Пустинното копие

Шестнайсета глава ЕДНА ЧАША И ЕДНА ЧИНИЯ

333 СЗ ПРОЛЕТ

Лийша наблюдаваше боя между Уонда и Гаред в Ядронското гробище. Двамата бавно обикаляха в кръг един срещу друг. Уонда беше най-високата жена в Хралупата, даже и сред бежанките, но все пак в сравнение с гиганта Гаред изглеждаше като джудже. Тя беше на петнайсет, а Гаред почти на трийсет. Въпреки това лицето на Гаред издаваше силно напрежение, докато изражението на Уонда бе спокойно.

Изведнъж той се хвърли към нея и понечи да я хване, но Уонда улови китката му с една ръка и се завъртя, след което натисна здраво лакътя му с другата си ръка и пристъпи встрани. Така тя използва силата на собствената му атака, за да го просне по гръб на калдъръма.

– Ядроните да ме вземат! – изрева Гаред.

– Браво – поздрави Защитения Уонда, която подаде ръка на Гаред, за да му помогне да се изправи. Откакто Защитения бе започнал да обучава хралупарите в шарусахк, тя засега се беше доказала като най-добрия му ученик.

– Шарусахк ни учи да отклоняваме силата – припомни Защи-тения на Гаред. – Не можеш да продължаваш да замахваш така необуздано, както би направил срещу ядрон.

– Или дърво – добави Уонда и много от ученичките се разхихикаха. Дърварите ги изгледаха свирепо. Много от тях бяха претърпели поражения от жените в школата – нещо, на което никой мъж не бе свикнал.

– Опитай пак – каза Защитения. – Недей да размахваш крайници и центрирай равновесието си. Не ѝ давай пролука.

– А ти – допълни той, като се обърна към Уонда – да не станеш прекалено самонадеяна. И най-слабият дал’шарум се е обучавал цял живот, докато ти – само няколко месеца. Воините ще бъдат истинското изпитание за теб.

Уонда кимна, усмивката ѝ изчезна и с Гаред отново започнаха да обикалят един срещу друг.

– Бързо се учат – отбеляза Лийша, когато Защитения се присъедини към нея и Роджър.

Тя никога не тренираше с останалите хралупари, но всеки ден наблюдаваше внимателно тренировките им по шарукин, а бързият ѝ ум запаметяваше всяко движение.

Уонда отново преметна Гаред по гръб. Лийша поклати глава с копнеж.

– Наистина красиво изкуство. Жалко, че единственото му предназначение е да осакатява и убива.

– Хората, които са го измислили, не са по-различни – рече Защитения. – Гениални, красиви и смъртоносни отвъд всякакви граници.

– И си сигурен, че ще дойдат? – попита Лийша.

– Нямам никакво съмнение – отвърна Защитения, – колкото и да ми се ще да бъде другояче.

– Какво мислиш, че ще направи херцог Райнбек? – попита тя.

Защитения сви рамене.

– Срещал съм го няколко пъти, докато бях вестоносец, но не го познавам наистина.

– Няма какво толкова да му познаваш – каза Роджър. – Райнбек прекарва времето си в правене на три неща: да брои пари, да пие вино и да спи с все по-млади булки с надеждата, че някоя от тях ще му роди наследник.

– Ама той безсеменен ли е? – изненадано попита Лийша.

– Аз не бих го наричал така на обществени места – предупреди я Роджър. – Бесил е билкарки и за по-леки обиди. Вини съпругите си.

– Винаги така правят – рече Лийша. – Като че ли да си безсеменен значи, че не си истински мъж.

– А не е ли така? – попита Роджър.

– Не ставай глупав – отвърна Лийша, но дори Защитения я погледна със съмнение.

– Все пак Бруна беше експерт по въпросите за плодовитостта и добре ме обучи – продължи Лийша. – Може би ще спечеля благоразположението му, ако успея да го излекувам.

– Благоразположение ли? – попита Роджър. – Не само ще те вземе за жена, а и на теб ще направи дете.

– Няма значение – каза Защитения. – Даже билките ти да събудят семето му, ще минат месеци, преди да получи доказателство за това. Ще трябва да упражним по-силен натиск.

– По-силен от войската пустинни бойци пред портите му ли? – попита Роджър.

– Райнбек ще трябва да събере войските си много преди този момент, ако иска да има поне някакъв шанс срещу Джардир – отвърна Защитения, – а херцозите рядко са склонни да поемат подобни рискове без достатъчно убедителни аргументи.

– Ще срещнеш съпротива и от братята на Райнбек – предуп-реди го Роджър. – Принц Микаел ще заеме трона, ако Райнбек умре без наследник, а принц Питър е Напътственик на пастирите на Създателя. Най-младият, Тамос, предвожда стражата на Райнбек, Дървените войници.

– А не е ли възможно някой от тях да чуе гласа на разума? – попита Лийша.

– Малко вероятно – отвърна Роджър. – Единственият, когото бихме могли да убедим, е лорд Дженсън, първият министър. Без него никой от принцовете няма да си намери и ботушите. Няма нещо, дето да се е случило в Анжие, и Дженсън да не го е отбелязал в спретнатите си счетоводни книги, а знатното семейство му е поверило почти всичко.

– Значи, ако Дженсън не ни подкрепи, херцогът едва ли ще го направи – заключи Защитения.

Роджър кимна.

– Дженсън е страхливец – предупреди ги той и сви рамене. – Да го накараме да се съгласи на война... Няма да е лесно. Може да ви се наложи да прибегнете до други методи.

Защитения и Лийша го погледнаха любопитно.

– Ти си проклетия Защитен – възкликна Роджър. – Половината хора на юг от Мливари вече те мислят за Избавителя. Като се срещнем няколко пъти с пастирите и раздуем правилните истории в Гилдията на жонгльорите, и другата половина ще го повярват.

– Не – възрази Защитения. – Няма да се правя на нещо, което не съм, дори за това.

– Че кой може да каже, че не си? – попита Лийша.

Защитения с изненада се обърна към нея.

– Недей сега и ти. Достатъчно е, че го чувам от жонгльора, зажаднял за истории, и от заслепения от вярата си пастир, но ти си билкарка. Знанията лекуват пациентите, не молитвите.

– Също така съм защитна вещица – отвърна Лийша, – а ти ме направи такава. Право казваш, че се осланям повече на научни книги, отколкото на пастирския Канон, но науката не може да ми обясни защо няколко драскулки в калта препречат пътя на ядрон или го раняват. Не всичко във вселената е наука. Може би в нея има място и за Избавителя.

– Не съм пратеник на Рая – заяви Защитения. – А и като знам нещата, които съм правил... Никакъв Рай не би ме приел.

– Много хора вярват, че древните Избавители също са били обикновени мъже като теб – каза Лийша. – Водачи, които са се издигнали в правилния момент точно когато хората са имали нужда от тях. Ще обърнеш ли гръб на човечеството заради едната семантика?

– Т’ва не е семантика – отсече Защитения. – Хората ще поч-нат да ме търсят за всичките си проблеми и въобще няма да се научат да си ги решават сами.

Той се обърна към Роджър.

– Готово ли е всичко?

Роджър кимна.

– Конете са натоварени и оседлани. Кажеш ли, тръгваме.

* * *

Мина повече от месец, откакто пролетта стопи снеговете, а дърветата, които ограждаха вестоноския път за Анжие, вече зеленееха от свежите си листа. Роджър се беше притиснал към Лийша, докато яздеха. Така и не се научи да язди като хората, а и по принцип нямаше много вяра на конете, особено на тези, които не бяха впрегнати в каруца. За щастие, беше достатъчно дребен, та да седи зад Лийша, без да напрягат животното прекалено много. А както ставаше с всичко, с което Лийша се хванеше, тя бе овладяла ездата на бърза ръка и сега уверено направляваше коня.

Фактът, че се връщаха в Анжие, никак не помагаше на бълбукащия му стомах. Когато напусна града с Лийша преди година, той го беше направил както за да я заведе у дома, така и за да спаси живота си. Въпреки че беше с могъщите си приятели, Роджър не чакаше завръщането си с нетърпение, особено след като от Гилдията на жонгльорите щяха да разберат, че е още жив.

– Да не е с наднормено тегло? – попита Лийша.

– Моля? – каза Роджър.

– Херцог Райнбек – поясни Лийша. – С наднормено тегло ли е? Пие ли?

– Два пъти „да“ – отвърна Роджър. – Изглежда, сякаш е погълнал цяло буре с бира, а и това не е далеч от истината.

Цяла сутрин Лийша му бе задавала въпроси за херцога, а неуморният ѝ ум не спираше да обмисля диагноза и възможен лек, въпреки че срещата с човека още ѝ предстоеше. Роджър знаеше, че работата ѝ е важна, но вече бяха минали близо десет години, откакто бе живял в двореца. Много от въпросите ѝ подлагаха на изпитание паметта му, а той и представа си нямаше дали отговорите му все още бяха верни.

– Да е имал понякога проблеми с представянето в леглото? – продължи Лийша.

– Че как, по Ядрото, ще знам? – сопна ѝ се Роджър. – Той не беше от тия, дето мърсуват с малки момченца.

Лийша му се начумери и Роджър веднага се засрами.

– Какво те мъчи, Роджър? – попита тя. – Цяла сутрин си разсеян.

– Нищо не ме мъчи – отвърна Роджър.

– Не ме лъжи – рече Лийша. – Никога не те е бивало в това.

– Нали вървим отново по тоя път и мислите ми май все се връщат към миналата година – отговори Роджър.

– Лошите спомени са навсякъде – съгласи се Лийша и извърна очи встрани от пътя. – Все очаквам от гората да изскочат разбойници.

– Няма да посмеят, щом си имаме такава компания – увери я Роджър и кимна към Уонда, която яздеше лек бърз кон пред тях, а големият ѝ лък, снабден с тетива, бе готов в калъфа до седлото ѝ. Тя седеше изправена, нащрек, а очите ѝ гледаха зорко от белязаното ѝ лице.

Зад тях яздеше Гаред върху тежкия си товарен кон, но в близост до гиганта огромното животно изглеждаше с по-нормални размери. Грамадните дръжки на брадвите му се подаваха иззад всяко рамо, можеше да ги грабне на мига. И двамата бяха обучени ловци на демони и Роджър и Лийша нямаха причина да се страхуват от простосмъртни врагове.

Ала дори посред бял ден Защитения им даваше най-голяма сигурност. Той яздеше своя грамаден черен жребец начело на малката колона, като избягваше празните приказки, но самото му присъствие им напомняше без думи, че нищо лошо не би могло да ги сполети, докато той е наблизо.

– Та теб пътят ли те тормози, или това, при което ще ни отведе? – попита Лийша.

Роджър я погледна, изумен от способността ѝ просто да изтръгва мислите от ума му.

– Какво имаш предвид? – попита той, макар да бе съвсем наясно.

– Така и не ми обясни какво се е случило, когато дойде в лечебницата ми миналата година, пребит почти до смърт – каза Лийша. – Също не отиде при стражар, нито пък извести Гилдията на жонгльорите, че си жив, дори след като погребаха майстор Джейкъб.

Роджър често се сещаше за Джейкъб, бившия майстор на Арик, когото Роджър бе чувствал като свой дядо след смъртта на самия Арик. Джейкъб го беше приютил, когато Роджър не бе имал къде да иде, и си бе заложил репутацията, за да помогне кариерата на момчето да потръгне. Старецът плати тежка цена за добрината си, като умря след побой заради престъплението на Роджър.

Роджър се опита да каже нещо, но гласът му изневери и очите му се напълниха със сълзи.

– Тихо, тихо – прошепна Лийша, хвана ръцете му и ги притис-на още по-силно до себе си. – Ще поговорим за това, когато се почувстваш готов.

Той се приведе към нея, вдиша сладкия аромат на косата ѝ и отново се поуспокои.

* * *

Два дни път ги деляха от града, а сега не бяха далеч от мястото на пътя, където Защитения бе намерил Лийша и Роджър, когато той обърна коня си и препусна между дърветата.

Лийша срита своя кон и полетя напред, подбирайки внимателно пътя си между дърветата, докато не застигна Защитения. Пред тях нямаше отъпкана пътека, а още по-малко такава, която да бе достатъчно широка за двама им, и постоянно им се налагаше да се отместват и да залягат, за да избегнат ниските клони. Гаред бе принуден направо да слезе от коня си и да продължи пеш.

– Къде отиваме? – попита Лийша.

– Да ти вземем гримоарите – отвърна Защитения.

– Не каза ли, че са в Анжие? – учуди се Лийша.

– В херцогството, не в града – рече Защитения, ухилен до уши.

Пътеката скоро се разшири и за простото око това би изглеждало като естественото ѝ продължение, но Лийша беше билкарка и познаваше растенията по-добре от всичко останало.

– Ти си го направил – досети се тя. – Отсякъл си дървета и си разширил пътеката, а после си прикрил стореното, така че въобще да не личи, че има такава.

– Държа на уединението си – каза Защитения.

– Сигурно ти е отнело години! – възкликна Лийша.

Защитения поклати глава.

– Има си предимства да си страшно силен. Мога да отсека дърво почти толкова бързо, колкото Гаред, а го изтеглям с по-голяма лекота от конен впряг.

Те следваха тайната пътека навътре в гората, докато не се отклони наляво. Защитения пренебрегна очистения път и сви надясно, гмуркайки се отново сред дърветата. Останалите го последваха и когато най-накрая преминаха през гъстите клони, ахнаха едновременно.

Там, скрита между дърветата, се извисяваше каменна стена, така покрита с бръшлян и мъх, че не я видяха, докато не се оказа точно под носа им.

– Не мога да повярвам, че това просто си стои тук, толкова близо до пътя – удиви се Роджър.

– В гората има стотици такива руини – отвърна Защитения. – Дърветата бързо са си възвърнали териториите след Завръщането. Някои от развалините са обичайни спирки на вестоносците, но други, като тази например, са останали незабелязани векове наред.

Последваха стената до порта, стара и скована от ръжда. Защитения извади ключ от робата си и го вкара в ключалката, след което ключът се завъртя със смазано тракване. Портата се отвори безшумно.

Вътре имаше конюшня, чиято предна част май се беше срутила, но задната част на постройката беше невредима и чиста, с огромна покрита каручка вътре и предостатъчно място за четирите им коня.

– Удивително е, че половината конюшня се е запазила в такова добро състояние през годините, а пък другата не – отбеляза ухилена Лийша, като повдигна малко бръшлян от едната стена и разкри чисто нови защити. Защитения не продума, докато четкаха конете.

Както останалата част от двора, основната къща тънеше в разруха с потънал покрив, който безспорно изглеждаше опасен. Защитения ги поведе покрай гърба на къщата към жилището на прислугата, което все пак би се сторило доста просторно за някой, отгледан в селцата. Сградата беше полусрината като конюшнята, но вратата, през която Защитения ги преведе, беше тежка, масивна и заключена.

Вратата се отвори и разкри обширна стая, стъкмена като работилница. По всяка повърхност лежаха съоръжения за защитаване, запечатани буркани мастило и боя, най-различни незавършени проекти и купчини материали.

До камината имаше малък шкаф. Лийша го отвори и там намери една чаша и една чиния, една паница и една лъжица. До студеното гърне, което висеше над камината, имаше нож, забит в малка дъска за рязане.

– Толкова е студено – прошепна Лийша. – Толкова самотно.

– Даже няма легло – промълви Роджър. – Сигурно спи на пода.

– А си мислех, че аз съм сама, като живея в колибата на Бруна – рече Лийша, – но това...

– Ето тук – каза Защитения и отиде в ъгъла на стаята, където имаше дълга лавица с книги. Това веднага привлече вниманието на Лийша и тя се отправи натам.

– Това ли са гримоарите? – попита тя, без да може да сдържи вълнението в гласа си.

Защитения хвърли един поглед към лавицата и поклати глава.

– Това не е нищо... – отбеляза той. – Обикновени защити и книги, истории и най-основните карти. Тези ще ги откриеш в библиотеката на всеки защитник или вестоносец, който с право се нарича така.

– Тогава къде...? – започна Лийша, но Защитения застана на място, което с нищо не се отличаваше от интериора, и удари здраво с пета в точно определена точка.

Дъската се завъртя и щом единият ѝ край изчезна в кухина в пода, излезе другият, върху който имаше метална халка. Защитения хвана халката и дръпна. Отвори се капак с неравни краища, пълни със стърготини, което го правеше неотличим от дъските наоколо.

Защитения запали фенер и ги поведе надолу по стълбите към просторно мазе. Стените бяха каменни, а помещението – хладно и сухо. Имаше коридор, който водеше към срутената основна къща, но го запречваше огромен каменен блок, стоварил се на това място.

Наоколо беше пълно със защитени оръжия, които лежаха на купчини или висяха по стените. Брадви, копия с различна дължина, алебарди и ножове, като по всичките имаше внимателно издълбани бойни защити. Виждаха се и десетки стрели за арбалети с манивела. Буквално хиляди бяха стрелите за обикновени лъкове, струпани на обемисти купчини.

Имаше и нещо като трофеи – демонски черепи, рога и нокти, изкорубени щитове и счупени копия. Гаред и Уонда зарисуваха защити във въздуха.

– Заповядай – каза Защитения на Уонда и ѝ подаде вързоп стрели, по чиито дървени стволчета и метални върхове се преплитаха изкусни защити. – Тези ще пробият по-надълбоко ядронската кожа, отколкото онези в колчана ти.

Уонда прие подаръка с треперещи ръце. Неспособна да продума, тя само сведе глава и Защитения направи същото.

– Гаред... – рече Защитения, оглеждайки се наоколо, докато гигантът пристъпваше напред. Избра тежко мачете, по чието острие бяха вдълбани стотици миниатюрни защити. – С това можеш да сечеш демонски крайници, като че ли са заблудени увивни растения – увери го той и подаде оръжието на Гаред с дръжката напред. Грамадата падна на колене.

– Ставай – сопна му се Защитения. – Не съм проклетият Избавител!

– Никак не съм те нарекал – промълви Гаред, снижил поглед. – Само знам, че прекарах живота си като себичен глупак, но откакто дойде в Хралупата, аз видях слънцето. Разбрах как се бях оставил на гордостта ми и на... похотта – очите му за секунда се стрелнаха към Лийша – да ме заслепят. Създателя ме е благословил със здрави ръце, за да избивам демони, а не за да взимам каквото ми се иска.

Защитения протегна ръката си и когато Гаред я пое, бе издърпан грубо на крака. Гаред тежеше повече от сто и четирийсет килограма, но Защитения го изтегли, все едно беше дете.

– Може би си видял слънцето, Гаред – рече той, – но това не значи, че аз съм ти го показал. Загубил си баща си точно предния ден. Това би накарало всеки мъж да израсне. Би го накарало да види важните неща в живота.

Той отново му подаде мачетето и Гаред го взе. Острието беше огромно, но в едрите ръце на Гаред не беше повече от кама. Той загледа възхитено изящните символи.

Защитения погледна към Лийша.

– Това – посочи той към няколко лавици в другия край на стаята – са гримоарите.

Лийша веднага тръгна към тях, но той я хвана за рамото.

– Ако те пусна да отидеш при тях, ще те изгубим за следващите десет часа.

Лийша се намръщи, понеже не желаеше нищо друго, освен да си отскубне рамото и да се зарови в тежките томове с кожена подвързия, но потисна порива си. Не си беше у дома. Кимна.

– Ще вземем книгите с нас на тръгване – каза Защитения. – Имам и други копия. Тези си остават за теб.

Роджър погледна Защитения.

– За всички има подаръци, ами аз?

Защитения се усмихна.

– Ще ти намерим нещо.

Той отиде при запречения коридор. Ключовият камък, който се беше срутил от арката, изглеждаше, сякаш тежи стотици килограми, но Защитения го премести с лекота и ги отведе до една масивна, заключена врата, скрита в тъмнината.

Извади друг ключ от робата си, завъртя го в ключалката, отвори и се отдръпна. Запали със свещ грамаден фенер на стойка до вратата и той залумтя, хвърляйки светлината си към големи огледала, разположени прецизно из стаята. Изведнъж огромната зала се изпълни с ярка светлина и посетителите ахнаха едновременно.

Килими, пищни и дебели, изтъкани в избелелите мотиви на отминали времена, покриваха каменния под. Стените бяха окичени с десетки картини на хора и събития, потънали в забвение, с шедьоври в позлатени рамки до огледала с метален обков и лакирани мебели. Наоколо имаше и бъчви за дъждовна вода като съкровищници, пълни до пръсване с древни златни монети, скъпоценни камъни и бижута. Машини с неясна функция лежаха частично разглобени до големи мраморни статуи и бюстове, музикални инструменти и безброй други съкровища. Навсякъде имаше лавици с книги.

– Как е възможно това? – попита Лийша.

– Скъпоценностите не блазнят ядроните – отвърна Защите-ния. – Вестоносците са обрали до шушка леснодостъпните развалини, но има безброй други места, където не са и стъпвали, цели градове, паднали от демоните и погълнати от земята. Опитах се да запазя каквото е оцеляло насред стихиите.

– Ти си по-богат от всички херцози, взети заедно – каза Роджър с възхита.

Защитения сви рамене.

– Нищо от това не ми трябва. Взимай каквото си искаш.

Роджър нададе радостен вик и се разтича из стаята, заравяйки пръсти в купчините монети и бижута, награбвайки статует-ки и древни оръжия. Изсвири мелодия на месингов рог, след което викна, залегна зад счупена статуя и се появи отново с цигулка в ръце. Струните бяха изгнили, но дървото все още бе здраво и лакирано. Той се изсмя и вдигна радостно находката си.

Гаред се огледа наоколо.

– Другата стая пò ми хареса – каза той на Уонда и тя кимна в съгласие.

* * *

Портите на крепостта Анжие бяха затворени.

– През деня? – попита Роджър с почуда. – Обикновено стоят широко отворени за дърварите и каручките им.

Сега той караше каручката от скривалището на Защитения, теглена от коня на Лийша. Билкарката седеше до него пред няколко чанти с книги и други предмети, които скриваха фалшивото дъно на каруцата. Тайникът беше препълнен със защитени оръжия и немалко злато.

– Може би Райнбек е погледнал по-сериозно на красианската зап-лаха, отколкото предполагахме – предположи Лийша.

Още докато приближаваха града бяха видели стражи, въоръжени с арбалети с манивели, които патрулираха по върха на стената, и дърводелци, които дълбаеха цепнатини за стрелите на по-долните нива на стената. Макар до неотдавна портата да бе охранявана от двама стражари, сега бяха неколцина, нащрек и с копия в готовност.

– Историята на Марик май ги е накарала да пощръклеят – съг-ласи се Защитения, – но бас ловя, че тези стражи са там най-вече, за да препречват достъпа до града на хилядите бежанци, а не за да го предпазят от красианско нападение.

– Херцогът не би могъл да откаже подслон на всички тези хора – рече Лийша.

– Защо пък не? – попита Защитения. – Херцог Юкор оставяше просяците в Мливари да спят по незащитените улици всяка нощ.

– Ей, какво търсите тук? – викна един от пазачите, когато наближиха.

Защитения дръпна качулката си още по-ниско и се изтегли зад групичката.

– Идваме от Хралупата на Избавителя – отвърна Роджър. – Аз съм Роджър Полухват, упълномощен жонгльор на Гилдията, а това са моите придружители.

– Полухват ли? – попита единият стражар. – Цигуларят?

– Същият – каза Роджър и вдигна цигулката, вече с чисто нови струни, която Защитения му бе подарил.

– Ходил съм ти веднъж на представление – изсумтя пазачът. – Кои са другите?

– Това е Лийша, билкарка от Хралупата на Избавителя и бив-ша лечителка при госпожа Джизел в Анжие – каза Роджър и посочи Лийша. – Останалите са дървари, които ни пазеха по пътя – Гаред, Уонда и, ъъ... Флин.

Уонда вдиша рязко. Флин Кътър бе името на баща ѝ, който беше загинал в Битката при Хралупата на дърваря преди по-малко от година. Роджър веднага съжали за импровизацията.

– Тоя защо се е покрил така? – попита стражът и посочи с брадичка Защитения.

Роджър се приведе към тях и зашепна:

– За жалост демоните му оставиха сериозни белези. Не обича хората да гледат колко е уродлив.

– Вярно ли е т’ва, дето го разправят? – попита стражът. – В Хралупата убиват ли демони? Говори се, че Избавителя отишъл там и им донесъл древните бойни защити.

Роджър кимна.

– Нашият Гаред е избил десетки.

– Какво не бих дал, за да ми защитят копието, та да избивам демони – възкликна един от стражите.

– Дошли сме да търгуваме – продължи Роджър. – Скоро ще имаш тази възможност.

– Това ли карате? – попита стражът. – Оръжия?

Докато говореше, неколцина пазачи отидоха отзад, за да огледат товара.

– Никакви оръжия – отвърна Роджър, на когото само при мисълта, че могат да открият тайника, му се сви гърлото.

– Май са само тефтери със защити – каза стражар, надниквайки в една от чантите им.

– Мои са – каза Лийша. – Аз съм защитница.

– Нали беше билкарка – отвърна пазачът.

– И двете – заяви Лийша.

Стражът я погледна, после погледна Уонда и поклати глава.

– Жени воини, жени защитници – изсумтя той. – Тия по селата ’сичко ги пускат да правят.

При тези думи Лийша се наежи, но Роджър сложи ръка на рамото ѝ и тя се укроти.

Единият от стражите отиде по-назад при Защитения, възседнал Здрачен танцьор. По-голямата част от великолепната защитена броня на жребеца бе скрита, но гигантското същество се отличаваше само по себе си. Същото важеше и за ездача със спуснатата качулка. Стражът се приближи, опитвайки се да надзърне под нея. Защитения му услужи, като понадигна глава и сноп лъчи достигна мрака под качулката му.

Стражът ахна, запристъпва назад и затича към един от началниците си, който още говореше с Роджър. Прошепна нещо в ухото на лейтенанта, който изцъкли очи.

– Направете път! – кресна лейтенантът на останалите пазачи. – Пуснете ги да минат!

Той им махна да продължават и портата се отвори, давайки им достъп до града.

– Не съм сигурен дали мина добре, или не – каза Роджър.

– Станалото – станало – отвърна Защитения. – Давай да вървим, преди да се е разнесла мълвата.

Те навлязоха в оживените градски улици, направени от дъски, за да препречват пътя на ядроните към защитната мрежа на града. Трябваше да слязат от конете си и да ги поведат за юздите, което доста ги забави, но също така позволи на Защитения буквално да се изпари между конете и зад каручката.

Въпреки всичко пак не минаха незабелязани.

– Следят ни – рече Защитения, след като дъсчената улица се разшири достатъчно, за да мине той от едната страна на каручката. – Един от стражите върви зад нас, откакто сме подминали портата.

Роджър хвърли бегъл поглед назад и мерна униформата на градския страж точно преди да залегне зад сергията на някакъв продавач.

– Какво ще правим? – попита жонгльорът.

– Не можем нищо да направим – отвърна Защитения. – Само казвам.

Роджър добре познаваше заплетените улици на Анжие и ги преведе към целта им по заобиколен път през най-оживените места с надеждата да изгуби опашката. Постоянно извръщаше поглед, като че за да огледа някоя подминаваща жена или стоката на уличен търговец, но стражът винаги беше там, точно в крайчеца на полезрението му.

– Не можем да се въртим до безкрай, Роджър – каза накрая Лийша. – Нека просто да отидем при Джизел, преди да се е стъмнило.

Роджър кимна и обърна каручката право към лечебницата на госпожа Джизел, която бързо се яви пред погледа им. Сградата беше обширна, двуетажна, направена почти изцяло от дърво, както всички постройки в Анжие. От едната ѝ страна имаше малка конюшня за посетители.

* * *

– Госпожице Лийша? – възкликна изненадано момичето, което се грижеше за конюшнята, щом ги видя да спират.

– Да, аз съм, Рони – усмихна се Лийша. – Виж ти, колко си порас-нала! Учиш ли си редовно, след като вече ме няма?

– О, да, госпожице! – отвърна Рони, но очите ѝ вече бяха прехвръкнали към Роджър, а после се отнесоха и към Гаред, където се позастояха. Рони беше обещаваща чирачка, но лесно се разсейваше, особено в присъствието на мъже. Беше на петнайсет, напълно разцъфнала, и ако бе израснала по селцата, досега щеше да е омъжена и да си гледа децата, но жените в Свободните градове се омъжваха по-късно и Лийша благодареше за това.

– Тичай да кажеш на госпожа Джизел, че сме пристигнали – заръча ѝ Лийша. – Нямаше време да ѝ пиша и може и да не намери място за всички ни.

Рони кимна и се затича. Още преди да свършат с изчеткването на конете женски глас извика: „Лийша!“. Лийша се обърна и в същия момент попадна в задушаващата прегръдка на госпожа Джизел, която я притисна към огромните си гърди.

Почти догонила шейсетте, госпожа Джизел все още беше силна и здрава въпреки грамадното тяло под престилката с джобовете. Беше чиракувала при Бруна, точно като Лийша, и повече от двайсет години вече въртеше лечебницата си в Анжие.

– Колко се радвам, че си тук – възкликна Джизел и се отдръпна чак когато доизстиска и последния дъх от крехката фигура на Лийша.

– И аз се радвам – отвърна ѝ Лийша с усмивка.

– Че и младият майстор Роджър! – избумтя Джизел и пое горкия Роджър в също толкова здрава прегръдка. – Май съм ти тройно задължена! Веднъж, че придружи Лийша до дома ѝ, и още два пъти, задето я връщаш!

– Няма защо – промълви Роджър. – И на двете ви дължа повече, отколкото мога да дам.

– Като начало можеш да посвириш на тая твоя цигулка на пациентите довечера – отвърна Джизел.

– Не искаме да те затрудняваме, ако няма място – каза Лийша. – Можем да отседнем в някой хан.

– Ядрото да ме вземе, ако ви пусна! – заяви Джизел. – Всичките оставате при нас, точка по въпроса. Имаме много да си приказваме, а и момичетата ще искат да те видят.

– Благодаря ти – рече Лийша.

– А сега ще ни запознаеш ли с придружителите си? – попита Джизел и се обърна към останалите.

– Не, нека позная – продължи тя, щом Лийша отвори уста. – Да видим дали си ги описала в писмата си както трябва.

Тя огледа Гаред от главата до петите и изви шия назад, за да срещне погледа му.

– Ти трябва да си Гаред Кътър – предположи тя.

Гаред се поклони.

– Да, госпо’о – отвърна той.

– На вид цял мечок, но пък с добри обноски – отбеляза Джизел и плесна едрия бицепс на Гаред. – Ще се спогодим с тебе.

Тя се обърна към Уонда, без дори да трепне при вида на жестоките червени белези по лицето на младата жена.

– А ти трябва да си Уонда? – попита тя.

– Да, госпожо – каза Уонда и се поклони.

– Изглежда, Хралупата е пълна с вежливи гиганти – отбеляза Джизел. Тя съвсем не беше ниска според критериите на Анжие, но въпреки това Уонда се извисяваше над нея. – Добре дошла!

– Благодаря, госпожо – отвърна Уонда.

Джизел се обърна накрая към Защитения, който все още стоеше скрит под качулатата си роба.

– Е, ти май не се нуждаеш от представяне – рече тя. – Дай да те видим тогава.

Широките ръкави на Защитения паднаха до лактите му, когато той посегна да свали качулката си. Очите на Джизел се разшириха леко, когато зърна татуировките му, но тя хвана ръцете му и ги стисна сърдечно, а очите ѝ гледаха право в неговите.

– Благодаря ти, че си спасил живота на Лийша – каза тя. Преди той да успее да реагира, тя го прегърна топло. Защитения погледна учудено Лийша и неловко отвърна на прегръдката.

– А сега, ако можете да се погрижите за конете, аз бих искала да си поговоря няколко минутки насаме с Лийша – каза тя. Другите кимнаха и Джизел придружи Лийша до лечебницата.

Лийша бе чувствала тази лечебница като свой дом в продължение на няколко години и постройката все още ѝ навяваше топли спомени, но по някакъв начин ѝ изглеждаше по-малка, отколкото преди година.

– Стаята ти е същата, каквато я помниш – рече Джизел, сякаш ѝ прочете мислите. – Кейди и някои от по-големите момичета мрънкат за нея, но мене хич не ме интересува – стаята е твоя, докато сама не я откажеш. Можеш там да спиш, а останалите ще ги сложим на празните легла в отделенията за пациенти. – тя се усмихна широко. – Освен ако не искаш някой от мъжете да сподели стаята ти.

Джизел смигна на Лийша, която се разсмя. Старата госпожа хич не се беше променила и все още ѝ търсеше спътник.

– Няма да се наложи.

– Звучи ми като чиста загуба – отвърна Джизел. – Наистина спомена, че Гаред е красавец, но това си е доста слабо казано, а половината жонгльори и пастири в града си шушукат, че твоят Защитен може да се окаже самия Избавител. Да не забравяме и Роджър, когото всяко момиче би признало за добра партия, а при това добре знаем, че си пада по теб.

– С Роджър сме само приятели, Джизел – каза Лийша, – същото важи и за останалите.

Джизел сви рамене и остави темата.

– Просто се радвам, че си си у дома.

Лийша сложи ръка на рамото ѝ.

– За кратко е. Сега моят дом е Хралупата на Избавителя. Селото прерасна в малък град и в момента се нуждаят от всяка възможна билкарка. Не мога да отсъствам дълго. Никога вече няма да мога.

Джизел въздъхна.

– Достатъчно зле е, че Вика ме напусна заради Хралупата, а сега и ти. Ако това място продължи да ми краде чирачките, направо да продавам лечебницата и там да си завъртя бизнеса.

– Повечко билкарки ще ни дойдат добре – отбеляза Лийша, – но градчето е побрало три пъти повече бежанци, отколкото може да изхрани. Точно сега не е добро място за теб и чирачките ти.

– Но пък е мястото, където ще сме най от полза.

Лийша поклати глава.

– Съвсем скоро можете да очаквате в Анжие цяла вълнӚ бежанци.