Пустинното копие

Четвърта глава ДА СВАЛИШ БИДОТО

308 СЗ

Джардир получи бичуване с алагайската опашка, задето бе оставил Абан жив. Бодилите късаха кожата от гърба му, а дните без храна минаваха трудно, но той прегърна наказанието си, както правеше с всяка болка. Всичко това нямаше значение.

Той бе уловил алагай.

Други воини бяха отрязали крилете на въздушния демон и го бяха приковали с колове за земята в защитен кръг, където щеше да изчака зората. Но Джардир беше този, който го бе свалил на земята, и всички знаеха това. Забелязваше го в изумените пог-леди на останалите ний’шаруми и в неохотното уважение на дал’шарумите. Дори даматите го наблюдаваха, когато сметнеха, че никой не ги вижда.

На четвъртия ден Джардир, прималял от глад, отиде при опашката за каша. Съмняваше се, че би имал силата да се бие дори с най-слабото момче, но изпъна назад рамене и се отправи към обичайното си място в началото на редицата. Останалите се отдръпнаха, свели погледи от уважение.

Тъкмо подаде паницата си, когато Керан го хвана за ръката.

– Никаква каша за теб днес – каза офицерът. – Идвай с мен.

Джардир се почувства, сякаш някакъв пясъчен демон се опитваше да си продере път през стомаха му, но не се оплака. Подаде паницата си на друго момче и последва офицера през лагера.

Към шатрата на Каджи.

Джардир пребледня. Не можеше да бъде.

– От триста години насам нито едно момче на твоята възраст не е влизало в шатрата на воините – рече Керан, сякаш му бе прочел мислите. – Смятам, че си прекалено млад и че това може да доведе до твоя край, което ще бъде огромна загуба за каджи, но законът си е закон. Когато едно момче улови първия си демон от стената, то бива привикано за алагай’шарак.

Те влязоха в палатката и десетки фигури в черни одежди се обърнаха, за да го огледат, преди да се върнат към храната си. Обслужваха ги жени, но не такива, каквито Джардир бе виждал досега, покрити от глава до пети с дебело черно сукно. Булата на тези жени бяха ефирни и пъстроцветни – прозрачни одежди, следващи плътно меките им извивки. Ръцете и коремите им бяха голи, окичени единствено с бижута, а дълги цепки отстрани на шалварите им разкриваха гладките им крака.

Джардир усети как кръвта се влива в лицето му при гледката, но сякаш никой друг не виждаше нищо нередно. Един от воините погледна за миг жената, която му сервираше, остави кебапа си и я преметна през рамо. Тя се кискаше, докато той я отнасяше към заградена със завеси стая, пълна с ярки възглавници.

– И ти ще имаш право на това, ако оцелееш тази нощ – уведоми го Керан. – Каджи се нуждаят от повече воини. Дълг на мъжете е да ги осигурят. Ако се справиш добре, ще заслужиш жена, която да ти гледа дома, но дълг на всички дал’шаруми е да оплождат дживах’шарумите на племето си.

Джардир се развълнува при вида на толкова много жени в оскъдни дрехи и огледа младите лица, почти сигурен, че ще намери сестрите си сред тях. Остана безмълвен, когато офицерът го заведе при възглавница на широката маса.

На нея имаше повече храна, отколкото бе виждал в живота си. Фурми, стафиди, ориз и пикантно агне на шиш. Кускус и димящи меса, увити в лозов лист. Стомахът му се преобърна, притиснат между глада и страстта.

– Нахрани се добре и си почини – посъветва го Керан. – Тази нощ ще застанеш до истински мъже.

Той тупна Джардир по гърба и напусна шатрата.

Джардир посегна нерешително към шиш с месо, но една ръка му го отмъкна скорострелно. Той погледна виновника и видя, че това е Хасик, вперил поглед в него.

– Оная нощ ти излезе късмета, мишок – заяде се Хасик. – Днес се моли на Еверам, че ще ти е нужно доста повече от късмет, за да оцелееш една нощ в Лабиринта.

* * *

Джардир отиде с останалите воини в Шарик Хора, за да ги благословят дамаджите преди битката тази нощ. Никога досега не бе влизал в храма от кости на герои и гледката надмина всичките му очаквания.

Всичко в Шарик Хора бе изградено от избелените и лакирани кости на дал’шаруми, загинали в алагай’шарак. Дванайсетте стола на дамаджите върху големия олтар се крепяха на кости от прасци и почиваха върху ходилата на воини. Подпорите за ръце някога бяха носили копия и щитове във войната срещу демонския род. Седалките бяха от полирани ребра, помещавали едно време сърцата на герои. Облегалки от гръбначни стълбове, които някога бяха вървели изправени в нощта. Облегалките за глава бяха от черепите на мъже, които сега седяха до Еверам в Рая. Дванайсетте седалки обикаляха трона на Андраха, изграден от черепите на кай’шаруми, предвождали другите в алагай’шарак.

От тавана висяха десетки грамадни полилеи, направени от стотици черепи и гръбначни стълбове. Кости съставяха стотици пейки, където се молеха поклонниците. Олтарът. Потирите. Стените. Грамадният свод. Безброй воини бяха защитавали този храм с плътта си и го бяха изградили с костите си.

Масивният неф беше кръгъл, а стените му бяха осеяни със стотици малки ниши, в които се намираха цели скелети върху костени пиедестали. Те бяха на Шарум Ка, Първите воини на града.

Кай’шарумите раздаваха под взора на даматите заповеди на вои-ните от своите племена, но след залез слънце Шарум Ка, назначен от Андраха, нареждаше на кай’шарумите. Сегашният Шарум Ка беше от каджи като Джардир – факт, който го изпълваше с огромна гордост.

Ръцете на Джардир трепереха, докато той поглъщаше всичко с очи. Целият храм тътнеше от чест и слава. Баща му, загинал в нападение от маджах, а не в алагай’шарак, не беше увековечен тук, но Джардир си мечтаеше един ден да добави своите собствени кости на това свещено място и да донесе чест на баща си, а саможертвата му да се помни дълго след смъртта му. За момчето нямаше по-голяма чест от това да се слее в земния и в отвъдния свят с онези, които бяха дали живота си преди него, и с онези, които щяха да се родят и да се пожертват едва след векове.

Шарумите се съсредоточиха, докато дамаджите отправяха молитвите си към Еверам и към Каджи, Първия Избавител, за да благословят наближаващата битка.

– Каджи – викаха те, – Копие на Еверам, Шар’Дама Ка, който обедини света и ни избави от алагаите в първата епоха, смили се над тези воини, които излизат в нощта, за да продължат веч-ната борба с гаите по Ала дори докато Еверам се бори с Ний в Небесата. Дари воините ни със смелост и сила, за да се изправят гордо в нощта и да видят зората.

* * *

Изрисуваният със заклинания щит и тежкото копие бяха най-малките, най-леките, които Керан успя да намери, но въпреки това те все пак успяха да накарат Джардир да се почувства нищожен. Той беше на дванайсет, а най-младите от събралите се воини бяха с пет години по-големи от него. Когато застана до тях, той се направи, че не вижда нищо странно в това, ала дори най-дребният се извисяваше над него.

– През първата си нощ в Лабиринта ний’шарумите биват вързани за друг воин – обясни Керан, – за да сме сигурни, че волята им няма да се пречупи, когато алагаите ги подгонят за пръв път. Този момент е изпитание за сърцата и на най-смелите воини. Воинът, определен за теб, ще бъде твоят аджин’пал, твой кръвен брат. Ти ще се подчиняваш на всяка негова заповед и двамата ще сте свързани до смъртта си.

Джардир кимна.

– Ако оцелееш тази нощ, призори при теб ще дойде дама’тинга – продължи Керан.

Джардир стрелна поглед към своя наставник.

– Дама’тинга ли? – попита той. Не се страхуваше да се изправи срещу алагаи, но все още изпитваше невъобразим страх при вида на дама’тингите.

Керан кимна.

– Една от тях ще дойде да предрече смъртта ти – каза той и потисна побилите го тръпки. – Без нейната благословия не можеш да станеш дал’шарум.

– Казват ти кога ще умреш? – попита Джардир, втрещен. – Аз не искам да знам.

Керан изсумтя.

– Не ти казват, момче. Дама’тингите не могат да знаят цялото бъдеще. Но ако те очаква смъртта на страхливец или на величие, те ще познаят още преди да свалиш бидото.

– Няма да умра като страхливец – каза Джардир.

– Така е – съгласи се Керан, – и аз не мисля, че ще стане. Но все още те застрашава смъртта на глупак, ако не слушаш какво ти казва твоят аджин’пал и не внимаваш.

– Ще слушам внимателно – зарече се Джардир.

– Хасик пожела доброволно да ти бъде аджин’пал – рече Керан и посочи воина.

Хасик беше пораснал доста, откакто бе свалил бидото преди две години. Седемнайсетгодишният беше изваял твърди мускули от обилната храна на дал’шарум, беше по-висок от Джардир с не по-малко от трийсет сантиметра и около два пъти по-тежък.

– Няма страшно – ухили се Хасик. – Пикльовският син ще е в безопасност с мен.

– Пикльовският син свали първия си алагай цели три години по-рано от теб, Свирчо – напомни му Керан. Усмивката на Хасик остана на лицето му, но устната му трепна.

– Той ще донесе чест на племето каджи – съгласи се Хасик. – Ако оцелее.

Джардир си спомни звука от чупенето на ръката си, както и последвалата закана на Хасик. Знаеше, че Хасик ще търси и най-малкия признак на непокорство или каквото и да е оправдание да го убие, преди Джардир да свали бидото и да му стане равен.

Затова момчето прегърна обидата и я остави кротко да премине през него, както правеше и с болката. Нямаше да допусне провал само заради едно оскърбление точно когато шансът му за слава беше на ръка разстояние. Оцелееше ли през тази нощ, щеше да стане дал’шарум, най-младият в историята, а Хасик проклет да бъде.

* * *

Отрядът им чакаше на второ ниво, скрит в дупка за засада. В средата на малко сечище стоеше прикрита яма, която скоро щеше да се напълни с алагаи, чакащи смъртоносните лъчи на слънцето. Джардир стисна още по-силно копието и намести щита си така, че да облекчи рамото си. Но каквато и да бе тежестта им, тя не можеше да се сравни с тази на ремъка. Метър и половина кожа, свързваща глезена му и кръста на Хасик. Джардир помръдваше неудобно с крак.

– Ако не ми издържаш на темпото, ще те набуча на копието и ще срежа ремъка – каза Хасик. – Няма да ти позволя да ми отнемеш славата.

– Ще ти бъда като сянка – обеща Джардир и Хасик изсумтя. От робата си измъкна малка манерка, махна тапата и си дръпна една голяма глътка. Подаде манерката на Джардир.

– Изпий това за кураж – каза той.

– Какво е? – попита Джардир, взе манерката и подуши над гърлото. Усети канела, но миризмата залютя на носа му.

– Коузи – отвърна Хасик. – Ферментирало жито и канела.

Джардир се опули.

– Дама Кхеват казва, че според Евджаха ни е забранено да пием ферментирало жито или плодове.

Хасик се изсмя.

– Нищо не е забранено на дал’шарумите в Лабиринта. Пий! Нощта скоро се спуска.

Джардир го погледна с недоверие, но забеляза, че и други воини в дупката за засада пият от подобни манерки. Сви рамене, допря бутилката до устните си и отпи жадно.

Коузито попари гърлото му, той се закашля и изплю малко от него. Усети как силното питие прогори вътрешностите му и подразни стомаха му като змия. Хасик се засмя и го плесна по гръба.

– Сега си готов да посрещнеш алагаите, мишок!

Коузито подейства незабавно и очите на Джардир добиха здрав блясък. Лабиринтът се изпълваше със сенки, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Джардир гледаше как небето става червено, после лилаво, а накрая падна пълен мрак. Усети как алагаите се надигат зад стените на града и потрепна.

Велики Каджи, Копие на Еверам – помоли се той, – ако е вярно, че идвам от твоето вековно племе, дай ми смелост, за да почета теб и своите предци.

Не след дълго чу Рога на Шарак, последван от отговора на камъните, запратени с прашки по външната стена. Крясъците на алагаите отекнаха из Лабиринта.

– Внимавай! – дочу се вик отгоре и Джардир реши, че е разпознал гласа на Шанджат. – Приближават примамки! Четири пясъчни и един огнен!

Джардир преглътна тежко. Славата се носеше към него.

Крещейки „Уут!“, примамките тичаха стремглаво през точката на засада, като завиваха съвсем леко, колкото да избегнат траповете. Съгледвачите над тях запалиха маслени огньове пред огледала от шлифован метал и светлината заля всичко наоколо.

Пясъчните демони тичаха на глутница, а дългите им езици лигавеха редове зъби, остри като бръсначи. Бяха с човешки ръст, но изглеждаха по-дребни, защото бягаха прегърбени, на четири крака. Дългите им нокти деряха по пясъка и камъните по земята в Лабиринта, а рогатите им опашки плющяха насам-натам във въздуха. Твърдите им люспести брони бяха почти непроницаеми.

Огненият демон беше по-дребен, с размерите на малко момче, имаше зловещи нокти и се движеше с ужасяваща скорост. Миниатюрните му, твърди като диаманти люспи, които на светлина лъщяха с цветовете на дъгата, се застъпваха една друга идеално. Очите и устата му светеха в оранжево и Джардир си припомни уроците за смъртоносната огнена плюнка на същес-твото. От другата страна на засадата имаше басейн, където воините щяха да се опитат да го удавят.

За пореден път видът на алагаите изпълни Джардир с неумолимо отвращение. Тези създания бяха напаст за Ала, покварата на Ний, дошла да зарази повърхността. И тази нощ той щеше да помогне да ги изпратят с писъци обратно в бездната.

– Задръж – предупреди го Хасик, усетил напрежението на своя аджин’пал. Джардир кимна и се насили да се успокои. Коузито продължаваше да му действа, като го топлеше в нощния мраз.

Алагаите ги подминаха, устремени вече към примамките. Два от тях връхлетяха право върху брезента, който покриваше демонската яма, и пропаднаха с писък. Другите пясъчни демони се спряха на място, но огненият заобиколи и се хвърли на гърба на по-бавната примамка. Зари ноктите си в гърба на човека и захапа здраво рамото му. Воинът беше повален, но не изкрещя.

– Сега! – извика кай’шарумът и поведе атаката от дупката за засада.

Джардир се отдаде на воинския рев, който експлодира от гърдите му и отекна съзвучно с този на братята му в нощта, като го понесе напред. Те връхлетяха в гръб на двата пясъчни демона и ги изтикаха в трапа.

Кай’шарумът се завъртя, метна копието си и свали огнения демон от гърба на примамката. Другата примамка го издърпа на сигурно място зад защитите, опитвайки се с всички сили да спре кръвотечението.

Чу се вой и щом се обърна, Джардир видя, че първият пясъчен демон, паднал в ямата, се бе хванал за ръба ѝ, а покривалото предпазваше лапите му от защитите. Демонът се залюля и с лекота прехвърли трапа, след като отхапа крака на най-близкия воин до коляното. Воинът изкрещя, падна върху другарите си и в стената от щитове зейна дупка. Демонът изпищя и се хвърли към пролуката, ринейки с нокти.

– Щитове горе! – викна Хасик и Джардир се подчини точно навреме, за да хване демона с цялата му тежест. Момчето беше повалено, но не преди защитите да лумнат и да отблъснат алагая. Демонът се приземи на четири крака, приклекна и отново скочи към него, но Джардир промуши съществото с копие от легнало положение, като го уцели точно между нагръдните плочки. Той подпря обратния край на копието в земята, за да му даде опора, и използва инерцията на демона, за да го отблъсне назад.

Още докато бе във въздуха, към демона залетяха половин дузина ласа на воини и той падна на земята, вързан здраво. Съществото закъса въжетата със зъби и Джардир чуваше как ремъците се пръскат под натиска на стегнатите му мускули. Демонът щеше да се измъкне след броени секунди.

Кай’шарумът даде сигнал и двама воини се отделиха от групата, за да тормозят огнения демон, докато останалите наобиколиха пясъчния със стена от сключени щитове. Всеки път, щом демонът удареше по някой воин, онези зад съществото го мушкаха с копията си. Оръжията не можеха да пробият бронята му, но все пак го жилеха. Щом се обърнеше, за да се изправи срещу нападателите си, техните щитове заставаха бързо намясто, а воините зад гърба му го атакуваха.

Изкопният защитник беше махнал брезента от защитите и така бе предотвратил бягството на останалите алагаи, а воините избутваха избягалия демон напред със стената от щитове. Накрая съществото отстъпи назад до самия ръб на ямата и воините на това място се разпръснаха.

Джардир беше сред онези, които мушкаха с копията си, за да изтикат демона в трапа с еднопосочни защити.

– Светлината на Еверам да те изгори! – извика той и го удари. Демонът направи крачка назад и падна в ямата.

Това бе най-великият момент в живота на Джардир.

Джардир се огледа наоколо из мястото за засада. Двама дал’шаруми бяха приковали с копията си огнения демон под водата и той се давеше в плиткия басейн. Водата димеше и кипеше, докато съществото се мяташе, но воините го държаха здраво до последното потрепване.

Раненият воин примамка изглеждаше достатъчно здрав, но Мошкама, воинът с откъснатия крак, лежеше в локва кръв, задъхан и блед. Той улови погледа на Джардир и ги повика двамата с Хасик при себе си.

– Довърши ме – изпъшка той. – Не искам да живея сакат.

Джардир погледна Хасик.

– Направи го – нареди му Хасик. – Не е редно да го оставяме да се мъчи.

Джардир си припомни за миг Абан. На колко ли мъка беше обрекъл своя приятел, отказвайки му смъртта на воин?

Дълг на един дал’шарум е да подкрепя братята си както в смъртта, така и в живота – беше му казал Керан.

– Духът ми е готов – изрече дрезгаво Мошкама. Със слаби, треперещи пръсти той разгърна робата си, отмести бронята си от плочки печена глина, зашити в плата, и откри гърдите си. Джардир го погледна в очите и видя чест и смелост. Неща, които жестоко му липсваха на Абан.

Той с гордост го прониза с копието си.

* * *

– Добре се справи, мишок – каза Хасик, когато роговете забучаха и известиха липсата на каквито и да било алагаи в Лабиринта, останали живи или извън траповете. – Очаквах да си подмокриш бидото, но ти се държа като мъж.

Той дръпна нова глътка от манерката с коузи и я подаде на Джардир.

– Благодаря ти – отвърна Джардир, отпи мощно и се престори, че резливата течност не изгаря гърлото му. Хасик все още го плашеше, но офицерите се оказаха прави – след като вече бяха пролели заедно кръв в Лабиринта, нещата се бяха променили. Сега двамата бяха братя.

Хасик крачеше напред-назад.

– Винаги след алагай’шарак кръвта ми кипи – каза той. – Проклятието на Ний да стигне дамаджите, които наредиха знатният харем да не се отваря преди изгрев.

Неколцина воини изсумтяха в съгласие.

Джардир си припомни воина, който бе отнесъл една дживах’шарум зад завесите тази сутрин и лицето му се напълни с кръв.

Хасик видя изражението му.

– Това те възбужда, а, мишок? – изсмя се той. – Пикльовият син май няма търпение да обладае първата си жена?

Джардир не каза нищо.

– Бидо-небидо, мисля, че тоз и утре ще си бъде момче! – разсмя се Маник, друг воин. – Прекалено малък е да знае за какво точно служат танцьорките по възглавниците!

Джардир отвори уста, но бързо я затвори обратно. Нарочно го задяваха. Каквото и да се бе случило в Лабиринта, той все още беше ний’шарум, докато дама’тингата не предскажеше смъртта му. Всеки един от воините можеше да го убие и за най-дребната дързост.

Ненадейно Хасик застана на негова страна.

– Оставете мишока на мира – рече той. – Той ми е аджин’пал. Ако се подигравате на него, подигравате се и на мен.

Маник се наточи за предизвикателството, но Хасик беше млад и силен. Впериха погледи един в друг, но миг по-късно Маник се изплю в прахта.

– Ха – каза той. – Не си струва да те изкормя само за да се подиграя на някакво момче.

Обърна се и си тръгна.

– Благодаря ти – каза Джардир.

– Няма защо – отвърна Хасик и сложи ръка на рамото му. – Дълг на аджин’палите е да се грижат един за друг, а и няма да си първото момче, уплашило се повече от танцьорките по възглавниците, отколкото от алагаите. Дама’тингите учат дживах’шарумите на сексуално изкуство, но офицерите не ни преподават нищо подобно в шараджа.

Джардир усети как лицето му се пълни с кръв, докато се чудеше какво го чака на възглавниците зад завесата, щом паднат всички воали.

– Не се бой – успокои го Хасик и го плесна по рамото. – Ще те науча как да накараш една жена да вие.

Те привършиха манерката и на лицето на Хасик се изписа порочна усмивка.

– Хайде, мишок. Знам къде можем да се позабавляваме междувременно.

* * *

– Къде отиваме? – попита Джардир, олюлявайки се, докато Хасик го водеше през Лабиринта. От коузито му се виеше свят, а усещаше крайниците си несигурни. Стените сякаш се местеха по свое усмотрение.

Хасик се обърна с широка усмивка. Пролуката в зъбите му, където Керан го бе ударил през първата нощ на Джардир в Каджи’шараджа, беше черна дупка на лунната светлина.

– Да отиваме ли? – попита Хасик. – Че ние пристигнахме.

Джардир се огледа смутено и в този момент пред очите му експлодира цветна светлина, щом Хасик го фрасна в лицето.

Преди да успее да отреагира, Хасик го възседна и го закова по лице в прахта.

– Обещах ти да те науча как да накараш една жена да вие – каза той. – За този урок ти ще си жената.

– Не! – извика Джардир и заблъска, но Хасик заби лицето му в земята и ушите на Джардир закънтяха. Тежкият воин го задържа на земята с една ръка, извивайки тази на момчето зад гърба му, а с другата смъкна бидото му.

– Май ще свалиш бидото два пъти за една нощ, мишок! – изсмя се той.

Джардир усещаше вкуса на кръв и кал в устата си. Опита се да прегърне болката, но за пръв път това беше отвъд силите му и виковете му заехтяха из Лабиринта.

* * *

Още плачеше, когато дама’тингата го намери.

Тя се плъзна към него като призрак с белите си роби, които нежно надигаха прахта след нея. Джардир спря да хлипа и зяпна. Изведнъж реалността се проясни и той се втурна да вдига бидото си. Обзе го ужасен срам и скри лицето си.

Дама’тингата изцъка с език.

– Ставай, момче! – сопна му се тя. – Изправяш се срещу алагаи, но цивриш като жена за подобна дреболия? На Еверам му трябват дал’шаруми, не кхафити!

На Джардир му се прииска стените на Лабиринта да паднат и да го смажат, но никой не се противеше на заповедите на една дама’тинга. Той се изправи, изтри сълзите си с длани и избърса носа си.

– Така е по-добре – каза дама’тингата, – макар да е малко късно. Никак не ми се нрави факта, че дойдох чак дотук, за да предскажа живота на един страхливец.

Думите пронизаха Джардир. Той не беше страхливец.

– Как ме намери?

Тя шътна и му махна с ръка.

– От години знам, че ще те намеря тук.

Джардир я зяпна невярващо, но по отношението ѝ си личеше, че вярата му въобще не я интересуваше.

– Ела тук, момче, да те огледам по-добре – нареди му тя.

Джардир изпълни заръката, а дама’тингата сграбчи лицето му и го завъртя така, че да го освети луната.

– Млад и силен – каза тя. – Но такива са всички, които стигат дотук. По-млад си от останалите, ала това рядко води до нещо добро.

– За да предскажеш смъртта ми ли си тук?

– Че и дързък – промърмори тя. – Все още може да има надежда за теб, момче. На колене, момко.

Той изпълни заръката ѝ, а дама’тингата постла бяло сукно, за да опази чистата си роба от прахта на Лабиринта, и коленичи с него.

– Какво ме интересува смъртта ти? – попита тя. – Тук съм, за да предскажа живота ти. Смъртта е между теб и Еверам.

Тя бръкна в робата си и извади малка кесия, изработена от дебел черен филц. Отпусна връзките и изсипа съдържанието ѝ, което изтрака в свободната ѝ ръка. Джардир видя над дузина предмети, черни и гладки като обсидиан, по които бяха издълбани защити, светещи в червено насред мрака.

– Алагай хора – каза тя и вдигна предметите към него. Джардир ахна и се отдръпна, щом чу името. Тя задържа полираните демонски кости, издялани като многостенни зарове. Дори без да ги докосва, Джардир усещаше глухото туптене на злокобната им магия.

– Пак ли те достраша? – попита кротко дама’тингата. – Какъв смисъл биха имали защитите, ако не ни позволяваха да ползваме магията на алагаите за наши цели?

Джардир се окопити и отново се наведе напред.

– Дай ръка – нареди му тя и остави филцовата кесия в скута си, а заровете отгоре ѝ. Тя бръкна в робата си и извади остър крив нож с издълбани защити по повърхността му.

Джардир протегна ръка, като я застави да не трепери. Рязването стана бързо, а дама’тингата стисна раната и оцапа ръката си с кръв. Взе алагай хора в двете си ръце и ги разтресе.

– Еверам, дарителю на светлина и живот, умолявам те, дари скромния си слуга със знание за онова, що ще го срещне. Кажи ми за Ахман, син на Хошкамин, последен потомък от рода Джардир, седмия син на Каджи.

Докато тресеше зарчетата, сиянието им се усилваше и те заблестяха през пръстите ѝ като горещи въглени. Хвърли ги и костите се разпръснаха по земята пред тях.

Тя сложи ръце на коленете си и се наведе напред, изучавайки светещите знаци. Жената се опули и изсъска. Изведнъж, забравила за прахта, която можеше да оцапа чисто бялата ѝ роба, дама’тингата запълзя съсредоточено наоколо, опитвайки се да разчете посланието, докато пулсиращото сияние на защитите бавно изстиваше.

– Тези кости трябва да са били изложени на светлина – промърмори тя и ги събра.

Отново го поряза и изрече заклинанието, докато тръскаше усилено, и заровете лумнаха пак. Тя ги хвърли.

– Не може да бъде! – извика тя, грабна костите и ги хвърли трети път. Дори Джардир забеляза, че мотивът им не се е променил.

– Какво е това? – осмели се да попита той. – Какво виждате?

Дама’тингата го погледна и присви очи.

– Бъдещето не е твое, за да го знаеш, момче – каза тя.

Джардир се сви заради гневния ѝ тон, без да е сигурен дали е такъв заради безочието му, или заради това, което бе видяла.

Може би заради двете. Какво ли ѝ бяха казали заровете? В ума му изникна споменът за грънците, които бе позволил на Абан да открадне от Баха кад’Еверам, и се зачуди дали тя не можеше да види и този грях.

Дама’тингата събра костите, върна ги в кесията и се изправи. Скри торбичката и изтръска прахта от робата си.

– Върни се в шатрата на Каджи и прекарай остатъка от нощ-та в молитви – нареди му тя и изчезна в сенките тъй бързо, че Джардир се зачуди дали въобще е идвала.

* * *

Керан го събуди с ритник, докато воините около него все още спяха.

– Ставай, мишок – каза офицерът. – Дама’тингата те вика.

– Сега ли ще сваля бидото? – попита Джардир.

– Мъжете казаха, че снощи си се бил добре – рече Керан, – но това не го решавам аз. Само един дама може да даде на ний’шарума черните одежди.

Офицерът го придружи до вътрешните зали на Шарик Хора. Джардир усещаше студения каменен под под босите си крака като свещен.

– Офицер, може ли да ви попитам нещо? – каза Джардир.

– Това може и да е последният въпрос, на който ще ти отговоря като твой наставник – отвърна Керан, – така че гледай да е добър.

– Когато дама’тингата дойде за вас, колко пъти хвърли заровете?

Офицерът го мерна с поглед.

– Веднъж. Те винаги хвърлят само веднъж. Заровете никога не лъжат.

Джардир искаше да продължи разговора, но двамата свиха зад един ъгъл, където ги чакаше Дама Кхеват. Кхеват беше най-суровият от всички учители на Джардир, същият, който го бе нарекъл камилска пикня и го бе хвърлил в отпадъчната яма заради безочието на момчето.

Офицерът сложи ръка на рамото на Джардир.

– Внимавай с езика, момче, ако искаш да си го запазиш – прошепна той.

– Еверам да бъде с вас – поздрави ги Кхеват. Офицерът се пок-лони и Джардир последва примера му. Даматът кимна и Керан се врътна на пета и изчезна.

Кхеват съпроводи Джардир в стаичка без прозорци, препълнена с купчини листове, която миришеше на мастило и масло от лампите. Мястото изглеждаше по-подходящо за кхафит или за жена, но дори тази стая бе изпълнена с костите на мъже. От тях бе направен столът, към който Джардир бе насочен, както и писалището, зад което седна Кхеват. Дори купчините листове бяха затиснати с черепи.

– Продължаваш да ме изненадваш, сине на Хошкамин – каза Кхеват. – Не ти повярвах, когато се зарече да заслужиш достатъчно слава за теб и за баща ти, но ти, изглежда, си решен да ми докажеш, че съм сгрешил.

Джардир сви рамене.

– Направих това, което всеки воин би направил.

Кхеват се разсмя.

– Воините, които съм познавал, не са били толкова скромни. Един си убил съвсем сам, а за други пет си помогнал, а си на колко? Тринайсет?

– Дванайсет – каза Джардир.

– Дванайсет – повтори Кхеват. – Снощи си помогнал и на Мошкама да умре. Малко са ний’шарумите, които биха понесли подобно нещо.

– Беше му дошло времето – каза Джардир.

– Така е – съгласи се Кхеват. – Мошкама нямаше синове. Като негов брат в смъртта, на теб се пада да избелиш костите му за Шарик Хора.

Джардир се поклони.

– За мен ще бъде чест.

– Твоята дама’тинга дойде снощи при мен – каза Кхеват.

Джардир го погледна напрегнато.

– Ще сваля ли бидото?

Кхеват поклати глава.

– Тя каза, че си прекалено млад. Да те върнем в алагай’шарак без допълнително обучение и време да пораснеш, само щяло да коства на каджи един воин.

– Не ме е страх да умра – заяви Джардир, – щом това е иневера.

– Думи на истински шарум – каза Кхеват, – но нещата не са толкова прости. Тя заповяда да ти се забрани достъпът до Лабиринта, докато не пораснеш.

Джардир се намръщи.

– Значи ще се върна посрамен в Каджи’шараджа, след като съм стоял сред истински мъже?

Даматът поклати глава.

– Законът е недвусмислен по този въпрос. Никое момче, което види шатрата на шарумите, няма правото да се върне в шараджа.

– Но ако не мога да се върна там и не мога да застана сред мъжете... – започна Джардир, ала изведнъж сериозността на положението му се изясни.

– Аз... ще стана кхафит? – попита той и за пръв път в живота му го облада абсолютен страх. Страхът, който изпита от дама’тингата, не бе нищо в сравнение с този. Той усети как кръвта напусна лицето му, щом си спомни молбите на Абан за живота му.

Предпочитам да умра – помисли си той. – Ще нападна първия дал’шарум, когото видя, и няма да му оставя друг избор, освен да ме убие. По-добре мъртъв, отколкото кхафит.

– Не – отвърна даматът и Джардир усети как сърцето му заби отново. – Вероятно такива неща не са от голямо значение за дама’тингата, тъй като дори най-низшият кхафит стои над жената, но аз няма да позволя воин, който е посрещнал всяко свое изпитание, да падне толкова ниско. От времето на Шар’Дама Ка насам, ако някое момче пролее алагайска кръв в Лабиринта, получава черните си одежди. Дама’тингата позори всички ни със заповед-та си и каквато и помощница да е на Еверам, тя е просто жена и не може да разбере как ще се отрази това на сърцата на всички шаруми.

– Тогава какво ще стане с мен? – попита Джардир.

– Ще влезеш в Шарик Хора – каза Кхеват. – Вече говорих с Дамаджи Амадеверам. С неговата благословия дори дама’тингата не може да ти го забрани.

– Ще стана духовник? – попита Джардир. Опита се да скрие недоволството си, но гласът му прозвуча кресливо и той разбра, че не е успял.

Кхеват се засмя.

– Не, момче, съдбата ти все още е в Лабиринта, но ще останеш да се учиш тук с нас, докато не бъдеш готов. Учи здраво и може да станеш кай’шарум още преди връстниците ти да са свалили бидата.

* * *

– Това ще бъде твоята килия – каза Кхеват, като заведе Джардир до стая, разположена дълбоко в недрата на Шарик Хора.

Стаята беше три на три метра, квадрат, врязан в пясъчника, с твърдо дъсчено легло в един от ъглите. Вратата беше тежка и дървена, но на нея нямаше резе или лост. Единствената светлина идваше от лампа в коридора и се процеждаше през решетката на прозореца на вратата. В сравнение с общото помещение и каменния под на Каджи’шараджа, дори това място щеше да му се стори луксозно, ако не беше срамът, който го бе довел тук, и отказаните му удоволствия от шатрата Каджи.

– Тук ще постиш и ще гониш демоните от ума си – рече Кхеват. – Обучението ти ще започне на сутринта.

Той си тръгна и стъпките му се отдалечиха по коридора, докато не се възцари пълна тишина.

Джардир се отпусна на леглото и сключи ръце пред себе си, за да опре глава на тях. Тази поза обаче му напомни за Хасик и в него се разбушуваха гняв и срам, докато не стана непоносимо. Той скочи на крака, хвана леглото и с вик го удари в стената. Хвърли го на земята, зарита дъските и разкъса чаршафа, а накрая запъхтян и пресипнал се озова насред купчина от трески и конци.

Изведнъж обаче Джардир осъзна какво бе сторил и се изправи, но шумотевицата не предизвика никаква реакция. Помете останките в ъгъла и започна шарукин. Отработените движения на шарусахк го накараха да се вглъби така, както никоя молитва не можеше.

Събитията от последната седмица се завихриха около него. Абан вече беше кхафит. Това засрами Джардир, но той прегърна чувството и видя истината зад него. Абан през цялото време е бил кхафит и Хану Паш показа това. Джардир бе отложил волята на Еверам, но не ѝ беше попречил. Никой не би могъл.

Иневера – помисли си той и прегърна загубата.

Помисли си за славата и въодушевлението от избиването на демоните в Лабиринта и прие, че може да минат много години, преди да изпита отново подобна радост. Заровете бяха отсекли.

Иневера.

Отново се сети за Хасик, но това не беше иневера. Там Джардир се бе провалил. Беше сглупил, като пи коузи в Лабиринта. Беше сглупил, като се довери на Хасик. Като спря да се пази.

Телесната болка и кръвта в изпражненията му вече ги беше прегърнал. Дори унижението. Беше виждал и други възседнати момчета в шараджа и можеше да се справи с това чувство. Това, което не можеше да приеме, беше фактът, че сега Хасик крачеше сред дал’шарумите и си мислеше, че е победил, че Джардир се е пречупил.

Момчето се намръщи. Може и да съм се пречупил – призна си той наум, – но счупените кости заздравяват и стават по-силни, а аз ще си получа своето.

Нощта дойде и той разбра това единствено по изгасянето на лампата в коридора, при което в килията му настъпи непрогледен мрак. Тъмнината не пречеше на Джардир. Нямаше защити на света, които да надминат тези на Шарик Хора, а дори и без тях духовете на безброй воини пазеха храма. Всеки алагай, стъпил на това свещено място, би пламнал, сякаш е зърнал слънцето.

Джардир нямаше да заспи дори и да искаше, затова продължи с шарукина си, повтаряйки движенията отново и отново, докато не станаха част от него, естествени като въздуха в дробовете му.

Когато вратата на килията му се отвори с прискърцване, Джардир мигновено застана нащрек. Припомняйки си първата нощ в Каджи’шараджа, той се изниза безшумно встрани от вратата и зае бойна стойка. Пожелаеха ли ний’даматите да му устроят подобно посрещане, щяха да съжаляват за това.

– Ако исках да те нараня, нямаше да те пратя тук на обучение – каза познат женски глас. Лумна червена светлина и освети онази дама’тинга, която бе срещнал миналата нощ. Тя държеше малък сияещ демонски череп с издълбани защити, които светеха яростно в мрака. В светлината пролича, че тя го гледаше право в очите, сякаш през цялото време е знаела къде се намира.

– Вие не сте ме изпратили тук – осмели се да каже Джардир. – Казали сте на Дама Кхеват да ме върне посрамен обратно в Каджи’шараджа!

– А знаех, че той никога няма да го направи – отвърна дама’тингата, пренебрегвайки обвинителния му тон. – Нито пък щеше да те направи кхафит. Нямаше друг избор, освен да те изпрати тук.

– Без почит – рече Джардир, стиснал юмруци.

– В безопасност! – изсъска дама’тингата и вдигна алагайския череп. Защитите заблестяха още по-ярко и пастта му изкашля пламък. Джардир усети топлинната вълнӚ по лицето си и се отдръпна.

– Не се осмелявай да ме съдиш, ний’шарум – каза дама’тингата. – Ще действам така, както сметна за най-добре, а ти ще правиш това, което ти се казва.

Джардир усети как гърбът му опря в стената и разбра, че не може да отстъпи по-назад. Той кимна.

– Научи всичко по силите ти, докато си тук – нареди му тя, преди да си тръгне. – Наближава Шарак Ка.

Думите подействаха на Джардир като физически удар. Шарак Ка. Последната битка наближаваше и той щеше да участва в нея. Всичките му земни грижи се изпариха на мига, когато тя затвори вратата и отново го остави в тъмнината.

* * *

Не след дълго лампата в коридора отново замъждука и по вратата се потропа леко. Джардир отвори на най-малкия син на Кхеват, Ашан. Той беше слабо момче в бидо, което продължаваше нагоре и обгръщаше рамото му. Тези одежди го отличаваха като ний’дама, обучаващ се духовник. Носеше бяло було на устата си, за което Джардир знаеше, че се слага през първата година от обучението, когато на ний’даматите им бе забранено да говорят.

Момчето го поздрави с кимване, а после забеляза останките от леглото в ъгъла. Намигна и се поклони леко, сякаш Джардир бе преминал някакъв таен тест. Ашан тръсна глава в посока надолу по коридора и се отправи нататък. Джардир схвана мисълта му и го последва.

Стигнаха до просторна зала с излъскан мраморен под. Десетки дамати и ний’дамати, може би всеки един от племето, бяха стъпили здраво на пода и упражняваха шарукин. Момчето махна на Джардир да го последва, двамата заеха местата си в нийските редици и се включиха в бавния танц на телата, които преминаваха гладко от поза в поза, а цялата зала дишаше в синхрон.

Много от формите бяха непознати за Джардир и преживяването нямаше нищо общо с обичайните за него брутални уроци, в които Керан и Кавъл крещяха ругатни по момчетата, биеха с камшик всеки, чиято форма не беше идеална, и изискваха да преминават от поза в поза все по-бързо и по-бързо. Тренировката на даматите преминаваше в пълно мълчание, като се обучаваха единствено докато гледат водещия дама и другарите си. Джардир реши, че свещениците са разглезени слабаци.

Сеансът приключи след час. Изведнъж помещението зажужа от приказките на даматите, които се разделиха на групички и излязоха. Придружителят на Джардир му даде знак да остане и те се присъединиха към останалите ний’дамати.

– Имате нов брат – заяви Дама Кхеват на момчетата и посочи Джардир. – Едва дванайсетгодишен под бидото си, Джардир, син на Хошкамин, има алагайска кръв по ръцете си. Той ще остане, за да научи практиките на даматите, докато дама’тингата не реши, че е достатъчно голям за черните одежди.

Останалите момчета кимнаха тихо в поклон към Джардир.

– Ашан – повиши глас даматът, – Джардир ще се нуждае от помощ с шарусахк. Ти ще го обучиш.

Ашан кимна. Джардир изсумтя. Ний’дама? Ще учи него? Ашан дори не беше по-голям, а Джардир си бе спечелил място пред много по-големи момчета на опашката за каша на ний’шарумите.

– Мислиш, че нямаш нужда от обучение ли? – попита Кхеват.

– Не, разбира се, че не го мисля, уважаеми дама – каза бързо Джардир и се поклони на духовника.

– Но смяташ, че Ашан не заслужава да те обучава? – настоя Кхеват. – Все пак той е само един ний’дама, послушник, който не е достатъчно голям, за да говори, а ти си стоял сред мъже в алагай’шарак.

Джардир сви рамене безпомощно, тъй като изпитваше точно тези чувства, но се страхуваше, че това е капан.

– Добре тогава – каза Кхеват. – Ще се биеш с Ашан. Ако го победиш, ще ти назнача по-достоен инструктор.

Останалите послушници се отдръпнаха в кръг на излъскания мраморен под. Ашан застана в средата и се поклони на Джардир.

Джардир хвърли един поглед към Дама Кхеват и отвърна с поклон.

– Моите извинения, Ашан – каза той, когато се приближиха един към друг, – но ще трябва да те победя.

Ашан замълча и зае бойната стойка на шарусахк. Джардир стори същото и Кхеват плесна с ръце.

– Начало! – извика даматът.

Джардир се хвърли напред и със стегнати пръсти се прицели в гърлото на Ашан. С тази хватка бързо щеше да изкара момчето от играта, без да го увреди трайно.

Ашан обаче го изненада, извъртя се плавно от пътя му и го ритна отстрани, с което го просна на земята.

Джардир бързо се превъртя на крака, сипейки ругатни по свой адрес, задето е подценил момчето. Отново нападна с вдигната защита и се престори, че ще удари Ашан в челюстта. Когато момчето тръгна да блокира, Джардир се завъртя и се направи, че ще го ръгне с лакът в срещуположния бъбрек. Ашан отново се премести, за да отвърне, но Джардир пак се завъртя, за да нанесе истинския си удар – спъване с крак, което щеше да допълни с лакът в гърдите, просвайки ний’дамата по гръб на пода.

Но кракът, който Джардир искаше да замете, не беше там, където очакваше, и ритникът му срещна само въздуха. Ашан го хвана за крака и използва собствената му сила срещу него, като направи хватката, която Джардир му бе намислил. Щом Джардир падна, Ашан заби лакътя си в гърдите му и му изкара въздуха. Ний’шарумът падна тежко на пода и си удари главата, но тръгна да се изправя още преди да е усетил болката. Нямаше да позволи да го победят!

Преди да намести ръце и крака обаче, те бяха изритани изпод него. Той отново се стовари на земята и усети как ходило натисна кръста му. Вършеещият му ляв крак беше уловен, както и дясната му ръка, след което Ашан задърпа здраво, заплашвайки да изкара крайниците му от ставите.

Джардир изкрещя, а очите му се замъглиха от болка. Той прегърна чувството и когато зрението му се проясни, забеляза, че дама’тингата го наблюдава от тънещата в сянка арка към коридора.

Тя поклати забулената си глава и си тръгна.

* * *

Дълбоко в недрата на Шарик Хора Джардир не можеше да отличи деня от нощта. Спеше, когато даматите му казваха, ядеше, когато му даваха храна, и изпълняваше заповедите им през останалото време. Шепа дал’шаруми също обитаваха храма и се обучаваха за кай’шаруми, но освен него други ний’шаруми нямаше. Той беше най-нищожният от нищожните и когато си помислеше как онези, които се втурваха да изпълняват всяка негова команда, като Шанджат, Джурим и останалите, дори в този момент може да свалят бидата си, срамът му заплашваше да го погълне.

През първата година той бе сянка на Ашан. Без дори дума да промълви, ний’даматът научи Джардир на това, което му бе нужно, за да оцелее сред духовниците. Кога да се моли, кога да коленичи, как да се покланя и как да се бие.

Джардир беше подценил жестоко бойните умения на даматите. Може и да им бе забранено копието, но и най-слабите от тях можеха да се изправят срещу които и да са двама дал’шаруми, използвайки изкуството на ръкопашния бой.

Но боят беше нещо, което Джардир разбираше. Той се отдаде изцяло на обучението си и губеше срама си в безспирно изменящите се форми. Дори след като изгаснеха лампите, той продължаваше да упражнява шарукин часове наред в мрака на миниатюрната си килия.

След като щавачите отнесоха кожата на Мошкама, Джардир и Ашан взеха тялото, извариха го в мазнина и извадиха костите, които оставиха да се избелят на слънце върху костните минарета, пронизващи дълбоко небето над пустинята. Дживах’шарумите бяха напълнили три шишенца сълзи за тялото му и те бяха смесени с лака, с който щяха да намажат костите, преди да ги дадат на занаятчиите. Костите на Мошкама и сълзите на тъгуващите по него щяха да добавят към славата на Шарик Хора и Джардир мечтаеше един ден и той да стане едно със свещения храм.

Имаше и други задачи, не така удовлетворителни или благородни. Всеки ден прекарваше часове наред в изучаване на говора върху хартия, като използваше пръчка, за да преписва думите от Евджаха в кутия с пясък, докато ги казваше на глас. Това изкуство му изглеждаше безсмислено и неподходящо за воин, но Джардир вземаше под внимание думите на дама’тингата и се трудеше усърдно, усвоявайки бързо буквите. След това учи математика, история, философия и накрая защитаване. Това той поглъщаше жадно. Всичко, което можеше да нарани или да попречи на алагаите, заслужаваше безусловното му внимание.

Офицер Керан идваше по няколко пъти на седмица и часове наред помагаше на Джардир да изглади техниката си с копието, докато даматите книжовници му преподаваха тактика и история на войната от времето на Избавителя насам.

– Войната не се изчерпва само с храброст на бойното поле – каза Дама Кхеват. – Евджахът ни учи, че войната в най-чистия си вид е измама.

– Измама ли? – попита Джардир.

Кхеват кимна.

– Както заблуждаваш с копието си, така и мъдрият водач трябва да замаже очите на врага си още преди да се е състояла самата битка. Когато е силен, трябва да изглежда слаб. Когато е слаб – да изглежда готов за бой. Намира ли се достатъчно близо, за да нападне, трябва да изглежда прекалено далече, за да представ-лява опасност. Когато се прегрупира, враговете му трябва да вярват, че ги грози атака. Точно по този начин водачът кара своя враг да изчерпва силите си, докато пести своите.

Джардир наклони глава.

– Не е ли по-достойно да се изправиш срещу врага лице в лице?

– Не сме построили Великия Лабиринт, за да се втурнем напред и да срещнем алагаите лице в лице – отвърна Кхеват. – По-голямо достойнство от победата няма, а за да победиш, трябва да се възползваш от всяко предимство, голямо или малко. Това е същината на войната, а войната е същината на всичко, на нея разчита както най-низкият кхафит, отишъл да търгува на пазара, така и Андрахът, който слуша молби в двореца си.

– Разбирам – каза Джардир.

– Измамата зависи от това колко потаен умееш да бъдеш – продължи Кхеват. – Ако шпиони научат за измамата ти, те ще ти отнемат цялата сила. Великият водач трябва да запази в тайна своите измами така добре, че дори вътрешният му кръг и понякога дори той самият да не ги знае, докато не дойде време за нападение.

– Но защо въобще да воюваме, Дама? – осмели се да попита Джардир.

– Ъм? – отвърна Кхеват.

– Всички ние сме деца на Еверам – каза Джардир. – Врагът са алагаите. Нуждаем се от всеки, за да се изправим срещу тях, а в същото време се избиваме един друг ежедневно под слънцето.

Кхеват го погледна и Джардир не беше сигурен дали въпросът му е подразнил дамата, или му се е понравил.

– Единство – отвърна даматът накрая. – На война мъжете се изправят един до друг и именно тази обединена мощ ги прави силни. Самият Каджи го казва по време на завоеванията си в зелените земи: „Всяка капка кръв си струва, за да плати цената на единството. По-добре сто хиляди души да се изправят заедно срещу нощта и несметните войски на Ний, отколкото сто милиона, треперещи насаме“. Никога не забравяй това, Ахман.

Джардир се поклони.

– Няма, Дама.