Пустинното копие

Трийсета глава ДИВОТО

333 СЗ ЛЯТО

Рена изчакваше търпеливо каменният демон да се материализира. Беше избрала внимателно къде да се покатери – отгоре на единственото високо дърво на хълм, от който стърчаха големи скали като счупени кокали, подаващи се от плътта.

Следите по земята ѝ казваха, че високият три метра и половина ядрон гигант излиза почти всяка нощ на това място. През последните шест седмици Арлен я бе научил на много неща, включително че каменните демони робуват на навика, а по-малките им събратя са се научили да странят от всяко място, от което би могъл да излезе каменен демон.

Докато мръсната сива мъгла се процеждаше от скалата и се събираше бавно в демонски силует, тя затвори очи, вдишвайки дълбоко, прегърна страха си и намери своя вътрешен център.

Истинско чудо беше колко добре работеше красианският опит. Отначало се бе оказал предизвикателство, но на Рена вече ѝ трябваше само миг, за да промени нагласата си и да се пренесе на област в съзнанието си, където нямаше болка или страх от врагове и провал.

Светът изглеждаше по-различно, когато отвори очи и се изправи, а босите ѝ крака стъпваха уверено на клона. В лявата си ръка държеше ножа на Харл, а с палеца си разсеяно опипваше защитите, които бе издълбала в костената дръжка. В дясната държеше един-единствен кестен.

Студен полъх разшумоли пожълтелите листа около нея и тя си пое дълбоко дъх, оставяйки въздухът да погали голата ѝ плът. Чувстваше се като част от нощния свят точно толкова, колкото нищо неподозиращия демон, който добиваше плътност под краката ѝ.

Дългата ѝ кестенява коса ѝ се беше пречкала, затова от нея бяха останали само къси щръкнали кичури, допълнени от една-едничка плитка, която да ѝ напомня за предишната дължина. Роклята ѝ вече не приличаше на себе си. Рена я беше срязала на две части: елек, който придържаше гърдите ѝ и разкриваше защитения ѝ корем, и пола с две дълги цепки от двете страни, които даваха свобода на защитените ѝ крака.

Арлен все още отказваше да защитава кожата ѝ, но тя го беше пренебрегнала и сама си стриваше чернострък. Мастилото оставяше тъмнокафяви следи по кожата ѝ, които издържаха дни, преди да избледнеят.

Тя погледна надолу, видя, че демонът най-накрая се материализира, и пусна кестена. Без да изчака да провери дали е уцелила, пристъпи напред от клона и пропадна безшумно във въздуха.

Кестенът удари отсрещното рамо на демона, докато тя падаше, а топлинната защита, изрисувана по гладката му повърхност, лумна в мрака, щом изсмука магия от мощния ядрон. Твърдата ядка се сгорещи мигновено и се пръсна с трясък.

Това не навреди на каменния демон, но той се обърна на другата страна точно когато Рена се приземи на широкото му бронирано рамо. Със свободната си ръка се захвана за единия му рог, а с другата заби ножа си в гърлото му. Защитите по острието лумнаха и я възнаградиха с магическа тръпка, след което гореща черна сукървица обля ръката ѝ.

Тя се озъби и дръпна ръката си, за да забие ножа отново, но демонът изрева и отметна шия назад, а единственото, което я крепеше отгоре, беше рогът му.

Тя се залюля бясно, за да избегне ноктите му, докато ядронът дереше и удряше по главата си в опитите си да я махне оттам, а тя го пробождаше и го риташе със защитените си крака навсякъде, където имаше възможност. Магията я разтърсваше с всеки удар и електрическата тръпка я правеше все по-бърза, по-силна и по-гъвкава. Защитите около очите ѝ се задействаха и нощта лъсна в магическо сияние.

Ударите ѝ объркаха демона, но не сториха много повече. Тя вече нямаше достъп до по-уязвимите му очи и гърло, а ѝ липсваше силата, за да пробие дебелия му череп. Рано или късно един от бес-ните му удари щеше да я смаже. Тя се засмя на тръпката.

Рена прибра ножа си в канията, бръкна в пояса си и извади дългата огърлица от речни камъчета, която Коуби Фишър ѝ беше подарил сякаш в някакъв друг живот. Замахна с огърлицата като с камшик и пусна рога на демона, за да я хване от другата страна на врата му. Кръстоса ръце, спусна се във вдлъбнатината между лопатките на ядрона и увисна на двата края на кожения ремък, където разгневеният ядрон не можеше да я стигне.

Той я размяташе насам-натам, но тя не пусна ремъка. Използваше тежестта си, за да притисне защитените мъниста колкото се може по-силно към гърлото на демона. Рена беше изрисувала гладките камъчета с отблъскващи защити и те пламтяха, опитвайки се да го отхвърлят, докато магията им го притискаше от всички страни.

След секунди от тежките стъпки и мятането на грамадния каменен демон останаха само потрепвания и олюляване. Ремъкът се стопли със засилването на магията, която засия в нощта.

Накрая се чу изпукване, магията проблесна за последен път и изгасна. Огромната рогата глава се отдели от тялото му и тръгна да пада, а Рена се оттласна с крак от ядрона, за да се отдръпне от пътя ѝ. Приземи се с лекота на краката си, а демонът великан се строполи до нея. Тя усещаше как магията гъделичка кожата ѝ и заякчава всяка драскотина или синина, получена в битката. Момичето погледна черната сукървица по ръцете си и се разсмя отново. Намота огърлицата и се затича напред, за да продължи лова.

Никога не се беше чувствала толкова свободна.

* * *

Нападна я огнен демон, който ловуваше сам в шубрака край дърветата. Рена стъпи здраво на земята в очакване на издайничес-кото му вдишване, докато той тичаше към нея.

Огнените демони винаги атакуваха, изстрелвайки огнената си плюнка веднага щом влезеха в обхват. Плюнката им можеше да подпали всичко и често зашеметяваше жертвите им до безпомощност, а сетне демоните ги довършваха със зъби и нокти. Ако първоначалният изстрел се избегнеше обаче, следваше кратък период от време, в който те не можеха да плюят отново.

Рена клекна, свела лице ниско до земята като лесна мишена за демона, който спря на място точно пред нея и вдиша. Щом тръгна да издишва, присви очите си без клепачи – рефлекс, близък до човешкото кихане. В същия миг Рена се стрелна наляво и дъгата на ярката демонска плюнка уцели само въздуха.

Когато ядронът отвори очи и видя, че е изчезнала, Рена вече беше зад него и го хващаше за рогата. Тя дръпна главата му рязко назад и го изкорми като заек, уловен в нивата на баща ѝ.

Демонската сукървица я опръска и я опари като жарава, но Рена се беше пренесла там, където болката не съществуваше. Плисна с кал местата, където бяха паднали капките, за да изстуди кожата си, и се изправи.

Долови ниско ръмжене и разбра, че през онези кратки мигове, в които се бе състояла битката с огнения демон, е била заобиколена. Обърна се и видя как един гърбав дървесен демон, чиито рамене се простираха на два метра, стоеше надвесен над нея. Защитените ѝ очи забелязаха двамата му събратя, които изчакваха между дърветата зад гърба му, като грубата им броня се сливаше с гората наоколо, но не можеше да скрие магията им. Сбиеше ли се с първия, най-силния, другите двама щяха да я нападнат от двете страни.

Рена многократно беше убивала дървесни демони, но три от тях бяха с цели два повече, отколкото беше преборвала без помощ-та на Арлен.

Дали три не са прекалено много за мен? Тя отхвърли ненужната мисъл. Не можеше да надбяга демон и нямаше къде да се скрие, щом вече я бяха забелязали. Можеше само да ги убие или да бъде убита.

– Да започваме! – озъби се тя и насочи ножа към демона пред себе си.

* * *

Защитения наблюдаваше Рена зад дърветата от другата страна на пътя и клатеше глава. Отне му някакво време, докато я намери. Беше излязъл да събере билки и дърва за огрев, като преди това я беше накарал да обещае, че ще го чака в имението, за да отидат после заедно на лов. Не за пръв път Рена губеше търпение или просто пренебрегваше заръките му, тръгвайки сама.

Като я видя как се пъха в сляпото петно на огнения демон и как го разпаря от зъб до опашка с ножа на баща си, трябваше да признае, че тя се учеше бързо. Рена Танър се беше отдала на изкус-твото на убиването на демони с цялото си същество, по-силно дори от Уонда от дърварите, а равнището на уменията ѝ само след няколко кратки седмици го доказваше.

Той се зачуди дали не беше сгрешил, научавайки я да прегръща страховете си. Рена прекаляваше и сега действаше направо безразсъдно. Представляваше опасност колкото за демоните, толкова и за себе си.

Защитения разбираше през какво минава – по-добре, отколкото тя би могла да знае. Нощта не прощаваше дори на тези, които прегръщаха законите ѝ, а това си пролича и по горичката дървесни демони, които наблюдаваха Рена, докато тя се занимаваше с огнения ядрон. Сигурно щеше да забележи само този, който я нападнеше открито, ствола, но клоните щяха да я отнесат.

Защитения сложи стрела на големия си лък и се прицели. Щеше да изчака, докато сама не види трите ядрона и не разбере, че я чака гибел, и чак тогава щеше да ги убие. Може би по този начин тя щеше да се научи да внимава повече.

* * *

Дървесният демон изрева, за да я уплаши или замае точно като огнената плюнка. През това време събратята му се промъкваха все по-близо, намествайки се в удобни позиции за нападение.

Но Рена не им даде възможност да довършат, а се впусна стремглаво напред в привидно самоубийствена атака. Дървесният демон оголи редиците си зъби и извитите си нокти, като изпъчи гърди, за да посрещне първия ѝ удар. Само каменните демони надминаваха по сила дървесните и най-вероятно никой досега не беше пробивал бронята на този звяр.

Рена се завъртя, за да използва инерцията си за по-мощен кръгов ритник. Защитената извивка на ходилото и пищяла ѝ експлодираха в гърдите на демона и той падна назад, зашеметен от лумналата магия.

Другите демони изреваха и изскочиха откъм дърветата, но Рена се засили към единия, хвана го за китката, стъпи здраво на земята и извъртя ханша си, за да обърне силата на атаката на демона срещу самия него. Изглеждаше сякаш не полага почти никакви усилия, когато накара тежкият дървесен демон да прелети през въздуха и да се стовари върху третия член на бандата. Рена се затича към въргала, пробождайки с ножа на Харл всяко достижимо място, докато двата ядрона се търкаляха в опитите си да се разделят и да се изправят.

Единият замахна към Рена от легнало положение, когато тя пристъпи в обсега на дългите му клонести ръце. Тя отскочи назад и усети как въздухът изсвири край гърдите ѝ, докато лапите на демона я подминаваха. Не беше успяла да защити качествено плата на елека си и ноктите на звяра щяха да я ранят сериозно, ако не се беше дръпнала. Завиждаше на Арлен за това, че може да се бие гол до кръста.

Тя се изправи невредима, но беше изгубила инерцията си, а трите демона вече бяха стъпили здраво на земята и отново я заплашваха. Имаха обгорени рани там, където ги беше удряла, но магията помагаше не само на нейните рани да заздравеят – техните също се възстановяваха бързо. След броени мигове щяха да са напълно невредими.

Щом тръгнаха към нея, Рена бръкна в кесията на кръста си и ги замери с шепа защитени кестени. Демоните изпищяха и вдигнаха ръце, за да се предпазят от топлинните защити, които пламтяха, а кестените се пръскаха с леко пукане и оставяха след себе си упорити пламъци.

Двата по-отдалечени демона избягаха незасегнати, но този в средата пое най-тежкото от залпа и рамото му се подпали. След миг той се възпламени целият, разпищя се и заразмахва бясно крайниците си.

Щом видяха, че събратът им гори, демоните заотстъпваха назад, за да се отделят от него, и така дадоха на Рена пространството, от което се нуждаеше. Тя отново нападна единия, мушкайки го в уязвимата пролука между третото и четвъртото му ребро от дясната страна. Дългият ѝ нож прониза черното сърце на ядрона.

Тя залегна, за да избегне предсмъртните му гърчове, и когато той се хвърли към нея, го хвана за рамото с лявата си ръка. Защитата на дланта ѝ се сгорещи и прогори буцестата бронирана кожа на демона, а Рена усети прилив на сила и мощ, щом част от магията му се прехвърли като дъга към нея. Извъртя се, заби ножа още по-дълбоко и го използва, за да повдигне стокилограмовия демон над главата си. Тя изпищя с глас почти като на ядрона и метна туловището по горящия му събрат.

Ножът на Харл все още беше забит дълбоко в звяра и не се извади, тъй като горната част на дръжката му се бе закачила за дол-ното ребро. Рена изпищя, когато ножът се изплъзна от ръката ѝ.

Като видя, че е изгубила оръжието си, последният демон изрева и се втурна към нея, поваляйки я на земята сред шубрак и кал.

По цялото ѝ тяло лумнаха защити, но демонът, обезумял от гняв и болка, бясно хапеше и драскаше по нея, докато лапите му най-накрая не намериха слабо място. Той заби ноктите си дълбоко, Рена изпищя и гореща кръв пропи земята.

От дърветата се чу шумолене и Рена разбра, че светлината и движението са привлекли още демони, които скоро щяха да я нападнат. Не че това имаше значение, ако тя не приключеше бързо с демона отгоре ѝ.

Ядронът отново изрева и тя нададе рев в отговор, като го изблъска здраво и обърна хватката в своя полза. Това беше обикновен трик от шарусахк, който всеки новак би могъл да предотврати, но ядроните познаваха лостовия механизъм само инстинктивно. Започна да го удря с колене по бедрата, за да не може демонът да си мръдне краката нагоре и да я одраска. Рена се беше грижила вече за котки и знаеше, че битката щеше да приключи бързо, ако тя му дадеше подобно предимство.

Успя да освободи едната си ръка, грабна огърлицата си и с един замах я уви около изпънатия врат на демона, като в същото време се приближи към него, за да намали обхвата му и способността му да се оттласне. Кръстоса краищата на огърлицата и задърпа в срещуположни посоки. Ноктите на чудовището продължиха да я дерат, но тя прегърна болката и задържа, докато защитите не спряха да лумтят и рогатата демонска глава не изпадна, изпръсквайки Рена с черна димяща сукървица.

* * *

Защитения несъзнателно бе отпуснал лъка си, когато Рена метна кестените. Той познаваше топлинната защита; беше често срещана в Потока на Тибит, а родителите му я използваха през зимата – рисуваха я по големите камъни около къщата и обора, за да поема и задържа топлината. В миналото се беше опитвал да прави оръжия с нея, ала макар да ставаше за стрели, тя или изгаряше ръкопашните оръжия, или пареше ръцете му през обвивката на дръжките им. Дори миниатюрните топлинни защити по кожата му го пареха ужасно, когато се задействаха.

Никога не му беше идвало на ума да ги рисува по кестени. Рена бродеше свободно в нощта само от няколко седмици, а вече използваше въображението си, за да защитава по начини, за които въобще не се бе сещал.

Той видя дивия поглед в очите ѝ, докато тя вдигаше демона над главата си, и се зачуди дали и той самият не бе изглеждал така първите няколко пъти, когато бе усещал прилива на демонската магия. Предположи, че е било така. Чувството беше неудържимо и те подлъгваше да си мислиш, че си непобедим.

Но Рена не беше непобедима и това стана ясно миг по-късно, когато загуби оръжието си и дървесният демон я повали. Защитения извика, смразен от страх, докато се опитваше неумело да опъне тетивата. Искаше да се прицели, докато те се бореха на земята, ала рискуваше да уцели Рена. Пусна лъка и изскочи от скривалището си, за да я спаси.

Само че помощта му се оказа ненужна.

Той се спря на място с разтуптяно сърце и видя Рена, красивата Рена, по чиято нежна целувка бе копнял толкова много самотни нощи в пустошта, да седи окървавена и насинена върху трупа на демона.

Тя се озъби срещу него, но в следващия миг очите ѝ го разпознаха. Тогава тя му се усмихна. Изглеждаше като котка, която току-що беше оставила мъртъв плъх в краката на господаря си.

* * *

Рена се изтъркаля от трупа и се изправи с усилие, преди останалите демони да успеят да ѝ се нахвърлят. Беше покрита със собствената си кръв, но вече усещаше как раните зарастват под въздействието на откраднатата магия. Дори така обаче не се чувстваше в състояние да се бие.

Тя се озъби, защото нямаше да им се даде без бой, но когато вдигна поглед, пред нея стоеше само Арлен, който светеше с ярката си магия като някой от серафимите на Създателя с техните ореоли. Стоеше само по препаска и изглеждаше толкова красив с бледите си мускули, които се надигаха като вълнӚ под пулсиращите защити, плъзнали по тялото му. Не беше висок като Харл или едър като Коуби, но Арлен излъчваше сила, каквато липсваше на другите двама. Тя му се усмихна, зачервена от гордост от победата си. Три дървесни демона!

– Добре ли си? – попита той, но гласът му звучеше строго, а не гордо.

– Мда – отвърна тя. – Тря’а ми само минутка да си почина.

Той кимна.

– Седни и дишай дълбоко. Остави магията да те излекува.

Рена изпълни нареждането му и усети как дълбоките рани по тялото ѝ започнаха да се затварят. Скоро от тях нямаше да остане и следа, освен тънки белези, но дори те щяха да изчезнат бързо.

Арлен вдигна един от обгорените кестени.

– Хитро – изсумтя той.

– Благодарско – отвърна Рена и дори този прост комплимент я накара да потръпне.

– Колкото и добър защитник да си обаче, Рен, ти постъпи глупаво – продължи той. – Можеше да подпалиш гората, а да не говорим колко идиотски постъпи, като нападна три дървесни демона едновременно.

Рена се почувства, сякаш я бе фраснал в корема.

– Не съм ги молила да ме причакват.

– Но не ме послуша и отиде съвсем сама на лов за гадни каменни демони! – сгълча я Арлен. – И даже си си оставила наметалото в имението!

– Пречка ми се, докато ловувам – опъна му се Рена.

– Дреме ми – сряза я Арлен. – Тоя последен демон едва не те уби, Рен. Основният ти захват срещу него беше ужасен. Дори ний’шарум би могъл да се измъкне!

– К’во значение има? – сопна му се Рена, която се почувства жегната, въпреки че осъзнаваше правотата му. – Аз спечелих.

– Има значение – отвърна Арлен, – защото рано или късно ще стане обратното. Дори на дървесен демон може да му провърви и да се измъкне от някоя хватка, Рена. Колкото и силна да се чувстваш, докато те тресе магията, ти не си и наполовина толкова силна, колкото тях. Ако забравиш това, ако спреш да ги уважаваш дори за миг, те ще те победят. Това означава да се възползваш от всяко възможно преимущество, а невидимостта е едно от сериозните.

– Тогава защо ти не го използваш? – попита Рена.

– Щото ти го дадох на теб – отвърна Арлен.

– Ядронщини! – изсъска Рена. – Рови къде ли не из дисагите, докато го намериш, все едно не го беше виждал от седмици. Бас ловя, че не си го слагал дори.

– Не ста’а дума за мен – отвърна Арлен. – Имам много повече опит от теб, Рен. Опияняваш се от магията и т’ва не е безопасно. Знам го.

– Присмял се демон на ядрон! – извика Рена. – Ти го правиш и си си напълно наред.

– Ядроните да ме вземат, Рена, аз не съм наред! – извика той. – По нощите, даже усещам как се изменям и в този миг. Агресията, омразата към дневните хора. Т’ва е заради магията. Демонската магия. В малки количества те прави по-силен. Но прекалиш ли... те хваща дивото.

Той вдигна ръката си, покрита със стотици миниатюрни защити.

– Това, което направих, не е естествено. Още в началото ме накара да лудна, но с’а не съм и наполовина толкова разумен. – той сложи ръце на раменете ѝ. – Не искам да се случи т’ва и с теб.

Рена пое лицето му в ръце.

– Благодаря ти, че те е грижа – рече тя.

Той се усмихна и се опита да погледне надолу, но тя задържа лицето му и продължи да го гледа в очите.

– Но ти не си ми баща, нито съпруг, а и дори да беше, тялото ми пак щеше да си е мое и щях да правя с него каквото си поискам. Повече няма да живея, както другите ми казват, че е лесно. От сега нататък следвам само моя си път.

Арлен се намръщи.

– Своя си път ли следваш, или си се лепнала за моя?

Рена се опули и всеки мускул по тялото ѝ крещеше да се нахвърли срещу него и да започне да го рита, драска, хапе, докато не... Тя потръска глава и си пое дълбоко въздух.

– Остави ме на мира – каза тя.

– Върни се с мен в имението – отвърна Арлен.

– Да върви по ядроните проклетото ти имение! – изкрещя тя. – Остави ме на мира, демонски сине!

За един дълъг миг Арлен не отдели поглед от нея.

– Добре.

Рена стисна зъби, отказвайки да заплаче, докато го гледаше как си отива. Тя се вдигна на крака, изправи гръбнак въпреки болката и измъкна ножа си от овъглените останки на демона. Дори силният огън не беше навредил на ножа, който я погъделичка с пос-ледните искри на магията, а тя го избърса и прибра в канията на ханша си.

Дълго не мръдна от мястото си, след като Арлен си тръгна, и в нея се бореха две сили. Едната искаше да изкрещи и да се затича в нощта в търсене на демони, върху които да излее гнева си. Другата се чудеше дали Арлен не беше прав и я заплашваше всеки миг да падне на земята и да заплаче.

Рена затвори очи, прегърна болката и гнева и се отдръпна от тях. Истинско чудо беше колко бързо се успокои.

Арлен просто изпитваше прекалено голяма нужда да я закриля. След всичко, което беше направила, той все още не ѝ вярваше.

Сега тя се намираше отвъд всякакви емоции. Стъпи здраво на земята и започна първия шарукин, като всеки неин ход се преливаше в следващия. Опитваше се да вкара движенията толкова дълбоко в мускулите си, че те да ѝ идват от само себе си. Докато ги правеше, си припомняше всеки миг от битката тази нощ, търсейки начини да се подобри.

Дори другите да го смятаха за могъщия Защитен, Рена знаеше, че той просто си е Арлен Бейлс от Потока на Тибит, и демоните да я вземат, ако имаше нещо, което той може да прави, а тя не.

* * *

Това не мина толкова зле – саркастично си каза Защитения, докато си тръгваше. Не беше стигнал далече, когато седна, облегна се на едно дърво и затвори очи. Ушите му долавяха стърженето на гъсениците по листата. Ако Рена имаше нужда от него, той щеше да я чуе и да отиде при нея.

Прокле детинската си наивност, която не му бе позволила да види Харл в истинската му светлина. Когато Илейн се беше предложила на баща му, той я помисли за най-долното същество на света, а тя просто беше направила нужното, за да оцелее, както той сам беше постъпил в Красианската пустиня.

А Рена... Ако се беше върнал с баща си, вместо да избяга след смъртта на майка си, Рена щеше да дойде с тях във фермата, баща ѝ повече нямаше да я застрашава, а на нея щеше да ѝ бъде спестена смъртна присъда. Сега децата им щяха да са на възраст за обещаване.

Той обаче беше обърнал гръб на Рена, още една пътека към щастието, която беше изоставил, и в резултат на това животът му се беше превърнал в кошмар.

Не биваше да я взима със себе си. Беше постъпил егоистично. Направил го беше за себе си, щом я прокле да води този живот, само и само да спаси собствения си разум. Рена избра неговия път, защото вярваше, че няма нищо за губене, но за нея все още не беше късно. Тя не можеше да се върне в Потока на Тибит, но ако той успееше да я заведе в Хралупата на Избавителя, тя щеше да види, че на земята са останали и добри хора, хора, които искаха да се борят, без да предават единственото, което ги правеше човеци.

Но Хралупата дори по най-прекия маршрут беше на повече от седмица път от имението им. Защитения трябваше да върне Рена в цивилизацията колкото се може по-скоро, преди зародилият се в нея звяр да стане единственото, което тя познава в себе си.

Речен мост беше на по-малко от два дни път оттук. Оттам можеха да отидат в Щурски пробег, Анжие и Земеделски пън, преди да стигнат Хралупата. Той щеше да се възползва от всяка възможност да я накара да общува с хора и да стои будна през деня, вместо да си проспива сутрините, а следобедите да тръгва по следите на демони, както вече бяха свикнали да правят.

На него самия не му се нравеше идеята да прекара толкова много време сред хора, но нямаше друг избор. Рена беше по-важна. Щом се налагаше хората да видят защитите му и да се разприказват, така да бъде.

* * *

Юкор спази обещанието си и пусна бежанците да прекосят Разделящата река, но след като цялата реколта на Райзън беше загубена, а лятното слънцестоене отминало, всички ги очакваха трудни времена. Речен мост се беше разгърнал от двете страни на реката заради нарастващото градче от палатки, където бежанците живееха между калпави защити, насред мръсотия и мизерия, отвъд стените на самия град. Рена сбърчи нос от погнуса, докато подминаваха, и Защитения разбра, че гледката едва ли успява да я привлече отново към цивилизацията.

Броят на стражите край портата също се беше увеличил. Щом ги видяха да приближават, погледнаха пренебрежително Защитения и Рена. Нищо чудно. Защитения се беше покрил от главата до петите, дори под жаркото слънце, и това винаги прив-личаше внимание, а Рена със своите скандално изрязани парцали и избелели петна от чернострък по кожата не помогна много, за да успокоят охранителите.

Но Защитения още не беше срещал страж, било то в град или градче, който да не се изпълни с гостоприемство при вида на жълтица, а Защитения носеше доста такива в дисагите си. Малко по-късно те вече се намираха в крепостта и прибираха конете си в конюшнята пред оживен хан. Беше рано вечерта и мостовчани се прибираха по домовете си след тежкия дневен труд.

– Тука не ми харесва – каза Рена, оглеждайки се наоколо, докато стотици хора минаваха край тях. – Половината народ умира от глад, а другата ни гледа като че ли ей с’а ше ги ограбим.

– Не го мисли – посъветва я Защитения. – Трябват ми новини, а в гората трудно ще ги намеря. Свикни малко с градовете.

Рена не изглеждаше доволна от отговора му, но си замълча и кимна.

Салонът на хана беше пълен по това време на деня, но по-голямата част от гъмжилото стоеше край бара и Защитения забеляза малка свободна маса в задната част. Седнаха с Рена и след няколко секунди дойде сервитьорката. Беше млада и хубава, но очите ѝ изглеждаха уморени и тъжни. Роклята ѝ беше почти чиста, но му се стори захабена и по оттенъка на кожата ѝ и формата на лицето ѝ той веднага разбра, че беше райзънка, може би една от първите бежанки, извадили късмета да си намерят работа.

До тях седеше шумна мъжка компания.

– Ей, Мили, дай тука още по едно! – извика един от тях и плесна сервитьорката по дупето със звучно плющене; тя подскочи, след което затвори очи, пое дълбоко въздух и се обърна наполовина към мъжете с фалшива усмивка.

– Ясно като слънцето, че ще ви сипя, момчета – отвърна тя ведро.

Усмивката ѝ изчезна, щом се обърна отново към тях.

– К’во ще желаете?

– Две чаши пиво и вечеря – отвърна Защитения. – И стая, ако имате.

– Имаме – каза момичето, – но с всичките тия хора, дето минават през града, ще ви излезе солено.

Защитения кимна и остави жълтица на масата. Очите на сервитьорката се разшириха. Едва ли беше виждала истинско злато през живота си.

– Това би трябвало да покрие храната и пиенето за вечерта. Ти задръж рестото. А сега с кого трябва да говоря за стаята?

Момичето грабна монетата на мига, преди някой от клиентите ѝ да я види.

– Говорете с Мич, той държи това място – каза тя и посочи едър мъж с навити ръкави и бяла престилка, който се потеше над бара и се опитваше да напълни всички халби, които му тикаха в ръцете; докато се обръщаше, за да погледне, Защитения я видя как мушка монетата в предния си джоб.

– Благодаря ти – каза Защитения.

Момичето кимна.

– Веднага ще ви донеса пивото, пастире.

Тя се поклони и изприпка нататък.

– Стой тук и се пази, докато ни взема стая – каза Защитения на Рена. – Няма да се бавя.

Тя кимна и той тръгна.

Край бара имаше навалица от мъже, които искаха да изпият няколко последни чаши пиво, преди да се приберат зад защитите си за през нощта. Защитения трябваше да изчака в края за вниманието на ханджията, но когато мъжът погледна към него, Арлен извади още една златна монета и собственикът дойде на мига.

Мич изглеждаше като някогашен здравеняк, надебелял впос-ледствие. Като че ли беше достатъчно едър, за да изхвърли буйс-тващ клиент, но успехът и средната възраст сякаш бяха изсмукали силата на младините му.

– Стая – каза Защитения и му подаде жълтицата.

Извади още една от портмонето си и я вдигна.

– И новини от юга, ако знаете нещо. Връщам се от Потока на Тибит.

Мич кимна, но присви очи.

– Там верно нищо не се случва – съгласи се той и се наведе леко, за да надзърне под качулката на Защитения.

Арлен отстъпи назад и ханджията веднага се отдръпна, като погледна нервно към жълтицата от страх да не би да изчезне.

– Напоследък само за юга се говори, пастире – каза Мич. – Още откакто пустинните плъхове откраднаха билкарката на Хралупата да я правят булка на владетеля им, демона на пустинята.

– Джардир – изръмжа Защитения и сви юмрук.

Съжали, че не се промъкна в красианския лагер, за да го убие още щом излязоха от пустинята. Някога беше смятал Джардир за мъж на честта, но сега знаеше, че всичко това е само фасада, която криеше копнежа му за власт.

– Казват, че отишъл там, за да убие Защитения – продължи Мич, – но Избавителя изчезнал.

Защитения се изпълни с гняв, парещ като жлъчка. Ако Джардир накараше Лийша да страда по какъвто и да било начин, ако дори косъм паднеше от главата ѝ, Защитения щеше да го убие и да пог-не армията му обратно към пустинята.

– Добре ли сте, пастире? – попита Мич.

Защитения му подхвърли изкривената монета, която бе стояла в свития му юмрук, и се обърна на другата страна, без да дочака ключа за стаята. Трябваше да стигне до Хралупата, веднага.

В същия момент чу крясъка на Рена и как някой изпищя от болка.

* * *

Рена спря да диша, щом влязоха в хана. Досега не беше виждала място, където хората да са така нагъчкани. Врявата беше непоносима, а въздухът горещ и спарен, пропит от дима на лули и пот. Тя усети как сърцето ѝ задумка, но когато погледна Арлен, видя, че той върви с изправен гръб, със сигурна стъпка и си припомни кой беше той. Кои бяха те. Тя също се изправи и срещна погледите на тези, които ги зяпаха, със студено безразличие.

Някои мъже започнаха да подвикват и подсвиркват, щом видяха момичето, но тя ги изгледа свирепо и повечето от тях бързо извърнаха очи. Докато си проправяха път през тълпата обаче, усети нечия ръка да опипва задника ѝ. Тя се извъртя, стиснала ножа си, но от нахалника нямаше и следа. Можеше да е всеки от дузината мъже, които се правеха, че не я забелязват. Стисна зъби и изтича подир Арлен, а в следващия момент чу бурен смях зад гърба си.

Когато мъжът на съседната маса плесна дупето на сервитьорката, Рена се разгневи както никога досега. Арлен се направи, че не вижда, но тя знаеше, че не беше така. Вероятно и той като нея се бореше с импулса си да счупи ръката на натрапника.

Щом Арлен отиде да поговори с ханджията, непознатият се обърна със стола си към нея.

– Помислих, че тоя пастир никога няма да си тръгне – каза той и се ухили широко.

Беше висок мливариец, широкоплещест, с неподдържана руса брада и дълга златиста коса. Събеседниците му също се обърнаха към Рена, опипвайки голата ѝ кожа с очи.

– Пастир ли? – попита тя объркано.

– Твоят придружител с робата – отвърна мъжът. – Реших, че на такова хубаво момиче като теб верно ще му трябва свещеник да го развежда, щото никой друг не би успял да си задържи ръцете за себе си.

Той посегна под масата, едрата му длан обгърна голото ѝ бед-ро и стисна. Рена се вкочани, потресена от арогантността му.

– Мисля, че такава жена като теб би могла да се справи и с трима ни – каза той дрезгаво. – Бас ловя, че вече си се подмокрила.

Ръката му се плъзна по-нагоре под полата ѝ.

Сега вече Рена кипна. Тя посегна надолу, хвана палеца му с лява ръка, а с кокалчето на дясната си удари точката на натиск между палеца и показалеца му. Хватката на едрия мъж се отпусна като парцал, той изпищя от болка и с едно завъртане от шарусахк тя изви китката му назад и закова ръката му за масата.

А ножът ѝ я отряза.

Мъжът се опули и за миг времето сякаш замръзна – нито той, нито събеседниците му реагираха по какъвто и да било начин. Изведнъж от раната бликна кръв, мъжът закрещя, а приятелите му скочиха на крака, блъскайки назад столовете си.

Рена беше готова за тях. Ритна викащия мъж в един от компанията му, скочи на масата и приклекна с раздалечени ходила, прикривайки ножа на баща си от хорските погледи под ръката си, но острието беше готово да заколи всеки смелчага, дръзнал да се приближи.

– Рена?! – извика Арлен и я сграбчи откъм гърба.

Тя риташе и се извърташе в ръцете му, докато той я сваляше от масата.

– Какво става тук? – поиска да узнае Мич, проправяйки си път през насъбралата се тълпа със сопа в ръка.

– Вещицата ми отряза ръката! – проплака русокосият мъж.

– Имаш късмет, че не ти отрязах друго! – озъби му се Рена, иззад рамото на Арлен. – Нямаше право да ме пипаш там! Да не съм ти обещана?!

Ханджията се извъртя към нея, но в следващия момент забеляза Арлен и очите му се разшириха. Качулката на Защитения беше паднала, докато се мъчеше да задържи Рена, и сега всички виждаха изрисуваната му кожа.

– Защитения – прошепна ханджията и името се разнесе из тълпата.

– Избавителю! – извика някой.

– Да изчезваме – промърмори Арлен и я хвана за ръката.

Тя поддържаше темпото му, докато той блъскаше онези, които не се помръдваха от пътя му. Отново си сложи качулката, но вече ги следваше многолюдна тълпа.

Арлен ускори крачка, довлече Рена до конюшнята, където подхвърли още една жълтица на помощника, и се отправи към Здрачен танцьор.

След секунди те изскочиха от конюшнята и препуснаха през градчето. Стражите на портата се развикаха след тях, докато тълпата тичаше по петите им, но вече се смрачаваше и никой не посмя да ги последва във вечерния здрач.

* * *

– Ядроните да го вземат, Рен, не можеш просто да вървиш и да режеш ръцете на хората! – сгълча я Арлен, когато спряха да нощуват в едно сечище недалеч от града.

– Заслужаваше си го – отвърна Рена. – Вече никой мъж няма да ме пипа там, освен ако аз не поискам.

Арлен изкриви лице, но не каза нищо.

– Друг път чупи палеца – предложи той накрая. – Никой няма да обърне внимание на такова нещо. След това, което ти направи обаче, още доста време няма да можем да стъпим в Речен мост.

– И без т’ва беше гадно там – отвърна Рена.

Тя разпери ръце, сякаш за да прегърне нощта.

– Тук сме си на мястото.

Но Арлен поклати глава.

– Моето място е Хралупата на Избавителя и след това, което ми каза ханджията, преди да се разбеснееш, стана ясно, че трябва да стигнем дотам възможно най-бързо.

Рена сви рамене.

– Да вървим тогава.

– И как ще го направим според теб, след като ни отряза от единствения проклет мост в Теса? – извика Арлен. – Разделящата е прекалено дълбока, за да я прегазим, и прекалено широка, за да я преплува Здрачен танцьор.

Рена погледна в краката си.

– Съжалявам. Не знаех.

Арлен въздъхна.

– Станалото – станало, Рен. Ще измислим нещо, но ти ще трябва малко да се покриеш поне докато сме в градовете. Откривай си защитите в нощта, но толкова много плът ще вкара идеи в главата на всеки, който те види на светло.

– В главата на всеки, освен на теб – промърмори Рена.

– Всичко, което те виждат, са едни голи крака и деколте – каза Арлен. – А аз виждам опиянено от кръв момиче, което мисли повече с ножа си, отколкото с главата.

Рена се облещи.

– Ядронски сине! – изпищя тя и се хвърли към него с ножа напред.

Арлен без никакво усилие се дръпна настрани, хвана я за китката и ѝ измъкна ножа от ръката. Сложи своята на лакътя ѝ и използва инерцията ѝ, за да я метне по гръб.

Тя се опита да стане, но той се стовари върху нея, хвана я за китките и я притисна към земята. Тя се опита да го удари с коляно между краката, но той очакваше хода и след секунди коленете му заковаха бедрата ѝ с цялата му тежест. Магическата ѝ сила се беше изпарила с изгрева, както ставаше всеки ден, и не можа да го разкара от себе си. Тя бясно се разкрещя и замята.

– Сама доказваш мнението ми! – изръмжа той. – Спри се!

– Нали т’ва искаше? – извика Рена. – Някой, дето да не те бави? Някой, дето да не го е страх от нощта?

Тя се опитваше да се измъкне от хватката му, но ръцете му бяха като желязо. Лицата им бяха само на сантиметри разстояние.

– Не съм „искал“ нищо, Рен – каза Арлен, – освен да те измъкна от неприятна ситуация. Не съм искал да те напра’я... като мен.

Рена спря да се бори.

– Не си ме карал да напра’я к’вото и да било, освен да се вгледам сериозно в себе си. ’Сичко останало съм го напра’ила сама, ‘щото така съм искала. И утре да ме оставиш, аз пак ше си боядисам кожата. Ня’а да се връщам обратно в затвора, след като съм опитала свободата.

Тя усети как той отхлаби ръцете си и сега можеше да се отскубне, ако искаше, но откри нещо в очите на Арлен, искрата на някакво разбиране, която виждаше за пръв път.

– Като малка често си спомнях нощта, когато играхме на цунки в сеновала – каза тя. – За мен тая целувка значеше обещание и я усещах по устните си много години след това, докато те чаках да се върнеш. Винаги съм мислела, че ще го направиш. Друг не бях целувала, докато не срещнах Коуби Фишър, а това беше единственият начин да не оставам насаме с тате. Коуби беше добър човек, но не го обичах истински, нито пък той мене. Едва се познавахме.

– Ти едва познаваше и мен, когато бяхме деца – отбеляза Арлен.

Тя кимна.

– Не знаех и какво значи обещаването или че това, което Лейни и татко правят, е нередно. Много неща не разбирах като сега.

Тя усети, че сълзите вече напираха в очите ѝ и не ѝ остана друг избор, освен да ги остави да изтекат.

– Видях какъв си и как живееш. Хич не се заблуждавам. Но все пак мога да ти бъда жена. Ако ме искаш, твоя съм.

Той продължаваше да я гледа безмълвно, но очите му казваха повече. Той се наведе още по-близо. Носовете им нежно се докоснаха и тя усети тръпка по тялото си.

– Понякога все още усещам тази целувка – прошепна тя, зат-вори очи и разтвори устните си.

За миг беше убедена, че той ще я целуне, но в този момент той я пусна и се изтърколи от нея. Тя изненадано отвори очи и го видя как става и се обръща.

– Не знаеш толкова, колкото си мислиш, Рен – каза той.

Рена искаше да изкрещи от безсилие, но тъгата в гласа му я укроти. Тя ахна, като се изправи на колене.

– Създателю. Ти си женен!

Тя изведнъж усети, че не ѝ достига въздух.

Но Арлен се обърна към нея и се разсмя. Това не беше вежливото подсмихване, с което би отразил шега, нито пък беше хилене, пълно с жестокост, а искрен смях, който така разтресе цялото му тяло, че му се наложи да се подпре на Здрачен танцьор, за да се задържи на крака. Тя усети как дробовете ѝ се отпуснаха, защото този смях отрече страховете ѝ. Нещо в нея се отпуши и тя се разсмя, хвана бузите си и зарита с крака, докато той ревеше заради шегата. Това продължи още доста, снемайки цялото напрежение помежду им. Смехът поутихна в спорадични подхилквания, докато не спря напълно.

Рена се изправи и сложи ръка на рамото на Арлен.

– Ако има нещо, което не знам, кажи ми го.

Арлен я погледна и кимна. Той отново се отскубна от ръцете ѝ и направи няколко стъпки встрани, забил поглед в земята.

– Ето тук – каза той след миг и ритна прахта. – Точно тук има пътека към Ядрото.

Тя дойде при него и погледна със защитените си очи. Светещата мъгла в краката им наистина извираше от това място като пушек от лула.

– Усещам я – рече Арлен – как се точи чак до Ядрото. То ме вика, Рен. Както майка ми ме вика за вечеря, то ме вика, и ако пожелаех...

Той започна да изчезва, сякаш беше призрак... или ядрон.

– Не! – извика Рена и понечи да го сграбчи, но ръцете ѝ минаха през него. – Кажи му да си метне вика в кладенеца!

Арлен отново се материализира след миг и тя си отдъхна с облекчение, но очите му все още бяха тъжни.

– Не заради боята не мога да водя нормален живот, Рен. Ето какво става, когато поемеш прекалено много магия. Сега съм повече демон, отколкото човек, и да ти кажа честно, всяка сутрин се чудя дали не е настъпил денят, когато слънцето ще ме изгори от тази земя.

Рена поклати глава.

– Не си никакъв демон. Ако беше такъв, нямаше да те е грижа за Хралупата на Избавителя или за Потока на Тибит. Нямаше да се смутиш, че момиче, което познаваш, ще бъде изядрено, нито пък щеше да забравиш собствения си живот за месеци напред само за да се опиташ да му помогнеш.

– Може би – отвърна Арлен. – Но само демон би поискал от момичето да стане и то като него.

– Нищо не си ми искал – каза Рена. – Вече си взимам решенията сама.

– Тогава си дай достатъчно време и реши внимателно – посъветва я Арлен, – защото след това връщане назад няма.