Пустинното копие

Осемнайсета глава МАЙСТОР ЧОЛС

333 СЗ ПРОЛЕТ

Защо се съгласи да отидеш? – попита тихо Роджър, след като Дженсън ги отведе обратно в приемната и ги остави сами да изчакат Лийша и Уонда. – Райнбек само се опитва да се отърве от теб от страх, че собствените му поданици ще се залепят за теб.

– На мен това би ми било също толкова неприятно, колкото на него – отвърна Защитения. – Не искам хората да ме възприемат като някакъв спасител. От друга страна, имам и лични причини да искам да отида в Мливари, а това, че ще стане с печата на Райнбек, е прекалено добра възможност, за да я изпусна.

– Ще им дадеш бойните защити – каза Роджър.

Защитения кимна.

– Освен всичко останало.

– Добре – отвърна Роджър. – Кога тръгваме?

Защитения го погледна.

– Няма да „тръгваме“, Роджър. Отивам сам в Мливари. Ще препускам и през нощта, не ми трябваш, за да ме бавиш. И без това имаш да обучаваш чираци.

– Има ли смисъл? – попита Роджър. – Каквото и да им правя на ядроните, определено не мога да го предам на други.

– Ядронщини – сопна му се Защитения. – Така говорят пораженците. Обучаваш чираците само от няколко месеца. Нуждаем се от тези вълшебни цигулари, Роджър. Трябва да намериш начин да ги подготвиш.

Той хвана раменете на Роджър, погледна го право в очите и Роджър видя безкрайната решителност, която кипеше в този човек, и нещо повече – вярата му в Роджър.

– Ще се справиш – заяви Защитения и стисна раменете му.

Обърна се, но трескавият му поглед бе белязал Роджър, който се почувства, сякаш твърдостта на Защитения се е вляла в него. Ако той не можеше да обучи чираците си, знаеше кой би могъл. Всичко, което трябваше да направи, бе да преглътне страха си и да отиде при този човек.

Гаред пристъпи към Защитения и падна на едно коляно.

– Нека дойда с тебе – примоли се той. – Не ма е страх да яздя по нощите. Ня’а те забавя.

– Стани – сопна му се Защитения и подритна свития крак на Гаред. Грамадният дървар бързо се изправи, но не вдигна поглед. Защитения сложи ръка на рамото му.

– Знам, че не би ме забавил, Гаред – рече той, – но и ти няма да дойдеш. Отивам сам в Мливари.

– Но нали трябва някой да те пази – възрази Гаред. – Светът има нужда от теб.

– Светът се нуждае от хора като теб повече, отколкото от мен – отвърна Защитения на Гаред, – а и не ми трябва охрана. Друга задача съм намислил за теб.

– Каквото кажеш – зарече се Гаред.

– Аз не се нуждая от охрана за разлика от Роджър – каза Защитения. Роджър го погледна ядно, но Защитения не му обърна внимание. – Както Уонда следва Лийша навсякъде, така искам и ти да следваш Роджър. Магията му с цигулката е неповторима и не можем да си позволим да я загубим. Би могла дори да преобърне силите, стига да успеем да я овладеем.

Гаред се поклони дълбоко и пристъпи в светлината, която струеше от прозореца.

– Кълна се в слънцето. – той погледна Роджър. – Няма да го изпускам от поглед.

Роджър погледна грамадния, неуравновесен дървар и го връхлетяха опасения. Не знаеше дали да си отдъхне, или да умре от ужас.

– Нека поне в кенефа да оставам сам, може ли?

Гаред се разсмя и го плесна по рамото, изкарвайки въздуха от тялото на Роджър, при което цигуларят едва не се просна на земята.

* * *

– Потеглям към крепостта Мливари, преди да залостят северната порта довечера – сподели Защитения с Лийша в каретата по пътя към лечебницата на госпожа Джизел.

Вече ѝ бе разказал за аудиенцията с херцога, минала точно както херцогинята майка бе предрекла.

– Всъщност смятам да тръгна веднага, щом стегна за път Здрачен танцьор.

Лийша беше предупредила Уонда да не се издава, ако мъжете потвърдят думите на Арейн. Момичето се справи чудесно със задачата, но Лийша доста се измъчи, за да скрие усмивката, която застрашаваше да извие нагоре крайчетата на устата ѝ.

– Така ли?

– Райнбек иска да отида от негово име при херцог Юкор и да го помоля за помощ, за да разкарат заедно красианците от тесанска земя – каза Защитения.

Лийша се престори, че кима мрачно, впечатлена от властта на херцогинята майка. Какво не би дала да можеше и тя да управ-лява така мъжете, без да се усетят дори!

Защитения я погледна с очакване.

– Какво? Няма ли да се възпротивиш на заминаването ми? – той звучеше почти разочаровано. – Няма ли да ме убеждаваш да дойдеш с мен?

Лийша изсумтя.

– Аз си имам работа в Хралупата – каза тя, без да среща пог-леда му, – а и ти не скриваш желанието си да разпространиш бойните защити във всеки град и село. Така ще е най-добре.

Защитения кимна.

– И аз тъй мисля.

До края на пътуването никой повече не продума. Пристигнаха в лечебницата точно когато чирачките сваляха чаршафите от простора.

– Гаред, моля те, помогни на момичетата да пренесат кошниците – заръча Лийша, след като празната карета потегли. Гаред кимна и тръгна.

– Уонда – каза Лийша, – Защитения ще се нуждае от боен запас за пътуването си на север. Моля те, донеси няколко връзки защитени стрели.

– Да, госпожице – каза Уонда, поклони се и влезе в лечебницата.

– Пет минути в двореца и вече всеки се кланя на всички – промърмори Роджър.

– Роджър, би ли помолил госпожа Джизел да накара момичетата да му приготвят храна за из път? – попита Лийша.

Роджър ги погледна и се намръщи.

– А може би ще е най-добре да остана и да ви правя компания.

Лийша му хвърли такъв смразяващ поглед, че той се сви. Накрая се поклони със саркастична претенциозност и си тръгна. Лийша и Защитения отидоха в конюшните, той взе магическото седло и бронята на жребеца.

– Ти ще бъдеш внимателен, нали? – попита го Лийша.

– Сега нямаше да съм жив, ако не бях внимателен – отвърна той.

– Вярно – съгласи се Лийша, – но нямах предвид само с ядроните. Херцог Юкор се слави като по-... суров човек от Райнбек.

– Имаш предвид, че съветниците му не го водят за носа ли? – попита Защитения. – Знам. И преди съм се срещал с него.

Лийша поклати глава.

– Има ли място, на което още да не си бил?

Защитения сви рамене.

– Отвъд източните планини. От другата страна на западната гора. На морския бряг след Красианската пустиня. – той я погледна. – Но един ден, ако мога, ще посетя всички тези места.

– Аз също бих желала да ги видя, ако даде Създател – каза Лийша.

– Вече нищо не спира теб или когото и да било да ходи където си поиска – каза Защитения и вдигна татуираната си ръка.

„Имах предвид – с теб“ – искаше да каже тя, но преглътна думите. От неговите ѝ стана ясно всичко. Тя беше неговият Роджър. Вече нямаше смисъл да се преструва, че не е така.

Защитения ѝ подаде ръка.

– И ти се пази, Лийша.

Лийша го плесна по ръката и го прегърна.

– Сбогом.

След час той вече препускаше на север от града и макар очите ѝ да бяха влажни, Лийша се почувства, сякаш от плещите ѝ е паднал огромен товар.

* * *

Лийша се зае като едно време в лечебницата да дава уроци на чирачките и да преглежда пациентите, докато Джизел отговаряше на писмата си. Част от съзнанието ѝ жадуваше за досег с гримоарите в чантата в стаята горе, но тя устояваше на изкушението да се потопи в науката на Арлен, защото знаеше, че направи ли го, всичко останало би се изпарило от мислите ѝ. Лийша така се пристрастяваше към ученето, както Гаред копнееше за магическата тръпка, която го побиваше, щом убие ядрон със защитената си брадва. Но тя реши поне за няколко часа да намери спокойствие в простичката наслада да стрива билки и да лекува пациенти, оплакващи се най-много от някоя счупена кост или лоша настинка.

Когато приключи с последните си прегледи и изпрати чирач-ките по леглата, Лийша свари котле чай и занесе чаша във всекидневната на Джизел. Стаята щеше да е празна по това време на нощта, а там имаше топло огнище и малко писалище. Лийша също имаше да отговаря на писма – още не бе осведомила билкарките от цялото херцогство, с които поддържаше връзка, за смъртта на Бруна миналата година. Също както не ѝ бе оставало време да стрива билки, така не бе имала време и да поддържа връзка със старите си приятели, откакто с Роджър бяха срещнали Защитения.

Щом се приближи до всекидневната, чу звука на чупещо се стъкло. Влезе в стаята и видя Роджър зад бюрото на Джизел с отворена гарафа бренди пред себе си. Огънят свистеше и пращеше гневно, а по каменното огнище лежаха мокри парчета стъкло.

– Да не искаш да подпалиш цялата сграда? – извика Лийша, извади парцал от престилката си и се втурна да бърше алкохола, преди да са го подхванали пламъците.

Роджър я пренебрегна, взе си нова чаша и я напълни.

– Госпожа Джизел няма да се зарадва, че ѝ чупиш стъклените чаши, Роджър – предупреди го Лийша.

Роджър бръкна в шарената торба, която носеше навсякъде. Беше стара, изпоцапана и загрубяла, но Роджър все още я наричаше неговата „торба с вълшебства“. Той наистина можеше да бърка в нея във всеки един момент и да вади неща, които караха и най-скептичната публика да се облещи.

Той хвърли на бюрото шепа от древните златни монети на Защитения. Те издрънчаха по писалището и половината паднаха на земята.

– Сега може да си купи още сто.

– Роджър, какво ти става? – поиска да узнае Лийша. – Ако това е, защото те отпратих по-рано...

Роджър махна пренебрежително с ръка и отпи от чашата. Лийша виждаше, че вече е много пиян.

– Дреме ми как сте се сбогували с Арлен в конюшнята.

Лийша го изгледа свирепо.

– Не съм го чукала, ако това намекваш.

Роджър сви рамене.

– И да си, твоя работа.

– Тогава какво има? – попита Лийша внимателно и отиде при него.

Роджър я погледна за миг, отново бръкна в торбата с вълшебствата и извади тънка дървена кутийка, която отвори и разкри тежък златен медальон.

– Даде ми го министър Дженсън – каза Роджър. – Това е владетелският медал за храброст. Херцогът го е връчил на Арик, задето ме е спасил в нощта, когато Речен мост падна. Никога не съм знаел.

– Той ти липсва – каза Лийша. – Нормално е. Спасил ти е живота.

– Ядронщини! – извика Роджър, грабна верижката и запрати медальона в отсрещната стена, а той издумка тежко при удара и падна на пода със силно дрънчене.

Лийша сложи ръце на раменете на Роджър, но устните му се извиха за момент и тя си помисли, че може да я удари.

– Роджър, какво се е случило? – попита тя нежно.

Роджър се дръпна от ръцете ѝ и се обърна на другата страна. За миг тя реши, че няма да каже нищо, но тогава той проговори:

– Преди си мислех, че е просто кошмар. – гласът му беше напрегнат и скован, сякаш можеше да пресекне всеки момент. – Танцувахме аз и майка ми, докато Арик свиреше на цигулка. Майка ми и един вестоносец, Джерал, пляскаха в такт. Беше извън сезона и тази нощ в странноприемницата нямаше никого.

Той си пое дълбоко въздух и преглътна трудно.

– Чу се силен трясък, нещо удари вратата. Спомням си как баща ми бе спорил същата сутрин с майстор Пайтър, защитника, но с Джерал ни казаха да не берем грижа. – Роджър се засмя безрадостно и подсмръкна. – Изглежда е трябвало, защото като се обърнахме да видим какво става, каменен демон разби вратата.

– О, Роджър! – възкликна Лийша и покри с ръка устата си, но Роджър не се обърна.

– След каменния заприиждаха огнени демони, които заизскачаха покрай краката му, докато той разбиваше касата на вратата, за да се провре. Майка ми ме грабна и ме понесе на ръце, всички се развикаха едновременно, но не помня какво казваха, освен... – той захлипа, а на Лийша ѝ се наложи да пребори импулса си да отиде при него.

Роджър бързо се съвзе.

– Джерал подхвърли магическия си щит на Арик и му каза да скрие на безопасно място мен и майка ми. Джерал взе копието си, а баща ми – железен ръжен от огнището, и двамата се обърнаха, за да препречат пътя на ядроните.

Роджър се умълча. Когато отново проговори, гласът му беше хладен и безизразен, липсваше му всякакво чувство.

– Майка ми изтича при Арик, но той я блъсна, грабна своята торба с вълшебства и избяга от стаята.

Лийша ахна и Роджър кимна.

– Честна дума. Арик ми помогна само защото майка ми ме набута при него в скривалището точно преди да я нападнат демоните. И дори тогава се опита да ме зареже.

Той се пресегна към торбата с вълшебства на Арик и прокара пръсти по износеното кадифе и напуканите кожени кръпки.

– По онова време не беше износена и избеляла. Арик беше човекът на херцога и торбата му беше ярка и нова, както подобава на един владетелски глашатай.

– Това е истината за храбростта на Арик – каза той през стиснати зъби. – Спаси торба с играчки.

Той хвана торбата в здравата си ръка и я стисна така силно, че кокалчетата му побеляха.

– Торба, която и аз разнасям навсякъде със себе си, все едно е точно толкова важна и за мен!

Той разтресе торбата в лицето на Лийша, после очите му се стрелнаха към пламъците, които буйстваха в камината. Роджър заобиколи бюрото и тръгна към огнището.

– Роджър, спри! – извика Лийша, застана на пътя му и хвана торбата. Роджър я държеше здраво и билкарката не успя да я издърпа от ръцете му, но и той не се опита да я избута от пътя си. Погледите им се приковаха един в друг, очите на Роджър бяха широко отворени като на притиснато в ъгъл животно. Лийша го обгърна с ръце, той зарови глава в гръдта ѝ и се разплака.

Когато престана да потръпва, Лийша го пусна, но Роджър се държеше здраво за нея. Очите му бяха затворени, ала устата му приближаваше нейната. Тя бързо се дръпна и хвана Роджър, който се олюля пиянски.

– Извинявай – каза той.

– Няма нищо – успокои го тя и го заведе до стола при писалището, където той седна тежко и задържа дъха си, сякаш се опитваше да укроти раздразнен стомах. Лицето му беше бледо и потно.

– Изпий ми чая – предложи Лийша. Тя му взе торбата с вълшебствата, а той я пусна без съпротива. Лийша остави торбата в един тъмен ъгъл, съвсем отдалечен от огъня, и върна на приятеля си Ариковия златен медальон, който досега бе лежал на земята.

– Защо го е оставил? – попита Роджър, загледан в медальона. – Като ни изгони херцогът, Арик взе абсолютно всичко от стаята, което не бе заковано за пода. Можеше да продаде медала заедно с всички останали неща, които изтъргува през годините, докато се носехме по течението. Така можеше да ни изкара прехраната и жилището за месеци напред. Нощите да ме вземат, можеше да покрие всичките си сметки от баровете из града, а това никак не е малко.

– Сигурно е знаел, че не го заслужава – каза Лийша. – Може би се е срамувал от постъпката си.

Роджър кимна.

– И аз така мисля. И поради някаква причина това само прави нещата да изглеждат по-зле. Искам да го мразя...

– Но той ти е бил като баща и не можеш – довърши Лийша и поклати глава. – Познавам много добре това чувство.

Лийша преобърна медальона в ръцете си и опипа гладката му обратна страна.

– Роджър, как се казваха родителите ти?

– Кали и Джесъм – отвърна той. – Защо?

Лийша остави медальона на писалището, бръкна в един от многото джобове на престилката си и извади малкия кожен вързоп, в който държеше инструментите си за защитаване.

– Щом този медал е направен, за да почете спасяването ти от клането в Речен мост, нека тогава бъде в почит на всички.

С гладък краснопис тя издълба в мекия метал КАЛИ, ДЖЕСЪМ и ДЖЕРАЛ. Когато приключи, имената заблещукаха на светлината на огъня. Роджър ги гледаше с широко отворени очи, а Лийша взе тежката верижка и му я сложи на врата.

– Погледнеш ли медала, не мисли за Арик и неговия грях. Спомни си за тези, чиято жертва не е била възпята.

Роджър докосна медальона и сълзите закапаха по златото.

– Никога няма да се отделя от него.

Лийша сложи ръка на рамото му.

– Мисля, че ще го сториш, ако от това зависи нечий живот. Ти не си Арик, Роджър. Направен си от по-твърд материал.

Роджър кимна.

– Време е да го докажа.

Той стана, но се поклати така нестабилно, че трябваше да се вкопчи в писалището, за да запази равновесие.

– На сутринта – поправи се той.

* * *

– Бъди нащрек и ме остави аз да говоря – каза Роджър на Гаред, когато влязоха в дома на Гилдията на жонгльорите. – Не се подлъгвай по милите им усмивки и шарените дрешки. Половината тук кесията ще ти измъкнат от джоба, без дори да се усетиш.

Гаред инстинктивно сложи ръка на джоба си.

– Ама не чак да я стискаш – добави Роджър. – Така само съобщаваш на всички къде я държиш.

– Какво да правя тогава? – попита Гаред.

– Просто си дръж ръцете отстрани и не давай на никого да се блъсне в теб – отвърна Роджър.

Гаред кимна и тръгна право след него, докато Роджър вървеше по коридорите. Грамадният дървар с кръстосаните брадви на гърба си привлече в дома няколко изумени погледа, но не прекалено много. Гилдията на жонгльорите си изкарваше хляба със зрелища, а тези, които го бяха зяпнали, най-вероятно се чудеха като какъв играе грамадата и в чие представление.

Накрая стигнаха кабинета на ръководителя на гилдията.

– Казвам се Роджър Полухват и съм дошъл да се срещна с ръководителя Чолс – каза Роджър на секретаря.

Човекът вдигна рязко поглед. Беше Дейвид, секретарят на Чолс, когото Роджър вече познаваше.

– Ти да не си луд да идваш след цялото това време? – прошепна грубо Дейвид, като погледна назад по коридора дали някой не ги гледа. – Ръководителят ще ти откъсне топките!

– Не и ако иска да запази своите – изръмжа Гаред. Дейвид се обърна към него и тъй като видя само две яки кръстосани ръце, изпъна назад врат, за да погледне Гаред в очите.

– Както кажете, господине – отвърна секретарят, преглъщайки тежко, и стана от масичката си насред коридора. – Ще уведомя ръководителя, че сте тук.

Той отиде до тежките дъбови врати на кабинета, почука и изчезна вътре след глухия отговор.

– Тук?! Сега?! – чу се мъжки вик оттам.

Миг по-късно вратите се отвориха с трясък и се появи ръководителят Чолс. Вместо шарените дрехи, които всички жонгльори носеха, ръководителят бе облечен с елегантна ленена риза и вълнена жилетка, брадата му беше подрязана, а косата му – вчесана назад с помада. Приличаше повече на кралска особа, отколкото на жонгльор. Като се замисли, Роджър осъзна, че никога не го беше виждал да излиза пред публика. Зачуди се дали Чолс въобще беше жонгльор.

Лицето на ръководителя изглеждаше като буреносен облак и той бързо отклони Роджър от размишленията му.

– Голям куражлия трябва да си, Полухват, щом си се върнал! Уредихме проклетото ти погребение, а при това ми дължиш... – той погледна Дейвид.

– Пет хиляди клата – добави Дейвид, – плюс-минус няколко десетки.

– Да уредим първо този въпрос – каза Роджър, извади от джоба си кесия, пълна с древните златни монети на Защитения, и я подаде на ръководителя. Монетите можеха да изплатят дълга му поне два пъти.

Очите на Чолс светнаха при вида на блещукащото злато, когато отвори кесията. Извади произволна монета и я захапа, а щом видя отпечатъка от зъбите си върху мекия метал, гневът се изпари от лицето му. Отново се обърна към Роджър.

– Предполагам, че бих могъл да отделя малко време, за да чуя оправданията ти – каза той и отстъпи настрана, за да пусне Роджър и Гаред в кабинета си. – Дейвид, донеси чай на гостите.

Дейвид донесе чая и Роджър му даде друга златна монета, която вероятно струваше повече от годишната заплата на секретаря.

– Това е за документацията, с която да ме върнеш отново към живот.

Дейвид кимна, широко ухилен.

– До залез ще те свалим от кладата и ще те върнем сред живите. – той излезе от кабинета и затвори вратата след себе си.

– Добре, Роджър – каза Чолс. – Какво, по нощите, се случи миналата година и къде беше, ядроните те взели? Един ден с Джейкъб трупате клатовете, с които да си платиш дълга, а на другия получавам бележка от някакъв чиновник да ме моли да платя кладата за тялото на майстора ти в градската морга, защото ти си бил изчезнал!

– С майстор Джейкъб ни нападнаха – отвърна Роджър. – Прекарах месеци в лечебницата, докато се възстановя, а когато оздравях, реших, че ще е най-добре да напусна града за кратко.

Той се усмихна.

– Но оттогава съм свидетел на най-великата тъпчиплевелска история, която някой някога е виждал, и най-доброто е, че е истина!

– Не е достатъчно, Полухват – каза Чолс. – Кой те е нападнал?

Роджър погледна Чолс многозначително.

– Ти кой мислиш?

Чолс се ококори и се закашля, за да го прикрие.

– Ах... ами, добре, важното е, че си добре.

– Некой те е вкарал в лечебницата? – попита Гаред и сви юмрук. – Са’о казвай къде да го намера и ще...

– Не сме тук затова – каза Роджър и сложи ръка на рамото на Гаред, без да изпуска от поглед Чолс. Ръководителят издиша тежко, напрежението му явно поспадна.

– Чаят да върви по ядроните – промърмори Чолс. – Добре ще ни дойде едно истинско питие.

Бръкна в писалището с леко треперещи ръце и извади стомна от глазирана глина и три чаши. Сипа щедро във всяка и ги подаде на събеседниците си.

– За мъдро избраните битки – рече ръководителят, вдигна чаша и щом отпи, с Роджър се спогледаха за кратко.

Гаред ги наблюдаваше подозрително и Роджър се зачуди дали здравият дървар наистина бе толкова глупав, колкото всички си мислеха. След миг обаче Гаред сви рамене и обърна чашата, поглъщайки съдържанието ѝ на един път.

Веднага се облещи, а лицето му стана яркочервено. Преви се и се разкашля силно.

– Създателю, момче, това не се гълта наведнъж! – смъмри го Чолс. – Това е анжиерско бренди и вероятно е по-старо от теб. Направено е, за да се посръбва по малко.

– Извиня’айте гос’ине – каза през дъх Гаред с вече пресипнал глас.

– В Хралупата са свикнали на разредено пиво – каза Роджър. – Огромни пенливи халби, гиганти като Гаред ги гълтат една след друга. И малкото алкохол, който имат, отива право от кацата в чашата.

– Никакъв вкус към изтънченото – съгласи се Чолс, кимайки. – А ти, Полухват?

Роджър се усмихна.

– Не помниш ли, че бях чирак на Арик все пак? – той отново отпи от чашата, разнесе течността в устата си, а накрая се наслади на вкуса, като издиша парливите изпарения на алкохола през носа си. – Пиех бренди още преди да ми поникнат космите по шишарките.

Чолс се засмя, отново бръкна в бюрото и извади кожена кесия за тютюн.

– А там, в Хралупата, пушите, нали така? – попита той Гаред, който все още покашляше. Гаред кимна.

Ръководителят се сепна и се извъртя, за да погледне Роджър.

– Значи Хралупата, викаш?

– Тъй – отвърна Роджър, щипна си от кесията на Чолс и натъпка съдържанието в лула, която се бе появила в осакатената му ръка. – Да, Хралупата.

Чолс зяпна.

– Ама ти си май свирачът вълшебник на Защитения?!

Роджър кимна, запали свещичка от фенера на бюрото на ръководителя и запухка в лулата, докато не се разгоря.

Чолс се облегна назад, загледан в Роджър. След миг кимна.

– Предполагам, че това даже не би трябвало да ме изненадва. Винаги съм мислел, че в твоята свирня има някаква магия.

Роджър му подаде свещицата, Чолс запали и своята лула, пухтейки в нея, и предаде свещта нататък към Гаред.

Тримата задърпаха мълчаливо от лулите си, но след малко Чолс изпъна гръб, изсипа недопушения тютюн и остави лулата на малка дървена стойка на бюрото си.

– Добре, Роджър, ти можеш да седиш там със самодоволната си физиономия цял ден, но мен гилдията ме чака. Значи ми казваш, че си бил в Хралупата, когато Защитения е дошъл?

– Не съм бил просто в Хралупата, когато Защитения е дошъл – отвърна Роджър. – Той отиде там заедно с мен и Лийша Пейпър.

– Дето ѝ викат вещица на защитите? – попита Чолс.

Роджър кимна.

Чолс свъси вежди.

– Ако се опитваш да ме преметнеш, Роджър, кълна се в слънцето, ще...

– Не се опитвам да те преметна – увери го Роджър. – Всичко е истина.

– И двамата с теб знаем, че за подобна история всеки жонгльор на тоя свят би убил – каза Чолс, – така че давай направо да преминем към същината. Колко искаш за нея?

– Парите вече не ме изкушават, ръководителю – отвърна Роджър.

– Само не ми казвай, че си получил някакво религиозно прос-ветление – възкликна Чолс. – Арик би се обърнал в гроба. Този Защитен може и да пълни скамейките на жонгльорско представ-ление, но ти надали мислиш, че е Избавителя, нали?

Чу се силен трясък, двамата се обърнаха и видяха едната ръкохватка на стола, отчупена в ръката на гиганта.

– Той е Избавителя – изрева Гаред – и ако някой е на друго мнение, нека ми дойде!

– Престани с тези закани! – сопна му се Роджър. – Той сам казва, че не е, и освен ако не искаш да му обясня на какъв глупак се правиш, ще стоиш мирно.

Гаред му хвърли един свиреп поглед и смрази кръвта на Роджър, който обаче пресрещна погледа със своя и не отстъпи и на сантиметър. След малко Гаред се поуспокои и погледна смутено ръководителя.

– Съжаля’ам за стола – извини се той и направи непохватен опит да закрепи ръкохватката обратно.

– О... Не се притеснявай – отвърна Чолс, но Роджър беше наясно, че столът струва повече от парите, които един жонгльор вижда наведнъж.

– Не съм аз човекът, който ще каже дали той е Избавителя, или не е. До миналата година даже си мислех, че Защитения е някаква пиянска фантасмагория. Аз самият измислих не една история за него, като си ги допълвах в движение. – Роджър се наведе към ръководителя на гилдията. – Обаче той съществува. Убива демони с голи ръце и има сили, каквито не мога да обясня.

– Жонгльорски трикове, вероятно – каза скептично Чолс.

Роджър поклати глава.

– Достатъчно селяци съм смаял с фокусите си, ръководителю. Не съм някой глупендер, който да преметнеш лесно с малко ловкост или святкащ прашец. Не казвам, че е пратен от Създателя, но той притежава истински магически сили, ясно е като бял ден.

Чолс се облегна назад и събра пръстите си.

– Да речем, че казваш истината. Това обаче все още не обяснява защо си тук, щом не искаш да ми продадеш историята.

– О, ще я продам – каза Роджър. – Написах песен, „Битката при Хралупата на дърваря“, която ще се поръчва във всяка пивница и на всеки площад в града, а от миналата година съм събрал достатъчно истории, с които на жонгльорите ще им се налага да работят само като дойде време да изпразнят шапките, за да им ги напълнят отново.

– Какво искаш тогава, щом не са пари? – попита Чолс.

– Трябва да обуча и други цигулари на вълшебната свирня – отвърна Роджър. – Но не ставам за учител. От няколко месеца имам чираци и те просвириха достатъчно добре, за да накарат публиката да се развихри, но що се отнася до демоните, омайват ги само колкото да ги направят от кръвожадно гневни просто свирепи.

– Свиренето се състои от два елемента, Роджър – каза Чолс, – умение и талант. Едното се научава, другото не. През всичките тези години не съм видял някой с талант като твоя. Имаш дарба, каквато никой учител по цигулка не би могъл да преподаде.

– Значи няма да помогнеш? – попита Роджър.

– Не съм казвал подобно нещо – отвърна Чолс. – Просто искам да те предупредя отсега. Може би все пак бихме могли да направим нещо. Арик учил ли те е на звукови сигнали?

Роджър погледна любопитно ръководителя и поклати глава.

– Това е да използваш ръцете си, за да направляваш група музиканти – каза Чолс.

– Като диригент – предположи Роджър.

Чолс поклати глава.

– Музикантите на диригента вече знаят парчето. Звуковият сигнализатор може да композира в движение и ако музикантите са наясно със знаците, направо го следват.

Роджър подскочи на стола си.

– Наистина ли?

Чолс се усмихна.

– Наистина. Имаме няколко майстори, които дават уроци по това. Ще ги изпратя всичките в Хралупата на Избавителя и ще им заръчам да изпълняват каквото кажеш.

Роджър замига.

– Не го правя само от добро сърце – увери го Чолс. – Каквито и истории да ни дадеш сега, те ще ни послужат за кратко, Избавител-неизбавител, това е знаковото събитие на нашето време, а историята едва сега се разгръща. Хралупата очевидно е центърът ѝ, пък аз от доста време мисля да пратя жонгльори нататък, но с тази зараза и после бежанците никой нямаше смелостта да отиде. Ако можеш да им обещаеш сигурност и място, където да нощуват, аз ще ги... убедя.

– Дадено – каза Роджър с усмивка.