Пустинното копие

Двайсет и шеста глава ЗАВРЪЩАНЕ В ПОТОКА НА ТИБИТ

333 СЗ ЛЯТО

Крепостта Мливари се смаляваше в далечината, докато Защитения яздеше мрачно напред. Щастието, което бе изпитал на излизане от имението на Рейджън и Елиса, беше пометено от срещата с Джейк. Разговорът се въртеше безспирно в ума му, но едва сега се появиха всички думи, които трябваше да изрече, макар че и те не му помогнаха да се отърси от измъчващото го чувство, че приятелят му е прав.

Искаше му се да се разсее и отвори книгата, която му беше дал Ронел, ала в нея не намери никаква утеха. На страниците ѝ бяха Лийшините безценни тайни на огъня, наред със скици на метални изделия, които използваха мощта му за точна стрелба. Изделия, създадени не за да убиват демони, а хора.

Ядроните ли са ни довели до ръба на унищожението – замисли се той, – или сами сме си го причинили?

Забеляза останките на някаква кула встрани от пътя точно когато слънцето вече клонеше към залез. Един от предшествениците на Юкор бе поддържал гарнизон на това място, но крепостта бе паднала под набезите на демоните и така и не я бяха възстановили. Повечето вестоносци вярваха, че е обитавана от духове, и страняха от нея. Ръждясала порта висеше, огъната и начупена, от изкривени панти, а по външната стена бяха пробити огромни дупки.

Той влезе в крепостта и върза Здрачен танцьор в защитен кръг. Съблече всичко от себе си освен препаската и си избра копие и лък. Когато се спусна мрак, смрадливите пàри започнаха да се просмукват измежду потрошените камъни на двора. Ядроните се надигаха на талази сред незащитените останки, защото инстинктът им казваше, че съществува голяма вероятност един ден плячката да се завърне. Петдесет души бяха умрели при падането на крепостта, вероятно убити от същите демони, които сега излизаха. Тези хора заслужаваха да бъдат отмъстени.

Защитения изчака, докато демоните го забележат и тръгнат към него, и чак тогава вдигна лъка си. Начело тичаше огнен демон, но още с първата стрела Защитения го отпрати от света на живите. Следващият беше каменен демон, по когото се наложи да стреля няколко пъти, преди да го убие.

Когато каменният падна, другите демони поспряха за миг, някои даже тръгнаха да бягат назад, ала защитените камъни, които Арлен бе поставил по дупките в стените и пред вратата, задържаха чудовищата в крепостта при него. Когато му свършиха стрелите, той тръгна към тях с копие и щит, но накрая захвърли и тях и продължи боя с голи ръце и крака.

С отминаването на нощта силата му само нарастваше, докато поемаше все повече и повече магия. Потънал в касапницата, той не мислеше за нищо друго, докато накрая, целият покрит в демонска сукървица, която цвърчеше по защитите му, не откри повече нито демон. Скоро след това небето се озари и малкото останали демони в околността се превърнаха в пàра, за да избягат от жарките лъчи на слънцето, което изгаряше покварата им от повърхността на земята.

Тогава обаче светлината достигна до него и той я усети като огън по кожата си. Блясъкът ѝ запари на очите му. Зави му се свят и му се догади, а гърлото му гореше. Беше мъчително да стои на слънце.

Не се случваше за пръв път. Лийша казваше, че слънчевата светлина просто изгаря излишната магия, но една друга част от него, по-първичната, знаеше истината.

Слънцето го отблъскваше. Той се превръщаше в демон и спираше да принадлежи на повърхността на земята.

Ядрото го зовеше, предлагаше му убежище. Защитеното му око виждаше безпогрешно пътеките, магически отвори, които се издигаха изпод земята. Всичките пееха една и съща песен. Никакво слънце нямаше да го гори в прегръдката на Ядрото.

Защитения започна да се разпада, приплъзвайки част от собственото си същество надолу по една от пътеките, за да я опита.

Само този път – каза си той. – За да видя дали имат слабости. Дали не можем да прехвърлим битката под земята.

Мисълта беше благородна, макар и не съвсем вярна. По-вероятно беше да го унищожат.

И без това светът би бил по-добър без мен.

Но преди да успее да се стопи, едно от димящите тела из двора изпука и присветна под влиянието на слънчев лъч, след което избухна в пламъци. Защитения се огледа и видя как телата се палеха едно по едно като празнични огнетии.

Докато ядроните горяха, собствената му болка утихна. Слънцето го изтощаваше, както винаги, но не го унищожаваше.

Засега – помисли си той. – Но скоро сигурно щеше. Най-добре да дадеш защитите на Потока на Тибит, докато още можеш.

* * *

Пред очите на Защитения започнаха да изникват познати места на път за Потока на Тибит и откъснаха вниманието му от Ядрото, връщайки го обратно в настоящето. Тук беше вестоноската пещера, където бе нощувал с Рейджън и Кийрън. Оттатък се мъдреха останките, където го бяха намерили. Там поне нямаше демони. Глутница нощни вълци бяха завзели територията и Защитения взе разумното решение да ги заобиколи отдалече. Дори ядроните гледаха да не смущават нощните вълци. Демоните бяха избивали най-дребните и най-слабите в продължение на векове и сега малкото останали хищници бяха наистина огромни. Наречени така заради гарвановочерната им козина, възрастните екземпляри достигаха сто и петдесет килограма, а глутница можеше да се справи дори с дървесен демон, стига да го притисне.

След това видя и малкото сечище, където бе осакатил Едноръкия. Защитения очакваше да завари мястото, както го бе оставил – овъглена, почернена пустош, обикаляща непокътнатия кръг, където бе устроил защитите си.

Обаче бяха минали повече от четиринайсет години и мрачното място беше обрасло с богата растителност, по-ярка дори от тази наоколо. Би го сметнал за добра поличба, ако вярваше в подобни неща.

В толкова отдалечено село като Потока на Тибит рядко се срещаха вестоносци или каквито и да било непознати, дори от Слънчево пасище или от градчето след него, и нямаше начин да не привлече внимание. Когато Защитения наближи градчето още в ранни зори, спря и зачака. Щеше да е по-добре да прекоси покрайнините и самото селище по-късно през деня, когато хората щяха да си проверяват защитите, вместо да гледат кой се задава по пътя. Щеше да стигне до Градски площад привечер, тъкмо навреме, за да си наеме стая в хана на Шопара. На сутринта единствената му работа щеше да бъде да намери градския говорител или говорителка и да предаде гримоар с бойни защити, а също и да подари няколко оръжия на онези, които междувременно ги поискат. После щеше да си замине, преди да се усетят, че е бил там. Зачуди се дали Силия все още беше говорителка на града, както в детството му.

Първата ферма, която подмина, беше на Мак Пасчър, но макар да чу животни в обора, не видя никого наоколо. Не след дълго стигна тази на Харл. Фермата на Танър беше напълно изоставена. Явно се беше случило неотдавна, тъй като защитите си бяха по местата, а нивите не бяха изгорели. Обаче животните ги нямаше, а посевите бяха в окаяно състояние, сякаш никой не ги беше поглеждал напоследък. Нямаше следи от демонско нападение. Зачуди се какво ли може да се е случило.

Фермата на Харл имаше специално значение за Защитения. До единайсетата си годишнина той не беше стигал по-далече от този чифлик, но по-важното беше, че там целуна Бени и Рена в нощта, преди майка му да умре. Каква ирония. Вече бе забравил лицето на майка си, ала помнеше всичко около тези целувки. Начинът, по който зъбите му бяха изтракали неловко с тези на Бени, и как двамата се бяха отдръпнали ужасено, мекотата и топ-лината на устните на Рена, вкусът на дъха ѝ.

Много време беше минало от последния път, когато се беше сещал за Рена Танър. Бащите им ги бяха обещали един на друг и ако Арлен не беше избягал, сега сигурно щяха да са женени, да гледат децата си и да се грижат за фермата на Джеф. Защитения се замисли какво ли ще да е станало с нея.

Всичко по пътя му изглеждаше все по-странно. Не се наложи да внимава, когато наближи Потока на Тибит, защото наоколо нямаше жива душа. Всички къщи бяха здраво заключени. Потърси датата в съзнанието си, но още беше рано за празника на лятното слънцестоене. Сигурно са ги извикали с Огромния рог.

Огромният рог се намираше в Градски площад и го надуваха при опасност. С него даваха напътствия, така че тези, които се намираха най-близо, да дойдат на помощ, за да потърсят оцелели или да построят нещо наново, стига да беше възможно. В такъв случай хората заключваха добитъка и потегляха, понякога се прибираха чак на другия ден.

Защитения знаеше, че е осъдил хората около себе си прекалено строго, когато напусна дома си. Те не бяха по-различни от тези в Хралупата на дърваря или което и да е друго село сред десетките му познати. Народът от Потока на Тибит едва ли щеше да се изправи срещу ядроните като красианците, но се съпротивляваше по свой начин – събираха се отново и отново и затвърждаваха връзката си един с друг. Когато се караха, то бе за дреболии. Никой в Потока на Тибит не би оставил съседа си гладен или без убежище, както често се случваше в Свободните градове.

Защитения подуши въздуха и огледа небето, но нямаше следи от пушек – най-сигурният знак, че е имало нападение. Наостри уши, ала не чу нищо, което да го насочи. Полута се за кратко и се отправи по пътя за Градски площад. Там някой щеше да му разкаже за атаката.

Почти се бе стъмнило, когато наближи Градски площад, и до ушите му стигна жуженето на стотици гласове. Успокои се, защото вече знаеше, че страховете му са били неоснователни, но се зачуди по какъв ли повод са се събрали всички от Потока на Тибит, за да прекарат нощта в Градски площад. Да не би най-накрая да се омъжваше някоя от дъщерите на Шопара?

Улиците бяха пусти, ала, изглежда, целият Поток на Тибит, се бе събрал. По всички веранди, врати и прозорци с изглед към площада имаше скупчени хора. Някои, като постовчаните, си бяха нарисували кръгове и стояха настрана от останалите, хванали каноните си и мълвейки молитви. Те се отличаваха явно от хората от Хълма на Богин, които се прегръщаха и плачеха. Сред тях видя и сестрата на Рена, Бени, която се бе уловила за Люсик Богин.

Проследи погледите им до средата на площада, където красива млада жена бе вързана на кол, забит в земята.

А слънцето залязваше.

* * *

Само след миг Защитения разпозна Рена Танър. Може би защото си бе мислил за нея или защото току-що бе видял сестра ѝ – просто не можеше дори след толкова много време да сбърка кръглото лице на Рена, както и дългата ѝ кестенява коса, която падаше почти до кръста.

Тя се беше отпуснала безсилно, провесена на въжетата около ръцете и гърдите си. Очите ѝ бяха отворени, но погледът ѝ блуждаеше в нищото.

– Какво, по ядроните, става тук? – изрева той и удари с пети хълбоците на Здрачен танцьор.

Огромният жребец се хвърли към площада, изривайки пръст-та под копитата си, и се вдигна на задни крака пред потресената публика. Площадът бе осветен от бледата, мъждукаща светлина на факлите и фенерите, а небето над тях беше тъмнолилаво. Ядроните щяха да изскочат всеки момент.

Защитения се хвърли от коня си, изтича при Рена и започна да я развързва. Към него пристъпи старец и размаха голям ловджийс-ки нож с изцапано острие. С острото си обоняние Защитения долови миризмата на съсирена кръв и в следващия момент разпозна Радък Закона, говорителя на Рибарска дупка.

– Не се меси, където не ти е работа, вестоносецо! – извика Закона и насочи оръжието към него. – Това момиче уби мой роднина, както и собствения си баща, и затова искаме да я видим изядрена!

Защитения погледна потресен Рена и всичко като плесница се навърза в съзнанието му. Игрите на женитба, които Бени и Рена искаха да играят с него на сеновала, игри, които бяха научили, гледайки Илейн и баща си. Тайната на Илейн, молбите ѝ към Джеф да я вземе със себе си. Среднощното пъшкане от стаята на Харл.

Спомените нахлуваха, но този път той ги разчиташе като голям човек, а не като наивно момче. Обзе го ужас, който бързо бе изместен от гняв. Посегна към Радък тъй внезапно, че говорителят не можа да реагира – улови го за китката и го преметна с хватка от шарусахк, поваляйки го на земята, а ножът изскочи от ръцете на Закона.

Защитения вдигна ножа, така че всички да го видят.

– Ако Рена Танър е убила баща си – извика той, – тогава, казвам ви, той си го е просел!

Понечи да пререже въжетата на Рена, но няколко рибарци начело с Гарик тръгнаха към него с харпуните си. Защитения заби окървавения нож в кола и се обърна, за да ги посрещне.

Това, което последва, трудно можеше да се нарече битка. Рибарците бяха силни мъже, но не бяха воини. Защитения бе обучен боец и беше по-силен от всички тях, взети заедно. Само милостта му не му позволи да ги рани сериозно, след като падаха по земята.

– Докато аз съм наоколо, никой няма да бъде изядрен! – изрева той. – Взимам я и вие не можете да ме спрете, ако ще демони да станете!

Чу се думкане и той вдигна поглед, а очите му се ококориха от почуда. Там стоеше Джордж Уоч, почти същият, както преди повече от шестнайсет години, когато Защитения го бе видял за последно, а тогава старецът вече беше прехвърлил деветдесетте.

– Може и да не успеем да направим нищо – каза той, кимна и посочи с тоягата си, – ала май не сме единствените, с които ще трябва да се мериш, момче. Напастта ще ви отнесе и двамата!

Защитения погледна накъде сочеше тоягата и разбра, че старецът беше прав. Из целия площад се надигаше мъгла и някои ядрони вече се материализираха. Рибарците по земята изпищяха и припнаха към защитите си.

По лицето на Джордж Уоч бе изписана сурова усмивка, породена от неговото праведно удовлетворение, но Защитения дори не трепна. Вместо това свали качулката си и срещна очите на пастира от Южен пост.

– Борил съм и по-страшни врагове, старче – изръмжа той и свали и робата си.

Тълпата затаи дъх при вида на татуираната му кожа.

Както винаги, първи го нападнаха огнените демони. Един скочи към Рена, но Защитения го хвана за опашката и го метна през площада. Друго изчадие се хвърли срещу него, но защитите по кожата му припламнаха и ноктите не намериха къде да се захванат. Арлен хвана челюстта на ядрона, преди да съумее да го захапе, и съществото му изплю огън в очите.

Защитите по лицето му присветнаха, поглъщайки силата на нападението, и единственото, което достигна Защитения, беше един студен полъх. През това време символите по дланите му засияваха все по-ярко и по-ярко, докато накрая не смачка муцуната на демона, след което го захвърли.

Материализира се и дървесен демон и се спусна към Здрачен танцьор, но жребецът се изправи на задните си крака и го стъпка, а защитените му копита заискриха.

Над тях отекна писък и Защитения се извъртя навреме, за да улови спускащия се въздушен демон, като използва инерцията на ядрона срещу самия него – запрати го в земята и смаза гръкляна му със защитения си крак и гръмотевичната му магия.

Нападнаха го още два дървесни демона – ритна първия в корема, магията лумна и ядронът падна на земята, а после сграбчи и втория. Направи му шарусахкски ключ на ръцете и го издърпа с всичка сила, при което откъсна ръката на демона. Метна я към Джордж Уоч, но тя отскочи от защитите на пастира.

Три огнени демона нападнаха осакатения дървесен и скоро той се разпищя, погълнат от пламъците. Другият дървесен демон се съвзе и тръгна към Защитения, но боецът се озъби насреща му и ядронът реши да не приближава повече.

– Това е Избавителя! – извика някой от тълпата.

И други подеха възгласа, някои даже паднаха на колене, обаче Защитения само се намръщи.

– Няма да избавям никого, който би оставил едно момиче на нощта! – изрева той.

Обърна се към Рена, извади ножа от стълба и сряза въжетата. Тя падна в обятията му и само за миг погледите им се срещнаха. Погледът на Рена се проясни и тя разтърси глава, сякаш за да я прочисти. Той я вдигна на гърба на Здрачен танцьор.

– Тази вещица уби сина ми! – извика Гарик Фишър.

Защитения се обърна, а в ума му изникнаха спомени от безбройните побои, които Коуби Фишър му бе нанасял като дете.

– Твоят син беше побойник и животът му не струваше една ядронска пикня! – сряза го той и се качи на седлото зад Рена. Тя се сгуши в него като дете, цялата трепереща, въпреки че нощта бе топла.

Защитения се обърна към тълпата и огледа ужасените лица. Там видя и баща си, вкопчен в Илейн Танър, и нова вълна от гняв го заля. Нищо не се беше променило, щом Джеф можеше да стои и да гледа как оставят Рена на нощта, макар да знаеше за Харл.

– Дойдох да ви науча как да се борите с демоните! – извика той на тълпата. – Но виждам, че Потокът на Тибит все още отглежда само страхливци и глупаци!

Обърна се, за да препусне нататък, ала нещо го зачовърка отвътре и той отново погледна тълпата за последен път, предлагайки ѝ последен шанс.

– Всички мъже, жени и деца, които биха предпочели да убиват ядрони, вместо да ги хранят със съседите си, да ме чакат тук утре по здрач – извика той. – Ако ли не, Ядрото да ви погълне дано!

Тогава Джеф срещна погледа му, ала си личеше, че не го разпознава.

– Рена Танър е моя роднина! – провикна се той и привлече пог-ледите на всички наоколо. – Пренощувайте в моята ферма нагоре по северния път! Рена знае пътя!

На Защитения не му трябваха указания, за да намери фермата на Джеф, но кимна и обърна Здрачен танцьор на север.

– Ей, ей, не можеш сега да приютяваш тая проклета убийца, Джеф Бейлс! – извика Радък Закона. – Съветът вече гласува!

– ’Начи най-добре да не признавам вече съвета – кресна му Джеф, – щото ако ти или който и да било дойде във фермата ми да я търси, нощта ми е свидетел, ще има още кръвопролития, та и отгоре!

Радък понечи да отвърне, но тълпата зашептя гневно и той със смущение се заоглежда наоколо, тъй като не беше сигурен на чия страна са.

Защитения изсумтя и срита Здрачен танцьор, който запрепуска през Градски площад и се отправи по пътя към фермата на неговия баща.

* * *

Рена мълча през цялото време. Беше се облегнала на него и се държеше за робата му. Няколко демона тръгнаха към тях, но Здрачен танцьор ги заобиколи и забърза, като скоро ги остави зад себе си. На два пъти жребецът направо стъпка демоните по пътя, без дори да забави ход.

Фермата на баща му си беше почти същата, каквато я помнеше. Имаше само една нова пристройка отзад на къщата. Някои от защитните стълбове по ечемиченото поле бяха издялкани от Арлен още от едно време, а през годините ги бяха лакирали многократно. Джеф поддържаше ревностно защитите си и беше внушил същото отношение и на сина си – нещо, което често бе спасявало живота на Арлен, а до голяма степен бе предопределило и съдбата му.

Дворът гъмжеше от ядрони, привлечени от къщата, които изпробваха магическата ѝ стена. Защитения утрепа два с лъка, за да очисти пътя до обора, и щом влезе на сигурно зад защитите, вкара Здрачен танцьор в едно от отделенията, застана на вратата и се зае да стреля по ядроните. Скоро пътят се очисти и той придружи Рена до къщата.

Защитения трепереше, когато остави момичето във всекидневната. Отиде да запали лампите и накладе огън в камината. Всичко наоколо му беше толкова познато, че чак сърцето го болеше. Даже миришеше по същия начин. Той едва ли не очакваше и майка му да излезе от зимника и да му заръча да се измие преди вечеря. Приближи се стара котка, която го подуши и се отърка в крака му, мъркайки. Той я вдигна и я почеса зад ушите, припомняйки си как майка му бе изродила котилото зад счупената каручка в обора.

Отиде при Рена, която седеше точно там, където я бе оставил, и си играеше с полите си.

– Добре ли си?

Рена поклати глава, забила поглед в земята.

– Не мисля, че някога въобще ще бъда добре.

– Познавам това чувство – рече Защитения. – Гладна ли си?

Щом тя кимна, той остави котката на пода, слезе в зимника и без да се учудва, видя, че той беше подреден почти по същия начин, както си го спомняше. Имаше пушена шунка и свежи зеленчуци, както и хляб в кутията. Остави всичко на дъската за рязане и напълни гърне с вода от бъчвата. Скоро над огъня къкреше яхния, която изпълни къщата с уханието си. Отвори шкафа и подреди лъжици и паници на масата. Отиде да извика Рена и намери котката, сгушена в скута ѝ. Момичето я галеше разсеяно, а сълзите ѝ капеха и сплъстяваха козината на животинчето.

Рена почти не продума, докато се хранеха, а той я наблюдаваше, съжалявайки, че не се сеща за думите, които да върнат живеца в очите ѝ.

– Хареса ли ти яхнията? – попита той, когато тя си отчупи залък, за да попие последните капки по паницата си. – Има още, ако искаш.

Тя кимна, той взе гърнето от огъня и ѝ сипа втора порция.

– Благодаря ти – каза тя. – Чувствам се кат’ че ли дни наред не съм слагала залък в устата си. Всъщност не съм, де. Не бях гладна.

– Май че доста неща са ти се насъбрали тая седмица – рече той.

Тя най-накрая срещна погледа му.

– Ти уби ония демони. Уби ги с голи ръце.

Защитения кимна.

– Защо? – попита тя.

Защитения повдигна вежда.

– Трябва ли ми причина, за да убивам демони?

– Но те ти казаха какво съм направила – обясни Рена. – И са съвсем прави. Нищо от това нямаше да се случи, ако просто бях слушала баща си. Може би наистина тря’аше да ме изядрят.

Тя отново отклони поглед, но Защитения я сграбчи за раменете и я накара да се обърне с лице към него. Очите му пламтяха, а нейните се разшириха от страх.

– Чуй ме сега добре, Рена Танър – започна той. – Баща ти не е зас-лужавал никой да го слуша. Знам какво е сторил с теб и сестрите ти в оная ферма. Един човек да го е слушал, пак е щяло да му е много. Той е причината за всички тия проблеми сега. Ти никога не си била.

Тя остана втренчена в него и той я разтърси.

– Чуваш ли ме?!

За миг Рена не помръдна, вперила поглед в него, но после бавно кимна. После кимна отново, този път по-решително.

– Т’ва, дето ни го стори, не беше редно.

– Меко казано – изсумтя Защитения.

– А горкият Коуби никому нищо лошо не беше направил – продължи Рена все по-сигурно. Тя се взря в него. – Не беше ник’ъв побойник, поне аз не съм го виждала в тая светлина. Искаше само да се ожени за мен, както си му е редът, а тате...

– ...го уби по този повод – довърши Защитения, когато тя се поколеба.

Рена кимна.

– Такива мъже не са много по-добри от демоните.

Защитения се съгласи.

– А ти трябва да се бориш с демоните, Рена Танър. Само така се живее с високо вдигната глава. Не можеш да разчиташ, че някой друг ще направи това, което сама не би направила за себе си.

* * *

Рена лежеше сгушена до огъня и спеше дълбоко, когато каручката на Джеф спря на двора рано сутринта. Защитения гледаше през прозореца и преглътна буца в гърлото си, когато видя четири деца да слизат от задната страна на каруцата – братя и сестри, които така и не беше опознал.

Последваха ги здравата старица Норийн и Илейн. Като малък Защитения си беше падал по Илейн, която дори сега беше красива, но щом видя баща си да ѝ помага да слезе, както някога бе помагал и на майка му, нещо го загложди отвътре. Не винеше Илейн, задето бе искала да се спаси от Харл – поне вече не я винеше, – но въпреки това не му стана леко, като видя колко бързо бе заела мястото на майка му.

Погледна нагоре по пътя, ала не забеляза преследвачи. Отвори вратата и излезе да ги посрещне. Децата спряха на място и го зяпнаха, а той отиде при Джеф.

– Тя спи край огъня – рече той.

Джеф кимна.

– Благодаря ви, вестоносецо.

– Разчитам, че ще удържите на обещанието си да я предпазвате от всеки, който поиска да ѝ навреди – каза Защитения и насочи към баща си татуирания си пръст.

Джеф преглътна, но кимна.

– Ще удържа.

Защитения присви очи. Джеф беше пълен с искрени на вид обещания, които имаше огромното желание да спази, но дойдеше ли моментът за действие, той често се отмяташе.

Защитения обаче нямаше друг избор и кимна.

– Взимам си коня и тръгвам.

– Почакайте, моля ви – каза Джеф и го хвана за рамото.

Защитения погледна нахалната ръка и Джеф бързо я отдръпна.

– Аз просто... – поколеба се той. – Бихме искали да останете за закуска. Най-малкото, което можем да направим за вас. Вечерта може целият град да се изтърси на площада, както казахте. Починете си тук дотогава.

Защитения го погледна. Искаше му се да се разкара от това място, но някак си копнееше да се запознае със своите братя и сестри, а и стомахът му закъркори при мисълта за една хубава закуска, както я правеха в Потока на Тибит. Като малък не бе оценявал такива неща, ала сега те му бяха скъпи спомени.

– Е, мога да поостана – каза той и им даде да го придружат обрат-но към къщата, след което децата тръгнаха да изпълняват домашните си задължения, а Норийн и Илейн се отправиха към зимника.

* * *

– Това тук е Джеф младши – рече Джеф и представи най-големия си син, когато се събраха на масата за закуска.

Момчето кимна към посетителя, но вниманието му бе насочено по-скоро към татуираните ръце и му се искаше да надзърне в сенките на качулката му.

– До него е Джени Тейлър – продължи Джеф. – Обещани са един на друг вече почти два сезона. В края на масата са най-малките ни, Силви и Чоли.

Защитения, седнал срещу децата до Рена и Норийн, се покашля, като чу имената – бяха на загиналите му майка и чичо. Отпи вода от чашата си, за да прикрие изненадата си.

– Имате прекрасни деца.

– Пастир Харал казва, че вие сте възкръсналият Избавител – изтърси малката Силви.

– Е, не съм – отвърна Защитения. – Аз съм просто един вестоносец, дошъл да съобщи добра вест.

– Вече всички вестоносци ли са като вас? – попита Джеф. – Целите изрисувани?

Защитения се усмихна.

– Само аз съм така – призна той. – Но все пак съм обикновен човек. Не съм дошъл да избавям никого.

– Но определено го сторихте за нашата Рена – намеси се Илейн. – Не можем да ви благодарим достатъчно за това, което направихте.

– Ако не го бяхте допуснали, нямаше да е нужно да ми благодарите – отвърна Защитения.

Джеф се умълча за миг при този укор.

– За това сте прав – каза той накрая, – но понякога, когато човек е сам в тълпата и тя отсъди...

– Стига си си измислял извинения, Джеф Бейлс – сопна му се Норийн. – Човекът е прав. Какво имаме на тоя свят, освен близки и роднини? Не би трябвало да ги оставяме, независимо от обстоятелствата.

Защитения я погледна. Това не беше онази Норийн от спомените му, която остана на верандата в нощта, когато майка му бе изядрена. Стоя безучастно, опита се само да спре Арлен, който искаше да помогне на майка си. Той кимна и очите му отново се стрелнаха към Джеф.

– Права е – съгласи се той. – Човек трябва да се изправя срещу тези, които биха наранили него или близките му.

– Звучите като сина ми – промълви Джеф, а очите му охладняха.

– Не ви разбрах – каза Защитения, а гърлото му се сви.

– Като мен ли? – попита Джеф Млади.

Джеф поклати глава.

– Твоят по-голям брат – каза той на сина си и всички на масата освен Рена и Защитения изписаха бърза защита във въздуха.

– Много отдавна имах друг син на име Арлен – обясни Джеф, а Илейн пое ръката му в своята и я стисна за подкрепа. – Всъщност с тази Рена тук бяха обещани.

Той кимна към момичето.

– Изядриха майката на Арлен и той избяга. – погледна надолу към масата и продължи с напрежение в гласа: – Все питаше за Свободните градове този наш Арлен. Ще ми се да вярвам, че може и да ги е достигнал...

Той млъкна и разтърси глава, сякаш за да я прочисти.

– Но сега имате това прекрасно семейство – каза Защитения с надеждата да насочи разговора към нещо по-позитивно.

Джеф кимна, взе ръката на Илейн в своите две и я стисна.

– Всеки ден благодаря на Създателя за тях, но това не значи, че не ми е тежко заради тези, които вече ги няма.

След закуска Защитения отиде в конюшнята, за да види Здрачен танцьор, макар че го направи по-скоро от желание да остане за миг насаме, отколкото от нужда. Тъкмо бе започнал да четка коня, когато вратата на обора се отвори и влезе Рена. Тя сряза ябълка на две и даде половинките на Здрачен танцьор, след което го погали по хълбоците. Жребецът изцвили нежно.

– Беше нощ, когато дотърчах дотук преди няколко дни – каза тя. – Демоните щяха да ме хванат, ако Джеф не беше прекосил защитите и не беше ударил един с брадвата си.

– Честна дума? – попита Защитения и усети буца в гърлото си, щом я видя да кимва.

– Значи си решил да не му казваш, а? – попита тя.

– Какво да му казвам? – учуди се Защитения.

– Че ти си синът му – отвърна Рена. – Че си жив и здрав и му прощаваш. Толкова дълго е чакал. Защо да го наказваш още, щом виждам прошка в очите ти?

– Ти знаеш кой съм? – попита той изненадано.

– Е, как да не знам! – сопна му се Рена. – Не съм тъпа, каквото и да си мислят останалите. Откъде ще знаеш за баща ми и какво ни е причинявал, ако не си Арлен Бейлс. Как ще знаеш, че Коуби е побойник, или коя е фермата на Джеф? Нощите да ме вземат, та ти се оправи с шкафовете, все едно си си у вас!

– Не щях никой да разбира – каза Защитения и изведнъж осъзна, че акцентът му от Потока на Тибит се бе завърнал, макар да го беше преодолял още в Мливари.

Стар вестоноски трик беше да си смениш акцента така, че да наподобява този на местните, това ги успокояваше. Бе го правил стотици пъти, но този път бе различно – сякаш беше използвал този номер от бягството си насам и чак сега говореше с истинския си глас.

Рена го ритна здраво в пищяла. Той изписка от болка.

– Това е, задето си мислеше, че не знам, и задето не каза нищо! – извика тя и го блъсна толкова силно, че той падна на купа сено в задната част на отделението. – Чаках те четиринайсет лета! Все си мислех, че ще се върнеш за мен. Бяхме обещани! Но ти въобще не си дошъл заради мен, нали така? Дори сега! Мислеше просто да наминеш и да изчезнеш, нали никой няма да разбере!

Отново го ритна и той бързо се изправи и застана зад Здрачен танцьор.

Тя беше права, разбира се. С Мливари беше същото, той си беше мислил, че може да погледне някогашния си живот, без да го докосва, сякаш искаше да махне превръзката, за да провери дали раната отдолу е зараснала. Ала той по-скоро бе оставил тези рани да гноясат и вече беше крайно време да се изцедят.

– Петминутен разговор между бащите ни не ни прави обещани, Рен – оправда се той.

– Аз помолих баща ми да говори с Джеф – каза Рена. – Тогава ти казах, че сме обещани, а после повторих думите и на верандата по залез в деня, когато потеглихте. Това ни прави такива.

Но Защитения поклати глава.

– Това, че си казала нещо по залез, не го прави истина. Не съм ти се обещавал, Рена. Всички си решихте някакви работи оная нощ, без да ме питате.

Рена го погледна, а в очите ѝ личаха сълзи.

– Може би ти не си ми се обещавал – отстъпи тя, – обаче аз го направих за теб. Това е единственото нещо, което съм правила, и е било само мое, така че ня’а си върна думите назад. Още като се целунахме, знаех, че ни е писано да бъдем заедно.

– Но ти щеше да се омъжиш за Коуби Фишър – възрази той, опитвайки безуспешно да скрие горчивината в гласа си, – който ме биеше заедно с приятелите си.

– Ти им го върна – каза Рена. – Коуби винаги се е държал мило с мен...

Тя подсмръкна и докосна огърлицата си.

– Не знаех дали въобще си жив, а исках да се измъкна...

Той сложи ръка на рамото ѝ.

– Знам, Рен. Не исках да го кажа по този начин. Не те виня за стореното. Просто исках да кажа, че нищо не е „писано“ да се случи. Ние всички просто вървим през живота и правим това, което смятаме за най-добре.

Тя го погледна.

– Искам да замина с теб. Мисля, че така ще е най-добре.

– Знаеш ли какво значи това, Рен? – попита Защитения. – Когато залезе слънцето, аз не се скривам зад защитите. Тоя живот не е безопасен.

– Да не мислиш, че тук съм в безопасност? – възкликна Рена. – Дори да не ме вържат отново на площада веднага щом тръгнеш, към кого да се обърна сега? Кой беше този, който отказа да стои отстрани и да гледа как ме ядрят?

Защитения я гледаше и се опитваше да намери думите, с които да ѝ откаже. Рибарците не бяха по-различни от които и да е побойници – той щеше да ги сплаши през нощта, ако вече не го бе сторил. Рена щеше да бъде в безопасност в Потока на Тибит. Тя заслужаваше да е на сигурно място.

Но беше ли достатъчно да имаш една проста сигурност? За него не беше, така че кой можеше да каже дали за нея ще бъде? Той винаги бе гледал с презрение на тези, които живееха в страх от нощта.

Присъствието на Рена край него сякаш сипваше сол в раната му, припомняше му всичко, което бе пожертвал в момента, в който татуира кожата си. Беше му достатъчно тежко да стои около онези, които го виждаха за пръв път. Рена го караше да се чувства, сякаш отново е на единайсет.

Но тя се нуждаеше от него и това заглуши зова на Ядрото. Днешното утро беше първото, което бе очаквал с нетърпение от Мливари насам. Дълбоко в сърцето си Защитения знаеше, че никога не би оцелял в демонския свят, но щом видя собствения си род да предлага Рена на нощта, му се бе приискало да загърби човечеството завинаги. Напуснеше ли Потока на Тибит, може би дори щеше да успее.

– Добре – каза той накрая, – стига да издържиш пътуването. Ако ме забавиш, ще те оставя в първия град, през който минем.

Рена се огледа в обора и забеляза слънчевия лъч, който се процеждаше през вратата на сеновала горе. Тя пристъпи внимателно под светлината на лъча и срещна погледа му.

– Слънцето ми е свидетел – каза тя и извади ножа на Харл, – няма да те забавя.

– Стиснала си тоя нож, все едно може да ти помогне срещу демон – отбеляза Защитения. – Дай да ти го защитя.

Рена премигна и погледна ножа, след което му го подаде. Той посегна да го вземе, но тя го дръпна изведнъж и отказа да му го остави.

– Този нож е единственото нещо на света, което си е само мое – каза тя. – Бих искала сама да си го защитя, стига да ме научиш.

Защитения я погледна със съмнение, припомняйки си колко кьопаво бе защитавала като дете. Рена забеляза изражението му и се намуси.

– Вече не съм на девет, Арлен Бейлс – сопна му се тя. – Защитавам фермата вече близо десет години и досега демон не е влизал, така че да не ме гледаш така отвисоко. Аз па си мисля, че мога да нарисувам един проклет кръг или топлинна защита не по-зле от теб!

Защитения тръсна глава в изумлението си.

– Извинявай. Защитниците в Свободните градове се държаха с мен по същия начин, като напуснах Потока на Тибит. Забравил съм колко обидно ми беше.

Рена отиде при дисагите му и извади защитен нож от канията на седлото му.

– Ето – каза тя и се върна при него. – Тая к’во прави?

Тя посочи единствената защита на върха на острието.

– И защо по острието нататък се повтаря само тази, другата защита, само дето е завъртяна? Как прави мрежа, щом няма свръзки? – тя обърна ножа в ръцете си и прокара пръст по десетките защити по плоскостта.

Защитения посочи върха.

– Това е пробождаща защита, чупи им бронята. Тези отстрани са режещи защити – позволяват на острието да се вмъкне, след като бронята вече е счупена. Режещите защити се свързват сами, ако ги завъртиш както трябва.

Рена кимна, а очите ѝ затанцуваха по линиите.

– А тези? – тя посочи символите по острието на ножа.

* * *

След вечеря Джеф впрегна каруцата и цялото семейство се отправи към Градски площад. Рена яздеше Здрачен танцьор, седнала зад Защитения.

Пристигнаха само няколко минути преди залез. Ако миналия ден площадът беше претъпкан, то сега той направо се пръскаше по шевовете. Всеки район на Потока на Тибит беше дошъл в пълен състав – мъже, жени, деца. Наброяваха повече от хиляда души и бяха напълнили улиците и по-голямата част от площада. Единственото им убежище бяха набързо замъкнатите, изрисувани със защити камъни.

Всички ги загледаха, когато пристигнаха, и без дори да отбележат семейството на Джеф, зяпнаха непознатия с качулката, яхнал грамадния защитен жребец, и момичето зад него. Тълпата се раздели, когато Защитения поведе Здрачен танцьор към средата на площада и го накара да се обърне няколко пъти, така че всички да ги видят. Свали качулката си и цялата тълпа ахна едновременно.

– Дойдох от Свободните градове, за да науча благородните хора от Потока на Тибит да убиват демони! – извика той. – Но до този момент „благородни хора“ не съм видял. Благородните хора не хвърлят беззащитни момичета на ядроните! Благородните хора не стоят със скръстени ръце, докато други ги ядрят!

Говорейки, обръщаше коня си и срещаше погледите на колкото се може повече хора.

– Тя не беше ник’во беззащитно момиче, вестоносецо! – вик-на Радък Закона и излезе пред тълпата от Рибарска дупка. – Тя е хладнокръвен убиец и съветът реши, че заслужава да бъде изядрена за злодеянията си!

– Тъй, тъй – съгласи се Защитения на висок глас. – И никой не се възпротиви на решението им!

– Хората имат доверие на своите говорители – заяви Радък.

– Истината ли казва? – обърна се Защитения към цялата тълпа. – Имате ли доверие на говорителите си?

От всички части на гъмжилото се нададоха пламенни възгласи на съгласие. Народът от Потока на Тибит се гордееше с районите си и с фамилиите, които споделяха.

Защитения кимна.

– Тогава най-добре да подложа говорителите ви на изпитание.

Той скочи от коня си, извади десет леки копия, закачени за седлото на Здрачен танцьор, заби ги в земята и ги остави да треперят в калта.

– Всеки представител на градския съвет, мъж или жена, който се бие редом с мен тази нощ, ще получи копие с бойни защити – каза той и вдигна едно от оръжията. – Ще научи и тайните на изписването им, за да можете да си направите свои оръжия. Ако той умре, може да го замести роднина.

Настана потресено мълчание и всички се обърнаха към своите говорители.

– Може ли да си помислим малко? – попита Мак Пасчър. – Да не прибързваме.

– Разбира се – каза Защитения и погледна небето. – Мисля, че имате около... десет минути. Утре по това време смятам вече да съм по пътя за Свободните градове.

Силия Яловата излезе от тълпата.

– Очаквате от нас, старейшините на Потока на Тибит, да застанем в голата нощ само с едни копия?

Защитения погледна Силия, която все още се извисяваше зап-лашително дори след всичките тези години. Неведнъж го беше пердашила с пръчка по задните части, и то всеки път за негово добро. Самата идея да застане до нея му беше по-чужда, отколкото да се втренчи в каменен демон, но този път тя се нуждаеше от един хубав пердах.

– На Рена Танър не сте ѝ дали и толкова – рече той.

– Не всички гласувахме против нея, вестоносецо – възропта Силия.

Защитения сви рамене.

– Няма значение, допуснали сте го да се случи.

– Никой не е над закона – отвърна Силия. – Когато съветът гласува, трябваше да мислим първо за града, а после за собствените си чувства.

Защитения плю в краката ѝ.

– Да върви по ядроните вашия закон, щом налага да дадете ближния си на нощта! Като искате да мислите първо за града, излезте и докажете, че сте готови да получите това, което сте отредили на другите! Иначе си взимам копията и си тръгвам.

Силия присви очи, хвана полите си и със смела крачка излезе напред. От всички страни се чуха шокирани ахкания, но Силия не им обърна внимание и взе едно от копията. Веднага я последваха пастир Харал и Брайн Широкоплещия. Грамадният дървар грабна копието си с жаден поглед. Площадчани и дървари нададоха възторжени викове.

– Някой друг да има въпроси? – попита Защитения и се огледа.

Като малък никой тук не му беше давал правото да говори, обаче сега мислеше да каже всичко, което му беше на ума. Изведнъж тълпата се оживи, но той бързо различи говорителите – островчета в потока.

– Ей, аз имам – каза Джордж Уоч.

Защитения се обърна към него.

– Питай и ще ти отвърна откровено.

– Откъде да знаем, че ти наистина си Избавителя? – попита Джордж.

– Както вече ти казах, пастире – отвърна Защитения, – не съм. Аз съм просто един вестоносец.

– Чий вестоносец? – зададе Джордж нов въпрос.

Защитения се поколеба, прозирайки капана. Ако кажеше, че е ничий, много щяха да решат, че е вестоносец на Създателя. Най-мъдро щеше да е да нарече Юкор свой покровител. Потокът на Тибит на практика беше част от Мливари и хората щяха да предположат, че защитите са подарък от херцога. Но той беше обещал да отговаря честно.

– Тази вест няма изпращач – призна той. – Намерих защитите в руини от стария свят и сам се нагърбих със задачата да ги дам на всички благородни хора, така че да започваме битката срещу демоните.

– Напастта няма да приключи, преди да се е появил Избави-теля – настоя Джордж, все едно Защитения бе попаднал в логичес-ки капан.

Но Защитения просто сви рамене и подаде на Джордж магическо копие.

– Може да се окаже, че си ти. Убий демон и разбери.

Джордж пусна бастуна си и хвана оръжието, а очите му заб-лестяха свирепо.

– Видял съм повече от сто години от тази Напаст – каза той. – Видял съм смъртта на всичките ми познати, даже на правнуците. Винаги съм се чудел защо е така, защо Създателя ме пази толкова дълго жив, щом привиква при себе си много други. Може да е, щото вярно съм имал някаква мисия.

– В Красия казват, че един мъж не може да отиде в Рая, ако не убие ядрон – каза Защитения.

Джордж кимна.

– Мъдър народ. – той продължи напред и застана до Силия, а докато минаваше, постовчаните пишеха защити във въздуха.

Руско Шопара пристъпи тежко напред и запретна ръкави на едрите си месести ръце. Сам си взе копие.

– Татко, какво правиш? – викна дъщеря му Катрин, втурна се и го хвана за ръката.

– Мисли с тая глава бе, момиче! – сопна ѝ се Шопара. – Всеки, който продава защитени оръжия, ще натрупа цяло състояние!

Той отскубна ръката си и застана до другите говорители.

Имаше раздвижване в групата на тресавците, където Коран Марш седеше на стол с твърда облегалка.

– Баща ми не може дори да се изправи без бастуна си – извика Кевин Марш. – Нека се бия вместо него.

Защитения поклати глава.

– Копието е не по-лош бастун за човека, който смята, че може да си седи в съвета и да си играе на Създател.

Тресавците размахаха юмруци срещу него и се развикаха гневно, но Защитения не им обърна внимание. Предизвикваше с поглед Коран да пристъпи напред. Остарелият говорител на Тресавище се намръщи, но се вдигна от стола си и закрета към копията. Остави бастуна си на земята до тояжката на Джордж.

Сега Защитения насочи взор към Меада Богин, която тъкмо се откъсваше от обятията на сина си и излезе от тълпата от Хълма на Богин. На минаване тя погледна Колийн, но билкарката поклати глава.

– Имам да се грижа за болни – каза тя, – да не говорим за тези, които ще извадят късмет, ако се върнат живи от голата нощ.

Мак Пасчър също поклати глава.

– Не съм толкоз тъп, че да изляза от защитите – каза той. – На мен разчитат хора, добитък... Не съм дошъл да ме ядрят!

Той отстъпи и в следващия момент балинци и пасищари нададоха недоволен рев.

– Позволи ни да изберем нов говорител, щом тоя няма топки! – извика глас от тълпата.

– Че защо да го правя? – сопна им се Защитения. – Никой от вас нямаше топките да се застъпи за Рена Танър!

– Туй не е вярно! – извика Рена и Защитения се обърна изненадано към нея.

Тя го срещна с твърд поглед.

– Джеф Бейлс се изправи срещу огнен демон заради мен преди не повече от пет нощи.

Всички погледи се извърнаха към Джеф, който се сви под всеобщото внимание. Защитения се почувства, все едно Рена го бе ритнала в устата, ала сега баща му бе поставен пред изпитание и той искаше да разбере до какво ще доведе това повече от всеки друг.

– Така ли е, Бейлс? – попита той. – Бил си се с демон на двора си?

Джеф дълго време стоя, забил поглед в земята, а после погледна към децата си. Сякаш само като ги видя, възвърна куража си и изправи гръб.

– Тъй е.

Защитения погледна балинци и пасищари, фермери и овчари от всички краища на Потока на Тибит.

– Направете Джеф Бейлс свой говорител преди залез слънце и ще му позволя да се изправи срещу демоните.

Веднага гръмнаха радостни възгласи и Норийн побутна Джеф, за да го накара да тръгне. Накрая Защитения се обърна към Радък Закона.

– Ня’а ник’во доказателство, че тия копия въобще вършат работа! – викна Закона.

Защитения сви рамене.

– Излизаш на доверие или въобще не излизаш.

– Не ви познавам, вестоносецо – заяви Закона. – Не ви знам нито откъде идвате, нито в к’во вярвате. Не знам нищо, освен т’ва дето ни го казвате, а то е, че за рибарците няма справедливост!

Много от тях закимаха и засумтяха в знак на съгласие.

– Та ще ме прощавате – продължи Радък и пристъпи на площада, обръщайки се не само към своите, а към цялата тълпа, – но не мога да ви се доверя на думите.

Защитения кимна.

– Прощавам ви. – той посочи пàрата, която вече се вдигаше под краката на говорителя. – Сега ви съветвам или да си вземете копие, или да се върнете зад защитите си.

Радък Закона издаде съвсем непристоен звук и изприпка обрат-но към защитите на рибарците с всичката бързина, на която бяха способни дъртите му крака.

Защитения се обърна към говорителите, които бяха посмели да излязат. Държаха копията неумело, тъй като бяха свикнали да си служат с инструменти, а не с оръжия, но за негова изненада не изглеждаха уплашени. Освен Джеф, който беше по-блед от люспите на снежен демон, останалите изглеждаха спокойни. Говорителите не роптаеха срещу решения, щом вече бяха взети.

– Сега демоните са най-уязвими, докато още не са се оформили напълно – обясни Защитения. – Ако побързате...

Още преди да е довършил мисълта си, Шопара изсумтя и отиде при един почти материализирал се дървесен демон. Защитения си спомни ежегодните празненства от детството си по случай слънцестоенето. Шопара изкарваше цели прасета на дълги шишове и плащаше на деца да ги въртят над огъня. Той вдигна копието си и го заби в гърдите на ядрона със същата бързина и спокойс-твие, с които бе набучвал онези прасета.

Защитите по върха на копието лумнаха и демонът изпищя. Тълпата изрева във възторг, щом видя как магията се разклони като светкавица в полупрозрачното тяло на ядрона и го разтърси. Шопара държеше здраво, докато демонът размахваше крайници, а магията затанцува по ръцете му. Копието се бе съживило и защитите му светеха. Накрая ядронът спря да се мята и Шопара издърпа оръжието от вече материализиралия се напълно труп, който падна на земята.

– Да не ’зема да се пристрастя към т’ва чувство – изсумтя Шопара и плю по трупа.

Силия беше следващата, която нападна. Избра огнен демон, който тъкмо се оформяше. Започна да го мушка от горе на долу, сякаш биеше масло, и магията залумтя, изгаряйки го от света на живите.

Коран последва примера и замахна към огнен демон по същия начин, по който би намушкал жаба в Тресавище. Кракът му обаче се сгъна, той загуби равновесие и въобще не можа да уцели ядрона. Чудовището изклокочи, щом се материализира напълно, и изкашля огнена плюнка.

– Татко! – извика Кевин Марш и изтича на площада.

Грабна едно от двете стърчащи в калта копия, замахна с него като с брадва и изби плюнката от устата на демона, който се претъркули. Плюнката остави огнена диря в калта, която Кевин проследи и намушка демона по същия начин, по който баща му се бе опитал.

Погледна решително към Защитения.

– Да не ’зема просто да стоя и да гледам как баща ми го ядрят – каза той и се озъби, предизвиквайки Защитения да се възпротиви.

Синът му Фил хвана Коран и му помогна да се върне зад магическите символи.

Защитения обаче се поклони.

– Само така.

Джеф побърза да промуши почти материализирал се огнен демон, но не стигна навреме и изчадието плю огън по него. Джеф изкрещя и вдигна копието пред себе си, сякаш за да спре плюнката.

Тълпата изкрещя от страх, ала защитите по дръжката на копието лумнаха и огънят се превърна в хладен полъх. Джеф бързо се осъзна и намушка ядрона, сякаш забиваше мотиката си в упорит корен. Стъпи върху димящия гръб на демона и измъкна копието, като че ли стъпваше върху снопче сено, закачило се за зъбците на греблото му.

Материализира се въздушен демон и Защитения захвърли робата си, улови демона и го засили към защитите на богинци. Ядронът се разтресе при досега с мрежата и падна на земята в несвяст.

– Меада Богин – викна той и посочи просналия се, безпомощен демон.

Дървесен ядрон замахна към него с клоновидната си ръка, но Защитения го хвана за китката и обръщайки силата му срещу самия него, го преметна по гръб пред Джордж Марш. Старецът го прободе, сякаш удряше с бастун в земята. Магията премина през него и погледът му доби фанатичен плам.

Пастир Харал и Брайн Широкоплещия придружиха Меада до плячката ѝ и останаха с копията си в готовност, в случай че демонът се съвземе, преди тя да го убие. Притесненията им се оказаха напразни. Тя го намушка под наклон, сякаш вкарваше кози крак под капака на бъчва.

Друг дървесен демон се оформи и Брайн и Харал го прободоха едновременно.

Сега вече всички демони се бяха материализирали. Само на площада бяха солиден брой, но повечето вече лежаха мъртви, а защитите на тълпата препречваха пътя на нови подкрепления.

Огнен демон нападна Рена и тя изкрещя, но понеже все още седеше на гърба на Здрачен танцьор, жребецът се изправи на задните си крака и го стъпка.

– Група, съберете се! – нареди Защитения на говорителите. – Копия напред!

Те изпълниха командата му, притиснаха два въздушни демона и ги убиха заедно. Защитения им даваше спокойни напътствия из площада и организираше попаденията им, готов да се притече на помощ в случай на нужда.

Но говорителите повече не потърсиха съдействието му и скоро и последните демони загинаха. Старейшините се заоглеждаха, хванали копията си вече по съвсем различен начин.

– Не съм се чувствала толкоз добре отпреди двайсет години, когато сама си цепех дървата – възкликна Силия.

Останалите изсумтяха в знак на съгласие.

Защитения погледна събралата се тълпа.

– Вашите старейшини се справиха! – извика той. – Спомнете си това следващия път, когато в двора ви изникне демон!

– Ня’а повече демони на площада – отбеляза Шопара. – Изпълнихме нашата част от сделката, сега остава и вие да изпълните своята.

Защитения се поклони.

– Сега ли?

Шопара кимна.

– В задната стаичка имам празен пергамент, на който можем да пишем.

– Добре – отвърна Защитения.

Шопара се поклони и посочи магазина си. Останалите говорители и Защитения се отправиха нататък, а Руско се обърна към тълпата.

– От утре сутринта – викна той – в магазина приемаме поръчки за защитени копия и набираме способни защитници, които да ги направят! Всичко на принципа „кой превари, той завари!“.

При тези новини тълпата зажужа.

Защитения поклати глава. Знаеше, че Шопара ще натрупа състояние. Руско винаги намираше начин да извлече изгода от неща, които хората лесно можеха и сами да направят.