Пустинното копие

Двайсет и пета глава НА ВСЯКА ЦЕНА

333 СЗ ПРОЛЕТ

Почвай да куцаш по-бързо – изсмя се Хасик на Абан – или ще изостанеш в мрака.

Абан погледна измъчено, а потта се стичаше на рекички по широкото му лице. Ахман бе задал бързо темпо обратно към красианския лагер и крачеше напред с Ашан, оставил клетия Абан приклещен между Хасик и Шанджат, двама мъже, които го тормозеха още от детството, а сега му причиняваха и по-лоши неща.

Само седмица по-рано Хасик бе изнасилил една от дъщерите на Абан, когато дошъл да остави писмо в шатрата им. А преди това – една от жените му. Джурим и Шанджат бяха решили да вземат под крилото си синовете ний’шаруми на Абан в Каджи’шараджа и да им внушат такава омраза към кхафитския им баща, че сърцето на Абан се късаше само при мисълта. Всички Копия на Избавителя му се подиграваха и го плюеха, а когато Шар’Дама Ка не беше наоколо, го удряха както им дойде. До един познаваха отдавна Ахман и негодуваха, задето Избавителя се вслушва в съветите на кхафита, а не в техните. Търговецът бе наясно, че ако изгуби благосклонността на Ахман, животът му наистина щеше да бъде кратък.

Но в момента, в който излязоха от забраната на гигантската защита, очертаваща Хралупата на Избавителя, Абан го полазиха тръпки и той се принуди да приеме, че каквото и да му стореха шарумите, нямаше да се откаже от закрилата им в нощта заради някаква си гордост.

Такава беше съдбата на кхафита.

– Не разбирам защо се държиш с чинските слабаци, все едно са истински мъже – каза Ашан на Ахман по пътя.

– Тези хора са силни – отвърна Ахман. – Дори жените им имат алагайски белези.

– Жените им са нагли като проститутки – заропта Ашан – и мъжете им би трябвало по-често да им показват опакото на ръката си. А онази, дето ги води, е най-ужасната от всички! Не мога да повярвам, че ѝ позволи да те хока като... като...

– Дама’тинга ли? – попита Ахман.

– По-скоро като Дамаджаха – отвърна Ашан. – А тази жена не е нито едното, нито другото.

Лицето на Ахман потрепна, едва забележим признак на раздразнението му, който все пак можеше да накара Абан да се втурне към най-близкото скривалище, стига да се намереше такова.

Ала Ахман сдържа гнева си.

– Помисли само, Ашан – каза той. – Струва ли си да хабя воини, за да завладеем тези хора и да водим Шарак Ка, след като те вече се бият с алагаи?

– Но не признават теб като свой владетел, Шар’Дама Ка – отбеляза Ашан. – Според Евджаха всички воини трябва да се подчиняват на Избавителя, за да спечелим Шарак Ка.

Ахман кимна.

– Така и ще стане. Но аз не обединих племената на Красия чрез кръвопролития. Съюзихме се, като смесих кръвта си с тяхната. Ожених се за техните дама’тинги. Не виждам защо да не постъпя така и със Севера.

– Би се оженил за тази... тази... – запъна се Ашан невярващо.

– Тази какво? – попита Ахман. – Тази красива жена, която убива алагаи с едно махване на ръката си и защитава като древна магьосница?

Той извади защитеното наметало, което му беше дала, и го вдигна пред лицето си, затвори очи и вдиша дълбоко.

– Дори уханието ѝ ме опиянява. Трябва да я имам.

– Тя не е евджахка! – изсъска Ашан. – Тя е неверница!

– И неверниците влизат в плана на Еверам, приятелю – каза Ахман. – Не разбираш ли? Единственото племе на север, което воюва с алагаите, го води жена, северна лечителка, благословена с невиждани досега сили. Когато се оженя за нея, ще прибавя нейната сила към нашата, без да пролея и капка червена кръв. Сякаш самият Еверам ни е отредил да се срещнем. Усещам как волята му бие вътре в мен и няма да ѝ се противопоставя.

Ашан изглеждаше готов да продължи спора, но беше ясно, че за Ахман въпросът е приключен. Ашан се навъси, но се поклони.

– Както желае Избавителя – каза той през стиснати зъби.

Най-накрая стигнаха лагера и Абан въздъхна от облекчение, щом видя издигнатата шатра на Джардир, която го чакаше. Беше заобиколена от дал’шаруми, които спяха и я пазеха на смени. Винаги бяха нащрек за всякаква опасност, независимо дали беше демонска, или не.

– Абан, ела да си поговорим – каза Ахман. – Шанджат, Ашан – погрижете се за хората.

Дамаджият и кай’шарумът се спогледаха с горчивина, но не се възпротивиха и тръгнаха да изпълняват. Хасик понечи да последва Ахман, обаче той го спря с един поглед.

– Нямам нужда от охрана, за да се срещна с един кхафит – рече той.

Хасик се поклони.

– Не ми дадохте друга задача, Избавителю, и реших, че мястото ми е до вас.

– Моята шатра още не е вдигната – обади се Абан.

Ахман кимна.

– Хасик, погрижи се за това.

Хасик погледна Абан с очи, изпълнени с убийствен плам, но Абан, който беше в безопасност зад Ахман, не се поклони раболепно, както прилича на кхафит, а се ухили подигравателно.

Търговецът се обърна, влезе в шатрата и задържа капака за Ахман. Гневното безсилие, изписано по лицето на Хасик, не можеше да бъде възмездие за изгубената девственост на дъщеря му, но Абан си отмъщаваше, както може.

* * *

Щом останаха насаме, Джардир се обърна към Абан.

– Извинявай, че те ударих – каза той. – Беше...

– За да впечатлите жената, знам – прекъсна го Абан. – И щеше да си струва, ако бе проработило, но тези чини не гледат на света, както ние.

Джардир кимна, припомняйки си как Пар’чин защитаваше Абан.

– Нашите култури са врагове в самата си същност. Трябваше да се досетя.

– Човек трябва много да внимава, когато си има работа с чини – съгласи се Абан.

Джардир вдигна копието на Каджи.

– Аз съм воин, Абан. Измислям стратегии, за да завладявам хора и да избивам алагаи. Не мога да... манипулирам – изсъска той думата, – което пък на вас с Иневера ви е втора природа.

– Лъжите винаги са горчели на устните ви, Ахман – съгласи се Абан и се поклони едновременно почтително и подигравателно.

– Тогава как да получа тази жена? – попита Джардир. – Видях, че ме гледа. Мислиш ли, че има свободата на дама’тингата да избира съпруга си, или да се обърна към баща ѝ?

– Дама’тингите имат тази свобода, защото не познават бащите си – рече Абан. – Госпожица Лийша специално ни запозна с баща си, а после ви даде наметалото, което е ясен знак, че е склонна да бъде ухажвана. Обикновена девица би могла да даде хубава роба на свой обожател, но този подарък беше достоен за Избавителя.

– Значи остава само да договорим откупа ѝ с бащата – предположи Джардир.

Абан поклати глава.

– Трудно се преговаря с Ърни, но той ще бъде леката част. Аз повече бих се притеснявал дали Дамаджахата няма да възрази на съюза и дали дамаджите няма да я подкрепят.

– Ще убия всеки дамаджи, който се противопостави на решението ми – зарече се Джардир. – Дори Ашан.

– Какво послание ще изпратите на войската си тогава, Ахман? – попита Абан. – Ще бъдете владетел, убил собствените си дамаджи заради една чинска жена.

Джардир се намръщи.

– Има ли значение? Иневера няма причина да се противи.

Абан сви рамене.

– Казвам го само защото на Дамаджахата вероятно ще ѝ бъде трудно да контролира северната жена както останалите дживах сен.

Джардир знаеше, че Абан е прав. Винаги бе смятал Иневера за най-властната жена в света, но тази Лийша от Хралупата на Избавителя сякаш ѝ беше достоен противник във всяко отношение. Не би играла ролята на по-низшестояща съпруга, а Иневера не би я приела по друг начин.

– Но когато поведа чините на Шарак Ка, искам до себе си да имам точно тази неукротимост – каза Джардир. – Може би пък да се оженя за нея тайно.

Абан поклати глава.

– Дамаджахата все някога ще узнае за съюза, а тя би могла да го прекрати само с една дума. Племето на Лийша сигурно би приело това като непоносима обида.

Джардир поклати глава.

– Има начин. Такава е волята на Еверам. Усещам го.

– Може би... – започна Абан, усуквайки с пръсти къдрица от напомадената си брада.

– Да? – попита Джардир.

Абан замълча за момент, после поклати глава и отмахна идеята с ръка.

– Просто мисъл, която напълни ли се с вода, тече.

– Каква мисъл? – попита Джардир и по тона му стана ясно, че няма да пита повторно.

– Ах – възкликна Абан, – зачудих се дали Дамаджахата не е само вашата красианска дживах ка. Ако е така, може би би имало смисъл да си вземете и северна дживах ка, която да ви урежда бракове с чини в зелените земи.

Абан поклати глава.

– Но дори Каджи не е имал две дживах ка.

Джардир потри ръце, усещайки гладките белези от защитите, врязани в кожата му, докато обмисляше идеята.

– Каджи е живял преди три хиляди години – каза той накрая – и свещените текстове си остават недовършени. Кой може да каже със сигурност колко дживах ка е имал?

Хитрият Абан не отговори веднага и Джардир се усмихна.

– Утре ще посетиш дома на бащата на Лийша, за да си върнеш дълга – нареди му той, – и да го питаш какъв откуп иска за нея.

Абан се поклони и си тръгна.

* * *

Абан се усмихваше на зеленоземците, докато куцукаше през градчето, подпрян на патерицата си с камилска глава. Те го наб-людаваха, много от тях с недоверие. Въпреки че в Красия гледаха на патерицата му като на покана за издевателства, сред чините, изглежда, имаше обратния ефект. Те биха се срамували да ударят човек, който не може да се защити, точно както биха се срамували да ударят жена. Това обясняваше защо жените им си позволяват толкова много.

С времето Абан разбра, че зелените земи му харесват все повече и повече. Времето не беше нито прекалено горещо, нито прекалено студено, както в пустинята, която прескачаше от едното на другото. Северът притежаваше изобилие, за каквото Абан не бе и мечтал. Виждаше безкрайни възможности за печалба. Жените и децата му вече бяха направили цяло състояние в Изобилието на Еверам, а повечето от зелените земи въобще не бяха разработени. Той беше богат в Красия, но там го смятаха за половин мъж. На север би могъл да живее като дамаджи.

Не за пръв път Абан се замисляше за истинските намерения на Ахман. Той наистина ли вярваше, че е Избавителя и че бракът с онази жена е по волята на Еверам? Или това бяха просто прищевки, които да изтъкнат властта му?

Ако беше друг човек, Абан веднага щеше да реши второто, но за подобни въпроси Ахман винаги се бе проявявал като наивно искрен и на търговеца му бе лесно да си представи как той вярва напълно в заблудите за величието си.

Това беше направо смешно, разбира се, но вярата в неговата божественост, която споделяха почти всички мъже, жени и деца от Красия, даваше на Ахман такава всеобхватна власт, че почти нямаше значение дали е вярно, или не. Във всеки случай обаче Абан служеше на най-влиятелния човек в света и дори да не бяха първи приятели, както в детството си, двамата поне си бяха заели поз-натите роли.

Но сега към картината се добавяше нов образ, Дамаджахата, а Абан беше прекалено умел манипулатор, за да не познае друг насреща си. Иневера въздействаше на Ахман, за да постигне собствените си цели, а целите ѝ бяха ясни дори за търговеца, който все пак беше натрупал богатство заради способността си да вижда за какво копнеят чуждите души.

Дамаджахата влияеше по някакъв тайнствен и неразгадаем начин на Ахман. Той беше Шар’Дама Ка. Въпреки че беше дама’тинга, една дума от него и хората биха я разкъсали на парчета само за да му угодят.

Абан обаче нямаше да сглупи и да застане между тях. Доста-тъчно дълго бе издържал жив, за да не допуска подобни безумни грешки. В момента, в който Иневера усетеше, че не ѝ е предан, тя щеше да го смачка със сандала си като скорпион и дори Ахман нямаше да може да я спре. Абан стоеше толкова по-долу от Дамаджахата, колкото тя под Ахман. Даже по-долу.

С една жена може да се справи само и единствено друга жена – често му беше казвал баща му, преди да умре. Добър съвет.

Лийша Пейпър би разтърсила самите основи, върху които се крепеше властта на Иневера, и може би щеше изцяло да освободи Ахман от Дамаджахата. А най-хубавото беше, че Иневера никога не би прозряла намесата на Абан.

Търговецът се ухили широко.

* * *

Абан откри с удоволствие, че на живо Ърни бе също толкова инатлив в пазарлъка, колкото се беше показал и чрез вестоносците. Абан таеше омраза към всеки, който не можеше да се пазари. Изключение от правилото беше само Ахман, който не искаше, не че не можеше.

Накрая договориха справедлива цена, но след като Абан я утрои, както му бе наредил Джардир, сумата стана значителна. Ърни и жена му изглеждаха доста доволни, докато Абан броеше жълтиците.

– Цялата стока е тук – каза Ърни, остави на тезгяха кутията с Лийшините листове с изсушени цветя и вдигна капака.

Абан прокара внимателно пръст по най-горния лист от разноцветното тесте и усети релефа на красиво подредените цветя, вмъкнати в хартията. Затвори очи и вдиша.

– Дори след толкова много време все още ухаят – каза той с усмивка на уста.

– Дръжте ги на сухо и ще издържат цяла вечност – посъветва го Ърни, – или поне както я виждаме ние, смъртните.

– Дъщеря ви, изглежда, е докосната от Еверам – отбеляза Абан. – Идеална във всяко отношение, точно като небесен серафим.

Илона изсумтя, но Ърни я изгледа свирепо и тя утихна.

– Така е – съгласи се Ърни.

– Моят господар би желал да я откупи за съпруга – рече Абан. – Той ме е упълномощил да преговарям за отплатата, а тя ще бъде много щедра.

– Колко щедра? – попита Илона.

– Няма значение! – сопна се Ърни. – Няма да продам Лийша, като че ли е някакъв кон!

– Разбира се, разбира се – каза Абан и започна да се кланя, опитвайки се да си спечели време, за да прецени как да действа по-нататък. Не беше очаквал Ърни да реагира така и не знаеше дали се е обидил наистина, или просто се опитваше да ѝ вдигне цената.

– Моля да извините лошия ми подбор на думи – каза Абан. – Езикът ви, изглежда, ме затруднява в най-деликатните моменти. Не съм искал да ви обидя.

Тези думи сякаш успокоиха Ърни и Абан извади усмивката, с която бе подлъгвал хиляди клиенти да повярват, че им е приятел.

– Господарят ми разбира, че вашата дъщеря предвожда племето ви и не е някаква обикновена стока – започна той. – Той иска да почете нея и племето ви, като смеси кръвта си с вашата. До него дъщеря ви ще бъде първа сред всички жени на Север и ще има влияние не само в двора на Избавителя, но и в леглото му, и ще може да предотвратява ненужни кръвопролития, когато господарят ми тръгне на север.

– Това заплаха ли е? – попита Ърни настойчиво. – Да не искате да кажете, че господарят ви ще ни избие, за да я вземе, ако не ви я продам сега?

Лицето на Абан пламна. Той наистина ги беше обидил, и то сериозно. Пар’чин винаги му бе казвал, че красианците лесно се гневят, но, изглежда, и северняците не им отстъпваха, ако си прекалено откровен с тях.

Абан се поклони дълбоко с разперени ръце.

– Моля ви, приятелю, нека започнем отначало. Господарят ми никого не заплашва и не би искал да ви обиди. Според нашите обичаи бащата трябва да уреди браковете на дъщерите си. Уреждането включва и откуп от семейството на жениха, който символизира стойността на булката. Разбрах, че северняците също споделят този обичай.

– Така е – намеси се Илона, преди Ърни да успее да отговори.

– Някои хора може и да правят подобни неща – поправи я Ърни, – но аз не съм възпитавал мойта Лийша така. Ако господарят ви иска да се ожени за моето момиче, ще трябва да я ухажва точно както всички останали, и ако тя реши, че го харесва, тогава нека дойде да поиска благословията ми.

На Абан това му прозвуча като отстъпление, но разликата не бе голяма. Той отново се поклони.

– Ще предам условията ви на моя господар. Предполагам, че незабавно ще започне да я ухажва.

Ърни се облещи.

– Аз не... ох! – извика той, когато Илона съвсем явно впи ноктите си в ръката му.

Жестът ѝ предизвика интереса на Абан. Съпругите му хич не бяха покорни, но никога не биха дръзнали да осквернят мъжеството му пред клиент.

– Няма да навреди, ако донесе едни цветя – каза Илона. – Сам каза, че Лийша решава.

Ърни дълго се взира в нея, но накрая въздъхна и кимна. Взе капака на кутията и го постави обратно върху листовете на Лийша.

– Кутията е тежка – отбеляза той. – Искате ли да намеря някое момче да ви я пренесе?

Абан се поклони.

– Ще ви бъда благодарен.

– Май всички момчета са заети – намеси се Илона, – а на мен ще ми се отрази добре една разходка. Аз ще пренеса хартията.

Абан отново се почувства объркан. В Красия беше обичайно жените да вършат подобни неща, но по начина, по който Ърни се облещи срещу нея, търговецът разбра, че мъжът беше стъписан.

Абан наблюдаваше как Илона се измъкна иззад тезгяха в цялата си прелест, въпреки че младостта ѝ вехнеше. Може би беше танцьорка върху възглавници и ѝ даваха само лека работа, за да бъде наблизо, в случай че страстта се пробуди у съпруга ѝ. Много красиански мъже имаха такива, но Абан никога не бе разрешавал подобен мързел и караше най-младите си и най-красиви съпруги да се трудят точно толкова, колкото останалите.

Докато вървяха по утъпкания път от работилницата на Ърни, Абан се обърна към нея.

– Моля се на Еверам моята липса на познания относно обичаите ви да не ви е обидила сериозно с вашия съпруг.

Илона поклати глава.

– Не сме чак толкова по-различни от вас, просто тук бащите одобряват браковете, а майките ги уреждат. Ърни нищо не би благословил, докато не се разберем за откупа.

Абан спря на място, изведнъж разбрал ситуацията.

– Разбира се. Съжалявам, че майката на моя господар, Каджи-вахата, все още е в Изобилието на Еверам със съпругите му. Мога ли да уредя нещата от нейно име?

Илона кимна, но вдигна вежда.

– Той има и други съпруги?

– Разбира се – отвърна Абан. – Ахман Джардир е Шар’Дама Ка.

Илона се намръщи.

– Кажете му, че ще постъпи мъдро, ако не споменава другите си съпруги пред дъщеря ми. Момичето ревнува като буреносен облак.

Абан кимна.

– Ще се погрижа да узнае, благодаря ви. Да разбирам, че дъщеря ви е девица?

– Е, как няма да е – сопна му се Илона.

Абан се поклони.

– Моля ви, не се обиждайте. В Красия имаме обичай Първата съпруга лично да проверява бъдещите булки, но ако това не се прави при вас, вашата дума ще бъде достатъчна.

– Създателю мили, тук не даваме никой да ни гледа между краката, освен съпрузите ни и билкарките – отвърна Илона, – така че с господаря ви въобще не си правете илюзии, че ще пробвате млякото.

– Разбира се – каза Абан, кимна и се усмихна, защото пазаренето вече беше започнало.

* * *

Джардир крачеше из шатрата си като животно, докато чакаше Абан да се завърне.

– Какво каза той? – поиска да узнае той, веднага щом кхафитът влезе в палатката. – Уредено ли е?

Абан поклати глава и Джардир си пое дълбоко въздух, за да прегърне разочарованието и да го остави да премине през него, без да му навреди.

– Госпожица Лийша прилича повече на дама’тинга, отколкото си мислех – каза Абан. – Има свободата да си избере съпруг, макар че все пак ще се наложи да платите откуп за благословията на баща ѝ.

– Каквото поискат – зарече се Джардир.

Абан се поклони.

– Както вече казахте – съгласи се Абан, – но аз, вашият смирен слуга, вече започнах преговорите, за да смекча разхода ви, доколкото е възможно.

Джардир махна пренебрежително с ръка.

– Значи мога направо да се обърна към нея, така ли?

– Баща ѝ даде разрешението си да я ухажвате – каза Абан и Джардир се усмихна, грабна копието си и спря, за да се огледа в посребреното огледало.

– Какво ще ѝ кажете? – попита Абан.

Джардир се извърна към него.

– Нямам представа – каза той искрено. – Но такава е волята на Еверам, затова разчитам, че каквото и да кажа, ще бъде правилно.

Абан се намръщи.

– Не мисля, че нещата ще се получат така, Ахман.

Джардир погледна Абан, наясно с всичко, което бе останало недоизказано. Търговецът много приличаше на Пар’чин в това отношение. Учтив. Толерантен. Абсолютен скептик.

Джардир погледна своя стар приятел и изпита огромно съжаление към него, тъй като най-накрая осъзна какво е да си кхафит. Еверам не им говореше. Абан може и да използваше името на Създателя във всяко второ изречение, но никога не бе чувал гласа Му и не бе изпитвал екстаза от това да се остави на божествената Му воля. На Абан му говореха само парите и той щеше да остане техен роб завинаги.

Но и това беше част от замисъла на Еверам, защото кхафитът забелязваше неща, които убягваха на всеки друг, неща, крайно необходими на Джардир, за да спечели Шарак Ка.

Джардир сложи ръка на рамото на Абан и се усмихна тъжно.

– Разбирам мнението ти, приятелю, ала ако не вярваш на Създателя, поне се довери на мен.

Абан се поклони.

– Разбира се. Но да ви посъветвам поне да не споменавате другите си съпруги. Майка ѝ ми каза, че ревността на госпожица Лийша е като ураган.

Джардир кимна, без въобще да се изненадва, че такава жена си знае цената и очаква другите жени да ѝ отстъпват. Това го накара да я желае дори още повече.

* * *

Роджър без ентусиазъм преведе чираците си през серия упражнения. Леко бяха напреднали, но винаги щом Кендъл се наведеше за калъфа на цигулката си, той виждаше горния край на белезите, които минаваха през гърдите ѝ. Раните от демон може и да бяха почетен знак, обаче те напомняха на Роджър колко много още им оставаше на чираците, докато се подготвят за нощта. Надяваше се учителите от Гилдията на жонгльорите да дойдат скоро.

Дърварите пък тренираха от другата страна на пътя в Ядронското гробище. Имаше още много работа по новата великозащита, но докато красианците лагеруваха в сечището, никой от дърварите не искаше да я върши. Гаред бе разпределил групи, които да патрулират из града, а останалите се бяха събрали на гробището, за да тренират, пък и при нужда да са в готовност. Лийша щеше да се разгневи, ако разбереше, че работата не върви, но дори след всичко преживяно тя все още се доверяваше прекалено много на хората.

Чу се вик, при който Роджър вдигна поглед и видя красианския владетел да приближава към него, следван от двамата си стражи Хасик и Шанджат. Те носеха копията и щитовете си на гръб и макар Джардир да изглеждаше спокоен и ведър, воините се оглеждаха, сякаш бяха заобиколени от врагове. Неволно свиваха юмруци, защото ръцете им зовяха копията.

Джардир се отправи към Роджър, а Гаред нададе вик и заедно с неколцина дървари дотичаха, за да им препречат пътя. Стражите на Джардир се извърнаха, за да се изправят с лице към новодошлите, а копията и щитовете им внезапно се появиха в ръцете им. Дърварите също вдигнаха оръжията си, като видяха красианците, и сблъсъкът вече изглеждаше неминуем.

Но Джардир се обърна и погледна дърварите и шарумите.

– Ние сме гости на госпожица Лийша! – извика той. – Между нас няма да се пролее и капка кръв, докато тя не поиска друго.

– Тогава кажи на хората си да оставят копията – каза Гаред с брадва в едната ръка и защитен нож в другата.

Десетки дървари дотърчаха от гробището и застанаха зад Гаред, но това не развълнува Хасик и Шанджат, които едва ли не изгаряха от желание да се бият с всички тях. След като вече бе виждал как се сражават красианските воини, Роджър очакваше да се представят много по-добре от хралупарите.

Но в този миг Джардир изкрещя нещо на техния език и охраната му прибра копията, без да сваля щитовете.

– Не казах да ги приберете, а да ги оставите! – изръмжа Гаред.

Джардир се усмихна.

– Не можете да помолите своите гости да оставят ножовете си пред вратата, Гаред, син на Стийв.

Гаред понечи да отвърне, но Роджър го прекъсна.

– Разбира се, прави сте – каза той на висок глас, втренчил поглед в Гаред. – Прибери брадвата си – нареди той на грамадния дървар.

Гаред се опули. Роджър за пръв път му даваше заповед пред хора, и то такава, каквато дърварят лесно би отказал да изпълни, защото прибереше ли оръжието, всички дървари щяха да го сторят.

Погледите им се срещнаха, като този на Гаред се опълчваше, но понеже Роджър беше мим, лицето му лесно придоби суровото изражение на Защитения, а гласът му стана хриптящ като този, който Арлен използваше, за да плаши хората и да ги държи настрана от себе си.

– Няма да повтарям, Гаред – рече той и усети как волята на великана се пречупи.

Гаред кимна и отстъпи, върна брадвата в сбруята и ножа в канията си. Останалите дървари го погледнаха учудено, но последваха примера му донякъде спокойни заради численото си превъзходство.

Роджър се обърна към Джардир.

– Мога ли да ви помогна с нещо?

– Определено – отвърна Джардир и се поклони. – Бих искал да говоря с госпожица Лийша.

– Тя не е в града – каза Роджър.

– Разбирам. Бихте ли ми казали къде мога да я намеря?

– Ядрото да ни вземе, ако го направим! – изръмжа Гаред, но Роджър и Джардир пренебрегнаха коментара му.

– За какво? – попита жонгльорът.

– Тя ми даде невероятно скъп подарък, това наметало – обясни Джардир. – Бих искал да ѝ предложа дар със сходна стойност.

– Какъв дар? – попита Роджър.

Джардир се усмихна.

– Това е между мен и госпожица Лийша.

Роджър се замисли по въпроса. Част от него крещеше да не се доверява на този ухилен пустинен демон, който е избил и изнасилил толкова много хора, но Джардир, изглежда, си имаше свое разбиране за честта и жонгльорът не мислеше, че ще се опита да нарани Лийша, докато траеше примирието. А и ако подаръкът, който предлагаше, наистина бе магически, щяха да сглупят да не го приемат.

– Ще ви заведа при нея, ако оставите воините си – каза Роджър.

Джардир се поклони.

– Разбира се.

Стражите зароптаха гръмогласно, както и Гаред и някои от дърварите, но Джардир и Роджър отново не им обърнаха внимание.

– Намеренията ми спрямо госпожица Лийша са почтени и аз, разбира се, съм съгласен да имам придружител в нейно присъствие.

Роджър забеляза странния подбор от думи, но не намери причини повече да се противи. Скоро вече вървяха по пътеката към колибата на Лийша. Гаред бе настоял да дойде с тях и през цялото време гледаше Джардир свирепо, ала красианският предводител, за щастие, сякаш не забелязваше.

* * *

– Защо госпожицата не живее в магическата великозащита на градчето? – попита Джардир. – Аз не бих рискувал да я оставя насред алагаите, прекалено е ценна.

Роджър се разсмя.

– И цялото Ядро да се надигне тая нощ, по-безопасно място на света от колибата на Лийша едва ли ще намерите.

На Джардир много не му се вярваше, но когато се приближиха до колибата, видя, че пътеката е застлана с каменни защити, всяка от които бе достатъчно голяма, за да можеш да застанеш върху нея, без да я развалиш.

Джардир спря намясто и погледна камъните с изумление. Клекна и докосна камъка с длан.

– На Еверам брадата! Хиляда роби трябва да са се мъчили над дялането на тези камъни!

– Ний да не сме шайка пустинни робове като вас – промърмори Гаред.

Първият импулс на Джардир бе да го убие, но така нямаше да очарова госпожицата. Той прегърна обидата, вместо да се съсредоточава върху нея, и отново върна мислите си към пътеката.

– Защитите са излети, не са издялани – обясни Роджър, – нап-равени са от смес от камъни и вода, наречена етон, която, като изсъхне, се втвърдява. Лийша сама издълба отворите в земята, а камъка го изляха свободни хора.

Джардир огледа пътя напред с удивление.

– Това са бойни защити, и то свързани.

Роджър кимна.

– Всеки демон, който стъпи на пътечката, би могъл със същия успех да легне под слънчев лъч.

Джардир осъзна, че е бил надменен и наивен, като им се е прис-мивал. Въпреки всичките им варварски обичаи, дори Шарик Хора не притежаваше силата на някои от защитите на северната жена.

Дворът не беше по-малко забележителен, покрит с още от онези етонни пътечки, които изплитаха сложна защитна мрежа около колибата и обкръжаващите я части. В ярки цветове цъфтеше обширна градина, където билките и цветята бяха подредени в спретнати лехи, а линиите им образуваха още защити. Много от тях бяха непознати за Джардир, но той разбираше достатъчно, за да знае, че силата им не се изчерпва с гоненето или убиването на демони.

Усети волята на Еверам да бие в него по-силно отвсякога. Тази жена беше предопределена за негова съпруга. Какво ли не би могъл да постигне с нейната подкрепа и тази на Иневера?

* * *

Лийша слушаше успокояващия ритъм от цепенето на дърва на Уонда, докато билкарката готвеше обяда. Простата задача изчисти съзнанието ѝ и ѝ помогна да обмисли случилото се от миналата нощ, и да съпостави мъжете, с които се бе запознала, с историите на бежанците, както и с предупрежденията на Арлен.

Не че не вярваше на разказите им, просто Лийша предпочиташе сама да си създава мнение. Много от бежанците повтаряха клюки и преувеличаваха, а понякога сърцето на Арлен беше сурово и непримиримо. В Красия се беше случило нещо с него, бяха го наранили някак и той не можеше да прости, но след като не бе пожелал да говори за това, Лийша можеше само да гадае каква е истината.

Ала каквото и да беше вярно за красианците, едно беше сигурно – действително нямаха равни на бойното поле. Лийша беше забелязала това веднага щом ги видя да се впускат в битката. Дърварите като цяло бяха по-едри и с по-големи мускули, но въобще не се движеха с ловкостта, която отличаваше дал’шарумите. Петдесетте, които лагеруваха на сечището, биха могли да прокарат линия от разруха право през градчето още преди хралупарите да успеят да ги спрат, а ако и останалите воини на Джардир бяха наполовина толкова изкусни, Хралупата не би издържала дълго под напора им, независимо от благословените тайни на огъня.

И така, тя реши, че няма да се бият с тях, стига да можеше да се избегне. Едно беше да убиваш демони, но всеки човешки живот беше ценен. Според книгите от стария свят човечеството някога бе наброявало милиарди, но колко бяха останали след Завръщането? Четвърт милион може би? Самата мисъл, че пос-ледните хора на света могат да се сражават помежду си, я отвращаваше.

Но тя също така нямаше да се предаде. Не би наплюнчила пръс-тите си, за да навлажни Хралупата за красианците. Беше вложила прекалено много труд, за да обедини хралупарите след заразата да приемат бежанците от Райзън и Лактън, та да ги предаде просто ей така. Ако имаше начин да сключат мирен договор, тя трябваше да открие какъв е.

Според първата среща с красианския предводител сякаш излизаше, че това е възможно. Той беше културен и интелигентен, нямаше нищо общо с бясното животно, какъвто го описваха. Очевидно се придържаше към вярванията си, макар че Лийша на моменти ги смяташе за брутални и жестоки. Тя беше погледнала дълбоко в очите му и там не намери жестокост. Като строг баща, който раздаваше необходими шамари, Ахман Джардир действаше, както смяташе, че е най-добре за човечеството.

Лийша прекъсна работата си за миг и осъзна, че цепенето отвън е спряло. Вдигна поглед, щом Уонда отвори вратата и застана на прага.

– Измий се и сложи масата – заръча ѝ Лийша. – Обядът ще бъде готов след няколко минути.

– Извиня’ам се, госпожице, но Роджър и Гаред са дошли да ви видят – каза Уонда.

– Кажи им да дойдат и сложи още два комплекта прибори – рече Лийша.

Но Уонда не помръдна.

– Не са сами.

Лийша остави ножа си на дъската за рязане, избърса ръцете си в пешкира и отиде до вратата. На предната веранда стоеше Ахман Джардир напълно спокоен, сякаш без да забелязва свирепия поглед на Гаред. Над воинските си черни одежди носеше изтънчена роба, бяла като тюрбана му, в който бе загнездена короната му. Очите на Лийша потанцуваха по защитите ѝ, но тя се зас-тави да не се зазяпва. Свали поглед към очите му, ала това беше още по-лошо, защото те си пробиваха път към душата ѝ с такава сила, щото билкарката бе убедена, че прозират през нея.

Джардир се поклони дълбоко.

– Госпожице, простете ми, че идвам без предупреждение.

– Само кажи, Лийша, и ще го завлека там, откъдето е дошъл – закани се Гаред.

– Глупости – отвърна Лийша.

– Добре дошли – обърна се тя към Джардир. – С Уонда тъкмо щяхме да сядаме да обядваме. Бихте ли желали да се присъедините към нас?

– За мен ще бъде чест и удоволствие – заяви Джардир и отново се поклони.

Последва Лийша в колибата, но спря на вратата, за да си свали сандалите. Лийша забеляза, че дори краката му бяха покрити със защити. Ритникът му едва ли щадеше ядроните повече от този на Защитения.

* * *

Госпожица Лийша бе сготвила постна яхния, която поднесоха с пресен хляб и сирене. Джардир сведе глава, докато тя казваше молитвата, и всички започнаха да се хранят едновременно. Джардир понечи да надигне паницата си, за да пие, но забеляза, че зеленоземците държат своите на масата и използват някакъв инструмент, за да поднесат храната към устата си.

Погледна собствените си прибори и сред тях видя подобен инструмент – дървена лента с вдлъбнатина в края. Погледна Лийша и повтори движенията ѝ, вкусвайки яхнията ѝ. Беше изключителна, с тежки зеленчуци, каквито досега не бе опитвал. Излапа я на един дъх и по примера на Гаред и Уонда обра последните капки от паницата си с плътния зеленоземски хляб.

– Великолепно – похвали той Лийша и по него премина тръпка, щом видя радостта ѝ от комплимента. – Подобна храна нямаме в Красия.

Лийша се усмихна.

– Бихме могли да научим много едни от други, стига да намерим начин да заживеем в мир.

– Мир ли, госпожице? – попита Джардир. – Той е невъзможен на Ала. Не и докато алагаите властват в нощта, а мъжете се крият от тях.

– Значи слуховете са верни? – попита Лийша. – Искате да ни завладеете и да вдигнете нашите хора на Шарак Ка?

– Защо ще искам да завладявам вас? – попита Джардир. – Вашите хора са смирени пред Създателя и се изправят гордо в нощта, като проливат кръв в алагай’шарак редом с воините ми. Това ви прави евджахи, независимо дали го знаете, или не.

– Нищо не ни прави! – изръмжа Гаред. – Ня’аме нишо общо с твоите гнусни...

– Гаред Кътър! – изплющя гласът на Лийша като даматски камшик и го накара да млъкне. – Ако няма да се отнасяш любезно с госта ни, ще си държиш езика зад зъбите, иначе така ще го посипя с пипер, че цял месец дума няма да можеш да кажеш.

Гаред се сви, а Джардир отново онемя пред силата на тази жена. В сравнение с нея дама’тингите изглеждаха плахи.

Лийша се обърна към него.

– Извинете ни, Ахман. – тя се стресна, щом той се засмя ведро насреща ѝ. – Какво толкова казах?

– Името ми – отвърна простичко Джардир.

– Простете ми – рече Лийша. – Беше ли неуместно от моя страна?

– Напротив – каза Джардир. – От вашата уста звучи прекрасно.

Тя нямаше було, под което да скрие бузите си, и Джардир видя как бялата ѝ кожа поруменя при тези думи. За пръв път му се случваше да ухажва жена, но сякаш самият Еверам напътстваше езика му.

– Преди повече от три хиляди години – започна Джардир – моят прародител Каджи управлявал тази земя между Южното море и ледената пустош.

– Така ни учат историческите книги – съгласи се Лийша, – макар че три хиляди години са доста време и описанията са се... позамазали.

– Може би тук на север – предположи Джардир, – но храмът Шарик Хора в Пустинното копие е видял тези времена, че и по-ранни. Архивите ни са точни. Каджи наистина е властвал по тези земи, понякога със силата на копието си, друг път, като е сключвал съюзи с племената им, гарантирани с кръв.

Той се огледа около масата.

– Кръвта на Каджи бумти тук с пълна сила. Дори името ви, Хралупата на Избавителя, е в негова почит. Вие не сте чини, които да превземаме, а изгубени братя, които ще приемем в обятията си. Наричам ви племето хралупа и ви отдавам всички права, които произтичат от тази титла.

– Какви права? – попита Лийша.

Джардир бръкна в робата си и извади личния си Евджах. Корицата му беше от гъвкава кожа, украсена с релефни защити, а страниците му бяха позлатени. От него висеше червена панделка, готова да отбележи страница. Хартията беше мека и изтъняла от ежедневната употреба.

– Тези права – каза той и ѝ подаде томчето.

Лийша взе книгата като някой, който осъзнаваше стойността ѝ, и когато обърна тома, за да разгледа гръбчето му, Джардир си припомни, че тя беше дъщеря на книговезец. Тя избута паницата си настрана и разстла пред себе си кърпата, която бе лежала на коленете ѝ – чак тогава остави книгата на масата и я разлисти.

– Прекрасна е – каза тя след малко. – Но колкото и да ми се ще да науча езика, трябва да призная, че и дума не разбирам от него.

Тя затвори книгата и му я подаде обратно.

Джардир вдигна ръка, за да я спре.

– Задръжте я. Каква по-добра книга, върху която да се учите? Може би ще откриете, че истините в нея са по-близо до вашите вярвания, отколкото си мислите.

– О, не бих могла да я взема! – възрази Лийша. – Прекалено е ценна!

Джардир се засмя.

– Дадохте ми наметало, което може да се мери само с това на Каджи, но не искате да приемете книга с истините му? И друга мога да направя.

Лийша сведе поглед към книгата и пак вдигна очи към него.

– Сам сте я преписвали?

– Със собствената си кръв – отвърна Джардир, – през годините, докато учех в Шарик Хора.

Лийша се опули.

– Разбирам, че не е злато или скъпоценни камъни – каза Джардир. – Бих ви обсипал с тях, ако можех, но не съм донесъл на север такива дрънкулки. Това е най-ценното ми притежание, освен короната ми, копието и новото ми наметало. Надявам се, че ще го приемете, докато Абан уговори откупа ви с вашата майка.

– Откуп ли? – попита изненадано Лийша.

– Разбира се – рече Джардир. – Баща ви ми разреши да ви ухажвам, а майка ви ще се погрижи да определим подходяща цена. Не са ли ви казали?

– Не, по демоните, не са ми казали! – извика Лийша и се изправи така рязко, че столът зад нея изстърга по пода.

В същия миг всички се вдигнаха на крака. Джардир изпита внезапен страх. Беше я обидил, но тъй като не разбираше как точно, не можеше дори да ѝ се извини.

– Ядронски син! – извика гигантът и замахна с тежкия си юмрук през масата към Джардир.

Джардир не помнеше последния път, когато някой бе посмял да го нападне. Да бяха другаде, а не точно на масата на госпожица Лийша, той щеше да го убие само заради обидата, но си спомни ненавистта на Лийша към насилието и стори само най-нужното, за да се защити. Улови китката на Гаред и се извъртя, като по този начин го издърпа през масата и го преметна по гръб. С палеца на крака си притисна гърлото на гиганта, а с два пръста задържа едрата му като дънер китка и въпреки че Гаред се мяташе, той беше притиснат здраво към земята, напълно безпомощен, а лицето му почервеняваше все повече с всяка изминала секунда.

– Разговаряха по-високопоставени от теб, шарум – каза Джар-дир. – Търпях безкрайната ти грубост само от уважение към госпожица Лийша, но ако отново опиташ да ме докоснеш и с пръст, ще ти откъсна ръката.

Джардир дръпна леко и Гаред изрева от болка. Всички поглед-наха Лийша, за да разберат как да реагират.

Лийша скръсти ръце.

– Така ти се пада, Гаред Кътър. Никой не те е молил да нападаш никого в моя дом. – тя кимна към вратата. – Вън. Роджър и Уонда, вие също. Всичките можете да изчакате на двора.

– Ядрото да ме вземе, ако го направим! – кресна Роджър, а Уонда закима с него. – Ако си мислиш, че ще те оставим сама с този...

Нещо гръмна и просветна в краката им и те подскочиха от ужас. Лийша не каза нищо, но физиономията ѝ беше буреносен облак, докато им сочеше вратата. И двамата изчезнаха на мига. Джардир пусна Гаред и той също изприпка навън.

Джардир се обърна към Лийша и направи дълбок и дълъг поклон.

– Простете ми, госпожице, въпреки че не разбирам как ви оскърбих. Обърнах се към вас и семейството ви с почит, а вие се държите, сякаш съм се опитал да ви задигна, след като съм откраднал кладенеца ви.

Лийша дълго време не отговори, а на него му беше толкова трудно да гледа гнева ѝ, че чак му се прииска да покрие очи, като че ли имаше пясъчна буря. Тя бавно прегърна чувствата си и чертите ѝ отново се отпуснаха.

– И аз се извинявам – отвърна тя. – Не ме наскърбявате вие, а това, че последна разбирам за намеренията ви да ме ухажвате.

– Абан уведоми родителите ви, че ще пристъпя към вас незабавно – обясни Джардир. – Предположих, че са ви известили.

Лийша кимна.

– Вярвам ви. Не за пръв път се случва майка ми да прави подобни уговорки, без да ми каже.

Джардир се поклони.

– Ако искате да го обмислите, не е нужно да отговаряте сега.

– Да... – започна Лийша. – Имам предвид – не. Тоест – поласкана съм, но не мога да се омъжа за вас.

Ще го направиш – помисли си Джардир. – Съдбата ти е отредила да ме обичаш, така както аз вече те обичам.

– Защо не? – попита той вместо това. – Майка ви е казала, че не сте обещана, а аз ще платя всяка сума, която семейството ви поиска. Скоро ще управлявам цялата Северна земя, а вие ще бъдете до мен. Кой съпруг би могъл да ви предложи повече?

Лийша се умълча за момент, но после поклати глава, като че ли за да я прочисти.

– Това няма значение. Почти не ви познавам, откупът ви не значи нищо за мен, а и честно казано, не мисля, че бих искала да „управлявате“ каквото и да било.

– Елате с мен в Изобилието на Еверам – предложи Джардир. – Елате да видите народа ми и какво строим. Ще ви науча на нашия език, както поискахте, а вие ще ме опознаете и сама ще решите какво съм... достоен да управлявам.

Лийша го гледа дълго време, но Джардир я изчакваше търпеливо, с ясното съзнание, че отговорът ѝ ще е иневера.

– Добре – съгласи се тя накрая, – но ще дойда с подходящи прид-ружители и няма да давам отговор, докато не ме върнете невредима в Хралупата.

Джардир се поклони.

– Разбира се. Кълна се в Еверам.

* * *

Роджър крачеше из двора, втренчен в колибата на Лийша. Свитите юмруци на Гаред приличаха на бутове, а дори Уонда бе изтичала да вземе лъка си и бе опънала тетивата му. Накрая вратата се отвори и Лийша последва Джардир навън на верандата.

– Уонда, придружи господин Джардир обратно към града – каза тя. – Гаред, ти можеш да довършиш връзването на цепениците.

Гаред изсумтя и взе брадвата на Уонда. Тя и Джардир потег-лиха надолу по пътеката. Роджър погледна Лийша, която кимна към вратата и влезе, а той я последва. Билкарката седна в стола на Бруна и се уви с шала ѝ. Това никога не беше добър знак.

– Как прие отказа ти? – попита Роджър, без да си прави труда да сяда.

Лийша въздъхна.

– Не го е приемал. Каза ми, че ми дава колкото време искам, за да обмисля въпроса. Покани ме да вървя с него в Райзън.

– Не можеш да отидеш – отсече Роджър.

Лийша вдигна вежда при тези думи.

– Нямаш право да ми нареждаш за кого да се омъжвам, също както и майка ми, Роджър.

– Да не би да казваш, че искаш да се омъжиш за него? – попита той. – Само след един чай и неловкия ни обяд?

– Разбира се, че не – отвърна Лийша. – Нямам никакво намерение да приемам предложението му.

– Тогава защо, по ядроните, ще му се хвърлиш в ръцете? – попита Роджър.

– Пред прага ни има войска, Роджър – започна Лийша. – Не виждаш ли смисъл да ги видим със собствените си очи? Да преброим палатките им и да разберем как мисли предводителят им?

– Не и на цената на собствения ни владетел – отвърна Роджър. – Херцог Райнбек не ходи лично в Мливари, за да види какви ги върши Юкор. Изпраща шпиони.

– Аз нямам никакви шпиони – рече Лийша.

Роджър изсумтя.

– Имаш над хиляда райзънци, които ти дължат живота си, а много от тях са оставили семействата си там. Със сигурност ще можем да убедим няколко да се върнат по домовете си и да се ослушват.

– Няма да казвам на хората да се излагат на опасност – възпротиви се Лийша.

– Но за себе си ще го направиш? – попита Роджър.

– Не мисля, че Ахман би ме наранил – допусна Лийша.

– Преди два дни беше пустинният демон, а сега е Ахман? Какво, да не би да си падаш по всеки, който се мисли за Избавителя?

Лийша се намръщи.

– Не искам да слушам повече такива приказки, Роджър.

– Не ме интересува какво искаш – сопна ѝ се Роджър. – Чувала си как красианците се държат с жените си. Каквото и да ти казва мазната змия, в момента, в който излезеш от обсега на нашите лъкове, ставаш негова собственост, а придружителят ти ще получи копие в окото.

– Значи няма да дойдеш с мен, така ли? – попита Лийша.

– Нощите да ме вземат, чу ли какво ти казах току-що? – нас-тоя Роджър.

– Всяка дума – отвърна Лийша, – но все пак отивам. Ако Ахман е такъв човек, значи войната е неизбежна и няма значение какво правим. Но ако съществува дори малък шанс да е мислел това, което каза на масата, тогава може би ще има възможност да намерим начин да съжителстваме, без да се избием взаимно, а това е по-важно за света от съдбата на Лийша Пейпър.

Роджър въздъхна и се отпусна на един стол.

– Кога тръгваме?