Пустинното копие

Двайсет и четвърта глава БРАТЯ В НОЩТА

333 СЗ ПРОЛЕТ

Ей, внимавай с бабуните, настройвам си цигулката! – извика Роджър, докато каруцата се клатушкаше по пътя.

Внимателно беше почистил и излъскал старинната цигулка, която Защитения му беше дал, и ѝ беше купил скъпи струни от Гилдията на жонгльорите. Старата му цигулка бе принадлежала на майстор Джейкъб и му се налагаше постоянно да я настройва заради лошата ѝ изработка. Преди това бе използвал тази на Арик – по-качествена, но захабена с годините, даже още преди да я строшат Джейсън Златния тон и чираците му.

Тази обаче, намерена сред някакви забравени развалини, беше съвсем друго нещо. Грифът и корпусът не бяха с извивките, с които Роджър бе свикнал, но изработката беше изкусна и дървото бе преживяло вековете, все едно са били дни. Цигулката беше дос-тойна за херцог.

– Съжалявам, Роджър – отвърна му Лийша, – но на пътя, изглежда, въобще не му пука, че си настройваш цигулката. Не знам какво го е прихванало.

Роджър ѝ се изплези и внимателно завъртя последния ключ между палеца и показалеца на осакатената си ръка, докато дърпаше струната с палеца на другата си.

– Готово! – извика той накрая. – Спри каруцата!

– Роджър, имаме да изминем още бая километри, преди да се е стъмнило – възрази Лийша.

Роджър знаеше, че тя едва понасяше и минута далеч от Хра-лупата, защото се безпокоеше за хората там, както майката се тревожи за децата си.

– Съвсем за кратко – примоли се Роджър.

Лийша цъкна с език, но му угоди. Гаред и Уонда също спряха и с любопитство погледнаха каруцата.

Роджър застана на мястото на водача и размаха цигулката и лъка. Сложи инструмента под брадичката си и погали струните с лъка, изкарвайки от тях плътно бучене.

– Чуйте само – възхити се Роджър. – Гладка като мед. В сравнение с това цигулката на Джейкъб беше детска играчка.

– Щом казваш – рече Лийша.

Роджър се намръщи за момент, но после махна пренебрежително с лъка. Двата му останали пръста стояха разперени за равновесие и така лъкът пасваше на осакатената му ръка, като че ли беше част от нея, докато танцуваше по струните. Роджър даде на музиката да се излее от цигулката и да го понесе във вихъра си.

Усещаше медала на Арик, прилепнал удобно към голата му гръд под шарената туника. Вече не отключваше болезнени спомени. Вместо това тежестта на медала му вдъхваше увереност, беше начин да почете тези, които бяха умрели за него. Той се чувстваше по-силен, когато знаеше, че медалът е там.

Това не беше първият талисман, който Роджър носеше със себе си. Години наред бе пазил кукла от дърво и канап със златист кичур от главата на майстора си за коса. Тя бе стояла в таен джоб в пояса на шарените му панталони. Преди това беше кукла, завършена с кичур от червеникавата коса на майка му.

Но с този медальон Роджър усещаше как и Арик, и родителите му бдят над него, а той им говори чрез цигулката си. Той свиреше своята любов, самотата и съжалението си. Разказа им всичко, което не можеше в реалния живот.

Когато свърши, Лийша и останалите го гледаха втренчено с навлажнени очи, като че ли бяха омагьосани ядрони. Трябваха им няколко секунди, докато потръскат глави и се осъзнаят.

– Никога не съм чувала нещо толкова красиво – възкликна Уонда.

Гаред изсумтя, а Лийша извади кърпичка, за да избърше сълзите си.

Оттам нататък пътуването до Хралупата на Избавителя беше озвучено от музиката на Роджър, който спираше единствено, когато ръцете му притрябваха за нещо друго. Той знаеше, че се връщат при същите проблеми, които бяха оставили, но все пак херцогът и Гилдията на жонгльорите им бяха обещали помощ, а и медальонът на врата му му вдъхваше увереност, затова в него зрееше надеждата, че всичките им проблеми могат да се решат.

* * *

Оставаше им още ден, за да стигнат до Хралупата, ала ето че всичко се задръсти от бежанци, много от които бяха разпънали палатки и защитни кръгове точно на пътя. Лийша веднага позна, че са лактънци, защото бяха, общо взето, набити хора, ниски и кръглолики и изглеждаха по-скоро привикнали към палубата, отколкото към сушата.

– Какво се е случило? – попита Лийша първия срещнат – млада майка, която крачеше, за да успокои плачещото си дете.

Жената я погледна с празен, неразбиращ поглед и Лийша слезе от каручката. Тогава жената видя престилката ѝ с джобове и сякаш ѝ просветна.

– Моля ви – рече жената и ѝ подаде пищящото бебе. – Мисля, че е болен.

Лийша го пое в ръце и прокара прецизните си пръсти по него, за да премери пулса и температурата му. След миг го хвана с една ръка и сложи в устата му кокалчето на пръста на другата си. Детето веднага утихна и засука енергично.

– Нищо му няма – отсече тя. – Просто усеща притеснението на майка си.

Жената видимо се успокои и въздъхна облекчено.

– Какво се е случило? – попита отново Лийша.

– Красианците – отвърна жената.

– Създателю, вече са нападнали Лактън? – попита Лийша.

Жената поклати глава.

– Разпрострели са се из райзънските селца, накарали са жените да се покрият, а мъжете са завлекли да се бият с демони. Избират си райзънски момичета за съпруги, както фермерите избират кое пиле да заколят, а момчетата водят в тренировъчни лагери, където ги учат да мразят собствените си семейства.

Лийша се намръщи.

– Селцата вече не са безопасно място – продължи жената. – Тези, които можеха, тръгнаха към същинския Лактън, а някои останаха да защитават домовете си, но останалите тръгнахме към Хралупата да търсим Избавителя. Нямаше го, но хората казват, че е отишъл в Анжие, затова и ние тръгваме нататък. Ха да видим дали той няма да оправи нещата.

– Всички така се надяваме – въздъхна Лийша, запазвайки съмненията си за себе си.

Върна ѝ бебето и се качи отново в каручката.

– Трябва веднага да стигнем в Хралупата – каза тя на останалите и погледна Гаред.

– Освободете пътя! – гръмна лъвският рев на огромния дървар и хората се изпотрепаха, за да се дръпнат, докато той напредваше към тях с тежкия си кон. Палатки, одеяла и защити бяха вдигнати на мига. Лийша съжаляваше, че всичко това се налага, но каручката не можеше да излезе от пътя, а децата ѝ се нуждаеха от нея.

Щом вече можеха да се придвижат между хилядите бежанци, четиримата препуснаха в галоп, но до залез все още бяха далеч от Хралупата. Само един мек поглед от Лийша бе достатъчен, за да накара Роджър да подхване цигулката, и те продължиха в мрака, като се водеха единствено от светлината на Лийшината светеща тояга, а музиката на Роджър им беше щит срещу ядроните.

Лийша виждаше демоните на ръба на светлината, които се люлееха в такт с музиката, докато бавно следваха Роджър хипнотизирани.

– По-добре щеше да е, ако нападаха – заяви Уонда. Държеше в готовност грамадния си лък, зареден със защитена стрела.

– Странно си е – съгласи се Гаред.

Към полунощ вече бяха стигнали до колибата на Лийша в покрайнините на Хралупата. Спряха само за малко, докато Лийша прибере най-ценното от товара им, преди да продължат в мрака към самото градче.

Ако преди им бе изглеждало пренаселено, то положението сега беше в пъти по-зле. Бежанците от Лактън бяха пристигнали по-подготвени, с палатки, защитни кръгове и покрити каручки с провизии, но се бяха изсипали по ръба на забраната от почти всички страни и така отнемаха от силата на магията ѝ.

Лийша се обърна към Гаред и Уонда.

– Намерете останалите дървари и разчистете забраната. Всяка палатка или каручка на по-малко от три метра от великозащитата да се премести или ядроните ще закрачат по улиците.

Двамата кимнаха и тръгнаха.

Тя се обърна към Роджър.

– Намери Смит и Джона. Искам да свикаме съвета още тази нощ. Не ме интересува кой си е легнал.

Роджър кимна.

– Сигурно няма нужда да питам къде ще бъдеш ти.

Той скочи от каручката и вдигна качулката на защитеното си наметало, а тя обърна към лечебницата.

* * *

Джардир вдигна поглед, когато Абан докуцука до тронната зала.

– Днес ми изглеждаш почти пъргав, кхафите.

Абан се поклони.

– Пролетният въздух ми вдъхва сили, Шар’Дама Ка.

Ашан изсумтя от едната страна на Джардир. Джаян и Асъм не реагираха, тъй като се бяха научили да не се заяждат с Абан пред баща си.

– Какво знаеш за това място, наречено Хралупата на Избави-теля? – попита Джардир, без да им обръща внимание.

– Търсите Защитения? – попита Абан.

Ашан се хвърли срещу търговеца и го сграбчи за врата.

– Откъде си чул това име, кхафите?! – настоя той. – Ако пак си подкупвал ний’даматите за информация, ще те...

– Ашан, достатъчно! – извика Джардир, докато Абан се гърчеше немощно, останал без дъх.

Дамаджият обаче не се подчини достатъчно бързо и Джардир без повече приказки го изрита отстрани. Ашан се строполи върху излъскания каменен под.

– Бихте ударили мен, вашия верен Дамаджи, вместо свинеядеца кхафит? – попита изумено Ашан, щом успя да си поеме въздух.

– Ударих те, защото не се подчини на заповедта ми – поправи го Джардир и изгледа всички в залата. Алеверак и Маджи, Джаян и Асъм, Ашан, Хасик, даже и стражите на вратата. Погледът му избегна единствено Иневера, която се бе изтегнала в прозрачната си роба на легло от ярки копринени възглавници до трона му.

– Уморих се от тази игра и затова казвам пред всички ви – ще убия следващия, който посегне на друг в мое присъствие, без да съм му дал разрешение.

Абан тъкмо започна да се подсмихва, когато Джардир се врътна към него с гневно изражение.

– А ти, кхафите – изръмжа той, – следващия път, когато ми отговориш на въпроса с въпрос, ще ти извадя дясното око и ще те накарам да го изядеш.

Абан пребледня, а Джардир гневно закрачи обратно към трона си и седна тежко.

– Откъде разбра за онзи, когото наричат Защитения? На даматите им отне много време, докато изтръгнат името му от устата на чинския свещеник.

Абан поклати глава.

– Чините само за това говорят, Избавителю. Съмнявам се, че след разпитите сте научили нещо, което не сте могли да чуете и на улицата срещу няколко трохи хляб или добра дума.

Джардир се намръщи.

– И според разказите той се намира в градче, наречено Хралупата на Избавителя, нали? – Абан кимна. – Какво знаеш за него?

– До преди година се е наричало Хралупата на дърваря – рече Абан – и е било малко село, подчинено на херцога на Анжие, което се е занимавало със сечене на дървета за дървесина и гориво. Непрактично е да се кара дърво през пустинята, така че не съм имал работа с тях, но познавам един човек, който може и да е там. Продава качествена хартия.

– Какво ни грее това? – сопна му се Ашан.

Абан сви рамене.

– Не зная, дамаджи.

– А какво си чувал за това място след промяната на името? – настоя Джардир.

– Защитения е дошъл при тях миналата година по време на ужасна чревна зараза, когато защитите им вече не са издържали – отвърна Абан. – Убил е стотици алагаи с голи ръце и е научил градчето да води алагай’шарак.

– Невъзможно – намеси се Джаян. – Чините са прекалено слаби и страхливи, за да се изправят в нощта.

– Може би не всички – предположи Абан. – Спомнете си Пар’чин.

Джардид му хвърли свиреп поглед.

– Никой не помни Пар’чин, кхафите – изръмжа той. – Добре ще е и ти да го забравиш.

Абан кимна и се поклони толкова ниско, колкото му позволи патерицата.

– Сам ще разбера – реши Джардир, – а ти идваш с мен.

Всички го погледнаха учудено.

– Хасик, намери Шанджат. Кажи му да свика Копията на Избавителя.

Това бе името, което беше приел отрядът на Джардир от Лабиринта, след като стана лична стража на Шар’Дама Ка. Копията на Избавителя бяха петдесет от най-изкусните дал’шаруми в Красия, водени от кай’шарума Шанджат.

Хасик се поклони и тръгна на мига.

– Мислите ли, че това е мъдро, Избавителю? – попита Ашан. – Не е безопасно да се отделяте от войската си на вражеска територия.

– Нищо не е безопасно на тоя свят за тези, които водят Шарак Ка – отвърна Джардир.

Той сложи ръка на рамото на Ашан.

– Но ако си загрижен, можеш да дойдеш с мен, приятелю.

Ашан се поклони дълбоко.

– Това е пълно безумие! – изръмжа Алеверак. – Хиляда от чинските слабаци биха преборили дори Копията на Избавителя.

Джаян изсумтя.

– Силно се съмнявам, старче.

Алеверак се обърна към Джардир, който кимна утвърдително. Старият дамаджи посегна към Джаян и в следващия момент момчето се озова по гръб на земята.

– Ще те убия за това, старче – изрева Джаян и бързо скочи на крака.

– Пробвай, момче – предизвика го Алеверак, застана в бойната стойка на шарусахк и го подкани с ръка. Джаян се озъби, но в последния момент погледна баща си.

Джардир се усмихна.

– Разбира се, опитай се да го убиеш.

По лицето на Джаян се изписа злокобна усмивка, но след секунда той пак се озова на пода, а Алеверак дърпаше ръката му, за да увеличи бавния натиск на петата си върху трахеята на Джаян.

– Достатъчно – отсече Джардир.

Алеверак веднага отпусна хватката и отстъпи. Джаян се изправи, кашляйки и потривайки гърлото си.

– Дори собствените ми синове трябва да уважават дамаджите, Джаян – предупреди го Джардир. – Ще постъпиш умно, ако занапред си държиш езика зад зъбите.

Той се обърна към Алеверак.

– Дамаджите ще управляват Изобилието на Еверам в мое отсъствие, а ти ще бъдеш начело на съвета.

Алеверак присви очи, несигурен дали да продължава да се противи. Накрая той се поклони дълбоко.

– Както заповяда Шар’Дама Ка. Кой ще представлява Каджи до завръщането на Дамаджи Ашан?

– Моят син, Дама Асукаджи – каза Ашан и кимна към младежа.

Асукаджи още не бе навършил осемнайсет, но беше достатъчно голям за бялата роба, което значеше, че е достатъчно голям и за черния тюрбан, стига да има силата да го задържи.

Джардир кимна.

– А ако Джаян се смири малко, той ще бъде Шарум Ка.

Всички погледи се извърнаха към Джаян, чието лице издаде изумлението му. След миг той сложи ръка и коляно на земята, може би за пръв път в живота си.

– Ще служа на съвета на дамаджите, разбира се.

Джардир кимна.

– Погрижете се по-малките племена да продължат да поробват чините, докато ме няма – каза той на Асукаджи и Алеверак. – Трябват ми нови воини за Шарак Ка, а не дърлещи се племена, които си крадат кладенците едно на друго.

Двамата се поклониха.

Иневера стана от леглото си със спокойно лице зад прозрачния воал.

– Бих искала да поговоря със съпруга си насаме – рече тя.

Ашан се поклони.

– Разбира се, Дамаджаха.

Той пришпори останалите вън от залата, всички освен Асъм, който остана.

– Тревожи ли те нещо, сине? – попита Джардир, когато всички си отидоха.

Асъм се поклони.

– Щом Джаян ще е Шарум Ка, докато теб те няма, тогава аз по право би трябвало да съм Андрах.

Иневера се разсмя. Асъм присви очи, но знаеше много добре, че не трябва да ѝ се противопоставя.

– Това ще те постави над по-големия ти брат, сине мой – отвърна Джардир. – Никой баща не би допуснал подобно нещо с лека ръка. А и Шарум Ка се назначава. Андрах е титла, която трябва да се заслужи.

Асъм сви рамене.

– Свикай дамаджите. Ще ги убия всичките, щом се налага.

Джардир погледна сина си в очите и видя амбицията, както и свирепата му гордост, която наистина можеше да помогне на момчето, едва навършило осемнайсет, да спечели единайсет дуела, дори това да изискваше смъртта на някой от собствените му братя или тази на Асукаджи, който според слуховете му беше любовник. Въпреки че бялата роба на Асъм му забраняваше да държи оръжие, той беше далеч по-опасен от Джаян и дори Алеверак щеше да сглупи, ако не внимаваше с момчето.

Джардир се изпълни с гордост при вида на момчето. Вече мис-леше, че вторият му син би бил по-добър наследник от Джаян, но не преди да се кали, а и Джаян никога не би дал на брат си да го задмине. Поне не и докато е жив.

– Докато съм жив, Красия няма да има нужда от Андрах – каза вместо това Джардир. – А Джаян само ще носи белия тюрбан, докато ме няма. Ти ще помагаш на Асукаджи да държи каджи под контрол.

Асъм отново понечи да каже нещо, но Иневера го прекъсна.

– Достатъчно – каза тя. – Въпросът е приключен. Остави ни.

Асъм се намръщи, но се поклони и си тръгна.

– Един ден от него би станал велик водач, стига да доживее дотогава – каза Джардир, когато вратата се затвори зад гърба на сина му.

– Аз често си мисля същото и за теб, съпруже – отвърна Иневера и се обърна с лице към него.

Думите го жегнаха, но Джардир не се възпротиви, тъй като знаеше, че няма смисъл, докато жена му не си е казала каквото ѝ е на ума.

– Алеверак и Ашан бяха прави – започна Иневера. – Няма нужда да предвождаш лично експедицията.

– Не е ли задължение на Шар’Дама Ка да събира войски за Шарак Ка? – попита Джардир. – Всички казват, че тези чини вече водят Свещената война. Трябва да проуча въпроса.

– Можеше поне да изчакаш да хвърля заровете – каза Иневера.

Джардир се намръщи.

– Няма нужда да хвърляш заровете всеки път, щом изляза от двореца.

– А може и да има – отвърна Иневера. – Шарак Ка не е игра. Трябва да се възползваме от всяко преимущество, ако искаме да спечелим.

– Благоволението на Еверам е единственото преимущество, което ми трябва – настоя Джардир. – А ако той не...

Иневера вдигна филцовата си торбичка с алагай хора.

– Моля те, угоди ми.

Джардир въздъхна, но кимна. Двамата се оттеглиха в стаята отстрани на тронната зала, която Иневера бе взела за себе си. Както винаги, стаята беше покрита с разноцветни възглавници и дъхтеше на тамян. Джардир усети как пулсът му се ускори, защото тялото му бе свикнало да свързва миризмата със секса с Иневера. Дживах ка нямаше нищо против да го споделя, след като самата тя се почувстваше задоволена, но в апетита си тя беше почти като мъж и страничната спалня не рядко биваше използвана за тези ѝ нужди, често докато дамаджите и съветниците на Джардир изчакваха отвън в тронната зала.

Иневера отиде да дръпне завесите и той се загледа в тялото ѝ през прозрачните воали, които вече бяха единствените ѝ одежди. Въпреки че беше на повече от четирийсет – тя не казваше колко точно, – тя определено беше най-красивата му жена, извивките ѝ бяха обли и стегнати, а кожата гладка. Той се изкушаваше да я обладае още сега, но станеше ли въпрос за заровете, Иневера не позволяваше отклонения, а и той знаеше, че тя ще го отблъсква само докато не ги хвърли.

Двамата коленичиха върху копринените възглавници, оставяйки място за заровете да паднат свободно. Както винаги, Иневера се нуждаеше от кръвта му за магията и го резна със защитения си нож. Облиза острието до блясък и го върна в канията на колана си. Притисна длан към раната, а после сложи заровете си в ръката си. Те засияха в мрака със свирепата си светлина, тя разтръска ръце и ги хвърли.

Демонските кости се разпиляха по пода и Иневера бързо ги огледа. Джардир бе разбрал, че начинът, по който падат, е също толкова важен, колкото символите, които показват, но знанията му свършваха дотук. Много пъти беше виждал съпругите му да се карат за смисъла на някое хвърляне, но никоя не смееше да постави под въпрос тълкуванията на Иневера.

Дамаджахата изсъска гневно, щом видя подредбата на заровете, и се обърна рязко към Джардир.

– Не можеш да отидеш – отсече тя.

Джардир се намръщи, отиде при прозореца и гневно сграбчи завесите.

– Не мога ли? – каза той и дръпна тежките завеси, изпълвайки стаята с ярка светлина. Иневера едва успя да прибере заровете си навреме.

– Аз съм Шар’Дама Ка – каза той. – Няма нещо, което да не мога да направя.

По лицето на Иневера припламна гняв, но изчезна след миг.

– Заровете предричат истинско бедствие, ако отидеш – предупреди го тя.

– Уморих се да слушам заровете ти – каза Джардир. – Особено след като винаги ти казват повече, отколкото смяташ, че съм достоен да чуя. Ще отида.

– Тогава и аз идвам с теб – рече Иневера.

Джардир поклати глава.

– Дума да не става. Ще останеш тук и ще пазиш синовете ни да не се избият един друг, докато ме няма.

Той отиде при нея и хвана рамото ѝ със здрава ръка.

– Искам обаче да имам жена си още веднъж, преди да тръгна на север.

Иневера се извъртя и сякаш само докосна ръката му, но хватката му се отпусна на мига и съпругата му се отдръпна.

– Щом ще тръгваш сам, можеш да почакаш – каза тя и по лицето ѝ се изписа жестока усмивка. – Ето ти още една причина да се върнеш жив.

Джардир се намръщи, но знаеше, че е най-добре да не упорства, въпреки че беше Шар’Дама Ка и неин съпруг.

* * *

Уонда отвори вратата на колибата на Лийша и пусна вътре Роджър и Гаред. Щом момичето бе чуло, че Защитения е наредил на Гаред да пази Роджър, тя беше настояла да направи същото и за Лийша и сега всяка нощ спеше в колибата на билкарката. Лийша бе започнала да ѝ възлага домашна работа, опитвайки се да откаже момичето и да се отърве от задушаващото ѝ присъствие, но Уонда бе изпълнявала задачите с радост и Лийша накрая трябваше да си признае, че е свикнала с постоянната компания.

– Дърварите сякоха и освободиха мястото за следващата великозащита – каза Роджър, когато седнаха на масата и взеха чайовете си. – Квадрат, километър и половина на дължина и ширина точно както поиска.

– Това е добре – рече Лийша. – Можем веднага да започнем да редим камъни, за да очертаем защитата.

– Мястото гъмжи от дървеняци – отбеляза Гаред. – Стотици. Като чуха звуците от сечта, пристигнаха като мухи на тор. Тря’а събера града и да ги избием, преди да почнем да строим.

Лийша погледна внимателно Гаред. Грамадният дървар все предлагаше да се бият, както показваха нащърбените и изкривени метални ръкавици на колана му. Но Лийша никога не бе наясно дали го прави заради любовта си към клането и магическия ток, или за доброто на града.

– Той е прав – добави Роджър, след като Лийша не каза нищо. – Когато защитата се активира, демоните ще бъдат изтласкани по периферията, ще станат още по-нагъсто и ще са готови да убият всеки, който стъпи дори за миг отвън. Просто трябва да ги унищожим на открито, вместо после да ги гоним между дърветата.

– Т’ва би напра’ил и Защитения – вметна Гаред.

– Защитения сам би избил половината даже – каза Лийша, – но той не е тук.

Гаред кимна.

– Затова ни е помощта ти. Ше ни тря’ат гърмящи пръчки и течен демоногън. В огромни количества.

– Разбирам – каза Лийша.

– Знам, че си заета – продължи Гаред. – Имаме си кой да ни го забърка, ама ни трябва рецептата.

– Искаш да ти дам тайната на огъня? – изсмя се гръмогласно Лийша. – По-скоро бих я отнесла в гроба!

– К’ва е разликата меж’у т’ва и защитената ми брадва? – попита Гаред. – Едното можеш да го повериш на хората, ама другото не, така ли?

– Разликата е, че твоята защитена брадва не експлодира и не нанася тотална разруха в радиус от петнайсет метра, ако я изпуснеш или оставиш на слънцето – обясни Лийша. – Моите чирач-ки ще извадят късмет, ако някой ден предам на тях тайната на огъня.

– Значи да построим бежанския град върху земя, бъкана с демони, така ли? – попита Гаред.

– Това е продължение на Хралупата, не е бежански град – поправи го Лийша, – и разбира се, че няма. Измислете план и ако е разумен, ще направя каквото трябва. Но – добави тя – аз ще бъда наблизо, за да съм сигурна, че никой тъпоглавец няма да подпали себе си и проклетата гора.

Гаред поклати глава.

– Не е безопасно. Ти тря’а си в лечебницата, в случай че някой пострада.

Лийша скръсти ръце.

– Тогава ще се биете без огнетиите.

Уонда също скръсти ръце.

– Гаред Кътър, докато съм наоколо, няма да позволя и демонски нокът да докосне госпожица Лийша, но и аз нямам никакво намерение да чакам в лечебницата.

– Ще очистим полето до седмица – каза Лийша. – Имаме достатъчно време, за да приготвим терена и да забъркаме химикалите. Кажи и на Бен. Защо пък да не оставим демоните да заредят малко стъкло, преди да им покажем слънцето.

И Гаред, и Роджър не изглеждаха очаровани от идеята, но Лийша знаеше, че не им остава друг избор, освен да кимнат и да се съгласят. Дори да не беше толкова умела, колкото херцогиня Арейн, която щеше да ги накара да мислят, че сами са ѝ предложили да присъства на мястото на събитията, Лийша не се представи никак зле. Зачуди се дали и Бруна не е управлявала Хралупата по същия начин – от малката си колибка, без никой никога да разбере.

* * *

Петдесетте воини препускаха през земите върху черните си пустинни жребци, водени от Джардир и Ашан върху бели атове. Най-отзад се влачеше Абан, който поне ги виждаше, макар едвам-едвам, върху дългокраката си камила. На няколко пъти им се налагаше да спират, за да ги настигне. Гледаха да правят почивките край някой поток, за да напоят конете. Подобни места се срещаха често из зелените земи, но пустинните воини не спираха да им се удивляват.

– На Еверам брадата, тези пътища са ужасно каменисти – изхленчи Абан, когато най-накрая стигна до един от потоците. Буквално се свлече от седлото си и затърка грамадния си задник, стенейки.

– Не разбирам защо трябваше да водим кхафита, Избавителю – рече Ашан.

– Защото искам да има още някой освен теб и мен, който може да брои, без да си гледа пръстите – отвърна Джардир. – Абан забелязва неща, които не правят впечатление на другите, а аз трябва да видя всичко по зелените земи, ако искам да ги използвам пълноценно за Шарак Ка.

Абан продължи да се оплаква от всяка бабунка по пътя или от мразовития вятър, но на Джардир му беше лесно да игнорира безкрайната тирада. Толкова свободен не се беше чувствал от десетилетие насам, сякаш планина бе паднала от гърба му. При тази експедиция, която може би щеше да отнеме седмици, той беше отговорен единствено за Абан, Ашан и петдесетте корави дал’шаруми. Част от него искаше да продължи да язди вечно, надалеч от чинската политика, дамаджите и дама’тингите.

По пътя срещнаха неколцина зеленоземски бежанци, но те се разбягаха от пътя им, а и Джардир не виждаше смисъл да ги гони. Ходеха пеш и се страхуваха да пътуват през нощта, така че едва ли щяха да ги задминат и да предупредят Хралупата, а и никой от тях не би посмял да нападне Копията на Избавителя. Дори ядроните страняха от пътя им, защото Джардир не спираше след залез. За всеобщо учудване Абан някак си успяваше да поддържа темпото им през нощта. Той се наместваше с камилата си точно по средата между воините и до края на нощта търпеше техните насмешки и плюнки само заради убежището, което предоставяха.

В една такава нощ те стигнаха Хралупата. Надолу по пътя ехтяха крясъци, придружени от гръмотевични и ярки проблясвания.

Забавиха ход и Джардир навлезе в гората, за да проследи какофонията, а воините тръгнаха след него. В някакъв момент стигнаха до края на обширна площ, покрита с дънери, където чините водеха своя северен алагай’шарак.

В окопи пламтяха огромни огньове, които заедно с блясъците от защитите осветяваха сечището, като че ли беше ден. Земята беше осеяна с мъртви алагаи. Огньовете и защитите отпращаха ядроните към специални засади, където северняците чакаха с готовност да разсекат демоните на парчета.

– Подготвили са бойното си поле – учуди се Джардир.

Абан се огледа, намери подходящо място и върза камилата си. От дисагите си извади преносим кръг и го разпъна около двама им.

– Толкова много воини наоколо, а ти пак се криеш зад защитите като страхливец – отбеляза Джардир.

Абан сви рамене.

– Аз съм кхафит – каза той простичко.

Джардир изсумтя и се обърна, за да гледа битката на северняците.

За разлика от чините от Изобилието на Еверам, тези северняци бяха високи и с яки мускули. Най-едрият от тях не се биеше с копие и щит, а с огромни защитени брадви и кирки. Мъжете не отстъпваха по размери на дървесните демони и ги сечаха като стволове.

Северняците се биеха умело, но към тях се спуснаха стотици демони. Изглеждаше, сякаш чините ще бъдат разгромени, ала те мигновено се разделиха и освободиха място на стрелците, които очистиха полето.

Джардир зяпна, като видя стрелците, които носеха така обичаните от северните жени дълги рокли с дълбоки деколтета, оставящи лицата им открити като на проститутки.

– Жените им участват в алагай’шарак? – попита Ашан вцепенено.

Джардир се вгледа по-внимателно и забеляза, че дори в ръкопашния бой участваха жени.

А там имаше и един гигант дори за техните стандарти, който повеждаше всяка атака с вик, отекващ на километри оттук. С една ръка въртеше грамадна двойна брадва, сякаш беше някакво секирче, а с другата размахваше мачете, като че ли бе джобно ножче.

Дървесен демон с над двуметров ръст прасна един от северняците, който падна на коляно, и в този момент гигантът събори ядрона, преди да успее да нанесе смъртоносен удар. Когато се претърколи обаче, изпусна оръжията си, но това въобще не помогна на алагая, който се хвърли срещу грамадата. Великанът спря демона само с една ръка, сграбчи го, а с другата му вкара юмрук, който проблясна магически и запрати тварта на кълбо във въздуха. Джардир забеляза, че непознатият носеше тежки метални ръкавици с изковани защити.

Великанът не остави дървесния демон да се освести, а се стовари отгоре му и го заудря с юмруци по главата, докато сам не се покри със сукървица. Демонът вече не мърдаше. Грамадата изрева в нощта и със своята жълта коса и брада заприлича досущ на лъв, застанал върху плячката си.

Към него тръгна друг демон, но пътя му препречи слабо момче с яркочервена коса и бяла кожа, облечено като кхафит с разноцветни дрехи, и извади някакъв инструмент. Чу се ужасно скрибуцане, алагаят запищя от болка и обхвана главата си. Шумът продължи и като че ли демонът побягна от ужас и попадна право под брадвата на друг чин, който пък само това чакаше.

– На Еверам брадата – прошепна Абан.

– Каква магия притежава този? – попита Ашан.

– Трябва да разберем – рече Джардир.

– Позволи ми да убия гиганта и да ти доведа момчето, Избавителю – примоли се Хасик, а очите му заблестяха зловещо, както винаги преди битка.

– Нищо няма да правиш – сряза го Джардир. – Тук сме, за да се учим, не да се бием.

Усети, че воините му не харесаха отговора, но това не го впечатли, защото други две фигури привлякоха вниманието му. Едната определено беше на жена, която не носеше оръжие, а малка кошница. Другата беше доста по-едра и облечена като мъж, но носеше лък като северните жени. По лицето ѝ имаше белези от демон.

И двете бяха наметнати с фини пелерини, извезани със стотици защити, и бродеха по бойното поле. Демоните не ги закачаха, а северняците спазваха уважителна дистанция.

– Алагаите не ги виждат, сякаш двете са сложили Наметалото на Каджи – отбеляза Ашан.

Демон разпори гърдите на един от северняците, той изкрещя и падна, изпускайки брадвата си. Жените с наметалата изтичаха до човека, като по-високата уцели демона с лъка си, а по-слабата коленичи до пострадалия. Свали качулката си и Джардир видя лицето ѝ.

Тя беше по-красива дори от Иневера, с млечнобяла кожа в рязък контраст с косата ѝ, черна като бронята на каменен демон.

Жената разкъса ризата на ранения и обгрижи раната му, докато стражарката ѝ я пазеше, като стреляше по всеки алагай, дръзнал да приближи.

– Да не би да е някаква северна дама’тинга? – зачуди се Джардир на глас.

– По-скоро е дивашката ѝ пародия – подигра се Ашан.

След миг красивата жена нареди нещо на стражарката си, която преметна лък през рамо и вдигна пострадалия. Пътя им препречиха няколко алагаи, но северната дама’тинга бръкна в кесията си и извади някакъв предмет. В ръката ѝ пламна огън, тя замахна и го метна. Експлозията очисти пътя им от алагаите, които изпопадаха на земята, без да помръднат повече.

– Може и да са диваци – каза Джардир, – но тези северняци съвсем не са немощни.

– Мъжете им трябва да са по-големи страхливци и от кхафитите, щом разчитат жени да ги спасяват – намеси се Шанджат. – Бих предпочел да умра на бойното поле.

– Не – рече Джардир, – ние сме страхливците, задето се крием в сенките, докато чините водят алагай’шарак.

– Те са ни врагове – отбеляза Ашан.

Джардир го погледна и поклати глава.

– Може би през деня, но в нощта всички хора са братя.

Той загърна лицето си, вдигна копие и с боен вик се впусна в битката.

Стъписаните му хора се поколебаха, ала и те изреваха и го последваха.

* * *

– Красианци! – извика Меръм, съпругата на касапина.

Роджър вдигна изненадан поглед и разбра, че е права. Десетки красиански воини в черни одежди се спускаха към сечището, размахвайки копия и надавайки бойни възгласи. Кръвта му се смрази, а лъкът се плъзна от цигулката му.

В този миг едва не го уби демон, но Гаред отряза замахващата ръка с мачетето си.

– Не изпускайте демоните от очи! – изгърмя Гаред така, че да го чуят всички дървари. – Няма да се опрем на красианците, ако оставим на демоните да им свършат цялата работа!

Съвсем скоро обаче стана ясно, че красианците нямат никакво намерение да нападат хралупарите. Водени от мъж с бял тюрбан и защитено копие, което сякаш цялото беше от излъскано сребро, те се нахвърлиха върху дървесните демони като глутница вълци на кокошарник и започнаха да ги избиват умело и ефективно.

Предводителят им нагазваше съвсем сам насред шайки демони, но смелостта му имаше покритие, защото ги умъртвяваше с лекотата на Защитения – копието му се размазваше пред погледа, а движенията му бяха нечовешки бързи.

Останалите воини сключиха щитове и започнаха да косят демоните като летен ечемик. Една от групите бе предвождана от мъж в чисто бели одежди, който се отличаваше на фона на воините в черно. Човекът с белите дрехи не носеше оръжия, но крачеше уверено през бойното поле. Срещу него се хвърли дървесен демон, обаче той стъпи встрани, спъна ядрона и го изблъска в копието на един от воините си.

Друг демон го нападна, но мъжът в бяло извъртя тялото си наляво, после надясно, без дори да помръдне крака, и с лекота избегна ноктите на демона. При третото замахване от страна на ядрона човекът хвана китката му и я изви, като по този начин обърна силата на нападението срещу демона и го преметна по гръб. В следващия миг друг воин прободе небрежно ядрона.

Роджър и останалите си бяха представяли, че разчистването ще продължи цяла нощ. Затова бяха подготвили резервни бойци, които да се намесят при нужда, и огромно количество от огнетиите на Лийша.

С помощта на красианците битката приключи за броени минути.

* * *

След като падна и последният демон, красианци и зеленоземци замръзнаха по местата си и впериха потресени погледи едни в други. Никой не пусна оръжието си, тъй като не бяха сигурни дали битката е приключила, но никой не смееше да направи първата крачка, преди да се произнесат водачите им.

– Чините ни гледат само с по едно око – каза Джардир на Ашан.

Ашан кимна.

– Другото им е насочено към гиганта и червенокосото кхафитче, което накара алагаите да избягат от ужас.

– Но и те не помръдват като всички останали – отбеляза Джардир.

– Значи не са истинските водачи – предположи Ашан. – Кай’ша-руми или там както ги наричат неверниците. Гигантът може дори да им е Шарум Ка.

– И все пак мъже, достойни за уважение – рече Джардир. – Ела.

Той отиде при двамата и пъхна копието в сбруята на рамото си, след което вдигна ръце, за да покаже, че не им мисли злото. Когато застана пред мъжете, той се поклони учтиво.

– Аз съм Ахман, син на Хошкамин от рода на Джардир, син на Каджи – каза той на идеален тесански и видя как очите им светнаха, щом разпознаха езика си. – Това е Дамаджи Ашан.

Той посочи Ашан, който повтори лекия поклон на водача си.

– За мен е чест – поздрави Ашан.

Двамата зеленоземци се спогледаха странно. Накрая червенокосото момче сви рамене и гигантът се отпусна. Джардир с изненада установи, че момчето ръководи.

– Роджър, син на Джесъм от странноприемниците на Речен мост – отвърна червенокосото момче и отметна назад шарената си пелерина. Единия си крак изнесе напред, а другия назад и се снижи за някакъв зеленоземски поклон.

– Гаред Кътър – каза гигантът. – Ъъ... син на Стийв.

Той постъпи още по-неумело, като пристъпи напред и подаде ръката си толкова бързо, че Джардир едва не го хвана за китката и не му счупи ръката. Чак в последния момент разбра, че грамадата иска просто да си стиснат ръцете. Великанът стисна силно, очевидно за да покаже мъжество по своя примитивен начин, и Джардир отвърна на натиска, докато и двамата не усетиха кокалите им да се търкат един в друг. Гигантът му кимна още веднъж в знак на уважение, щом си пуснаха ръцете.

– Шар’Дама Ка, идват още чини – каза Ашан на красиански. – Един от еретическите им свещеници и дивашката лечителка.

– Нямам никакво желание да предизвиквам тези хора, Ашан – предупреди го Джардир. – Независимо дали са еретици, или не, ние ще им покажем уважение, достойно за дама и дама’тинга.

– Да измия ли също така краката на кхафитите им, а? – попита Ашан с отвращение.

– Ако ти наредя – отвърна Джардир и се поклони дълбоко на новодошлите.

Червенокосото момче се намеси, за да улесни запознанствата. Джардир размени поклони със свещеника и на мига забрави името му, след което се обърна към жената.

– Госпожица Лийша Пейпър – представи я Роджър. – Билкарка от Хралупата на Избавителя.

Лийша разпери поли и направи нисък реверанс, а на Джардир му се стори невъзможно да откъсне очи от деколтето ѝ, докато тя не се изправи. Жената го погледна смело право в очите и той с изумление откри, че нейните са сини като небето.

Без да мисли, Джардир пое ръката ѝ и я целуна. Осъзнаваше, че е дръзко от негова страна, особено след като се намира сред непознати, но хората казваха, че дръзките имат благословията на Еверам. Лийша ахна пред този жест и бледите ѝ бузи поруменяха. В този момент тя стана още по-красива, ако това въобще беше възможно.

– Благодаря ви за помощта – каза Лийша и кимна към стотиците алагайски трупове из сечището.

– Всички хора са братя в нощта – каза Джардир и се поклони. – Трябва да бъдем единни.

Лийша кимна.

– А през деня?

– Изглежда северните жени не спират само с боя – промърмори Ашан на красиански.

Джардир се усмихна.

– Вярвам, че всички хора трябва да се обединят.

Лийша присви очи.

– Но ако вие застанете начело?

Джардир усети как Ашан и зеленоземците се напрегнаха. Сякаш никой друг нямаше значение. Само те двамата щяха да определят дали демонската сукървица няма да се покрие скоро с червена човешка кръв.

Но това не плашеше Джардир, понеже усещаше, че тази среща отдавна е била предопределена. Той разпери безпомощно ръце.

– Може би един ден, ако това е волята на Еверам.

Той отново се поклони.

Крайчето на устата на Лийша се изви в лека усмивка.

– Поне сте искрен. Може би е за добро, че нощта едва сега започва. Бихте ли желали с вашите съветници да се присъедините към нас на по чаша чай?

– За нас ще бъде чест – отвърна Джардир. – Ще бъде ли удобно воините ми да си устроят лагер в това сечище, докато чакат?

– В отсрещния край – каза Лийша. – От тази страна имаме още работа.

Джардир я погледна учудено, но после забеляза зеленоземците, дошли след края на битката. Бяха по-дребни и по-слаби от воините с брадвите. Започнаха да събират от бойното поле лъщящи предмети.

– Какво правят? – попита той, по-скоро за да чуе отново гласа ѝ, отколкото от желание да разбере с какво се занимават северните кхафити.

Лийша погледна настрани, после се наведе и вдигна стъклено шише със запушалка, което подаде на Джардир.

– Строшете го с тъпия край на копието си – каза тя.

Джардир свъси вежди, защото не виждаше смисъл да унищожава нещо толкова красиво. Или това бе някакъв ритуал за сприятеляване. Той извади Копието на Каджи и изпълни молбата ѝ, но краят на копието отскочи с остър звън от бутилката, която остана непокътната.

– На Еверам брадата – промърмори си Джардир. Още няколко пъти опита да строши бутилката, но без успех. – Невероятно.

– Защитено стъкло – поясни Лийша, взе бутилката отново и му я подаде.

– Щедър подарък – отбеляза Ашан на красиански. – Поне проявяват уважение.

Джардир кимна.

– Народите ни биха могли да научат много един от друг, стига да пазехме мира и през деня, както през нощта – каза Лийша.

– Съгласен съм – отвърна Джардир, без да сваля очи от нейните. – Нека обсъдим и това на по чаша чай.

* * *

– Видя ли му короната? – попита Лийша.

Роджър кимна.

– И металното копие. За него говореха Марик и Защитения.

– Очевидно – рече Лийша. – Имах предвид самата корона. Защитения си е татуирал на челото същите защити.

– Така ли? – попита Роджър с почуда.

Лийша кимна и каза със снижен глас, така че само той да чуе:

– Не мисля, че Арлен ни каза всичко, което знае за този човек.

– Не мога да повярвам, че го поканихте на чай – намеси се Уонда.

– По-добре да му бях плюла в окото ли? – попита Лийша.

Уонда кимна.

– Или да ме бяхте оставили да го застрелям. Избил е половината Райзън и е наредил на хората си да насилват всяка цъфнала девойка в херцогството!

Уонда спря на място и се наведе към Лийша.

– Ще го упоите, нали? – попита тя с блеснали очи. – Ще го зат-ворите, него и хората му?

– Нищо подобно няма да правя – каза Лийша. – За човека сме чували само клюки. Знаем единствено, че той и воините му ни помогнаха да преборим двеста дървесни демона. Приемаме го като наш гост, докато сам не покаже, че заслужава друго отношение.

– А и ако отвлечем техния Избавител, красианската армия ще изравни Хралупата със земята – допълни Роджър.

– Да, и това е така – съгласи се Лийша. – Помоли Смит да опразни салона си и свикай градския съвет. Нека всеки сам да види и осъди този човек, набеден за пустинен демон.

– Представях си го по съвсем различен начин – призна пастир Джона.

– Не’къв учтив е – съгласи се Гаред. – Превзет такъв, като ония слуги в двореца на херцога.

– Наричат се обноски, Гаред – каза Лийша. – Няма да е зле с останалите да се поучите от него.

– Той има право – намеси се Роджър. – Очаквах чудовище, а не някакъв благородник, който да ми се усмихва през намазнената си брада.

– Да, знам – рече Лийша. – Определено не съм очаквала да е толкова красив.

Джона, Роджър и Гаред спряха намясто. Лийша направи още няколко крачки, преди да се усети, че не вървят с нея. Тя се обърна и видя, че мъжете я гледат втрещено. Дори Уонда изглеждаше учудена.

– Какво? – попита Лийша.

– Просто ще се направим, че не сме те чули – заяви Роджър след миг.

Той продължи да върви и останалите го последваха. Лийша пок-лати глава и тръгна след тях.

* * *

– Тези зеленоземци са по-зле, отколкото си мислехме – каза Ашан на път към останалите воини. – Не мога да повярвам, че изпълняват заповедите на жена!

– Ама каква жена! – възкликна Джардир. – Властна и екзотична, че и красива като зората.

– Облича се като проститутка – отбеляза Ашан. – Трябваше да я убиете само защото дръзна да ви погледне в очите.

Джардир изсъска и махна с ръка.

– Не можеш да убиеш една дама’тинга.

– Простете ми, Шар’Дама Ка, но тя не е дама’тинга – каза Ашан. – Тя е неверница. Всичките зеленоземци са езичници, молят се на фалшив бог.

Джардир поклати глава.

– Следват Еверам, независимо дали го знаят, или не. В Евджаха има само два божествени закона: кланяй се пред един бог и танцувай алагай’шарак. Иначе всяко племе има право да следва своите си обичаи. Може би тези зеленоземци не са чак толкова по-различни от нас. Може просто обичаите им да ни се струват чужди.

Ашан отвори уста, за да възрази, но Джардир ясно му даде да разбере с един поглед, че разговорът е приключил. Ашан тракна челюст и се поклони.

– Разбира се, щом Шар’Дама Ка казва така, значи е вярно.

– Иди да кажеш на дал’шарумите да устроят лагер – нареди Джардир. – Ти, Хасик, Шанджат и Абан ще дойдете с мен на събирането им.

– Ще доведем кхафита? – Ашан се намръщи. – Той не е достоен да пие чай сред истински мъже.

– Той говори езика им по-добре от теб, приятелю – обясни Джардир, – а Хасик и Шанджат не могат две думи да кажат на зеленоземски. Това е причината да го взема. На срещата ще ни бъде от полза.

* * *

Когато красианците пристигнаха, сякаш целият град се бе събрал около „Хана на Смит“. Лийша допускаше вътре само членовете на градския съвет и съпрузите им, но заедно с малката войска от децата и внуците на Смит, които подреждаха и сервираха, те бяха в пъти повече от красианците.

Тълпата забоботи злокобно, когато Джардир премина за към хана.

– Вървете си при пясъка! – извика някой и мнозина засумтяха в знак на съгласие.

Красианците не издадоха по никакъв начин дали са се подразнили от коментара. Крачеха през тълпата с гордо вдигнати глави, без да се страхуват. Само един от тях, закръглен мъж в пъс-троцветни одежди, който се подпираше на патерица, гледаше предпазливо хралупарите. Лийша стоеше до вратата, готова да се намеси, в случай че тълпата се развилнее.

– Права си, той е много красив – прошепна ѝ Илона.

Лийша се обърна изненадано към нея.

– Кой ти каза за това? – Илона само се усмихна.

– Добре дошли – приветства ги Лийша, когато Джардир стигна до вратата.

С майка ѝ направиха еднакви реверанси. Джардир погледна Илона, после се обърна към Лийша. Достатъчно си приличаха, че да е очевидна роднинската им връзка.

– Това е вашата... сестра?

– Майка ми, Илона – каза Лийша с досада, а майка ѝ се изкикоти и позволи на Джардир да целуне ръката ѝ.

– И баща ми, Ърнал – кимна тя към баща си.

Джардир му се поклони.

– Позволете ми да ви представя съветниците си – каза Джардир и посочи мъжете зад себе си. – Вече познавате Дамаджи Ашан. А това са кай’шарумът Шанджат и моята охрана, дал’шарумът Хасик.

Мъжете се поклониха при представянето им. Джардир не си направи труда да представи петия член на свитата си, а продължи покрай редицата на посрещачите със своите хора и размени поклони и представяния с всички.

Петият не беше като останалите. Те бяха жилести, той беше дебел. Те се обличаха в тъмни цветове, а той в ярки като жонгльор. Те бяха здрави и силни, а той се подпираше с цялата си тежест на патерица, като че ли без нея щеше да падне.

Щом влезе, Лийша отвори уста, за да го поздрави, но очите му я подминаха и той се поклони на баща ѝ.

– За мен е удоволствие най-накрая да се запозная с вас, Ърнал Пейпър.

Ърни го погледна учудено.

– Познаваме ли се?

– Абан ам’Хаман ам’Каджи – представи се красианецът.

– Аз... ви продавах хартия – запъна се Ърни за момент. – Ах, последната ви поръчка даже още стои в магазина. Очаквах заплащане, но вестоносците спряха да идват от Райзън.

– Шестотин листа от модела с цветята на дъщеря ви, ако не се лъжа – каза Абан.

– Нощите да ме вземат, това сте били вие!? – възкликна Лийша. – Знаете ли колко много часове се мъчих над тези листове само за да останат в сушилника като… като тор!

Джардир дойде на мига, като прекъсна запознаването си със Смит, сякаш нямаше никакво значение.

– Какво си казал, за да обидиш нашия домакин, кхафите? – поиска да узнае той.

Абан се поклони, колкото му позволи патерицата.

– Изглежда, дължа на баща ѝ пари, Избавителю, за хартия, която са направили с баща ѝ преди години, но така и не стигна до мен, защото затворихме границите си.

Джардир изръмжа и го удари свирепо с опакото на ръката си, поваляйки го на земята.

– Тройно да му платиш дължимото, и то веднага!

Абан извика, щом падна на пода, и заплю кръв.

Лийша изблъска Джардир, изтича при Абан и коленичи до него. Той се опита да се измъкне, но тя хвана здраво главата му и го прегледа. Устната му беше разцепена, но нямаше нужда от шиене.

Лийша бързо се изправи и изгледа ядно Джардир.

– Какво, по ядроните, ви става?!

По лицето на Джардир се изписа потрес, сякаш на Лийша току-що ѝ бяха поникнали рога.

– Той е просто един кхафит – обясни той. – Слабак без никаква чест.

– Не ме интересува какъв е! – сопна му се Лийша и застана гневно пред Джардир, почти допряла нос в неговия, а очите ѝ пламтяха като син огън. – Той е гост под нашия покрив, какъвто сте и вие, и ако искате да останете такъв, ще си гледате проклетите обноски и ще си запазите ръцете за себе си!

Джардир остана там, зашеметен също толкова, колкото и съветниците му. Всичките се обърнаха към водача си, за да им даде знак за действие. Воините свиваха пръсти, сякаш се готвеха да посегнат към късите копия, преметнати на гърбовете им, а Лийша я сърбяха ръцете да бръкне в един от джобовете на престилката си за шепа ослепяващ прах, в случай че нападнеха.

Но Джардир отмести поглед, отстъпи и се поклони дълбоко.

– Вие сте права, разбира се. Извинете ме, че проявих насилие под вашия покрив.

Той се обърна към Абан.

– Ще платя тройно повече, отколкото той ви дължи за хартията – каза той на всеослушание и се обърна към Лийша. – Всичко, което е толкова ценно за госпожица Лийша, трябва да е истинско съкровище.

Абан притисна чело в пода и се подпря на патерицата, за да се изправи. Ърни изтича да му помогне, макар че дребният човечец не можа да направи почти нищо, за да помести телесата на търговеца.

Джардир се обърна и се ухили на Лийша, грейнал от гордост, сякаш наистина вярваше, че може да я впечатли с богатството си дори повече, отколкото с агресията.

– Колкото и да е красив, той е един надут задник – промърмори Лийша на Роджър.

– Вероятно да – съгласи се той, –- но е задник, който може да смачка Хралупата като хлебарка, ако пожелае.

Лийша се навъси.

– Аз не бих се обзаложила.

* * *

– Северните жени носят стомана в себе си – рече Хасик на красиански, когато ги отведоха до една от високите зеленоземски маси и твърдите ѝ пейки.

– И нашите са така – отвърна Джардир, – просто я крият под робите си.

Всичките се засмяха, дори и Абан, и никой не отрече.

Деца сервираха чая и чиниите с твърди бисквити. Северният свещеник прочисти гърлото си и всички погледи се обърнаха към него. Ашан се взираше в пастира като граблива птица в гризач. Зеленоземският свещеник пребледня от погледа на дамата, но продължи.

– Наш обичай е да кажем молитва, преди да ядем – каза той.

Илона изсумтя и Джона я изгледа гневно. Джардир пренебрегна жената, макар че бе потресен от грубостта ѝ.

– Такъв е и нашият обичай, пастире – рече той и се поклони. – Трябва да благодарим на Еверам за всяко нещо.

Устната на Джона трепна при името, с което Джардир нарече Създателя, но кимна, тъй като до голяма степен беше съгласен.

– Създателю – започна напевно Джона, хванал чаената си чаша с две ръце, като че ли беше дар, – благодарим ти за трапезата, символ на живота и плодородието, с което ни даряваш. Молим се да имаме силата да ти служим по-добре и те молим за благословията ти, за нас и за онези, които тази нощ не се радват на такава маса.

– Чак пък такова плодородие не е било тая година – измъмри Илона, взе една от курабиите и сбърчи нос от отвращение.

Изведнъж жената се стресна и по злобния начин, по който тя изгледа Лийша, Джардир разбра, че дъщеря ѝ я бе ритнала под масата.

– Съжалявам, че не можем да ви предложим по-добра храна – извини се Лийша, когато Джардир я погледна, – но градчето трудно понесе опустошенията от войната, след като поехме хиляди бежанци, загубили без нужда домовете си, както и много от близките си.

– Без нужда? – прошепна Ашан на красиански. – Обиждат вас и свещения ви път, Избавителю!

– Не! – просъска Абан. – Предизвиква ви. Внимавайте какво ще отговорите.

Ашан му хвърли свиреп поглед.

– Мълчете и двамата! – изсъска Джардир.

Извърна се от Лийша и майка ѝ и кимна на пастира.

– Вашата молитва над хляба много прилича на нашата – каза той. – В Красия ние се молим дори над празна паница, защото с волята на Еверам тя може да калява по начини, по които пълната не може.

Той отново погледна Лийша.

– Разбрах, че градчето ви само допреди година е било малко и не се е различавало много от всички останали – каза той. – Но сега сте големи и могъщи. По улиците ви не виждам гладуващи. Нямате просяци, ридаещи или сакати, а само горди хора, които се изправят срещу нощта и избиват стотици демони. Моето идване като стомана е калило градчето ви и го е направило по-силно.

– Не си го калил ти – сопна се Гаред. – Защитения го направи, докато ти още си си седял в пустинята и си ял пясък!

Хасик се напрегна. Джардир се съмняваше, че е разбрал напълно думите на зеленоземеца, но тонът на гиганта беше еднозначен. Джардир махна с ръка към Хасик, за да го укроти.

– Бих искал да узная повече за този Защитен – каза Джардир. – Чувал съм много за него в Изобилието на Еверам, но нищо от хора, които наистина са го виждали.

– Той е Избавителя, само това ти трябва да знаеш – изръмжа Гаред. – Върна ни магията, която сме загубили преди толкоз много години.

– Бойните защити, с които се борите с алагаите – предположи Джардир.

Гаред кимна.

– Може ли да видя оръжие, което той е защитил? – попита Джардир.

Гаред се поколеба и стрелна поглед към Лийша. Джардир инстинктивно последва взора му и сините ѝ очи като спокойна вода отново заплашваха да го удавят в тайните си дълбини. Тя се усмихна и по него премина тръпка.

– Ще ви покажем – отвърна Лийша и се усмихна сдържано, – ако вие ни покажете някое от вашите. Може би вашето копие?

Дори Абан ахна от нейното безочие, но Джардир само се усмихна. Той посегна към копието си, а Ашан сграбчи ръката му.

– Избавителю, недей! – изсъска той. – Ръцете на чините не са достойни за копието на Каджи!

– Това вече не е копието на Каджи, Ашан – каза Джардир на красиански. – Това е Копието на Ахман и аз ще правя с него, каквото си искам. Не за пръв път го докосват чински ръце, а силата му си е налице.

– Ами ако го откраднат? – попита Хасик.

Джардир го погледна с хладни очи.

– Опитат ли, ще избием всички мъже, жени и деца в това градче и ще го сринем със земята.

Щом въпросът беше приключен, той вдигна копието хоризонтално пред себе си. В отговор Гаред посегна към колана си и извади дълго острие. Хасик и Шанджат застанаха нащрек, готови да нападнат, но гигантът обърна оръжието и го подаде на Джардир с дръжката напред. Размениха си оръжията едновременно.

Изведнъж изчезнаха всякакви обноски и преструвки, щом тези, които разбираха от защити, се втурнаха да разглеждат оръжията.

Джардир обърна дългия нож, за да хване светлината, която премина на лъскави вълни по сложните защити, издълбани по повърхността му. Веднага видя, че повечето защити бяха същите, каквито използваха и неговите хора, за да защитят оръжията си – символи, взети от Копието на Каджи, на което бяха изписани почти всички съществуващи бойни защити.

Но символите не бяха изписани само за да вършат работа, като тези по примитивните копия на дал’шарумите. В тях бе вложено художествено майсторство, каквото Джардир бе виждал само в изработката на Копието на Каджи. По това оръжие също се лееха в хармония стотици защити, които изплитаха мрежа с невероятна сила, а мрежата бе толкова красива за човешкото око, колкото ужасяваща за алагайското.

– Истинска прелест – прошепна Джардир.

– Безценно е – допълни Абан.

– Възможно ли е този Защитен да е откраднал символите от Анокх Слънце? – зачуди се Ашан.

– Смешна мисъл – сряза го Джардир. – Никой не е стъпвал там от хиляда години, освен...

Той погледна хората си и всички погледи се озариха от една и съща мисъл.

– Не – каза накрая Джардир. – Не, той е мъртъв.

– Разбира се, няма как да не е – поде Ашан след кратка пауза и всички закимаха.

Вдигнаха очи и видяха Лийша и баща ѝ, който си бе сложил очилата, да разглеждат Копието на Каджи прекалено внимателно. Вече бе стояло достатъчно дълго в ръцете им, за да оценят великолепието му, а Джардир не виждаше причина да разкрива все още всичките му тайни.

– Тези защити са силни – каза той и подаде ножа на Гаред с дръжката напред.

След това погледна настоятелно към копието и зеленоземците му го върнаха с неохота. Изпълненият с копнеж поглед на Лийша, докато подаваше обратно оръжието, накара Джардир да се почувства удовлетворен. Тя жадуваше за тайните, изписани по повърхността му.

– Къде е този Защитен? – обърна се Джардир към Гаред, след като копието се върна обратно на сигурно на рамото му. – Много бих искал да се срещна с него.

– Той идва и си отива – намеси се Лийша, преди Гаред да успее да отговори.

Джардир ѝ кимна.

– Той ли ви даде това чудодейно наметало? То е като самата Роба на Каджи, с която човек минава покрай алагаите, без дори да го забележат.

Бузите на Лийша поруменяха и Джардир разбра, че по някакъв начин ѝ е направил комплимент.

– Сама направих Непрозримите наметала – призна тя. – Измених няколко защити за объркване и зрение, както и една лека забрана, така че никой ядрон, бил той голям или малък, да не може да види онзи, който ги носи.

– Невероятно – възкликна Джардир. – Сигурно Еверам ви шепне на ухото, щом изменяте защити, и то за да направите нещо толкова красиво и мощно.

Лийша погледна надолу към наметалото си, с което си играеше разсеяно. Накрая тя цъкна, изправи се и отвори сребърната закопчалка на врата си.

– Вземете го – каза тя и подаде наметалото на Джардир.

– Да не си полудяла?! – извика Илона и понечи да ѝ препречи пътя, както Ашан бе направил преди малко с Джардир.

– Наметалото върши работа само срещу демони – каза тя не само на Джардир, но и на майка си. – Вземете го, за да си спомняте кой е истинският ви враг дори след като слънцето изгрее на сутринта.

Тя издърпа ръката си от хватката на Илона и подаде мантията на Джардир.

Джардир сложи длани на масата и се поклони.

– Подаръкът е прекалено щедър, а аз нямам какво да ви дам в замяна. Евераме, не мога да приема.

– Единственото, което искам, е да си спомняте това – рече Лийша.

Джардир отново се поклони и взе чудното наметало, без да вярва на очите си. Ако символите по оръжието на онзи така наречен Защитен бяха хармония, тези по Непрозримото наметало на Лийша бяха истинска симфония. Той сгъна мантията внимателно и я прибра в робата си, преди той самия или някой от съветниците му да се впусне да разучава подаръка до безкрай.

– Благодаря ви, госпожице Лийша, дъщеря на Ърни, билкарка от Хралупата на Избавителя – каза той и отново се поклони. – Правите ми огромна чест с този подарък.

Лийша се усмихна и се върна на мястото си. Изведнъж зеленоземците си зашепнаха един на друг, правейки се, че си сърбат чая. Джардир ги остави да си говорят и се обърна към Абан.

– Кажи ми за червенокосото момче, което се облича като кхафит – нареди му той.

Абан се поклони.

– Зеленоземците наричат такива като него жонгльори, Изба-вителю. Пътешестват, разказват истории и свирят. Обличат се в ярки цветове, за да ги разпознават. Професията им се почита, а тези, които я практикуват, често биват ценени високо като вдъхновители.

Джардир кимна, все още смилайки информацията.

– Музиката му влияеше на алагаите. Направляваше ги. Кажи ми повече за това.

Абан сви рамене.

– В историите за Защитения се споменава момче, което омайва алагаите с вълшебството си, но не знам нищо за тази сила. Предполагам, че не е често срещана.

* * *

Роджър с неудобство забеляза потайните красиански погледи, насочени към него. Ясно беше, че го обсъждат, и макар обученото му ухо вече да бе започнало да различава звуците и строежа на учудващо мелодичния им език, все още не го разбираше.

Красианците едновременно го ужасяваха и привличаха, почти като Защитения. Роджър не беше само цигулар, но и разказвач, и макар да беше измислил много истории за Красия, досега не бе срещал никого от тази страна. В ума му се стрелкаха хиляди въп-роси, но се оплитаха веднага щом стигнеха езика му, защото пред него не бяха екзотичните принцове от разказите му. Вече беше посетил Райзън и бе видял делата им. Колкото и културни да бяха, те си оставаха убийци, изнасилвачи и разбойници.

Джардир мерна Роджър и преди момчето да успее да отмести очи, погледите им се срещнаха. Роджър се стресна, изведнъж се почувства като притиснат до стената заек.

– Извинете ни, държахме се неучтиво – рече Джардир и се пок-лони.

Роджър се престори, че си чеше гърдите, но това бе само извинение, за да докосне талисмана си. Черпеше сила не само от медальона, но и от успокоителното присъствие на Гаред от едната му страна. Не за пръв път се радваше, че якият дървар се бе заклел да го пази.

– Няма нищо – отвърна той и кимна.

– Сред нашия народ няма жонгльори – поясни Джардир. – Професията ви привлече вниманието ни.

– Нямате музиканти? – изумено попита Роджър.

– Имаме – отвърна Джардир, – но в Красия музиката се свири само във възхвала на Еверам, а не за да омайва демони на бойното поле. Кажете, обичайно ли е това умение на север?

Роджър се изсмя гръмогласно.

– Никак даже – той гаврътна чашата си чай, съжалявайки, че не съдържа нещо по-силно. – Дори не мога да го преподам. Аз самият не знам как точно го правя.

– Може би Еверам ви говори – предположи Джардир. – Може би е благословил рода ви с тази сила. Някой от синовете ви показвал ли е подобни заложби?

Роджър отново се разсмя.

– Какви синове? Та аз дори не съм женен.

Красианците изглеждаха потресени от този факт.

– Мъж с вашите способности би трябвало да има много съпруги, които да износят синовете му – рече Джардир.

Роджър се изкиска и вдигна чашата си към тях.

– Съгласен съм. Би трябвало да имам много съпруги!

Лийша изсумтя.

– Искам да видя как ще се оправиш и с една.

Всички от двете страни на масата се посмяха на негов гръб. Той изтърпя това, без да се противи. В Хралупата шегите по негов адрес не бяха нищо ново, но усети и как бузите му почервеняха. Погледна Джардир и видя, че красианският владетел не е сред тези, които се смееха.

– Мога ли да ви задам един личен въпрос, сине на Джесъм? – попита Джардир.

Като чу името на баща си, Роджър докосна медальона и кимна.

– Откъде ви е този белег? – попита Джардир и посочи ръката с липсващи два пръста и част от дланта, която Роджър бе вдигнал. – Изглежда стар, прекалено стар, за да сте го получили в битка с алагаите като голям, а и не ви пречи, сякаш години наред живеете с него.

Роджър усети как кръвта му се смрази. Очите му се стрелнаха към дебелия търговски принц в шарените копринени одежди. Събратята му се отнасяха към него с такова презрение само защото бе сакат. Зачуди се дали красианците не го мислеха за непълноценен мъж, щом имаше половин ръка.

Всички останали се бяха умълчали и чакаха отговора на Роджър. До този момент ги бяха подслушвали с половин ухо, но сега вече видимо се втренчиха в двамата.

Роджър се намръщи. Толкова по-различни ли са хралупарите? – зачуди се той. Нито един от тях, дори Лийша, не бе обелвал и дума за ръката му – правеха се, че не е там, и я зяпаха, когато мислеха, че никой не ги гледа.

Поне е искрен в любопитството си – помисли си Роджър и погледна обратно към Джардир. – И пукнат клат не давам какво мисли за мен.

– Демони разбиха защитите ни, когато бях на три – започна той. – Баща ми застана на пътя им с метален ръжен в ръка, докато майка ми тръгна да бяга с мен. Огнен демон се хвърли на гърба ѝ и захапа ръката ми, а после рамото ѝ.

– Как оцеляхте? – попита Джардир. – Баща ви ли ви спаси?

Роджър поклати глава.

– Баща ми вече е бил мъртъв. Майка ми уби огнения демон и ме пъхна в една дупка.

От всички страни на масата се разнесоха ахкания и дори очите на Джардир се разшириха изведнъж.

– Майка ви е убила огнения демон? – попита той.

Роджър кимна.

– Издърпа го от мен и го удави в едно корито. Водата закипя, а целите ѝ ръце почервеняха и станаха на мехури, преди онзи да спре да мърда.

– О, Роджър, колко ужасно! – изстена Лийша. – Никога не си ми разказвал това!

Роджър сви рамене.

– Не си ме питала. Досега никой не ме е питал за ръката ми. Всички, дори и ти, я избягвате с поглед.

– Винаги съм си мислела, че искаш лично пространство – защити се Лийша. – Не исках да те карам да се чувстваш неудобно, като обръщам внимание на твоята...

– Уродливост? – предположи Роджър, подразнен от съжалението в гласа ѝ.

Джардир се изправи рязко, видимо угнетен. Всички от двете страни на масата се напрегнаха, готови във всеки момент да се хвърлят на бой или да избягат.

– Това е белег от алагай! – извика той, пресегна се през масата, сграбчи ръката на Роджър и я вдигна високо така, че всички да я видят. – Ний да вземе всеки, който те погледне със съжаление. Това е медал!

– Белезите показват отказа ни да паднем пред алагаите! – извика той. – И пред Самата Ний! Те Ѝ казват, че сме погледнали в пастта на Нейната бездна и сме плюли в нея!

– Хасик! – Джардир посочи най-едрия си воин.

По негова заповед воинът се изправи и разтвори бронираната си роба, разкривайки полукръг от белези от зъби, който покриваше половината му тяло.

– Глинен демон – каза той с тежък акцент. – Голям – допълни и разпери ръце.

Джардир се обърна към Гаред и присви очи предизвикателно.

– Не е зле – изсумтя Гаред. – Май ще го бия обаче.

Той дръпна ризата от мускулестата си гръд и показа дебели линии от нокти, които тръгваха от дясното му рамо и стигаха до лявото му бедро.

– Дръвчо добре ме подреди – каза той. – Ако бях по-дребен, щеше да ме среже на две.

Роджър гледаше с изумление как из цялата стая хората се заизправяха като вълнӚ и показваха белезите си, изкрещяваха историите си и спореха кой от кой е по-голям. След изминалата година в Хралупата почти никой не се беше разминал с по-малко от един.

Но в салона не се усещаше съжаление. Хората се смееха с глас на историите за смъртоносни удари, избегнати на косъм, които някои даже разиграха, и дори красианците се пляскаха по коленете с възхита. Роджър погледна Уонда, момичето, по чието лице се спускаше огромен белег, и осъзна, че за пръв път я вижда да се усмихва.

Докато глъчката още беше в разгара си, Джардир се качи на пейката си като майстор жонгльор.

– Нека алагаите видят белезите ни и забравят всякаква надежда! – извика той и свали робата си.

По маслинената му кожа изпъкваха мускули, но не те предизвикаха изумените погледи на всички в салона. Бяха белезите му. Защити. Стотици или хиляди дори, врязани в кожата му като татуировките на Защитения.

– Нощите да ме вземат, може би той наистина е Избавителя – прошепна Роджър.