Пустинното копие

Тринайсета глава РЕНА

333 СЗ ПРОЛЕТ

Здравите ръце на Рена горяха, покрити с тънък слой пот, докато усилено биеше масло. Беше ранна пролет, но Рена бе излязла само по една риза. Баща ѝ щеше да получи пристъп, ако я видеше, но той беше отзад и сечеше защитени стълбове, а Люсик и момчетата работеха на нивата.

Фермата се беше разраснала през четиринайсетте години, откакто Люсик дойде да живее при тях, ожени се за Бени и ѝ направи деца. Бяха минали през един тежък сезон, след като Илейн избяга с Джеф Бейлс. Харл се беше разбеснял и си го изкарваше на тях... най-вече на Бени, тъй като беше по-голяма. Но това спря, след като Люсик, с едрите си ръце и широки рамене, дойде да живее при тях. Оттогава Харл не бе докосвал нито една от двете, а нивата, която преди не можеше да се нарече нещо повече от голяма градина, сега нарастваше с всяка изминала година.

Мислите за онова време я върнаха обратно към Арлен Бейлс и неслучилото се бъдеще. След като вече ги бяха обещали един на друг, според уговорката трябваше тя да отиде да живее във фермата на Джеф, а не Илейн. Ала Арлен бе избягал в гората след смъртта на майка си и повече не го видяха. Хората разправяха, че ще да е умрял, особено след като Джеф отиде чак в Слънчево пасище да го търси, но без успех. Свободните градове бяха на седмици път пеша, а никой не би могъл да оцелее толкова много нощи без подслон.

Но надеждата така и не бе напуснала Рена. Погледът ѝ все прескачаше към пътя на изток, тъй като тя се молеше да го види един ден и той да я отведе.

В същия миг вдигна поглед и видя конник да се задава по пътя. Сърцето ѝ спря за миг, но конникът идваше от запад и след момент тя го разпозна.

Коуби Фишър се извисяваше върху Шишарка, една от петнистите кобили на стария Шопар. Бронята му от съединени метални парчетии и очуканата тенджера, която му служеше за шлем, бяха грижовно излъскани. Копието и щитът му бяха вързани с каиши за седлото, за да са му под ръка, но досега не бе чувала да ги е използвал някога.

Коуби си фантазираше, че е вестоносец, но не дръзваше да излезе през нощта като истинските вестоносци. Той просто разнасяше съобщенията на Руско Шопара, собственикът на смесения магазин, от единия край на Потока на Тибит до другия. Веднъж-два пъти Коуби бе нощувал в обора им на път за Слънчево пасище.

– Привет, Рена! – извика Коуби и вдигна ръка за поздрав. Тя избърса потта от челото си с опакото на ръката и се изправи пред приближаващия Коуби.

Изведнъж Коуби се опули и изчерви. Тогава Рена се усети, че е полугола. Ризата ѝ беше над коленете, а отпред се спускаше нис-ко и разкриваше доста от деколтето ѝ. Тя се подсмихна, защото притеснението му я забавляваше.

– Пак ли към Слънчево пасище? – попита тя, без да направи никакво усилие да се поприкрие.

Коуби поклати глава.

– Нося съобщение за Люсик.

– Толкова късно през деня? – попита Рена. – Какво би могло да е така...

Тя видя изражението по лицето на Коуби и се притесни. Последния път, когато дойде вест за Люсик, само преди две години, научиха, че брат му Кенър се напил, докато изпробвал вино от бъчвите, и се препънал и паднал вън от защитите. Докато слънцето успее да прогони демоните, не било останало почти нищо от тялото му за горене.

– Всички са добре, нали? – попита тя, страхувайки се от отговора.

Коуби поклати глава. Той се наведе към нея и зашепна, макар да нямаше никой наоколо.

– Бащата на Люсик починал тази сутрин – довери ѝ той.

Рена ахна и покри устата си с ръце. Фърнан Богин винаги се бе държал мило с нея, когато идваше да види внуците си. Щеше да ѝ липсва. И горкия Люсик...

– Рена! – чу се крясъкът на баща ѝ. – Влизай вътре и се покрий, момиченце! Това да не ти е анжиерски дом на греха?

Той посочи вратата с ценния си ловен нож. Острието му беше от мливарийска стомана, а дръжката от кост. Ножът никога не излизаше от обсега му.

Рена познаваше този тон и остави Коуби със зейнала уста, като се обърна и побърза да се прибере. Спря на вратата и видя как Харл крачеше към Коуби, за да го посрещне, докато той връзваше Шишарка за кол.

Баща ѝ беше сбръчкан и побелял, но възрастта сякаш само го каляваше, жилавите му мускули заякваха от работата на нивата, а кожата му беше надиплена и груба. Харл бе искал да намери съпруг за Рена, преди Илейн да напусне, но оттогава сплашваше всяко момче, което я погледнеше.

Коуби обаче беше по-висок от Харл, а и по-широк, един от най- едрите мъже в Потока на Тибит. Шопара го беше избрал за вестоносец, защото все още си я имаше побойнишката жилка и трудно се плашеше, осбено когато бе навлякъл бронята. Рена не чуваше какво си говорят, но боботещият глас на баща ѝ звучеше почтително, докато си стискаха ръцете.

– За какво е цялата суматоха? – попита Бени откъм огнището, докато режеше зеленчуци за яхнията.

– Коуби Фишър е дошъл от Градски площад – отвърна Рена.

– Каза ли защо? – попита Бени, а лицето ѝ помръкна от притеснение. – Вестоносците не идват само за да кажат здрасти.

Рена преглътна тежко.

– Татко ме извика вътре преди да разбера – излъга тя и изтича зад завесата на нейния ъгъл в общото помещение, свали мръсната си риза и си сложи истинска рокля. Все още връзваше корсета, когато излезе иззад завесата и засече Коуби, който отново я бе зяпнал.

– По ядроните, Рена! – изрева Харл и тя изчезна зад завесата, докато не се облече докрай.

Харл стоеше навъсен, когато тя се появи отново.

– Тичай да извикаш Люсик от полето, момиче, и дръж момчетата навън в обора. Вестоносецът е дошъл с тежки новини.

Рена кимна и се изстреля през вратата. Намери Люсик, който оправяше защитните стълбове в другия край на нивата, точно преди земята да почернее, овъглена от огнени демони.

Кал и Джейс бяха с него и вадеха плевели, докато баща им работеше. Бяха на седем и на десет години.

– Дойде ли време за вечеря? – попита Кал с надежда.

– Не, миличък – отвърна Рена и разроши тъмнорусата му коса. – Но ние ще приберем животните в обора. Баща ти има посетител.

– Тъй ли? – попита Люсик.

– Коуби Фишър – отвърна Рена, – носи съобщение от майка ти.

Люсик посърна и веднага се запъти към къщата. Рена тръгна обратно с момчетата и им даде да преведат прасетата и кокошките от дневните им заграждения към големия обор. Тя отвърза и Шишарка и я остави в малкия обор отзад на къщата, където държаха кобилите и пилетата. Последният им кон бе издъхнал преди две лета и сега имаха празно отделение. Рена свали колана, издърпа седлото и поводите. Обърна се, за да вземе четките и хвана Джейс да посяга към копието на Коуби.

– Долу ръцете, освен ако не си търсиш боя – каза тя и го плесна през ръцете. – Сега ти изчеткай коня и дай помията на прасетата.

Нахрани пилетата, докато момчетата си вършеха своята работа, но очите ѝ все се стрелкаха към вратата за къщата. Беше видяла двайсет и четири лета, но Харл все още се държеше с нея като с дете и я предпазваше, както правеше и с момчетата.

Малко по-късно вратата се отвори и Бени подаде глава.

– Вечерята е готова. Измийте се всички.

Момчетата извикаха възторжено и влязоха тичешком, но Рена поостана и срещна погледна на сестра си. Още от деца двете можеха да си кажат ужасно много само с един поглед и този път не беше по-различно. Рена прегърна Бени и я притисна към себе си, докато тя плачеше.

След кратко задушаващо ридание Бени се изправи, избърса сълзи с престилката си и отново влезе вътре. Рена си пое дълбоко дъх и я последва.

Трапезната маса побираше само шестима и затова момчетата бяха изпратени да вечерят до камината в общото помещение. Без да имат и бегла представа, че нещо не е наред, те се втурнаха бодро нататък, а възрастните останаха да слушат през тънката завеса, която делеше трапезарията от общото помещение, смеха и тропането им, докато се боричкаха с кучетата.

– Тръгваме призори – рече Люсик, след като Рена вече бе приб-рала паниците. – Кенър и татко вече си отидоха и на мама ще ѝ трябва мъж наоколо, преди Шопара отново да тръгне да купува „Мочурско пиво“.

– Не може ли друг да се захване? – попита Харл с кисела физиономия, докато дялаше края на защитен стълб. – Фърнан млади е почти мъж.

Фърнан млади беше синът на Кенър, кръстен на дядо си.

– Фърни е само на дванайсет, Харл – каза Люсик. – Не можем да му поверим пивоварната.

– Ами сестра ти? – настоя Харл. – Тя се ожени за онуй рибарче преди няколко лета.

– Джаш – подсказа му Коуби.

– Той е рибар – каза Люсик. – Дори да може да чисти и корми риба, от пивоварство хич не отбира. – той погледна към Коуби. – Без да се обиждаш.

– Не се обиждам – отвърна Коуби. – И без това Джаш е склонен да пие повече, отколкото вари.

– Виж ти, кой говори – сопна му се Харл. – Както чувам, Шопара те е направил вестоносче, тъй кат’ си нямал как да си върнеш кредитите за бира.

– Ти си бил голям куражлия бе, дядка – рече Коуби и тръгна да се изправя. Същевременно стана и Харл и насочи към него дългия си ловджийски нож.

– Ако си знаеш интереса, момко, веднага ше си седнеш на проклетия стол – изръмжа той.

– По ядроните! – извика Люсик и удари по масата с две ръце.

И двамата го погледнаха стъписани, а Люсик им отвърна със свирепото си изражение. На размери бе същият като Коуби, а сега беше почервенял от гняв. Те си седнаха обратно, а Харл отново хвана края на стълба си и го задяла гневно.

– Значи просто ей така ше станеш и ше ни изоставиш – рече Харл. – Ами фермата?

– За това лято свършихме с посевите – отвърна Люсик. – С Рена ще можете да плевите и да поддържате защитените стълбове, докато дойде жътва, а аз и момчетата ще се върнем за това. Че и Фърни.

– А догодина? – попита Харл.

Люсик сви рамене.

– Не зная. Може всички да дойдем да посеем, а и току-виж се окаже, че мога да прежаля едно от момчетата за през лятото.

– А аз си мислех, че сме семейство, момче – каза Харл и се изплю на пода, – но изглежда, в душата си винаги си си бил един Богин.

Той се дръпна назад от масата.

– Прави к’вото щеш. Взимай дъщерите ми, внуците ми. Само не очаквай да те потупам по рамото по тоя повод.

– Харл – понечи да каже Люсик, но старецът му махна да си мълчи, с тежка стъпка се понесе към другата стая и затръшна вратата.

Бени сложи ръка върху свития юмрук на Люсик.

– Той не искаше да каже това.

– Ох, Бен – тъжно каза той и сложи свободната си ръка върху нейната, – разбира се, че искаше.

– Хайде – каза Рена, хвана Коуби над лакътя и го издърпа от мястото му. – Да ги оставим на спокойствие и да ти намерим одеяла и някое чисто кътче в обора.

Коуби кимна и я последва зад завесата.

– Баща ти винаги ли е такъв? – попита той, след като излязоха от къщата.

– Даже го прие по-добре, отколкото очаквах – отвърна Рена, взе метла и замете едно от празните отделения.

Слънцето вече беше залязло и отвън се чуваха писъци, придружени от лумтенето на защитите, които демоните изпробваха. Животните бяха свикнали с шума, но все пак се поместваха нервно, тъй като инстинктът им подсказваше какво би станало, ако защитите не удържат.

– Люсик току-що загуби баща си – продължи Коуби. – Ще речеш, че Харл би проявил малко разбиране.

Рена поклати глава.

– Не и баща ми. Не го е грижа за ничии нужди, освен за неговите собствени. – тя прехапа устна, припомняйки си как бяха нещата, преди да дойде Люсик.

* * *

След като Коуби бе настанен благополучно в обора, Рена се върна в къщата и намери Люсик в общата стая да обяснява ситуацията на момчетата. Тя се промъкна тихо покрай тях и отиде в стаята на Бени, където я завари да сгъва дрехи и да опакова малкото си вещи.

– Вземи ме с теб – безцеремонно каза Рена.

– Какво? – попита Бени с почуда.

– Не искам да оставам сама с него – отвърна Рена. – Не мога.

– Рена, за какво... – започна Бени, но Рена я сграбчи за раменете.

– Не се прави, че не знаеш за какво говоря! – сопна ѝ се тя. – Ти знаеш какъв беше, преди да дойде Люсик.

Бени изшътка, отдръпна се и отиде да затвори вратата.

– Ти пък какво знаеш за това? – попита тя с рязък шепот. – Ти винаги си била бебчето. Не ти се е налагало да търпиш...

Тя се спря, а физиономията ѝ се изкриви от гняв и срам. Рена погледна многозначително към пазвата си.

– Аз вече не съм бебе, Бени.

– Тогава си пристегни гърдите – отвърна Бени. – Спри да се разхождаш по онази парцалива риза. Не му давай причина да те забележи.

– Това няма да го спре и ти го знаеш – каза Рена.

– Минаха почти петнайсет години, Рен – успокои я Бени. – Не знаеш какво ще направи.

Но Рена беше съвсем наясно. В сърцето ѝ нямаше съмнения. Забелязвала беше погледите на баща си, очите му, които я опипваха като хищни ръце. Иначе защо ще се държи така ревниво, щом някой мъж я погледне? Не един се бе опитвал да я спечели като по-млада. Ухажорите ѝ вече си бяха научили урока.

– Моля те – прохленчи тя и хвана ръцете на Бени, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – Вземете ме с вас.

– И какво ще кажа на Люсик? – сопна ѝ се Бени. – Той се чувства достатъчно зле, задето оставя фермата. Без теб татко никога няма да може да понесе товара.

– Би могла да му кажеш истината – предложи Рена.

Бени ѝ удари шамар. Рена залитна назад и стисна ужасено бузата си. Сестра ѝ никога не я бе удряла през живота ѝ.

Но Бени не показа и капка разкаяние.

– Веднага да си изкараш тая идея от главата – изръмжа тя. – Няма да сторя семейството ми да потъне в позор. Люсик ще ме изхвърли, ако разбере, а не след дълго целият град ще заговори. Ами Илейн? И Джеф, и децата ѝ ли да се очернят, само ’щото ти си още като бебетата?

– Не съм като бебетата! – извика Рена.

– По-тихо! – изсъска Бени.

Рена си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои.

– Не можеш да ме наричаш бебе – възрази тя – само защото не искам да ме оставяте сама с това чудовище.

– Той не е някакъв демон, Рена, той е нашият баща – рече Бени. – Давал ни е подслон и е слагал храна на масата през целия ни живот, въпреки че му се пръсна сърцето, след като умря мама. Илейн и аз понесохме това и ако се стигне дотам, и ти ще можеш.

– Илейн го понесе, като избяга да се скрие зад Джеф – каза Рена – точно както ти се криеш зад Люсик. А аз зад кого да се скрия, Бен?

– Не можеш да дойдеш с нас, Рена – заяви Бени.

В този момент Люсик влезе в стаята.

– Всичко наред ли е? Чух да си крещите.

– Добре сме – каза Бени и изгледа свирепо Рена, която разхлипана избута Люсик от пътя си и изтича до малкия си ъгъл, скрит зад завесата в общата.

* * *

Тази нощ Рена лежеше будна и слушаше писъците на ядроните на двора, както и сумтенето от стаята на Бени, тъй като с Люсик го правеха почти всяка нощ. Същият звук излизаше преди от стаята на Харл, докато майка им беше жива. А след това – когато Харл накара най-голямата им сестра да заеме мястото ѝ. Щом пък Илейн си отиде, тези звуци отново се чуваха в нощите, когато Харл придърпваше в стаята си Бени. Тогава тя не приемаше нещата толкова спокойно.

Рена се изправи, обляна в пот и с разтуптяно сърце. Надзърна зад завесата и видя момчетата, заспали дълбоко върху одеялата си. Само по парцаливата си риза, тя се промъкна през общата, отвори внимателно вратата към обора и се шмугна безшумно вътре.

Щом влезе, взе огнивото и запали фенер, който освети обора с мъждукаща светлина.

– А? – попита Коуби, присвил очи, и вдигна ръка, за да си направи завет от светлината. – Кой е?

– Рена е – каза тя, приближи и седна до него в сламата.

Светлината на фенера танцуваше по заграждението и запримига по широката гръд на Коуби, след като одеялото му се смъкна надолу.

– Рядко идват гости – поясни тя. – Помислих си, че можем да седнем и да си поприказваме малко.

– Това звучи добре – рече Коуби и изтърка съня от очите си.

– Трябва да сме тихи обаче – предупреди го Рена. – Ако татко ни хване, ще видим ядрони посред бял ден.

Коуби кимна и стрелна притеснен поглед към вратата на къщата.

– Какво е да си вестоносец? – попита Рена.

– Ами аз не съм истински вестоносец – призна Коуби. – Нямам разрешително от гилдията в Свободните градове, но дори да получех такова, не мисля, че бих оглупял чак дотам, че да почна да спя навън при демоните. Но работата за господин Шопара е по-добра от риболова. Винаги съм го мразел т’ва.

– Тъй ли? Пък аз чувам, че никога не си се захващал сериозно – каза Рена.

Коуби се засмя.

– Така си е. С Гарт и Уилъм само тичахме нагоре-надолу и вършехме простотии, но тях двамата ги обещаха и край на забавата. А не можеш да се хилиш по лодките. Плашиш рибата.

– А теб защо не са те обещали? – попита Рена.

Коуби сви рамене.

– Според тате бащите на момичетата не вярвали, че бих могъл да се задомя и да изхраня жена и деца. Май е прав. Винаги ми е харесвало повече да се мотая около смесения магазин, отколкото да работя. Ходех на риба, като ми се наложи, ама кредитите никога не ми стигаха за бирата, дето изпивах. Баща ти беше прав, кат’ каза, че господин Шопара е почнал да ме праща да донеса едно или да доставя друго само за да се изравни сметката. Но когато говорителката замоли господин Шопара да ме кара да разнасям и съобщения, той ми позволи да отседна в малката стаичка зад магазина, за да съм му под ръка... Се’а хората се отнасят с уважение към мен – допълни Коуби, – ’щото върша обществени дела. Дават ми храна и подслон, когато се окажа толкова далече от Градски площад, че да не остане време да се прибера преди здрач.

– Си’урно е страхотно – възкликна Рена – да пътуваш из целия Поток и да посещаваш всички постоянно. Аз никога не се виждам с никого.

Коуби кимна.

– Сега печеля повече, отколкот’ пия, и като събера достатъчно кредити, ще си купя свой собствен кон и ще си сменя името на Коуби Вестоноски. Може даже да си построя къща в Градски площад и да предам работата на синовете ми, като остарея.

– Значи вече мислиш, че можеш да се задомиш и да изхраниш семейство? – попита Рена.

Коуби не беше красавец, но беше добър и силен мъж с потенциал. Тя започваше да осъзнава, че Арлен може никога да не се върне за нея, а животът трябва да продължи.

Коуби я погледна в очите и кимна.

– Бих могъл – каза той, – ако някое момиче се реши да ме вземе.

Рена се наведе и го целуна по устата. Коуби се опули за миг, но в следващия момент отвърна на целувката ѝ и я обгърна със здравите си ръце.

– Знам как се държат съпругите – прошепна тя и си дръпна надолу ризата, за да разкрие гърдите си. – Много пъти съм виждала Бени и Люсик да го правят. Мога да ти бъда добра съпруга.

Коуби изпъшка и зарови муцуна в гърдите ѝ, а ръцете му тръгнаха нагоре по краката ѝ.

Отзад се раздаде силен трясък, който стресна и двамата.

– Какво, по Ядрото, става тук?! – настоя да узнае Харл, хвана Рена за косата и я издърпа от Коуби. В другата си ръка държеше дългия си ловджийски нож, остър като бръснач. Захвърли Рена настрана и опря върха на ножа в гърлото на Коуби.

– Ние само... само... – заекна Коуби, отдръпвайки се колкото се може по-назад, но гърбът му вече опираше стената на заграждението и нямаше накъде повече да мърда.

– За глупак ли ме вземаш, момче? – каза Харл. – Знам какво е било това „само“! Мислиш си, че кат’ съм те подслонил зад защитите ми, можеш да се отнасяш с дъщеря ми като с нек’ва анжиерска курва? Би тря’ало на момента да та изкормя!

– Моля ви! – проплака Коуби. – Не е, каквото си мислите! Аз наистина харесвам Рена! Искам ръката ѝ!

– Абе май искаше нещо повече – изръмжа Харл, натисна острието на ножа и по гърлото на Коуби се стече капка кръв. – Така ли си мислиш, че стават тея работи? Идваш да боднеш момичето, пък после ще ѝ искаш, така ли?

Коуби отдръпна главата си, колкото можа, а по лицето му се смесиха сълзи и пот.

– Достатъчно! – извика Люсик, сграбчи Харл отстрани за ръката и му отне ножа. Харл се извъртя и се изправи, и двамата се озоваха лице в лице, впили гневни погледи един в друг.

– Ня’аше тъй да приказваш, ако беше твойта дъщеря – каза Харл.

– И така да е – отвърна Люсик, – ня’а да те оставя да убиеш човек пред очите на момчетата ми!

Харл хвърли един поглед назад и видя Кал и Джейс да зяпат втрещени от вратата към къщата, докато Рена плачеше в обятията на Бени. Част от гнева му го напусна и раменете му увиснаха.

– Хубаво – рече той. – Рена, тая нощ ше спиш в мойта стая, че да те държа под око. А ти – той отново насочи ножа си към Коуби, който се скова от страх, – ако още веднъж погледнеш момичето ми, ще ти отрежа топките и ще ги дам на ядроните.

Сграбчи Рена отстрани за ръката и я завлече с гневна стъпка към къщата.

* * *

Рена все още трепереше, когато Харл я метна на леглото. Беше си оправила ризата, но и така изглеждаше печално неподходяща и Рена усети погледа на баща ѝ да шари по нея.

– Така ли правиш, като поканим някого в плевнята? – сопна ѝ се Харл. – Обзалагам се, че половината град ми се смее зад гърба!

– Нищо подобно! – отвърна Рена.

– Тъй ли? Пък аз сега трябва да ти вярвам ли? – надсмя ѝ се Харл. – Видях те как му се перчеше днес полугола. Май не само свинете грухтят в обора, докато вестоносчето е наоколо.

Рена нямаше какво да отговори и подсмърчайки, придърпа одеялото, за да покрие голите си рамене.

– А сега пък си самата срамежливост и искаш да се покриеш, така ли? – попита Харл. – Май е късничко, мен ако питаш.

Той си свали гащеризона, метна го на рамката на леглото, хвана края на одеялото и се приплъзна до нея. Рена изтръпна.

– Стига хленчи и заспивай, момиче – скастри я Харл. – Още една от сестрите ти ни изостави и на двама ни се отваря двойно повече работа отсега нататък.

* * *

Рена се събуди и разбра, че баща ѝ се е сгушил до нея и е преметнал ръка отгоре ѝ. Тя потрепери от погнуса и се измъкна от хватката му. Остави го да хърка и избяга от стаята.

След като си припомни съвета на Бени, откъсна дълга ивица от чаршафа на сламеника си, уви го няколко пъти около гърдите си и ги пристегна здраво. Когато приключи, погледна надолу и въздъхна. Дори така никой нямаше да я помисли за момче.

Бързо се облече, като остави корсета си хлабав, за да скрие извивките си, а косата си върза на чорлав кок.

Момчетата се размърдаха, щом сложи кашата да ври и паниците на масата. До изгрев цялата къща вече се беше оживила и Люсик изпрати момчетата да свършат сутрешната си къщна работа за последен път.

Коуби си беше тръгнал още преди закуска, но Рена предположи, че така и така не е имало смисъл да остава. Макар да не отказваше подслон, Харл не канеше всеки на масата си. Рена съжали, че не можа да се извини за поведението на баща си, пък и за своето. Беше провалила нещата и за двама им.

След сутрешната работа около фермата Харл впрегна каручката и откара всички нагоре през Градски площад до Хълма на Богин за кремацията. Пристигнаха следобед и на хълма вече се бяха събрали доста хора. Почти всички в Потока на Тибит пиеха Богиново пиво и мнозина дойдоха да почетат Фърнан Богин, който щеше да бъде изгорен.

Свещеният дом беше кацнал на върха на хълма, а пастир Харал стоеше отпред и посрещаше сърдечно всеки гост. Той беше едър човек, още ненавършил петдесет, с могъщи ръце, които се подаваха от навитите ръкави на кафявата му роба.

– Баща ти беше добър приятел и добър човек – каза той на Люсик и го стисна в прегръдките си. – На всички ни ще липсва.

Харал посочи голямата порта.

– Влез вътре и седни на предната скамейка до майка си.

Пастирът се усмихна на Рена и поради някаква причина ѝ смиг-на на минаване.

– Май неблагодарницата е излязла от скривалището си – промърмори Харл, докато сядаха на пейката зад Люсик, Бени и момчетата. Рена проследи погледа му и видя най-голямата си сестра Илейн няколко реда по-назад. Тя седеше до Джеф, Норийн Кътър и децата си. Толкова пораснали бяха!

– Дори не си го и помисляй – процеди Харл, хвана я над лакътя и стисна здраво, щом Рена понечи да ги поздрави. Той така и не беше простил на Илейн, че избяга, макар да се бе случило преди почти петнайсет години. Поради тази причина той не познаваше внуците си от нея.

– Тоя куч’син трябва да е голям смелчага, щом е дошъл – промърмори Харл, взирайки се гневно в Джеф. – Още един ядронски крадец, решил, че щом съм му дал подслон, може да избяга с някое от момичетата ми. Пак добре, че ти не свърши омъжена за онзи негодник, сина му.

– Арлен не беше негодник – каза тъжно Рена, припомняйки си как я беше целунал още като бяха деца. Тя от години му се беше възхищавала и за нея беше сбъдната мечта, че ги обещаха един на друг. Рена отказваше да приеме, че са го изядрили, но ако не беше така, тогава защо не идваше за нея?

– К’во викаш, момиче? – попита разсеялият се Харл.

– Нищо – отвърна Рена.

Церемонията продължи с напевните възхвали на Харал за Фърнан Богин, които той отправяше, докато изписваше защити по брезента, увит около тялото на Богин, за да предпази духа му по пътя му към Създателя.

Когато приключи, изнесоха тялото отвън на кладата, която Харал бе направил, и отдадоха последна почит на Фърнан, докато пламъците го поглъщаха. Рена заедно с всички останали зарисува защити във въздуха и се примоли душата му да избяга от този гъмжащ от ядрони свят, докато огънят изгаряше тялото му.

От другата страна на огъня Илейн гледаше тъжно към нея. Вдигна ръка, за да ѝ помаха и Рена заплака.

След като пламъците поутихнаха, хората тръгнаха да се разо-тиват – някои към къщата на Меада Богин, която беше приговила бюфет за скърбящите, а други поеха към домовете си. Някои бяха дошли отдалече, а ядроните не се спираха заради погребения.

– Аре, момиче, най-добре да потегляме към къщи – рече Харл и я хвана над лакътя.

– Харл Танър! – извика пастир Харал. – Ще ви помоля за секунда само!

Харл и Рена се обърнаха и видяха пастирът да се приближава, помъкнал Коуби, който вървеше, втренчил очи в краката си.

– Какво пък сега? – промърмори Харл.

– Коуби ми разказа за случилото се снощи – каза пастирът.

– Тъй ли? – попита Харл. – А разказа ли ти как ги фанах с дъщеря ми в нечестива прегръдка под собствените ми защити?

Харал кимна.

– Разказа ми и сега той иска да ти каже нещо. Нали така, Коуби?

Коуби кимна и пристъпи напред, забил поглед в ботушите си.

– Съжалявам за това, което направих. Не исках да опозорявам никого и сега смятам да се оженя за Рена, ако ми позволите.

– Ядрото да ме ’земе, ако го напра’я! – извика Харл, а Коуби пребледня и отстъпи назад.

– Е, Харл, почакай малко – каза пастир Харал.

– Не, ти чакай, пастире! – разбесня се Харл. – Това момче показа непочтителност към мен, към дъщеря ми и към светостта на защитите ми, а ти искаш просто ей така да го ’зема за син? По-добре дървесен демон да ми стане зет!

– Рена е прехвърлила възрастта, когато би трябвало да се омъжи и да си отгледа деца – каза Харал.

– Т’ва не значи, че трябва да я дам на някакъв пиян безделник, само ’щото я е катурнал на бала слама – скастри го Харл. Сграбчи Рена и я завлече към каручката. Рена погледна с копнеж към Коуби.