чувства зад жонгльорска маска, изправи гръб и за пръв път срещна погледа на Иневера.

– След като чух песента им, не мога да ги разделя. Гласът на Сиквах е по-важен за мен от нейната непорочност.

Иневера се поотпусна.

– Това е много милостиво от ваша страна. Повече, отколкото заслужава тази уличница.

– Още нищо не съм решил – поясни Роджър. – Но бих предпочел да не бъде излагана на... прекален тормоз, който би могъл да се отрази на гласа ѝ, преди да се произнеса.

Иневера се усмихна зад прозрачния си воал, сякаш беше преминал някакво изпитание.

Илона дръпна Роджър за ръката.

– Това ще се отрази на зестрата, разбира се.

Иневера кимна.

– Естествено. Ако се съгласите да бъдете тяхна придружителка, момичетата биха могли да останат в крилото на сина на Джесъм и той да свикне с тях, а и да ги опази от... тормоз, преди да реши.

– О, моята майка е идеална придружителка – промърмори Лийша.

Иневера я погледна странно, сякаш не беше сигурна дали долавя сарказъм в тона на билкарката, но си замълча.

Роджър поклати глава, като че ли се свестяваше от сън. Да не би да ме обещаха току-що?

* * *

Абан пристигна точно преди залез, за да ги заведе на бичуването. Лийша провери за последен път билките и инструментите в кошницата си, дишайки дълбоко, за да успокои своя бунтуващ се стомах. Дал’шарумите не заслужаваха нищо по-малко след случката с Уонда, но това не означаваше, че Лийша иска да гледа как разпарят гърбовете им. Като видя обаче колко небрежно се отнасяха красианците към лечението, се бе притеснила, че раните на воините биха могли да се инфектират и все пак да ги убият, ако сама не се погрижи за тях.

В крепостта Анжие с Джизел ежеседмично лекуваха мъже, слезли от стълба за бичуване на съдилището, но Лийша така и не бе успяла да изгледа наказанието, без да заплаче, и обикновено извръщаше глава. Самият обичай беше ужасен, но на Лийша рядко ѝ се налагаше да лекува един и същи човек два пъти. Получаваха урок и го запомняха.

– Надявам се, разбирате каква чест отдава моят господар на вас и на дъщерята на Флин, като сам бичува провинилите се – рече Абан, – вместо да остави това на някой дама, който би проявил милосърдие, защото оправдава постъпката им.

– Даматите оправдават изнасилвачите, тъй ли? – попита Лийша.

Абан поклати глава.

– Трябва да разберете, госпожице, че нашите обичаи не са като вашите. Фактът, че вие и вашите жени се разхождате свободно с разкрити лица и с вашите, хм... – той махна с ръка към дълбокото деколте на Лийша – прелести на показ, обижда много мъже, които се страхуват, че вкарвате забранени идеи в умовете на собствените им жени.

– И затова те са решили да поставят Уонда на мястото ѝ – предположи Лийша.

Абан кимна.

Лийша свъси вежди, но стомахът ѝ изведнъж се успокои. Умишленото раняване на човешки същества беше в разрез с билкарските ѝ клетви, ала дори Бруна не се беше поколебавала да дава болезнени уроци на хората, които не се държаха цивилизовано.

– Моят господар заповяда дамаджите също да присъстват с техните кай’шаруми – продължи Абан. – Иска и те да се убедят, че трябва да приемем някои от вашите възгледи.

Лийша кимна.

– Ахман каза, че е било така, като се е запознал и с Пар’чин.

Абан внимателно запази безпристрастното си изражение, но Лийша забеляза, че цветът му се измени леко. Нищо чудно, че Арлен е имал такъв ефект върху хората и преди да си татуира кожата.

– Господарят ми е споменал Пар’чин? – попита Абан.

– Всъщност аз го споменах – отвърна Лийша. – Изненадах се, че и Ахман го е познавал.

– О, разбира се, той и Пар’чин бяха близки приятели – отвърна Абан за изненада на Лийша. – Ахман беше негов аджин’пал.

– Аджин’пал ли?

– Негов... – Абан сбърчи вежди, докато търсеше правилните думи – ...кръвен брат, бихте го нарекли вероятно. Ахман му показа Лабиринта и двамата проляха кръв един за друг. Според нашите обичаи това свързва мъжете, колкото ако носеха една и съща кръв във вените си.

Лийша отвори уста, ала преди да успее да каже нещо, Абан я прекъсна.

– Налага се да тръгнем веднага, ако искаме да стигнем навреме, госпожице – рече той. Лийша кимна и те събраха останалите ѝ приближени, наред с Аманвах и Сиквах, които не се откъсваха от Роджър.

Отведоха ги до кръга на крепостта Райзън – огромен павиран пръстен в центъра на града, заобиколен от оживени магазини и с огромен кладенец в средата. Лийша видя на пазара не само красиански, но и райзънски жени да пазаруват. Те все още носеха обичайните си рокли, но лицата им бяха скрити с було, което покриваше и деколтетата им на публични места. Много от тях зяпнаха Лийша и майка ѝ, защото двете се разхождаха с голи лица. Жените сякаш очакваха дал’шарумските им придружители всеки момент да ги нападнат.

Много от красианците вече се бяха събрали, включително дамаджите със своите покрити паланкини, както и много шаруми и дамати. Насред кръга бяха издигнати три дървени стълба, но наоколо нямаше никакви окови или въжета.

Из тълпата се разнесе вълнение и всички се обърнаха, за да видят Джардир, който пристъпи в кръга, следван от Иневера на нейния паланкин и останалите му съпруги. Лийша преброи четиринайсет, но нямаше представа дали това са всичките. Те зас-танаха толкова близо до Лийша и хралупарите, че билкарката надушваше парфюма на Дамаджахата.

Джардир пристъпи към стълбовете и махна с ръка към Копията на Избавителя. Тримата дал’шаруми не се нуждаеха от пришпорване или от придружител, а направо влязоха в кръга и се съблякоха до кръста. Коленичиха и докоснаха паветата пред Джардир с чело, след което се изправиха и обгърнаха с ръце стълбовете, без нищо да ги задържа за тях. Онзи, чиято ръка Уонда бе счупила, беше с бял гипс.

Джардир бръкна в робата си и извади бич с три каиша от преп-летени кожени ремъци, а в последните няколко сантиметра от всяка опашка бяха вплетени остри метални късчета.

– Какво е това? – попита Лийша.

Очакваше Джардир да използва обикновен камшик. Това нещо изглеждаше много по-жестоко.

– Нарича се алагайска опашка – поясни Абан. – Камшикът на даматите. Казват, че от удара с него боли, все едно да те шибне опашката на пясъчен демон.

– Колко удара ще трябва да понесат? – попита Лийша.

Абан се засмя.

– Колкото издържат. Шарумите биват бичувани, докато не пуснат стълба и не паднат.

– Но... това може да ги убие! – възкликна Лийша.

Абан сви рамене.

– Шарумите са прекрасни воини, но не се славят с интелект или инстинкт за самосъхранение. Те смятат, че подлагат мъжеството си на изпитание, като издържат колкото се може повече удара. Събратята им ще залагат кой ще издържи най-дълго.

Лийша се намръщи.

– Никога няма да разбера мъжете.

– Нито пък аз – съгласи се Абан.

Гледката беше тежка – всеки удар с алагайската опашка оставяше ярки кървави следи по гърбовете на жертвите. Джардир бичуваше всеки поред, като накрая се връщаше обратно при първия, и Лийша не беше сигурна дали го прави от милосърдие, или за да не им позволи да изгубят чувствителността си. Тя трепваше при всеки удар, защото се чувстваше, сякаш бичуваха и нея. По лицето ѝ се стичаха сълзи и не ѝ се искаше нищо друго, освен да избяга от ужасната гледка към гърбовете на мъжете, които бяха станали огромни отворени рани, разкриващи ребрата им. Нито един от тях не извика, нито пък прояви достатъчно разум, за да падне.

В един момент извърна поглед и видя, че Иневера гледа случващото се с абсолютно спокойствие. Дамаджахата забеляза, че Лийша се беше обърнала към нея, и се надсмя на сълзите по лицето ѝ.

Тогава нещо в Лийша се пречупи и приливът на ярост ѝ подейства като защита срещу страданията на мъжете. Тя изправи гръб, подсуши очите си и догледа бичуването със същото студено безпристрастие, което проявяваше Дамаджахата.

Изтезанието сякаш трая цяла вечност, но накрая един от бичуваните падна, след което го последва и друг. Лийша видя как воините си разменяха монети заради резултатите и ѝ се прииска да се изплюе. Когато падна последният, Джардир ѝ кимна и Лийша дотича при мъжете, вадейки конеца, балсамите и превръзките, които си беше донесла. Надяваше се да ѝ стигнат.

Джардир тропна с копието и тя погледна нагоре към него.

– Разпространете вестта сред всички, които искат да намерят рая в края на самотната пътека! – изрева Джардир, а гласът му проехтя из кръга и по улиците. – Всяка жена, която убие демон в алагай’шарак, ще се нарича шарум’тинга и ще се възползва от всичките права на шарумите!

Събралите се воини зашептяха в потрес, а Лийша забеляза ужасените физиономии на даматите и шарумите. Чуха се възражения, но Джардир ги заглуши с вик.

– Ако някой се противопоставя на заповедта ми тази нощ – каза той и оголи зъби, – нека пристъпи напред. Обещавам му бърза и достойна смърт. Ако някой ми се противопостави утре, няма да бъда толкова милостив.

Сред тълпата имаше много намръщени физиономии, но никой не беше достатъчно глупав, за да излезе напред.

* * *

На другия ден Абан пристигна в двора на Двореца с огледалата заедно с един от дал’шарумите. Червеният нощен воал на воина стоеше на раменете му, а по черната му брада личаха посивели косми. Нищо друго по воина не показваше слабост, но Лийша все пак се изненада. Не бяха много шарумите, които доживяваха да видят брадите си дори докоснати от сивото. Той се носеше гордо, но суровото му лице беше изпито и изглеждаше, сякаш малко му трябва, за да се навъси.

– Позволете ми да ви представя Гаврам асу Ченин ам’Кавъл ам’Каджи, офицер в Каджи’шараджа – каза Абан.

Воинът се поклони след представянето си, а Лийша разпери поли и направи реверанс. Той каза нещо на красиански доста бързо, за да го разбере Лийша, но Абан веднага преведе.

– Той каза: „Аз съм тук по нареждане на Избавителя, за да обуча воините ви за алагай’шарак“. Офицер Кавъл беше инструктор на Шар’Дама Ка и на мен, докато бяхме в шараджа – допълни Абан. – По-добър от него няма.

Лийша присви очи и погледна Абан, търсейки неуловимата истина в отработеното спокойствие на лицето му. Все пак се беше осакатил в шараджа.

Лийша се обърна към Гаред и Уонда.

– Искате ли да ви обучават?

Кавъл и Абан си размениха още няколко изречения, изречени толкова бързо, че Лийша отново не ги разбра, макар да знаеше много от думите. Абан явно възразяваше за нещо, но Кавъл сви юмрук и кхафитът се поклони покорно.

– Офицерът настоява да ви уведомя, че желанията им нямат значение. Шар’Дама Ка е дал заповед и тя ще бъде изпълнена.

Лийша се намръщи и отвори уста, но Гаред я прекъсна.

– Ня’а нищо, Лийш. – той вдигна ръка. – Аз искам да се уча.

– Аз също – добави Уонда.

Лийша кимна и отстъпи, когато Кавъл направи знак на двамата да се приближат, за да ги огледа добре. Като видя Гаред, изсумтя одобрително, но от Уонда не беше толкова впечатлен, въпреки че тя беше голяма и силна колкото повечето дал’шаруми. Тогава се върна отново при Лийша.

– От гиганта мога да направя велик воин – преведе Абан, – ако е дисциплиниран. Жената... ще видим.

Не изглеждаше обнадежден.

Офицерът отстъпи назад в двора с бързи и грациозни движения. Погледна Гаред и изрева някаква заповед, след което удари по гърдите си.

– Офицерът би желал да го нападнете – помогна Абан.

– Т’ва не беше нужно да ми го превеждаш – каза Гаред.

Пристъпи напред и се извиси над офицера, но Кавъл не изглеж-даше впечатлен. Гаред изрева и го нападна, ала ударите му, колкото и прецизни да бяха, срещаха само въздуха. Той се хвърли напред, за да се сборичкат, но само след секунда се озова по гръб. Кавъл изви ръката му, докато Гаред не пропищя, а после го пусна.

– С теб ще бъде по-суров дори – предупреди Абан Уонда. – Приготви се.

– Не ма е страх – отвърна Уонда и тръгна към него.

Уонда издържа повече от Гаред, тъй като движенията ѝ бяха по-плавни и по-бързи, но изходът от боя беше предопределен още в първия миг. Два пъти ударите на Уонда бяха толкова близо, че на офицера му се наложи да използва сила, за да ги блокира. Веднъж ѝ отвърна с шамар по челюстта с опакото на ръката си, който я накара да залитне и да изплюе кръв, а втория път със силен юмрук в стомаха, който накара момичето да се превие и му изкара въздуха.

Кавъл улови ръката ѝ, преди тя да успее да се свести, и извъртя крайника така, че притежателката му да се озове на паветата. Уонда го ритна точно в лицето, докато падаше, но Кавъл не изглеждаше смутен от това, даже напротив, той се хилеше, докато извиваше ръката ѝ. Уонда пребледня и стисна зъби, но отказа да изпищи.

– Офицерът ще счупи ръката ѝ, ако тя не поддаде – предупреди Абан.

– Уонда – каза Лийша и момичето най-накрая се вразуми и извика.

Кавъл я пусна и продума нещо на Абан с очевидна неохота.

– Май все пак ще мога да направя нещо от нея – преведе Абан. – Моля ви, оставете ни, за да ги обучавам, без да се разсейваме.

Лийша погледна Гаред и Уонда и кимна.

– Абан, искате ли да се присъедините към нас с Роджър на по чаша чай?

– За мен ще бъде чест – отвърна Абан и се поклони.

– Но първо – каза Лийша, а гласът ѝ стана по-твърд – обясни на майстор Кавъл, че ще види ядрони посред бял ден, ако заваря воини, ранени прекалено тежко, за да се бият довечера.

* * *

Съпругите на Абан се опитаха да ги обслужат, но Аманвах изсъска и те се отказаха. Тя плесна с ръце и Сиквах припна да направи чая. Лийша сбърчи нос. Въпреки че беше племенница на Джардир, момичето не беше много повече от робиня.

– От вчера правят така – каза Роджър.

Аманвах изрече нещо на красиански и Абан кимна.

– Ние сме тези, които трябва да обслужват Роджър – преведе той. – Не бихме изтърпели друг да го прави.

– Бих могъл да свикна с това – каза ухилен Роджър, като се изпъна назад и сложи ръце зад главата си.

– Само не свиквай прекалено много – предупреди го Лийша. – Няма да трае дълго.

Тя видя как Аманвах присви очи при тези думи, но момичето не каза нищо.

Скоро Сиквах се върна с чая. Поднесе го безмълвно, свела поглед, а после се върна на мястото си при Аманвах до стената. Лийша отпи от чая си, изжабурка се леко с него и го изплю обратно в чашата.

– Добавила си щипка чернолист в отварата – каза тя на Сиквах и остави чашата на масата. – Хитро. Повечето хора не биха го усетили, а и с тази доза щяха да са нужни седмици, докато ме убие.

Роджър ахна и изплю чая си върху себе си. Лийша хвана чашата му, докато падаше, прокара пръст по порцелановия ръб и опита останалите капки.

– Няма нужда да се притесняваш, Роджър. Изглежда, не горят от такова желание да се отърват от теб.

Абан внимателно остави чашата си на масата. Аманвах го погледна и каза нещо на красиански.

– Ъъ... – започна Абан и погледна Лийша. – Отправяте сериозно обвинение. Желаете ли да преведа?

– Ама разбира се – засмя се Лийша, – макар да не се съмнявам, че е разбрала всяка дума.

Абан заговори и Аманвах изпищя, изтича при Лийша и ѝ се развика.

– Дама’тингата ви нарича лъжкиня и глупачка – обясни Абан.

Лийша се усмихна и взе чашата си.

– Кажи ѝ тя да го изпие тогава.

Очите на Аманвах пламнаха и тя грабна чашата, без да чака превода. Течността беше все още гореща, но тя вдигна воала си и я изпи на една глътка. Изгледа Лийша с победоносно самодоволство, обаче билкарката само се усмихна.

– Кажи ѝ, че знам, че може просто да вземе противоотровата довечера – каза тя, – но ако е същата, която използваме на север, ще сере кръв цяла седмица.

Цветът се източи от малката открита част от лицето на Аманвах около очите ѝ още преди Абан да довърши превода.

– Следващия път, когато пробваш нещо подобно, ще кажа на баща ти – закани се Лийша – и доколкото го познавам, общата ви кръв няма да го спре да ти свали хубавичката бяла роба и да ти насини гърба, ако направо не те убие.

Аманвах я изгледа свирепо, но Лийша просто я отпрати с едно махване.

– Оставете ни.

Аманвах изсъска нещо.

– Вие нямате право да ни отпращате – преведе Абан.

Лийша се обърна към Роджър, който изглеждаше, сякаш ще повърне.

– Отпрати булките си по стаите им, Роджър.

– Изчезвайте! – извика Роджър и махна с ръка.

Дори не ги погледна в очите. Веждите на Аманвах се сключиха в отявлено „V“ и тя изсъска нещо на Лийша на красиански, а след това закрачи гневно към изхода, следвана плътно от Сиквах. Лийша запомни думите и картотекира обидата, в случай че ѝ потрябва за в бъдеще.

Абан се засмя.

– Нищо чудно, че Дамаджахата се страхува от вас.

– Изглежда, вече не се страхува толкова – отбеляза Лийша. – Каква смелост направо да се опитва да ме убие посред бял ден!

– След последната наредба на Ахман това не би трябвало да ни изненадва – каза Абан. – Но давайте смело напред, те ви оказват огромна чест. Ако в Красия никой не се опитва да те убие, това е, защото не си струва да си правят труда.

* * *

– Може би е време да си тръгваме – предложи Роджър, когато Абан си отиде. – Ако въобще ни пуснат.

Той не можеше да отрече, че мисълта за Аманвах и Сиквах го бе изкушила, но сега единственото, което можеше да си представи, бяха ножовете, скрити под меките копринени възглавници в покоите им.

– Ахман би ни пуснал, ако го помоля – каза Лийша, – но аз никъде не отивам.

– Лийша, та те се опитаха да те убият! – възмути се Роджър.

– Иневера се опита и се провали – отвърна Лийша. – Ако сега избягам, това за нея ще е точно толкова удобно, колкото смърт-та ми. Няма да позволя да ме разкара тази... тази...

– Вещица? – помогна Роджър.

– Вещица – съгласи се Лийша. – И без това има прекалено силно влияние върху Ахман. Няма да се откажа от благоразположението му без бой.

– Сигурна ли си, че искаш само благоразположението му? – попита Роджър.

Лийша го изгледа свирепо, но той срещна погледа ѝ безстрастно.

– Не съм сляп, Лийша – продължи той. – Виждал съм как го гледаш. Може би не като красианска съпруга, но не и просто като приятел.

– Няма значение какви чувства изпитвам към него – каза Лийша. – Нямам никакво намерение да ставам част от харема му. Знаеш ли, че Каджи е имал хиляда съпруги?

– Горкият човек – съгласи се Роджър. – Аз си мисля, че за повечето мъже и една е много.

Лийша изсумтя.

– Добре ще направиш, ако си го припомняш по-често. А Абан и Ахман познават Арлен. И двамата твърдят, че са му приятели.

– Той не ни е казвал подобно нещо – учуди се Роджър. – Поне не за Джардир.

– Знам – отвърна Лийша. – Искам да науча истината.

– Ами Аманвах и Сиквах? – попита Роджър. – Да ги отпратим ли?

– Та да убият Сиквах, задето е излъгала за девствеността си и не е успяла да ме убие ли? – попита Лийша. – В никакъв случай. Поехме отговорност за нея.

– Това беше, преди да се опита да те убие – каза Роджър.

– Стегни се, Роджър – каза Лийша. – Ако кажа на Уонда да вкара стрела в окото на Иневера, не се и съмнявам, че тя ще го стори, но престъплението ще е мое. По-добре да са тук, за да ги държим под око. Даже може да научим нещо от тях, което да ни послужи.

* * *

В късната нощ Лийша се събуди от нечии крясъци. На вратата ѝ се потропа, тя запали фенера си и си сложи пеньоара от красианска коприна, който Джардир ѝ беше изпратил. Дрехата беше хладна и удивително гладка на допир.

Отвори вратата и видя Роджър, който иглеждаше изтощен.

– Това е Аманвах – каза той. – Чувам я как плаче в покоите си, но Сиквах не ще дори да отвори вратата.

– Знаех си – промърмори Лийша, пристегна робата си и си върза престилката с джобовете.

– Добре де – каза тя и въздъхна. – Да отидем да я видим.

Слязоха в крилото на Роджър и Лийша потропа на вратата на спалнята, която двете красиански момичета обитаваха. През вратата се чуваха заглушените стонове на Аманвах, а Сиквах им викна на красиански да се разкарат.

Лийша се намръщи.

– Роджър – каза тя на висок глас, – я върви да доведеш Гаред. Ако тази врата не се отвори, докато не се върнете, нека той да я разбие.

Роджър кимна и изтича.

Както и очакваше, вратата се открехна миг по-късно и оттам погледна ужасената Сиквах.

– Всичко е слънчево – каза тя, но Лийша я избута навътре и се насочи към гласа на Аманвах до тоалетното отделение в края на стаята.

Сиквах изпищя и се опита да застане на пътя на билкарката, но Лийша отново я пренебрегна и опита да отвори вратата. Беше заключена.

– Къде е ключът? – настоя да узнае тя.

Сиквах не ѝ отвърна и задрънка нещо на красиански, но на Лийша ѝ бе дошло до гуша. Удари шамар на момичето, който отекна из цялата стая.

– Не се прави, че не ме разбираш! – сопна ѝ се тя. – Не съм глупачка! Още една дума на красиански и гневът на Дамаджахата ще ти бъде най-малкият проблем.

Сиквах не отговори, но по ужасената ѝ физиономия си личеше, че е разбрала.

– Къде. Е. Ключът? – попита Лийша отново, озъбвайки се на края на всяка дума. Сиквах бързо бръкна в робата си и го извади.

Лийша отключи на секундата. Луксозната тоалетна смърдеше на изпражнения и повръщано, а жасминът, който гореше в мангала за тамян, само влошаваше нещата. Комбинацията беше отвратителна и на почти всеки би му се догадило от нея. Лийша пренебрегна вонята, отиде право при Аманвах, която лежеше на пода до гърнето, пъшкаше и стенеше. Беше свалила качулката и воала си, а маслинената ѝ кожа изглеждаше почти бяла.

– Обезводнила се е – каза Лийша. – Донеси кана студена вода и сложи котела на огъня.

Сиквах се втурна да изпълнява, а Лийша продължи да преглежда момичето и съдържанието на гърнето. Накрая подуши чашата на тоалетката и опита остатъка.

– Не си го сварила добре – каза тя на Аманвах. – Можеше да използваш една трета от месния корен и пак да прекратиш действието на чернолиста.

Младата дама’тинга не каза нищо и остана да гледа безизразно, дишайки измъчено, но билкарката знаеше, че е разбрала всяка дума.

От престилката си извади чукало и хаван, след което ръцете ѝ се застрелкаха из джобовете и без дори да поглежда, го напълни с точната билкова смес. Сиквах донесе врялата вода и Лийша приготви втора отвара. Помоли Сиквах да подържи изправена господарката си, докато Лийша я сипа в гърлото на момичето.

– Отвори прозорците да влезе малко чист въздух – заръча Лийша на Сиквах – и донеси възглавници. Ще трябва да остане до гърнето през следващите няколко часа, докато преборим обезводняването.

Роджър и Гаред си подадоха главите, но Лийша бързо ги отпрати по леглата. Със Сиквах обгрижваха Аманвах, докато вътрешностите ѝ не се успокоиха, и тогава двете я занесоха до леглото ѝ.

– Сега ще е най-добре за теб да поспиш – каза Лийша и допря друга отвара до устните на Аманвах. – Ще се събудиш след дванайсет часа и тогава ще се опитаме да ти дадем малко ориз и хляб.

– Защо правите това? – прошепна Аманвах със силен акцент като на майка си, но думите ѝ бяха ясни. – Майка ми не би била толкова внимателна с някой, който се е опитал да я отрови.

– И моята не би го сторила, но ние не сме майките си, Аманвах – рече Лийша.

Момичето се усмихна.

– Следващия път, когато се изправя пред нея, може и да ми се прииска отровата да ме беше убила.

Лийша поклати глава.

– Сега си под моя покрив. Никой няма да ти направи нищо, включително да те кара да се омъжваш за Роджър, ако не искаш.

– О, но ние искаме, госпожице – каза Сиквах. – Красивият син на Джесъм е докоснат от Еверам. Първа и втора съпруга на такъв човек... Какво повече би могла да желае една жена?

Лийша отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори, тъй като знаеше, че какъвто и отговор да даде, той щеше да попадне на неразбиращи уши.

* * *

Илона седеше в коридора, когато Лийша най-накрая излезе от покоите на Аманвах. Билкарката въздъхна, защото не искаше нищо друго, освен тя самата да се пъхне в леглото, но Илона стана и тръгна с нея към стълбите.

– Вярно ли е това, което Роджър ми каза? – попита Илона. – Момичетата са се опитали да те отровят, тъй ли?

Лийша кимна.

Илона се усмихна.

– Значи, Иневера мисли, че имаш добри шансове да ѝ откраднеш мъжа.

– Аз съм добре, ако това те интересува – каза Лийша.

– Има си хас – отвърна Илона. – Ти си моя дъщеря, независимо дали ти харесва, или не. Няма да те спре някаква си там пустинна вещица, ако си си паднала по някой мъж.

– Не искам да крада чужди мъже, майко – сопна ѝ се Лийша.

Илона се изсмя.

– Какво правиш тук тогава?

– Опитвам се да спра войната – каза Лийша решително.

– Ами ако цената за това е да откраднеш съпруга на жена, която се е опитала да те отрови? – попита Илона. – Прекалено ли е висока?

Тя изсумтя.

– То и без т’ва не е кражба. Тези жени си делят мъжете, както кокошките делят петела.

Лийша я погледна с досада.

– О, какъв късмет ще извадя, ако стана една от снасящите кокошки на Джардир!

– По-добре, отколкото да си от онези, които ще заколят – отвърна ѝ бързо Илона.

Стигнаха стаите на Лийша и Илона я последва. Билкарката се свлече на диван, обсипан с възглавници, и отпусна глава на ръцете си.

– Ще ми се Бруна да беше тук. Тя щеше да знае какво да прави.

– Щеше да се омъжи за Джардир и да го укроти – отвърна Илона. – Ако имаше твоето тяло и младостта ти, отдавна вече щеше да е опитомила и двамата Избавители. Даже щеше да си подслади и живота, като ги остави да ѝ свият пръстчетата на краката.

– Не би могла да знаеш това, мамо – рече Лийша.

– Знам по-добре от теб – отвърна Илона. – Чиракувах на нещастната старуха още преди да се родиш, а дори тогава не бяха останали много хора, достатъчно дърти, за да си спомнят Бруна в разцвета ѝ. Те разправяха обаче, че краката ѝ така и не се съб-рали, докато не се омъжила, вече на възраст. Но като млада движела града по-уверено, отколкото като изкуфяла старица. По-уверено, отколкото ти го управляваш, защото силата ѝ не била само тук... – Илона бодна Лийша по слепоочието – ...но и тук. – тя посочи с пръст чатала си. – Това дава не по-малко власт на жените от билкарството и само глупак би отказал да се възползва.

Лийша понечи да възрази, но поради някаква причина думите на майка ѝ ѝ се сториха верни и тя не намери опровержение в главата си. Бруна беше живяла като порочна стара жена, пълна с вулгарни забележки и истории от развратните си младини. Лийша беше пропускала много от историите покрай ушите си с мисълта, че старицата просто обича да шокира хората, ала сега вече не беше така убедена.

– Как по-точно да се възползвам? – попита тя.

– Джардир е завладян от мисълта за теб – каза Илона. – Всяка жена ще го види отведнъж. Точно затова Иневера се плаши от теб, а ти имаш възможност да хванеш пустинната змия за гушата и да я извърнеш от народа си.

– Народа ми – повтори Лийша. – Хралупата.

– Разбира се, че Хралупата! – сопна ѝ се Илона. – Слънцето на Райзън залезе и няма какво повече да се направи!

– Ами Анжие? – попита Лийша. – Лактън? Всяко селце от тук до там? Може би бих могла да защитя Хралупата, но какво бих могла да направя за останалите?

– От леглото на Джардир ли? – попита възмутено Илона. – Има ли място на света, откъдето би могла да повлияеш повече на войната? Ако утолиш страстта на мъжа, той ще ти даде каквото пожелаеш. Този твой голям мозък със сигурност би могъл да измисли няколко простички молби, които да предотвратят най-страшното от настъплението му.

Тя се наведе към Лийша и прошепна в ухото ѝ:

– Или би предпочела гласът на Иневера да шепти съвети в ухото му, докато той се унася всяка нощ?

Мисълта бе ужасяваща и Лийша разтърси глава, но все още не беше сигурна.

– Портите на Рая не стоят между краката ти, Лийша – каза Илона. – Знам, че искаше да почакаш до брачната си нощ, и да си кажа честно, аз също исках това за теб. Но не се получи така и животът продължава.

Лийша погледна остро майка си и като видя непоколебимото ѝ лице, разбра, че майка ѝ е готова да застане зад всяка своя дума.

– Виждаш света много ясно, майко – рече Лийша. – Понякога ти завиждам.

Илона се слиса.

– Наистина ли? – попита невярващо тя.

Лийша се усмихна.

– Да не си помислиш, че е често.