Пустинното копие

Двайсет и осма глава ДВОРЕЦЪТ С ОГЛЕДАЛАТА

333 СЗ ЛЯТО

Отдавна вече се беше стъмнило, когато съветът приключи заседанието. Както очакваше Лийша, членовете му гласуваха единодушно против пътуването ѝ до Райзън с Джардир и всички, естествено, се възмутиха от нейното напомняне, че гласовете им нямат никакво значение.

Лийша не можеше вече да се възползва от защитеното си наметало по пътя за къщи, но Роджър образува предпазно музикално поле около групата, също толкова силно, колкото каквато и да било защитна мрежа. Въздействието му сякаш се беше увеличило десетократно, след като се сдоби с новата си цигулка, но Уонда и Гаред стояха с оръжията си в готовност, докато придружаваха Дарси и Вика.

– ’Се още мисля, че си си загубила ума – изръмжа Дарси.

Тя беше също толкова страховита, колкото Уонда – по-широка, макар да ѝ отстъпваше по височина, и също толкова грозновата, само че не заради белези.

Лийша сви рамене.

– Имаш пълното право на мнение, но въпросът не подлежи на обсъждане.

– А к’во ше пра’им ние, ако те отвлекат? – попита Дарси. – Не е като да имаме достатъчно коне за спасителен отряд, а и ти си т’ва, дето обединява града, особено се’а, след като Избавителя избяга един Създател знае къде.

– Принц Тамос и Дървените войници ще пристигнат скоро – рече Лийша.

– И те ня’а да тръгнат да те спасяват – намеси се Дарси.

– Аз не го очаквам от тях – рече Лийша. – Просто ще трябва да ми се доверите, че ще се оправя.

– Повече се притеснявам за нас – каза Вика. – Ако се омъжиш за онзи човек, ще те загубим завинаги, а ако не го сториш... Вероятно пак ще те загубим. Какво ще правим тогава?

– Точно затова ви доведох тук тази вечер – обясни Лийша.

Пред тях изникна колибата ѝ и още в момента, в който влязоха, Лийша даде знак на Уонда да вдигне капака за подземната работилница.

– Всички освен Вика и Дарси да останат тук – нареди Лийша. – Това е работа за билкарки.

Останалите кимнаха, а Лийша поведе жените надолу по стълбите, палейки студените си химически лампи.

– Създателю – прошепна Дарси.

Виждаше мазето за пръв път от много години, откакто Бруна я бе изпъдила като чирачка. Лийша го беше разширила и сега то бе разгърнато под цялата основа на колибата и под по-голямата част от двора. Пространството беше огромно. Покрай стените на основното помещение се издигаха защитени подпорни греди, които продължаваха и по многото разклоняващи се тунели.

Там, където Бруна бе държала шепа гърмящи пръчки, в случай че на пътя ѝ се окаже някой упорит дънер, както и два буркана течен демоногън, сега се намираха запасите на Лийша, които изг-леждаха неизчерпаеми.

– Тук има достатъчно огнетии, за да направим от Хралупата второ слънце – каза Вика.

– Защо, мислиш, държа колибата толкова далече от града? – попита Лийша. – Варя демоногън и завивам гърмящи пръчки всяка нощ от година насам.

– Защо не си казала на никой? – попита Вика.

– Защото не им е работа – отвърна Лийша. – Няма да позволя на дърварите или на градския съвет да определят как ще използваме всичко това. Това е работа за билкарки, а вие ще бъдете пестеливи, докато ме няма. Ще отпускате само ако са застрашени човешки животи. И искам да се закълнете, че като мен ще си мълчите за видяното, или така ще ви сваря чайовете, та да не можете да си спомните дали сте идвали въобще.

Двете жени я погледнаха смутено, сякаш се опитваха да преценят дали се шегува, но Лийша беше напълно сериозна и знаеше, че го виждат в очите ѝ.

– Заклевам се – каза Вика.

Дарси се поколеба за миг, но накрая кимна.

– Заклевам се в слънцето – рече тя. – Но ако не се върнеш, не отговарям.

Лийша кимна и се обърна към маса, отрупана с книги.

– Това са тайните на огъня.

* * *

Джардир се усмихна широко, когато Лийша и придружителите ѝ пристигнаха. Групичката беше по-малка, отколкото очакваше за такава влиятелна жена: само родителите ѝ, Роджър, великанът Гаред и женският шарум Уонда.

– Тази ще разгневи даматите – каза Абан за Уонда. – Ще настояват да си остави оръжията и да се покрие. Дали няма да е по-добре да помолите за нея да остане.

Джардир поклати глава.

– Обещах на Лийша да си избере свитата и няма да се отметна от думите си. Нашият народ ще трябва да приеме обичаите на племето хралупа. Може би ако видят жена, която упражнява алагай’шарак, това ще положи едно добро начало.

– Ако се справи добре пред тях – предположи Абан.

– Виждал съм я да се бие – рече Джардир. – При правилно обучение би могла да стане толкова опасна, колкото всеки шарум.

– Стъпвайте леко, Ахман – каза Абан. – Ако насилите промяната у хората прекалено бързо, много от тях ще я отхвърлят.

Джардир кимна, осъзнавайки напълно истината в думите на Абан.

– Искам да стоиш близо до Лийша по пътя за Изобилието на Еверам – заръча му той. – Под предлог че ще я учиш на езика ни, както тя сама пожела. Ще е непристойно, ако стоя до нея прекалено дълго, но нейните придружители зеленоземци би трябвало теб да те приемат.

– Със сигурност – по-добре от дал’шарумите – промърмори Абан.

Джардир кимна.

– Искам да знам всичко за нея. Храната, която обича, ароматите, които ѝ доставят удоволствие, всичко.

– Разбира се – съгласи се Абан. – Ще имам грижата.

* * *

Докато дал’шарумите раздигаха лагера, Абан докуцука до закритата каруца, с която щяха да пътуват Лийша и родителите ѝ. Абан с изненада забеляза, че жената сама направляваше конете. Нямаше прислуга, която да се грижи за нея или да я отменя в работата. Уважението му към нея нарасна.

– Може ли да се возя при вас, госпожице? – попита той и се пок-лони. – Моят господар ми заръча да ви помогна с езика ни, както сте пожелали.

Лийша се усмихна.

– Разбира се, Абан. Роджър може да продължи на кон. – Роджър, който беше седнал отпред при нея, изръмжа и изкриви лице.

Абан се поклони дълбоко, вкопчен в патерицата си. Опасенията на дама’тингата се бяха сбъднали и кракът му така и не заздравя напълно – дори сега се подгъваше в неподходящи моменти.

– Ако предпочитате, сине на Джесъм, бихте могли да яздите камилата ми – каза той и посочи вързаното животно.

Роджър го погледна подозрително, докато не забеляза седалката с възглавници, покрита с балдахин, която беше просторна и богато оборудвана. Очите му блеснаха.

– Тя е мила гадинка, ще следва останалите и без да я водите – отбеляза Абан.

– Е, щом ще ви направя услуга... – каза Роджър.

– Разбира се – съгласи се Абан.

Роджър грабна цигулката си, скочи със салто от каручката и се втурна към камилата. Абан, разбира се, беше излъгал. Добичето имаше упорит нрав, но веднага щом наплю Роджър, той засвири и го укроти със същата лекота, с която би укротил алагай. Лийша може и да беше по-ценна за Ахман, обаче Роджър също би бил качествена придобивка.

– Може ли да ви задам един въпрос, Абан? – попита Лийша, откъсвайки го от мислите му.

Абан кимна.

– Разбира се, госпожице.

– По рождение ли куцате? – попита тя.

Абан беше немалко учуден от дързостта ѝ. Красианците или се подиграваха на недостатъка му, или не му обръщаха внимание. Никой не се интересуваше чак толкова от кхафита, че да пита такива неща.

– Не, не съм се родил така – отвърна Абан. – Пострадах, докато бях на Хану Паш.

– Хану Паш ли? – попита Лийша.

Абан се усмихна.

– Защо пък да не започнем уроците оттук – каза той, качи се на каручката и зае мястото до нея. – На вашия език би означавало „пътеката на живота“. Още като малки момчетата в Красия биват отнети от майките им, след което отиват в шараджа на своето племе... то е като тренировъчно училище, където разбираш дали Еверам те е предопределил за шарум, дама или кхафит.

Той тупна куция си крак с патерицата.

– Това беше неизбежно. Никога не съм бил воин и си го знаех още от първия ден. Роден съм кхафит и... при условията на Хану Паш това се доказа.

– Глупости – възрази Лийша.

Абан сви рамене.

– И Ахман мислеше като вас.

– Така ли? – попита Лийша, изненадана. – Не си личи по отношението му към вас.

Абан кимна.

– Моля да го извините за това, госпожице. Моят господар бе привикан за Хану Паш същия ден, когато и аз, и той поведе ежедневна битка с ръката на Еверам, едва ли не ме изнесе на гърба си през Каджи’шараджа. Даваше ми всеки възможен шанс, а аз го предавах при всяко изпитание.

– Бяха ли честни изпитанията? – попита Лийша.

Абан се засмя.

– Нищо на Ала не е честно, госпожице, а какво остава за живота на воина. Или си слаб, или си силен. Кръвожаден или смирен. Смел или страхлив. Хану Паш разкрива мъжа, скрит в момчето, и поне в моя случай беше успешно. Не нося шарумска душа.

– Това не е повод за срам – каза Лийша.

Абан се усмихна.

– Наистина не е и аз не се срамувам. Ахман знае, че съм ценен, но би било... непристойно да се държи добре с мен пред останалите мъже.

– Добротата никога не е непристойна – рече Лийша.

– Животът в пустинята е суров, госпожице – започна Абан, – и народът ни е станал такъв. Моля ви, не ни съдете, преди да сте ни опознали.

Лийша кимна.

– Затова идвам. А междувременно ми позволете да ви прегледам. Може би бих могла да направя нещо за крака ви.

Пред очите на Абан изникна картината как Ахман го хваща със свалени копринени панталони пред погледа на Лийша. След подобно нещо животът му не би струвал и торба пясък.

Абан отхвърли с махване на ръка предложението ѝ.

– Аз съм кхафит, госпожице. Не съм достоен за вниманието ви.

– Вие сте човек като всеки друг – отвърна Лийша – и щом смятате да прекарвате време с мен, предупреждавам ви, че няма да търпя да ме убеждавате в обратното.

Абан се поклони.

– Някога познавах един зеленоземец, който мислеше точно като вас – каза той, стараейки се това да изглежда като небрежен коментар.

– Така ли? – попита Лийша. – Как се казваше?

– Арлен, син на Джеф, от Потока на Тибит – каза Абан и видя как очите ѝ блеснаха – беше разпознала името, но лицето ѝ не се промени издайнически.

– Потокът на Тибит е далеч от тук, в херцогство Мливари – каза тя. – Никога не съм имала удоволствието да се запозная с някой от местните. Какъв беше като човек?

– Много хора го знаеха като Пар’чин, или „смелия външен“ – отвърна Абан, – и беше обигран както в пазарлъка, така и в шарумския Лабиринт. За съжаление напусна града ни завинаги.

– Може би един ден ще се срещнете отново – предположи Лийша.

Абан сви рамене.

– Иневера. Ако такава е волята на Еверам, бих се радвал да видя своя приятел отново и да се уверя, че е добре.

Возиха се заедно до края на деня и обсъдиха всевъзможни теми, но тази за Пар’чин не изникна отново. Мълчанието на Лийша по въпроса казваше достатъчно много на Абан.

Клатушкащата се каручка бавеше дал’шарумите и те не можеха да пришпорят конете си през нощта, за да не би пътниците ѝ да станат жертва на демони. Ахман нареди да спрат и да лагеруват. Абан тъкмо издигаше палатката си, когато Ахман го повика.

– Как мина първия ден? – попита той.

– Има остър ум – започна Абан. – Започнах с по-прости фрази, а само след минути анализираше структурата на изречението. Докато стигнем Изобилието на Еверам, ще може да се представи на когото си поиска и да завърже разговор за времето. До зимата ще владее езика.

Ахман кимна.

– Еверам иска тя да научи езика ни.

Абан сви рамене.

– Какво друго научи? – настоя Ахман.

Абан се усмихна.

– Обича ябълки.

– Ябълки ли? – попита объркано Ахман.

– Плодове, които растат по северни дървета – отвърна Абан.

Ахман се намръщи.

– Цял ден говори с жената и единственото, което си разбрал, е, че обича ябълки?

– Твърди и червени, току-що набрани. Оплака се, че при толкова много гърла за хранене ябълките са станали рядкост.

Абан се усмихна, а Ахман се навъси още повече. Търговецът бръкна в джоба си и извади плод.

– Ябълки като тази.

Усмивката на Ахман едва не стигна до ушите му.

Абан излезе от палатката на Джардир, изпитвайки известна вина, задето бе премълчал за реакцията на Лийша при споменаването на Пар’чин. Не беше излъгал, но дори пред собственото си сърце не можеше да извини това затаяване. Пар’чин наистина му бе приятел, ала Абан не позволяваше на приятелства да застават на пътя му към благосъстоянието, а благосъстоянието на търговеца беше пряко свързано с успеха на Ахман в завземането на Севера. Най-сигурният път към успеха беше Ахман да намери колкото се може по-бързо Пар’чин и да го убие. Синът на Джеф не беше враг за подценяване.

Но досега Абан беше оцелявал като кхафит, пазейки тайни, които впоследствие експлоатираше за собствена изгода, а на света нямаше по-голяма тайна от тази.

* * *

Лийша разбъркваше съдържанието на едно котле, когато Джардир влезе в кръга ѝ. Подобно на Защитения той се разхождаше из откритите територии на импровизирания красиански лагер съвсем небрежно. На раменете си носеше защитеното наметало на Лийша, но то бе отхвърлено назад, така че не му предлагаше никаква защита от ядронските очи.

Не че би му потрябвала защита, освен ако въздушен демон не го зърнеше отвисоко. Дал’шарумите се забавляваха, като преследваха полските демони, върлуващи из лагера след залез, и трупаха телата на недоразвитите събратя на дървесните демони на огромни купчини, които щяха да пламнат като факли, щом светлината ги застигнеше.

– Може ли да се присъединя към вас край огъня? – попита Джардир на тесански.

– Разбира се, сине на Хошкамин – отвърна Лийша на красиански.

Както я бе научил Абан, тя отчупи крайшник от пресния хляб и му го подаде.

– Споделете хляба с нас.

Джардир се усмихна широко и с дълбок поклон прие хляба.

Роджър и останалите също застанаха край котлето, за да ядат, обаче Лийша им хвърли един многозначителен поглед и те се разотидоха. Само Илона остана наоколо, колкото да чува, но това се стори на Джардир напълно приемливо, макар Лийша да мразеше шпионирането.

– Храната ви продължава да носи наслада на езика ми – похвали я Джардир, когато спря да обира яхнията от втората си паница.

– Обикновена яхния – отвърна Лийша, но не успя да сдържи усмивката си пред комплимента.

– Надявам се, че коремът ви не е препълнен – каза Джардир и извади голяма червена ябълка. – Този северен плод ми стана любим и аз бих го споделил с вас, както вие споделихте хляба си.

Щом я видя, устата на Лийша се напълни със слюнка. Колко време бе минало, откакто беше вкусила зряла ябълка за последен път? С всичките тези прегладнели бежанци, които тършуваха из покрайнините на Хралупата на Избавителя като скакалци, ябълките изчезваха от дърветата в момента, в който станеха за ядене, а често и преди това.

– Ще ме зарадвате – отвърна тя, опитвайки се да прикрие нетърпението в гласа си.

Джардир извади малък нож и я наряза на малки кръгчета за двама им. Лийша се наслаждаваше на сладкото хрупане с всяка хапка и след малко плодът вече беше изяден. Лийша забеляза, че той въпреки страстта си към ябълките остави почти всичко на нея, докато самият той отхапваше само от парченцата с неправилна форма и я гледаше удовлетворен как дъвче.

– Благодаря ви, беше чудесно – възкликна Лийша, когато прик-лючиха.

Джардир се поклони от мястото си срещу нея.

– Удоволствието беше мое. А сега, ако желаете, бих искал да ви прочета пасажи от Евджаха, както обещах да направя.

Лийша се усмихна и кимна, след което извади тънката книга с кожена подвързия от един от дълбоките джобове на роклята си.

– С най-голямо удоволствие, но щом ще ми четете вашата книга, ще трябва да започнете от самото начало и да се закълнете, че няма да пропускате нито ред.

Джардир наклони глава и за миг Лийша си помисли, че може да го е обидила. Но тогава по лицето му бавно се прокрадна усмивка.

– Това ще отнеме много нощи – предупреди я той.

Лийша се огледа из лагера и празните полета.

– Нощите ми сякаш са свободни за момента.

* * *

Изненадващото бе, че не Уонда събра най-много погледи в Изобилието на Еверам, а Гаред. Джардир наблюдаваше как очите на шарумите мереха огромната фигура на дърваря и мощните му мускули, търсеха слабите му места и налучкваха по-лесен начин да го убият, както правеха с всички. Шарумите бяха такива – готови да се бият с всеки, независимо дали беше враг, брат, баща или приятел. Всеки един от воините му би се радвал да премери сили с великана боец от севера. Шарумът, който го победеше, би се окичил с огромна слава.

Чак когато воините огледаха добре Гаред като най-очевидната заплаха, очите им се стрелнаха към Уонда и някои от шарумите се сепнаха, щом осъзнаха, че тя всъщност е жена.

Те не бяха известили за пристигането си, но когато прекрачиха двора на палата, там ги очакваха Иневера и дамаджи’тингите. Иневера лежеше на паланкин, покрит с възглавници, който се крепеше на ръцете на мускулести чински роби само по бида и елеци. Тя беше облечена възможно най-скандално и дори зеленоземците ахнаха и се изчервиха, като я видяха да слиза от паланкина. Бедрата ѝ се поклащаха хипнотично, докато вървеше към Джардир с протегнати ръце.

– Коя е тази? – попита Лийша.

– Това е моята Първа съпруга, Иневера – обясни Джардир. – Другите са по-маловажните ми съпруги.

Лийша го погледна остро и както Абан вече го беше предупредил, лицето ѝ стана буреносен облак.

– Вече си женен?! – възмути се тя.

Джардир я погледна любопитно. Ето че го научаваше, дори да страдаше от ревност.

– Разбира се. Аз съм Шар’Дама Ка.

Лийша понечи да отвърне, но Иневера дойде при тях и билкарката преглътна останалото за казване.

– Съпруже – каза Иневера, прегърна го и го целуна страстно. – Как само ми липсваше топлината ти в леглото.

Джардир се слиса за момент, но видя как очите на Иневера прескачаха към Лийша и се почувства омърсен, сякаш го бе препикало куче.

– Позволи ми да ти представя моята почетна гостенка – рече той. – Госпожица Лийша, дъщеря на Ърни, Първа билкарка на племето хралупа.

Като чу титлата, Иневера присви очи и изгледа злобно Джар-дир, после Лийша.

Лийша пък се представи добре и вместо да се смути от погледа на Иневера, го прие спокойно и се поклони, разпервайки поли, както беше обичайно за зеленоземските жени.

– За мен е чест да се запозная с вас, Дамаджаха.

Усмивката на Иневера и поклонът ѝ бяха също толкова неразгадаеми и Джардир разбра, че Абан е бил прав. Иневера нямаше да приеме тази жена за дживах сен и със сигурност не би приветствала факта, че Джардир въпреки всичко щеше да се ожени за нея и щеше да ѝ даде власт над жените от Севера.

– Бих желала да си поговорим насаме, съпруже – рече Иневера и Джардир кимна.

Сега беше моментът да се изправи срещу нея и той нямаше намерение да се бави. Благодари на Еверам, че слънцето все още беше високо и на тази светлина Дамаджахата нямаше да може да използва магията на костите.

– Абан, погрижи се Дворецът с огледалата да бъде подготвен за престоя на госпожица Лийша и придружителите ѝ – нареди той на красиански.

Дворецът не подхождаше на човек като Лийша, но това беше най-доброто, което можеше да се намери в Изобилието на Еверам – три етажа, богато украсени с килими, гоблени и посребрени огледала.

– Мисля, че в момента Дамаджи Ичах използва двореца – каза Абан.

– Тогава Дамаджи Ичах ще трябва да си намери ново жилище – отвърна Джардир.

Абан се поклони.

– Разбирам.

– Моля да ме извините – рече Джардир на Лийша. – Налага се да поговоря с жена си. Абан ще се погрижи да се настаните. Когато сте готови, ще ви навестя.

Лийша кимна – студен жест, който подсказваше пламъка зад него. Като видя това, Джардир усети как пулсът му се ускори и това му даде сила, когато с Иневера влязоха в неговия дворец.

* * *

– Защо си довел тази жена тук? – поиска да узнае Иневера, щом останаха насаме в стаята ѝ с възглавниците до тронната зала.

– Костите не са ли ти казали? – подсмихна се Джардир.

– Разбира се, че ми казаха – сопна му се Иневера, – но аз се надявах, че поне този път може да са сгрешили и че ти не си чак такъв глупак.

– Браковете заздравиха властта ми в Красия – обясни Джардир. – Толкова ли е глупаво, дето съм решил, че ще свършат същата работа и на север?

– Те са чини, съпруже – припомни му Иневера. – Нека дал’шарумите се размножават с тях, но по тези земи няма една жена, достойна за семето ти.

– Не съм съгласен – каза Джардир. – Тази Лийша е не по-малко достойна от всяка друга.

Иневера се намръщи.

– Е, това няма значение. Костите са против нея и аз няма да одобря съюза ви.

– Права си, няма значение – рече Джардир. – Аз все пак ще се оженя за нея.

– Не можеш – отсече Иневера. – Аз съм дживах ка и аз решавам за кого можеш да се жениш.

Но Джардир поклати глава.

– Ти си моята красианска дживах ка. Лийша пък ще бъде моята зеленоземска дживах ка и ще властва над съпругите ми на север.

Иневера се опули и Джардир за момент си помисли, че очите ѝ ще изскочат от лицето. Тя изпищя и тръгна към него, наперила дългите си лакирани нокти. Гърбът на Джардир, често страдал от същите нокти, макар и при съвсем различни обстоятелства, можеше да свидетелства за остротата им.

Бързо се извъртя от пътя ѝ. Спомняйки си последния път, когато го бе ударила, той я блокираше и избягваше атаките ѝ почти без да я докосва. Дългите ѝ крака, облечени единствено в тънка, прозрачна коприна, ритаха високо и бързо, а тя замахваше с пръсти към него, търсейки слабите места, където мускулите се свързваха с нервите. Ако успееше да го удари, крайниците му щяха да спрат да му се подчиняват.

Джардир виждаше за пръв път дама’тингски шарусахк и наблюдаваше с възхита прецизните, смъртоносни движения. Разбра, че Иневера вероятно би могла да убие дамаджи, преди той да осъзнае дори, че го е ударила.

Но Джардир беше Шар’Дама Ка. Беше най-великият жив майс-тор на шарусахк, а тялото му беше по-силно и по-бързо отвсякога благодарение на Копието на Каджи. Сега вече, след като уважаваше уменията ѝ като боец, се пазеше наистина, а така дори Иневера не можеше да се мери с него. В един момент той я хвана за китката и я преметна върху купчина възглавници.

– Още веднъж ме нападни – закани се той – и, дама’тинга или не, ще те убия.

– Неверницата блудница ти е омагьосала ума – изсъска Иневера.

Джардир се засмя.

– Може. Но може и да го е пуснала на свобода.

* * *

Дамаджи Ичах им се озъби, докато напускаше Двореца с огледалата, придружен от жените и децата си.

– Ако очите можеха да ядрят, тези щяха – каза Роджър.

– Ще речеш, че той не е откраднал имението от някой райзънски аристократ – допълни Лийша.

– Кой знае какво им е в главата на тия хора – рече Роджър. – Може би щяхме да му направим чест, ако бяхме проявили любезността първо да го убием със семейството му.

– Не е смешно, Роджър – възмути се Лийша.

– Не знам дали се шегувах – отвърна той.

Скоро след това от двореца илзезе Абан и се поклони ниско.

– Вашият палат ви очаква, госпожице. Съпругите ми ще приготвят долните етажи за вашите спътници, но вашите лични покои – целият горен етаж – са готови да ви приемат.

Лийша погледна нагоре към гигантското имение. Само по най-горния етаж имаше десетки прозорци. Цялото това място беше само за нея? Беше сигурно десет пъти по-голямо от колибата, която деляха с Уонда.

– Горният етаж е за нея ли? – попита Роджър, зяпнал нататък заедно с Лийша.

– Разбира се, и вашите покои ще бъдат богато обзаведени, сине на Джесъм – увери го Абан и се поклони, – но традицията повелява булката девица да обитава сама най-горния етаж, а долу да я пазят придружителите ѝ, за да е сигурно, че ще сложи булото с ненакърнена чест.

– Не съм се съгласявала на предложението на Ахман – отбеляза Лийша.

Абан се поклони.

– Така е, но не сте и отказали, така че оставате годеница на господаря ми, докато не решите. Страхувам се, че правилата на традицията са непоклатими в това отношение.

Той се приведе напред и прикри устните си, под предлог че гали брадата си.

– И силно ви съветвам, госпожице, да не издавате решението си тук, в Изобилието на Еверам, в случай че не приемете предложението.

Лийша кимна, тъй като сама бе стигнала до същото заключение.

Влязоха в имението и видяха навсякъде жени в черни одежди, които чистеха и подреждаха. Целите стени на главния салон бяха окичени с огледала, които отразяваха стените до безкрай. Килимът, който разполовяваше излъскания каменен под, беше пищен и дебел, а в мотива му бяха вплетени ярки цветове. Парапетът на широкото стълбище за нагоре беше боядисан в златно и слонова кост. Портрети, най-вероятно принадлежащи на предишните собственици, висяха по стената и ги наблюдаваха мрачно, докато компанията изкачваше стълбите. Лийша се зачуди какво ли се бе случило със самите собственици след идването на красианците.

– Ще бъдете ли така любезна да изчакате тук с вашите прид-ружители – попита Абан, – аз ще се върна след малко и ще ги заведа до личните им покои.

Лийша кимна, Абан се поклони и ги остави в огромна всекидневна, от чиито прозорци се виждаше целият Райзън.

– Гаред, иди отвън и пази вратата – нареди Лийша, след като Абан си тръгна.

Когато вратата се затвори, Лийша се извърна към майка си.

– Казала си им, че съм девствена? – нападна тя.

Илона сви рамене.

– Те предположиха. Аз просто не им възразих.

– А ако наистина се омъжа за него и той разбере, че не съм? – попита Лийша.

Илона изсумтя.

– Няма да си първата булка, легнала в брачното ложе като жена. Никой мъж не би отхвърлил тази, която желае, заради нещо подобно.

Тя погледна Ърни, който се взираше в обувките си, като че ли четеше от тях.

Лийша се намръщи, но поклати глава.

– Няма значение. Не искам да съм поредната съпруга в харема. Как смее да ме води тук, без да ми каже!

– За Създателя! – сопна ѝ се Роджър. – Нямаш никакво извинение да не знаеш! Всяка красианска история, разказана някога, започва с владетел и десетките му отегчени съпруги, затворени в харема. И без това какво значение има? Вече каза, че нямаш никакво намерение да се омъжваш за него.

– Никой не те е питал – сопна се Илона.

Лийша я погледна изненадано.

– Ти си знаела, че е женен, нали така? – обвини я Лийша. – Знаела си и все пак се опита да ме изтъргуваш, като че ли съм някое добиче!

– Да, знаех – отвърна Илона. – Знам също, че би могъл да направи Хралупата на пепел или да превърне дъщеря ми в кралица. Толкова ли е грешен изборът ми?

– Не ти решаваш за кого да се омъжа – скастри я Лийша.

– Е, все някой трябва да го реши – сопна ѝ се Илона. – Беше ясно като бял ден, че ти няма да го направиш.

Лийша я изгледа свирепо.

– Я кажи какво точно им обеща, майко. И какво ти предложиха те в замяна.

– Да съм обещала ли? – изсмя се Илона. – Това е брак. Всичко, което иска съпругът, е играчка в леглото и някой да му достави бебета. Обещах, че си плодовита и че ще му родиш синове. Това е всичко.

– Отвращаваш ме – отвърна Лийша. – А и как по-точно би мог-ла да знаеш това?

– Възможно е да съм споменала шестимата ти по-големи братя – призна Илона, – които, за нещастие, са измрели в бой с демоните.

Тя цъкна тъжно.

– Майко! – извика Лийша.

– Мислиш ли, че шест са прекалено много? – попита Илона. – Притесних се, че може да съм попрекалила, но Абан веднага се съгласи и даже изглеждаше леко разочарован. Мисля, че можех да кажа и по-голямо число.

– Дори един е прекалено много! – кресна Лийша. – Да лъжеш за мъртви деца? Нищо свято ли нямаш?

– Че какво да е свято? – попита Илона. – Клетите душици на децата, които не съществуват ли?

Лийша усети как мускулът зад лявото ѝ око започна да трепка и разбра, че я очаква ужасно главоболие. Тя потри слепоочието си.

– Беше грешка, че дойдохме.

– Малко късно го осъзнаваш – отбеляза Роджър. – Дори да ни пуснат да си тръгнем сега, ще го приемат, сякаш им плюем в лицата.

Болката зад окото на Лийша направо пламна и на нея ѝ се догади.

– Уонда, донеси ми кесията с билките.

Щеше да се оправи по-лесно с майка си, ако първо вземеше тинктура за кръвооросяване, та да ѝ попремине главата.

* * *

Джардир пристигна почти веднага след като новите обитатели на двореца се бяха настанили по стаите си. Лийша се замисли дали не беше изчакал с посещението си нарочно, за да я завари сама.

Той застана на вратата, поклони се, но не влезе.

– Не искам да ви позоря. Бихте ли предпочели майка ви да присъства?

Лийша изсумтя.

– По-скоро бих взела ядрон за компания! Мисля, че бих могла да се справя с вас, ако сложите ръка там, където не ѝ е мястото.

Джардир се засмя, поклони се отново и влезе.

– Не се и съмнявам, че е така. Искам да ви се извиня за скромния подслон. Бих желал да разполагам с дворец, достоен за вашата сила и красота, но за нещастие тази бедна колиба е единственото, което Изобилието на Еверам може да предложи в момента.

На Лийша ѝ се прииска да му каже, че никога не бе виждала толкова красиво място, освен двореца на херцог Райнбек, но прег-лътна комплимента, тъй като знаеше, че красианците бяха прев-зели това място и не заслужаваха похвала за разкоша му.

– Защо не ми казахте, че вече сте женен? – попита тя рязко.

Джардир се сепна и тя видя по лицето му искрено учудване. Той се поклони дълбоко.

– Моите извинения, госпожице. Предположих, че знаете. Майка ви ме посъветва да не говоря за това, защото ревността ви била равна на красотата ви и следователно трябва наистина да ви се струва ужасно.

Лийша усети как слепоочието ѝ отново избумтя, щом той спомена майка ѝ, но не можеше да не си признае колко приятно ѝ стана от комплимента, макар да бе сладникав.

– Вашето предложение ме поласка – каза Лийша. – Създателю, та аз дори го обмислях! Но не ми харесва идеята да съм част от тълпа, Ахман. Такива неща не се правят на север. Бракът е съюз между двама, а не две десетки.

– Не мога да променя положението – отвърна Джардир, – но ви моля да не бързате с решенията си. Ще ви направя своя Първа съпруга на Северната земя и тогава ще можете да отхвърляте всяка следваща. Ако пожелаете да не взимам други зеленоземски жени за съпруги, така ще бъде. Помислете внимателно над предложението. Ако ми родите синове, моят народ няма да има друг избор, освен да приеме Хралупата като племе.

Лийша се намръщи, но нямаше да сглупи да му откаже направо. Бяха в ръцете му и го знаеха. Отново съжали за прибързаното си решение да дойде тук.

– Скоро ще падне мрак – каза Джардир, за да смени темата, след като тя не отговори. – Дойдох да поканя вас и вашите прид-ружители на алагай’шарак.

Лийша го погледна за миг, обмисляйки предложението.

– Битката, която водим с алагаите, е общото между народите ни – поясни Джардир. – Воините ми биха ви приели по-лесно, ако видят, че сме... роднини в нощта.

Лийша кимна.

– Добре, но родителите ми ще останат.

– Разбира се – рече Джардир. – Кълна се в брадата на Еверам, че тук ще са в безопасност.

– Има ли причина да се притесняваме за тях? – попита Лийша, припомняйки си злобния поглед на Дамаджи Ичах.

Джардир се поклони.

– Разбира се, че не. Просто казах очевидното. Простете ми.

* * *

Лийша бе впечатлена от стегнатите отряди, които красианските воини сформираха за проверка, когато Джардир поведе билкарката и останалите на алагай’шарак. Абан куцукаше до нея, а Лийша не можеше да му бъде по-признателна за присъствието. Тя напредваше бързо в красианския, но срещаше стотици културни норми, които не разбираше, както и останалите. Подобно на Роджър и Абан можеше да говори, без да си мърда устата, и им подсказваше шепнешком кога да се поклонят, кога да кимнат, кога да се успокоят и кога да не спорят. Всичко това ги беше опазило досега от неприятности.

Ала Лийша бе открила също така, че харесва Абан. Въпреки травмата, която го поставяше в най-ниския ешелон на общес-твото, кхафитът бе успял да запази духа и чувството си за хумор и се беше домогнал до някаква особена власт.

– Не може това да са всичките – промърмори Роджър и погледна събраните шаруми, които наброяваха повече от хиляда. – Няма начин толкова мъже да са превзели цяло херцогство. И Хралупата би могла да излезе с толкова войници.

– Не е така, Роджър – прошепна Лийша и поклати глава. – Ще излезе с дърводелци и пекари. Перачки и шивачки, които само при нужда биха хванали оръжие, за да се защитят в нощта. А тези мъже са професионални войници.

Роджър изсумтя и отново погледна строените мъже.

– Пак не са достатъчно.

– Прав сте, разбира се – каза Абан, очевидно чул всяка дума от прошепнатия им разговор. – Виждате само малка частица от воините на моя господар.

Той посочи дванайсетте отряда на двора пред грамадната порта.

– Тези са най-елитните бойци от всяко от дванайсетте племена на Красия, избрани за почетни пазачи на дамаджите си в самия град. Пред вас стои най-непобедимата военна сила в света, но дори те са нищо в сравнение с близо милион копия, който Шар’Дама Ка може да свика. Останалите от племената се разпръснаха из стотиците села на Изобилието на Еверам.

Милион копия. Ако Джардир можеше да призове дори четвърт от тях, Свободните градове щяха направо да си направят услуга, ако се предадат, а тя трябваше вече да свиква с идеята да бъде играчка в леглото на Джардир. Арлен изглеждаше сигурен, че красианската воиска е много по-малка. Лийша погледна Абан и се зачуди дали той говори истината. В ума ѝ заизскачаха десетки въпроси, но тя мъдро ги запази за себе си, за да не би да разкрият нещо повече за истинското ѝ отношение.

Никога не казвай на никого какво си мислиш, докато не им стане наложително да го чуят – бе я учила Бруна. Философия, която херцогиня Арейн, изглежда, следваше.

– А хората, които живеят в тези села? – попита Лийша. – Какво е станало с тях?

– Там си живеят още – отвърна Абан, искрено обиден. – Сигурно ни мислите за чудовища, щом се опасявате, че избиваме невинни.

– Страхувам се, че из севера се носят такива слухове – обясни Лийша.

– Е, значи не са истина – отвърна Абан. – Действително облагаме с данък завладените народи, а момчетата и мъжете обучаваме за алагай’шарак, но извън това животът им не се променя. Същевременно се носят с гордост в нощта.

Лийша отново огледа лицето на Абан за някакъв издайничес-ки знак, че преувеличението му е прераснало в лъжа, но не откри нищо. Мобилизирането на момчета и мъже за война беше ужасно, ала поне щеше да каже на обезумелите бежанци в Хралупата, че заловените им съпрузи, братя и синове са най-вероятно живи.

Из редиците на воините се надигна шепот, щом зърнаха Лийша и останалите, но техните водачи, забулени с бяло, им креснаха и шарумите замлъкнаха и застанаха за проверка. Пред тях стояха двама мъже, единият – с бял тюрбан над воинските черни одежди, а другият с белите дрехи на даматите.

– Първият син на моя господар, Джаян – каза Абан за воина, – и вторият му, Асъм.

Той посочи духовника.

Джардир излезе пред мъжете, а силата, която излъчваше, беше осезаема. Воините го гледаха със страхопочитание и дори очите на синовете му заблестяха фанатично. Лийша се изненада, че само след две седмици обучение разбираше почти всичко, което той каза.

– Шаруми на Пустинното копие! – извика Джардир. – Днес ще имаме честта към нас да се присъединят за алагай’шарак шарумите от северното племе хралупа, нашите братя в нощта.

Той посочи групата на Лийша и редиците зашепнаха възмутено.

– Те ще се бият? – поиска да узнае Джаян.

– Татко, в Евджаха ясно пише, че на жените им е забранен шарак – заропта Асъм.

– Евджахът е написан от Избавителя – отвърна Джардир. – Сега аз съм Избавителя и аз казвам как се води шарак.

Джаян поклати глава.

– Няма да се бия редом до жена.

Джардир нападна като лъв, ръката му се размаза пред чуждите погледи и той улови сина си за врата. Джаян се опитваше да си поеме въздух, докато дърпаше ръката на баща си, но хватката на Шар’Дама Ка бе желязна и синът не можа да се измъкне. Краката му се повдигнаха от земята, като пръстите му едва докосваха прахта, а Джардир изпъна ръката си.

Лийша ахна и тръгна напред, но Абан с изненадваща сила препречи пътя ѝ с патерицата си.

– Не правете глупости – прошепна той рязко.

По някакъв начин решителността в гласа му спря Лийша, тя отстъпи назад и остана да гледа как Джардир изстискваше живота от тялото на сина си. Отдъхна си облекчено, когато момчето бе хвърлено на земята, където остана да се мята и да пъхти, но поне беше напълно живо.

– Какъв е този звяр, който напада собствения си син? – попита Лийша втрещено.

Абан отвори уста да отвърне, но Гаред го превари.

– Как инак? Никой ня’а да последва в нощта баща, който не мо’е да строи дори своите си синове.

– Не ми трябва съвет от побойника на града, Гаред – сряза го Лийша.

– Не, той е прав – додаде Уонда за изненада на Лийша. – Не ги разбрах к’во викат, но моят баща щеше да ми изкърти носа, ако му кажех нещо с тоя тон. Мисля, че добре ще му се отрази да хапне малко земя.

– Изглежда, нашите обичаи не са толкова различни, колкото ви се струват отначало, госпожице – отбеляза Абан.

* * *

Алагай’шарак беше нощна чистка около града. Шарумите излязоха през северната порта и се разпростряха рамо до рамо и щит до щит. Шест племена се отправиха на изток, а другите шест на запад, помитайки по пътя си всеки изпречил им се алагай, докато не се срещнаха отново при южната порта. За да избегне още спорове, Джардир нарочно изпрати Джаян и Асъм на изток, а Лийша и останалите поведе на запад. Абан остана до портата.

Никой от племето хралупа не носеше щит и Джардир ги сложи в задната редица, като лично придружи Лийша заедно с Хасик и неколцина от Копията на Избавителя. Демоните бързо се нароиха след дал’шарумите и нападнаха труповете на събратята си, оставени за слънцето. Същите не се поколебаха да нападнат и малката групичка.

Отначало красианците се опитаха да ги защитят, но Лийша и останалите оправдаха надеждите на Джардир и бързо извадиха воините от заблудата, че им е нужна защита. Цигулката на Роджър подмамваше ядроните в капани или ги настройваше един срещу друг. Лийша замеряше алагаите с огнената си магия и ги пръскаше в пясък на вятъра. Гаред и Уонда дръзко се нахвърляха на глутници демони, като грамадният дървар ги разсичаше на парчета с брадвата и мачетето си, а лъкът на Уонда бучеше като струните на цигулката на Роджър и уцелваше всеки демон, дори едва да беше изникнал в полезрението на момичето. Тя свали дори няколко от небето, преди да успеят да се стрелнат надолу към стената от щитове.

Уонда беше доста далече от останалите, когато стрелите ѝ свършиха. Огнен демон изсъска и я нападна, но един от Копията на Избавителя нададе вик и се втурна да я защити.

Нямаше нужда да си прави труда. Уонда преметна лъка на рамо и хвана демона за рогата, извъртайки се, за да избегне огнената му плюнка. С елегантно шарусахкско завъртане тя го метна на земята. В ръката ѝ изникна защитен нож и тя преряза врата на демона.

Погледна нагоре и очите ѝ разкриха копнеж за сукървица не по-различен от този на всеки шарум, който Джардир бе виждал. Тя се усмихна на слисания дал’шарум, който миг по-рано бе тичал, за да я спаси, ала очите ѝ се разшириха и тя посочи небето.

– Внимавай! – извика тя, но прекалено късно.

От небето се спусна въздушен демон, разкъса бронята на воина и го остави открит за смъртоносните си нокти.

Всички реагираха на мига. В ръката на Роджър се появи защитен нож, който той запрати по демона едновременно с камата, която Уонда метна, последвана от три копия. Повалиха ядрона, преди да успее да отнесе плячката си в небето. Лийша вдигна полите си и се затича към ранения воин. Алагаят все още се мяташе на сантиметри от тях, когато тя коленичи до шарума. Джардир побърза да се присъедини към нея, а Гаред и Копията му довършиха демона и останаха да ги пазят.

Воинът Рестави години наред беше служил вярно на Джардир. Бронята му беше пропита с кръв. Той се мяташе, докато Лийша се опитваше да погледне раната му.

– Дръжте го на земята – нареди тя, а тонът ѝ не беше по-различен от този на една дама’тинга, свикнала да ѝ се подчиняват. – Не мога да си свърша работата, ако мърда така.

Джардир се подчини, хвана Рестави за раменете и го притисна към земята. Воинът срещна погледа на Джардир с широко отворени, подивели очи.

– Готов съм, Избавителю! – проплака той. – Благословете ме и ме изпратете по самотния път!

– Какво казва? – попита Лийша, докато режеше дебелата му роба и захвърляше изпотрошените керамични плочици от нея. Изруга, когато видя размера на зейналата рана.

– Каза ми, че душата му е готова за Рая – отвърна Джардир. – Помоли ме да го благословя за бърза смърт.

– Няма да правите нищо подобно – сопна му се Лийша. – Можете да му предадете, че дори душата му да е готова, тялото му не е.

Колко много си приличат с Пар’чин – помисли си Джардир и изведнъж усети силно липсата на стария си приятел.

Рестави очевидно умираше, но северната лечителка отказваше да го пусне да си отиде, без да се бори за него. В това имаше доблест, а и Джардир беше съвсем наясно колко много щеше да я обиди, ако не изпълнеше желанието ѝ и го убиеше, макар воинът сам да го бе помолил за това.

Джардир пое лицето на Рестави в ръцете си и го погледна право в очите.

– Ти си Копие на Избавителя! Ще тръгнеш по самотния път, когато аз наредя, не преди това. Приеми болката с отворени обятия и стой мирен!

Рестави потрепери, но кимна, след което си пое дълбоко въздух и буйстването му утихна. Лийша погледна изненадано мъжете, после избута Джардир и се захвана за работа.

– Нека стената от щитове продължи напред – каза Джардир на Хасик. – Аз ще изчакам с госпожицата, докато се погрижи за Рестави.

– И за какво? – попита Хасик. – Дори да оцелее, никога повече няма да може да вдигне копието.

– Нито ти, нито аз сме в позиция да го обсъждаме – каза Джардир. – Това е иневера. Няма да преча на моята годеница повече, отколкото бих го сторил с някоя дама’тинга.

Копията на Избавителя останаха след него и образуваха кръг, в чийто център бяха Лийша и Рестави, но от тях всъщност нямаше нужда. Роджър изтъка музикален щит и нито един алагай не посмя да припари.

– Можем да го изнесем – рече Лийша накрая. – Спрях кървенето, но се нуждае от операция и затова ще ми трябва маса и по-добра светлина.

– Ще доживее ли да се включи в нова битка? – попита Джардир.

– Жив е – отвърна Лийша. – Това не е ли достатъчно за момента?

Джардир се намръщи и започна да подбира думите си внимателно.

– Ако не може да се бие, най-вероятно сам ще отнеме живота си.

– Защото иначе ще се превърне в кхафит? – попита навъсено Лийша.

Джардир кимна.

– Това е нечовешко – отбеляза тя.

Джардир сви рамене.

– Така правим ние.

Лийша го погледна и поклати глава.

– Ето я и разликата между нас. Вашият народ живее, за да се бие, а моят се бие, за да живее. Какво ще правите, когато спечелите Шарак Ка и не ви остане нищо друго, за което да се биете?

– Тогава Ала и Небесата ще са едно – отвърна Джардир – и ще се възцари рай.

– Тогава защо не убихте този човек, когато ви помоли? – попита Лийша.

– Защото ме помолихте да не го правя – рече Джардир. – Веднъж направих грешката да пренебрегна подобна молба от ваш сънародник и това едва не коства приятелството ни.

Лийша наклони глава любопитно.

– Говорите за онзи, когото Абан нарича Пар’чин?

Джардир присви очи.

– Какво ви е казал кхафитът за него?

Лийша му отправи строг поглед.

– Нищо, освен че са били приятели и че съм му напомняла за него. Защо?

Гневът на Джардир към Абан се изпари също толкова бързо, колкото се беше появил, и остави воина с чувство на празнота и тъга.

– Пар’чин беше и мой приятел – каза той накрая – и вие сте като него в някои отношения, а в други сте различна. Пар’чин носеше сърцето на шарум.

– В смисъл?

– В смисъл, че се биеше, за да живеят другите, както вие правите, но за себе си той живееше, за да се бие. Дори когато тялото му бе изпочупено и всичко сочеше към неговата гибел, той се изправи на крака и се би до последния си дъх.

– Той е мъртъв? – попита Лийша изненадано.

Джардир кимна.

– От много години.

* * *

Лийша работи до късно през нощта в операционната на бив-ша райзънска лечебница. Режеше и съшиваше отново и отново ранения дал’шарум. Ръцете ѝ бяха покрити с кръв, а гърбът я болеше от навеждане над масата, но Рестави щеше да живее и вероятно щеше да се възстанови напълно.

Дама’тингите, които бяха превзели сградата, си шепнеха помежду си, докато наблюдаваха работата ѝ едновременно с изумление и ужас. Тя усещаше гнева им, задето се беше натрапила, и то през нощта, както и нежеланието им да изпълняват нарежданията, които тя крещеше. Преводачът ѝ обаче беше самият Джардир и нито една от жените в бели одежди не смееше да се противопоставя на Шар’Дама Ка. Уонда и Гаред бяха принудени да останат отвън, както Роджър и охраната на Джардир.

Дама’тингите, които се държаха като пленници в собствения си дом, си отдъхнаха почти осезаемо, когато Иневера връхлетя в операционната. Лицето ѝ беше посиняло от гняв, когато с тежки крачки стигна до Лийша и застана пред нея, нос срещу нос.

– Как смееш? – изръмжа Иневера със силен акцент, но на ясен тесански; около нея се носеше облак от парфюм, а разголената ѝ рокля напомни на Лийша за майка ѝ.

– Какво как смея? – поиска да узнае Лийша, без да отстъпи и на сантиметър. – Да спася живота на човек, който ти би оставила да кърви до сутринта?

Единственият отговор на Иневера бе да удари плесница на Лийша, а острите ѝ нокти ѝ пуснаха кръв. Лийша падна на земята и още преди да успее да се съвземе, жената извади нож с извито острие и тръгна към нея.

– Не си достойна да стоиш в една стая със съпруга ми, а още по-малко да лежиш в леглото му – изсъска Иневера.

Ръката на Лийша се стрелна към един от многото джобове на престилката ѝ и щом Иневера се приближи, билкарката щракна с пръсти в лицето на Дамаджахата и пръсна ослепяващия прах на малък облак.

Иневера изпищя и падна, обхващайки лицето си, а Лийша се изправи. Иневера изля кана с вода върху лицето си и когато отново погледна Лийша, целият ѝ грим се беше разтекъл на грозни ивици. Почервенелите ѝ, изпълнени с омраза очи обещаваха смърт.

– Достатъчно! – извика Джардир и застана между двете. – Забранявам ви да се биете!

– Ти ми забраняваш на мен? – повтори Иневера невярващо.

Лийша се чувстваше по същия начин – Джардир не можеше да ѝ забранява точно както и Арлен, – но сега Джардир се беше обърнал само към Иневера. Той вдигна Копието на Каджи, така че всички да го видят.

– Да, аз ти забранявам – рече той. – Смяташ ли да откажеш подчинение?

В стаята настана мълчание и другите дама’тинги се спогледаха учудено. Въпреки че Иневера беше техен предводител, Джардир беше гласът на техния бог. Лийша можеше да си представи какво би последвало, ако Дамаджахата продължи да упорства.

И наистина жената, изглежда, също го осъзнаваше и се укроти. Обърна се на пета и излезе с гневни стъпки от лечебницата, като щракна с пръсти на останалите дама’тинги да я последват.

– Ще си платя за това – промърмори си Джардир на красиански, но Лийша го разбра.

За миг раменете му се приведоха и вече не изглеждаше като непобедимия, безгрешен водач на Красия, а като собствения ѝ баща след кавга с Илона. Виждаше как Джардир вече си представя хилядите неща, които Иневера можеше да направи, за да стъжни живота му, и билкарката го съжали.

Но в следващия момент женски писък разцепи тишината и умореният мъж се изпари на мига, а на негово място отново се показа най-великият воин в света.