Пустинното копие

Четиринайсета глава КЪМ ВЪНШНИЯ НУЖНИК

333 СЗ ПРОЛЕТ

Рена се взираше назад към пътя, когато фермата изникна на хоризонта.

– Знам те к’во си мислиш, момиче – каза Харл. – Мислиш си, че мо’еш да станеш като неблагодарната ти сестра и да избягаш с онова момче.

Рена не каза нищо, но усети, че бузите ѝ пламнаха, а това бе достатъчно издайническо.

– Ами добре си помисли, преди да го направиш – закани се Харл. – Няма да ти позволя да опозориш семейството ни като Лейни, дето избяга с мъж, ден след като умря жена му. Целият град още говори за това и всичките съдят стария Харл, задето е отгледал такава ядронска курва... И ти си на път да си заслужиш същата репутация – допълни той. – Но тая няма да я бъде повече, момиченце. По-скоро бих надраскал защитите, отколкото да преживея това отново. Само да си си помислила да избягаш, и ще се озовеш във външния кенеф, ако ще да ми се наложи чак до Южен Пост да ходя, за да те събирам.

Рена мерна с поглед малката, разнебитена постройка на двора и кръвта ѝ се смрази. Баща ѝ никога не я бе пъхал там, но няколко пъти го беше причинявал на Илейн и веднъж на Бени. Рена ясно си спомняше писъците им.

Тя си върна малката стаичка на Бени и Люсик, която преди беше делила със сестра си. Премести малкото неща, които имаше, и залости вратата с трепереща ръка.

Легна на леглото и загали Госпожица Драс, любимата ѝ котка, която беше бременна и скоро щеше да се окоти. През това време Рена си мислеше за Коуби, къща в Градски площад и нейни собствени деца. Тези картини я топлеха и успокояваха, но дълго време преди да заспи, тя държа вратата под око.

През следващите няколко дни Рена колкото се може повече избягваше баща си. Не беше трудно. Макар пролетната сеитба да бе приключила, те бяха само двама, а си деляха работа, вършена доскоро от шестима. Само докато нахранеше животните и почистеше загражденията им, на Рена ѝ минаваше половината сутрин, а ѝ оставаше още да дои, стриже и коли. Готвеше по три пъти на ден, кърпеше дрехи, правеше масло и сирене, щавеше кожи, а пред нея оставаха още безброй други задачи. Тя се потопи в работата едва ли не с благодарност заради защитата, която ѝ предлагаше.

Всяка сутрин пристягаше гърдите си, оставяше косата си рошава и лицето оцапано, а имаше и достатъчно работа, която да гони похотливите помисли от ума на Харл. Само проверката на защитите около нивите отнемаше часове. Всяка от тях трябваше да се преглежда обстойно, за да е сигурно, че защитите са чисти, ясни и подредени правилно, така че да се скачат със съседните им без пролуки. Една обикновена курешка или повреда по дървото – и защитата можеше така да изгуби силата си, че да допусне демон, стига той да намери пролуката.

Освен това нивите имаха нужда от плевене, а най-зрелите плодове и зеленчуци трябваше да се оберат за дневното меню или за да се мариноват и консервират. И след всичко винаги имаше какво още да се върши по фермата, я да се поправи, я подостри.

Единственото време, което всъщност прекарваха заедно, беше по време на ядене, а дори тогава почти не си приказваха. Рена внимаваше да не се навежда близо до него, докато сервира и отсервира. По нищо не си личеше Харл да я гледа по по-различен начин, но с течение на дните той ставаше все по-раздразнителен.

– Създателю, как ме боли гърбът! – оплака се той една нощ на вечеря, след като се наведе, за да си сипе още една халба от бурето с Богиново пиво, което Меада им беше дала да си занесат вкъщи след горенето. Рена беше загубила броя на напълнените чаши от тази вечер.

Харл вдиша остро заради болката, щом се опита да се изправи. Залитна и разплиска бирата си. Рена се завтече на мига, хвана го и взе халбата, преди да се разлее. Харл се облегна с цяла тежест на нея, докато тя го дърпаше обратно към стола.

Рена и Бени често се бяха отзовавали на молбите на Харл да разтрият болния му гръб и Рена, без дори да се замисли, започна да масажира със силни, умели пръсти скованите мускули на баща си.

– А така, момиче – изпъшка баща ѝ, затвори очи и се притисна силно към ръцете ѝ. – Ти винаги си била добрата дъщеря, Рен. Не като сестрите ти, които не ги е грижа за близките им. Не знам как си станала такава, като имаш за пример само тези две предателки.

Рена приключи с обгрижването, но Харл я грабна за кръста и я придърпа към себе си, преди да успее да се измъкне от обхвата му. Той погледна нагоре към нея със сълзи на очи.

– Никога няма да ме изоставиш, момиче, нали така? – попита той.

– Няма, тате – отвърна Рена. – Разбира се, че няма.

Тя го стисна леко и бързо се отдръпна, взе халбата и му наля.

* * *

Рена се събуди от трясъка на нещо по вратата ѝ. Изскочи от леглото и си сложи роклята, но друг звук не се чу. С тиха стъпка отиде до вратата, притисна ухо към нея и чу ниско хриптене.

Вдигна внимателно и открехна вратата. Видя баща си, заспал на пода с повърнато пиво по нощницата му.

– Създателю, дай ми сили – примоли се Рена, когато напои парцал, за да избърше повърнатото по него и пода, а после, къде на гръб, къде с дърпане, завлече баща си до стаята му.

Харл плачеше и се държеше за нея, докато тя го вдигаше с усилия и го оставяше на леглото му.

– Не мо’а и тебе да загубя – не спираше да хленчи той. Рена седеше неудобно на ръба на леглото и го прегръщаше, докато той плачеше, а когато заспа, го пусна. Бързо се върна обратно в стаята си и отново залости вратата.

* * *

На следващата сутрин Рена тъкмо се връщаше от обора с пресни яйца, когато видя, че Харл вади болтове от пантите на вратата ѝ.

– Да не се е счупила вратата? – попита тя със свито сърце.

– Не – изпъшка Харл. – Дървото ми тря’а, за да оправя една дупка в стената на обора. Ня’а значение, и без т’ва не ти тря’а. Тука вече няма женени, дето да си я ползват по предназначение.

Той вдигна вратата и я отнесе в обора, а зад себе си остави ужасената Рена.

През целия ден тя се чувстваше като изплашено животно, а през нощта въобще не можа да заспи, защото всичките ѝ сетива бяха наострени към дебелата завеса, спусната над вратата.

Но нищо не размърда завесата през тази нощ, както и през следващата, и дори през цялата седмица.

* * *

Рена не беше сигурна какво я е събудило. Ядроните бяха изпробвали защитите по-рано вечерта, но шумът вече беше утихнал, след като се бяха отказали, за да търсят по-лесна плячка.

Единствената светлина беше мекото сияние по ръба на завесата от огъня в общата стая, който гореше слабо през нощта. Той хвърляше мъждива светлина върху леглото, но останалата част от малката стая беше окъпана в мрак.

Но Рена веднага разбра, че не е сама. Там беше баща ѝ.

Внимавайки да не помръдне, тя наостри сетивата си в мрака, за да убеди сама себе си, че е само сън, но надушваше смрадта на пиво и пот и чуваше напрегнатото му дишане. Дъските по пода скърцаха, докато той преместваше тежестта си ту на единия крак, ту на другия. Тя продължи да го чака да направи нещо, но той просто стоеше там и я гледаше.

Дали го беше правил и преди? Да се промъкне в стаята ѝ и да я гледа как спи? Мисълта я отврати. Страх я беше дори да помръдне, а очите ѝ се стрелнаха към завесата, но вероятно нямаше да може да избяга оттам. Нужни ѝ бяха четири крачки, за да стигне вратата. Харл можеше да пресече пътя ѝ с една.

Прозорецът беше затворен, ала дори да успееше да вдигне резето на капаците и да ги отвори, преди той да я стигне, навън бе тъмна нощ и демоните дебнеха в мрака.

Времето сякаш забави ход, докато Рена се мъчеше да измисли начин да избяга. Ако побегнеше през двора, можеше и да стигне обора, преди да я хване някой демон. Големият обор беше защитен и не беше свързан с къщата. Стигнеше ли дотам, Харл нямаше да я последва преди съмване, а дотогава може би вече щеше да си е отспал пиянството.

Тичането в нощта противоречеше на всякакъв инстинкт. Беше чисто самоубийство. Но къде иначе би могла да отиде? Беше заклещена в къщата с него до изгрев слънце.

Точно тогава Харл се поразмести и тя затаи дъх. Дойде бавно до леглото ѝ и Рена се вцепени като заек, парализиран от страх. Когато излезе от мрака, Рена видя, че е само по нощница, а възбуденият му член стърчеше под плата. Той се приближи до нея и посегна да погали косата ѝ. Прокара пръсти през нея и ги подуши, а ръката му се спусна отново, за да помилва лицето ѝ.

– Досуш кат’ майка си – промърмори той и плъзна ръката си по-надолу, под врата и ключицата, проследявайки гладката кожа до гърдата ѝ.

Той стисна и Рена изпищя. Госпожица Драс се сепна от сън, изсъска и заби ноктите си в ръката на Харл. Той изкрещя, а ужасът даде сили на Рена и тя го блъсна назад. Пияният Харл се препъна и падна на земята. Рена веднага изхвърча през завесата.

– Веднага да се връщаш тук, момиче! – извика Харл, но тя го пренебрегна и продължи да тича с все сили към задната врата за малкия обор. Той се запрепъва след нея, заплете се в завесата и я откъсна от корниза.

Рена мина през вратата на обора още преди той да се освободи, но от вътрешната страна нямаше резе. Тя грабна едно тежко старо седло, хвърли го по вратата и се затича през огражденията.

– По ядроните, Рена! Какво те е прифанало? – кресна Харл, щом влезе с трясък през вратата. Нададе вик, като се спъна в седлото, и последваха ругатни.

– Момиченце, ще ти ощавя задника, ако не се покажеш! – извика той и тя долови плющене като от камшик. Беше свалил комплект кожени юзди от стената на обора.

Рена не отговори, а остана да клечи зад старата бъчва за дъждовна вода в мрака на празно заграждение. Харл правеше непохватни опити да запали фенер с огнивото. Най-накрая успя да хване фитила и грейна мъждукаща светлина, която хвърли танцуващи сенки из обора.

– Къде си се скрило, момиче? – извика Харл, когато тръгна да претърсва загражденията. – Ще стане по-зле, ако тря’а те вадя насила.

Той отново изплющя с юздите, за да подчертае думите си, и сърцето на Рена подскочи. Отвън демони, привлечени от врявата, се мятаха по защитите с нов плам. Защитна светлина проб-лясваше през пролуките между дъските, придружена от ядронски писъци и пращенето на магията.

С неговото приближаване тя се свиваше като пружина – всеки неин мускул се стягаше все по-здраво и по-здраво, докато Рена не помисли, че ще се пръсне. Той си мърмореше все по-мръсни ругатни и вършееше навред с юздите, подтикван от безсилието си.

Беше само на сантиметри от скривалището ѝ, когато Рена изскочи навън и се затича по-навътре в обора. Стигна задната стена и озовала се в безизходица, се обърна към баща си.

– Не знам к’во те е прифанало, момиче – каза Харл. – Май ше тря’а ти набия малко акъл в главицата.

Този път нямаше накъде да бяга и Рена се обърна и се втурна нагоре по стълбата към сеновала над обора. Опита се да я издърпа след себе си, но Харл нададе вик, хвана най-долното стъпало и го дръп-на така, че за малко не свали Рена заедно със стълбата. Момичето едва успя да се хване за ръба, а стълбата напълно ѝ се изплъзна. Харл закачи фенера и тръгна да се катери към нея, захапал юздите.

В отчаянието си Рена ритна Харл право в лицето. Той падна от стълбата, но подът беше покрит със слама, която до голяма степен омекоти удара. Той сграбчи стълбата, преди Рена да успее да я издърпа, и бързо я изкачи. Дъщеря му го ритна отново, но той улови крака ѝ и я блъсна с всичка сила, с което я просна на земята.

В този момент вече беше на сеновала при нея и тя нямаше къде да бяга. Рена почти се беше изправила, когато юмрукът му се заби в лицето ѝ и зад очите ѝ избухна светлина.

– Сама си го изпроси, момиче – каза Харл и я удари, този път в стомаха. Въздухът експлодира от дробовете ѝ и тя вдиша рязко и болезнено. Той хвана нощницата ѝ с жилестия си юмрук и дръп-на здраво, отпаряйки половината.

– Моля те, татко! – проплака тя. – Не!

– Не ли? – изсмя се той подигравателно. – Откога си почнала да викаш „не“ на момчета на сеновала, момиченце? Не е ли това мястото, където вършиш греховете си? Не е ли това мястото, където позориш семейството си? Ще забодеш всеки пияница, заспал в загражденията, но за собствения ти баща си прекалено добра?

– Не! – извика Рена.

– Ядронски си права, че не – каза Харл, хвана я отзад за врата и натисна лицето ѝ в сламата, докато вдигаше нощницата си със свободната си ръка.

* * *

Когато всичко свърши, Рена лежеше и плачеше в сеното. Туловището на Харл все още я затискаше, но силата му сякаш се беше изпарила. Тя го блъсна и той, без да се съпротивлява, се изтърколи от нея.

Щеше ѝ се да го тласне от сеновала, за да му счупи врата, но от ридания дори не можеше да се изправи. Бузата и устната ѝ пулсираха там, където я бе ударил, а стомахът ѝ пламтеше. Всичко това обаче не можеше и да се сравнява с паренето между краката ѝ. И да беше забелязал доказателството, че досега не е била с мъж, Харл не го показа по никакъв начин.

– Точно така, момиче – рече Харл и я потупа безсилно по рамото. – Не се притесня’ай, а добре си поплачи. На Илейн ѝ помагаше, докато още не беше почнало да ѝ харесва.

Рена се намръщи. На Илейн никога не ѝ бе харесвало, независимо какво казваше той.

– Още веднъж го направи – закани се тя, – и ще кажа на всички от Градски площад какъв си.

Харл се изсмя гръмогласно.

– Никой ня’а ти повярва. Добрите съпруги веднага ще решат, че местната уличница си търси извинение да се докопа до мъжете им, а никоя не би искала това... И освен това – добави той и я хвана за врата с жилестата си ръка, – кажеш ли на някой, момиченце, ще те убия.

* * *

Рена се беше обгърнала с ръце и наблюдаваше залеза от защитената веранда, докато небето се изпълваше с цвят. Неотдавна тя бе прекарвала всяка вечер пред вратата с поглед, вперен на изток, и с мечти за деня, когато Арлен Бейлс ще се завърне от Свободните градове, за да изпълни обещанието си и да я отведе оттук.

Тя все още гледаше пътя всяка вечер, но вече се обръщаше на запад и се молеше да види Коуби Фишър да идва за нея. Дали мислеше все още за нея? Дали бе имал предвид това, което ѝ каза? Ако да, нямаше ли вече да е дошъл?

С всяка изминала нощ надеждата ѝ отмираше все повече, докато от нея не остана само едно мъждукащо пламъче, а накрая просто въглен, заровен в пясъка – топлина, скрита, за да бъде изровена при възможност, но такава можеше въобще да не се появи.

Впрочем всичко, което я задържаше навън дори миг повече, си струваше, дори мечтата да ѝ носеше толкова скръб, колкото и успокоение. Скоро щеше да ѝ се наложи да се прибере вътре и да поднесе вечеря на баща си, а после да шета из къщата под жадния му взор, докато не ѝ каже, че е време за лягане.

Тогава тя покорно щеше да легне в леглото му и да стои мирно, докато той се забавлява. Сети се за Илейн и за всичките години, през които бе търпяла това мъчение, докато Рена е била прекалено малка, за да я разбере. Рена не можеше да си обясни как сестра ѝ е успяла да оцелее след всичко това и да запази разума си, но Илейн и Бени винаги се бяха проявявали като по-силни от нея.

– Стъмва се, момиче – извика Харл. – Идвай и затваряй вратата, преди да те гепнат ядроните.

За миг картината оживя в съзнанието ѝ. Ядроните щяха да се надигнат всеки момент. Трябваше само да прекрачи защитите и да прекрати мъчението.

Но Рена осъзна, че няма силата да направи дори това. Обърна се и влезе в къщата.

* * *

– Ама хич не ми мрънкай, Вълньо – каза Рена на овена, докато го стрижеше. – После ще ми благодариш, че съм те отървала от кожуха ти в тази горещина.

Бени и момчетата ѝ се подиграваха преди, че говори с животните като с хора, но след като вече ги нямаше, Рена го правеше все по-често. Кучетата, котките и животните в обора бяха единствените ѝ приятели на света и когато Харл отидеше на нивата, те я изслушваха със съчувствие, докато тя си изливаше мъката пред тях.

– Рена – чу се шепот зад нея. Тя подскочи и без да иска поряза Вълньо, който изблея, но Рена почти не забеляза, тъй като зад гърба ѝ, само на метър от нея стоеше Коуби Фишър.

Тя пусна ножицата и се заоглежда трескаво, ала от Харл нямаше и следа. Беше на нивата и плевеше, така че едва ли щеше да си дойде скоро. Рена обаче не искаше да рискува, сграбчи Коуби за ръката и го издърпа зад големия обор.

– Какво правиш тук? – прошепна тя.

– Карам няколко бъчви ориз към фермата на Мак Пасчър нагоре по пътя – отвърна Коуби. – Там ще нощувам и на сутринта ще се отправям към Градски Площад.

– Баща ми ще те убие, ако те види – предупреди го Рена.

Коуби кимна.

– Знам. Не ме интересува.

Той попипа неумело торбичката си за писма и извади дълга огърлица от гладки речни камъчета, нанизани на здрава кожена връв със закопчалка от рибена кост.

– Не е нещо особено, ама т’ва мога да си позволя – каза той и ѝ подаде огърлицата.

– Прекрасна е – възкликна тя и взе подаръка. Уви гердана два пъти около врата си, но той и така остана да виси под гърдите ѝ.

– Не спирам да мисля за теб, Рена – призна Коуби. – Пастир Харал и баща ми ми казаха да те забравя, но не мога. Виждам те всеки път, щом затворя очи. Искам утре да се върнеш с мен. Пастирът ще ни ожени, ако отидем при него и му се примолим... Знам, че ще го направи. Направил го е за сестра ти, след като избяга с Джеф Бейлс, а щом веднъж сме в съюз пред Създателя, баща ти нищо ня’а може да каже, за да ни раздели.

– Наистина ли? – попита Рена, а очите ѝ се напълниха със сълзи.

Коуби кимна, придърпа я към себе си и я целуна чувствено.

Но Коуби задържа контрол над ситуацията само миг, преди Рена да го бутне към стената на обора и да падне на колене. Той вдиша рязко и зарови с нокти във вдлъбнатините по дървената стена на обора, докато тя действаше. Коленете му поддадоха и той се отпусна на земята, а Рена го възседна и вдигна полите си.

– Аз... Аз никога не съм... – запелтечи Коуби, но тя сложи пръст на устата му, за да го накара да замълчи, и го потопи в себе си.

Коуби отметна глава назад от удоволствие и Рена се усмихна. Не беше като с Харл, грубо и безчувствено. Беше както би трябвало да бъде. Тя обсипваше лицето на Коуби с целувки, докато се надигаше и отпускаше, а бродещите му ръце по тялото ѝ ѝ доставиха ново удоволствие.

– Обичам те – прошепна той и изхвърли семето си в нея. Тя изстена и го целуна. Те останаха за кратко в тази топла, сияеща прегръдка, а после се изправиха и си наместиха дрехите. Рена погледна предпазливо иззад ъгъла на обора, но баща ѝ го нямаше.

– Баща ми тръгва рано за нивата – каза Рена. – Точно след закуска. Ако дойдеш тогава, него няма да го има до обяд.

– Ще сме в Свещения дом още преди да е разбрал, че си изчезнала – увери я Коуби и я притисна към себе си. – Стегни си багажа тая вечер, да е готов. Ще дойда възможно най-рано.

– Няма какво да стягам – каза Рена. – Нямам зестра освен себе си, но обещавам да бъда добра съпруга. Мога да готвя, да защитавам, да се грижа за дома ти...

Коуби се засмя и я целуна.

– Не ща ник’ва зестра. Само теб.

* * *

Рена скри огърлицата в джоба на престилката си и се държа послушно през останалата част на деня и нощта, като не даде никакъв повод на баща си да се усъмни в нея. Истина беше, че нямаше багаж за стягане, но отиде при всяко едно от своите приятелчета животни, за да им прошепне по едно сбогом. Плака заради Госпожица Драс и котенцата, които никога нямаше да види.

– Ти ще станеш Госпожа Драс, щом се появяват малките – промълви Рена, – дори онзи раиран безделник да не ти помага в отглеждането им.

Рена огледа животните в помещението и откри вероятния баща.

– Добре да се грижиш за котенцата си – предупреди го тя с тих глас, за да не чуе баща ѝ, – или ще се върна и ще те хвърля във водното корито.

Лежа будна цяла нощ, докато Харл хъркаше до нея, и още преди да проникне първият слънчев лъч през капаците, вече бе сложила кашата на огъня и бе отишла до кокошарника в обора, за да събере яйцата. Свърши останалата част от сутрешната си къщна работа с ясното съзнание, че всичко това ѝ е за последно, а докато се трудеше, не спираше да поглежда към пътя нагоре.

Не ѝ се наложи да чака дълго. В далечината се чу препускане, но заглъхна, преди да се приближи прекалено много. Скоро след това Коуби пристигна от завоя по пътя, потен и задъхан.

– Препусках през целия път – каза той и я целуна. – Нямах търпение да те видя.

Шишарка имаше нужда от почивка и Коуби я върза зад обора, а Рена извади вода от кладенеца. Кобилата запи жадно, след което запаса трева, докато двамата се хвърлиха в обятията си. Не след дълго Рена вече се беше навела, подпирайки се на стената на обора с поли набрани на кръста.

И точно там ги завари Харл.

– Знаех си! – извика той и замахна здраво с вилата си към главата на Коуби. Дръжката го удари по слепоочието и го запрати настрана.

– Коуби! – извика Рена, дотича при него и го хвана в ръцете си, докато той се опитваше да се изправи.

– Усетих, че нещо ста’а, момиче, кат’ те видях да цивриш зарад’ котките – каза Харл. – Да не мислиш, че баща ти е нек’ъв идиот?

– Не ме интересува! – извика Рена. – Ние с Коуби сме влюбени и аз си тръгвам заедно с него!

– Ядроните да ме вземат, ако стане – каза Харл и я сграбчи над лакътя. – Веднага си завличай задника в къщата, ако ти е мила кожата!

Но месестата ръка на Коуби улови китката на Харл, извъртя я и я издърпа от Рена.

– Съжалявам – каза той, – но няма да ви позволя да направите т’ва.

Харл се обърна към него и изсумтя.

– Е, момче, да не ка’еш после, че не си си го изпросил – каза той и ритна Коуби силно в чатала.

Панталоните му все още бяха набрани около глезените и Коуби нямаше никаква защита от тежкия ботуш на Харл. Той се срина на пода, стискайки се между краката. Харл блъсна Рена на земята и надигна вилата, за да нанесе няколко безмилостни удара по Коуби, който лежеше беззащитен.

– Гледай ти какъв побойник – изсъска Харл. – Бас ловя, че през живота си не си бил в истински бой.

Коуби пусна чатала си и се опита да се разкара от пътя, но панталоните му все още бяха на възел и го спъваха, докато той крещеше след всеки удар.

Накрая, когато падна окървавен на земята, останал без дъх, Харл заби вилата в калта и извади дългия си нож от канията на колана си.

– Казах ти к’во ше напра’я, ако пак те фана с дъщеря ми – каза той, приближавайки се. – Кажи сбогом на топките си, момче.

Коуби се изцъкли от ужас.

– Не! – извика Рена, хвърли се на гърба на Харл и го омота с ръце и крака. – Бягай, Коуби! Бягай!

Харл изкрещя и двамата се сборичкаха. През целия си живот Рена бе вършила тежка работа и сега бе силна, но Харл се завъртя и я ритна, запращайки я право в стената на обора. Така ѝ изкара въздуха и още преди тя да успее да си поеме нов дъх, баща ѝ я блъсна отново. И отново. Захватът ѝ се отпусна, той я хвана за ръката и я преметна на земята.

При удара болката избухна в Рена, но дори през замъгления си поглед тя видя как Коуби си вдига панталона и скача на коня си. Преди Харл да успее да си вземе вилата, той вече беше сритал Шишарка в хълбоците и препускаше надолу по пътя.

– За последен път те предупреждавам, момче! Стой далече от дъщеря ми или ня’а ти оставя и сантиметър, за да пикаеш.

– А на теб, момиченце – каза Харл, – вече ти обясних к’во пра’им тука на уличниците!

Той хвана Рена за косата и я завлече към къщата. Тя се разкрещя от болка, но все още беше зашеметена и не можа да направи нищо друго, освен да се запрепъва след него.

На половината път през двора тя осъзна, че въобще не вървяха към къщата. Харл я водеше към външния нужник.

– Не! – извика тя, пое болката от дърпането на косата си, заби крака в земята и се задърпа в другата посока. – Създателю, моля те! Не!

– Мислиш, че Създателят ще ти помогне, въпреки че прегрешаваш посред бял ден, тъй ли, момиче? – попита Харл. – Аз Му върша ядронската работа!

Той дръпна здраво и отново я повлече.

– Татко! Моля те! – проплака тя. – Обещавам да бъда послушна!

– Това обещание и преди сме го чували, момиче, и гле’й къде ни докара – отвърна Харл. – Тря’аше да го напра’я веднага, да съм сигурен, че ме вземаш на сериозно.

Той я блъсна здраво и Рена се стовари право върху пейката във външния нужник и си изкриви гърба. Тя пренебрегна болката и се хвърли напред, за да избяга, но Харл я удари с юмрук в лицето и всичко потъна в мрак.

* * *

Няколко часа по-късно Рена се съвзе. Отначало не знаеше къде се намира, но паренето в гърба ѝ от удара в пейката и болката, която я заслепи, щом размърда лицето си, ѝ припомниха всичко. Тя отвори очи с ужас.

Харл я чу да крещи и да блъска по вратата, отиде при нея и почука отривисто с костената дръжка на ножа по стената.

– Я тихо там! Т’ва е за твое добро!

Рена пренебрегна думите му и продължи да крещи и да рита по вратата.

– На твое място не бих правил така – каза Харл достатъчно силно, за да го чуе въпреки гюрултията. – Тея дъски и така са си достатъчно стари, а след залез на теб ще ти трябват здрави и читави. Продължа’ай да риташ и ще разместиш защитите.

Рена се укроти на мига.

– Моля те – проплака тя през вратата. – Не ме оставяй навън през нощта! Ще бъда послушна!

– Ядронски си права – каза Харл. – След тая нощ сама ще изгониш онова момче, ако дойде да те вика!

* * *

В малкия нужник беше горещо, а във въздуха се носеше гъстата смрад на изпражнения. Имаше отдушник, но Рена не смееше да го отвори от страх да не направи дупка в защитната мрежа. Мухи жужаха шумно над кацата за отпадъци под нескопосаната пейка.

Рена наблюдаваше през пролуките в дъските как светлината избледнява със залеза на слънцето. Тя продължаваше да се надява, да се моли Харл да се върне и да излезе, че е искал само да я сплаши, но когато и последната мъжделива светлина отмря, така стана и с надеждите ѝ. Отвън започнаха да се надигат ядроните. Тя бръкна в джоба на престилката си и стисна за кураж гладките камъчета на огърлицата от Коуби.

Демоните се материализираха безшумно. Горещината от деня се издигаше над земята и според хорските приказки именно тя пренасяше демоните от Ядрото, а мъглявите им форми ей сега щяха да образуват нокти, люспи и зъби като бръсначи. Рена усещаше как сърцето ѝ препуска в гърдите.

Пред вратата на нужника се чу сумтене. Рена замръзна и прехапа устна от страх, а насред тишината от своята неподвижност успя да долови шума на нокти, ровещи в пръстта на двора, както и бързите вдишвания на ядрон, усетил острия мирис на страха ѝ.

Изведнъж демонът пропищя и се блъсна в защитите. Магията лумна с толкова ярка светлина, която влезе през процепите между дъските и освети нужника отвътре. Рена изпищя така силно, че се почувства, сякаш гърлото ѝ ще се пръсне.

Защитите удържаха, но демонът не се спря. Чу се пляскане на кожести криле и от покрива дойде ново магическо припламване. Целият нужник се разтресе от удара и Рена изкрещя отново, а по нея се посипаха разместени от сблъсъка прахоляк и кал.

Въздушният демон не спираше да опитва, пищейки гневно срещу плячката, която бе толкова близо и същевременно толкова далече. Защитите всеки път отблъскваха демона, но тласъците разтърсваха нужника и старите дъски се противяха, скърцайки. Колко удара можеха да издържат?

Накрая ядронът се отказа. Рена чу плясъка на криле и заглъхващите му писъци, докато демонът се понасяше в друга посока, за да търси по-лесна плячка.

Но изпитанието не свърши тук. Не след дълго всички ядрони на двора доловиха миризмата ѝ. Тя търпеше проблясъците на магията, докато огнените демони драскаха по дъските с малките си нокти, като в същия момент зъзнеше от студения въздух, в който се превръщаше огнената им плюнка заради защитите. По-ужасни бяха дървесните демони, които бързо прогониха останалите и така заблъскаха по защитите, че при всеки удар се разтърсваше цялата постройка. Рена усещаше всяко магическо припламване почти физически, а накрая се отпусна на пода, сви се на кълбо и зарида неудържимо.

Това сякаш продължаваше безкрайно дълго. След само Създател знае колко часа, Рена осъзна, че се моли защитите да пропаднат – както със сигурност щеше да стане преди края на нощта, – само и само да се сложи край на това. Ако можеше да събере силите да се изправи, сама би им отворила вратата да влязат.

Мина цяла вечност и Рена разбра, че вече няма сили дори да плаче. Лумтящата магия, писъците в нощта, смрадта от бъчвата за отпадъци, всичко това избледняваше, докато тя потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в първобитен страх, който бе така могъщ, че всички подрбности изчезваха.

Лежеше свита на кълбо, всеки неин мускул беше стегнат, а сълзите течаха безшумно от широко отворените ѝ очи, втренчени в мрака. Дъхът ѝ излизаше на пресекулки, а сърцето ѝ бе като птиче крилце. Ноктите ѝ дълбаеха в дъските по пода, без мисъл за кървенето и трънчетата в кожата ѝ.

Дори не забеляза, когато звуците и проблясъците спряха и демоните се върнаха в Ядрото.

Чу се тъпият удар от вдигащото се външно резе, но Рена не реагира, докато вратата не се отвори широко и не пусна ослепителната светлина на грейналото слънце. След часове взиране в тъмнината, слънцето запари на очите ѝ и откъсна съзнанието ѝ от липсата му. Тя вдиша дълбоко и се изправи скорострелно, закри очи с ръка и закрещя, докато не бе опряна към задната стена на нужника.

Харл я прегърна и поглади косата ѝ.

– Няма, няма, момиче – прошепна той, докато милваше косата ѝ. – Това ме нарани толкова, колкото и теб.

Той я притисна към себе си силно, но нежно, и залюшка наляво-надясно хлипащата си дъщеря.

– Точно така, момиче – продължи той. – Добре си поплачи. Изкарай си всичко.

Тя така и направи – държеше го здраво, докато се тресеше от мъка, и накрая се успокои.

– Мислиш ли, че сега можеш да ме уважаваш? – попита Харл, след като спокойствието ѝ се позавърна. – Не ми се ще пак да ми се налага да го правя.

Рена закима с готовност.

– Обещавам, татко. – гласът ѝ бе загрубял от пищенето.

– Добро момиче – каза Харл, вдигна я на ръце и я пренесе в къщата. Сложи я на собственото ѝ легло и ѝ направи горещ бульон. Поднесе ѝ обяд и вечеря на дъска, която Рена лесно можеше да положи в скута си. Тя го виждаше да готви за пръв път в живота си, но храната беше топла и хубава, засищаща.

– Поспи си утре – каза той същата нощ. – Почини си и следобеда вече ще си свежа като краставичка.

Рена наистина се почувства по-добре на другия ден, а на следващия дори още по-добре. Харл не я посещаваше през нощта, а през деня не я пришпорваше в работата. Мина време и стана ясно, че Коуби няма да се върне. И без това няма смисъл, мислеше си Рена.

Понякога, докато вършеше домашните си задължения, тя си спомняше внезапните проблясвания от нощта в нужника, но бързо ги прогонваше от ума си. Всичко свърши, а тя вече щеше да бъде добра дъщеря и нямаше нужда да се страхува, че ще се върне там.