Пустинното копие

Петнайсета глава ИСТОРИЯТА НА МАРИК

333 СЗ ЗИМА

Тълпата се беше насъбрала около колибата на Лийша рано вечерта, докато небето все още бе изпълнено с лилаво и оранжево. Първо бяха само Дарси, Вика и чирачките им, а после се присъединиха Гаред и останалите дървари, нарамили защитените си брадви, както и Ърни и другите защитници в Хралупата заедно с чираците им. Роджър и Бен стъклодухачът пристигнаха малко по-късно. Прииждаха още и още, докато дворът не се напълни с народ, повече, отколкото Лийша можеше да си мечтае да приюти за вечерта. Някои си бяха донесли палатки, за да пренощуват там след урока.

Много от посетителите започнаха да нервничат, щом слънцето залезе, но имаха доверие на Лийша и силата на защитите ѝ. Фенери осветяваха каменната маса в средата на събора.

Падна пълен мрак и няколко мъгляви фигури се просмукаха от земята, но веднага щом се материализираха ядроните побягнаха. Бяха се научили, че защитите на Лийша не им действат само като проста преграда.

Скоро след това пристигна Защитения, който вървеше до черния си жребец. На гърба на коня бяха преметнати труповете на няколко демона.

Защитниците бързо прекъснаха част от мрежата, колкото Защитения да вкара телата на ядроните. Дърварите поеха нещата, като пренесоха труповете върху каменната маса, докато защитниците възстановяваха мрежата.

– Не ти отне много време – обърна се Лийша към Защитения, когато приближи.

Той сви рамене.

– Поиска по един от всеки вид. Не беше голямо предизвикателство.

Лийша се ухили и взе защитените си скалпели.

– Внимание, всички – извика тя на път за дървесния демон, като се приготви да направи първия разрез. – Часът започна.

* * *

На сутринта имаше обща закуска за тези, които бяха останали в колибата. Дърварите си бяха тръгнали скоро след урока на Лийша начело със Защитения, възнамерявайки да затвърдят наученото, като го приложат на практика, но повечето хора бяха останали на сигурно място зад защитите ѝ до сутринта.

Лийша заръча на чирачките си да сварят огромен казан с овесена каша, а тя сложи чай до котела. Раздадоха паници и чаши на гостите, които вече излизаха от палатките си и потъркваха сънливи очи след късното лягане.

Роджър стоеше на верандата на Лийша настрана от останалите и настройваше цигулката си.

– Не си от хората, които си седят самички – отбеляза Лийша, подаде му паница и седна до него.

– Не съм много гладен – каза Роджър и завъртя вяло лъжицата в купата.

– Кендъл ще се оправи – каза Лийша. – Бързо се възстановява и не вини никого за случилото се.

– А може би трябва – отвърна Роджър.

– Ти имаш уникален талант – рече Лийша. – Нямаш вина, че е труден за преподаване.

– Дали е такъв? – попита Роджър. Лийша го погледна странно, но той не поясни, а се обърна в другата посока и се загледа към двора. – Можеше да ми кажеш...

– Какво да ти кажа? – попита Лийша, въпреки че беше съвсем наясно.

– За теб и „Арлен“ – отвърна Роджър.

– Не разбирам как това ти влиза в работата – сряза го Лийша.

– Но любовните еликсири на Кендъл на теб ти влизат в работата, тъй ли? – сопна ѝ се Роджър. – Може пък да се окаже, че преподаването ми не е толкова слабо. Може пък умът на момичето просто да е бил зает със сладки чайове, а не с демоните, както би трябвало да бъде.

– Не е честно – каза Лийша. – Мислех, че ти правя услуга.

Роджър ѝ се озъби, а досега тази физиономия Лийша я беше виждала само в пантомимите му.

– Не, ти си мислела, че можеш да ме пробуташ на някое друго момиче, за да се почувстваш по-добре, понеже ти самата нямаш интерес към мен. Приличаш на майка си повече, отколкото си мислиш.

Лийша понечи да отговори, но не намери думи. Роджър остави паницата, закрачи напред с цигулката под брадичката си и засвири гневна мелодия, която би сподавила всеки опит на Лийша да го извика обратно при себе си.

* * *

Ядронското гробище беше в пълен хаос, когато Лийша и останалите се върнаха в градчето. Стотици хора, много от тях ранени и всичките до един непознати, изпълваха площада. Бяха мръсни, дрипави и прегладнели до смърт. Изтощени, те си почиваха в ужасни мъки на замръзналия калдъръм.

Пастир Джона тичаше напред-назад, крещеше нареждания на последователите си, които се опитваха да окажат подкрепа на нуждаещите си. Дърварите влачеха дънери до площада, за да има поне място, където хората да седнат, но задачата им сякаш бе непостижима.

– Слава на Създателя! – извика пастирът, щом ги съзря. Съпругата му Вика изтича напред, за да го прегърне, докато той бързаше към тях.

– Какво се е случило? – попита Лийша.

– Бежанци от крепостта Райзън – отвърна Джона. – Точно сут-ринта започнаха да се изсипват, няколко часа след съмване. И не спират да прииждат.

– Къде е Избавителя? – извика жена от тълпата. – Казаха, че е тук!

– Провалили са се защитите на целия град? – попита Лийша.

– Невъзможно – отвърна Ърни. – До Райзън има над хиляда селца и всичките поотделно са защитени. Защо ще бягат насам?

– Не избягахме от ядроните – рече познат глас. Лийша се обърна и се ококори.

– Марик! – извика тя. – Какво правиш тук?

Както винаги, вестоносецът изглеждаше отлично, но по лицето му имаше пожълтели белези, които косата и брадата му прик-риваха само частично, а с единия крак леко накуцваше, докато приближаваше към тях.

– Направих грешката да остана през зимата в Райзън – отбеляза Марик. – Обикновено е добра идея. На юг студът не жили толкова силно.

Той се изхили безрадостно.

– Ама не и тая година.

– Щом не е заради демоните, какво се е случило тогава? – попита Лийша.

– Красианци – отвърна Марик и се изплю в снега. – Изглежда, на пустинните плъхове им е писнало да ядат пясък и са решили да погнат цивилизованите хора.

Лийша се обърна към Роджър.

– Намери Арлен – промърмори тя. – Кажи му да дойде на тайна среща в задната стаичка в „Хана на Смит“. Тръгвай веднага.

Роджър кимна и се изпари.

– Дарси, Вика – засуети се Лийша, – кажете на чирачките да разделят пострадалите и да ги пращат поред в лечебницата според сериозността на раните им.

Двете билкарки кимнаха и се втурнаха да изпълняват.

– Джона – каза Лийша, – накарай последователите си да вземат носилки от лечебницата и да помогнат на чирачките.

Джона се поклони и тръгна.

След като видяха, че Лийша дава указания, и други тръгнаха към нея. Дори Смит, градският говорител и ханджия, чакаше да чуе наставленията ѝ.

– Можем да задържим храната още малко – каза му Лийша, – но тези хора се нуждаят незабавно от вода и топъл подслон. Издигни сватбените шатри и всички палатки, които намериш, а видиш ли свободна ръка, впрегни я да носи вода. Ако не идва достатъчно бързо от кладенците и потоците, слагай казани на огъня и ги пълни със сняг.

– Ще имам грижата – каза Смит.

– Откога цялата Хралупа скача по твое разпореждане? – попита ухилен Марик.

Лийша го погледна.

– Сега трябва да се погрижа за ранените, майстор Марик, но когато свърша, ще имам да ти задавам много въпроси.

– На твое разположение съм – отвърна Марик и се поклони.

– Благодаря ти – отвърна Лийша. – Ще помогнеш също, ако успееш да събереш другите водачи от групата ти, които биха могли да допринесат за разказа.

– Разбира се – каза Марик.

– Ще ги настаня в хана – предложи Стефни, жената на Смит. – Студено пиво и някой залък със сигурност ще ви бъдат от полза – обърна се тя към вестоносеца.

– Повече, отколкото си мислиш – отвърна Марик.

* * *

Наместваха се счупени кости и се лекуваха инфекции, много от които бяха причинени от спукани и нелекувани пришки по краката, тъй като хората бяха прекарали повече от седмица на път с ясното съзнание, че който изостане, го чака почти сигурна смърт. Не бяха малко тези от пътниците, които имаха и рани от ядрони, защото се бяха наблъсквали в зле затворени кръгове. Истинско чудо беше, че изобщо някакви хора са стигнали до Хралупата на Избавителя. Лийша разбра от разказите им, че много не са успели.

Сред бежанците имаше няколко билкарки, различни по ниво на уменията, и след един бърз преглед на състоянието им Лийша ги впрегна на работа. Нито една от жените не се оплака – такава беше съдбата на билкарките, да пренебрегват собствените си нужди заради тези на поверениците си.

– Никога нямаше да успеем, ако не беше вестоносецът Марик – рече една жена, докато Лийша обработваше измръзналите ѝ пръс-ти. – Всеки ден избързваше напред с коня си и защитаваше лагери, където да нощуваме всичките, като дойдат ядроните. Ня’аше да изкараме и една нощ без него. Даже с лъка си отстрелваше елени и ни ги оставяше на пътя.

Докато Роджър се появи отново, най-сериозните рани вече бяха обгрижени. Лийша остави лечебницата под надзора на Дарси и Вика и го заведе в служебната си стая.

Щом се затвори вратата зад тях, раменете на Лийша се отпуснаха пред Роджър и тя най-накрая си позволи да покаже колко е изтощена. Беше късен следобед, а тя бе работила часове наред без почивка, беше лекувала пациенти и бе отговаряла на въпросите както на чирачки, така и на по-възрастните граждани. След няколко кратки часа вече щеше да се е стъмнило.

– Трябва да си починеш – каза Роджър, но Лийша поклати глава, напълни тас с вода и си наплиска лицето.

– Сега няма време за това – каза тя. – Намерихме ли подслон за всички?

– Едвам-едвам – отвърна Роджър. – Във всеки случай бежанците са повече от цялото население на Хралупата на Избавителя, умножено по две, а не се съмнявам, че утре ще пристигнат още. Хората са отворили домовете си за тях, но по пейките на пастир Джона в Свещения дом все още някои спят седнали, само и само да имат покрив над главата. Ако продължат по този начин, до края на седмицата всеки сантиметър от великозащитата ще бъде покрит с набързо разпънати палатки.

Лийша кимна.

– Утре ще се безпокоим за това. Арлен чака ли ни в „Хана“?

– Защитения е там – отвърна Роджър. – Не го наричай Арлен пред тези хора.

– Той така се казва, Роджър – отвърна Лийша.

– Не ме интересува – сопна ѝ се Роджър и я изненада с ожесточението си. – Тези хора имат нужда да вярват в нещо по-могъщо от тях и точно сега това е той. Никой не те моли да го наричаш Избавител.

Лийша попремигна стреснато.

– Свикнала съм всички да ми ходят по свирката.

– Ами можеш да разчиташ, че аз никога няма да го направя – заяви Роджър.

Лийша се усмихна.

– Не бих и искала да е другояче. Ела. Да отидем да се видим със Защитения.

* * *

Общото помещение в „Хана на Смит“ вече се пукаше по шевовете, когато пристигнаха Роджър и Лийша, въпреки че новата странноприемница беше два пъти по-голяма в сравнение с миналата година, когато старата бе изгоряла.

Смит им кимна на влизане и им посочи с глава задната стаичка. Те побързаха през тълпата и се наведоха, за да минат през тежката врата.

Защитения беше в стаята и крачеше напред-назад като животно.

– Би трябвало да съм навън да търся други оцелели, преди да се е стъмнило, а не да чакам за събрание на съвета – каза той.

– Ще бъдем възможно най-бързи – успокои го Лийша, – но ще е най-добре, ако го направим заедно.

Защитения кимна, ала Лийша виждаше нетърпението в свитите му юмруци. Смит влезе миг по-късно, въвеждайки Марик и Стефни, пастир Джона, Ърни и Илона.

Марик зяпна Защитения, въпреки че качулката му бе вдигната, а татуираните му ръце бяха скрити под широките ръкави на робата му.

– Ти ли си... той? – попита Марик.

Защитения свали качулката си и разкри изрисуваната си кожа. Марик ахна.

– Говорят, че ти си Избавителя, така ли е? – попита Марик.

Защитения поклати глава.

– Просто човек, който се е научил да убива демони.

Джона изсумтя.

– Да не ти се е запречило нещо в гърлото, пастире? – попита Защитения.

– Предишните Избавители никога не са се кръщавали сами така – отбеляза Джона. – Тази титла винаги им е била давана от други.

Защитения го изгледа навъсено, но пастирът само сведе глава.

– Май няма значение – каза Марик, въпреки че звучеше малко разочарован. – Не съм очаквал да имаш ореол или нещо подобно.

– Какво се е случило? – попита Защитения.

– Преди дванайсет дни красианците завзеха крепостта Райзън – каза Марик. – Дошли са през нощта, заобиколили са селцата и са убили стражите на стената. На зазоряване са отворили широко портите към града. Още си бяхме в леглата, когато е започнало клането.

– Дошли са през нощта? – попита Лийша. – Как е възможно това?

– Имат защитени оръжия като вас в Хралупата и убиват демони – отвърна Марик. – Говорят, сякаш нищо друго на тоя свят не е по-важно от избиването на демони, а превземането на Райзън било просто заигравка, искали да си уплътнят времето, докато дойде нощта.

– Продължавай – настоя Защитения.

– Ами беше ясно – започна Марик, – че основната им цел са централните житници, защото превзеха първо тях. Воините им убиваха всеки, който им се изпречеше, и налягаха всяка жена, която им изглеждаше достатъчно голяма, за да е прокървила.

Той погледна жените наоколо и се изчерви.

– Много добре знаем на какво са способни мъжете, когато могат да минат безнаказано – каза Илона с огорчение. – Продължавай да разказваш, вестоносецо.

Марик кимна.

– Трябва да са избили хиляди през онази първа сутрин, а портите на града използваха, за да задържат нас, останалите, вътре. Пребиха ни, вързаха ни заедно и ни завлякоха като добитък в складовете.

– Как избягахте? – попита Защитения.

– Отначало не мислех, че някой от пустинните плъхове знае и дума от езика на цивилизацията – отвърна Марик. – Аз самият знам няколко на пустинния език, които прихванах от други вес-тоносци, но са най-вече псувни и не са много удачни за започване на разговор. Мислех, че е свършено с мен, но след ден дойде един дебелак, който говореше тесанския, като че ли му е роден. Събра кралските особи, земевладелците и майсторите и отведе всички при красианския херцог. Аз бях сред тях.

– Видял си водача им? – попита Защитения.

– О, да, определено видях гадното копеле – отвърна Марик. – Заведоха ме, вързан и пребит, при него, а тоя като чу, че съм защитник, ме пусна, все едно нищо не е било. Даже ми даде кесия жълтици за неудобството! Мисля, че искаше да ме впрегне да ги науча на нашите защити, но на следващата сутрин вече бях прескочил стената и се бях омел от града.

– Техният водач – настоя Защитения. – Как беше облечен?

Марик запремига.

– Отворена бяла роба и парцал за глава – каза той, – с черно отдолу. Каквото носят воините им. Имаше и корона. Така разбрах, че е херцогът им.

– Корона? – попита Защитения. – Сигурен ли си? Да не е имал просто скъпоценен камък на тюрбана?

Марик кимна.

– Убеден съм. Беше златна, покрита със скъпоценни камъни и защити. Проклетото нещо трябва да е струвало повече от короните на всички други херцози, взети заедно.

– А този херцог говореше ли нашия език? – попита Защитения.

– По-добре от някои анжиерци, които познавам – отвърна Марик.

– Как се казваше? – попита Защитения.

Марик сви рамене.

– Май никой не му каза името. Всичките го наричаха с някаква пустинска дума. Шамака или нещо подобно. Реших, че значи „херцог“.

– Шар’Дама Ка? – попита Защитения.

– Точно – кимна Марик. – Това беше.

Защитения изруга шепнешком.

– Какво има? – попита Лийша, но той я пренебрегна и се приведе към вестоносеца.

– Беше ли някъде толкова висок? – каза той и сложи ръка над главата си. – С напомадена раздвоена брада и орлов нос?

Марик кимна.

– Носеше ли защитено копие? – продължи Защитения.

– Всички носеха такива – отвърна Марик.

– Неговото е по-запомнящо се – каза Защитения.

Марик отново кимна.

– Беше чист метал, от върха до края. Покрито с издълбани защити.

Защитения нададе такъв свиреп рев, че дори Марик, който никак не се плашеше лесно, отстъпи назад.

– Какво има? – повтори Лийша.

– Ахман Джардир – отвърна Защитения. – Познавам го.

– Какво значи това? – попита тя, но Защитения махна с ръка, пренебрегвайки въпроса.

– Сега това няма значение – отвърна той и се обърна пак към Марик. – Продължавай. После какво стана?

– Както вече казах, изкатерих стената и избягах от града веднага щом ме пуснаха на свобода – обясни Марик. – Селцата, през които минах, вече бяха наполовина обезлюдени, докато стигна до тях. Когато са научили вестта за нападението, по-умните са хванали каквото могат и са потеглили на път още преди да изсъхне кръвта по калдъръма на основния град. Останали са тези, които не са имали сили да пътуват или ги е било страх от нощта. Мисля, че повечето бяха останали, но и така по пътищата имаше десетки хиляди... Купих си кон от един стар чешит, който бе останал, и отпраших напред. Скоро след това настигнах хората по пътя. Групите бяха прекалено големи, за да останат заедно. Никой град нямаше да поеме толкова много. Повечето отидоха в Лактън и селцата му, където всеки с кукичка и връв може да напълни стомаха, но жонгльорите преливаха от истории за теб – той посочи Защитения – и тези, които повярваха, че ти наистина си Избавителя, дойдоха и се струпаха тук. Аз трябваше да се върна в Анжие и да докладвам на херцога, но не можех току-така да оставя хората на пътя с толкова малко защитници, така че им предложих услугите си.

– Сторил си добро дело, Марик – похвали го Лийша и докосна ръката му. – Тези хора никога нямаше да се справят без теб. Иди и си почини в общото помещение, докато ние обсъдим новините ти.

– Запазил съм ти стая на горния етаж – допълни Смит. – Стефни ще ти я покаже.

Защитения вдигна качулката си веднага щом вестоносецът излезе.

– Дневната светлина замира. Ако на пътя има и други, трябва да се уверя, че ще видят утрото.

Лийша кимна.

– Вземи Гаред и всички дървари, които могат да яздят.

– Слагай си наметалото – нареди Защитения на Роджър. – Идваш с нас.

Роджър кимна и те се запътиха към задния изход.

– Ще ти трябват защитници – рече Ърни, като бутна назад очилата си с телени рамки и стана от мястото си. – И аз идвам.

Илона веднага скочи и го сграбчи за ръката.

– Нищо подобно няма да правиш, Ърнал.

Ърни запремига.

– Все се оплакваш, че не съм достатъчно смел. Сега пък искаш да се скрия точно когато хората имат нужда от помощта ми, така ли?

– Нищо няма да ми докажеш, ако се самоубиеш по тоя начин! – скастри го Илона. – Не си се качвал на кон от години.

– Тя има право, татко – включи се Лийша.

– Ти не се меси – отвърна Ърни. – Може целият град да ти ходи по свирката, но аз все още съм ти баща.

– Няма време за това – рече Защитения. – Идваш или не?

– Не – твърдо заяви Илона.

– Идвам – заяви Ърни, издърпа ръката си от хватката ѝ и последва другите мъже навън.

* * *

– Този глупак! – изкрещя Илона, щом вратата се затръшна.

Всички останали се спогледаха.

– Стойте тук, колкото искате – каза Смит, – аз трябва да се връщам отпред.

Той, Стефни и Джона бързо се изнизаха един след друг и оставиха Лийша сама в стаята с гневната ѝ майка.

– Той ще се оправи, мамо – успокои я Лийша. – Не може да е в по-голяма безопасност, отколкото с Роджър и Защитения.

– Той е крехък човек! – възкликна Илона. – Не може да язди с младите, а и ще умре от студ! Така и не се оправи напълно след миналогодишната зараза!

– Ама, майко – изненада се Лийша, – звучиш, сякаш наистина те е грижа.

– Я да не ми говориш с тоя тон – сопна ѝ се Илона. – Разбира се, че ме е грижа. Той ми е съпруг. Ако знаеше какво е да си омъжена почти трийсет години, нямаше да говориш подобни глупости.

Лийша изпита силно желание и тя да ѝ се сопне, да ѝ се разкрещи за всички ужасни неща, които майка ѝ бе причинявала на баща ѝ, сред които не на последно място бяха и многократните забежки с бащата на Гаред, Стийв, но искреността в гласа на Илона я спря.

– Права си, мамо. Извинявай – рече тя.

Илона примигна.

– Права ли? Да не би да каза току-що, че съм права?

– Да, така беше – усмихна се Лийша.

Илона разтвори обятията си.

– Прегърни ме сега, дете, докато още трае моментът.

Лийша се разсмя и я стисна в прегръдките си.

– Той ще се справи – промълви Лийша заради майка си, колкото и заради себе си.

Илона кимна.

– Права си, разбира се. Може да изглежда като истинско чудовище, но няма демон, който да се изпречи на татуирания ти приятел.

– Ех, и двете да сме прави в една и съща нощ, а пък татко да не е тук, за да види – затюхка се Лийша.

– Никога няма да повярва – съгласи се Илона. Тя докосна очите си с кърпичка, а Лийша се направи, че не я е видяла.

– А това ли е онзи Марик, по който така си падаше преди? – попита Илона. – Онзи, с когото избяга за Анжие?

– Никога не съм си падала по него, майко – увери я Лийша.

Илона ѝ се присмя.

– Тия тъпчиплевелски истории ги разправяй на някой, дето не те познава. Целият град знаеше, че го искаш, въпреки че беше прекалено превзета, за да направиш нещо по въпроса. И защо пък не? Красив е като вълк, че и вестоносец на всичкото отгоре. Всяка жена би видяла, че е истински мъж. Защо, мислиш, Гаред ревнуваше толкова от Марик?

– Гаред ревнуваше от всичко, мамо – каза Лийша.

Илона кимна.

– Същият като баща си е: мъж с прости разбирания, подвластен единствено на страстите си.

Усмивката ѝ издаваше копнеж и Лийша осъзна, че майка ѝ си мисли за първата си любов Стийв, починал миналата година по време на заразата в Хралупата на дърваря, когато защитите не бяха издържали.

– Онзи Марик, който видях, докато бяхме сами на пътя, не беше много по-различен – каза Лийша.

– А ти използва билкарските си номера за да го държиш настрана от себе си – предположи Илона, – вместо да се възползваш от тази идеална възможност да си направиш кефа с някой на същия акъл.

Това си беше направо вярно. Лийша тайно му беше дала специални билки, за да изгуби потентността си и да не може да се възползва от нея по пътя.

– Както ти би направила? – попита Лийша, неспособна да премахне ядната нотка от тона си.

– Да – отвърна Илона, – и защо пък не? Има си причина полите да се вдигат. Жените си имат нужди там долу точно както мъжете. Не се залъгвай, че не е така.

– Знам това, мамо – отвърна Лийша.

– Знаеш го – съгласи се Илона – и пак си връзваш фустите на възел и си мислиш, че като си отказваш сама на себе си, това някак си те прави героиня. Как можеш да лекуваш всяко тяло в Хралупата, а да не разбираш нуждите на своето собствено?

Лийша не отговори. Майка ѝ четеше мислите ѝ и ги представяше по най-разстройващия начин.

– Трябва да отидеш да поговориш с Марик, докато останалите ти ухажори са извън града – посъветва я Илона. – Годините и нещастието така са го очукали, че от тях е излязъл цял герой. Отвън народът не спира да го възпява. Може би пък сега ще ти е пò по вкуса.

– Не знам... – отвърна Лийша.

– О, хайде, върви! – пришпори я Илона. – Занеси му един поднос с храна горе в стаята и си поговори с него. Не е казано, че точно тая вечер трябва да му пуснеш. – тя се усмихна и ѝ смигна. – Макар че ако го направиш, ще си изкараш вечерта много по-добре, отколкото ако се тормозиш за проблеми, които ще си ги има и на сутринта.

Лийша се засмя въпреки нежеланието си и отново прегърна майка си.

* * *

Няколко пъти минаха покрай останки от клане – тела, сами или по много, разкъсани от ядрони, след като нощта е сварила хората без подслон.

Защитения ругаеше касапниците и пришпорваше Здрачен танцьор още по-здраво, без да си прави труда да спира след първата. Тези зад него, дори Гаред и дърварите, нямаха опит в ездата и изоставаха след могъщия жребец, но това не го интересуваше. На пътя имаше бежанци, прогонени от домовете им заради Ахман Джардир, когото Защитения с цялата си глупост бе наричал свой приятел. Сега трябваше да намери и опази колкото се може повече от тях, преди да се спусне нощта.

Обаче щеше да държи Джардир отговорен за всеки изгубен живот. Ядрото да го погълне, ако не го направи!

След повече от час бясна езда той се натъкна на голяма група бежанци. Смрачаващото се небе се беше наляло с цвят, но хората все още се мъчеха над защитите си. Бяха изписали магическите символи върху дъски, но мястото, което трябваше да обезопасят, имаше неправилна форма и мрежата беше изкривена.

Той запрепуска до ръба на мрежата, дръпна рязко поводите на Здрачен танцьор и скочи на земята с комплекта си за защитаване. Щом го видяха, хората се развикаха, но той не им обърна внимание, тъй като се бе съсредоточил върху проверката на защитите им.

– Това е той – прошепна един от защитниците на друг. – Избавителя.

Защитения пренебрегна думите му, насочил вниманието си единствено към належащата задача. Обърна или завъртя някои от защитите, за да се подредят правилно спрямо останалите, но много други промени с въглен или направо нарисува нови на гърба на дъските.

Около него се насъбираше тълпа. Хората се хващаха един за друг и си шушукаха, втренчени в татуираните му ръце, докато се опитваха да надзърнат под качулката. Никой обаче не смееше да го доближи и работата му вървеше необезпокоявано. Когато придружителите му го настигнаха най-накрая, Ърни слезе непох-ватно от коня си, за да помогне. Роджър и останалите застанаха отбранително между него и тълпата.

– Избавителю! – викна му една жена.

Защитения погледна към нея и видя, че се бореше напразно с ръцете стволове на Гаред, за да стигне до него, а очите ѝ пламтяха с фанатична жар. Той се върна към работата си.

– Моля ви! – извика жената. – Сестра ми все още е на пътя!

При тези думи Защитения веднага вдигна поглед.

– Поеми защитаването – нареди той на Ърни. – Подбери от защитниците им колкото ти трябват. Оставям ви двама стрел-ци, за да ви спечелят време, докато свършите.

Ърни преглътна тежко, но кимна и извика райзънските защитници, които досега бяха стояли настрана заедно с останалите бежанци.

– Пусни я – каза Защитения на Гаред, щом отиде при тях двамата.

Гаред веднага се подчини, а жената падна на колене пред Защитения и се хвана за краката му.

– Моля ви, Избавителю – каза тя. – Сестра ми е бременна. Прекалено късна бременност, че да се качи на кон. Тя и старите ни родители не можеха да поддържат темпото на групата и затова съпрузите ни ме помолиха да избързам напред с децата, а те ще продължат с по-бавна крачка.

– И още не са ви настигнали – довърши Защитения вместо нея.

– Почти се е стъмнило – проплака жената върху краката на Защитения, стиснала края на робата му. – Моля ви, Избавителю, спасете ги!

Защитения се пресегна към нея, сложи ръка на брадичката ѝ и внимателно я издърпа на крака.

– Аз не съм Избавителя – рече той, – но се заклевам, че ще направя каквото мога, за да спася семейството ти.

Той се обърна към Гаред.

– Избери двама стрелци, които да останат с Ърни, докато довършат защитите – нареди той. – Останалите идвате с мен.

Гаред кимна и след броени секунди те изхвърчаха от лагера в още по-бесен галоп отпреди.

* * *

Беше се мръкнало, когато ги намериха – петима души, както ги бе описала отчаяната жена. Стояха в миниатюрен импровизиран кръг, наобиколени от десетки ядрони. Огнени демони плюеха пламъци, а въздушни се спускаха от небето. Имаше дори каменен демон, който се извисяваше над останалите.

Всеки път щом демоните удареха и мрежата лумваше съживена, Роджър виждаше дупките в тъканта ѝ. Дупки, достатъчно големи, за да се вмъкне демон.

Двамата млади мъже стояха при дупките и мушкаха демоните с вили, за да ги прогонят, докато възрастната двойка обгрижваше очевидната причина да изостанат.

Младата жена в средата на кръга раждаше.

Защитения изръмжа, срита жребеца още по-здраво и изпревари останалите. Захвърли робата си, която се понесе след него към земята. Гаред и дърварите нададоха вик и последваха примера му, като извадиха защитените си брадви, докато препускаха към стълкновението.

Защитения пришпори Здрачен танцьор право към каменния демон и магическите метални рога на коня, заварени за бронята му, изпращяха от мощ, щом пронизаха черната черупка на корема на демона. Демонът залитна назад, а Защитения скочи от коня си и яхна създанието, хващайки се за един от рогата му. Двамата се понесоха към земята, докато Защитения удряше ядрона във врата с татуираните си юмруци.

После се изправи на мига и нападна огнен демон, като му откъсна долната челюст. В този момент пристигнаха и дърварите, които с магически щитове препречиха пътя на огнени струи, а след това тръгнаха да съсичат демони, сякаш бяха дървета.

Уонда и стрелците постъпиха другояче – спряха конете си на няколко десетки метра по-назад и започнаха да целят въздушните демони, изпълнили небето. Създанията се сгромолясваха едно след друго със стърчащи перести стрели от кожестите им тела.

Роджър се смъкна от коня си и го остави при стрелците, взе цигулката и засвири на бегом към малкия кръг. Почти като непрозримите наметала на Лийша, музиката му го правеше едва ли не невидим за ядроните, докато си проправяше път през редиците им, но сега нямаше нужда да върви бавно. След секунди влезе в кръга и смени мелодията с пронизителните звуци, които щяха да отпъдят демоните от малкото семейство.

Младата жена крещеше, а край тях бушуваше битка и демонска сукървица се плискаше навсякъде в нощния въздух. Родителите правеха всичко по силите си, за да осигурят някакви удобства на дъщеря си, но от неумелите им движения си личеше, че нямат представа как да ѝ помогнат с раждането.

– Тя има нужда от помощ! – извика Роджър. – Трябва да я заведем при билкарка!

Защитения се отскубна от боя с демоните и само след миг беше вече при Роджър. Дойде само по препаска, покрит с татуировки и демонска сукървица. Райзънците се отдръпнаха от страх, но момичето бе толкова напреднало в раждането, че дори не го забеляза.

– Донеси ми кесията с билките – нареди Защитения, като коленичи до момичето и я прегледа с изненадващо внимателна ръка. – Водите ѝ са изтекли и контракциите наближават. Няма време да я водим при билкарка.

Роджър изтича отвън при Здрачен танцьор, но жребецът беснееше, докато тъпчеше два огнени демона в калната киша. Роджър се загърна със защитеното си наметало и отново хвана цигулката. Както ядроните, така и конят откликнаха на особената магия на Роджър и след миг жребецът вече стоеше спокойно, а Роджър взе безценната билкарска кесия.

Занесе я на Защитения, който веднага стри билки на прах и ги смеси с вода. Семейството на момичето стоеше настрана и наблюдаваше с ужас сцената, докато дърварите громяха демони от всички страни.

– Разбираш ли от тези неща? – нервно попита Роджър, когато Защитения поднесе отварата към устните на стенещата жена.

– Шест месеца съм чиракувал при билкарка като част от обучението за вестоносец – отвърна Защитения. – Виждал съм как става.

– Виждал си?! – попита Роджър.

– Искаш ли ти да го направиш? – попита Защитения и го погледна.

Роджър пребледня и поклати глава.

– Тогава почвай да свириш с проклетата цигулка и задръж демоните настрана, докато свърша с това.

Роджър кимна и отново опря лъка в струните.

Часове по-късно, заедно със звуците на отдавна замрялата битка, пронизителен писък разкъса нощта. Роджър погледна крещящото бебе и се усмихна.

– Сега, като я избави от бремето, вече няма да има отърване от прякора ти – каза той.

Защитения му се намръщи, а Роджър се разсмя.

* * *

Лийша пренесе димящия поднос нагоре по стълбите на Смитовия хан с нервно туптящо сърце. Вече два пъти бе мислила да се отдаде на Марик, чиято хубост и остроумие не можеше да отрече. И двата пъти обаче характерът на Марик я бе отблъсвал точно в ключовия момент, карайки я да се чувства, сякаш нейните нужди са на второ място след неговите, ако изобщо би ги имал предвид.

Но майка ѝ отново се оказа права. Често ѝ се случваше дори когато използваше своята проницателност само за да нарани останалите. На Лийша ѝ бе омръзнало да бъде сама, а дълбоко в себе си знаеше, че Арлен никога няма да запълни празнотата ѝ. Не за пръв път ѝ се прииска да види Роджър в тази светлина, но това беше невъзможно. Тя го обичаше, но нямаше никакво желание да сподели леглото си с него. Марик беше показал на райзънци, че е човек, на когото може да се разчита в тежки времена. Май беше дошло време тя да загърби отминалите му прегрешения.

Подръпна роклята си, за да изглади гънките, но след това се почувства глупаво, че го е направила, и почука на вратата му.

– Да? – попита Марик, докато отваряше вратата. Беше без риза, току-що излязъл от коритото с гореща вода в стаята си и кожата му още беше влажна. Опули се, щом съзря Лийша.

– Не исках да те безпокоя – извини се Лийша. – Просто си помис-лих, че една гореща вечеря би ти се отразила добре преди лягане.

– Аз... Да, разбира се – отвърна Марик, грабна туниката си и я навлече. Лийша гледаше настрани, докато той се обличаше, но образът на мускулестото му тяло не се изпари веднага от съзнанието ѝ.

Марик взе подноса и вдъхна силно аромата на храната, докато я отнасяше към малката масичка и стола до леглото. Вдигна капака и намери едро, димящо парче месо, пропито със собствените си сокове, върху пикантни картофки и прясно сварени зеленчуци.

– Храната в Хралупата на Избавителя скоро ще свърши – каза Лийша, – но запасите на Смит ще издържат поне тази нощ.

– Леглото ми се стори достатъчно великолепно, тъй като близо две седмици лежах в снега – каза Марик. – Но това вече е дар от самия Създател.

Той захапа месото и Лийша изпита странно удовлетворение, докато го гледаше как яде храната, приготвена от самата нея. Макар сега да ѝ беше далечно, бе изпитала подобно чувство с Гаред, когато още като обещани му бе сготвила за пръв път. Сякаш се бе случило преди векове, в някакъв друг живот.

– Страшно вкусно! – възкликна Марик, след като приключи и избърса уста с ръкава си.

– Това е скромният ми израз на благодарност за това, което си направил – отвърна Лийша. – Повел си тези хора към убежище точно когато са били най-безпомощни.

– Въпреки че те предадох, когато ти беше в подобно положение? – попита Марик.

Лийша го погледна с изненада.

– Миналата година – рече Марик, – когато заразата бе нападнала Хралупата и ти се нуждаеше да стигнеш до дома. Аз определих... нечестна цена за услугите си.

– Марик... – нежно започна Лийша.

– Не, чуй ме – каза Марик. – Когато потеглихме по пътя за Анжие онзи първи път, толкова бях хлътнал по теб, че вече си представях как след година ще отглеждаме децата си. Но тогава, в палатката, когато не можах да... бъда мъж с теб, аз...

– Марик... – повтори Лийша.

– Това ме влуди – продължи Марик. – Чувствах се, сякаш имах нужда да се махна от теб, обаче когато това стана, мислите ми все се връщаха към теб, дори когато.... спях с други жени.

Той извърна поглед.

– Но щом те видях отново – продължи той, – аз се почувствах толкова... твърд и ми се прииска бързо да си върна за предишните неуспехи, преди нещо друго да ми е попречило. Не беше честно спрямо теб и аз съжалявам за това.

Лийша сложи ръка на лакътя му.

– Аз не съм дете – рече тя. – Виновна съм колкото теб за случилото се.

В думите ѝ се криеше повече истина, отколкото той щеше някога да узнае. В същия миг тя се ужаси от собствените си действия. Тогава ѝ се бяха сторили толкова справедливи, но всъщност тя го бе упоила и използвала за собствена изгода, оставяйки го с дългогодишни белези от цялото изпитание. Може би Роджър имаше право и тя наистина приличаше на майка си повече, отколкото предполагаше.

– Мило е, че го казваш – каза Марик и стисна ръката ѝ, – но и двамата с теб знаем, че не е така. Радвам се, че си успяла да стигнеш до дома си – допълни той, – и то без да ти се налага да се отказваш от целомъдрието си.

Лийша се беше приближавала все повече към него, но при тези думи се отдръпна, защото всъщност целомъдрието ѝ бе отнето насила по време на пътуването. Бяха я нападнали разбойници поради липсата на добър придружител. Всичко това заради нетърпението на Марик и неспособността му да мисли за другите, а не за себе си.

Марик, изглежда, не забеляза промяната в изражението ѝ. Той се подсмихна и поклати глава.

– Не мога да повярвам, че сега въртиш Хралупата. Какво се случи с нежното момиченце, което караше всеки мъж да се обръща след него? За една нощ си станала вещицата Бруна. На бас, че сега и ядроните се плашат от теб.

Вещицата Бруна? Така ли гледаха хората на нея? Самотната старуха, която тормозеше и плашеше всички в града? В това ли се бе превърнала, след като ѝ бяха отнели целомъдрието?

Майка ѝ също бе усетила промяната. Беше крайно време – бе ѝ казала Илона, – така че, вярвам, е било по-добре и за теб.

Лийша разтърси глава, за да я прочисти, усещайки, че моментът, който щяха да споделят, се изплъзваше.

– Какво смяташ да правиш сега? – попита тя. – Ще ни помогнеш ли да издирим още оцелели по пътя или направо смяташ да отведеш групата си бежанци към Анжие?

Марик я погледна изненадано.

– Нито едно от двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Сега, след като райзънци са на сигурно място, мисля, че е време да продължа нататък – поясни Марик. – На херцога му трябват вести за красианското нападение, а тези хора вече ме забавиха достатъчно.

– Забавиха ли? – попита Лийша. – Животът им е зависел от теб!

Марик кимна.

– Не можех да ги оставя на пътя без убежище, но те вече имат такова. Аз не съм райзънец. Повече отговорности към тях нямам.

– Но Хралупата на Избавителя не може да поеме толкова много народ! – викна Лийша.

Марик сви рамене.

– Ще кажа на херцога. Това ще бъде негов проблем.

– Те не са проблем, Марик, те са хора! – сряза го Лийша.

– Какво очакваш да направя? – попита Марик. – Да прекарам остатъка от живота си, грижейки се за тях? Вестоносците не правят така.

– Е, тогава се радвам, че не сме отглеждали деца заедно – сопна му се Лийша. – Приятно спане, вестоносецо.

Тя взе подноса и си тръгна, тръшвайки вратата след себе си.

* * *

– Какво ще правим? – попита Смит. Лийша беше свикала късен градски съвет, за да обсъдят признанието на Марик, че оставя бежанците в Хралупата на Избавителя и че още сутринта продължава сам напред.

– Ще ги приемем, разбира се – отвърна Лийша. – Ще отворим домовете си за тях, докато не им помогнем да построят свои. Не можем просто да ги оставим без храна и подслон.

– Великозащитата няма да побере толкова много нови къщи – отбеляза Смит.

– Значи ще направим нова – отвърна Лийша. – Разполагаме с близо две хиляди работни ръце и километри гора за суровина.

– Не че искам да тъпча защитите – намеси се Дарси, – ама как точно ще изхраним толкова много народ посред зима? Ако продължат да напират, скоро всичките ще захрупаме сняг.

Лийша също бе мислила по този въпрос.

– Всяка млада жена в Хралупата вече стреля с лък. Ще ги впрегнем да ловуват, а момчетата ще залагат капани.

– Това няма много да помогне – рече Вика.

Лийша кимна.

– Корковият плевел може да е корав и горчив, но е достатъчно хранителен и расте почти навсякъде целогодишно. Дайте на по-малките деца да го събират, а аз ще измисля начин да го готвим и подправяме в големи количества. Ако и това не стигне, има ядливи кори и даже насекоми, които биха напълнили гладния корем.

– Плевели и насекоми ли? – попита Илона. – Нали няма да молиш хората да ядат буболечки?

– Грижа се да не умрат от глад, майко – отвърна Лийша. – Сама бих седнала пред тях да ям буболечки за пример, ако това ще помогне.

– Ама аз за теб не се притеснявам – увери я Илона, – само не очаквай да те последвам.

– На теб се пада друга роля – каза Лийша.

Илона я изгледа.

– Не мисли, че ще превърна къщата си в странноприемница за всеки скитник, който дойде.

Лийша въздъхна.

– Майко, стъмва се. Най-добре си отивай вкъщи. Ще говорим на сутринта.

Останалите приеха това като край на срещата и един подир друг заизлизаха от стаята след Илона, докато Лийша не остана сама със Стефни.

– Не се тормози – каза ѝ Стефни. – Сигурна съм, че майка ти би свършила с радост своята част, ако в дома ѝ идват само райзънците с най-големите кочани.

Лийша я изгледа свирепо.

– Майка ми не е единствената жена в града, нарушила брачната си клетва – припомни ѝ тя.

Най-младият син на Стефни, Кийт, който вече гонеше двайсетте, не беше от Смит, а от бившия местен пастир Майкъл. Смит, както и останалите от града все още не знаеха, но Бруна, акушерката на детето, бе разбрала още в самото начало.

– Не си прави илюзии, че тайните на Бруна умряха заедно с нея – предупреди я Лийша. – Задръж си лицемерието за себе си.

Стефни пребледня и кимна смирено. Лийша изсумтя, развеселена от начина, по който Стефни изприпка от стаята, но изведнъж се сепна и осъзна, че звучи точно като Бруна.

* * *

Мина повече от седмица, откакто Марик си хвана пътя – на фона на радостните викове и хвалебствията, идващи от онези, които изоставяше, – преди Защитения и Роджър да се завърнат. Ърни и дърварите се бяха прибрали в града през първите няколко дена, като всеки от тях водеше групи от бежанци. Защитения и Роджър обаче бяха продължили търсенето още по-далече и тези, които идваха в Хралупата, разказваха за срещите си с тях.

Лийша се гордееше с Арлен и Роджър, защото спасяваха животи, но толкова много хора бяха надошли, че когато двамата пристигнаха, тя вече бе загубила надежда, че ще успее да изхрани всички със или без плевелите и буболечките.

– Почти стигнахме Райзън, но повече не посмяхме да доближим – каза Роджър над чаша горещ чай в колибата на Лийша още същия ден, когато се прибраха. – Мисля, че открихме всички, които са поели по пътя, но е възможно да има и такива, решили да минат напряко. Красианците вече са се установили там и даже са пуснали постоянни патрули по пътя.

– Само временно са се установили – намеси се Защитения. – Съвсем скоро ще потеглят пак.

– Обратно към проклетата пустиня, надявам се – каза Роджър.

Защитения поклати глава.

– Не. Ще завладеят Лактън, а после ще се отправят на север и ще тръгнат право към Хралупата.

Лийша усети как лицето ѝ изстива, а Роджър изглеждаше, сякаш ще му прилошее.

– Откъде би могъл да знаеш това? – попита тя.

– Красианците вярват, че Каджи, първият Избавител, е обединил племената на Красия и ги е повел навън от пустинята, след което прекарал две десетилетия в завладяване на северните земи – обясни Защитения. – Наричал го е Шарак Слънце, Дневната война, а мъжете мобилизирал за Шарак Ка, великата свещена война срещу демонския род. Ако Ахман Джардир се мисли за възкръсналия Избавител, той ще се опита да последва стъпките на Каджи.

– Какво ще правим? – попита Лийша.

– Ще построим укрепления – каза Защитения. – Ще се бием, колкото и да настъпват.

Лийша поклати глава.

– Не. Няма да участвам в това. Тук не става въпрос за избиване на демони, Арлен. Тези са човешки същества.

– Мислиш, че не знам това ли? – попита Защитения. – Сред красианците имам и приятели, Лийша! Ти можеш ли да кажеш същото за себе си?

Лийша го погледна поразена, но се осъзна и поклати глава.

– Не се самозаблуждавай – рече Защитения с по-тих глас, но с не по-малко жар, – красианците вярват, че всеки северняк е по-долен и от най-низшите сред тях. Правят се на милостиви пред по-влиятелните, понеже могат да ги използват за целите си, но подобни отстъпки за простолюдието няма да има. Ще убият или поробят всеки, който не се закълне в пълно подчинение на Джардир и Евджаха. Налага се да се бием.

– Можем да се оттеглим към Анжие – предложи Лийша. – Да се скрием зад стените на града.

Защитения поклати глава.

– Не бива да им отстъпваме територия. Познавам ги. Ако им покажем страха си и се оттеглим, ще решат, че сме слаби, и само ще засилят атаката си.

– И все пак не ми харесва – каза Лийша.

Защитения сви рамене.

– Дали ти харесва, или не, няма никакво значение. Добрата новина е, че не ми се вярва да имат повече от шест хиляди воини на възраст за бой. Лошата новина е, че и най-непохватните от тях могат да надвият които и да са трима дървари, а когато бъдат готови да потеглят, ще са мобилизирали войски от хиляди райзънски роби.

– И как според теб ще преборим всички тях? – попита Роджър.

– Като се обединим – отвърна Защитения. – Сега трябва да започнем диалог с Лактън, докато линиите за комуникация все още са чисти, и да отправим молба към херцозите на Анжие и Мливари да загърбят различията си и да започнат да строят общо укрепление.

– Не познавам херцога на Мливари – каза Роджър, – но израснах в двора на Райнбек, докато майсторът ми Арик беше глашатай. Райнбек по-скоро би загърбил различията си с ядроните, отколкото с херцог Юкор.

– Тогава ще трябва да го убедим лично – заяви Лийша и погледна Защитения. – Всички ние.

Защитения въздъхна.

– Стига да не ми се налага да ходя в Лактън. Няма да ме приемат... радушно.

– Значи слуховете са верни? – попита Роджър. – Началниците на доковете са се опитали да те убият, така ли?

– До известна степен – отвърна Защитения.

* * *

Тази нощ Роджър седеше на закрития подиум и свиреше, за да успокои стотиците бежанци, които все още живееха на палатки в Ядронското гробище. Много от тях бяха насядали край подиума и се наслаждаваха на топлото сияние на великозащитата, отпуснали се в ръцете на Роджъровата магия. Музиката му ги подхвана и ги понесе надалеч, карайки ги да забравят поне за малко, че животът им бе сринат до основи.

Той намираше дарбата си за ужасно неадекватна, но имаше само нея. Не сваляше маската на жонгльора, та да не би слушателите му да съзрат дори частица от мрака в душата му.

Когато Роджър приключи със свиренето, пастир Джона вече го чакаше. Свещеникът беше млад, още ненавършил трийсет, но хралупарите силно го тачеха, а и никой друг не бе работил по-усърдно за удобството и нуждите на бежанците. Освен че разпределяше по-голямата част от храната и подслоните, пастирът ходеше сред бежанците и научаваше имената им, показвайки им, че не са сами. Опяваше мъртвите, намираше хора, които да се грижат за сираците, и женеше влюбени, събрани от трагедията.

– Благодаря ти, че правиш това – каза Джона. – Почувствах как повдигна духа им с музиката си. А и моя също.

– Ще свиря всяка вечер, ако не съм нужен другаде – отвърна Роджър.

– Създателя да те поживи – благослови го Джона. – Музиката ти им вдъхва толкова много сили.

– Ще ми се да ми вдъхваше и на мен – отвърна Роджър. – Понякога си мисля, че за мен е обратното.

– Глупости – възрази Джона. – Силата на духа не е ограничено количество, та когато някой я получава, друг да трябва да я губи. Създателя дава на всички нас и силата, и слабостта. Какво те кара да се чувстваш слаб, дете?

– Дете ли? – засмя се Роджър. – Аз не съм ти някой от следовниците, пастире. Имам си мое нещо за дрънкане – той вдигна цигулката си, – а ти си имаш твое.

Той посочи с лъка си тежкия Канон с кожена подвързия, който Джона държеше в ръцете си. Роджър знаеше, че думите му ще обидят пастира и че човекът заслужаваше по-добро отношение, но беше в мрачно настроение и Джона бе избрал лош момент да се отнесе снизходително. С готовност зачака свещеникът да му се разкрещи, за да му кресне в отговор.

Но Джона така и не се ядоса. Пъхна книгата в чантата, която носеше за тази цел, и разтвори дланите си, за да покаже, че са празни.

– Тогава говори с мен като с приятел. Някой, който разбира болката ти.

– И как точно ти ще разбереш болката ми? – сопна му се Роджър.

Джона се усмихна.

– И аз я обичам, Роджър. Не мисля, че някога съм срещал мъж, който да не я обича. Преди идваше в Свещения дом почти всеки ден, за да чете, и тогава разговаряхме с часове. Виждал съм я как хлътва по мъже, които въобще не я заслужават, но за миг дори не забеляза, че и аз съм мъж.

Роджър се опита да запази маската си, но в тона на Джона се долавяше искреност, която свали защитите му.

– Как се справи с това? Как спираш да обичаш някого?

– Създателя не е направил любовта условна – отвърна Джона. – Любовта е това, което ни прави хора. Което ни отличава от ядроните. Тя е ценна дори когато не е споделена.

– Все още ли я обичаш? – попита Роджър.

Джона кимна.

– Но обичам моята Вика и децата ни дори още повече. Любовта е безграничен дух. – той положи ръка на рамото на Роджър. – Не пропилявай години, оплаквайки всичко, което не сте имали. Напротив, цени онова, което имате. И ако някога изпиташ нужда да поговориш с някого, който разбира мъката ти, обърни се към мен. Обещавам да пъхам Канона в чантата.

Потупа Роджър по рамото и си тръгна, оставяйки го с чувството, че от плещите му е паднал огромен товар.

* * *

Фенерите в колибата на Лийша светеха, когато Роджър пристигна, а предната врата зееше. Не носеше защитеното си наметало, а държеше демоните настрана с цигулката си, което значеше, че Лийша отдавна го бе чула да приближава.

Това си беше лично техен ритуал. Лийша винаги оставаше будна до късно и работеше, а чуеше ли цигулката му в далечината, отваряше вратата. Роджър я заварваше я с нос, забоден в някоя книга, я да бродира, я да стрива билки или да обгрижва градините си.

Щом стигна до защитената пътечка на Лийша, спря да свири и студената нощ затихна почти напълно – само писъците на демоните отекваха в далечината. Но в тишината между крясъците на демоните Роджър дочу плач.

Намери Лийша свита в стар люлеещ се стол и увита във вехт, опърпан шал. И двете бяха принадлежали някога на учителката ѝ Бруна и Лийша се хващаше за тях, когато се двоумеше по някой проблем.

Очите ѝ бяха зачервени и подути, а смачканата кърпичка в ръката ѝ беше подгизнала. Той я погледна и осъзна какво точно бе имал предвид Джона, като му каза да цени това, което имат. Дори в най-тъжните си мигове тя оставяше вратата си отворена за него. Другите мъже в живота ѝ можеха ли да се похвалят със същото?

– Да не ми се сърдиш още? – попита Лийша.

– Разбира се, че не – отвърна Роджър. – И двамата малко се разфучахме, нищо повече.

Лийша се насили да се усмихне.

– Радвам се.

– Кърпичката ти е мокра – отбеляза Роджър. Той отметна китка и издърпа една от многото цветни кърпички в ръкава си. Подаде ѝ я, но когато тя посегна да я вземе, той хвърли кърпичката във въздуха и сякаш от нищото добави други към нея. Зажонглира с тях и създаде шарен платнен кръг във въздуха. Лийша се засмя и заръкопляска.

Арик, наставникът на Роджър, би могъл да жонглира с които и да е предмети в стаята, но заради осакатената си ръка единственото нещо, което Роджър можеше да поддържа във вечен въртеж, бяха кърпичките.

– Избери си цвят.

– Зелено – каза Лийша, но очите ѝ не бяха достатъчно бързи, за да видят как ръката на Роджър взе кърпичката и я хвърли към нея, а той го направи така, че да изглежда, сякаш сама бе изскочила от кръга. Роджър улови останалите и ги прибра обратно в ръкава си, докато Лийша бършеше сълзите си.

– Какво има? – попита той.

– Достатъчно зле е, че демоните ни убиват през нощта – започна Лийша, – а сега и хората се избиват един друг през деня. Арлен иска да обявим двойна война, как да подкрепя това?

– Не мисля, че имаш голям избор – отвърна Роджър. – Ако той е прав, Дневната война ще ни застигне, независимо дали я подкрепяме, или не.

Лийша въздъхна и се сгуши в шала, въпреки че защитите за топ-лина из двора ѝ поддържаха температурата наоколо приятна.

– Помниш ли нощта в пещерата?

Роджър кимна. Беше се случило миналото лято, няколко дни след като Защитения ги бе спасил на пътя. Тримата бяха намерили подслон от дъжда в пещерата. Там Лийша бе научила, че Роджър и Защитения всъщност бяха усмъртили разбойниците, които ги бяха ограбили по-рано и бяха изнасилили Лийша. Тя се беше разгневила на спътниците си и ги бе нарекла убийци.

– Знаеш ли защо ви бях толкова ядосана, на теб и на Арлен? – попита Лийша.

Роджър поклати глава.

– Защото ако бях пожелала, сама можех да убия онези мъже.

Тя бръкна в джоба на роклята си и извади тънка игла, покрита със зеленикава смес.

– Нося тези игли, за да приспивам бесни животни – поясни Лийша. – Държа ги в джоба на роклята си, защото е прекалено опасно да ги оставям в платното с билките или дори в престилката ми, която понякога свалям. Никой не би оцелял дълго, ако го прободе такава, дори драскотина би могла на мига да убие човек.

– За в бъдеще ще внимавам какво приказвам около теб – пошегува се Роджър, но Лийша не се засмя.

– Държах една в свободната си ръка, когато хвърлих ослепяващия прах в лицето на водача им – каза Лийша. – Ако бях убола немия, когато ме награби, щеше да е мъртъв още преди водачът им да се е свестил, а през това време можех да убода и него.

– А аз щях да се справя с третия – каза Роджър.

Той вдигна празната си ръка и изведнъж в нея се появи нож. Бързо прободе въздуха с острието и го завъртя.

– Та защо не го направи?

– Защото едно е да убиеш ядрон – обясни Лийша, – а съвсем друго – да убиеш човек. Дори лош човек. Искаше ми се. Даже понякога се връщам назад в спомените си и ми се ще да го бях направила. Но когато беше времето да го сторя, не можах.

Роджър погледна за момент ножа в ръката си, въздъхна, вмък-на го обратно в специалната кания, вързана над китката му, и закопча ръкавела си.

– Не мисли, че аз бих могъл – призна си той тъжно. – Започнах да уча номера с ножове още като петгодишен, но всичко беше наужким. Дори не съм порязвал човек.

– Щом разбрах, че няма да мога да го направя, просто спрях да се съпротивлявам – каза Лийша. – Нощите да ме вземат, дори си плюх на ръката, за да се навлажня, когато първият подхвана закопчалката на панталона си. Но дори докато плачех, захвърлена в калта, не ми се искаше да ги бях убила.

– Искало ти се е вместо това те да те бяха убили – предположи Роджър.

Лийша кимна.

– Чувствах се по същия начин, когато убиха майстор Джейкъб – каза Роджър. – Не исках отмъщение, исках просто болката да свърши.

– Спомням си – рече Лийша. – Молеше ме да те оставя да умреш.

Роджър кимна.

– Затова последвах Защитения до лагера на разбойниците.

– Заради мен? – попита Лийша.

Роджър поклати глава.

– Тези мъже трябваше да бъдат приспани както всеки побес-нял кон, Лийша. Не сме били първите им жертви, нямаше да бъдем и последните, особено след като ми взеха преносимия кръг. Но не ги убихме ние. Защитения отиде при тях, взе коня ти, аз грабнах кръга и избягахме. Всичките дишаха и си бяха горе-долу цели, когато тръгнахме.

– Храна за демоните – каза Лийша.

Роджър сви рамене.

– Защитения беше избил повечето демони в околността. И един не видяхме, когато прекрачихме лагера им, а утрото щеше да дойде само след няколко часа. Те въобще не ни оставиха толкова добри изгледи за оцеляване.

Лийша въздъхна, но си замълча. Той я погледна.

– Защо хората викат билкарки, за да приспиват животните им? Една брадва или чук биха свършили същата работа.

Лийша сви рамене.

– Не могат да се заставят да убият животно, което им е служило вярно, или пък се надяват, че ще го излекувам. Но понякога не мога, а животното страда. Иглите са бързи и фини.

– Може би и Защитения е – каза Роджър.

– Да не би да казваш, че трябва да се бием с красианците? – попита Лийша.

Роджър сви рамене.

– Не знам. Но мисля, че трябва да държим по една игла в ръцете си, пък даже да не я използваме.