Пустинното копие

Осма глава ПАР’ЧИН

326–328 СЗ

Каменният демон изрева и тръгна да забива ноктестия си крак в земята. Джардир се плъзна на колене под крака му, подпря магическия си щит на рамо и го вдигна над главите им.

Ударът разтрака зъбите му и разтресе гръбнака му. Усети как рамото му се откачи от ямката си и ръката, която държеше щита, увисна.

Но магията лумна и гигантският алагай падна назад, изгубил равновесие. Удари се в една от стените и защитите ѝ лумнаха, запращайки го в отсрещната стена, която също проблесна. Демонът запищя, разгневен, че го размятат като топка за игра.

Зеленоземецът бързо се изправи, сграбчи Джардир за здравото рамо и го вдигна на крака. Изкопните защитници вече бяха приключили с работата си и докато демонът се мяташе, те се запрепъваха да се измъкнат от нишата.

Миг по-късно каменният демон успя да се задържи на крака и се хвърли към тях, ала защитите на зеленоземеца озариха нощта и създанието бе отблъснато. Севернякът изкрещя нещо на звяра и направи жест, за който Джардир предположи, че е също толкова неприличен на север, колкото бе и в Красия. Той отново се засмя.

– Какви са новините от съгледвачите? – попита Джардир Шанджат.

– Половината Лабиринт е унищожен – отвърна Шанджат. – Малко воини са намерили подслон зад защитите на засадни дупки, повечето са отишли в прегръдките на Еверам. Маджах удържат шесто. Там алагаите не са успели да проникнат през защитите.

– Колко воини сме изгубили? – попита Джардир, опасявайки се от отговора.

Шанджат сви рамене.

– Няма начин да разберем преди изгрев, когато ще излязат тези, които се крият, и кай’шарумите ще направят пълно преброяване.

– Предположи – каза Джардир.

Шанджат се намръщи.

– Не по-малко от една трета. Може би половината.

Джардир свъси вежди. Подобни загуби за една нощ не е имало от Завръщането насам. Андрахът можеше да му отсече главата.

– Ако Лабиринтът се е очистил, заведете ранените в шатрата на дама’тингите – нареди той.

– Вие би трябвало да сте сред тях, Първи воине – каза Шанджат. – Рамото ви...

Джардир погледна ръката си, която висеше отпуснато от едната му страна. Беше прегърнал болката и я бе забравил. След това напомняне тя се разпищя, докато отново не я потисна.

Той поклати глава.

– Ръката може да почака. Кажи на съгледвачите да дойдат да ми докладват тук. Слънцето скоро ще изгрее, а аз искам да видя как гори тоя алагай.

Шанджат кимна и тръгна да крещи заповеди. Джардир се обърна, за да види каменния демон, който драскаше по защитите и ревеше яростно, докато се опитваше да стигне зеленоземеца. Той пък стоеше спокойно пред него и по лицата на двамата – човек и алагай – бе изписана една и съща омраза, докато се гледаха втренчено в очите.

– Какво се е случило между вас? – попита Джардир с ясното съзнание, че зеленоземецът не би могъл да го разбере.

Неочаквано обаче човекът се обърна към него, сякаш разбрал по тона му, и направи същото сечащо движение с ръка като преди. Протегна дясната си ръка и я съсече с другата точно под лакътя.

Джардир се опули, щом разбра какво му казва зеленоземецът.

– Отрязал си му ръката?!

Другите вдигнаха поглед при тези думи. Щом зеленоземецът кимна, Джардир чу жуженето на слуха, който щеше да се пръсне из града като подхванат от вятъра пясък.

– Подценил съм те, приятелю – каза той. – За мен е чест да ти бъда аджин’пал.

Зеленоземецът сви рамене и се усмихна, без да разбира и дума.

Малко по-късно цветът на нощното небе потъмня и с това предизвести идването на утрото. Каменният демон също го усети и се изправи, сякаш за да се съсредоточи. Джардир бе виждал това хиляди пъти, но никога не му омръзваше. След миг демонът щеше да осъзнае, че каменните плочи под посипания с пясък под на Лабиринта му пречат да намери път към бездната на Ний в ядрото на Ала. Щеше да запищи и да се замята, да задраска по защитите, но тогава слънчевите лъчи щяха да го хванат и светлината на Еверам щеше да го изпепели.

Алагаят наистина запищя, но в този момент направи нещо, което Джардир досега не бе виждал. Зарови в калта и пясъка по пода на Лабиринта и намери гигантските каменни блокове, които лежаха там от векове. С единствената си ноктеста ръка демонът заби по камъка и отчупи огромни парчета от него.

– Не! – извика Джардир. Зеленоземецът също крещеше и роптаеше, но от това полза нямаше. Много преди слънцето да се издигне достатъчно високо, за да го застраши, създанието се бе плъзнало обратно в бездната.

* * *

Иневера вече ги чакаше, когато те докуцукаха обратно до тренировъчните площадки. Щом видя безжизнената му ръка, Иневера се обърна към Хасик.

– Заведи го в двореца – каза тя. – Завлечи го, ако се противи.

Хасик приведе глава.

– Както заповяда дама’тингата.

Джардир се обърна към Шанджат, докато Хасик го дърпаше.

– Нареди да намерят Абан и да го доведат тук. Когато пристигне, придружи него и зеленоземеца до залата за аудиенции.

Шанджат кимна и изпрати бързоходец. Джардир и Хасик се отправиха към двореца, но още не бяха стигнали стълбите, когато видяха, че тренировъчната площадка гъмжи от дама’тинги, които обгрижваха ранените, и от жени, оплакващи липсващите съпрузи и синове.

Бяха следвани от дамати, които бързо отделиха своите съплеменници от масата шаруми, върнали се от Лабиринта. След секунди силата, която се бе изправила обединена в нощта, се раздроби, както ставаше след всеки изгрев.

Джардир не бе изкачил и половината стълби към двореца си, когато пристигнаха паланкините. Всичките дванайсет дамаджи и самият Андрах, които тежаха на гърбовете на ний’дамати и бяха заобиколени от най-верните си духовници.

Джардир спря намясто с ясното съзнание, че няма травма на света, която да е по-важна от пълния му отчет за проклетата нощ. Но какво щеше да им каже? Бе изгубил поне една трета от воините на Красия, а добро оправдание нямаше.

– Какво се случи? – попита гневно Андрахът, спускайки се към него. Иневера веднага застана до Джардир, но на дневна светлина, с дамаджите зад гърба му и при подобен провал от страна на Джардир, Андрахът нямаше да се укроти дори от нейното присъствие.

Дори след всичките тези години видът на дебелия мъж изпълваше Джардир с омраза и погнуса. Но денят, който Иневера бе предрекла, когато той щеше да го набоде на копието си и да му отреже мъжествеността, сега му изглеждаше невъзможен. Джардир щеше да извади късмет, ако днес не свършеше като кхафит.

– Снощи имаше пробив във външната порта – каза Джардир, – който допусна врага в Лабиринта.

– Загубил си портата? – настоя Андрахът.

Джардир кимна.

– Загубите? – попита Андрахът.

– Все още ги броят – отвърна Джардир. – Най-малко стотици. Вероятно хиляди.

Дамаджите си зашепнаха разгорещено. Из целите тренировъчни площадки и шаруми, и дамати внимателно наблюдаваха сценката.

– Ще набуча главата ти на копие над новата порта! – закани се Андрахът.

Преди Джардир да успее да отвърне, Хасик застана пред него, просна се в краката на Андраха и притисна глава в стълбите.

– Какви ги вършиш, глупако? – каза Джардир настойчиво, но Хасик не му обърна внимание.

– Моля за извинение, мой Андрах – каза той, – но това не бе по вина на Първия воин. Без Ахман Джардир всички щяхме да загинем в нощта!

Насъбралите се воини замърмориха в съгласие.

– Той ме извади от демонска яма! – извика един.

– Първият воин поведе атаката, която спаси отряда ми – обади се друг.

– Това не обяснява как въобще е загубил портата! – развика се Андрахът.

– Снощи Алагай Ка нападна стената – обясни Хасик. – Улови камък от каменометите ни, метна го обратно и така счупи външната порта. Само заради бързата реакция на Първия воин не бяхме напълно заличени.

– В Последната четвърт сме, но Алагай Ка не е нападал Красия от повече от три хиляди години – намеси се Дамаджи Амадеверам.

– Това не беше Алагай Ка – отвърна Джардир. – Просто каменен демон от планините.

– Дори това е нечувано – каза Амадеверам. – Защо би дошъл дотук, толкова далече от планинския си дом?

Хасик вдигна очи и огледа тълпата. Джардир изсъска, но подчиненият му отново го пренебрегна.

– Заради него – каза той и посочи зеленоземеца.

Всички погледи се извърнаха към зеленоземеца, който отстъпи назад, изведнъж осъзнал, че е център на всеобщото внимание.

– Един чин? – попита Андрахът. – Какво прави чин сред шарумите на Красия? Би трябвало да броди из пазарските бунища с останалите кхафити!

Един от даматите прошепна нещо в ухото на Амадеверам.

– Току-що ми казаха, че е дошъл при Първия воин и е помолил да се бие – каза дамаджият.

– И ти си му разрешил? – обърна се невярващо Андрахът към Джардир.

Иневера се напрегна, но Джардир я укроти с ръка. Тя имаше власт в малките зали, но ако жена, пък била тя и дама’тинга, се застъпеше за него пред събралите се воини и дамати, само щеше да влоши нещата.

– Разреших му – отвърна той.

– Значи тази разруха, която ни споходи, е изцяло по твоя вина! – извика Андрахът. – С главата на твоя чин ще споделите копието над портата и нека ястребите ви изкълват очите!

Той се обърна, за да си върви, но Джардир не бе свършил. Прекалено много бе рискувал за зеленоземеца, за да позволи да го екзекутират. Иневера бе казала, че съдбите им са свързани, и така щеше да бъде.

Ръката му все още го тормозеше, а и беше натъртен от боя, продължил цяла нощ. Виеше му се свят от болка и изтощение, но той прегърна всичко това и го изтласка настрана. Имаше време да почива в прегръдките на Еверам, но то още не бе дошло.

– По-добре да му бях отказал, така ли? – попита той на висок глас, така че всички да чуят. – Той идва при нас, назовал алагая като свой враг, а ние да му обърнем гръб? Ние мъже ли сме, или кхафити?

Андрахът се спря намясто и се обърна, за да срещне погледа на Джардир. Лицето му бе буреносен облак.

– Довел ни е каменен демон! – извика Андрахът.

– И самият Алагай Ка да му беше враг, това нямаше да ме интересува! – кресна Джардир в отговор. – Горко ѝ на Красия, щом дотам сме се изплашили от алагаи, че да пренебрегнем мъж в нощта... пък бил той и чин!

Той махна на зеленоземеца, който изкачи стълбите дополовина, така че всички да го виждат. Държеше здраво копието, сякаш очакваше изведнъж цялата тълпа да го нападне. По твърдия му поглед ясно си личеше, че няма да се даде току-така.

Той е безстрашен – помисли си Джардир. – Та има ли друг по-достоен, с когото да обвържа съдбата си?

– Този човек не е някакъв страхлив северняк, който оре като жена – каза Джардир. – Той е пар’чин, смел чужденец, който се държи като дал’шарум! Нека дойде Алагай Ка! Ако иска кръвта на този зеленоземец, това е достатъчна причина за всеки воин, който желае да се изправи гордо пред Еверам, да не му позволява.

Шанджат извика в подкрепа и бързо намери отклик сред стоте мъже на Джардир. В следващия момент всеки дал’шарум вече бе вдигнал копието си и викаше заедно с останалите във врявата.

– Миналата нощ не се дадохме на Ний и отпратихме грамадния ѝ слуга – рече Джардир. – Дори сега той пълзи обратно към бездната, провален и победен, и трепери от страх от дал’шарумите на Пустинното копие!

Андрахът изломоти нещо, докато се ровеше за отговор, но това, което каза, потъна, щом и даматите в тълпата подеха рева.

Андрахът се намръщи, но пред такава непреодолима подкрепа за Джардир беше безсилен. Врътна се на пета и седна тежко в паланкина си. Ний’шарумите изстенаха под напора на туловището му, щом вдигнаха прътовете за носене и ги сложиха на раменете си.

– Играеш опасна игра – предупреди го Амадеверам, след като Андрахът бе отнесен достатъчно далеч, че да не може да чуе.

– Шарак за мен не е никаква игра, дамаджи – отвърна Джардир.

* * *

– Добре го изигра – каза Иневера, след като го сложи на операционната си маса. – Отпрати дебелата свиня с подвита опашка!

Тя се смееше, докато режеше робата му. Рамото му и голяма част от ръката му бяха почернели.

– Понякога имам моментни проблясъци – каза Джардир.

Иневера изпъшка, хвана ръката му и я вкара обратно във вдлъбнатината ѝ с остро извъртане. Джардир бе подготвен за болката и тя мина през него като топъл ветрец.

– Трябва ли ти корен за болката? – попита тя.

Джардир изсумтя.

– Толкова силен – измърка тя и прокара ръце по тялото му, за да намери други рани.

Джардир целият беше натъртен и изподраскан, но, изглежда, нямаше нищо, което не можеше да почака, защото робата на Иневера падна на пода, тя се качи на масата и го възседна.

Нищо не я възбуждаше повече от победата.

– Моят герой – прошепна тя, докато целуваше твърдата му гръд. – Моят Шар’Дама Ка.

* * *

Джардир седеше на Трона на Копието и слушаше своите кай’шаруми и рапортите им. Лявата му ръка бе превързана през рамо и макар болката да бе само далечно жужене за съсредоточения му ум, неспособността да използва крайника си го гневеше. Съпругите му щяха да го убеждават да не ходи на алагай’шарак тази вечер, но проклет да бъде, ако ги послушаше.

Пред него стоеше Евакх, кай’шарум на племето шарах.

– Тъй като останахме само с четирима дал’шаруми, за съжаление, трябва да ви съобщя, че шарах нямат достатъчно воини, за да сформират самостоятелен отряд – каза Евакх и сведе глава от срам. – Ще минат много години, преди да се възстановим.

Той не изрече това, което всички си мислеха – шарах най-вероятно никога нямаше да се възстановят и щяха да измрат или да бъдат погълнати от друго племе.

Джардир поклати глава.

– Миналата нощ много отряди бяха разгромени. Ще призова дал’шаруми да се изправят и да почетат своите шарахски братя с копията си. Още тази нощ ще имаш воини под твоя команда.

Кай’шарумът се облещи.

– Прекалено сте щедър, Първи воине.

– Глупости – отвърна Джардир. – Съвестта ми не би позволила да сторя по-малко. Също така ще платя за съпруги от собствената си хазна, за да подпомогна възстановяването ви.

Той се усмихна.

– Ако хората ти подхванат това начинание със същата енергия, с която отиват на алагай’шарак, шарах бързо ще си възвърне силата.

– Шарах ще са ви вечно задължени, Първи воине – каза човекът, свлече се на пода и опря чело в земята.

Джардир слезе от подиума си и сложи здравата си ръка на рамото на воина.

– Аз съм от шарах – каза той, – както и тримата ми сина и двете дъщери от Каша. Няма да оставя племето ни да загине в нощта.

Воинът целуна обутите му със сандали крака и Джардир усети сълзите, които капеха от очите му.

– Каджи и маджах не биха продали съпруги на друго племе – посъветва го Ашан, когато Евакх си тръгна, – но мендинг имат дъщери в изобилие и са предани на Шарум Ка. Снощи загубите им бяха оскъдни.

Джардир кимна.

– Кажи им, че ще купиш колкото се може повече. Парите не са проблем. Други племена също ще се нуждаят от свежа кръв, за да оцелеят след снощните събития.

Ашан се поклони.

– Ще се погрижа за това. Но възстановяването на племената не е ли работа на дамаджите?

Джардир го погледна многозначително.

– Хайде, приятелю, знаеш също толкова добре, както и аз, че тези старчоци няма да си мръднат пръста, за да си помогнат един на друг, дори сега. Шарумите трябва да се грижат за своите хора.

Ашан отново се поклони.

Последваха още доклади, много от които бяха също толкова отчайващи. Джардир ги слушаше уморено, помагаше на всички и се чудеше в какво ли състояние ще намери войската, когато се съберат на здрачаване.

Най-накрая и последният от командирите му напусна и Джардир въздъхна тежко.

– Доведи Пар’чин и кхафита – нареди той.

Ашан даде знак на стражите и двамата бяха въведени в стаята. Дал’шарумите блъснаха Абан на пода пред подиума.

– Ти, кхафите, ще превеждаш за Шарум Ка – каза Ашан.

– Да, мой дама – отвърна Абан и опря чело в пода.

Зеленоземецът каза нещо на Абан, който измърмори в отговор през зъби.

– Какво каза? – попита Джардир.

Абан преглътна тежко и се поколеба дали да отвърне.

Стражът зад Абан го удари с копие по гърба.

– Шарум Ка ти зададе въпрос, камилска пикня!

Абан изкрещя от болка, а зеленоземецът извика и блъсна воина назад, заставайки между него и кхафита. Пар’чин и дал’шарумът впериха свирепи погледи един в друг, но очите на воина прескочиха несигурно към Джардир.

Джардир не им обърна внимание.

– Няма да питам втори път – рече той на Абан.

Абан избърса потта от челото си.

– Той каза „Не е редно да пълзиш така“ – преведе той, сви се и стисна очи, сякаш очакваше нов удар.

Джардир кимна.

– Кажи му, че си посрамил себе си и семейството си в Лабиринта, и вече не си достоен да стоиш сред мъже.

Абан кимна и бързо преведе. Зеленоземецът отговори и Абан предаде думите му.

– Той казва, че това не би трябвало да има значение. Никой не бива да пълзи като куче.

Ашан поклати глава.

– Странни разбирания имат тези диваци.

– Така си е – каза Джардир, – но ние не сме тук, за да обсъждаме отношението ни към кхафитите. Абан, можеш да вдигнеш ръце от земята.

– Благодаря ви, Първи воине – каза Абан и се надигна.

Зеленоземецът явно се отпусна, като видя това, и той, и стражът се отдръпнаха един от друг.

– Би се добре в нощта, Пар’чине – каза Джардир.

Абан бързо преведе.

Зеленоземецът се поклони и срещна погледа на Джардир, докато отвръщаше на гърления си език.

– За мен бе чест да съм сред толкова смели мъже – предаде Абан.

– Има ли други мъже от Севера, които да се борят като нас? – попита Джардир.

Зеленоземецът поклати глава.

– Моят народ се бие само когато се налага – или за да спасят своя живот, или понякога този на друг – каза Абан. Зеленоземецът се намръщи и добави нещо, след което се изплю на пода. – А понякога и това не правят – каза Абан.

– Те са страхлива раса, както казва Евджахът – допълни Ашан. Абан отвори уста и даматът го замери с бокал, който напои скъпите му копринени одежди с тъмен нектар.

– Не превеждай, глупако!

Зеленоземецът сви юмрука си, но не отмести поглед от Джардир.

– Какво те прави по-различен? – попита Джардир. Абан преведе, но зеленоземецът само сви рамене и не отговори. – Ти ли отряза ръката на каменния демон?

Зеленоземецът кимна.

– Когато бях малък – преведе Абан, – избягах от къщи. Когато слънцето залезе, направих кръг от защити и ме наобиколиха ядрони...

Джардир вдигна ръка.

– Ядрони?

Абан се поклони.

– Това е зеленоземската дума за алагаи, Първи воине – каза той. – Означава „тези, които обитават центъра“. И те като нас вярват, че бездната на Ний е в ядрото на Ала.

Джардир кимна и даде знак на човека да продължи.

– Същата нощ каменният демон ме нападна – превеждаше Абан – и в глупостта си аз тръгнах да му се подигравам, присмивах му се и подскачах наоколо. В следващия момент обаче се подхлъзнах и настъпих защита. Ядронът замахна и издра гърба ми, но успях да оправя защитата, преди да смогне напълно да премине кръга. Щом кръгът се възстанови, отсече и ръката му.

Ашан изсумтя.

– Невъзможно. Чинът очевидно лъже, Шарум Ка. Никой не би оцелял след удар от подобен звяр.

Зеленоземецът погледна Абан, но когато кхафитът не преведе, той се обърна към Джардир. Каза нещо и посочи Ашан.

– Какво каза свещеникът? – предаде Абан.

Джардир погледна Ашан и отново се обърна към зеленоземеца.

– Той каза, че ти си лъжец.

Зеленоземецът кимна, сякаш не бе и очаквал нещо друго. Остави копието си, надигна ризата си и се обърна с гръб към тях.

– Черното сърце на Ний – промълви Абан, пребледнял при вида на дебелите белези, които пресичаха гърба на човека. Бяха избледнели с годините, но нямаше съмнение, че бяха дело на далеч по-големи нокти от тези на който и да било пясъчен демон.

Зеленоземецът се обърна отново и погледна сурово Ашан.

– Още ли ме мислиш за лъжец? – преведе Абан.

– Извини се – промърмори Джардир.

Ашан направи дълбок поклон.

– Моите извинения, Пар’чин.

Зеленоземецът кимна, щом Абан предаде съобщението.

– И оттогава демонът те преследва, така ли? – попита Джардир.

Зеленоземецът кимна.

– Вече почти седем години – преведе Абан, – но един ден ще му покажа слънцето.

Джардир кимна.

– Защо не ни каза, че те преследва такъв мощен враг? Изложи града ми на опасност.

Зеленоземецът отговори и Абан се ококори. Каза му нещо, но зеленоземецът поклати глава и проговори отново.

– Не сте тук, за да си водите лични разговори, кхафите! – изкрещя Джардир и стана от трона. Дал’шарумите на вратата снижиха копията си и тръгнаха напред.

– Моите извинения, Първи воине! – извика Абан и отново притисна чело в пода. – Исках само да си изясня какво има предвид!

– Аз ще реша кое има нужда от изясняване – каза Джардир. – Следващия път, когато проговориш, без да ти е дошъл редът, ще ти отрежа палците. Сега преведи всичко, което се изговори.

Абан закима с готовност.

– Зеленоземецът каза: „Това е един обикновен каменен демон. Често се срещат на север и не съм си и помислял, че си струва да разказвам за личната ми вражда с един от тях“, на което аз отговорих: „Не може да не преувеличаваш, приятелю! Едва ли има два алагая с подобни размери“, и той каза: „О, не, в северните планини бродят много такива.”

Джардир кимна.

– Кои са слабите места на каменните демони?

– Доколкото знам – каза зеленоземецът чрез Абан, – нямат такива. А аз съм ги търсил къде ли не.

– Ще намерим слабото място, Пар’чин – увери го Джардир. – Заедно.

* * *

– Подобна комуникация е съвсем недостатъчна – каза Джардир, след като зеленоземецът бе изведен навън.

– Пар’чин учи бързо – отвърна Абан – и сега се е отдал на изучаването на езика ни. Скоро ще го говори, обещавам.

– Това не решава проблема – рече Джардир. – Ще има други зеленоземци и аз ще говоря и с тях. Тъй като никой от нашите учени мъже – той хвърли един презрителен поглед към Ашан – не е сметнал за достойно да научи езика на диваците, на теб се пада честта да ни го предадеш, като започнеш от мен.

Абан пребледня.

– Аз? – изписука той. – Да го предам на вас?

Джардир изпита силна погнуса.

– Стига си хленчил. Да, ти! Има ли други, дето да го говорят?

Абан сви рамене.

– На пазара се смята за ценно умение. Съпругите и дъщерите ми знаят по някоя и друга дума, за да могат да подслушват незабелязано, докато вестоносците си говорят. Много други жени на пазара правят същото.

– Очакваш Шарум Ка да се учи от жена? – попита настойчиво Ашан и Джардир преглътна иронията. Ако не беше Иневера, той все още щеше да е неграмотен дал’шарум.

– От друг търговец, тогава – предложи Абан. – Не съм единственият, който търгува със Севера.

– Но ти го правиш най-често – каза Джардир. – Личи си по женските ти коприни и по това, че съпругите на хленчещ дебел кхафит като теб надхвърлят по брой тези на повечето воини. А и Пар’чин те познава и ти има доверие. Освен ако не се намери истински мъж, който да говори зеленоземски, теб избирам.

– Но... – заекна Абан с умолителен поглед.

Джардир вдигна ръка и търговецът замълча.

– Веднъж каза, че ми дължиш живота си – рече Джардир. – Настъпи моментът, когато се налага да изплатиш дълга си.

Абан се поклони ниско, докосвайки пода с чело.

* * *

До залез слънце градските порти вече бяха закърпени и макар гигантският каменен демон да продължаваше да напада стените, обслужващите метателните машини не му дадоха повече бойни средства, с които да пробие защитите. Пар’чин се включи в алагай’шарак и тази нощ, както и всяка следваща в продължение на седмица. През деня той се подлагаше на тежки тренировки заедно с дал’шарумите.

– Не мога да кажа за другите зеленоземски вестоносци – заяви офицер Кавал и се изплю в прахта, – но Пар’чин е бил обучен добре. Изкусно борави с копието, а шарусахк го е подхванал, сякаш го знае от дете. Оставих го да тренира първо с ний’шарумите, но той е в по-добра форма и от онези, дето са готови за стената.

Джардир кимна. Друго не бе и очаквал.

Сякаш по сигнал, Пар’чин дойде при тях, следван безропотно от Абан. Зеленоземецът се поклони и заговори.

– Утре потеглям обратно на север, Първи воине – преведе Абан.

Дръж го наблизо. Думите на Иневера отекнаха в главата на Джардир.

– Толкова скоро? – попита той. – Та ти едва сега пристигна, Пар’чин!

– И аз така се чувствам – отвърна Пар’чин, – но имам да доставям стоки и съобщения – ангажименти, които ще изпълня.

– Ангажименти към чини! – сопна му се Джардир и осъзна, че е направил грешка веднага щом думите излязоха от устата му. Това беше сериозна обида. Помисли си дали зеленоземецът няма да го нападне.

Но Пар’чин само вдигна вежда.

– Това има ли значение? – попита той чрез Абан.

– Не, разбира се, че не – отвърна Джардир и се поклони дълбоко за всеобща изненада. – Моите извинения. Просто съм разочарован, че си тръгваш.

– Скоро ще се върна – обеща Пар’чин. Вдигна купчина листове, подвързани с кожа. – Абан ми помогна много. Имам да запаметявам дълъг списък с думи. Следващия път, когато се срещнем, се надявам да бъда по-вещ в езика ви.

– Несъмнено – отвърна Джардир. Прегърна Пар’чин и целуна голите му бузи. – Винаги си добре дошъл в Красия, братко, но ще прив-личаш по-малко погледи, ако си пуснеш една хубава мъжка брада.

Пар’чин се усмихна.

– Ще го сторя – зарече се той.

Джардир го плесна по гърба.

– Идвай, приятелю. Пада нощта. Да изтребим малко алагаи още веднъж, преди да си прекосил горещите пясъци.

* * *

През месеците след заминаването на Пар’чин Джардир започна да наблюдава по-внимателно и останалите вестоносци от севера. Абан имаше куп връзки на чаршията и веднага разбираше дали идва северняк.

Джардир канеше всеки в палата си – чест, нечувана досега.

Мъжете идваха с нетърпение, след като векове наред красианците се бяха държали с тях като с боклуци, по-долни дори от кхафитите.

– Приветствам всяка възможност да си упражня северняшкия – казваше той на вестоносците, които сядаха на масата му, а собствените му съпруги ги обслужваха. Той си говореше с тях надълго и нашироко и наистина подобряваше езика си, но не се стремеше само към това.

Привършеха ли с яденето, той винаги им отправяше една и съща молба.

– Ти носиш копие в нощта като мъж – казваше им той. – Ела с нас тази нощ в Лабиринта като наш брат.

Мъжете го поглеждаха и Джардир познаваше по очите им, че си нямат представа каква огромна чест им отдава.

И всички до един му отказваха.

Междувременно Пар’чин спазваше обещанието си и ги посещаваше поне два пъти в годината. Понякога посещенията му траеха по няколко дни, друг път прекарваше месеци в Пустинното копие и околните села. Отново и отново той пристигаше на тренировъчните площадки и молеше за разрешение да се включи в алагай’шарак.

Дали пък Пар’чин не е единственият мъж на север? – чудеше се Джардир.

* * *

Падащият сред фонтан от кръв изкопен защитник още не бе се проснал на земята, а Пар’чин вече бе там. Той закачи краката на демона със своите собствени, смъкна се надолу и се завъртя в безупречно изпълнената хватка от шарусахк, в която той беше лостът. Коленете на демона се подгънаха и той падна в ямата.

Сякаш без да прекъсва елегантното движение, Пар’чин извади парче въглен, поправи повредената защита и отново затвори кръга, преди друг демон да успее да излезе. Завтече се при защитника, сряза робата му и захвърли стоманените плочки от джобчетата на плата, предпазващи от алагайски нокти. Металните плоскости се даваха специално на изкопните защитници, но все пак бяха слаб заместител на щита и копието. А ръцете на изкопните защитници трябваше да бъдат свободни.

Ръцете на Пар’чин станаха хлъзгави от кръвта, но това не му направи впечатление и той зарови в чантата си за билки и инструменти. Джардир поклати глава във възхита. Не за пръв път зеленоземецът лекуваше ранен воин на земята в Лабиринта. Дали всички северняци бяха едновременно защитници и дама’тинги?

Защитникът се противеше немощно, но Пар’чин го възседна, притискайки го с колене към земята, и продължи да прочиства раната.

– Помогнете ми! – извика Пар’чин на красиански, но дал’шарумите останаха да гледат с недоумение. Джардир се почувства по същия начин. Това не бяха обикновени рани. Не виждаше ли, че ако човекът оцелее, щеше да остане инвалид до края на живота си?

Джардир отиде при тях двамата. Пар’чин се опитваше да вдене конец в крива игла, докато притискаше превръзките с лакътя си. Воинът продължаваше да се противи и правеше задачата му невъзможна.

– Дръж го – извика Пар’чин, като видя Джардир да приближава. Джардир не обърна внимание на думите му, а гледаше воина в очите. Дал’шарумът поклати едвам-едвам глава.

Джардир заби копието си в сърцето на човека.

Пар’чин изпищя, пусна иглата и се нахвърли върху Джардир. Хвана го за робата, блъсна го назад и го запрати в стената на Лабиринта.

– Какво правиш? – поиска да узнае Пар’чин.

От всички краища на засадата воини надигнаха копията си и тръгнаха към тях. Никой нямаше правото да докосва и с пръст Първия воин.

Джардир вдигна ръка, за да ги спре, без да сваля очи от зеленоземеца, който нямаше представа, че е на крачка от смъртта.

Щом видя погледа на Пар’чин, Джардир промени преценката си. Може би зеленоземецът всъщност имаше представа, просто не го интересуваше. Убийството на защитника му бе нанесло смъртна обида.

– Давам на хората ми да умрат достойно, сине на Джеф – отвърна Джардир. – Той не искаше помощта ти. Не се нуждаеше от нея. Той изпълни дълга си и сега е в Рая.

– Няма Рай – изрева Пар’чин. – Ти просто уби човек!

Джардир се стегна и с лекота се измъкна от хватката на Пар’чин. Зеленоземецът наистина бе усвоил шарусахк доста бързо през последните две години, но още не можеше да се мери с повечето дал’шаруми, пък камо ли с някой, обучен в Шарик Хора. Фрасна Пар’чин в челюстта и ловко залегна срещу ответния удар. Изви ръката на зеленоземеца зад гърба му и го просна на земята.

– За последен път – прошепна той в ухото на Пар’чин – пропускам такива думи покрай ушите си. Още веднъж изкажи северняшките си богохулства в Красия и животът ще ти бъде отнет.

* * *

Дръж го наблизо – бе казала Иневера, но той се бе провалил.

Джардир стоеше сам на върха на стената и гледаше как алагаите се разбягват от сутрешното слънце. Огромният каменен демон, когото хората му свикнаха да наричат Алагай Ка, крачеше покрай възстановените порти, но защитите им бяха здрави. Скоро той също щеше да потъне в бездната на Ний за деня.

Джардир продължаваше да си припомня отчаянието в очите на Пар’чин, нуждата му да спаси живота на защитника. Воинът знаеше, че бе постъпил правилно, като му го отне, и че бе подсигурил славата на човека, вместо да го остави инвалид за цял живот. Също така обаче знаеше, че нарочно се бе противопоставил на Пар’чин.

Сред хората му подобни унизителни уроци бяха често срещани и никой не би нападнал по-висшестоящи заради живота на един сакат. Но както Джардир си доказваше отново и отново, зеленоземците не бяха като неговите хора, дори и Пар’чин. Те не приемаха смъртта като част от живота. Бореха се с нея също толкова ожесточено, колкото дал’шарумите се бореха с алагаите.

Имаше някакво достойнство в това. Даматите нямаха право да наричат зеленоземците диваци. Без да се брои заръката на Иневера, Джардир харесваше Пар’чин. Спречкването им го измъчваше и той се чудеше как да оправи нещата.

– Знаех си, че ще те намеря тук – чу се глас зад гърба му. Джардир се разсмя. Зеленоземецът сякаш разбираше кога мислите на Джардир бяха насочени към него.

Пар’чин застана на стената и погледна надолу. Изкашля се шумно и се изплю, а храчката му уцели главата на каменния демон шест метра под тях. Демонът изрева срещу него и двамата заедно се разсмяха, докато гледаха как съществото потъва в дюните.

– Един ден ще лежи мъртъв в краката ти – рече Джардир, – а светлината на Еверам ще изгори тялото му.

– Да, един ден – съгласи се Пар’чин.

Двамата се умълчаха, потънали в собствените си мис-ли. Зеленоземецът си бе пуснал брада, както го бе посъветвал Джардир, но русите косми по бледото му лице го караха да изпъква дори повече от голобрадите бузи.

– Дойдох да се извиня – каза накрая Пар’чин. – Нямам право да съдя обичаите ви.

Джардир кимна.

– Нито пък аз твоите. Водеше се от чувство за преданост, а аз направих грешка, като плюх на него. Знам, че си се сближил със защитниците, откакто овладя езика ни. Те научиха много от теб.

– И аз от тях – каза Пар’чин. – Не съм искал да обиждам никого.

– Изглежда, нравите ни са такива, че по природа си противоречат, Пар’чин – отбеляза Джардир. – Затова ще трябва да потискаме подтика си да се обиждаме, ако искаме да продължим да се учим един от друг.

– Благодаря ти – отвърна Пар’чинът. – Това означава много за мен.

Джардир махна пренебрежително.

– Повече няма да го споменаваме, приятелю.

Зеленоземецът кимна и се обърна да си върви.

– Всички от севера ли вярват в това, което и ти? – попита Джардир. – Че Раят не е истина?

Пар’чин поклати глава.

– Северните пастири ни разказват за Създател, който живее в Рая и там събира душите на верните си поклонници, както учат и вашите дамати. Повечето хора вярват на думите им.

– Но не и ти – каза Джардир.

– Пастирите казват също така, че ядроните са Чума – продължи Пар’чин. – Че човекът имал толкова страшни грехове, та Създателя изпратил демони, за да ни накаже. – Той поклати глава. – Никога няма да повярвам на това. А ако пастирите грешат тук, защо да им вярвам на другите приказки?

– Тогава защо се биеш, щом не е във възхвала на Създателя? – попита Джардир.

– Не са ми нужни свещеници, за да знам, че ядроните са зло, което трябва да бъде унищожено – отвърна Пар’чин. – Убиха майка ми и пречупиха баща ми. Отнеха живота на приятелите ми, на съседите ми, на семейството ми. А някъде там – той обхвана с жест хоризонта – е пътят към тяхното унищожение. Ще търся, докато не го открия.

– Прав си да се съмняваш в тези твои пастири – каза Джардир. – Алагаите не са чума, те са изпитание.

– Изпитание?

– Да. Изпитание за предаността ти към Еверам. Изпитание за смелостта и желанието ти да се бориш с мрака на Ний. Но и ти грешиш. Пътят към тяхното унищожение не е някъде там – той махна пренебрежително към хоризонта, – а се намира тук.

Джардир докосна с пръст сърцето на Пар’чин.

– И в деня, когато всички мъже намерят сърцата си и се изправят заедно срещу врага, Ний няма да може да ни се опре.

Пар’чин се умълча.

– Мечтая за този ден – каза той накрая.

– Аз също, приятелю – съгласи се Джардир. – Аз също.

* * *

Повече от две години след първото му посещение Пар’чин се завърна отново. Джардир вдигна поглед от надрасканите с тебешир плочи, пълни с бойни тактики, и като го видя да се задава през тренировъчната площадка, се почувства, сякаш собственият му брат се е завърнал от дълго пътешествие.

– Пар’чин! – извика той и разпери ръце, за да го прегърне. – Добре дошъл отново в Пустинното копие!

Той вече говореше свободно езика на зеленоземците, макар думите да му звучаха все още грозно в устата.

– Не знаех, че си се върнал! Тази нощ алагаите ще треперят от страх!

Точно тогава Джардир забеляза, че Пар’чин влачеше със себе си Абан, въпреки че вече нито той, нито Джардир се нуждаеха от дебелия кхафит, за да си общуват.

Джардир изгледа Абан с погнуса. Кхафитът бе надебелял още повече от последната им среща и все тъй носеше копринени одежди, като че ли беше любимата жена на някой дамаджи. Говореше се, че той управлява търговията на пазара и до голяма степен заслугата за това бе на многото му връзки със Севера. Той беше една пиявица, която поставяше печалбата над Еверам, над честта и над Красия.

– Какво правиш тук сред мъжете, кхафит? – поиска да узнае Джардир. – Не съм те викал.

– Той е с мен – каза Пар’чин.

– Беше с теб – натърти Джардир. Абан се поклони и се изниза.

– Не знам защо си губиш времето с този кхафит, Пар’чин – изсъска Джардир.

– Там, откъдето идвам, стойността на един мъж не се измерва единствено с вдигането на копието – каза Пар’чин.

Джардир се разсмя.

– Там, откъдето идваш, Пар’чин, въобще не го вдигат това копие!

– Тесанският ти е много по-добър – отбеляза Пар’чин.

Джардир изсумтя.

– Вашият чински език не е лесен, а става двойно по-труден, когато се нуждаеш от кхафит, за да го упражняваш, докато теб те няма.

Той се намръщи, вперил поглед в гърба на Абан.

– Гледай го само. Облича се като жена.

Арлен погледна през двора загърната в черно жена, която носеше вода.

– Никога не съм виждал жена да се облича така – рече той.

– Само защото не ми даваш да ти намеря съпруга, чиито воали да свалиш – ухили се Джардир.

Той неведнъж се бе опитвал да намери невеста за Пар’чин, за да го обвърже по-силно с Красия и да го държи наблизо, както бе заръчала Иневера.

Един ден ще трябва да го убиеш – отекна в съзнанието му гласът на Иневера, но все не му се искаше да го повярва. Ако Джардир успееше да му намери съпруга, зеленоземецът нямаше вече да бъде чин и щеше да се прероди като дал’шарум. Може би тъкмо такава „смърт“ би изпълнила предсказанието.

– Съмнявам се, че даматите ще позволят на някоя от вашите жени да се омъжи за безродствен чин – отвърна Пар’чин.

Джардир махна с ръка.

– Глупости – каза той. – Заедно сме проливали кръв в Лабиринта, братко. Ако те приема в своя род, дори Андрахът няма да смее да ти откаже!

– Още не съм готов за жена – каза Пар’чин.

Джардир се намръщи. Колкото и близки да бяха, зеленоземецът продължаваше да го хвърля в смут. Народът на Джардир вярваше, че страстта на един воин е толкова силна извън бойното поле, колкото и на него. Първият воин нямаше и никакви доказателства, че Пар’чин предпочита компанията на мъже. Зеленоземецът изглеждаше по-заинтересован от битката, отколкото от изгодите, на които с право се радваха оцелелите на сутринта.

– Е, не чакай прекалено дълго, че мъжете ще те сметнат за пуш’тинг – каза той, използвайки думата за „фалшива жена“.

Еверам не смяташе, че е греховно да легнеш с друг мъж, но пуш’тингите напълно отбягваха жените и така възпрепятстваха продължаването на рода – нещо, което народът му трудно можеше да си позволи.

– От колко време си в града, приятелю? – попита Джардир.

– Само от няколко часа – отвърна Пар’чин. – Току-що си занесох съобщенията до двореца.

– И вече си тук, за да предложиш копието си! – извика Джардир, така че всички да чуят. – Мили Евераме, този Пар’чин трябва да има красианска кръв във вените!

Хората му се разсмяха.

– Повърви с мен – каза Джардир и сложи ръка на раменете на Пар’чин, докато прехвърляше в ума си тактиката за тази нощ, за да намери достойно място за своя смел приятел.

– Баджин изгубиха един от своите изкопни защитници миналата нощ – рече той. – Можеш там да се включиш.

– Предпочитам да съм бутащ страж – отвърна Пар’чин.

Джардир поклати глава, но с усмивка.

– Все най-опасната длъжност за теб – смъмри го той. – Ами ако те убият, кой ще ни носи писмата?

– Няма да е толкова опасна тази нощ – каза Пар’чин. Той му показа увит плат, от който извади копие.

Но не какво да е копие. Дължината му бе от ярък, сребрист метал, а по главата и дръжката заблещукаха на слънчевата светлина вдълбани защити. Набитото око на Джардир огледа копието от край до край и той усети как сърцето му заби с бясна скорост. Много от защитите му бяха непознати, но можеше да почувства силата им.

Пар’чин стоеше гордо и очакваше реакцията му. Джардир преглътна възхищението си и замига, за да отмахне алчния блясък в очите си, надявайки се, че приятелят му не го е забелязал.

– Царско оръжие – съгласи се Джардир, – но воинът е този, който побеждава в нощта, Пар’чин, а не копието. – Сложи ръка на рамото на Пар’чин и го погледна в очите. – Недей да отдаваш толкова много вяра на оръжието си. Виждал съм воини, по-опитни от теб, да изписват копията си със защити и накрая да свършват зле.

– Не съм го правил аз – отвърна Пар’чин. – Намерих го сред останките на Анокх Слънце.

Тупкащото сърце на Джардир замря. Дали бе възможно? Насили се да се изсмее.

– Родното място на Избавителя? – попита Джардир. – Копието на Каджи е мит, Пар’чин, а пясъците вече са си взели обратно изгубения град.

Пар’чин поклати глава.

– Бях там – каза той. – Мога да те заведа.

Джардир се поколеба. Пар’чин не беше лъжец, а тонът му не беше шеговит. Вярваше в думите си. За миг пред погледа на Джардир прехвръкна образ: как двамата заедно с Пар’чин намират сред пясъците древните бойни защити. Положи огромни усилия, за да изтика образа настрана и да си припомни отговорностите си.

– Аз съм Шарум Ка от Пустинното Копие, Пар’чин – отвърна Джардир. – Не мога просто да си стегна камилата и да отпраша в пясъците, за да търся някакъв град, който съществува единствено в древните писания.

– Мисля, че ще те убедя, щом слънцето залезе – каза Пар’чин.

Джардир изкриви уста в усмивка.

– Обещай ми, че няма да се опитваш да правиш глупости. Защитено-незащитено копие, ти не си Избавителя. Ще бъде тъжно да те погребем.

* * *

– Съдбовната нощ ще настъпи тази вечер – каза Иневера. – Отдавна съм го предрекла. Убий го и вземи копието. На зазоряване ще се обявиш за Шар’Дама Ка, а след месец ще станеш владетел на цяла Красия.

– Не – каза Джардир.

За миг Иневера не чу какво ѝ отвърна той.

– ...и шарах веднага ще застанат зад теб – продължи тя, – но каджи и маджах ще бъдат твърдо против... Какво?

Тя се обърна към него, а веждата ѝ изчезна под бурката.

– Предсказанието... – започна тя.

– Проклето да е предсказанието – каза Джардир. – Няма да убия приятеля си, независимо какво ти казват демонските кости. Няма да го ограбя. Аз съм Шарум Ка, а не някой нощен обирджия.

Тя го зашлеви, а ударът отекна по каменните стени.

– Ти си един глупак, ето това си ти! – сопна му се тя. – Сега е преломният момент, когато това, което би могло да бъде, става това, което ще бъде. До изгрева един от вас ще бъде провъзгласен за Избавител. Ти решаваш дали това ще е Шарум Ка на Пустинното копие, или чинът обирач на гробове от севера.

– Втръсна ми от твоите предсказания и преломности – отсече Джардир, – твоите и на всичките дама’тинги! Просто предположения, с които манипулирате мъжете да ви ходят по свирката. Аз обаче няма да предам своя приятел заради теб, независимо какво се правиш, че виждаш на тия защитени буци алагайски лайна!

Иневера изпищя и вдигна ръка, за да го удари отново, но Джардир улови китката ѝ и я вдигна високо. За момент тя се опита да се отскубне, ала разбра, че не може да пребори каменна стена.

– Не ме карай да те наранявам – предупреди я Джардир.

Иневера присви очи, извъртя се изведнъж и заби трите стегнати средни пръста на свободната си ръка в рамото му. В същия миг ръката, която държеше китката ѝ, се скова и дама’тингата се измъкна от хватката му и си заглади робата.

– Продължаваш да мислиш, че дама’тингите са беззащитни, съпруже – каза тя пред опуления му поглед, – макар че точно ти би трябвало да знаеш най-добре.

Джардир с ужас погледна надолу към ръката си. Тя висеше отпуснато и отказваше да се помръдне въпреки опитите му.

Иневера отиде при него, хвана обездвижения му крайник в своята ръка, като с другата натисна рамото му. Изви ръката му, натисна силно и изведнъж на мястото на вкочанеността се появи острото боцкане на иглички.

– Няма да станеш крадец – съгласи се тя, възвърнала спокойния си тон, – ако просто си вземеш обратно това, което ти принадлежи по право.

– На мен ли? – попита Джардир, докато гледаше внимателно как пръстите на ръката му отново се сгъват.

– Кой според теб е крадецът? – попита Иневера. – Чинът, който е плячкосал гроба на Каджи, или ти, неговият кръвен наследник, който си връща онова, което са му взели?

– Не знаем дали наистина държи Копието на Каджи – отбеляза Джардир.

Иневера скръсти ръце.

– Ти знаеш. Разбрал си още в първия миг, когато си го видял, също както винаги си знаел, че този ден ще настъпи. Тази участ никога не съм я крила от теб.

Джардир замълча.

Иневера докосна нежно ръката му.

– Ако предпочиташ, мога да сложа отвара в чая му. Ще си отиде бързо.

– Не! – извика Джардир и отскубна ръката си. – Ти все ще избереш най-недостойния начин! Пар’чин не е някакъв кхафит, че да го приспиваме като куче! Той заслужава смъртта на воин.

– Тогава осигури му такава – поощри го тя. – Сега, преди да започне алагай’шарак и силата на копието да излезе наяве.

Джардир поклати глава.

– Ако трябва да се случи, ще го направя в Лабиринта.

Джардир тръгна, но колкото повече се отдалечаваше от Иневера, толкова по-несигурен ставаше дали въобще иска да извърши това. Как да се изправи гордо като Шар’Дама Ка, ако победата му лежи върху трупа на приятел?

* * *

– Пар’чин! Пар’чин!

Виковете отекнаха из Лабиринта. Джардир наблюдаваше от върха на стената, докато зеленоземецът вървеше пред дал’шару-мите и им носеше победа след победа. Нямаше алагай, който да се опре на Копието на Каджи.

Днес той е смелият чужденец – помисли си Джардир. – Утре ще е Шар’Дама Ка.

Може би пък това беше волята на Еверам? Когато е създал света от празнотата на Ний, нали пак Той е направил зеленоземците? Тогава не трябваше ли да има замисъл и за тях?

– Но Пар’чин не вярва в Еверам – каза той на глас.

– Как е възможно мъж, който не се кланя на Създателя, да се окаже Избавителя? – попита Хасик.

Джардир си пое дълбоко дъх.

– Невъзможно е. Събери Шанджат и най-верните ни хора. В името на целия свят, друг трябва да заеме тази роля.

* * *

Джардир намери Пар’чин начело на войска от шаруми, които скандираха името му, докато препускаха през Лабиринта. Зеленоземецът беше покрит с черна демонска сукървица, но очите му бяха живнали от свирепа радост. Той вдигна високо копието си за поздрав и сърцето на Джардир се сви заради това, което трябваше да причини на своя аджин’пал – нещо далеч по-страшно от стореното му от Хасик.

– Шарум Ка! – извика Пар’чин. – Нито един демон няма да избяга от Лабиринта ти тази нощ!

Войната е измама – припомни си Джардир и се насили да се засмее, и вдигна копието си, за да върне поздрава. Отиде и прегърна човека за последен път.

– Подцених те, Пар’чин – рече той. – Няма да повторя грешката си.

Пар’чин се усмихна.

– Така казваш всеки път – отвърна той.

Беше заобиколен от воини, които ликуваха от победата си. Джардир вече не можеше да им повери това, което трябваше да се направи.

– Дал’шаруми! – извика той на воините си и посочи изкланите алагаи по улиците на Лабиринта. – Съберете тези гнусни създания и ги отнесете върху външната стена! Нашите хора на метателните машини се нуждаят от мишени, за да се упражняват! Нека алагаите отвъд стените разберат колко безумно е да нападат Пустинното копие!

Мъжете заликуваха и се втурнаха да изпълняват нареждането му. Тогава Джардир се обърна към Пар’чин.

– Съгледвачите докладваха, че все още се води битка при една от източните засади – каза той. – Напуснал ли те е бойният дух, Пар’чин?

Пар’чин се ухили свирепо на Джардир.

– Води ме.

Изоставиха шарумите и се втурнаха през Лабиринта по пътека, която вече беше очистена от свидетели. Като примамка Джардир водеше Пар’чин към неговата гибел. Най-накрая те стигнаха засадата.

– Уут! – извика Джардир и при този сигнал Хасик изопна крак и спъна Пар’чин.

Щом удари земята, зеленоземецът се претърколи и се изправи обратно на крака, но изходът му бе блокиран от най-верните хора на Джардир.

– Какво значи това? – поиска да узнае Пар’чин.

С болка на сърце Джардир видя погледа на приятеля си, който го обвиняваше в предателство. Джардир и не заслужаваше нещо по-добро, но след като вече бяха задействали капана, връщане назад нямаше.

– Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка – каза той. – А това не си ти.

– Не искам да се бия с теб – каза Пар’чин.

– Тогава недей, приятелю – помоли го Джардир. – Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.

Иневера би го нарекла глупак заради предложението му. Дори подчинените му замърмориха изненадано, но това не го интересуваше. Молеше се приятелят му да се съгласи, макар да знаеше дълбоко в душата си, че той няма да го направи. Синът на Джеф не беше някакъв страхливец. От демонската яма зад него се нададе рев. Зеленоземецът щеше да умре като воин.

Той се бореше с все сили с дал’шарумите, които му налитаха, чупеше костите им, но дори сега отказваше да ги убива. Джардир стоеше настрана от борбата, потънал в срама си.

Накрая всичко приключи, Хасик и Шанджат държаха здраво Пар’чин, а Джардир се наведе, за да вземе копието. Изведнъж той усети силата на оръжието, както и чувството, че му принадлежи, докато пръстите му се стягаха около оръжието. Това наистина бе Копието на Каджи, чийто седми син бе първият Джардир.

– Искрено съжалявам, приятелю – каза Първия воин. – Ще ми се да имаше и друг начин.

Пар’чин се изплю в лицето му.

– Еверам вижда предателството ти!

Гняв обхвана Джардир. Пар’чин не вярваше в Рая, но нямаше нищо против да използва името на Създателя, когато му беше изгодно. Нямаше съпруги или деца, никакви роднински връзки или племе, но си мислеше, че знае кое е най-добро за всички. Дързостта му нямаше край.

– Не споменавай Еверам, чине. Аз съм Шарум Ка, не ти. Без мен Красия ще загине.

* * *

Яхнаха конете си и в ранни зори се изнизаха от града. Повечето алагаи вече се бяха върнали в бездната, но пясъчен демон явно беше чул, че приближават, и ги бе изчакал, защото скочи срещу тях от сянката на една дюна броени минути преди зазоряване.

Джардир беше в пълна готовност и защитните заклинания по дръжката на копието му лумнаха, щом парира атаката. Алагаят се просна на земята и погледна към развиделяващото се небе, но преди да успее да се дематериализира, Джардир скочи от коня си и прободе създанието.

Щом защитеното острие промуши твърдата броня, блесна светлина, а Джардир усети как копието се съживи в ръката му. По воина премина електричество като от светкавиците в камъка на Иневера, но този път то не му причини болка, а го хвърли в екстаз. Изведнъж той се почувства по-силен, по-бърз. Стари болежки от отдавна забравени травми, мъки, към които така бе привикнал, че вече не ги забелязваше, се изпариха на мига и чак когато изчезнаха, той разбра, че ги е имал. Почувства се безсмъртен. Непобедим. С лекота метна демонския труп на девет метра от тях, където щеше да изчака изгрева.

Усещането за сила бързо изчезна, след като уби демона, но предишните му болежки не се върнаха. Джардир бе на повече от трийсет, но изведнъж си припомни как се беше чувствал с двайсетгодишно тяло. Зачуди се как въобще е могъл да забрави.

И всичко това само от един пясъчен демон – замисли се той. – Как ли се е чувствал Пар’чин, след като го използва срещу десетки алагаи в Лабиринта?

Но Джардир нямаше да разбере отговора, защото захвърлиха изпадналия в безсъзнание Пар’чин по очи върху дюните минути преди изгрева, на километри от града и на повече от ден пеш до най-близкото село.

Джардир погледна надолу към него и думите на зеленоземеца изскочиха в съзнанието му. Еверам вижда предателството ти! – беше изкрещял той.

– Защо не си тръгна, когато те помолих, приятелю? – попита Джардир – още един въпрос, на който никога нямаше да получи отговор от Пар’чин.

Джардир гледаше с тъга приятеля си, докато Хасик и Шанджат възсядаха конете. Взе меха студена вода от рога на седлото си, хвърли го и той се приземи с тъп звук на пясъка до проснатия зеленоземец.

– Какво правиш? – попита Ашан. – Сега би трябвало да го убием, не да му помагаме.

– Няма да намушкам воин в безсъзнание – каза Джардир. – Мехът няма да го пренесе през пясъците до някое скривалище. Но той ще се събуди и ще пие, а когато дойдат алагаите, ще умре, изправен като мъж, и ще намери пътя към Рая.

– Ами ако се върне в града? – попита Шанджат.

– Мендинг да пазят през деня и да го застрелят, ако се опита – отвърна Джардир.

Погледна назад. Но ти няма да го направиш, нали така, Пар’чин? – помисли си той. – Имаш духа на шарум и ще умреш, борейки се с голи ръце с алагаи.

– Той е чин – каза Ашан. – Неверник. Какво те кара да мислиш, че Еверам ще го приеме в Рая?

Джардир вдигна копието, което блесна на лъчите на изгряващото слънце.

– Защото аз съм Шар’Дама Ка и аз казвам, че така ще стане.

Останалите се опулиха, но никой не му възрази.

Изведнъж Джардир се сети за думите на Иневера отпреди няколко часа.

На зазоряване ще се обявиш за Шар’Дама Ка.

Обърна се и погледна тялото на Пар’чин.

Умри храбро – помоли се той, – а когато се срещнем в Рая, ако не съм осъществил мечтите и на двама ни дотогава, там ще си направим равносметка.

Обърна коня си и препусна към града.

Към своя град.