Пустинното копие

Двайсет и седма глава ДА ИЗБЯГАШ НАНЯКЪДЕ

333 СЗ ЛЯТО

Рена седеше в ъгъла, докато Арлен преподаваше бойно защитаване на говорителите в задната стаичка на Шопара. Дейзи и Катрин сновяха напред-назад и поднасяха горещо кафе. Гледаха Рена подозрително, сякаш очакваха да скочи и да ги нападне с ножа на Харл, който стоеше на масичката до нея. Беше изписала по острието стегнати защити и сега дълбаеше символите върху метала с един от арленовите прецизни инструменти за гравиране. Арлен намина, за да види как върви работата, но Рена се обърна на другата страна. Никога повече нямаше да поиска помощ.

Утринната светлина се процеждаше през пролуките на капаците, когато говорителите приключиха и всеки се изправи със свитък в ръце.

Арлен поговори с Шопара още няколко минути, а после отиде при Рена.

– Добре ли си?

Тя кимна и преглътна прозявката си.

– Просто съм уморена.

Арлен кимна и си сложи качулката.

– Може и да успееш да поспиш няколко часа във фермата, докато Шопара ни даде провизиите за из път. – той изсумтя. – Старият мошеник имаше наглостта да ми иска пари за тях дори след като му осигурих луди печалби.

– Не знам що си очаквал нещо друго – каза Рена.

– Значи, напускате града, а? – попита Силия, когато тръгнаха към вратата. – Преобръщате Потока на Тибит с главата надолу и се изсулвате, преди да видите какво ще излезе от всичко това?

– Като дойдох, градът вече си беше с главата надолу – рече Арлен. – Мисля, че по-скоро ви го оправих.

Силия кимна.

– Може би е така. Има ли новини от Свободните градове? Всичките ли защитават оръжия и избиват демони?

– Свободните градове не са ви грижа в момента – каза Арлен. – Когато Потокът на Тибит се освободи от демоните, тогава разширете кръгозора.

Джордж Уоч удари с новото си копие по пода.

– Погрижи се за собствената нива, преди да погледнеш тая на съседа – цитира той известен стих от Канона.

Арлен се обърна към Руско Шопара.

– Искам да препишете защитите и да ги изпратите на говорителите на Слънчево пасище.

– Е, няма да излезе евтино – започна Шопара. – Само пергаментът струва почти двайсет кредита, а и записването...

Арлен го прекъсна с тежка златна монета. Шопара се ококори, като видя размера и дебелината ѝ.

– Ако не си получат защитите, аз ще узная за това – каза Защитения и подаде монетата на Руско – и ще си направя пергамент от кожата ти.

Рена видя как червендалестото лице на търговеца пребледня и как самият той се сви под взора на Арлен, преглъщайки тежко, въпреки че бе доста по-едър.

– До две седмици – промълви той. – Кълна се.

– Май и ти си научил номерата на побойниците – отбеляза тихо Рена, когато Арлен се върна при нея.

Той не я погледна, а качулката му все още скриваше лицето му. За миг тя реши, че може да не я е чул.

– Направо ми ги преподадоха, докато учех за вестоносец – отвърна той, този път без да използва застрашителния глас, с който се обръщаше към всички останали. Тя можеше да си представи как се хили в момента със защитените си устни.

Шопара отвори вратите на магазина си, а отпред на стълбите го чакаше многолюдна тълпа.

– Назад – избумтя той. – Дайте път на говорителите! Не приемам поръчки, докато не го направите!

Хората замърмориха от недоволство, че могат да си изгубят реда на опашката, но направиха път и ги пуснаха да минат.

Радък Закона чакаше пред тълпата, когато Рена Танър слезе по стълбите на верандата на Шопара.

– Не сме приключили, Рена Танър! Не можеш вечно да се криеш във фермата на Джеф!

– Вече не се крия от никого – отвърна Рена и го погледна право в очите. – Напускам този ядронски град и никога повече няма да се върна.

Радък понечи да отговори, но Арлен вдигна защитен пръст и той си замълча, като остана да гледа свирепо как Защитения преп-лита ръце и прави стъпало на Рена, за да ѝ помогне да възседне Здрачен танцьор.

Арлен извади малък тефтер от дисагите си, обърна се и огледа тълпата. Забеляза Колийн Триг и тръгна към нея. Като го видя, билкарката се дръпна, спъна се в хората зад нея и всички изпопадаха с крясъци.

Арлен я изчака да се пооправи, тъй като лицето ѝ беше почервеняло от притеснение, и пъхна тефтера в ръцете ѝ.

– Всичко, което знам за лечението на демонски рани, е тук – каза той. – Ти си умна, бързо ще научиш нещата и ще ги предадеш нататък.

Колийн се беше опулила, но кимна. Защитения изсумтя и скочи на седлото.

* * *

Арлен напусна фермата на Джеф по обед, за да си вземе обещаните провизии от Шопара.

– Стягай си багажа – каза той на тръгване. – Потегляме веднага щом се върна.

Рена кимна и остана да го гледа как се отдалечава. Нямаше багаж, дори във фермата на Харл не притежаваше нищо. Само роклята на Силия на гърба ѝ, бащиния ѝ нож на кръста ѝ и омотаната на врата ѝ огърлица от речни камъчета, която Коуби ѝ беше подарил. Щеше ѝ се да можеше да предложи на Арлен нещо в замяна, задето я взима за спътница, но не разполагаше с нищо освен със себе си. Коуби беше сметнал това за достатъчно, но тя се съмняваше, че ще може да се отплати на Арлен толкова лесно.

Илейн излезе на верандата и застана до сестра си, която седеше и дълбаеше острието на баща им.

– Нося ти нещо за из път – каза тя и ѝ подаде кошница. – Шопара готви така, че храната да издържи по-дълго, а не да е вкусна. Беконът му е повече пушек, отколкото месо.

– Благодаря ти – отвърна Рена и взе кошницата.

Погледна сестра си, която ѝ бе липсвала толкова много години, и се зачуди защо нямаше какво повече да ѝ каже.

– Не е нужно да ходиш, Рен – продължи Илейн.

– Напротив – отвърна сестра ѝ.

– Тоя вестоносец е суров човек, Рена, а ние не знаем нищо за него, освен че убива демони – рече Илейн. – Може да е мно’ по-зле от татко. Тук с нас ще си в по-голяма безопасност. След миналата нощ хората ще се държат добре с теб.

– Щели да се държат добре – присмя се Рена. – Т’ва да не ги извинява, че се опитаха да ме дадат на ядроните?

– И какво, по тоя повод ще избягаш с ня’къв непознат, който е достатъчно луд, за да се бележи целият със защити? – попита Илейн.

Рена се изправи и изсумтя.

– Присмял се демон на ядрон! Ти, Лейни, не беше точно влюбена в Джеф Бейлс, като избяга с него! Не знаеше нищо за него, освен че е от тия, дето биха си взели нова съпруга, преди да е изстинала още старата.

Илейн зашлеви Рена, но момичето дори не трепна. Погледът ѝ остана твърд и накрая Илейн се сви.

– Разликата между нас, Лейни – започна Рена, – е, че аз не бягам оттука, аз бягам нанякъде.

– Бягаш нанякъде ли? – попита Илейн.

Рена кимна.

– Не искам да живея на място като Потока на Тибит, където хората оставят такива като татко да вършат каквото си искат, а тези като мен ги хвърлят на демоните. Не знам к’ви са Свободните градове, но не може да са по-зле от тук.

Тя се наведе и понижи глас, така че никой да не ги чуе.

– Аз убих баща ни, Лейни – изрече тя и вдигна наполовина защитения нож. – Аз. Така му се падаше на тоя ядронски син. Някой трябваше да го стори не само заради това, което ни причини, а и за това, което можеше още да направи. Той така и не беше получил отплата и за най-дребната си жестокост.

– Рена! – извика Илейн и се отдръпна от сестра си, сякаш се бе превърнала в ядрон.

Рена поклати глава и се изплю през парапета на верандата.

– Ако ти беше по-оправна, отдавна щеше да си го направила, докато с Бени бяхме още малки.

Илейн се облещи, но си замълча и Рена не разбра дали беше поради вина, или от ужас. Рена се обърна и се загледа към двора.

– Не те упреквам – рече тя след малко. – И аз да бях оправна, щях да го свърша още първия път, като ме набоде. Но не го направих, щото ме беше страх.

Обърна се отново и срещна погледа на Илейн.

– Ама вече не ме е страх, Лейни. Нито от Радък Закона, нито от Гарик Фишър, нито от тоя вестоносец. Мисля, че е добър човек, пък ако се окаже като татко, ще направя услуга на света, като го убия. Слънцето ми е свидетел, ще го сторя!

* * *

Защитения пристигна в галоп няколко часа по-късно. Рена го бе чакала на верандата и отиде при него, докато Здрачен танцьор все още подскачаше и вдигаше прах из двора.

– Хабим светлината – каза той и без да си прави труда да слезе, подаде ръка на Рена.

– Дори няма да се сбогуваш? – попита Рена.

– Животът в Потока на Тибит и без това ще стане много интересен – каза той. – По-добре да не давам повод на хората да си мислят, че имам нещо общо с Джеф и Лейни Бейлс, освен че те крада от тях.

Но Рена поклати глава.

– Баща ти заслужава повече, отколкото си му дал.

Той я изгледа свирепо и изръмжа:

– Няма да му кажа кой съм!

Рена вече говореше решително.

– Поне му кажи, че синът му е жив, иначе от къде на къде ще съдиш кой бил достатъчно благороден, за да получи защитите ти, и кой не.

Защитения се намръщи, но слезе от коня. Рена беше права и той бе наясно с това, колкото и да не искаше да си го признае.

– Тръгваме! – извика тя и всички дотичаха от различни страни.

Защитения погледна баща си и му кимна да се измъкнат от блъсканицата. Джеф го последва.

– Бях в един керван заедно с някакъв Арлен Бейлс от Гилдията на вестоносците – каза той, когато останаха насаме. – Може да е бил синът ви. Бейлс се среща често като фамилия, но Арлен е по-особено име.

Очите на Джеф светнаха.

– Наистина ли?

Защитения кимна.

– Беше преди години, но си спомням, че работеше за защитническата фирма на Коб в крепостта Мливари. Сигурно там още могат да ви кажат за него.

Джеф се пресегна и хвана ръката на Защитения в дланите си.

– Слънцето да осветява пътя ви, вестоносецо!

Защитения кимна, отдръпна се и отиде при Рена.

– Хабим светлината – повтори той.

Този път тя кимна и го остави да я качи на седлото на Здрачен танцьор. Той се покатери пред нея, тя го хвана през кръста и двамата потеглиха в лек тръс към пътя, където завиха на север.

– Пътят за Свободните градове не е ли на юг? – попита Рена.

– Знам откъде ще минем напряко – отвърна той. – По-бързо е, а и няма да ни се налага да минаваме през града.

Здрачен танцьор тръгна с по-бърза стъпка и те полетяха нагоре по пътя. Вятърът заплющя в косите на Рена и Защитения се присъедини към нея, когато тя се разсмя от вълнение.

* * *

Верен на думата си, Арлен си спомни всяка пътека и поляна от местните ферми на север от Потока на Тибит. Преди Рена да се усети, вече бяха на главния път извън града и бяха подминали дори фермата на Мак Пасчър.

До края на деня препускаха с всичка сила и най-накрая, когато Защитения спря около четвърт час преди залез, двамата вече се намираха съвсем близо до Свободните градове.

– Не спираме ли прекалено близо до целта? – попита тя.

Арлен сви рамене.

– Имаме си достатъчно време да сложим кръговете. Да бях сам, може би въобще ня’аше да спирам.

– Тогава недей – промълви Рена, преглъщайки страха си от откритата нощ. – Обещах ти, че ня’а те забавям.

Той не я послуша, а слезе и извади от дисагите два преносими кръга. Хвърли единия на Здрачен танцьор, а другия в малко сечище и бързо заподрежда защитите.

Рена преглътна, но не се възпротиви. Стоеше вцепенена, озърташе се и с ножа в ръка чакаше демонската мъгла да се надигне. Арлен вдигна поглед и забеляза притеснението ѝ. Изостави работата си, отиде до дисагите и зачовърка в тях.

– А, ей го на – каза той накрая, разгърна внезапно едно наметало и наметна Рена с него.

Завърза го и ѝ вдигна качулката.

Тя усети плата толкова мек по бузата си, като котешка козина. Рена беше свикнала с грубите домашни платове, а тази тъкан бе по-нежна, отколкото момичето си бе представяло, че е възможно. Тя погледна надолу и отново ахна. Целият плат бе извезан с изключително фини защити. На практика стотици.

– Това е Непрозримо наметало – поясни Арлен. – Ако се загърнеш хубаво с него, никой демон няма да разбере, че си наоколо.

– Честно ли? – попита тя слисана.

– Кълна се в слънцето – отвърна Арлен.

Изведнъж тя осъзна, че все още стиска ножа си. Кокалчетата вече я боляха, когато отпусна здравата хватка и го остави. Сякаш си пое дъх за пръв път от около час.

Арлен отново се наведе над кръговете и бързо ги дооправи, а Рена огради местенце, за да накладе огън, и извади кошницата на Илейн. Седнаха заедно и си разделиха студени месни пайове, шунка, пресни зеленчуци, хляб и сирене. От време на време по кръговете им се мятаха ядрони, но Рена имаше доверие на Арлен като защитник и не им обръщаше внимание.

– Зарад тая рокля седиш странно на коня – отбеляза Арлен.

– А? – попита Рена.

– Здрачен танцьор не може да развие пълна скорост, като седиш неправилно – поясни той.

– Значи препуска дори още по-бързо? – възкликна изненадано Рена.

Арлен се засмя.

– И то доста.

Тя се наведе към него и сложи ръце около врата му.

– Ако се опитваш да ме измъкнеш от роклята ми, Арлен Бейлс, само кажи.

Усмихна се, но Арлен се отдръпна, хвана я през кръста и я вдиг-на от себе си, както тя би махнала госпожа Драс от скута си. После веднага се изправи на крака.

– Не съм те довел за т’ва, Рен – каза той и заотстъпва назад.

– Ама то не е като да се възползваш от мен – отвърна тя смутено.

– Не става въпрос за т’ва – рече Арлен, извади комплект за шиене от дисагите си, подаде ѝ го и се обърна. – Раздели си полите и гледай да е по-бързо. Имаме си работа още тая нощ.

– Работа ли? – попита Рена.

– До изгрев да си убила демон – отвърна той, – или те оставям в следващия град.

* * *

– Готово – извика Рена.

Тя си беше махнала фустата, а полата ѝ беше скъсена и имаше дълги цепки от двете страни. Арлен вдигна поглед от мястото, където беше седнал да защитава стрела в края на кръга, и очите му зашариха по голите ѝ бедра.

– Харесва ли ти т’ва, което виждаш? – попита тя и се подсмихна на неудобството на Защитения, който се сепна и се взря в очите ѝ. – Приближи се до огъня, вижда се по-добре.

Арлен погледна ръцете си за миг, после бавно потри защитените си пръсти. Погледът му издаваше, че се е зареял в мисли. Накрая тръсна глава, стана и отиде при нея.

– Вярваш ли ми, Рен? – попита той.

Тя кимна, а той извади четка и някакво плътно, лепкаво мастило.

– Това е чернострък – обясни той. – Ще остави петна по кожата ти за няколко дни, може би седмица.

Внимателно, почти любящо отмести дългата коса от лицето ѝ и изрисува защити около очите ѝ. Когато приключи, ги подуха, за да засъхнат. Устните му бяха на сантиметри от нейните и на нея ѝ се прииска да ги притисне към устата си, но все още се чувстваше жегната от неговия отказ и не смееше.

Когато свърши със защитите, той я погледна.

– Какво виждаш отвъд светлината на огъня?

Рена се огледа. Нощта беше черна като катран.

– Нищо.

Арлен кимна и сложи длани на очите ѝ. Ръцете му бяха груби, целите в белези и мазоли, но бяха също така внимателни. Рена усети успокояващо гъделичкане там, където я докосна, и потрепери от удоволствие. Той сне ръцете си и усещането се изпари, но сега защитите около очите ѝ бяха топли.

– Какво виждаш сега? – попита той.

Рена се огледа наоколо с удивление. Сега дърветата и растенията сияеха със собствена светлина, а изпод краката ѝ се процеждаше светеща пàра като ниска и ленива мъгла.

– Всичко – възкликна тя с възхита. – Повече, отколкото виждам на слънце. Всичко свети!

– Виждаш магията – обясни Арлен. – Тя извира от Ядрото и отдава искрица от себе си на всяко живо същество, а то засиява.

– Това душата им ли е? – попита Рена.

Арлен сви рамене.

– Не съм пастир. Ядроните преливат от тази магия и сега ще ги виждаш съвсем ярки.

Рена се обърна към шумолящ храст и ето че един дървесен демон, допреди секунди невидим за нея, грееше в осветения от магия свят. Тя погледна собствените си ръце, които светеха едва доловимо. Здрачен танцьор бе по-ярък, а защитите по копитата и сбруята му лъщяха като звезди в небето.

Но Арлен светеше най-силно, а защитите по кожата му определено пращяха от мощ. Изглеждаха, сякаш бяха изписани с нестихваща светлина.

– Прекалено много защити – поясни той, като видя погледа ѝ, и си сложи обратно качулката. – Попил съм твърде голямо количество демонска магия, за да стана отново обикновен човек.

– Че защо ще искаш да се откажеш от такава сила? – попита Рена.

Арлен се умълча, сякаш беше объркан. Отвори уста и я затвори.

– Не знам дали бих могъл – призна си той накрая. – Но тръгнеш ли веднъж по тоя път, не можеш да се върнеш обратно, а не бих казал, че когато го избрах, бях добре с главата.

Той посочи Рена.

– И ти не си наред в момента.

– Кой си ти, Арлен Бейлс, че да ми казваш кога съм наред? – поиска да узнае Рена.

Той я пренебрегна по своя вбесяващ начин, взе копие и ѝ го подаде. Тя го погледна със съмнение и дори не посегна да го вземе.

– Всичките говорители го направиха – припомни ѝ Арлен.

– Знам т’ва – отвърна Рена, – но ако ще се бия, ще съм си с моя нож.

Тя беше довършила защитите за пробождане и срязване, ако не друго. Подаде му ножа, за да го огледа.

– Хубаво острие – отбеляза Арлен, щом го взе.

Докосна ръба с палец и само при лекия натиск ножът му пусна кръв.

– Достатъчно остър, за да обръсне човек.

– Татко се грижеше за него по-добре, отколкото за собствената си рода – въздъхна Рена.

Арлен я погледна, но не каза нищо. Обърна ножа от двете страни и провери издълбаните защити.

– Добра работа – призна той малко неохотно. – Става. Може и още, но като за начало е достатъчно.

Върна ѝ го с дръжката напред и Рена изсумтя, като го взе.

– Остава само да го изпробваме – допълни Арлен. – Време е да излезем от кръга.

Рена знаеше през цялото време, че ще се стигне дотук, но това не попречи на страха да я изпълни в същия миг като надигаща се повърня. Беше казала на сестра си, че повече няма да се страхува от нищо, но това не беше напълно вярно. Може би вече не се страхуваше от хора, но от ядрони... Все още я спохождаха спомени от онази нощ във външния нужник и я плашеха дори наяве.

Арлен сложи ръка на рамото ѝ.

– Делят ни километри от каквото и да било, Рен. Демоните се трупат там, където има хора или едър дивеч. Тук няма да срещнем много. Имаш си наметалото, а и аз съм с теб.

– За да ме спасиш – каза Рена.

Той кимна и внезапно я обзе гняв. Беше ѝ втръснало да чака други да я спасяват, но погледна дървесния демон, който дебнеше от края на пътя, и потрепери.

– Не съм готова за т’ва – призна тя, въпреки че не искаше да показва слабостта си.

Арлен обаче не я сгълча така, както бе направил с говорителите.

– Знам, че си загиваш от страх – каза той. – И аз бях така първия път. Но в Красия се научих да прегръщам страха.

– Как така? – попита Рена.

– Открий се за чувството – обясни той – и отведи съзнанието си на друго място, някъде отвъд.

Рена изсумтя.

– Т’ва звучи безсмислено.

– Напротив – каза Арлен. – Виждал съм как момчета, два пъти по-малки от мен, нападат демони само с по едно обикновено копие. Виждал съм как пренебрегват болката и продължават да се бият, сякаш слънце им грее, до победа или смърт. Страхът и болката могат да те завладеят само ако им позволиш.

– Наистина ли? – попита Рена.

Той кимна, Рена затвори очи и се откри за отвратителното чувство на страх, което таеше. За напрежението в крайниците и преобръщащия се стомах. За стиснатите си юмруци и студенината по лицето си. Когато почувства, че осъзнава всяко едно от тях, тя ги пренебрегна вкупом.

Арлен вдигна пръст и посочи дребен дървесен демон, който се държеше за дърво край тях. Иначе ядронът би изглеждал напълно слят със ствола, но сега светеше ярко пред защитения поглед на Рена и изпъкваше край бледото сияние на дървото.

Рена излезе от кръга, осланяйки се на силата на наметалото, и тръгна спокойно към демона. Той подуши въздуха с леко учудено изражение, но с нищо не показа, че усеща присъствието ѝ. Преди да осъзнае какво прави, тя го намушка в гръб. Защитите лумнаха и бронята на демона като дървесна кора се разтвори с лекота. Рена усети как дясната ѝ ръка се разтресе, сякаш я беше пъхнала в бушуващ огън, а болката беше пропита с екстаз.

Демонът се дръпна назад и изпищя, но Рена измъкна ножа и го намушка отново. И отново. Миг по-късно демонът падна на земята и магическата пàра около него се разпръсна наоколо на малки водовъртежи и спирали.

Рена се изправи и вдиша сладкия летен въздух. Никога досега не се беше чувствала толкова силна, толкова жива.

От другата страна на пътя мерна светещите очи на огнен демон и този път не се поколеба. Тръгна право към него със суров поглед, падна на коляно и заби ножа в главата му. Този път сама пожела болката от лумналата магия, а демонът се замята и накрая се отпусна. Земята бе обляна с черна сукървица, която димеше и палеше всичко, до което се докоснеше.

Първият дървесен демон, който бе видяла на пътя, беше почти два метра и забеляза суматохата. Рена можеше просто да се скрие под наметалото си, но тази мисъл дори не ѝ мина през ума. Вместо това се озъби и се хвърли към него. Демонът изрева и замахна към нея, но Рена се движеше с такава бързина и сила, каквато не бе сънувала дори. Тя се изсмя, докато избягваше неумелата му атака, и го прободе с ножа в гърдите. Този път се почувства, сякаш коли прасе.

Огледа се наоколо. Дишаше тежко, но не от преумора. Усещаше го по-скоро като... похот. Тя искаше да има още демони. Искаше да ѝ дойдат цяло стадо.

Но нямаше други.

– Нали ти казах – рече Арлен с усмивка.

Той събра кръговете и хвана юздите на Здрачен танцьор.

– Хайде да пояздим в голата нощ. Свободни.

Рена кимна и с лекота се качи на седлото на грамадния жребец, без дори да докосва стремето. Застана отпред, а на Арлен направи място отзад на седлото. Той се засмя и се хвърли на коня със същата лекота, с която и тя. Обгърна я с ръце, тя срита Здрачен танцьор, нададе радостен вик и жребецът запрепуска надолу по светещия нощен път.

* * *

Беше изминал пълен цикъл, откакто ядронският княз зърна плячката си в оградения развъдник. Наложи му се да похаби две нощи, докато го издири, но накрая долетя до една изоставена развалина, от която миризмата му се носеше на талази. Постройката бе запазена от чисто нови защити, при това силни, но пак можеше да се преминат с лекота.

Нямаше нужда обаче, защото мисловният демон забеляза човешкия ум да се движи из гората, далече от стените.

С един размах на грамаданските си криле мимикът се спусна към човека, тих като смъртта. Ядронският княз се пресегна с мислите си и потърси достъп до тези на избрания, но могъщи защити препречиха пътя му. Демонът изсъска, ала когато започна да дълбае по-нашироко, разбра, че избраният не беше сам. Човешкият ум пътуваше с женска, чийто разум беше открит като небето. Принцът се промъкна тихо в мислите ѝ, установи се там незабелязано и погледна през очите ѝ.

Рена заби ножа в сърцето на дървесния демон и завъртя острието му. До нея Арлен се беше преборил с другия демон и го държеше проснат на земята, докато смъртоносните защити по цялото му тяло си вършеха работата.

Чу се ръмжене. Рена погледна нагоре и видя трети демон по клоните над главата си. Тя се опита да измъкне ножа, когато ядронът се спусна, но дръжката се закачи за набраздената броня на първия демон. Той падна мъртъв и ножът се измъкна от ръцете ѝ.

– По ядроните – изруга тя, падна по гръб и сви крака, както я бе учил Арлен. Хвана ръцете на дървесния демон и ги разтвори, а в същия момент го срита, използвайки собствената му инерция срещу него. Демонът се приземи точно пред Арлен, който смаза черепа му.

– Ако ме оставиш да си изрисувам кокалчетата, и сама бих могла да го напра’я – каза Рена.

– Няма нужда да ти защитаваме кожата – рече той. – Засега ножът ти е достатъчен.

Рена отиде при дървесния демон и извади ножа си. Вдигна го, за да го види Арлен.

– Ножът не беше у мен.

– Значи се справяш достатъчно добре и без него.

– Само защото беше приключил с онзи, другия – отвърна Рена. – Няма да използвам игла, само четка и малко чернострък.

Арлен се намръщи.

– Обратната връзка е различна кат’ са ти по кожата, Рен. Достатъчно силни са, за да се изгубиш в тях. Изгубих се доста по-късно, след като бях започнал да се рисувам, а дори и сега не съм на себе си. Не искам и с теб да стане тъй. Много си важна за мен.

– Вярно ли? – попита Рена.

– Хубаво ми е, че има с кого да говоря освен с Танцьора – обясни Арлен, без да забележи внезапния ѝ интерес. – Иначе е... самотно.

– Самотно – повтори Рена. – Познато ми е. И в това можеш да се изгубиш. Светът е пълен с неща, в които човек се изгубва. Т’ва не значи, че трябва да прекараме целия си живот зад защитите.

Арлен я гледа дълго време. Накрая сви рамене.

– Не мога да ти казвам к’во да правиш, Рен. Щом искаш да не ме слушаш и да си изрисуваш ръцете, твоя си работа.

* * *

Ядронският княз наблюдава ухажването още няколко минути, забавляваха го човешките ритуали преди чифтосване. Беше ясно, че избраният има повърхностна представа за магията, защото не усещаше присъствието на мисловния демон или дори собствените си способности. Имаше потенциал да стане обединител, но тук, сред пустошта, не представляваше опасност и можеше да бъде наблюдаван без риск.

Демонът пусна мислите на женската от повърхността и се внедри по-дълбоко в ума ѝ в търсене на информация за избрания, но там не намери нищо съществено. Ядронът постави въпрос на устните ѝ.

– Как успя да върнеш изгубените защити? – попита Рена, изненадана от самата себе си.

Знаеше, че Арлен мрази да говори за всичко, което му се беше случило, след като бе напуснал Потока.

– Казах ти. Намерих ги сред едни развалини – отвърна той.

– Какви развалини? Къде? – настоя тя.

– Има ли значение? – сопна ѝ се Арлен. – Т’ва да не ти е някоя жонгльорска сага?

Рена тръсна глава, за да я прочисти.

– Извинявай. Не знам защо се заинтересувах изведнъж. Няма значение. Не ща да ти се бъркам.

Арлен изсумтя и се отправи към имението, което двамата защитаваха от няколко седмици, докато той я учеше да лови демони.

Ядронският княз изсъска, когато избраният отказа да отговори. Разумът му казваше да ги убие и двамата, но нямаше нужда да бърза. Броят защити около убежището им подсказваше, че скоро няма да тръгнат. Можеше да изчака още няколко цикъла и да ги наблюдава.

Когато човеците прекосиха защитите, мисловният демон изгуби връзка с разума на женската. Миг по-късно мимикът се приземи на едно сечище и се превърна в мъгла, предпазвайки княза, докато той се вмъкваше обратно в Ядрото, за да поразсъждава.