Пустинното копие

Десета глава КХА’ШАРУМ

331 СЗ

Джардир изсъска, прегръщайки разреза.

– Заболя ли те? – попита Иневера.

– И по-тежки рани съм понасял в Лабиринта – надсмя ѝ се Джардир. – Но ако, без да искаш, уцелиш някое сухожилие...

Иневера изсумтя.

– Познавам мъжката плът много по-добре от теб, съпруже. Това тук не е по-различно от дялането на алагай хора.

Джардир погледна сребърния поднос, върху който бяха разположени тънките ленти кожа, изрязани от дланта му. Той остави паренето от билковите мазила на Иневера по раните му да премине през него.

– Убягва ми смисълът от всичко това.

– Според Канона на зеленоземците, който взехме от един от северните вестоносци в подземието, кожата на Избавителя е белязана така, че ядроните да не могат да я търпят – обясни Иневера. Тя пусна ръката му и го остави да я вдигне пред очите си и да се полюбува на изкусната защита, която беше врязала в кожата му.

– Ще проработят ли? – попита той, свивайки ръка за проба.

Иневера кимна.

– Когато свърша, твоят допир ще нанася повече вреда на алагаите, отколкото пробождане със самото Копие на Каджи.

Джардир потрепна от вълнение. Самата идея да се бори с демон по неговите правила и да го убие с голи ръце беше опияняваща.

Иневера тъкмо привършваше с превързването на ръката, когато в тронната зала влезе Дамаджи Ашан, следван от сина си Асукаджи и втория син на Джардир, Асъм. И двамата бяха прекалено млади, за да носят белите роби на даматите, но бяха Потомци на Избавителя и никой не смееше да се противопостави.

– Избавителю – поздрави го Ашан, поклони се и продължи през зъби, сякаш думата имаше гаден вкус, – кхафитът е дошъл с отчета.

Джардир кимна и Абан влезе в помещението, куцукайки, подпрял се на патерицата от слонова кост, която наподобяваше камила, а Иневера застана грациозно в краката на Джардир. Дамаджи Алеверак последва Абан в залата. Празният десен ръкав на робата му беше захванат за гърба на дрехата. Синът на Джардир, Маджи, го следваше по петите в бидото си на ний’дама. Те се присъединиха към Ашан, Асукаджи и Асъм отдясно на Черепния трон.

Абан се поклони и измъкна от пояса си малко шишенце. Подаде го на Джардир.

– Дама Каван от мендинг ме помоли да ви дам това – каза той.

Джардир хвана шишенцето и го огледа с любопитство.

– Помоли те да ми го дадеш?

– Поне съдържанието, де – каза Абан. – Примесено с храната или питието ви.

Иневера грабна шишенцето от Джардир, издърпа тапата и помириса течността. Капна на върха на пръста си и я опита.

– Отрова на подземна змия – каза тя, плюейки. – Достатъчна да убие десетима.

Джардир тръсна глава и погледна Абан.

– Колко ти плати?

Абан се усмихна и вдигна подрънкваща кесия монети.

– Сума, достойна за истински дамаджи.

Джардир кимна. Дамаджи Енкаджи от мендинг се водеше за явен поддръжник на Джардир, но това не беше първият опит за убийство, идващ от негов подчинен.

– Ще се погрижа Дама Каван да бъде арестуван и подложен на разпит – рече Ашан.

– Загуба на време – отбеляза Абан. – Той няма да предаде своя дамаджи на мъчителите ви. Най-добре да го оставите на мира.

– Никой не ти е искал мнението, кхафите! – изръмжа Дамаджи Алеверак, с което накара Абан да подскочи. – Не можем да го оставим жив, ще продължи със заговорите против Шар’Дама Ка.

– Може би кхафитът има право, съпруже – прекъсна го Иневера и предизвика възмутения яростен поглед на Алеверак, който той отправяше всеки път, щом жената посмееше да заговори пред Черепния трон. – Абан може да каже на Каван, че си погълнал отровата, без дори да те присвие стомахът, и да пусне слуха на пазара, откъдето ще се разпространи навсякъде. Ако всееш у другите чувството, че си непобедим, и най-смелият убиец добре ще си помисли, преди да ти посегне.

– Дамаджахата е мъдра жена – каза Абан и се поклони.

Двамата с Иневера си бяха лика-прилика – винаги манипулираха останалите, за да стане тяхното. Джардир забеляза, че очите на кхафита се стрелнаха към Иневера, за да отпият поне за миг от красотата ѝ, която така разточително бе извадила на показ. Джардир преглътна пламъка на гнева си. Иневера казваше, че той би трябвало да се чувства по-могъщ, задето развява нещо, което другите мъже можеха само да желаят, но дори след две години бе налице точно обратното.

Обаче независимо дали му харесваше, или не, и Абан, и Иневера притежаваха умения, от които Джардир се нуждаеше, умения, които наистина липсваха у даматите и шарумите. Отчетите на Абан и заровете на Иневера предаваха само жестоката истина, докато останалите красианци до един правеха всичко възможно да кажат това, което смятаха, че Джардир иска да чуе, дори в думите им да нямаше и капка истина.

Джардир вече бе свикнал да разчита на тях и двамата го знаеха, продължаваха да се обличат необичайно и да се кичат със златни дрънкулки, сякаш предизвикваха Джардир да ги накаже.

– Дамаджи Енкаджи има огромно влияние, Избавителю – припомни му Абан, – а инженерните умения на племето му са ви крайно необходими в подготовката за войната. Вече го обидихте, когато му отказахте място във вътрешния си съвет. Може би не е сега моментът да събираме улики, които ще доведат до него и ще ви принудят да действате публично.

– Савас не е достатъчно голям, за да стане дамаджи на мендинг – допълни Иневера, която имаше предвид мендингския син на Джардир. – Няма да последват момче по бидо.

Бяха прави. Ако Джардир убиеше Енкаджи, преди Савас да заслужи бялата роба, черният тюрбан щеше просто да премине в ръцете на някой от синовете на Енкаджи, който също щеше да бъде враждебен към Джардир колкото баща си, ако не и повече.

– Добре тогава – каза той накрая, макар че мразеше да участва в игричките на Абан и Иневера. – Оплети Каван в мрежите си. Сега отчетите.

– Към днешна дата в Пустинното копие живеят 217 дамати, 322 дама’тинги, 5012 шаруми, 17 256 жени, 15 623 деца, включително тези в Хану Паш, и 21 733 кхафити – каза Абан.

– Няма да имаме достатъчно воини, ако потеглим по-идното лято – отбеляза Джардир. – Едва неколкостотин годишно завършват Хану Паш.

– Може би ще трябва да отложите плановете си – предложи Абан. – След десетилетие ще разполагате с двойно по-голяма войска.

Джардир усети как ръката на Иневера стисна крака му, а дългите ѝ нокти се впиха в кожата му и поклати глава.

– Даже отлагаме прекалено дълго.

Абан сви рамене.

– Тогава ще трябва да потеглите с воините, с които ще разполагате догодина. Няма да са шест хиляди.

– Трябват ми повече – настоя Джардир.

Абан сви рамене.

– Какво бих могъл да направя? Дал’шарумите не са някакви скрити чували с жито, които търговците изкарват на пазара чак като им се качи цената.

Джардир го погледна толкова гневно, че Абан потрепна.

– Да не би да ви обидих? – попита той.

– Пазарът – изрече Джардир. – Не съм стъпвал там, откакто Кавъл и Керан ни взеха от домовете ни.

Той се изправи и се наметна с бяла връхна роба върху черните шарумски одежди, които все още носеше.

– Разведи ме из него сега.

– Аз ли? – попита Абан. – Искате да вървите по улицата до един кхафит?

– Да познаваш някой по-подходящ? – попита Джардир.

Всички останали в залата се обърнаха към Джардир и го зяпнаха в потрес.

– Избавителю – възпротиви се Ашан, – пазарът е място за жени и кхафити...

Алеверак кимна.

– Тази земя не е достойна за краката на Шар’Дама Ка.

– Аз решавам това – сряза ги Джардир. – Може пък и да се намери някакво достойнство там.

Ашан се навъси, но се поклони.

– Разбира се, Избавителю. Ще подготвя стражата ви. Сто от най-верните ви шаруми...

– Няма нужда от стража – прекъсна го Джардир. – И сам мога да се пазя от жени и кхафити.

Иневера се изправи и помогна на Джардир да си оправи робите.

– Позволи ми поне да хвърля заровете преди това – прошепна тя. – Ще привлечеш наемните убийци, както каручка тор прив-лича мухите.

Джардир поклати глава.

– Този път не, дживах. Днес усещам ръката на Еверам и без онази патерица.

Иневера не изглеждаше така сигурна, но отстъпи.

* * *

Щом излезе от двореца, от плещите на Джардир падна тежест. Не си спомняше последния път, когато бе напускал стените му посред бял ден. А някога обичаше да стои под слънчевите лъчи. Гърбът му се изправи, докато ходеше, и нещо в Джардир... затананика. Усети колко намясто се чувства сега, когато излиза, като че ли самият Еверам го водеше.

Времето сякаш спря, когато Джардир и Абан навлязоха в Големия пазар – всички търговци и купувачи застиваха намясто, щом двамата минеха покрай тях. Някои поглеждаха Избавителя със страхопочитание, други се взираха с още по-голям потрес в кхафита до него. Двамата вървяха, а зад гърбовете им се разнасяха шушукания, като някои хора даже се понасяха след Джардир и Абан.

Пазарът минаваше по края на вътрешната стена на града и се разпростираше на километри от двете страни на гигантската порта. Състоеше се от безкрайна върволица палатки и каручки, просторни шатри и малки сергии, без да се броят безброй многото амбулантни търговци на храни и дрънкулки, носачите с покупките и многолюдната тълпа купувачи, които се пазаряха за изгодна цена.

– По-голям е, отколкото го помня – възкликна Джардир с изумление. – Толкова много криволици. Лабиринтът не изглежда толкова страшен.

– Хората казват, че един ден не стига, за да минеш край всеки продавач – рече Абан, – и не един глупак е оставал да си търси пътя обратно, след като даматите дадат сигнала за вечерния час от минаретата на Шарик Хора.

– Толкова много кхафити – каза Джардир, вперил изумен поглед в океана от обръснати лица и жълто-кафяви елеци. – Макар да чувам за тях всяка сутрин в отчетите, никога не съм си представял какво точно значи броят им. Вие сте повече от всички останали в Красия.

– Има си и предимства в това да ти откажат достъпа до Лабиринта – отбеляза Абан. – Дълголетието е едно от тях.

Джардир кимна. Още едно нещо, за което не се беше замислял.

– На сърцето ти не му ли липсва поне от време на време? Въпреки малодушието ти, не ти ли се е искало някога да видиш Лабиринта отвътре?

Абан продължи да куцука в мълчание.

– Какво значение има? – попита той накрая. – Не е било писано.

Повървяха още малко, когато Джардир изведнъж се спря и зяп-на. На отсрещната страна на улицата стоеше грамаден кхафит, който бе най-малко два метра висок, а под кафявото елече и шапка мускулите му се пукаха по шевовете. Под всяка мишница на дългите си ръце носеше по едно гигантско буре вода, и то така небрежно, все едно държеше чифт сандали.

– Ей, ти! – извика Джардир, но гигантът не отговори.

Джардир пресече улицата и го хвана за лакътя. Кхафитът се обърна рязко към него със стреснато изражение и едва не изпусна буретата с вода, преди да се осъзнае.

– На теб говорех, кхафит – изръмжа Джардир.

Абан сложи ръка на рамото на Джардир.

– Той не ви чу, Избавителю. Човекът се е родил без слух.

И наистина гигантът замуча и тръгна да сочи енергично ушите си. Абан направи няколко бързи жеста с ръце и го поуспокои.

– Той е глух? – попита Джардир. – Заради това ли се е провалил в Хану Паш?

Абан се засмя.

– Деца с такива недостатъци въобще не ги викат за Хану Паш, Избавителю. Този човек е кхафит, откакто се е родил.

Друг кхафит, здравеняк на около трийсет и пет, излезе от палатка и щом ги видя, застина намясто в потрес.

– Спри – нареди му Джардир, когато човекът се опита да избяга.

Кхафитът мигновено падна на колене и притисна чело в прахта.

– О, велики Шар’Дама Ка – каза той раболепно. – Не съм достоен за вашето внимание.

– Не се бой, братко – отвърна Джардир и внимателно сложи ръка на рамото на ужасения човек. – Аз нямам племе. Нито каста. Аз представлявам цяла Красия, както даматите, така и шарумите и кхафитите.

Думите на Джардир, изглежда, поуспокоиха човека.

– Кажи ми защо носиш жълто-кафявите одежди, братко?

– Аз съм страхливец, Избавителю – рече човекът, а гласът му се запираше в гърлото от срам. – Волята ми се пречупи още първата нощ в Лабиринта. Прерязах връвта и... избягах от своя аджин’пал.

Той започна да плаче и Джардир го остави да си излее мъката. После го стисна за рамото, при което човекът вдигна поглед.

– Върви след мен, докато обиколя пазара – каза той и на човека му секна дъхът от изумление.

– Глухият също да дойде – заръча Джардир на Абан, който направи още знаци на гиганта.

Двамата покорно се строиха зад Абан и Джардир, следвани от всички, които наблюдаваха събитията, мъже и жени. Дори продавачите оставяха стоките си без надзор, за да последват Избавителя.

Където и да погледнеше, Джардир виждаше още и още здрави мъже в жълто-кафяво, а всеки един от тях си имаше свои причини да са му отказали черните одежди. Никой не смееше да лъже Шар’Дама Ка, когато настояваше да разбере причините за отказа.

„Бях болнаво дете“ – каза един.

„Не различавам цветове“ – отвърна друг.

„Баща ми плати на дама да ме пропусне“ – осмели се да признае трети.

„Очите ми се нуждаят от стъкла“ – казаха много от хората, а други били изхвърлени от шараджа само защото били левичари.

Джардир стисваше рамото на всеки един от тях и им разрешаваше да го последват. Не след дълго подир него се виеше огром-на тълпа, която забираше всеки, край когото минеше. Накрая Джардир се обърна назад към всички тях, многохилядната тълпа, и кимна. Скочи върху каручката на един продавач, за да се извиси над множеството, и погледна жените и кхафитите.

– Аз съм Ахман асу Хошкамин ам’Джардир асу Каджи! – извика той и вдигна Копието на Каджи. – Аз съм Шар’Дама Ка!

Тълпата изрева в отговор и стресна Джардир със сила и мощ, каквито не бе и сънувал.

– Еверам ми е възложил да унищожа алагаите – извика Джардир, – но за да сторя това, се нуждая от шаруми!

Той посочи цялата тълпа, като помете с ръка пространството пред себе си.

– Сред вас виждам здрави мъже, на които още като деца им е било отказано копието и са били принудени да живеят в позор и бедност, докато братята и братовчедите им са се къпели в славата на Еверам. Посрамени са били и техните родители и деца.

Мъжете, които Джардир бе помолил да го последват, кимаха одобрително на думите му.

– Вече разполагаме с магията, която ще унищожи алагаите – каза той. – Копията ни пробождат стотици от тях, но имаме повече копия, отколкото мъже, които да ги носят. Затова предлагам на всички да опитат отново! Нека всеки физически здрав кхафит, който иска да се включи в алагай’шарак, да дойде утре на тренировъчните площадки, където всяко племе ще издигне кхафит’шараджи за вашето обучение. Онези, които завършат обучението, ще бъдат признати като кха’шаруми и ще получат защитени оръжия, с които да откупят пътя си обратно към славата и Рая за себе си и семействата си!

Настана слисано мълчание, докато думите му попият. Мъже, които бяха прекарали целия си живот в подчинение на шарумите, сведени и измъчени под тежестта на кастата си, започнаха да изпъчват гърди. Джардир едва ли не видя как започнаха да си представят възможната слава, шанса си за по-добър живот.

– Шарак Ка наближава! – викна Джардир. – Ще има достатъчно почести за всички във Великата война! Кои сред вас ще се закълнат да се бият на моя страна?

Първият човек, когото Джардир бе приканил да го последва, избягалият от своя аджин’пал в Лабиринта, си проправи път през тълпата и коленичи най-отпред.

– Избавителю – каза той, – откакто се провалих в Лабиринта, душата ми няма мира. Моля ви за втори шанс!

Джардир се пресегна с Копието на Каджи и го докосна по рамото.

– Изправи се, кха’шарум – рече Джардир.

Човекът изпълни заръката, но още преди да се изправи напълно, беше пронизан с копие в гърба. Джардир хвана мъжа, преди да се строполи, и погледна дълбоко в очите му, докато той изкашляше кръвен съсирек.

– Спасен си – каза му Джардир. – Портите на Рая ще се отворят за теб, братко.

Човекът се усмихна и светлината напусна очите му. Джардир го положи на земята и погледна копието, което стърчеше от гърба му. Беше едно от късите оръжия за ръкопашен бой, които съгледвачите от нанджи предпочитаха.

Джардир вдигна поглед и видя как трима от нанджи приближаваха с къси копия в едната ръка и въжета с тежести в другата. Макар да бе ден, бяха загърнати с нощните си воали, които скриваха лицата им.

– Отивате твърде далеч, Шарум Ка, като предлагате копия на кхафити – извика един от воините.

– Трябва да ви убием – съгласи се друг.

Те тръгнаха към него, но няколко кхафити се откъснаха от тълпата и застанаха на пътя им, за да предпазят Джардир.

Нанджи се изсмяха.

– Не беше добра идея да напускате двореца без стража – каза един от тях. – Тези кхафити няма да свършат работа.

Нищо чудно, че воините не смятаха жените и кхафитите за каквато и да било заплаха, но Джардир, след като вече бе почувствал заряда на тълпата миг по-рано, беше на друго мнение. Дори да имаше право обаче, той не би молил никого да умира без нужда заради него.

Ако всееш у другите чувството, че си непобедим – беше му казала Иневера, – и най-смелият убиец добре ще си помисли, преди да ти посегне.

– Дайте им път! – извика Джардир и скочи от каручката.

Стреснатите хора веднага се отместиха настрана.

– Мислите, че трима воини могат да ме убият? – изсмя се Джардир. – И сто от нанджи да се спотайват в сенките, пак няма да ми трябва повече стража, отколкото сега!

Той опря върха на Копието на Каджи в земята и изпъчи гърди, подканвайки ги да атакуват.

– Аз съм Шар’Дама Ка! – извика той и усети колко правилно му прозвучаха думите. – Нападайте ме, ако смеете!

Нанджи запристъпваха напред, но Джардир вече виждаше колебанието им. Самото му присъствие ги лишаваше от кураж. Копията затрепериха в ръцете им и те отново се спогледаха един друг несигурно, сякаш за да решат кой ще поведе атаката.

– Нападайте или на колене! – изрева Джардир. Той вдигна копието на Каджи, а бледият метал улови светлината и като че ли блесна заради могъществото си.

Един от воините на нанджи пусна копието си и падна на колене.

– Предател! – извика този до него и се обърна, за да го намушка, но третият се оказа по-бърз, стрелна се и прониза нападателя с копие в гърдите.

Зад Джардир се чу изскърцване. Шумолене на сандал по лен. Тъй като добре познаваше тактиката на нанджи, Джардир се обърна и погледна нагоре към истинския убиец, който, приклекнал, се криеше върху будката зад Джардир. Този съгледвач трябваше всъщност да го нападне, докато вниманието на Джардир бе заето с останалите. Така смъртта му щеше да е сигурна.

Погледите им се срещнаха, но Джардир нищо не каза, а зачака. След миг убиецът хвърли копието си на земята и го последва със салто, приземявайки се на колене в краката на Джардир.

Джардир отиде при загиналия, извади копието от гърба му и го вдигна, така че всички да го видят.

– Това не е кръвта на кхафит! – извика той. – Това е кръвта на воин, на първия кха’шарум, и аз ще лакирам черепа му и ще го прибавя към трона ми, за да го помня вечно.

Той погледна кхафитите.

– Ще пристъпи ли някой напред, за да заеме мястото му?

Чу се неблагозвучен стон и глухият двуметров гигант си проправи път през тълпата, след което коленичи пред Джардир. Други бързо го последваха и пред Джардир стана блъсканица от желаещи да коленичат. Докато Джардир докосваше всеки поред, Абан се възползва от възможността да каже нещо.

– Не се бойте и вие, които не можете да носите копие заради годините си или някакъв недъг! – извика той. – Не се бойте, жени и деца! Избавителя се нуждае не само от шаруми! Нуждае се от тъкачи, които да изплетат мрежи, и от ковачи, които да направят върхове на копията му. Платно за шатрата на кха’шарумите и храна за воините ѝ. Утре сутринта елате в моята шатра, ако искате да допринесете за славата на Красия и за доброто име на семейството си!

Джардир се намръщи, понеже знаеше, че целта на Абан беше не само да помогне за войната, а и да припечели от евтината работна ръка, но не му се противопостави. Работната ръка щеше да бъде от полза, ако искаха да тръгнат догодина.

Тълпата заскандира името на Джардир, докато той продължаваше да докосва мъжете с Копието на Каджи, обявявайки ги за кха’шаруми. Скоро гръмкият зов се издигна над чаршията и отекна из целия град.

– Джардир! Джардир! Джардир!

– Майсторска работа – каза му Абан на ухо, след като Джардир докосна последния кхафит. – Купи десет хиляди воина и още два пъти по толкова роби на скромната цена от капка самоуважение.

– Само това ли виждаш с търговското си сърце? – попита Джардир и го погледна. – Просто една сделка?

Абан поне имаше благоприличието да добие засрамен вид, но Джардир се съмняваше, че е искрен.

* * *

На другия ден две хиляди мъже пристигнаха на тренировъчните площадки, докато племената все още издигаха кафит’шараджа. Седмица по-късно броят им се бе утроил. След още седмица, нестихващ поток от желаещи се стичаше от външните села. Мъже, кхафити от десет поколения насам, се връщаха, за да се избавят от кастата си, а със себе си водеха и семействата си, за да се включат и те в подготовката за войната. След по-малко от месец Джардир утрои броя на войската си, а градът гъмжеше от хора за пръв път от десетилетия насам.

– Другото лято – каза Джардир, когато Абан привърши със сутрешния си отчет.

– Зеленоземците все още са много повече от нас – каза Абан.

Джардир кимна.

– Може би, но дотогава и най-отбраните северни слабаци няма да могат да се мерят дори с един от кха’шарумите ни.

– Колко ще останат тук, за да пазят Пустинното копие? – попита Ашан.

– Николко – отвърна Джардир и привлече изумените погледи на всички в залата, дори на Иневера.

– Ще вземете всички воини? – попита Алеверак. – Кой ще брани града?

– Не просто всички воини, Дамаджи – каза Джардир. – Всеки. Ще изоставим Слънчевата земя. Всички ние. Дори старците. Дори сакатите и болните. Всички мъже, жени, деца, граждани и селяни до един. Ще опразним Пустинното копие и ще заключим портите след себе си, а непреодолимите му стени ще го защитават от алагаи, докато не решим да си върнем града обратно.

Фанатичен плам лумна в очите на Алеверак.

– Планът е опасен, Избавителю – предупреди го Ашан. – Войската ни ще се влачи, а трябва да е бърза.

– В началото сигурно ще е така – отвърна Джардир. – Но ние искаме да задържим земите, които ще завземем, без да оставяме след себе си воини. Еверам е дал кхафити на Слънчевата земя, както ни е дал и нас. В зелените земи един кхафит, който следва Евджаха, пак ще е над чините. Нека се заселват в земите зад нас и ги удържат за Еверам, докато шарумите ни продължават напред.

Джардир видя Иневера да попипва разсеяно кесията с алагай хора. Тя щеше да се извини и да си тръгне, за да хвърли заровете веднага щом аудиенцията приключеше, но Джардир нямаше никакво съмнение, че те щяха да потвърдят действията му. Правотата му пееше вътре в него и дори Абан му кимна одобрително.

– Кога ще уведомите останалите дамаджи? – попита Ашан.

– Не преди да сме готови да потеглим – отвърна Джардир. – Няма да дадем време на енкаджи и другите племена да се противопоставят на решението ми. Искам голямата порта да е зад гърба ни, преди да успеят да се осъзнаят.

– А оттам нататък? – попита Абан. – Крепостта Райзън?

Джардир поклати глава.

– Първо Анокх Слънце. После – зелените земи.

– Намерили сте изгубения град? – попита Абан.

Джардир махна с ръка към маса, покрита с карти.

– Никога не е бил напълно изгубен. През цялото време е имало подробни карти в Шарик Хора. Просто сме спрели да ходим там след Завръщането.

– Невероятно – каза Абан.

Джардир го погледна.

– Само не мога да разбера как го е открил Пар’чин. Да претърсиш пустинята, ще ти отнеме цял живот. Трябва да са му помогнали. При кого ли може да е отишъл, за да потърси помощ?

Абан сви рамене.

– На пазара има стотици търговци, които твърдят, че продават карти за Анокх Слънце.

– Фалшификати – каза Джардир.

– Явно не всички – отвърна Абан.

Джардир знаеше, че кхафитът е способен да танцува между истината и лъжата със същата лекота, с която някой би вдишал и издишал.

– Иневера – каза той накрая и вдигна копието на Каджи. – Нищо не се случва, ако не е по волята на Еверам.