Пустинното копие

Трийсет и първа глава ПРЕКРАСНА БИТКА

333 СЗ ЛЯТО

Роджър предупреди всички, че ще си упражнява свиренето до голямото стълбище на имението, вместо в своето крилото, защото точно от това място звукът отекваше из цялата сграда. Това до голяма степен беше вярно, но истинската причина да избере мястото беше, че то му даваше идеален изглед към вратата на покоите на Аманвах и Сиквах. Вече трети ден от момичетата нямаше и следа.

Той не знаеше защо го е грижа. Какво ли си беше мислил, когато се застъпи за Сиквах, въпреки че тя му бе предоставила перфектното извинение да отхвърли и двете? Или като им позволи да останат, въпреки че се бяха опитали да убият Лийша? Наистина ли обмисляше да стане зет на пустинния демон? Мисълта за брак винаги бе ужасявала Роджър. Вече половин дузина пъти беше напускал селца, за да избегне тази примка.

Бракът е смъртта на професионалиста – беше му казвал Арик. – Жените искат да спят с жонгльори и ние им правим тази услуга. Но обещаеш ли се изведнъж на всички онези неща, които в началото са я привлекли към теб, трябва да им се намерят решения. Няма да искат да пътуваш вече. После пък да не изнасяш представления всяка нощ. Още по-малко в късните часове. След това пък ще ти държат сметка защо все избираш хубавкото момиче, за да хвърляш ножовете по него. Преди да се усетиш, ще работиш като проклет дърводелец и даже ще се броиш късметлия, ако попееш в седмиден. Спи в леглото на която жена ти хареса, но дръж до него стегнатата си чанта и си бий шута още в първия миг, когато чуеш думата „обещание“.

Въпреки това той, без да се замисля, се бе хвърлил да спасява Сиквах и дори сега красивата хармония на гласовете им звучеше в съзнанието му. Роджър копнееше да се присъедини към хармонията им, а като се сети как дрехите им бяха паднали на земята, у него назря един по-различен копнеж, какъвто не беше изпитвал към друга жена след запознанството си с Лийша.

Но Лийша не го искаше, а Арик умря пиян и самотен.

Съпругите на Абан се появяваха от време на време, за да донесат храна или да вземат гърнетата, но вратата на покоите на момичетата само се открехваше и се тръшваше, преди той да успее да надзърне.

* * *

Тази нощ на алагай’шарак Роджър наблюдаваше нервно Джардир. Кавъл беше възложил на Гаред и Уонда да се бият с копие и щит до останалите дал’шаруми и двамата се справяха добре. Гаред беше прекалено непохватен за шарусахк, но нямаше по-силен в притискането с щитове, а и никой друг не можеше да се пресегне по-надалеч от магическата им жива стена.

Но Роджър силно усещаше липсата на дърваря, докато той, Лийша и Джардир следваха блъсканицата заедно с неколцина Копия на Избавителя, макар самият Роджър да ги предпазваше от демоните, обгръщайки ги с музика. Рано или късно Джардир щеше да попита Роджър за намеренията му към дъщеря му и племенницата и ако отговорът не беше задоволителен, бързо можеше да се стигне до насилие и смърт. И то за него.

Засега обаче Джардир не виждаше друго освен Лийша и се грижеше за нея като истински влюбен мъж. Разбира се, това не улесняваше престоя в присъствието му, особено когато Роджър хващаше Лийша да отвърща на погледите на владетеля. Роджър не беше глупав. Знаеше какво означават, дори тя да не си го признаваше.

Роджър си отдъхна, когато нападението свърши и всички се оттеглиха в града. Беше ужасно нещастен, пръстите му бяха изтръпнали от свиренето и всеки мускул в тялото му го болеше. Беше плувнал в пот, а кожата му беше покрита с мазен пласт сажди от изгорелите демони.

Не му помогна фактът, че Гаред и Уонда, опиянени от демонската магия, изглеждаха, сякаш току-що са станали от леглото, а не като да са се отправили към него. Роджър никога не бе опитвал магията. След като видя Защитения да се разгражда и да приказва за вмъкване в Ядрото, тя бе започнала да го ужасява. По-добре беше да държи ядроните на разстояние, като им свири и мята ножове.

Но след близо година в Хралупата на Избавителя ефектът от магията върху тези, които редовно участваха в сраженията, беше очевиден. Бяха по-силни. По-бързи. Никога не се разболяваха, не чувстваха умора. Младите израстваха по-бързо, а старите се състаряваха по-бавно. За разлика от тях обаче Роджър се чувстваше, сякаш щеше да се срине.

Той се доклатушка до спалнята си с идеята да изпадне в забвение за няколко часа, но уханните красиански лампи в стаята му бяха запалени, което му се стори странно, тъй като беше светло, когато бе излязъл оттук. На нощното му шкафче имаше стомна със студена вода, както и самун хляб, все още топъл на пипане.

– Наредих на Сиквах да ви приготви и вана, годенико мой – изрече глас зад гърба му.

Той се стресна и изкрещя, след което се обърна с ножовете си за хвърляне в ръка, но там стоеше Аманвах, зад която Сиквах бе коленичила до огромна, димяща вана.

– Какво правите в стаята ми? – попита Роджър.

Той нареди на ръцете си да приберат ножовете, но те упорито отказваха.

Аманвах коленичи с плавна ритуалност и допря чело в пода.

– Простете ми, годенико. Тези дни аз бях... неразположена и разчитах прекалено много на Сиквах, за да се съвзема. Сърцето ми страда, че нямахме възможност да се погрижим за вас.

– Ами, то... няма проблем – каза Роджър и накара ножовете да се изпарят. – Нищо не ми трябва.

Аманвах подуши въздуха.

– Моите извинения, годенико, но вие наистина се нуждаете от вана. Утре започва Последната четвърт и трябва да сте подготвен.

– Последната четвърт ли? – попита Роджър.

– Тъмната луна – отвърна Аманвах. – Смята се, че тогава Алагай Ка, демонският принц, броди по земята. Един мъж трябва да бъде светъл в дните от Последната четвърт, за да издържи в най-мрачната нощ.

Роджър замига.

– Това прозвуча много красиво. Някой би трябвало да напише песен за преданието ви.

Той вече мислеше за възможни мелодии.

– Моите извинения, годенико – рече Аманвах, – но има много такива. Да ви изпеем ли някоя, докато ви къпем?

Изведнъж Роджър си представи как двете го душат във ваната, голи и пеещи. Засмя се нервно.

– Моят майстор ме е учил да се пазя от неща, които са прекалено хубави, за да са истина.

Аманвах наклони глава.

– Не разбирам.

Роджър преглътна тежко.

– Може би ще е по-добре сам да се изкъпя.

Момичетата се разкискаха зад воалите си.

– Вече сте ни виждали съблечени, годенико – рече Сиквах. – Страхувате ли се от това, което можем да видим?

Роджър се изчерви.

– Не затова, аз...

– Не ни вярвате – допълни Аманвах.

– А има ли причина да ви вярвам? – сопна се Роджър. – Престо-рихте се на невинни момичета, които не говорят и дума тесански, а после се оказа, че се опитвате да убиете Лийша и че сте разбирали всяка казана дума. Откъде да знам, че в тази вана няма чернолист?

И двете отново допряха чела в пода.

– Ако това са вашите чувства, тогава ни убийте, годенико – рече Аманвах.

– Какво? – попита Роджър. – Никого няма да убивам.

– Имате това право – каза Аманвах, – а и ние не заслужаваме по-малко за нашето предателство. Чака ни същата съдба, ако ни откажете.

– Нима ще ви убият? – попита Роджър. – Собствената кръв на Избавителя?

– Или Дамаджахата ще ни убие, защото не сме успели да отровим госпожица Лийша, или Шар’Дама Ка ще ни убие, защото сме се опитали. Ако не сме в безопасност във вашите покои, ние не сме в безопасност.

– Тук сте в безопасност, но това не означава, че трябва да ме къпете – каза Роджър.

– С моята братовчедка не сме искали да покажем неуважение към вас, сине на Джесъм – рече Аманвах. – Ако не ни искате за съп-руги, ще отидем при баща си и ще си признаем.

– Аз... не мисля, че мога да приема това – каза Роджър.

– Не е нужно да приемате нищо тази нощ – намеси се Сиквах, – освен една песен и тази вана.

Красианските момичета свалиха воалите си едновременно и запяха с гласове също тъй красиви, както си ги спомняше. Той не разбираше думите им, но блуждаещият тон ясно говореше за сила в най-мрачната нощ. Те се изправиха, дойдоха при него и го поведоха нежно към ваната, докато събличаха дрехите му. Скоро той се озова гол в горещата вода и усети как великолепната топ-лина изсмуква болката от мускулите му. Гласовете го загърнаха с воал от музика, толкова прекрасна, колкото всяка, която беше свирил на демоните.

Сиквах разкърши рамене и черната ѝ копринена роба падна на земята. Роджър зяпна, когато тя се обърна, за да откопчае робата на Аманвах.

– Какво правите? – попита Роджър, когато Сиквах стъпи във ваната пред него.

Аманвах влезе зад нея.

– Къпем ви, разбира се – отвърна Аманвах.

Тя веднага продължи песента си и загреба с купа гореща вода, с която го поля, а Сиквах взе четка и калъп сапун.

Изтърка мръсотията и кръвта по кожата му с уверени и ефикасни движения, докато масажираше схванатите му мускули, но Роджър почти не обърна внимание, защото бе затворил очи и се наслаждаваше на гласовете им и допира на кожата им. Тогава обаче ръката на Сиквах се плъзна под водата. Той подскочи.

– Шшш – прошепна Аманвах, а нежните ѝ устни докоснаха ухото му. – Сиквах вече познава мъжете и е обучена за танцьорка върху възглавници. Нека тя бъде нашият подарък за вас за Последната четвърт.

Роджър не знаеше какво точно значи „танцьорка върху възглавници“, но можеше да си представи. Устните на Сиквах се допряха до неговите и той затаи дъх, когато тя се настани в скута му.

* * *

Лийша не знаеше, че спалнята на Роджър е точно под нейната, докато не чу стоновете на Сиквах. Отначало реши, че момичето страда, и се изправи, готова да вземе престилката си, но после разбра естеството на виковете.

Опита се да заспи, ала въпреки липсата на дискретност нито Роджър, нито момичето изглеждаха склонни да утихнат. Билкарката покри глава с възглавницата си, но звуците проникваха дори през тази преграда.

Всъщност не беше изненадана. Даже беше по-изненадващо, че чак сега се стигна дотам. Положението на Сиквах ѝ се струваше безкрайно съмнително, след като Иневера толкова отявлено бе настояла да проверят девствеността на момичето. Сякаш беше прекалено лесно да се възползват от кавалерството на Роджър и да го изкушат да ги вземе за съпруги. Все пак Роджър си беше просто мъж.

Лийша изсумтя с ясното съзнание, че това съвсем не беше цялата история. Иневера беше изиграла и нея.

Всъщност, макар да не одобряваше обичая мъжете да взимат повече от една жена за съпруга, Лийша мислеше, че Роджър би пов-лиял добре на момичетата, а може би съпружеските отговорнос-ти биха помогнали и на него да стане по-зрял. Ако той го искаше...

Дори да е така, не е нужно да ги слушам – помисли си тя и се отказа от леглото си, тръгна надолу по коридора и избра една от многото празни спални на етажа си. Тръшна се с благодарност върху завивките с мисълта, че веднага ще се унесе, но звуците ѝ бяха въздействали и сега извикваха неканени образи в съзнанието ѝ. Джардир, гол до кръста, цялата му кожа в защити. Тя се зачуди дали и неговите биха гъделичкали при допир като тези на Арлен.

Когато най-накрая се унесе, потъна сред сладострастни фантазии. В сънищата си си припомни топлината на огнището, докато тя и Гаред бяха лежали неловко на пода на бащината ѝ всекидневна. Вълчия поглед на Марик. Жарта на прегръдките и целувките на Арлен.

Но Гаред и Марик я бяха предали, а Арлен я беше отхвърлил. Сънят се превръщаше в кошмар, докато в съзнанието ѝ започнаха да изскачат сцени, по-подробни отвсякога, от онзи следобед по пътя, когато трима мъже я бяха приковали към земята. Тя отново чу подигравките и шегите им, усети начина, по който бяха дърпали косата ѝ, отново преживя стореното върху нея. Спомени, които беше потиснала в съзнанието си, но знаеше, че са ужасяващата истина. През цялото време виждаше и презрителната усмивка на Иневера, която тя ѝ бе отправила при бичуването.

Лийша се събуди, а сърцето ѝ препускаше в гърдите. С треперещи ръце потърси нещо, с което да се защити, но, разбира се, беше сама.

Когато съзнанието ѝ се проясни, страхът ѝ изчезна, но на негово място припламна суров гняв. Те ми отнеха нещо на онзи път, но ядроните да ме вземат, ако им позволя да задигнат всичко.

* * *

Лийша усещаше дебелия пласт пудра и грим по лицето си, докато изпробваше внимателно като че ли стотната рокля да не би прибраната ѝ коса да загуби формата си.

Джардир щеше да дойде в имението. Беше изпратил съобщение, че иска да я посети същия следобед, за да продължи да ѝ чете от Евджаха както по време на пътуването им, но никой не си правеше илюзии за истинските му намерения.

Първата жена на Абан, Шамавах, ѝ даде да изпробва десетки рокли от красианска коприна, по-гладки от бебешка кожа, в ярки цветове и със скандални деколтета. Тя и Илона преобличаха Лийша като кукла и я изкарваха пред огледалата по стените, докато спореха кои модели разкриват най-доброто от нея. Уонда наблюдаваше със задоволство, вероятно чувствайки се отмъстена, задето беше изтърпяла същото отношение от шивачката на херцогиня Арейн.

– Това е прекалено много, дори по моите критерии – каза Илона за една от последните рокли.

– Прекалено малко, имаш предвид – отвърна Лийша.

Роклята беше направо прозрачна и приличаше на нещо, което по-скоро Иневера би сложила. Щеше да ѝ трябва един от дебелите вълнени шалове на Бруна, за да се чувства поне отчасти прилично облечена.

– Не би искала да разкриваш всичко веднага – съгласи се Илона. – Нека се потруди малко, за да заслужи повече от надзъртане.

Тя избра една по-плътна рокля, но коприната така се плъзгаше по тялото на Лийша, че я караше да се чувства гола. Тя потрепери и разбра защо тази мода не беше толкова популярна на север, колкото в пустинята.

– Глупости – рече Шамавах. – Госпожица Лийша има тяло, което може да съперничи дори с това на Дамаджахата. Нека Шар’Дама Ка види добре какво не може да има, докато не подпише договора.

Тя взе една наметка, която беше толкова прозрачна и оскъдна, че Лийша се зачуди дали си струваше въобще да се облича.

– Достатъчно – сопна им се тя, издърпа през главата си роклята, която Илона ѝ бе избрала, и я захвърли на пода.

Взе кърпа и започна да трие боите и пудрите, с които Шамавах беше покрила лицето ѝ, докато Илона беше кръжала над рамото ѝ и беше спорила за цветовете.

– Уонда, върви и ми донеси синята рокля – каза Лийша.

Тонът ѝ изтри усмивката от лицето на момичето и го накара да хукне.

– Онова старо грозно нещо ли? – попита Илона. – Ще изглеждаш...

– Като себе си – прекъсна я Лийша. – А не като някоя изрисувана анжиерска курва.

И двете жени изглеждаха готови да възразят, но тя ги изгледа свирепо и двете решиха да не рискуват.

– Поне остави прическата – предложи Илона. – Цяла сутрин се мъчих над нея, а и нищо няма да ти стане, ако изглеждаш добре.

Лийша се обърна, за да се полюбува на работата на майка си върху гъстата ѝ черна коса, която сега се спускаше по гърба ѝ като водопад от къдрици, а бретонът ѝ стоеше непокорно на челото. Тя се усмихна.

Уонда се върна със синята рокля на Лийша, но билкарката я погледна и изцъка.

– Така като се замисля, донеси ми празничната рокля.

Тя смигна на майка си.

– Няма причина да не изглеждам добре.

* * *

Лийша крачеше напред-назад в покоите си и чакаше Джардир. Беше отпратила другите жени. Приказките им я караха само да се притеснява още повече.

На вратата се почука и Лийша се погледна набързо в огледалото, прибра корема си и повдигна гърдите си за последен път, преди да отвори вратата.

Но от другата страна не я чакаше Джардир, а просто Абан, който беше свел поглед, а в ръцете си държеше малка бутилка и още по-малка чаша.

– Подарък за кураж – каза той и ѝ ги подаде.

– Какво е това – попита Лийша, като отвори бутилката и я помириса. Сбърчи нос. – Мирише на нещо, което бих сварила за дезинфекция на рана.

Абан се засмя.

– Няма съмнение, че много пъти е използвано с тази цел. Казва се коузи, питие, което моят народ използва често за успокояване на нервите. Дори дал’шарумите го пият за смелост, щом падне мрак.

– Напиват се, преди да излязат на бой? – попита невярващо Лийша.

Абан сви рамене.

– Има някаква... яснота в замайването след чашка коузи, госпожице. Една е достатъчна, за да ви стопли и успокои. Глътнете две и ще добиете смелостта на дал’шарум. Три и ще сте готова да затанцувате по ръба на бездната на Ний, без да паднете.

Лийша повдигна вежда, но крайчето на устата ѝ се изви в усмивка.

– Може би една – каза тя и напълни чашката. – Точно сега не бих отказала малко топлина.

Тя я допря до устните си и гаврътна течността, отмятайки глава назад, след което се закашля от парещото усещане.

Абан се поклони.

– Всяка чаша влиза по-леко от предишната, госпожице.

Той си тръгна, а Лийша си наля още една. Тази наистина я почувства по-пивка.

Третата имаше вкус на канела.

* * *

Абан беше прав за коузито. Лийша усети как то я обгръща като защитеното ѝ наметало, едновременно я стопляше и защитаваше. Спорещите гласове в главата ѝ бяха утихнали и в този покой тя намери яснота, каквато не беше познавала досега.

Стаята ѝ се струваше гореща, въпреки че носеше празничната си рокля с дълбоко деколте. Тя повя на гърдите си и с удивление забеляза потайните погледи на Джардир, докато се опитваше да изглежда равнодушен.

Евджахът стоеше разгърнат между тях, докато те се излежаваха върху копринени възглавници, но от доста време насам Джардир не беше прочел нито един пасаж. Говореха си за други неща. Как тя може да овладее по-добре езика, за живота му в Каджи’шараджа, за чиракуването ѝ при Бруна, за това как майка му е била отхвърляна заради прекалено многото си дъщери.

– И майка ми не беше доволна, че има само дъщеря – каза Лийша.

– Дъщеря като теб струва колкото дузина синове – отбеляза Джардир. – И защо забравяш братята си? Това, че са при Еверам, не смекчава нейния принос за тях.

Лийша въздъхна.

– Майка ми излъга за това, Ахман. Аз съм единственото ѝ дете и нямам вълшебен зар, с който да ти обещая синове.

Докато говореше, тя усети как от плещите ѝ падна товар. Както с дрехите си, тя му показваше каква е наистина.

Джардир я изненада, като сви рамене.

– Ще бъде както Еверам реши. Дори да имаш първо три момичета, аз ще ги обичам и ще вярвам, че ще дойдат синове.

– Не съм и девствена – изтърси Лийша и затаи дъх.

Джардир се вгледа в нея и Лийша се зачуди да не е прекалила с признанието. Негова работа ли беше да знае дали е, или не е?

Но за него беше, а майчината ѝ лъжа тежеше на Лийша, все едно беше нейна собствена, защото я бе потвърдила с мълчанието си.

Джардир се огледа в двете посоки, сякаш за да се увери, че са сами, приближи се близо до нея и устните му почти докоснаха нейните.

– И аз не съм – прошепна той и тя се разсмя.

Той се присъедини към нея и тя почувства мига като нещо искрено и истинско.

– Омъжи се за мен – помоли я той.

Лийша изсумтя.

– Защо ти е още една жена, щом като вече имаш...

– Четиринайсет – довърши той и махна с ръка, като че ли това не беше нищо. – Каджи е имал хиляда.

– Някой помни ли въобще името на петнайсетата му? – попита Лийша.

– Шанах вах Кревакх – каза Джардир, без дори да се замисли. – Смята се, че баща ѝ е откраднал сенки, за да направи косата ѝ, а от утробата ѝ излезли първите съгледвачи, невидими в нощта, но винаги бдящи до своя баща.

Лийша присви очи.

– Измисляш си.

– Ще ме целунеш ли, ако е истина? – попита Джардир.

Лийша се престори, че размишлява.

– Стига да ми позволиш да ти ударя шамар, ако не е.

Джардир се усмихна и посочи Евджаха.

– Тук е вписана всяка съпруга на Каджи и имената им са почетени за вечни времена. Някои от описанията са доста обширни.

– Вписани са всичките хиляда? – попита Лийша недоверчиво.

Джардир ѝ намигна.

– Описанията стават по-кратки много след първите сто.

Лийша се подсмихна и взе книгата.

– Страница двеста трийсет и седма – рече Джардир, – осми ред.

Лийша запрелиства страниците, докато не намери точната.

– Какво пише? – попита Джардир.

Лийша все още се затрудняваше с разбирането на голяма част от текста, но Абан я бе научил да произнася думите.

– Шанах вах Кревакх – рече тя.

Прочете му целия пасаж, опитвайки се усилено да спази мелодичното произношение на красианския език.

Джардир се усмихна.

– Сърцето ми ликува, когато те слушам да говориш на моя език. Аз също описвам живота си. Ахманджахът се пише със собствената ми кръв, както Каджи е написал Евджаха. Ако се страхуваш, че ще бъдеш забравена, обещай ми да станеш моя и ще изпиша за теб цяла дюна.

– Все още не знам дали искам да съм твоя – каза Лийша искрено.

Усмивката на Джардир увехна, ала тя се наведе към него и му се усмихна.

– Но ти си заслужи целувката.

Устните им се допряха и по нея премина тръпка, по-силна от каквато и да било магия.

– Ами ако майка ти ни хване? – попита Джардир и се отдръпна, след като тя по никакъв начин не показа, че иска да се отделят един от друг.

Лийша пое лицето му в ръце и го придърпа обратно към себе си.

– Залостих вратата – каза тя и отвори устата си за неговата.

* * *

Лийша беше билкарка. Възпитаничка на науката от стария свят и ръководителка на собствените си експерименти. Нищо друго не я прехласваше толкова, колкото научаването на нещо ново и независимо дали ставаше въпрос за билки, защити или чужди езици, нямаше умение, което да не можеше да овладее и да добави нещо ново от себе си.

Тя беше такава и на възглавниците същия ден, когато свалиха дрехите си, и Лийша, която бе прекарала последното десетилетие и половина, учейки се да лекува тела, сега най-накрая разбра как да ги накара да запеят.

Джардир, изглежда, беше съгласен, когато се изтъркаляха един от друг, потни и задъхани.

– Посрами дори танцьорки върху възглавници дживах’шаруми.

– Това е от годините потискана страст – отвърна Лийша и се изтегна с наслада, без свян от голотата си; никога не се беше чувствала толкова свободна.

– Имаш късмет, че си Шар’Дама Ка. По-слаб човек сигурно нямаше да оцелее.

Джардир се засмя и я целуна.

– Роден съм за война и с теб бих водил тази прекрасна битка стотици хиляди пъти, ако трябва.

Той се изправи и се поклони ниско.

– Но се страхувам, че слънцето залязва и трябва да се присъединим към една друга битка. Днес е първата нощ от Последната четвърт и алагаите ще бъдат силни.

Лийша кимна и те се облякоха се неохота. Той взе копието си, а тя – престилката с джобовете.

Никой не им каза нищо, когато срещнаха Гаред, Уонда и Роджър на двора с чакащите Копия на Избавителя. Лийша се чувстваше ужасно различна и беше сигурна, че останалите го забелязват, но дори да беше така, те не го показаха по никакъв начин.

Дори по време на алагай’шарак Лийша осъзна, че ѝ е трудно да се съсредоточава близо до Джардир. Той, изглежда, се чувстваше по същия начин и не я изпусна от очи, докато тя преглеждаше и обгрижваше малкото и леки рани на умелите воини.

– Може ли да ти почета и утре? – попита Джардир след края на битката. Той имаше дела за вършене, които щяха да му отнемат още часове, но хралупарите можеха да се върнат в Двореца с огледалата.

– Можеш да ми четеш всеки ден, ако желаеш – каза тя и очите му заблещукаха.

* * *

Ядронският княз спазваше почтителна дистанция, докато гледаше как наследникът и хората му избиваха търтеи. Мисловният демон беше наблюдавал наследника през последните няколко цикъла и опасенията на князете се бяха оказали верни – той беше обединител. Ясно беше, че не осъзнава напълно могъществото на копието и короната от ядронска кост, но въпреки това силата му растеше и човешките търтеи започваха да се организират, за да причинят на демоните нещо повече от дребно неудобство. Вече щяха да се зат-руднят, ако искаха да убият наследника, и дори ядронският княз да успееше, потенциалните му наместници бяха много.

Но северната женска беше нова променлива, слабо място на бронята на наследника. Умът ѝ беше незащитен, а тя знаеше много не само за него, но и за избрания, когото братът на ядронския княз преследваше на север.

Щом тя се отдели от останалите, мисловният демон я последва.

* * *

Щом влезе в двореца, Лийша направо прелетя нагоре по стълбите към покоите си.

– Какво те е прихванало? – попита Уонда.

– Едва ли нещо, което да не те е прихващало и теб.

Уонда я погледна безизразно и Лийша се засмя.

– Отивай си в леглото. Наставник Кавъл ще дойде да ви крещи, преди да се усетиш.

– Кавъл не е толкова лош – рече Уонда, но изпълни заръката.

Лийша мина на пръсти покрай вратата на майка си, молейки се тя да бъде така любезна да изчака поне до сутринта, за да я разпита. Благодари на Създателя, когато успя да се промъкне незабелязано, след което се заключи в стаята, където тя и Джардир се бяха любили.

Щом най-накрая се оказа сама, широката усмивка, която беше потискала цяла нощ, се разля по лицето на Лийша.

А върху главата ѝ бе нахлузена качулка.

Лийша се опита да изкрещи, но връв в основата на качулката пристегна врата ѝ и прекъсна дишането ѝ, превръщайки вика ѝ в глухо изпъшкване. Силна ръка изви китките ѝ и със същата връв ги върза зад гърба ѝ. Похитителят я ритна в свивките на коленете и върза глезените ѝ с края на връвта. Лийша се мяташе отначало, но всяко движение затягаше въженцето около врата ѝ и тя бързо се укроти, за да не се удуши сама.

Беше метната върху здраво рамо и пренесена до прозореца, където се разтрепери от мразовития нощен въздух. Похитителят я изнесе отвън и направо затича по стълба. Бяха напълно безшумни, но по начина, по който стълбата подскачаше, Лийша разбра, че има поне двама нападатели.

Дори теглото ѝ да затрудняваше мъжа, който я носеше, той по никакъв начин не се издаде, даже напротив – тичаше бързо през нощните улици, без да се задъха или пулсът му да се ускори. Лийша се опита да се ориентира, но това се оказа невъзможно. Беше понесена нагоре по някакво стълбище и внесена в сграда, надолу по серия коридори, а после през врата. Мъжете спряха и тя бе пусната най-безцеремонно на пода.

Приземяването ѝ изкара въздуха, но дебелият килим я предпази от сериозни травми. Връвта около глезените и китките ѝ беше прерязана, а качулката издърпана от главата ѝ. Стаята не бе ярко осветена, но след като беше прекарала достатъчно време в качулката, дори маслените лампи ѝ пареха. Лийша вдигна трепереща ръка, за да предпази очите си, докато се приспособят. Когато се фокусираха, тя се оказа просната по корем на пода пред Иневера, която лежеше в легло, покрито с възглавници, и я гледаше, както котка би погледнала мишка, притисната в ъгъла.

Дамаджахата погледна двамата воини зад нея. Бяха облечени в черно от глава до пети като всички дал’шаруми и бяха забулени с нощните си воали, но не носеха нито копия, нито щитове, а стълби, балансирани идеално на рамото на всеки.

– Не сте били тук – каза Иневера и мъжете се поклониха и изчезнаха.

Тя погледна надолу към Лийша и се усмихна.

– И мъжете вършат работа. Заповядай, присъедини се към мен.

Тя направи знак към срещуположна купчина възглавници.

Лийша потрепери леко, докато кръвта се връщаше в скованите ѝ крака, но се изправи колкото се може по-бързо, без да се поддава на желанието си да потърка гърло, докато се оглеждаше в просторната стая. Спалнята беше обсипана с възглавници и очевидно предвидена за любовни срещи. Светлината бе приглушена, въздухът благоуханен, а всяка повърхност беше покрита с кадифе или коприна. Вратата се намираше точно зад Лийша.

– Никой не пази от другата страна – каза Иневера и се засмя, като махна с ръка, сякаш позволяваше на Лийша да провери.

Тя го направи – посегна към месинговата халка на вратата, ала магическа светкавица я хвърли назад и тя се приземи тъпо върху мекия килим. Билкарката видя как защитите около касата и прага на вратата заискряха, но в следващия момент изчезнаха напълно освен за все още неприспособените ѝ очи, пред които шареха призрачни остатъчни образи.

По-скоро любопитна, отколкото уплашена, Лийша се изправи на крака и отиде до вратата, за да разучи изкусно изписаните защити в златно и сребристо около касата. Много от тях ѝ бяха непознати, но забеляза, че присъстват и защити за тишина. Никой нямаше да чуе какво се случва вътре.

Тя чукна мрежата с пръстче и видя как защитите около мястото на допир проблеснаха за миг, осветявайки стегнатата ѝ плетеница.

Какво ли я задейства? – зачуди се тя. Наоколо нямаше ядрони, които да отдадат нужната магия, а без магия защитите бяха просто драскулки.

Стига да разполагаше с достатъчно време, Лийша знаеше, че би могла да изключи защитите и да избяга, но това значеше да откъсне вниманието си от Иневера, а нямаше представа какво би направила тази жена. Обърна се обратно към Дамаджахата, която все още се излежаваше на възглавниците си.

– Добре – рече Лийша, отиде при Иневера и седна срещу нея. – Какво искаш да обсъдим?

– Да не си решила да ми се правиш на глупачка? – попита Ине-вера. – Наистина ли мислеше, че няма да разбера, веднага щом го докоснеш дори?

– И какво ако разбереш? – попита Лийша. – Не е престъпление. По вашите закони един мъж може да спи с когото си пожелае, стига да не е жената на друг мъж.

– Може би поведението на проститутки ви печели съпрузи на север – каза Иневера, – но в нашето общество тези жени се държат изкъсо от съпругите на жертвите им.

– Ахман поиска ръката ми много преди да легна с него – каза Лийша, предизвиквайки жената, докато се опитваше да измисли начин да избяга. – А и се съмнявам, че се смята за жертва.

Тя се усмихна.

– Желанието му си личеше ясно от енергията, която вложи.

Иневера изсъска и седна на възглавниците, а Лийша разбра, че я е ядосала.

– Откажи предложението на съпруга ми и се махни от Изоби-лието на Еверам още тази вечер – каза Иневера. – Давам ти този последен шанс да спасиш живота си.

– Последните ти два опита се провалиха, Дамаджаха – отвърна Лийша. – Какво те кара да мислиш, че следващият ще бъде успешен?

– Този път няма да разчитам на петнайсетгодишно момиче – рече Иневера, – а съпругът ми няма да ни намери тук навреме, за да те спаси. Ще кажа на всички, че си дошла да ме убиеш в същата нощ, когато си прелъстила съпруга ми. Никой няма да подложи на съмнение правото ми да те убия.

Лийша се усмихна.

– Аз се съмнявам, че ще успееш.

Иневера извади малък предмет изпод възглавниците и от него изскочи огнена топка, която освети стаята, блъсна Лийша със силна вълнӚ горещина и се изпари.

– Мога да те изгоря просто така, както си седиш – увери я Иневера.

Трикът беше впечатляващ, но Лийша, която вареше огнетии от повече от десетилетие, не беше така изненадана от ефекта, колкото от начина, по който бе постигнат. Иневера не беше запалила искра, не бе смесила химикали, нито пък му беше повлияла по някакъв начин. Билкарката се вгледа по-внимателно в предмета в ръката на Иневера и всичко ѝ се изясни.

Това беше черепът на огнен демон.

Ето как е задействала защитите – досети се Лийша и се зачуди как този номер не ѝ бе хрумнал още преди месеци. Алагай хора. Демонски кости.

Новата информация ѝ носеше безброй много възможности, но нито една от тях нямаше да има значение, ако не изкараше нощ-та. Не можеше да нарисува защити срещу огъня, преди Иневера да я подпали.

– Така ли задействаш рамката? – попита Лийша и се обърна към вратата. – Има ли алагай хора в дървото?

Иневера погледна към вратата и в този миг Лийша бръкна в джоб на престилката си, извади шепа хвърлибумчета и ги метна по Иневера.

Малките усукани листчета експлодираха с пукания и искри, които бяха напълно безобидни, ала Иневера изпищя и прикри лицето си с ръце. Лийша не изгуби повече време, прекоси разстоянието между тях и хвана китката, в която беше демонският череп. С палеца си натисна здраво мястото, където се събираха нерви, и черепът падна на земята. Другата ръка на Лийша не стоеше безучастно, а се сви в юмрук. Слабият хрущял на носа на Дамаджахата се строши ужасно удовлетворително.

Лийша замахна за втори удар, но Иневера се изтърколи на пода, извъртя се и хвана билкарката за раменете, след което заби коляното си между краката ѝ със сила, която би засрамила дори камила.

– Курва! – изпищя Иневера, когато болката избухна в Лийша. – Добре ли те ръгаше мъжът ми? – извика тя и отново удари с коляно чатала на Лийша. – Здраво ли те ръгаше?

Тя удари още веднъж.

Досега Лийша не бе изпитвала такава болка. Понечи на сляпо да хване косата на Дамаджахата, но Иневера я хвана за маншетите със стиснати юмруци и отклони ръцете на Лийша настрани, както жонгльор би хванал марионетка. В тежката си рокля Лийша не можеше да се опълчи на Иневера, която се шмугна зад нея и пусна ръкавите, за да ѝ направи задушаващ ключ.

– Благодаря ти – прошепна Иневера в ухото ѝ. – Щях да те убия с чист огън и да пощадя лака по ноктите си, но това е много по-удовлетворително.

Лийша се развъртя и замята, но това не ѝ помогна. Иневера сключи крака около кръста на билкарката и покри лицето ѝ с ръце. Лийша не можеше да достигне нито едно слабо място с ръка или с някой прах, а светът започна да се замъглява, докато въздухът в дробовете ѝ се изчерпваше. Тя посегна към демонския череп на пода, но Иневера го изрита настрана. Билкарката тъкмо щеше да изпадне в безсъзнание, когато със сетни сили извади нож от колана си и го заби в бедрото на Иневера.

Гореща струя кръв оплиска ръката на Лийша, от което ѝ се догади, а Иневера изкрещя и я пусна. Лийша успя да се измъкне с ритници и задиша живителен въздух, като същевременно запретваше ръкави, хванала ножа пред себе си. Иневера се изтърколи в другата посока, бръкна в кесия на кръста си и хвърли нещо към Лийша.

Лийша отскочи настрани, а покрай нея като че ли прелетя рояк стършели, ако се съдеше по вида и звука им. Тя извика, когато един от снарядите мина право през бедрото ѝ, а друг се заби в рамото ѝ. Извади го и осъзна, че държи демонски зъб. Беше покрит с кръв, но тя усети с палеца си защитите, издълбани по повърхността му. Пъхна го в джоба си, за да го разучи по-късно.

Иневера вече се беше изправила на крака и се спусна към Лийша, но щом се вдигна, билкарката насочи ножа си напред. Иневера затърси нещо по себе си и започна да обикаля. Извади от колана си своя извит нож, чието острие беше също толкова остро, колкото скалпелите на Лийша.

Лийша бръкна в друга кесия от престилката си и Иневера също посегна към черната кадифена чанта на кръста си.

* * *

Ядронският княз гледаше развеселено как женските кършеха стойки, като че ли бяха високопоставени князе, изчакващи царицата да се подготви за съвкупление. Замисълът му досега беше да погълне съзнанието на северната женска и да я замени със своя мимик, за да стигне до наследника и да го убие, но техните интриги много повече му се услаждаха. Двете можеха да прекършат едновременно духа на наследника и мечтата му за обединение.

Трябваше им само лек тласък.