Пустинното копие

Втора глава АБАН

305 – 308 СЗ

Джардир бе деветгодишен, когато дал’шарумите го отнеха от майка му. Беше малък дори за стандартите на Красия, но същата година племето каджи бе изгубило множество воини и трябваше да подсили редиците си да не би някой от другите родове да се опита да нахлуе във владенията им.

Джардир, трите му по-малки сестри и майка им Кадживах деляха една стая в бедняшкия квартал на каджи до сухия кладенец. Баща му Хошкамин бе убит преди две години от рода маджах, който бе дошъл да превземе кладенеца им. Според обичая някой от другарите на падналия воин трябваше да вземе вдовиците му за жени и да се погрижи за децата му, но Кадживах бе родила три дъщери поред – лоша поличба за всеки мъж, който би ги доведел в къщата си. Сега живееха от скромната дажба, която местният дама им осигуряваше, и макар да нямаха нищо друго, поне бяха заедно.

– Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи – изрече офицер Керан, – идваш с нас в Каджи’шарадж, за да намериш своя Хану Паш – пътя, който Еверам ти е отредил.

Стоеше на прага с офицер Кавъл – и двамата воини изглеждаха грамадни и застрашителни в черните си роби, забулени с офицерското червено. Гледаха безучастно, докато майката на Джардир прегръщаше сина си със сълзи на очи.

– Сега ти трябва да бъдеш мъжът в семейството, Ахман – каза му Кадживах, – заради мен и сестрите ти. Нямаме си никого другиго.

– Ще бъда, майко – обеща Джардир. – Ще стана велик воин и ще ти построя дворец.

– Не се съмнявам в това – проплака Кадживах. – Казват, че съм прокълната да родя три момичета след теб, но според мен Еверам ме е благословил с толкова великолепен син, че не му трябват братя.

Тя го притисна към себе си и намокри бузата му със сълзите си.

– Стига рева – сопна се офицер Кавъл, хвана ръката на Джардир и го издърпа от майка му. Малките сестри на момчето останаха да гледат подире му, докато се отдалечаваха от малкото жилище.

– Винаги става така – каза Керан. – Майките никога не пускат.

– Тя няма мъж, който да се грижи за нея – обади се Джардир.

– Кой ти е дал да говориш, малкият – изрева Кавъл и го удари здраво по тила.

Джардир падна на колене на пясъчниковата улица, но не си позволи да извика от болка. Сърцето му крещеше да отвърне на удара, но той не го послуша. Въпреки че племето каджи се нуждаеше от воини, дал’шарумите щяха да го убият за подобна обида, без да се замислят повече от човек, който би стъпкал скорпион със сандала си.

– Всеки красианец се грижи за нея – каза Керан и извъртя главата на момчето към вратата, – проливайки кръвта си в нощта, за да я опази, а пък тя взела да рони сълзи за жалкото си подобие на син.

Свиха по улицата и се отправиха към Големия пазар. Джардир познаваше добре пътя – често ходеше там, макар да нямаше никакви пари. Уханието на подправки и благовония му действаше упоително, а и обичаше да гледа копията и страшните извити остриета в дюкяните на оръжейните майстори. Понякога се биеше с други момчета, упражнявайки се за деня, в който ще стане истински воин.

Дал’шарумите рядко минаваха през пазара – беше под достойнството им да посещават подобни места. Жените, децата и кхафитите се разбягаха от пътя на офицерите. Джардир наблюдаваше внимателно воините и се стараеше да имитира походката им.

Един ден – помисли си той – хората ще се разбягват от моя път.

Кавъл погледна изписана с тебешир дъска и отправи взор към просторна шатра, от която се вееха разноцветни знаменца.

– Това е мястото – каза той и Керан изсумтя. Джардир ги последва през вдигнатия капак на палатката, в която влязоха, без да се представят.

Шатрата ухаеше отвътре на дим от тамян, а подът ѝ беше застлан с многобройни килими. Навсякъде имаше купчини копринени възглавници, висящи килими, изрисувани грънци и други сък-ровища. Джардир прокара пръст по топ коприна, толкова гладка, че го накара да потрепери.

Майка ми и сестрите ми ще се обличат в такива платове – помисли си той. Погледна жълто-кафявите си панталони и мръсното си опърпано елече, които го накараха още повече да закопнее за деня, когато ще облече черните воински одежди.

Щом съзря офицерите, жената зад тезгяха нададе вик и Джардир я погледна точно когато забули лицето си с фередже.

– Омара вах’Хаман вах’Каджи? – попита Керан. Жената кимна, изцъклила очи от страх.

– Дошли сме за твоя син, Абан – каза Керан.

– Няма го – отвърна Омара, но очите и ръцете ѝ, единственото от тялото ѝ, което не беше скрито под дебелия черен плат, трепереха. – Тази сутрин го изпратих да разнесе стоки.

– Претърси отзад – каза Керан на Кавъл. Офицерът кимна и тръгна към капака за друго помещение зад тезгяха.

– Не, моля ви! – проплака Омара и застана на пътя му.

Кавъл я блъсна безцеремонно и изчезна навътре. Чуха се още писъци и миг по-късно офицерът се появи, стиснал ръката на малко момче с жълто-кафяво елече, шапка и панталони, които обаче бяха много по-качествени от тези на Джардир. Беше с около година-две по-голям от Джардир, набит и охранен. Навън го последваха няколко по-големи момичета. Две от тях носеха жълто-кафяви фереджета, а другите три – черните фереджета с открито лице, каквито носеха неомъжените жени.

– Абан ам’Хаман ам’Каджи – каза Керан, – идваш с нас в Каджи’шарадж, за да намериш своя Хану Паш – пътя, който Еверам ти е отредил.

Момчето потрепери при тези думи.

Омара зарида и тръгна да дърпа сина си обратно.

– Моля ви! Прекалено малък е! Още година, умолявам ви!

– Мълчи, жено – каза Кавъл и я блъсна на пода. – Момчето вече е достатъчно голямо и дебело. Ако ти го оставим и ден повече, ще свърши като баща си кхафита.

– Гордей се, жено – допълни Керан. – Синът ти получава шанс да се издигне над баща си и да служи на Еверам и на каджи.

Омара сви юмруци, но не помръдна от мястото, където беше паднала, и продължи да плаче тихо със сведен поглед. Никоя жена не би дръзнала да се противопостави на дал’шарум. Сестрите на Абан я прегърнаха, споделяйки болката ѝ. Едрото момче понечи да отиде при тях, но Кавъл го дръпна рязко. Щом го завлякоха навън, то заплака и застена. Джардир още чуваше риданията на жените, дори след като затвориха тежкия капак и се озоваха насред пазарната глъчка.

През цялото време момчетата изоставаха след воините, които почти не погледнаха децата по пътя за тренировъчните площадки. Абан не спираше да плаче и да трепери.

– Защо плачеш? – попита го Джардир. – Пътят ни вещае само слава.

– Не искам да бъда воин – каза Абан. – Не искам да умра.

Джардир сви рамене.

– Може пък да те извикат за дама.

Абан потръпна.

– Това би било още по-зле. Един дама уби баща ми.

– Защо? – попита Джардир.

– Баща ми неволно разля мастило по робата му – отвърна Абан.

– Даматът го е убил само за това? – попита Джардир.

Абан кимна и очите му се наляха с нови сълзи.

– На мига му счупи врата. Случи се толкова бързо... Онзи се пресегна, чу се пукане и баща ми падна. – Абан преглътна мъчително. – Сега аз съм единственият мъж, останал да се грижи за майка ми и сестрите ми.

Джардир го хвана за ръката.

– И моят баща е мъртъв, а за майка ми казват, че е прокълната, щом е родила три дъщери една след друга. Но ние сме мъже от каджи. Можем да надминем бащите си и да върнем честта на своите жени.

– Ама мен ме е страх – подсмръкна Абан.

– И мен малко – призна Джардир и сведе поглед. Само след секунда обаче се оживи. – Хайде да сключим сделка.

Абан, който бе откърмен с безскрупулната търговия на чаршията, го погледна подозрително.

– Каква сделка?

– Да си помагаме в Хану Паш – отвърна Джардир. – Ако ти се спънеш, аз ще те хвана, а ако аз се спъна – ти... – той се подсмихна и плесна закръгления корем на Абан – ... ще омекотиш удара.

Абан изскимтя и потърка корема си, но вместо да се оплаче, погледна Джардир изумено.

– Наистина ли го искаш? – попита той и избърса сълзите си с опакото на ръката.

Джардир кимна. Досега вървяха под сенките на чаршийските навеси, но дребното момче хвана ръката на Абан и го издърпа на слънце.

– Заклевам се в светлината на Еверам.

Абан се ухили широко.

– А аз се заклевам в скъпоценната Корона на Каджи.

– Не изоставайте! – изрева Кавъл и момчетата се затичаха след тях, а стъпката на Абан вече бе станала по-уверена.

Щом минаха покрай големия храм Шарик Хора, офицерите нарисуваха защити във въздуха и прошепнаха молитви към Еверам, Създателя. Отвъд Шарик Хора се намираха тренировъчните площадки и там Абан и Джардир зашариха с поглед във всички посоки да не би да изпуснат нещо от упражненията на воините. Някои работеха върху техниката си с щит и копие или с мрежа, докато други маршируваха или тичаха в пресечена стъпка. Съгледвачи упражняваха равновесието си, накачили се по най-горните стъпала на стълби. Други дал’шаруми пък ковяха върхове на копия и защитени щитове или тренираха шарусахк – изкуството на ръкопашния бой.

Дванайсет шараджи, или училища, ограждаха тренировъчните площадки – по едно за всеки род. Джардир и Абан бяха от племето каджи и затова бяха отведени в Каджи’шараджа. Там те щяха да започнат Хану Паш и да завършат като дамати, дал’шаруми или кхафити.

– Каджи’шараджът е много по-голям от останалите – каза Абан, вперил поглед в огромната шатра. – Само Маджах’шарадж едва се доближава до него.

– Разбира се, че ще е най-големият – скастри го Кавъл. – Да не би според теб да е някакво съвпадение, че нашето племе се нарича каджи на името на Шар’Дама Ка, Избавителя? Ние сме потом-ци на неговите хиляда жени и във вените ни тече кръвта му. Маджах – изсъска той – носят кръвта на онова нищожество, което влязло във владение след смъртта на Шар’Дама Ка. Другите племена по нищо не могат да се сравняват с нас. Не го забравяйте.

Отведоха ги в шатрата и им дадоха бида – обикновени бели препаски, а дрехите им отнесоха за изгаряне. Сега момчетата станаха ний’шаруми – още не бяха воини, но вече не бяха и деца.

– Месец на овесена каша и яки тренировки и ще стопиш сланината, момче – подигра се Кавъл, след като Абан си свали ризата. Офицерът удари с отвращение закръгления корем на Абан. Момчето се преви, но Джардир го улови още преди да падне и го задържа на крака, докато си поеме дъх. След като се преоблякоха, офицерите ги заведоха в общото помещение.

– Свежа кръв! – извика Керан и офицерите набутаха момчетата в просторно голо помещение, пълно с други ний’шаруми. – Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи и Абан ам’Хаман ам’Каджи! Сега те са ваши братя!

Абан се изчерви и Джардир като всяко друго момче в залата знаеше защо. Пропускайки името на баща му, Керан почти на глас бе обявил, че родителят му е кхафит – най-ниската и най-омразна каста в красианското общество. Кхафити бяха слабите страхливци, които не можеха да следват пътя на воина.

– Ха! Водите ни синчето на дебел свинеяд и някакъв мършав мишок! – извика най-едрият от ний’шарумите. – Хвърляйте ги обратно!

Всички момчета се разсмяха.

Офицер Керан изръмжа и удари с юмрук момчето по лицето. То падна тежко на земята и захрачи кръв. Смехът утихна.

– Като захвърлиш бидото, тогава се подигравай, Хасик – каза Керан. – Дотогава всички сте мършави свинеядски кхафитски мишоци.

След тези думи той и Кавъл се обърнаха и с тежка стъпка се отправиха към изхода.

– Ще си платите за това, мишоци – каза Хасик, завършвайки заплахата със странно просвиркване. Откъсна разхлабения зъб от устата си и го метна по Абан, който трепна, щом го уцелиха. Джардир застана пред него и се озъби, но Хасик и групичката му вече вървяха в обратната посока.

* * *

Скоро след като пристигнаха на всички им раздадоха паници и изкараха казана с овесената каша. Прегладнелият Джардир се втурна право към казана, но дори той не беше по-бърз от Абан. В същия миг обаче един от по-големите им препречи пътя.

– Мислите да ядете преди мен? – попита той настъпателно. Блъсна Джардир в Абан и двамата се строполиха на земята.

– Ставайте, ако искате да ядете – каза офицерът, който беше донесъл кашата. – Момчетата в края на опашката остават гладни.

Абан изписка и двамата скочиха на крака. Повечето момчета вече се бяха наредили грубо по ръст и сила, начело с Хасик. В края на опашката се бореха ожесточено най-малките момчета да не би да се озоват на последните места.

– Какво ще правим? – попита Абан.

– Ще се наредим на тази опашка – отвърна Джардир, сграбчи ръката на приятеля си и го завлече към средата на опашката, където момчетата не бяха така охранени като Абан. – Баща ми казваше, че да се покажеш слаб, е по-лошо, отколкото да се почувстваш такъв.

– Ама аз не умея да се бия! – възрази разтреперилият се Абан.

– Тъкмо сега ще се научиш – отвърна Джардир. – Аз ще поваля някой, а ти се просни върху него.

– Е, това го мога – съгласи се Абан. Джардир ги отведе при момче, което им се озъби нападателно. То изпъчи гърди и се изправи срещу Абан, по-едрия от двамата.

– Обратно в края на опашката, нови мишоци! – изръмжа непоз-натият.

Джардир не продума – удари го с юмрук в корема и го ритна в коленете. Щом момчето падна, Абан се стовари на свой ред върху него като пясъчникова колона. Докато се изправи отново, Джардир вече беше заел мястото на момчето на опашката. Изгледа свирепо тези зад себе си и те направиха място за Абан.

Наградата им беше по един-единствен черпак каша, който плиснаха в паниците им.

– Това ли е всичко? – попита потресено Абан. Сервиращият го погледна гневно и Джардир веднага пришпори приятеля си нататък. Ъглите на помещението вече бяха заети от по-големите момчета и двамата се отдръпнаха към една от стените.

– Ще умра от глад само с това – каза Абан, разбърквайки воднистата каша в паницата си.

– Пак сме по-добре от други – каза Джардир и посочи две натъртени момчета, за които не бе останало нищо. – Можеш да вземеш малко от моята – допълни той, щом видя, че тази мисъл не ободри Абан. – Аз и вкъщи не получавах много повече.

* * *

Спаха на пясъчниковия под в помещението, а от студа ги пазеха само едни тънички одеяла. Свикнал да се сгушва до майка си и сестрите си, Джардир се примъкна към топлото туловище на Абан. В далечината се чу рогът на Шарак и Джардир разбра, че е започнала битка. Доста време му бе нужно, докато заспи, но накрая се унесе в сънища за слава.

Сепна се от сън, когато друго тънко одеяло покри лицето му. С всички сили се опита да се освободи, но някой усука одеялото зад главата му и го захвана здраво. Джардир чу близкия, заглъхнал писък на Абан.

Ударите заваляха по него от всички страни, като юмруците и ритниците му изкараха въздуха от дробовете и затрещяха в главата му. Джардир размахваше бясно крайници, но макар да усещаше, че някои от ударите му уцелват, те с нищо не попречиха на яростната атака. Не след дълго единствено задушаващото го одеяло държеше безжизненото му тяло изправено.

Тъкмо когато реши, че е на прага на силите си и ще умре, без да си е извоювал нито път към рая, нито слава, се чу познат глас.

– Добре дошли в Каджи’шараджа, мишоци – изсвирукаха ш-тата през липсващия зъб на Хасик. Одеялата се отпуснаха и двамата се строполиха на земята.

Другите момчета се разсмяха и се върнаха обратно в постелите си, а Джардир и Абан се свиха и заплакаха в мрака.

* * *

– Изправи се – изсъска Джардир, докато чакаха сутрешната проверка.

– Не мога – захленчи Абан. – Не съм мигнал и дори костите ме болят.

– Не го показвай – каза Джардир. – Баща ми казваше, че най-слабата камила привлича вълците.

– Моят пък ми казваше да се крия, докато вълците не си отидат – отвърна Абан.

– Какво сте се разприказвали? – изрева Кавъл. – Даматът идва да ви провери, жалки нищожества такива.

Той и Керан не обърнаха никакво внимание на раните и синините на двете момчета, докато ги подминаваха. Лявото око на Джардир се беше подуло така, че едва виждаше, но офицерите не отчетоха нищо, освен прегърбената стойка на Абан.

– Изправи се! – каза Керан, а Кавъл подсили заповедта като шибна краката на Абан с кожен каиш. Момчето извика от болка и едва не падна, но Джардир го задържа навреме.

Дочу се кикот и Джардир се озъби на Хасик, който само му се подсмихна в отговор.

Истината беше, че Джардир не се чувстваше по-добре от Абан – просто не го показваше. Въпреки че му се виеше свят и крайниците го боляха, Джардир стоеше с изпънат гръб и следеше всичко със здравото си око, докато Дама Кхеват приближаваше. Офицерите отстъпиха назад пред духовника и му се поклониха покорно.

– Тъжен ден е днес, щом воините на каджи, потомците на Шар’Дама Ка, самият Избавител, се оказват такава жалка сган – изхили се дама Кхеват и се изплю в прахта. – Майките ви трябва да са смесили семето на мъжете си с камилска пикня.

– Това е лъжа! – извика Джардир, преди да се опомни. Абан го погледна изумено, но Джардир не можеше да преглътне подобна обида. Когато Керан скочи към него със страховита бързина, Джардир осъзна, че е направил ужасна грешка. Каишът на офицера остави огнена бразда по голата плът на момчето и го събори на земята.

Но дал’шарумът не спря до там.

– Ако даматът ви казва, че сте рожби на пикня, значи сте такива! – изкрещя той и продължи да плющи по Джардир. Тъй като беше само по бидо, нищо друго не защитаваше Джардир от ударите. Всеки път щом се извиеше или обърнеше, за да предпази раните си, Керан намираше чисто нова кожа, която да свали. Момчето викаше, но това само поощряваше нападателят.

– Достатъчно – рече Кхеват. Ударите спряха на мига.

– Сега рожба на пикня ли си? – попита Керан.

Джардир усещаше крайниците си като мокър хляб, докато се опитваше да се изправи на крака. Не свали поглед от каиша, който беше високо и в готовност. Момчето знаеше, че ако продължи с безо-чието си, офицерът ще го убие. Тогава ще умре безславно и духът му ще прекара хилядолетия с кхафитите извън портите на рая, ще наднича вътре към онези в обятията на Еверам и ще чака да се прероди. Тази мисъл го ужаси, но не можеше да се откаже от името на баща си – единственото нещо на този свят, което притежаваше.

– Аз съм Ахман, син на Хошкамин от рода Джардир – каза той с цялото спокойствие, на което беше способен. Чу как останалите момчета ахнаха и той се стегна за следващата атака.

Лицето на Керан се разкриви от гняв и той вдигна каиша, но един малък жест от страна на дама Кхеват го спря.

– Познавах баща ти, момче – каза Кхеват. – Беше достоен мъж, но през краткия си живот не успя да се прослави.

– Тогава аз ще се прославя и за двама ни – зарече се Джардир.

Дама Кхеват изсумтя.

– Може и да успееш. Но няма да е днес. Днес си по-низък от кхафит. – той се обърна към Керан. – Хвърлете го в отпадъчната яма, та да го опикаят и осерат истински мъже.

Офицерът се усмихна и фрасна Джардир в корема. Момчето се преви, а Керан го сграбчи за косата и го завлече към ямите. Джардир очакваше да види нова самодоволна усмивка по лицето на Хасик и го погледна на минаване, но по-големият, както и останалите съб-рали се ний’шаруми стояха изумени и пребледнели от страх.

* * *

Еверам съзря студения мрак на Ний и не бе доволен. Той създаде слънцето, за да свети и грее, и да отблъсне нищото. Той създаде Ала, света, и го пусна да се върти около слънцето. Той създаде човека и животните, които да му служат, и погледа как Неговото слънце им дава живот и любов.

Минеше ли денят обаче, Ала се срещаше с мрака на Ний и създанията на Еверам се страхуваха. Затова Той направи луната и звездите – за да отразяват слънчевата светлина и да напомнят на съществата, че и в нощта не са забравени.

Еверам направи това и беше доволен.

Но и Ний имаше Своя воля. Тя погледна сътворението, което рушеше Нейната съвършена тъмнина, и се разгневи. Посегна да унищожи Ала, но Еверам беше бърз и ръката Ѝ бе възпряна.

Еверам обаче не бе достатъчно бърз, за да предотврати изцяло Нейното влияние. Дори лекият допир на черните Ѝ пръсти изроди чума в съвършения му свят. Мастиленочерният мрак на Нейното зло се разтече по камъни и пясък, разнесе се с ветровете и като мазно петно потъмни чистата вода на Ала. Профуча през горите и през течния огън, който клокочеше изпод земята.

И на тези места алагаите пуснаха корени и израснаха. Те бяха изчадия на мрака с една-едничка цел да обезсъздават, а за радост избиваха съществата на Еверам.

Но, о, обърна се светът и слънцето хвърли светлина и топлина върху Нийските изчадия от студен мрак и те бяха погубени. Този, който даряваше живот, изпепели техния не-живот и алагаите крещяха.

Отчаяни, те потърсиха избавление в сенките. Просмукаха се дълбоко в земята и заразиха самото ѝ ядро.

Там, в мрачната бездна, която бе началото на сътворението, растеше Алагай’тинг Ка, Майката на демоните. Слугиня на самата Ний, тя чакаше светът да се обърне, за да изпрати отново децата си навън да съсипят сътворението.

Еверам видя това и посегна да избави Своя свят от злото, ала Ний беше бърза и ръката Му бе възпряна.

Но той също докосна света за последно и даде на човеците средства, та да преобърнат магията на алагаите срещу самите тях. Даде им защити.

Влязъл в схватка в името на всичко, което бе сътворил, Еверам нямаше друг избор, освен да обърне гръб на света и да се отдаде изцяло на вечната борба срещу студената сила на Ний.

И както на небето, така и на земята.

Дните през първия месец на Джардир в шараджа по нищо не се отличаваха един от друг. По изгрев офицерите изкарваха всички ний’шаруми на жаркото слънце, където стояха часове наред, докато даматът говореше в прослава на величието на Еверам. Коремите на момчетата бяха празни, а краката им отмалели от напрягане и липса на сън, но те не роптаеха. Щом видяха как Джардир се завърна от наказанието си, вонящ и кървав, си взеха поука да се подчиняват безпрекословно.

Офицер Керан шибна Джардир с каиша си.

– Защо се мъчиш? – каза той настървено.

– Заради алагаите! – извика Джардир.

Керан се обърна и шибна Абан.

– Защо ни е нужен Хану Паш?

– Заради алагаите! – изпищя Абан.

– Без алагаите целият свят щеше да е Небесен рай, окъпан в любовта на Еверам – каза Дама Кхеват.

Офицерският каиш отново изплющя по гърба на Джардир. След наглата му постъпка от първия ден сега му се налагаше да търпи по два удара на всеки един, който получаваха другите момчета.

– Каква е целта ти в живота? – изкрещя Керан.

– Да убивам алагаи! – извика Джардир.

Ръката на командира се стрелна напред, сграбчи момчето за врата и го придърпа към себе си.

– И как ще умреш? – тихо попита той.

– От ноктите на алагай – задавено рече Джардир. Офицерът го пусна и момчето успя да си поеме дъх, но без да губи време, застана отново нащрек, преди Керан да си намери нова причина да го удари.

– От ноктите на алагай! – извика Кхеват. – Дал’шарумите не умират от старост в леглата си! Не падат в жертва на болест или глад! Дал’шарумите умират на бойното поле и заслужено отиват в рая. Наслаждават се на величието на Еверам, къпят се и пият от реките от сладко, студено мляко и се наслаждават на своите безброй девици, отдадени единствено на тях.

– Смърт на алагаите! – извикаха момчетата начаса и заудряха с юмруци във въздуха. – Слава на Еверам!

След тези сеанси им раздаваха паниците и разпределяха овесената каша. Никога не стигаше за всички и всеки ден не едно момче оставаше гладно. Най-предните места бяха запазени за по-големите и по-едри момчета, с Хасик начело, и те първи пълнеха купите си, но дори така не получаваха повече от черпак на глава. Ако някой си сипеше повече или разлееше каша при спречкване край казана, рискуваше да си навлече гнева на вездесъщите офицери.

Докато големите момчета се хранеха, малките и слаби ний’шаруми се бореха с всички сили помежду си за място на опашката. След побоя от първата нощ и деня, прекаран в ямата, Джардир дълго време не беше в състояние да се бие, но Абан вече умело използваше своето оръжие – тежестта си – и винаги им осигуряваше място, пък макар и почти в края на опашката.

Щом паниците се опразваха, обучението започваше.

Имаше трасета с препятствия за трениране на издръжливостта и дълги сесии по шарукин – серии движения, които изграждаха формите на шарусахк. Учеха се да маршируват и да се движат в крак дори докато бързат. Без нищо в стомасите си, освен рядката каша, момчетата заприличаха на върховете на копия – тънки и здрави като оръжията, с които се упражняваха.

Понякога офицерите изпращаха по няколко момчета да устроят засада на ний’шарумите от някое съседно шараджи и да ги пребият жестоко. Никъде не беше безопасно, дори в отпадъчните ями. Понякога по-големите момчета като Хасик и приятелите му се нахвърляха в гръб на победените момчета другоплеменници и проникваха в тях, сякаш бяха жени. Това беше тежък позор и на Джардир му се бе налагало да срита между краката не един нападател, за да избегне сам подобна участ. Веднъж едно момче от маджах успя да свали бидото на Абан, но Джардир така ритна нападателя в лицето, че от носа му рукна кръв.

– Маджах могат всеки момент да превземат някой кладенец – каза Кавъл на Джардир, когато момчетата отидоха при него след нападението – или нанджи да откраднат жените ни. Трябва да сме нащрек всяка секунда, всеки ден – или си нападател, или си жертва.

– Мразя това място – захленчи Абан, вече готов да заплаче, след като офицерът си тръгна. – Нямам търпение да дойде Последната четвърт, когато ще се прибера при майка ми и сестрите ми, макар да е само до новолунието.

Джардир поклати глава.

– Той беше прав. Миг невнимание може да ти струва живота. – момчето сви юмрук. – С баща ми може да се е случило така, но с мен няма.

След като приключваха с обучението за деня, офицерите се оттег-ляха и идваха по-големите момчета, за да наглеждат повторенията. Наместниците обаче също не се свеняха да наказват като дал’шаруми.

– Коленете да са сгънати при завъртане, мишок – изрева Хасик, докато Джардир изпълняваше сложен шарукин. За да придаде по-голяма тежест на съвета си, ритна Джардир зад коленете и го повали на земята.

– Този пикльов син не може да направи едно просто завъртане! – извика през смях Хасик на останалите момчета. С-тата му все още свирукаха заради дупката от зъба, който Керан му бе избил.

Джардир изрева и се нахвърли на по-голямото момче. Налагаше му се да изпълнява заповедите на даматите и дал’шарумите, но Хасик беше само един ний’шарум и Джардир нямаше да позволи подобни типове да ръсят обиди по адрес на баща му.

Хасик обаче беше с пет години по-голям от Джардир и скоро щеше да свали бидото. Беше много по-едър и зад гърба си имаше дългогодишен опит със смъртоносното изкуство за ръкопашен бой. Улови китката на Джардир, изви я, като изпъна ръката му, и щом се завъртя, заби лакътя си здраво в хванатия в ключ крайник.

Джардир чу хрущенето и видя как кокалът му разкъса кожата, но последва дълъг миг на назряващ ужас, след което острата болка го заля.

Той изкрещя.

Хасик запуши устата на Джардир, пресичайки виковете му, и го придърпа.

– Нападни ме още веднъж, пикльов сине, и ще те убия – зарече се той.

* * *

Абан прехвърли здравата ръка на Джардир около врата си и почти изцяло го пренесе до шатрата на дама’тингата в края на тренировъчните площадки. Щом наближиха, вратата на палатката се открехна, сякаш някой ги бе очаквал. Висока жена, облечена от глава до пети в бяло, като само ръцете и очите ѝ бяха на показ, задържа капака отворен. Тя посочи маса вътре и Абан побърза да остави Джардир на нея, до момиче, което също бе облечено в бяло като дама’тингата. Лицето му обаче, младо и красиво, не беше покрито.

Дама’тингите не говореха с ний’шаруми.

След като Джардир вече бе на масата, Абан се поклони дълбоко. Дама’тингата кимна към капаците и той се втурна презглава нататък. Хората казваха, че дама’тингите виждат в бъдещето и могат да предскажат смъртта на човек само като го погледнат.

Жената, която се явяваше като бяла мъглявина за размътения поглед на Джардир, се понесе към него. Той не можеше да прецени дали е млада, или стара, красива, или грозна, строга, или отстъпчива. Изглеждаше, сякаш бе отвъд подобни дреболии. Предаността ѝ към Еверам я издигаше над всички простосмъртни тревоги.

Момичето взе малка пръчка, омотана в бяло сукно, сложи я в устата на Джардир и нежно бутна челюстта му. Джардир схвана и захапа.

– Дал’шарумите прегръщат своята болка – прошепна момичето, докато дама’тингата отиваше при друга маса, за да вземе инструменти.

Раната запари силно, докато дама’тингата я почистваше, но истинската болка избухна, щом жената изви ръката му, за да намести костта. Джардир захапа здраво пръчката и се опита да послуша съвета на момичето, като се открие изцяло за страданието, въпреки че не разбираше напълно какво означава това. За миг болката му се стори непоносима, но после момчето сякаш премина през някаква врата и страданието му се отдалечи – превърна се в страдание, за което той знаеше, но не го засягаше. Челюстта му се отпусна и оттам изпадна вече ненужната пръчка.

Когато Джардир се успокои насред болката, той се обърна, за да види дама’тингата. Тя действаше хладнокръвно и умело, шептейки молитви към Еверам, докато зашиваше кожа и мускули. Смля билки на каша, с която намаза обилно раната. После му сложи чиста превръзка, пропита с гъста бяла смес.

Тя го вдигна от масата с учудваща сила и го сложи на твърдо болнично легло. Допря манерка до устните му и след като отпи, Джардир веднага усети топлина и замайване.

Дама’тингата се обърна и си тръгна, но момичето се спря за момент.

– Костите стават по-силни, след като ги счупиш – прошепна тя утешително, докато Джардир се унасяше в сън.

* * *

Събуди се и видя момичето, седнало до леглото му. То бе притиснало влажен компрес към челото на Джардир. Явно студенината на плата го беше събудила. Очите на момчето зашариха по откритото ѝ лице. Някога бе смятал майка си за красива, но нейната красота не бе нищо в сравнение с тази на момичето.

– Младият воин се събуди – каза то и му се усмихна.

– Ти говориш – изрече Джардир през изсъхнали устни. Ръката му сякаш бе зазидана в бял камък. Превръзката на дама’тингата се беше втвърдила по време на съня му.

– Да не би да съм животно, че да не мога? – попита момичето.

– С мен, имам предвид – каза Джардир. – Аз съм само ний’шарум.

И още не съм и наполовина достоен за теб – допълни той наум.

Момичето кимна.

– А аз съм ний’дама’тинга. Скоро ще заслужа булото си, но дотогава мога да говоря с когото си поискам.

Тя остави компреса настрана и поднесе димяща паница овесена каша към устните му.

– Предполагам, че в Каджи’шараджа ви измъчват от глад. Яж. Това ще помогне на заклинанията на дама’тингата да те излекуват.

Джардир бързо изгълта топлата храна.

– Как се казваш? – попита той, когато приключи.

Момичето се усмихна и избърса устата му с мека кърпа.

– Доста дръзко за момче, което е едва дорасло за бидото си.

– Извинявай – каза Джардир.

Тя се засмя.

– Човек не бива да се извинява за дързост. Еверам не таи любов към плашливите. Казвам се Иневера.

– Както повелява Еверам – преведе Джардир.

Това бе често срещан израз в Красия. Иневера кимна.

– Ахман – представи се Джардир, – син на Хошкамин.

Момичето кимна, сякаш бе чуло нещо наистина важно, но в очите ѝ личеше закачливост.

* * *

– Силен е и вече може да се върне на тренировки – каза дама’тингата на Керан на другия ден, – но ще трябва да се храни редовно и ако ръката му пострада отново, преди да сваля превръзките, ще държа вас отговорен.

Офицерът се поклони.

– Ще се съобразим с волята на дама’тингата.

Джардир получи паницата си и го пуснаха да се нареди най-отпред на опашката. Никое друго момче, дори Хасик, не посмя да се възпротиви на решението, но Джардир усещаше недоволните им погледи на гърба си. Той би предпочел да се бие за храната си дори с гипсирана ръка, вместо да търпи тези вторачени погледи, но дама’тингата бе дала заповед. Ако не ядеше по своя воля, офицерите щяха да му натъпчат кашата в гърлото.

– Ще се оправиш ли? – попита Абан, докато хапваха на обичайното си място.

Джардир кимна.

– Костите стават по-силни, след като ги счупиш.

– Аз бих предпочел да не изпробвам това – каза Абан.

Джардир сви рамене.

– Поне утре започва Последната четвърт – продължи Абан. – Ще можеш да се прибереш за няколко дни.

Джардир погледна гипса и се почувства дълбоко засрамен. Нямаше начин да го скрие от майка си и сестрите си. Беше прекарал толкова кратко време в шараджа, а вече ги бе опозорил.

* * *

Последната четвърт беше тридневният период преди новолунието, когато според поверието Ний беше в стихията си. През това време момчетата в Хану Паш си отиваха вкъщи при семейс-твата си, за да могат бащите им да видят своите и да си припомнят за какво се борят в нощта.

Но бащата на Джардир беше починал, а и момчето се съмняваше, че щеше да изпълни сърцето на баща си с гордост, дори да бе сред живите. Когато се прибра, майка му Кадживах не отвори дума за ръката му, но по-малките сестри на Джардир не проявиха същата сдържаност.

Джардир бе свикнал да живее само по бидо и сандали сред останалите ний’шаруми. Сред сестрите си, всяка от които бе покрита от глава до пети в жълто-кафява роба, разкриваща единствено ръцете и лицата им, той се почувства гол, а нямаше и начин да скрие гипса си.

– Какво се е случило с ръката ти? – попита най-малката му сестра Ханя веднага щом той пристигна.

– Счупих я на тренировка – отвърна Джардир.

– Как? – попита Имисандре, най-голямата от сестрите, с която Джардир бе най-близък. Тя положи длан на здравата му ръка.

Този състрадателен жест, някога представлявал балсам за душата на Джардир, сега усили десетократно срама му. Той дръпна ръката си.

– Счупи се по време на тренировка по шарусахк. Няма ѝ нищо.

– Колко момчета бяха нужни? – попита Ханя и Джардир се сети за онзи път, когато бе набил две по-големи момчета на пазара, след като едното ѝ се беше подиграло. – Обзалагам се, че са били поне десет.

Джардир се намръщи.

– Едно – сопна ѝ се той.

Хошвах, средната му сестра, поклати глава.

– Трябва да е бил три метра висок.

На Джардир му се щеше да изкрещи.

– Стига сте тормозили брат си! – сряза ги Кадживах. – Пригответе му място на масата и го оставете на мира.

Ханя взе сандалите на Джардир, а Имисандре издърпа пейката към главното място на масата. Нямаше възглавници, но тя постла върху дървото чиста кърпа, където да седне. След месец седене на пода в шараджа дори това му се струваше като разкош. Хошвах бързо разнасяше нащърбените глинени паници, които Кадживах пълнеше от врящото гърне.

Семейството на Джардир вечеряше най-често с обикновен кус-кус, но Кадживах спестяваше от помощите си и на Последната четвърт винаги добавяше зеленчуци и подправки. На този първи ден, когато се прибра вкъщи от Хану Паш, Джардир намери в паницата си дори няколко твърди парченца месо от неопределен източник. Толкова храна не беше виждал от доста време, а още по-малко такава, която да лъха на майчина обич, но Джардир осъзна, че няма апетит, особено след като видя, че в паниците на майка му и сестрите му парченцата месо липсваха. Той се насили да изя-де храната, за да не обиди майка си, ала самият факт, че ядеше с лявата, а не с дясната си ръка, само подсили срама му.

След вечеря те се молеха като едно семейство, докато не чуха призива от минаретата на Шарик Хора, който оповестяваше падането на мрака. Според евджахския закон след този призив всички жени и деца трябваше да се скрият под земята.

Дори скромната колиба на Кадживах имаше преградено и защитено мазе, свързано с Подградието – необятна мрежа от тунели, които водеха към всички точки на Пустинното копие в случай на пробив.

– Слизайте долу – подкани Кадживах сестрите му. – Аз ще си поговоря насаме с брат ви. – Момичетата изпълниха заръката ѝ и Кадживах махна на Джардир да дойде в ъгъла, където висяха копието и щитът на баща му.

Както винаги, оръжията сякаш го гледаха отвисоко и го преценяваха. Джардир усети цялата тежест на гипса си, но имаше и друго, което му тежеше дори повече. Той погледна майка си.

– Дама Кхеват каза, че татко не е умрял с чест – рече Джардир.

– Значи Дама Кхеват не е познавал баща ти така, както аз го познавах – отвърна Кадживах. – Той не изричаше лъжа и никога не ми е посягал, дори след като му родих три дъщери една след друга. Даряваше ме с деца и слагаше месо в стомасите ни.

Тя погледна Джардир в очите.

– В тези неща има толкова чест, колкото в избиването на алагаи. Повтори си това на слънчева светлина и го запомни.

Джардир кимна.

– Добре.

– Сега носиш бидото – продължи Кадживах. – Това значи, че вече не си малко дете и не можеш да слезеш с нас. Трябва да чакаш на вратата.

Джардир кимна.

– Не ме е страх.

– А може би трябва – отвърна Кадживах. – Според Евджаха при Последната четвърт Алагай Ка, бащата на демоните, дебне на повърхността на Ала.

– Дори той не би могъл да премине през воините на Пустинно копие – заяви Джардир.

Кадживах стана и взе копието на Хошкамин от стената.

– Може би е така – каза тя и тикна оръжието в здравата му лява ръка, – но ако премине, на теб се пада да ни опазиш от него.

Покъртен, Джардир взе оръжието и Кадживах му кимна веднъж, преди да последва надолу сестрите му. Джардир веднага зас-тана с изправен гръб до вратата и прекара там тази, както и следващите две нощи.

* * *

– Трябва ми мишена – каза Джардир. – Дама’тингата ще ми махне гипса и ще ми се наложи да се върна на опашката за ядене.

– Можем да действаме заедно – предложи Абан, – както преди.

Джардир поклати глава.

– Ако се възползвам от помощта ти, ще решат, че съм слаб. Трябва да им покажа, че съм станал по-здрав отпреди, иначе всички ще ме вземат за лесна плячка.

Абан кимна, обмисляйки проблема.

– Ще трябва да атакуваш някое по-предно място от тези, които заемаше преди, но да не е чак толкова напред, че да разгневиш Хасик и приятелчетата му.

– Мислиш като търговец – отбеляза Джардир.

Абан се усмихна.

– Отраснал съм на пазара.

През следващите няколко дни те внимателно наблюдаваха опашката, насочили погледи малко след средата, където Джардир бе чакал преди травмата. Момчетата там бяха с няколко години по-големи и далеч по-едри от него. Двамата набелязаха възможни мишени и оттам насетне не ги изпуснаха от очи дори за миг по време на тренировки.

Тренировките протичаха точно както преди. Твърдият гипс държеше намясто ръката на Джардир, докато прескачаше препятствия на бегом, а офицерите го караха да хвърля копията и мрежите с лява ръка. Той не получаваше никакво специално отношение, а и да можеше, не би го поискал. Каишът плющеше по гърба му не по-рядко отпреди, а Джардир го приветстваше и прегръщаше болката, защото беше наясно, че всеки удар доказва на останалите момчета неговата сила въпреки травмата му.

Минаха седмици, а Джардир работеше усилено над шарукин винаги щом му се удадеше възможност – дори си повтаряше формите наум всяка вечер, преди да заспи. С изненада разбра, че може да хвърля и удря с лявата си ръка също толкова добре, колкото с дясната. Даже започна да налага противниците си с гипса, прегръщайки болката, която го помиташе като гореща пустинна буря. Знаеше, че след като дама’тингата най-накрая среже отливката, ръката му щеше да е още по-здрава след травмата.

– Най-добре да е Джурим – предложи накрая Абан вечерта, преди да свалят гипса на Джардир. – Той е висок и силен, но си заб-равя уроците и тръгне ли да се бие, ще разчита само на силата си, за да пребори противника.

Джардир кимна.

– Може би да. Бавен е и ако го надвия, после никой не би посмял да се изправи срещу мен. Но аз си мислех по-скоро за Шанджат. – той кимна към едно слабо момче на опашката точно пред Джурим.

Абан поклати глава.

– Размерът му хич да не те мами. Има си причини Шанджат да е пред Джурим. Ръцете и краката му бият като камшици.

– Но точността му бяга – отвърна Джардир. – И като не уцели, губи равновесие.

– А това става рядко – предупреди го Абан. – Имаш по-добри шансове да победиш Джурим. Не се пазари за прекалено много, да не ти потъне цялата сделка.

В късното утро на другия ден Джардир се върна от шатрата на дама’тингата, а момчетата вече се бяха наредили на опашката за каша. Джардир си пое дълбоко въздух, стегна дясната си ръка и закрачи напред, право към средата на опашката. Абан вече си беше на мястото, доста по-назад, и както се бяха разбрали по-рано, нямаше да му помага.

Най-слабата камила привлича вълците – чу той гласа на баща си и този простичък съвет го накара да се окопити въпреки страховете си.

– Сакатият, марш отзад на опашката! – изрева Шанджат, като го видя да приближава.

Джардир не му обърна внимание и се насили да се усмихне широко.

– Еверам на светло да те държи, че си ми запазил мястото – рече той.

Шанджат се опули от изумление. Той бе с три години по-голям от Джардир и значително по-едър. Поколеба се за миг и Джардир се възползва от случая, за да го изблъска от опашката.

Големият се препъна назад, но беше ловък и се задържа на крака, като възвърна равновесието си, надигайки облак прах. Джардир имаше възможност да го спъне с един ритник в ръцете или краката още докато се олюлява, но на него му трябваше нещо повече от обикновена победа, щом целта му бе да се предпази от слухове, че след травмата е станал по-слаб.

Нададоха се възторжени викове и опашката за каша направи кръг около двете момчета. Изуменият поглед на Шанджат се изпари и физиономията му се разкриви от ярост, докато нанасяше здравите си ответни удари.

Джардир се носеше като танцьор, избягвайки първите юмруци и ритници на Шанджат, които бяха точно толкова бързи, колкото Абан бе предрекъл. Накрая, както се предполагаше, Шанджат замахна бясно и след като ударът му не срещна целта си, момчето изгуби равновесие. Джардир отстъпи вляво, залегна за юмрука и вкара десния си лакът в бъбрека на Шанджат, сякаш беше копие. Шанджат изкрещя от болка и залитна.

Джардир се стрелна зад него, удари го още веднъж с лакът в гърба и го просна на земята. Ръката на Джардир бе слаба и бледа след изкараните седмици в гипса, но наистина усещаше кокалите си по-здрави, точно както му бе казала дама’тингата.

Шанджат обаче хвана глезена на Джардир и го повали под себе си. Сборичкаха се в прахта, където теглото на Шанджат и по-широкият му обхват играеха в негова полза. Направи ключ на главата на Джардир, като с лявата си ръка захвана дясната, която беше увита около трахеята на Джардир.

Светът започна да притъмнява пред очите на Джардир и той с уплаха осъзна, че може да е налапал прекалено голям залък. Изведнъж обаче реши да прегърне усещането, както правеше с болката, и да не се отказва. Ритна здраво зад себе си и кракът му се заби в чатала на Шанджат, който с крясък отпусна хватката си. Джардир се отскубна със завъртане и се доближи до ставите на Шанджат, така че ударите на по-голямото момче не набираха достатъчно сила, ако въобще стигаха Джардир. Бавно и с тежки усилия Джардир се намести зад гърба на Шанджат, като го удряше по всички уязвими места – очи, гърло, корем.

Най-накрая, застанал в удобна позиция, Джардир хвана дясната ръка на Шанджат, изви я назад и с цялата си тежест удари момчето в гърба с две колена. Щом усети, че лакътят на Шанджат се стегна, Джардир подпря ръката на рамото си и я повдигна нагоре.

– Аааааа! – извика Шанджат и Джардир разбра, че от тази позиция би могъл лесно да му счупи ръката, както Хасик бе сторил с него.

– Ти ми пазеше мястото, нали така? – попита Джардир на висок глас.

– Ще те убия, мишок! – изкрещя Шанджат, удряйки по прах-та със свободната си ръка, докато се извиваше и мяташе, но при всичките си усилия не можа да отмести Джардир.

– Кажи го! – настоя Джардир и вдигна още по-високо ръката на Шанджат. Усети напрежението в крайника и бе наясно, че едва ли ще издържи много повече.

– По-скоро ще се метна в бездната на Ний! – извика Шанджат.

Джардир сви рамене.

– Костите стават по-здрави, след като ги счупиш. Приятно прекарване с дама’тингата.

Повдигна ръката и чу как кокалът изхрущя и мускулът се разкъса. Шанджат зави от болка.

Джардир бавно се изправи и огледа насъбралите се момчета, за да види дали не иска някой друг да го предизвика, но макар да имаше много опулени очи, никой не изглеждаше готов да отмъсти за ревящия в прахта Шанджат.

– Настрана! – извика офицер Кавъл, избутвайки момчетата от пътя си. Погледна Шанджат, после Джардир.

– Да ти се не надява човек, момче – изръмжа той.

После извика:

– Връщайте се на опашката или ще изсипем казана в отпадъчните ями!

Момчетата бързо се стекоха обратно по местата си, но Джардир повика Абан насред суматохата и му направи знак да застане зад него на опашката.

– Ей! – извика Джурим, но Джардир го изгледа свирепо и момчето се отдръпна, за да направи място на Абан.

Кавъл ритна Шанджат.

– Ставай, мишок! – извика той. – Не са ти счупили краката, така че не очаквай да те носим до дама’тингата, особено след като те надви един недорасляк!

Сграбчи Шанджат за здравата ръка, издърпа момчето на крака и го завлече към шатрата лечебница. Хлапаците от опашката нададоха подигравателни викове и засвиркаха след ранения.

– Не разбирам – каза Абан. – Защо той просто не се предаде?

– Защото е воин – каза Джардир. – Ти ще се предадеш ли, ако те погнат алагаи?

Абан потрепери при мисълта.

– Това е различно.

Джардир поклати глава.

– Не, не е.

* * *

Хасик и останалите по-големи момчета започнаха тренировки в Лабиринта скоро след като Джардир махна гипса. Те свалиха бидата след година на бойното поле и онези от тях, които оцеляха, заедно с Хасик вече крачеха из тренировъчните площадки с новите си черни одежди и посещаваха знатния харем. Както всички дал’шаруми и те оттук нататък не искаха да имат нищо общо с ний’шарумите.

Времето течеше бързо за Джардир, дните се преливаха един в друг в безкрайна върволица. Сутрините слушаше как даматът възхвалява Еверам и племето каджи. Учеше за останалите красиански племена, защо бяха по-низши и защо маджах бяха най-слепи за истините на Еверам. Даматът им говореше и за други страни, както и за страхливите чини на север, които са захвърлили копията и живеят като кхафити, в страх от алагаите.

Джардир никога не беше доволен от мястото им на опашката за овесена каша и не спираше да мисли как да се придвижи напред, където паниците бяха по-пълни. Набелязваше си момчета на по-предни места и един по един ги изпращаше в шатрата на дама’тингата, а със себе си на опашката винаги водеше и Абан. На единайсет Джардир вече им бе извоювал места в началото, пред няколко от по-големите момчета, които гледаха да спазват дистанция.

Следобедите прекарваха в тренировки или тичане като мишени за мрежарите от дал’шарум. През нощта Джардир лежеше на студения камък на пода на Каджи’шараджа, напрягаше слуха си, за да чуе шумовете от алагай’шарак отвън, и мечтаеше за деня, когато ще застане редом с истинските мъже.

С напредването на Хану Паш някои от момчетата биваха избирани от дамата за специално обучение и тръгваха по пътя за белите одежди. Те напускаха Каджи’шараджа и повече никой не ги чуваше. Честта да бъде избран за дама подмина Джардир, но това никак не го засегна. Нямаше никакво желание да прекара дните си в четене на древни писания или в гръмогласни възхвали на Еверам. Той бе роден за копието.

Даматът прояви по-голям интерес към Абан, който можеше да чете и смята, но баща му бе кхафит. Даматът не прие добре този факт, макар че срамът реално не се пренасяше от бащата на синовете му.

– По-добре да се биеш – каза накрая даматът на Абан и бодна с пръст широките му гърди. Абан бе запазил много от масата си, но непрестанните сурови тренировки бяха превърнали мазнините му в мускули. Наистина израстваше като страховит воин и щом разбра, че няма да го накарат да сложи белите одежди, въздъхна с облекчение.

Други момчета, прекалено слаби или твърде бавни, бяха изхвърлени от Каджи’шараджа като кхафити и бяха принудени да носят до края на живота си жълто-кафяви дрехи като децата. Това бе далеч по-тежка участ, която хвърляше срам върху семействата им и им отнемаше надеждата да отидат в рая. Тези, които бяха воини по душа, често се записваха като примамки – дразнеха демоните и ги подмамваха до капаните в Лабиринта. Животът им не траеше дълго, но бе достоен и осигуряваше достъп до рая на онези, които инак бяха загубени.

Щом навърши дванайсет, на Джардир за пръв път му разрешиха да види Лабиринта. Офицер Керан заведе най-големите и най-силни ний’шаруми горе на гигантската защитена стена – деветметров отвесен зид от пясъчник, който гледаше към площадката за избиване на демони. Площадката някога бе представлявала цял район от града, докато Красия все още бе имала многобройно население. Беше осеяна с останките от древни колиби и десетки по-ниски пясъчникови стени. Всяка една беше по шест метра висока и издълбана със защити. Някои от зидовете покриваха огромни разстояния и правеха резки завои, докато други бяха съвсем къси или само ъгли. Заедно образуваха лабиринт, осеян със скрити ями, които бяха направени така, че да хващат и задържат алагаите до изгрева.

– Стената под краката ви – каза Керан и тропна с крак – пази нашите жени и деца, и дори кхафитите – той се изплю през стената – от алагаи. Другите стени – той махна с ръка към виещите се в далечината зидове на Лабиринта – хващат алагаите в клопка при нас.

Щом изрече това, сви юмрук и гордостта, която очевидно изпитваше, бе споделена от всички момчета. Джардир си представи как тича из лабиринта с копие и щит в ръка и сърцето му щеше да полети. По този пропит с кръв пясък го чакаше слава.

Повървяха по върха на дебелата стена, докато не стигнаха дървен мост, който се вдигаше с помощта на гигантска манивела. Той водеше към една от стените на Лабиринта. Повечето бяха свързани с каменни сводове, а останалите бяха достатъчно близо, за да се прескочи от едната на другата. Стените в Лабиринта бяха по-тънки – не повече от трийсет сантиметра на някои места.

– Върховете на стените са коварни за по-старите воини – каза Керан, – но не и за съгледвачите.

Съгледвачите бяха дал’шаруми от племената кревакх и нанджи. Носеха стълби, обковани с желязо, които достигаха три метра и половина. Стълбите можеха да се свързват една с друга или да се използват самостоятелно, а съгледвачите бяха толкова ловки, че можеха да запазят равновесие на върха на неопряна стълба и да огледат бойното поле. Съгледвачите от кревакх бяха подчинени на племето каджи, а тези от нанджи – на маджах.

– През следващата година вие, момчета, ще помагате на наблюдателите от кревакх – каза Керан, – ще следите за алагайско присъствие и ще докладвате на екипа дал’шаруми долу в Лабиринта, а също така ще изпълнявате и заръките на кай’шарумите.

Нататък денят премина в тичане по върховете на стените.

– Трябва да познавате всеки сантиметър от Лабиринта като собствените си копия! – каза Керан, докато вървяха напред. Бързи и ловки, ний’шарумите надаваха оживени викове, докато скачаха от стена на стена и минаваха по сводестите мостове. Джардир и Абан се смееха от радост.

Едрото тяло на Абан обаче не му помагаше да пази равновесие и на един по-тънък мост той се подхлъзна и падна от стената. Джардир се хвърли, за да хване ръката му, но не бе достатъчно бърз.

– Ний да ме вземе! – изруга той, когато пръстите им се докоснаха за миг и момчето полетя надолу.

Абан нададе кратък стон, преди да се удари в земята, а дори от шест метра височина Джардир видя, че краката на приятеля му са счупени.

Зад Джардир се разнесе гърлен смях като рев на камила. Той се обърна и видя Джурим да се бие по коляното.

– Абан не е никаква котка, а чиста камила! – извика Джурим.

Джардир се озъби и сви юмрук, но преди да се изправи, се появи офицер Керан.

– Мислите, че обучението ви е някакъв майтап ли? – каза той настойчиво. Още преди Джурим да успее да изпъшка някакъв отговор, Керан го хвана за бидото и го хвърли долу при Абан. Момчето, крещейки, прелетя шестте метра, удари тежко земята и повече не помръдна.

Офицерът се обърна към останалите момчета.

– Алагай’шарак не е никакъв майтап – каза той. – По-добре ще е още тук да умрете всички, отколкото да посрамите братята си в нощта.

Момчетата отстъпиха крачка назад, кимайки.

Керан се обърна към Джардир.

– Тичай да уведомиш офицер Кавъл. Той ще прати хора, които да ги отнесат до дама’тингата.

– По-бързо ще е да ги пренесем ние – осмели се да предложи Джардир, тъй като бе наясно, че съдбата на Абан може да зависи от тези няколко безценни минути.

– Само истински мъже могат да влизат в Лабиринта, ний’шарум – сряза го Керан. – Тръгвай, преди да стане тъй, че дал’шарумите да носят трима.

* * *

Джардир се промъкна толкова близо, колкото му стигна смелостта и наостри уши, за да чуе тихите думи на дама’тингата, дошла да говори с офицер Керан след овесената каша същата вечер.

– Джурим е счупил няколко кости и има силен вътрешен кръвоизлив, но ще се оправи – каза тя, сякаш обсъждаха нещо не по-важно от цвета на пясъка. Фереджето скриваше изражението ѝ напълно.

– Другият, Абан, си е счупил краката на няколко места. Ще може да ходи, но не и да тича.

– Ще може ли да се бие? – попита Керан.

– Прекалено рано е да се каже – отвърна дама’тингата.

– Ако няма да може, най-добре го убийте още сега – рече Керан. – По-добре мъртъв, отколкото кхафит.

Дама’тингата вдигна пръст срещу него и офицерът се сви.

– Не вие решавате какво ще става в шатрата на дама’тингата, дал’шарум – изсъска тя.

Офицерът веднага сплете молитвено ръце и се поклони толкова дълбоко, че брадата му едва не докосна земята.

– Моля за прошката на дама’тингата – каза той. – Не съм искал да покажа непочтителност.

Дама’тингата кимна.

– Разбира се, че не сте искали. Вие сте офицер дал’шарум и славата на поверениците ви ще се добави към вашата собствена в задгробния живот, когато ще застанете сред любимците на Еверам.

– Дама’тингата ме удостоява с огромна почит – каза Керан.

– И все пак – продължи дама’тингата – няма да ви се отрази зле да си припомните къде ви е мястото. Поискайте наказание от Дама Кхеват. Двайсет удара с алагайската опашка ще са достатъчни.

Джардир си пое рязко дъх. Алагайската опашка бе най-болезненият камшик – три еднометрови кожени каиша, в които бяха вплетени метални скоби.

– Дама’тингата е милостива – рече Керан, все още наведен нис-ко. Джардир побягна, преди някой от тях да го види и да се запита какво ли бе чул.

* * *

– Не би трябвало да си тук – изсъска Абан, когато Джардир се наведе под капака на шатрата на дама’тинг. – Ако те хванат, ще те убият!

– Исках само да видя, че си добре – отвърна Джардир. Това до голяма степен бе истина, но очите му внимателно разучаваха палатката и противно на всякакъв здрав разум се надяваха отново да зърнат Иневера. Момичето сякаш бе потънало вдън земя, откакто Джардир си бе счупил ръката, ала той не беше забравил красотата ѝ.

Абан погледна потрошените си крака, превързани здраво с втвърдяващ се гипс.

– Не знам дали някога ще се оправя, приятелю.

– Глупости – отвърна Джардир. – Костите стават по-здрави, като се счупят. Ще се върнеш на стените за нула време.

– Може би – въздъхна Абан.

Джардир прехапа устна.

– Предадох те. Обещах да те хвана, ако паднеш. Заклех се в светлината на Еверам.

Абан улови ръката на Джардир.

– Не се съмнявам, че точно така щеше да направиш. Видях как се хвърли да ме спасяваш. Не си ти виновен, че паднах. Считам клетвата ти за изпълнена.

Очите на Джардир се наляха със сълзи.

– Няма да те предам отново – обеща той.

В същия момент една от дама’тингите прекрачи безшумно отделението от вътрешната част на палатката. Обърна се към тях и срещна погледа на Джардир. Сърцето на момчето прескочи такт, а лицето му пребледня. Погледите им сякаш цяла вечност стояха приковани един в друг. Плътното бяло фередже скриваше изражението на дама’тингата.

Накрая тя посочи с глава капака за навън. Джардир кимна, изумен от невероятния си късмет. Стисна ръката на Абан за последно и се втурна навън.

* * *

– По стените ще срещате въздушни демони, но не бива да ги нападате – каза Керан, крачейки пред ний’шарумите. – Това е работа на дал’шарума, на когото служите. Важно е обаче да познавате врага.

Джардир слушаше внимателно от обичайното си място пред групата, но усещаше остро липсата на Абан до себе си. Джардир бе отраснал с три по-малки сестри, а беше срещнал Абан още на първия си ден в Каджи’шараджа. Самотата бе за него непознато чувство.

– Даматите казват, че въздушните демони живеят в четвъртия кръг на бездната на Ний – каза Керан на момчетата и посочи с копието си крилато същество, нарисувано с тебешир върху пясъчниковата стена.

– Някои, като например глупаците от племето маджах, подценяват въздушния демон, защото му липсвала здравата броня на пясъчния – продължи той, – но това да не ви подвежда. Въздушният демон е далеч от погледа на Еверам и е много по-мръсно създание. Кожата му и така ще отблъсне върха на копието ви, а бързината му го прави труден за целене. Дългите му нокти – той очерта злокобните оръжия с върха на копието си – могат да ви обезглавят още преди да усетите присъствието му, а клюновидните му зъби ще ви разкъсат лицето на една хапка.

Той се обърна към момчетата.

– И тъй, кои са слабите му страни?

Ръката на Джардир мигновено се стрелна нагоре. Офицерът кимна към него.

– Крилата – каза Джардир.

– Правилно – отвърна Керан. – Макар да са от същата здрава мембрана като кожата му, крилата на въздушния демон са опънати по хрущяла и кокала до изтъняване. Силен мъж би могъл да ги промуши с копие или да ги среже, стига острието му да е добро и съществото да е проснато на земята. Какво друго?

Ръката на Джардир отново подскочи първа. Офицерът хвърли поглед към останалите момчета, но нито едно от тях не вдигаше ръка. Джардир бе по-малък от всички с повече от две години, но другите момчета му отстъпваха и тук, както на опашката за каша. Керан му кимна.

– Ходенето им по земята е тромаво и бавно – отговори Джардир.

– Правилно – рече Керан. – Ако бъдат принудени да се приземят, въздушните демони ще се нуждаят от достатъчно дълга писта или място, на което да се покатерят и от което да литнат във въздуха. Тесните разстояния между стените в Лабиринта са замислени така, че да не им позволяват да излетят. Дал’шарумите по стените ще се опитват да ги уловят с мрежи или да ги омотаят с ласа с тежести. Ваше задължение ще бъде да съобщавате позицията им на воините долу.

Той огледа децата.

– Кой ще ми каже сигнала за „свален въздушен демон“?

Джардир вдигна бързо ръка.

* * *

Едва след три месеца Абан и Джурим се завърнаха при останалите ний’шаруми. Абан пристигна на тренировъчната площадка с тежко накуцване и като го видя, Джардир се намръщи.

– Още ли те болят краката? – попита той.

Абан кимна.

– Костите ми може и да са станали по-здрави – каза той, – но със сигурност не са по-прави.

– Още е рано – отвърна Джардир. – След време ще се оправят.

– Иневера – рече Абан. – Кой знае каква е волята на Еверам?

– Готов ли си да се бориш с опашката за каша? – попита Джардир и кимна към офицера, който носеше казана.

Абан пребледня.

– Моля те, не още – каза той – Ако краката ми пострадат, ще съм белязан завинаги.

Джардир се навъси, но кимна.

– Само не се бави много – каза той – да не би да стане тъй, че да бъдеш белязан заради бездействието си.

Като изрече тези думи, Джардир застана с него начело на опашката, а останалите момчета му направиха път като мишки пред котка и им позволиха да отнесат първите паници с каша. Неколцина изгледаха Абан злобно, но никой не се осмели да го нападне.

Джурим не се радваше на подобно предимство, а Джардир го гледаше сурово, защото си спомняше как по-голямото момче се разкиска при падането на Абан. Джурим ходеше леко схванато, но не беше като накуцващия Абан, чиято правилна походка се бе развалила. Момчетата на опашката го изгледаха ядно, но Джурим несмутимо отиде на обичайното си място зад Шанджат.

– Ей, сакатия, мястото е заето – викна Есам, друг ний’шарум, когото Джардир бе надвил. – Марш в края на опашката!

Есам го биваше в боя и Джардир наблюдаваше сблъсъка не без интерес.

Джурим се усмихна и разпери ръце, като че ли щеше да отстъпи безропотно, но Джардир забеляза начина, по който момчето разположи краката си, и не се подведе. Джурим се хвърли напред, сграбчи Есам и го повали на земята. Всичко свърши само за миг и победителят се завърна на полагащото му се място. Джардир кимна. Джурим притежаваше сърцето на истински воин. Джардир погледна Абан, който вече бе омел паницата с овес, без дори да разбере, че е имало бой, и поклати тъжно глава.

– Събирайте се тук, мишоци – извика Кавъл, след като паниците бяха натрупани на едно място. Джардир веднага отиде при офицерите, а останалите момчета го последваха.

– Какво мислиш, че става? – попита Абан.

Джардир сви рамене.

– Съвсем скоро ще разберем.

– Всички ще преминете изпитание за мъжество – рече Керан. – Ще излезете през нощта и ще разберем кой носи сърцето на воин и кой не.

Абан си пое внезапно дъх от страх, а Джардир се развълнува силно. Всяко изпитание неизменно го доближаваше до мечтаната черна роба.

– От няколко месеца нямаме никакви вести от селото Баха кад’Еверам и се страхуваме, че алагаите може да са пробили защитите им – продължи Керан. – Вярно, че бахаваните са кхафити, но те също така са потомци на каджи и дамаджият реши, че не можем да ги изоставим.

– Не можем да изоставим ценната керамика, която ни продават, иска да каже той – промърмори Абан. – В Баха живее Дравази, майсторът грънчар, чиито произведения красят всеки дворец в Красия.

– Само за пари ли мислиш? – сопна му се Джардир. – Дори да бяха най-долните кучета на Ала, пак щяха да са далеч над алагаите и щяха да заслужават закрила.

– Ахман! – извика Кавъл. – Да имаш нещо да допълниш?

Джардир се сепна.

– Не, офицер!

– Тогава си дръж езика зад зъбите – скастри го Кавъл – или ще го отрежа.

Джардир кимна и Керан продължи:

– Петдесет воини, всичките доброволци, ще пътуват седмица до Баха, водени от Дама Кхеват. Вие ще отидете с тях, за да им помагате – ще носите съоръженията им, ще храните камилите, ще готвите и ще точите копията им.

Той погледна Джардир.

– Ти ще бъдеш ний ка за пътуването, сине на Хошкамин.

Джардир се опули. Титлата ний ка, или „пръв сред никакви“, означаваше, че Джардир бе начело на ний’шарумите – не само на опашката за овесена каша, но и в очите на офицерите, – и сега можеше да нарежда на останалите момчета и да ги наказва по свое усмотрение. От години не бе имало ний ка, откакто Хасик заслужи черните си одежди. Това бе невъобразима чест и не се даваше или приемаше току-така – властта, която я съпътстваше, идваше с огромна отговорност. Джардир щеше да отговаря пред Керан и Кавъл за несполуките на останалите момчета и щеше да бъде наказван съответно.

Джардир се поклони дълбоко.

– Отдавате ми огромна чест, офицер. Моля се на Еверам да не ви разочаровам.

– Най-добре да е така, ако ти е скъпа кожата – предупреди го Кавъл, докато Керан връзваше на бицепса на Джардир възлест кожен ремък, символ на званието на момчето.

Сърцето на Джардир задумка в гърдите му. Това бе само кожен ремък, но в този момент му се стори като самата Корона на Каджи. Джардир си помисли как даматите щяха да разкажат за това на майка му, когато тя идеше за седмичните си помощи, и се изпълни с гордост. Вече бе започнал да носи чест на жените от семейството си.

При това изпитанието щеше да бъде и истинско мерило за мъжеството му. Щеше да пътува седмици под открито нощно небе. Щеше да види алагаи отблизо и да опознае врага не само като драсканица на дъска или като сянка в далечината, зърната, докато тича по някоя стена. Денят наистина вещаеше много нови начала.

Абан се обърна към Джардир, след като ний’шарумите бяха оставени да си изпълняват задачите. Той се усмихна и удари бицеп-са на Джардир с възлестия кожен ремък.

– Ний ка, значи – каза той. – Заслужаваш го, приятелю. Съвсем скоро ще станеш кай’шарум, начело на истински воини в битка.

Джардир сви рамене.

– Иневера – каза той. – Нека утрешният ден ни донесе каквото е писано. За днес тази чест ми е достатъчна.

– Разбира се, ти беше прав преди малко – рече Абан. – Понякога усещам горчивина в сърцето си, когато видя как се отнасят към кхафитите, и в този момент дадох израз на своята горчивина. Бахаваните заслужават нашата закрила, че и повече.

Джардир кимна.

– Знаех, че е така – отвърна той. – И аз не се съобразих, приятелю. Знам, че сърцето ти таи много повече от някаква търговска алчност.

Той стисна рамото на Абан и двамата се втурнаха да се приготвят за похода.

* * *

Тръгнаха по обяд – петдесет воини на Каджи, включително и Хасик, заедно с Дама Кхеват, офицер Кавъл, двама съгледвачи кревакх и отрядът на Джардир от елитни ний’шаруми. Неколцина воини, най-възрастните, се редуваха да карат каруците с провизии, теглени от камили, докато останалите водеха процесията на крак през Лабиринта към голямата градска порта. Джардир и останалите момчета се возеха в каручките с хранителни припаси, за да не петнят свещената земя.

– Само даматите и дал’шарумите имат право да стъпват по кръвта на своите братя и предшественици – предупреди ги Кавъл. – Ако вие го направите, ще е на ваша отговорност.

Щом излязоха от града, офицерът удари с копието си каруците.

– Всички да слизат! – извика Кавъл. – Ще вървим пеша до Баха!

Абан погледна Джардир невярващо.

– Седмица път през пустинята без нищо, дето да ни пази от слънцето, освен бидата!

Джардир скочи от каручката.

– Това е същото слънце, което ни пече на тренировъчните площадки.

Той посочи дал’шарумите, които вървяха пред каручките.

– Благодари се, че имаш само бидото – каза той. – Дрехите им са черни и поемат топлината, а всеки от тях носи щит, копие и бронята си под дрехите. Щом те могат да извървят пътя, значи и ние можем.

– Хайде, не искаш ли да разтъпчеш крака след всичките седмици в гипс? – попита Джурим със самодоволна усмивка, плесна рамото на Абан и отпраши нататък.

Останалите ний’шаруми ги последваха и замаршируваха в стъпката, определена от Джардир, който поддържаше темпото на каручките и воините. Кавъл се изгуби назад, за да следи какво става, но остави Джардир да командва. Момчето изпита прилив на гордост заради доверието на офицера.

Пустинният път беше върволица от стари пътепоказатели, наредени по пътя от сбит пясък и твърда глина. Горещият пясък плющеше по пътешествениците, носен от нестихващ вятър. Трупаше се по пътя и забавяше хода им. Слънцето го напичаше така силно, че им пареше дори през сандалите. Въпреки всичко обаче ний’шарумите, загрубели от дългогодишните тренировки, продължаваха напред, без да се оплакват. Джардир ги погледна и изпита гордост.

Бързо стана ясно обаче, че Абан не може да поддържа темпото. Плувнал в пот, той закуцука още по-явно по неравния път, без да спира да се препъва. Веднъж залитна към Есам, който го изблъска в Шанджат. Шанджат го блъсна обратно и Абан се просна на земята. Другите момчета се смяха, докато Абан плюеше пясък.

– Продължавайте да вървите, мишоци! – извика Кавъл и удари копието в щита си.

Джардир искаше да помогне на приятеля си да се изправи, но знаеше, че това само ще влоши положението.

– Ставай – изкрещя той вместо това. Абан го погледна умолително, но Джардир само поклати глава и го ритна за негово добро.

– Радвай се на болката и ставай, глупако – каза той с нисък, груб тон, – или ще станеш кхафит като баща си!

Болката в очите на Абан го прониза, но Джардир казваше истината. Абан също го знаеше. Той си пое дъх, изправи се и се запрепъва след останалите. Успя за кратко да влезе в крачка, но после отново започна да изпада назад от редицата, удряйки се постоянно в други момчета, които на свой ред го блъскаха. Зоркият поглед на Кавъл не пропусна това и офицерът излезе напред при Джардир.

– Ако той ни забави хода, момче – каза той, – ти ще се срещнеш с каиша пред всички.

Джардир кимна.

– Както решите, офицер. Аз съм ний ка.

Кавъл изсумтя и си тръгна. Джардир отиде при останалите.

– Джурим, Абан, качвайте се в каручките – нареди той. – Едва сте излезли от шатрата на дама’тингите и не сте готови да ходите цял ден.

– Камилска пикня! – озъби се Джурим и насочи пръст към лицето на Джардир. – Няма да се возя в каручката като някаква жена само защото синчето на свинеядеца не смогва!

Думите едва бяха излезли от устата му, когато Джардир го нападна. Хвана китката на Джурим и я извъртя спрямо рамото му. Момчето нямаше друг избор, освен да спре да се съпротивлява да не би Джардир да му счупи ръката, и ударът го приземи тежко по гръб. Джардир не пусна ръката и я задърпа, сложил крак на врата на Джурим.

– Ще се возиш в каручката, защото твоят ний ка ти нарежда – каза той на висок глас, докато лицето на Джурим почервеняваше. – Още веднъж го забрави и ще си понесеш отговорността.

Лицето на Джурим вече лилавееше, докато най-накрая успее да кимне, а щом Джардир махна крака си, Джурим задиша трескаво.

– Дама’тингата нареди всеки ден да ходите по малко повече, докато не се оправите напълно – излъга Джардир. – Утре ще марширувате час по-дълго.

Той погледна Абан студено.

– И двамата.

Абан закима нетърпеливо и двете момчета се отправиха към каручките. Джардир видя как потеглят и се помоли Абан да се възстанови час по-скоро. Не можеше да го покрива вечно.

Джардир погледна другите ний’шаруми, вперили погледите си в него, и им се озъби.

– Да не съм ви казвал да спирате? – попита той и момчета веднага замаршируваха. Джардир ги накара да крачат двойно по-бързо, докато не застигнат останалите.

* * *

Нощта се спусна и Джардир накара своите ний’шаруми да сготвят и да постелят за спане, докато даматът и изкопните защитници приготвяха защитния кръг. Щом кръгът бе готов, воините се наредиха по периферията му и се обърнаха с гръб към центъра, припокрили щитове и насочили копия в готовност. Слънцето залязваше, а демоните се надигаха.

На толкова близко разстояние до града пясъчните демони изскачаха масово, като съскаха към дал’шарумите и им се нахвърляха. Джардир за пръв път виждаше демоните отблизо и впери хладнокръвен поглед в тях, запаметявайки всяко тяхно движение при атака.

Изкопните защитници си бяха свършили работата и магията лумтеше и възпираше демоните. Щом алагаите се удряха в защитите, дал’шарумите надаваха вик и замахваха с копията си. Бронята на пясъчните демони отблъскваше повечето удари, но понякога воините успяваха с точен замах да промушат очите или зейналите гърла на алагаите и да ги убият. Мъжете се държаха, сякаш всичко това беше игра – опитваха се да нацелят точния момент, когато магията проблясваше, а после се смееха и поздравяваха шепата воини, които все пак убиеха нещо. Онези, които бяха успели, отиваха да вечерят, а онези, които още не бяха, продължаваха да опитват, докато демоните се насъбираха. Джардир забеляза, че Хасик бе един от първите, които напълниха паницата си.

Той погледна офицер Кавъл, който излизаше от кръга, след като беше убил демон. Бе вдигнал червеното си було – нещо, което Джардир виждаше за пръв път. Момчето привлече вниманието на офицера и когато воинът му кимна, Джардир се приближи до него с дълбок поклон.

– Офицер – каза той, – това не е онзи алагай’шарак, на който сте ни учили.

Кавъл се разсмя.

– Това въобще не е алагай’шарак, момко, само игра, която ни помага да поддържаме копията остри. Според Евджаха алагай’шарак се води само на подготвен терен. Тук няма трапове за демони, стени на лабиринт или скривалища за засада. Ще сме големи глупаци, ако напуснем кръга, но това не трябва да ни спира да покажем слънцето на някой и друг алагай.

Джардир отново се поклони.

– Благодаря ви, офицер. Сега разбирам.

Играта продължи часове наред, докато останалите демони не решиха, че няма пролука в защитите, тръгнаха да обикалят лагера или насядаха далеч от обсега на копията, за да наблюдават. Воините, които бяха напълнили стомасите, застанаха на стража, като зареваха и заподсвиркаха подигравателно по онези, които не бяха убили нищо, а се запътваха към вечерята си.

След като всички ядоха, половината воини легнаха на постелките си, а другата половина застанаха в кръг като статуи около лагера. След няколко часа сън воините отмениха своите събратя.

* * *

На другия ден преминаха през село на кхафити. Джардир никога досега не бе виждал такова, макар да имаше много малки оазиси в пустинята, повечето на юг и изток от града, където струя вода извираше от земята и пълнеше малък басейн. Избягалите от града кхафити често се събираха около тези ручеи, но тъй като се изхранваха сами, не просеха край градската стена и не нападаха преминаващи търговци, даматите си затваряха очите за тях.

Имаше и по-големи оазиси с обемни басейни, около които се събираха понякога повече от стотина кхафити, често домъкнали жени и деца. Тях даматите не ги пренебрегваха съвсем, тъй като и воинските племена завземаха свои оазиси, както ставаше с кладенците в града, и налагаха данъци на кхафитите, които се изплащаха с труд или стоки, за правото им да живеят там. Понякога даматите посещаваха най-близките до града села и взимаха малките момчета за Хану Паш или най-красивите момичета за дживах’шаруми в знатните хареми.

Селото, през което минаха, не беше оградено със стена – имаше само няколко пясъчникови монолита по периферията, дълбоко набраздени с древни защити.

– Какво е това място? – запита се Джардир на глас, докато вървяха.

– Това село го наричат Пясъчник – отвърна Абан. – Тук живеят над триста кхафити. Казват им изкопни псета.

– Изкопни псета ли? – попита Джардир.

Абан посочи огромен трап в земята, един от няколкото в селото, където мъже и жени се трудеха заедно и вадеха пясъчник с лопати, кирки и триони. Местните бяха широкоплещести и със здрави мускули, съвсем различни от онези кхафити, които Джардир знаеше от града. Заедно с тях работеха и деца, товареха каручки и водеха камили, които изтегляха камъка от рововете. Всички носеха жълто-кафяви дрехи – както мъжете, така и момчетата бяха с елеци и шапки, а жените и момичетата с рокли, които не оставяха много на въображението, тъй като разкриваха лицата, ръцете и дори краката им.

– Тези хора са силни – отбеляза Джардир. – На какво основание тези мъже са кхафити? Всичките ли са страхливци? Ами момичетата и момчетата? Защо не ги викат за женитба или за Хану Паш?

– Вероятно предците им са станали кхафити поради техни си недостатъци, приятелю – каза Абан, – но тези хора са кхафити по рождение.

– Не разбирам – каза Джардир. – Няма такова нещо като кхафит по рождение.

Абан въздъхна.

– Казваш, че всичко, за което мисля, е търговията, но може би ти си този, който не мисли за нея достатъчно. Дамаджите искат камъка, който тези хора добиват, и здрав добитък, който да им свърши работата. В замяна на това те не допускат даматите да взимат децата на тези кхафити.

– Осъждат и децата си да бъдат кхафити за цял живот – каза Джардир. – Защо родителите им биха искали това?

– Родителите често вършат странни неща, когато идват мъже да им вземат децата – отвърна Абан.

Джардир си спомни сълзите на майка си и писъците на майката на Абан и не можа да отрече.

– И все пак тези мъже щяха да станат добри воини, а жените им добри съпруги, които да износят здрави синове. Истинска загуба е, че ги прахосват по този начин.

Абан сви рамене.

– Поне когато някой е ранен, събратята му не се обръщат срещу него като глутница вълци.

* * *

Пътуваха още шест дни до стръмната скала, надвиснала над реката, която оросяваше селото Баха кад’Еверам. По пътя не видяха други кхафитски села. Абан, чието семейство търгуваше с много от селата, каза, че това е, защото подземната река, която поддържа доста оазиси близо до града, не се простира толкова далече на изток. Повечето села бяха на юг от града, между Пустинното копие и далечните южни планини по поречието на реката. Джардир досега не бе чувал за подземна река, но повярва на своя приятел.

Реката пред тях не беше точно под земята, но с времето бе изровила дълбока долина през безкрайните пластове пясъчник и глина. Видяха коритото ѝ долу в далечината, макар от тази височина водите да изглеждаха като малък ручей.

Тръгнаха на юг по скалата и накрая съзряха пътеката надолу към селото, която бе останала скрита за тях, докато не се оказаха почти над нея. Дал’шарумите надуха рогове, за да известят за пристигането си, но не чуха отговор на слизане по стръмната тясна пътека към мегдана. Дори там, в центъра, нямаше никакви жители.

Село Баха кад’Еверам се състоеше от различни нива, вдълбани в отвесната страна на скалата. Широко, неравно стълбище вървеше на зиг-заг и образуваше тераса за кирпичените сгради на всяко ниво. В селото нямаше жива душа, а платнените капаци на входовете се полюшваха лениво на вятъра. Това място напомняше на Джардир по-старите части на Пустинното копие – обширни квартали, изо-ставени с оредяването на населението. Древните сгради стояха като реликва от времето, когато красианците са били безброй.

– Какво се е случило тук? – зачуди се Джардир на глас.

– Не е ли ясно? – попита Абан.

Джардир го погледна с любопитство.

– Не се взирай в селото, а се огледай наоколо – каза Абан.

Джардир се обърна и видя, че реката не е приличала на ручейче само заради височината. Водите едва пълнеха една трета от дълбокото корито.

– Слаби дъждове – каза Абан – или по-нагоре реката се е отклонила от руслото си. Промяната вероятно е отнела рибата на бахаваните, на която са разчитали за прехрана.

– Това не би могло да обясни смъртта на цяло село – каза Джардир.

Абан сви рамене.

– Може би водата е станала кисела, тъй като е намаляла и е започнала да забира тиня от дъното. И в двата случая, независимо дали заради глад, или болест, бахаваните не са могли да поддържат защитите си. – той посочи дълбоките следи от нокти по кирпичените стени на някои сгради.

Кавъл се обърна към Джардир.

– Претърси селото за оцелели – каза той. Джардир се поклони и се обърна към своите ний’шаруми, раздели ги по двама и изпрати всяка двойка на различно ниво. Момчетата се стрелнаха по неравните стълби с лекотата, с която прехвърчаха по върховете на стените в Лабиринта.

Скоро стана ясно, че Абан е бил прав. Демонски дири се виждаха почти по всяка сграда – следи от нокти по стените и мебелите, като навсякъде личеше, че е имало бой.

– Никакви тела обаче – отбеляза Абан.

– Изядени са – отвърна Джардир и посочи на земята нещо като черен камък с бели частици, които стърчаха от него.

– Какво е това? – попита Абан.

– Демонско изпражнение – отвърна Джардир. – Алагаите поглъщат жертвите си цели и изсират костите.

Абан изведнъж покри устата си с ръка, но това не бе достатъчно. Изтича до стената на стаята и повърна.

Съобщиха откритията си на офицер Кавъл, който кимаше, сякаш нищо не го изненадваше.

– Тръгвай след мен, ний ка – нареди му той и Джардир последва началника, който го заведе при Дама Кхеват и един кай’шарум.

– Ний’шарумите потвърдиха, че няма оцелели, Дама – каза Кавъл. Кай’шарумите бяха с по-висок чин, но Кавъл беше офицер и най-вероятно бе обучил всеки воин на тази мисия, включително и кай’шарума. Както се казваше, думите на червеното було тежат повече от тези на бялото.

Дама Кхеват кимна.

– Алагаите са пробили защитите, прокълнали са земята и сега духовете на мъртвите кхафити бродят обречени на този свят. Усещам виковете им във въздуха. – той вдигна глава към Кавъл. – Намираме се в Последната четвърт. През първите две денонощия ще приготвим селото и ще се молим.

– А на третата нощ от Последната четвърт? – попита Кавъл.

– На третата нощ ще танцуваме алагай’шарак – отвърна Кхеват, – за да осветим земята и да освободим духовете, така че да получат шанса да се преродят в по-добра каста.

Кавъл се поклони.

– Разбира се, Дама. – той погледна нагоре към стълбите и сградите, издигнати по отвесната страна на скалата, и към широкия двор под тях, който водеше до брега на реката. – Тук ще срещнем най-вече глинени демони, макар че вероятно ще намерим и няколко въздушни и пясъчни.

Той се обърна към кай’шарума.

– С ваше разрешение ще възложа на дал’шарумите да изкопаят защитени трапове в двора и да устроят засади по стълбите, за да изтласкат демоните от хълма в ямите, където да изчакат зората.

Кай’шарумът кимна и офицерът се обърна към Джардир.

– Нареди на ний’шарумите да опразнят сградите от всякакви отломки, които биха ни послужили за барикада.

Джардир кимна и се обърна, за да тръгне, но Кавъл улови ръката му.

– Погрижи се да не заграбят нищо – предупреди го той. – Всичко трябва да се пожертва в името на алагай’шарак.

* * *

– Двамата с теб ще очистим първото ниво – каза Джардир на Абан.

– Седем е по-късметлийско число – отвърна Абан. – Остави първото на Джурим и Шанджат.

Джардир погледна скептично крака на Абан. Абан бе успял да издържи на темпото на маршировката, но все още накуцваше, а и Джардир често го виждаше да масажира крайника си в моментите, когато си мислеше, че никой не го гледа.

– Реших, че първото ще е по-лесно за изкачване, нали кракът ти още не е заздравял напълно – рече Джардир.

Абан сложи ръце на хълбоците си.

– Приятелю, обиждаш ме! – каза той. – Най-добрата камила на пазара не може да ми се опре по сила. Прав беше, като ме караше всеки ден да се напрягам повече от предния, и сега едно изкачване до седмото ниво само ще помогне.

Джардир сви рамене.

– Както решиш – каза той и след като даде наставления на останалите ний’шаруми, двамата се заизкачваха по стъпалата.

Неравните каменни стъпала на Баха бяха врязани в отвесната страна на скалата и подкрепени на ключови места с пясъчник и глина. Понякога бяха тесни колкото човешко ходило, друг път пък трябваше да се извървят няколко крачки до следващото стъпало. По протрития камък си личеше, че са издържали на множество отрупани каручки, теглени от товарни животни. Стъпалата сменяха посоката си на всеки ред, разклонявайки се като пътечки към постройките на съответното ниво.

Все още не бяха стигнали доникъде, когато Абан се задъха, а по кръглото му лице избиха капчици пот. Куцането му се влоши и до петото ниво вече съскаше от болка на всяко стъпало.

– Май стигнахме достатъчно далеч за днес – осмели се да каже Джардир.

Абан отвърна:

– Глупости, приятелю. Силен съм... – той изстена и изпухтя – ...като камила.

Джардир се усмихна и го плесна по гърба.

– Все още можем да направим от тебе воин.

Най-накрая изкачиха седмото ниво и Джардир се обърна, за да погледне през ниския парапет. Най-долу дал’шарумите се навеждаха и изправяха, докато копаеха широки демонски ями с къси прави лопати. Траповете бяха подредени на ръба на първото ниво, така че ако хвърлеха демон от мястото, където Джардир стоеше, демонът щеше да падне вътре. Той изпита внезапно вълнение заради наближаващата битка, макар на него и на останалите ний’шаруми да не им беше позволено да се включват.

Обърна се към Абан, но приятелят му беше тръгнал надолу по терасата, пренебрегвайки гледката.

– Най-добре да започваме да разчистваме къщите – предложи Джардир, но Абан сякаш не го чуваше и продължаваше да куцука целеустремено нататък. Джардир го настигна точно когато приятелят му спря пред гигантска арка и се ухили, щом погледна символите, издълбани в свода.

– Седмо ниво, знаех си! – възкликна Абан. – Точно колкото са колоните между Рая и Ала.

– Никога не съм виждал подобни защити – отбеляза Джардир, вперил поглед в знаците.

– Това не са защити, това са нарисувани думи – отвърна Абан.

Джардир го погледна учудено.

– Като онези, изписани в Евджаха?

Абан кимна.

– Пише: „Тук, на седем нива от Ала, в прослава на Този, който е Всичко, стои скромната работилница на майстор Дравази“.

– Грънчарят, за когото говореше – промърмори Джардир. Абан кимна и понечи да отметне ярката завеса, която висеше на вратата, но Джардир го хвана за ръката и обърна Абан към себе си.

– Значи приемаш болката, когато става въпрос за печалба, но не и ако е за чест? – каза той настойчиво.

Абан се усмихна.

– Аз съм просто практичен, приятелю. Честта не можеш да я харчиш.

– В Рая можеш – отвърна Джардир.

Абан изсумтя.

– Няма да облечем майките и сестрите си от Рая.

Той издърпа ръката си и влезе в работилницата. Останал без избор, Джардир го последва, но миг по-късно се блъсна право в зяпналия Абан, който беше спрял точно от другата страна на входа.

– Стоката е непокътната – прошепна Абан, а очите му бяха добили алчен блясък.

Джардир последва погледа му и сам се опули. Там, внимателно подредени върху огромни платформи, бяха най-изкусните грънчарски съдове, които някога бе виждал. Те изпълваха стаята – гърнета и вази, бокали, лампи, чинии и паници. Всичките бяха оцветени в ярки цветове, позлатени тук-там, изпечени и гланцирани до искрящ блясък.

Абан потърка въодушевено ръце.

– Имаш ли представа колко струва всичко това, приятелю? – попита той.

– Няма значение – отвърна Джардир. – Не е наше.

Абан го погледна, като че ли е глупак.

– Не е кражба, ако собствениците са мъртви, Ахман.

– Плячкосването на мъртвите е по-лошо и от кражбата – каза Джардир. – Това е светотатство.

– Ще бъде светотатство, ако захвърлим цялото творчество на един майстор занаятчия насред купчина боклуци – отвърна Абан. – Достатъчно много са останалите отломки, които да ни послужат за барикада.

Джардир се загледа в грънците.

– Добре тогава – каза той накрая. – Ще ги оставим тук. Нека разказват историята за занаята на най-великия кхафит, така че Еверам да види творенията му и в следващия му живот да го дари с по-висока каста.

– Какъв е смисълът да разказваш истории на Еверам, след като той е всезнаещ? – попита Абан.

Джардир сви ръката си в юмрук и Абан направи крачка назад.

– Няма да слушам богохулства по адрес на Еверам – изръмжа той. – Дори и от теб.

Абан вдигна ръце умолително.

– Не съм искал да богохулствам. Исках само да кажа, че Еверам би могъл да види тези грънци както в двореца на някой дамаджи, така и в тази изоставена работилница.

– И така да е – отстъпи Джардир, – Кавъл нареди всичко да се пожертва в името на алагай’шарак, а това включва и грънците.

Очите на Абан се стрелнаха към все още стегнатия юмрук на Джардир и той кимна.

– Разбира се, приятелю – съгласи се той. – Но ако наистина искаме да почетем този велик кхафит и да го препоръчаме в Рая, нека използваме хубавите му грънци, за да изнасяме кал за дал’шарумите, които копаят демонските ями. Така ще вкараме съдовете в употреба срещу алагаите и ще покажем на Еверам колко стойностен е Дравази.

Джардир се успокои, а петте му пръста се отпуснаха отново. Усмихна се на Абан и кимна.

– Това е една добра идея.

Двамата избраха най-подходящите съдове и ги върнаха в лагера. Другите оставиха внимателно подредени точно както ги бяха намерили.

* * *

Джардир и останалите потънаха в работата си и целите две денонощия се изнизаха бързо, докато бойното поле за алагай’шарак добиваше все по-завършен вид. Всяка нощ воините се подслоняваха в кръговете си, наблюдаваха внимателно демоните и съставяха планове. Терасираните нива на селището се превърнаха в лабиринт от купчини отломки, които прикриваха защитени ниши, нужни на дал’шарумите за засадата. Воините възнамеряваха да изскачат навън и да погват алагаите, които щяха да падат в демонските трапове или в мрежи, чиято цел бе да ги задържат, докато не бъдат уловени в преносими кръгове. Защитени складове за припаси имаше на всяко ниво; там щяха да чакат ний’шарумите, готови да снабдят воините с нови копия или мрежи.

– Оставате зад защитите, докато не ви повикат – инструктира Кавъл новобранците, – а когато ви се наложи да ги преминете, направете го възможно най-бързо, право от една защитена част към друга, докато не стигнете целта си. Стойте приведени зад стената и използвайте всяко възможно прикритие.

Той накара момчетата да запаметят импровизирания лабиринт, така че, ако им се наложи, и със затворени очи да могат да намерят нишите. Воините щяха да запалят огромни огньове, които да осветяват битката и да прогонят студа на пустинната нощ. Все още обаче тънеха в сенки обширни площи, където виждащите в тъмното демони щяха да са в най-изгодна позиция.

Не след дълго Джардир и Абан вече чакаха в склад за припаси на третото ниво под лъчите на залязващото слънце. Стръмната част на скалата гледаше на изток и те наблюдаваха как сянката ѝ се удължава, обгръща речната долина и пропълзява по стената на отсрещната скала като мастилено петно. И ето че алагаите се надигнаха в сянката на долината.

Мъглата се процеждаше през глината и пясъчника и се материализираше в демонски силуети. Джардир и Абан наблюдаваха в захлас двора, девет метра под тях, където се надигаха демоните, озарени от гигантските клади, докато дал’шарумите хвърляха всичко запалимо в Баха в огъня.

Джардир за пръв път разбра какво се бе опитвал да им каже даматът през всичките тези години. Алагаите бяха изчадия, скрити от светлината на Еверам. Раят на Създателя щеше да се възцари по цялата Ала, ако не беше мръсната им поквара. Джардир се изпълни с отвращение до дъното на съществото си и разбра, че с удоволствие би дал живота си за тяхното унищожение. Стисна едно от резервните копия в нишата и си представи деня, когато щеше да може да ги преследва заедно със своите братя дал’шарумите.

Абан сграбчи Джардир за ръката и щом се обърна, той видя приятеля си да сочи с трепереща ръка към стената на терасата, само на няколко крачки от тях. По цялата тераса се издигаха мъгли и там на стената се материализираше въздушен демон. Той стоеше приведен, с прибрани криле и добиваше форма. Нито едно от момчетата не се бе доближавало толкова до демон и въпреки че гледката изпълни Абан с явен ужас, Джардир изпита само гняв. Стисна копието по-силно и се зачуди дали не би могъл да нападне създанието, да го събори от стената и да го остави да падне в демонските трапове долу, още преди да се е сформирало напълно.

Абан стисна ръката на Джардир толкова силно, че му причини болка. Джардир погледна своя приятел и видя очите на Абан, вперени право в неговите.

– Не прави глупости – рече Абан.

Джардир погледна отново към демона, но в този момент избор вече нямаше, защото алагаят откопчи ноктите си от пясъчниковата стена и се спусна надолу в мрака. Чу се внезапно изплющяване и въздушният демон се понесе обратно нагоре, закривайки звездите с огромните си криле.

Недалеч от тях се оформи оранжев глинен демон, почти неотличим от стената, за която се бе захванал. Макар да бе дребен и набит, демонът беше истински компактен убиец със стегнати мускули, нокти и броня от дебели, застъпващи се плочки. Той надигна изтъпената си глава и задуши във въздуха. Кавъл ги бе учил, че главата на глинения демон може да си пробие път през почти всичко, да раздроби камък и да продупчи качествена стомана. Ето че станаха свидетели на силата му, когато демонът ги нападна и се блъсна с главата напред в защитите около нишата им. Сребърна магия лумна като паяжина от мястото на сблъсъка и глиненият демон бе хвърлен назад. Веднага се върна обаче при защитите, заби нокти в стръмното на скалата и яростно започна да удря с глава като чук по защитите, които разпращаха магически заряди по въздуха.

Джардир хвана копието си и понечи да промуши пастта на демона, както бе виждал да правят дал’шарумите по пътя през пустинята. Демонът обаче се оказа прекалено бърз и улови върха с челюстите си. Размята глава и металното острие се огъна като глина, а оръжието изскочи от ръцете на Джардир и едва не го издърпа със себе си извън защитите на нишата. Демонът тръсна глава настрани и запрати оръжието в мрака отвъд стената.

Хасик видя боричкането от нишата си по-надолу по терасата. Беше поставен като примамка и скоро щеше да излезе, за да поведе демоните към смъртта им.

– Прахосай още едно копие, мишок – извика той, а с-то му все още свирукаше дори след всичките тези години, – и ще те метна от стената подир него!

Джардир се почувства ужасно засрамен и се поклони, след което се отдръпна по-навътре в нишата и остана да чака нареждания.

Съгледвачите от кревакх, които пазеха равновесие по върховете на стълбите си, можеха да се придвижват от едно ниво на друго за секунди. Те огледаха бойното поле отвисоко и дадоха сигнал на кай’шарума да надуе Рога на Шарак, ознаменуващ началото на танца.

Хасик мигновено излезе от нишата си с крясъци и подскоци, за да привлече вниманието на демоните наблизо. Джардир го гледаше в захлас. Каквито и чувства да изпитваше към Хасик, честта на този мъж не познаваше граници.

Няколко глинени демона изпищяха, щом го съзряха, и се хвърлиха да го гонят. Късите им, мощни крака напредваха с ужасяваща скорост, но Хасик стоеше безстрашно и ги остави да го подгонят, преди сам да отпраши към следващата засадна точка отвъд първите бариери. Глиненият демон на стената до нишата на Джардир се нахвърли на Хасик, докато дал’шарумът го подминаваше, но Хасик се извъртя и вдигна нагоре щита си, с което не само отклони атаката, но и с правилния си ъгъл магията му успя да отблъсне демона така, че той да полети над стената. Съществото пищя по целия път надолу към траповете – първото убийство за тази нощ.

Хасик изтича до лабиринта от отломки, заобикаляйки бариерите със скорост и ловкост, които противоречаха на тежката му осанка. Той изчезна от погледа на Джардир и Абан, но те го чуха да вика „Уут!“, когато приближи мястото на засадата. Примамките често използваха този вик, за да предупредят дал’шарумите от някоя засада за наближаващ алагай.

Нададоха се викове и във въздуха засвятка магия, щом воините нападнаха нищо неподозиращите демони. Алагайски писъци изпълниха нощта и този шум накара Джардир да потръпне. Той копнееше сам да накара демоните да пищят от болка. Някой ден...

Размишленията му бяха прекъснати от съгледвача Адей, който изскочи иззад стената точно пред тях. Наблюдателските четириметрови стълби бяха точно толкова дълги, колкото да стигат от едно ниво до друго.

Адей задърпа здравия кожен каиш на китката си, за да изтегли и стълбата след себе си. Той тръгна да я намества така, че да стига следващото ниво, но го спря ръмжене, идващо отгоре. Той погледна нататък точно когато му се нахвърли един глинен демон.

Джардир се напрегна, но съвсем без нужда. Бърз като змия, съгледвачът обърна стълбата си напреки и спря демона на ръка разстояние, преди да успее да удари. Адей ритна ловко между две стъпала и повали глинения алагай върху терасата.

Преди той да успее да се съвземе, Адей изтича няколко крачки назад и разпъна изцяло стълбата помежду им. Демонът отново се хвърли напред, но Адей го хвана между двата успоредни пръта, вдигна стълбата със завъртане и с лекота запрати малкия демон отвъд стената. След броени мигове той отново нагласяше стълбата за следващото ниво.

– Занесете още копия на бутащата стража в двора – викна им той и се стрелна нагоре, без дори да докосва с ръце стъпалата.

Джардир грабна две копия и Абан стори същото, но Джардир видя страха в очите му.

– Стой близо до мен и прави като мен – каза той на своя приятел. – Няма да е по-различно от упражненията, които правехме по цял ден.

– Само дето сега е нощ – отвърна Абан, но последва Джардир, който се огледа в двете посоки и се стрелна към нишата на Хасик, приведен ниско зад стената, за да избегне взора на въздушните демони, кръжащи над селото.

Стигнаха до нишата и оттам тръгнаха надолу по стълбите към двора. Глинени демони се сипеха като дъжд заради дал’шарумите, които ги бутаха от стените. Засадните пунктове бяха разпределени съвсем точно и повечето алагаи падаха право в импровизираните демонски ями. Колкото до останалите и до пясъчните демони, които се бяха сформирали на двора, бутащата стража ги изтласкваше в ямите с копия и щитове. Отворите и дъната на пещерите бяха заградени с еднопосочни защити; алагаите можеха да влязат, но не и да излязат. Копията на воините не можеха да пронижат бронята на алагай, но можеха да я бодат, тикат и дразнят и по този начин успяваха да избутат препъващите се демони от ръба.

– Момче! Копие! – викна Кавъл и Джардир видя, че копието на офицера беше прекършено на две, а срещу него стоеше пясъчен демон. Офицерът като че ли не се смути от неизгодното си положение и завъртя счупената дръжка толкова бързо, че тя се превърна в размазано петно, след което удари с нея рамото на демона и бедрените му стави, за да не му позволи да запази равновесие или да се намести по какъвто и да било начин освен в посоката, която офицерът искаше. През цялото време Кавъл се придвижваше напред и с прецизни завъртания добавяше сила на ударите си, като вкарваше и щита си в употреба, избутвайки демона все повече към ръба на ямата.

Ала макар демонът сякаш да не застрашаваше офицера, нови падаха непрестанно от терасите и примитивното оръжие забавяше боеца точно тогава, когато бе най-важно да довърши демона бързо.

– Ача! – извика Джардир и хвърли ново копие.

Като чу това, Кавъл вкара счупената дръжка в гърлото на демона и улови копието с едно гладко завъртане, което го отведе обратно, за да продължи атаката с ново оръжие. След броени секунди пясъчният демон падна с писъци в ямата.

– Не стой просто така! – извика Кавъл. – Приключваш и се връщаш на поста си!

Джардир кимна, побягна нататък и с Абан занесоха копия и на други воини.

Когато им свършиха копията, те се обърнаха и тръгнаха нагоре по стълбите. Не бяха стигнали далеч, когато тъп удар зад тях ги накара да се обърнат. Джардир се извърна и видя гневен глинен демон, който се превъртя обратно на крака и тръсна глава. Беше далеч от бутащата стража и бе съзрял по-лесна плячка в лицето на Абан и Джардир.

– Нишата! – извика Джардир и посочи малката защитена дупка, където се криеше бутащата стража, докато демоните не започнат да валят. Щом глиненият демон се втурна след тях, двете момчета си плюха на петите. Абан в страха си дори успя да излезе напред.

Само на няколко крачки от убежището Абан нададе вик и кракът му се подкоси под него. Той падна тежко на земята и в този миг стана ясно, че няма да успее да се изправи навреме.

Джардир набра скорост и скочи, за да повали Абан, който се мъчеше да се изправи. Сам пое тежестта на удара и двамата се затъркаляха нататък, а накрая, благодарение на инерцията си, Джардир направи идеално шарусахк хвърляне, запращайки туловището на Абан да изтърколи последния метър до безопасността. Щом изпълни маневрата, Джардир се просна на земята и остана по очи. Както се предполагаше, демонът тръгна след движещото се тяло и се хвърли към Абан, но се удари в защитите.

Джардир нямаше ни оръжие, ни мрежа и знаеше, че демонът ще го надбяга на открит терен. За миг го обзе паника, докато не си припомни думите на офицера Керан.

Алагаите не притежават хитрост, беше ги учил той. Може и да са по-силни и по-бързи от вас, но умът им е като на тъпо куче. Техните намерения си личат от поведението им и дори най-обикновената преструвка ги обърква. Никога не губете разсъдливостта си и ще продължавате да посрещате утрото.

Джардир се направи, че ще се затича към най-близката демонска яма, но се обърна рязко и вместо това побягна към стълбите. Заобиколи отломките и барикадите само по памет, без да губи време, единствено проверявайки с очи това, което вече знаеше с главата си. Демонът изпищя и се втурна след него, но Джардир не му обърна повече внимание, а се концентрира единствено в пътя пред себе си.

– Уут! – извика той, щом видя нишата на Хасик, за да съобщи за демона след себе си. Джардир можеше да се скрие там, а Хасик да отведе демона до някоя засада.

Нишата на Хасик обаче беше празна. Воинът явно се бе включил в друг капан и сега се биеше при някоя от засадите.

Джардир знаеше, че ще намери подслон в нишата, но какво щеше да прави с демона? В най-добрия случай съществото щеше да избяга от бойното поле, а в най-лошия – да свари неподготвен някой воин или ний’шарум и да му се нахвърли още преди човекът да е разбрал какво става.

Той наведе глава и продължи да тича.

Успя да увеличи леко дистанцията между себе си и глинения демон в импровизирания лабиринт, но демонът все още го следваше по петите, когато отпред изникна засадата.

– Уут! – викна Джардир. – Уут! Уут!

Той впрегна последните си сили, за да избърза напред, с надеждата, че воините отвътре са чули повика му и ще са готови.

С бясна скорост заобиколи последната бариера и чифт бързи ръце го сграбчиха и го издърпаха настрани.

– Да не мислиш, че това ти е някаква игра, мишок? – попита Хасик.

Джардир нямаше отговор на този въпрос, но за щастие не му се наложи да дава такъв, защото демонът нападна засадната точка. Един от дал’шарумите хвърли мрежа отгоре му и го спъна.

Демонът се замята и започна да къса като конци дебелите върви на мрежата, изтъкани от конски косъм, и тъкмо изглеждаше, че е на път да се измъкне, когато неколцина воини го повалиха и притиснаха към земята. Демонът загреба с нокти лицето на един дал’шарум и той падна назад, крещейки, но друг зае мястото му, хвана две от припокриващите се плочки от бронята на демона и ги раздели с ръце, разкривайки отдолу уязвима плът.

Хасик метна Джардир настрана, затича се нататък и промуши откритото място с копието си. Демонът изпищя и се сгърчи от болка, но Хасик яростно завъртя копието. Демонът се преви за последно и легна неподвижно. Джардир нададе боен вик и вдигна юмрук във въздуха.

Радостта му трая кратко обаче, защото Хасик остави копието да стърчи от мъртвия алагай и се нахвърли срещу по-малкото момче.

– Да не се мислиш за примамка, ний’шарум? – запита той. – Можеха да умрат мъже само защото си поел инициативата да доведеш алагай при капан, който не е подготвен.

– Аз не исках да... – започна Джардир, но Хасик го удари в корема и отговорът отлетя от устните му.

– Не съм ти дал да говориш, момче! – извика Хасик. Джардир забеляза гнева му и предвидливо си задържа езика зад зъбите. – Заповядаха ти да си стоиш в нишата, не да изненадваш в гръб нищо неподозиращи воини с алагаи!

– По-добре, че го е довел тук с някакво предупреждение, отколкото да го бе оставил на терасата, Хасик – рече Джесън. Хасик го изгледа свирепо, но си замълча. Джесън беше по-възрастен, може би дори на четирийсет зими, и останалите в групата слушаха него в отсъствието на Кавъл или на кай’шарумите. От надраното му от демона лице бликаше кръв, но той по никакъв начин не се издаде, че го боли.

– Нямаше да те ранят... – започна Хасик, но Джесън го прекъсна.

– Не са ми първите белези от демон, Свирчо – каза той, – и всеки един от тях е гордост, която трябва да се цени. А сега се връщай на поста си. Има още демони за убиване тази нощ.

Хасик се намръщи, но се поклони.

– Както кажеш, нощта едва сега започва – съгласи се той. Очите му се стрелнаха гневно към Джардир, когато потегли обратно към нишата си.

– И ти се връщай на поста си, момко – каза Джесън и тупна Джардир по рамото.

* * *

Най-накрая се зазори и всички воини се насъбраха около ямите, за да гледат как алагаите горят. Баха кад’Еверам бе с източно разположение и светлината от изгряващото слънце бързо заля долината. Демоните нададоха писъци в траповете, щом небето засия и кожата им задимя.

Вътрешната страна на дал’шарумските щитове беше излъскана до блясък и докато Дама Кхеват отправяше молитви за душите на бахаваните, един по един воините обръщаха щитовете си, улавяха светлината и насочваха лъчите надолу към ямите, за да огреят право в демоните.

Щом светлината докоснеше съществата, те лумваха. Скоро всички алагаи горяха, а ний’шарумите ликуваха. След като видяха, че воините го правят, някои момчета даже смъкнаха бидата си и пикаха по демоните, докато светлината на Еверам ги изгаряше от света. Джардир никога досега не се беше чувствал толкова жив, колкото в този момент, и се обърна да сподели радостта си с Абан.

От Абан обаче нямаше и следа.

Джардир си помисли, че приятелят му още се терзае заради падането си предната нощ, и отиде да го потърси. Абан беше просто ранен, нищо повече. Не беше като да се е показал слаб. Те щяха да изчакат по-добри времена, пренебрегвайки кикота на останалите ний’шаруми, докато Абан не възвърнеше силите си, а тогава вече двамата щяха лично да се разправят с подигравчиите и веднъж завинаги да сложат край на присмеха им.

Претърси лагера и едва не пропусна Абан, като най-накрая го забеляза да изпълзява изпод една от каручките с провизии.

– Какво правиш? – попита Джардир.

– О! – възкликна Абан и се обърна изненадан. – Аз просто...

Джардир не дочака отговор, избута Абан и погледна под каручката. Там едрото момче беше опънало мрежа и я бе напълнило с грънците на Дравази, които бяха използвали по-рано. Съдовете бяха увити предвидливо в сукно, за да не тракат и да не се счупят по пътя на връщане.

Щом Джардир се обърна към него, Абан разтвори ръце и се усмихна.

– Приятелю...

Джардир го прекъсна:

– Върни ги обратно.

– Ахман – започна Абан.

– Върни ги обратно или ще ти счупя и другия крак – изръмжа Джардир.

Абан въздъхна, но беше по-скоро подразнен, отколкото смирен.

– Отново те моля да помислиш практично, приятелю. И двамата сме наясно, че с този крак по-лесно ще помогна на семейс-твото си с печалба, отколкото с чест. И дори да успея някак да стана дал’шарум, колко ще изтрая така? Даже от силните ветерани, които дойдоха тук в Баха, не всички ще се завърнат живи. За себе си знам, че ще извадя късмет, ако издържа и първата си нощ. И какво ще стане тогава със семейството ми, ако напусна този свят безславно? Не искам на майка ми да ѝ се налага да продаде сестрите ми за дживах’шаруми само защото няма да имат друга зестра освен пролятата ми кръв.

– Дживах’шарумите ги продават? – попита Джардир, който мис-леше за собствените си сестри, далеч по-бедни от тези на Абан. Дживах’шарумите бяха общи съпруги, които живееха в знатния харем за всеобщо ползване от дал’шарумите.

– Ти да не мислеше, че момичетата отиват доброволно? – попита Абан. – Съдбата на дживах’шарумите може и да им изглежда бляскаво на младите и красивите, но те рядко знаят чии деца растат в коремите им, а честта им избледнява, щом утробите им спрат да дават плод, пък и хубавите им черти залиняват. Много по-добре е да си намериш истински съпруг, дори и кхафит, отколкото да приемеш подобна участ.

Джардир замълча, докато все още смилаше информацията, и Абан се приближи и се наведе по-близо, сякаш искаше да каже нещо поверително, макар да бяха съвсем сами.

– Можем да разделим печалбата, приятелю – каза той. – Половината на майка ми и половината на твоята. Кога за последно са яли месо тя или сестрите ти? Или пък са обличали нещо друго освен парцали? Честта може да им помогне след години, но една бърза печалба ще им помогне сега.

Джардир го погледна с недоверие.

– Какво толкова ще променят шепа грънци?

– Това не са просто някакви грънци, Ахман – отвърна Абан. – Замисли се! Тези последни творения на майстор Дравази са помогнали на дал’шарумите да отмъстят за смъртта му и да освободят кхафитските души от Баха. Те ще бъдат безценни! Самите дамаджи ще искат да си ги купят и да ги изложат на показ. Няма да ни е нужно даже да ги чистим. Пръстта на Баха е по-ценна от всякаква позлата.

– Кавъл каза, че трябва да пожертваме всичко, за да осветим земята на Баха – каза Джардир.

– Така и направихме – каза Абан. – Това са само инструменти, Ахман, не са по-различни от лопатите, които дал’шарумите използваха, за да изкопаят ямите. Не е кражба, ако искаме да запазим собствените си инструменти.

– Тогава защо ги криеш под каручката, като че ли си крадец?

Абан се усмихна.

– Да не мислиш, че Хасик и приятелчетата му ще ни оставят да приберем печалбата си, ако узнаят?

– Най-вероятно не – отстъпи Джардир.

– Тогава значи е решено – каза Абан и плесна Джардир по рамото. Двамата прибраха набързо и останалите грънци в тайния джоб.

Тъкмо привършваха, когато Абан взе изящна чаша и нарочно я овъргаля в прахта.

– Какво правиш? – попита Джардир.

Абан сви рамене.

– Чашата беше прекалено малка, за да влезе в употреба – отвърна той, вдигна я и се полюбува на изцапаната ѝ повърхност. – Но прахта на Баха ще увеличи стойността ѝ десетократно.

– Но това е лъжа – възпротиви се Джардир.

Абан му намигна.

– Купувачът никога няма да разбере, приятелю.

– Аз ще знам! – извика Джардир, грабна чашата и я хвърли на земята. Тя се удари и се пръсна на парчета.

Абан изпищя.

– Идиот такъв, имаш ли представа колко струваше това?

Но щом видя вбесения поглед на Джардир, той предвидливо вдигна ръце и направи крачка назад.

– Разбира се, приятелю, ти си прав – съгласи се той. В желанието си да се докаже, той взе един също толкова чист съд и го строши в земята.

Джардир огледа счупените парчета и въздъхна.

– Не изпращай нищо на семейството ми – каза той. – Не искам никаква печалба за рода на Джардир от тази... низка постъпка. Бих предпочел сестрите ми да дъвчат кораво жито, отколкото да ядат покварено месо.

Абан го погледна невярващо, но накрая просто сви рамене.

– Както искаш, приятелю. Обаче ако някога промениш решението си...

– Ако настъпи този ден и ти си ми истински приятел, ще ми откажеш – каза Джардир. – И ако отново те хвана да вършиш подобни работи, сам ще те заведа при даматите.

Абан го погледна миг по-дълго и кимна.

* * *

Нощта се бе спуснала над красианската стена и Джардир усещаше навсякъде около себе си думкането на битката. Почувства се горд, че един ден ще умре в Лабиринта като воин на каджи.

– Повален алагай! – извика съгледвачът Адей. – Североизточен квадрант! Второ ниво!

Джардир кимна и се обърна към момчетата.

– Джурим, уведоми маджахите в трето ниво, че славата наб-лижава. Шанджат, кажи на анджханите, че маджахите ще преместят позицията си.

– Аз мога да ида – предложи помощта си Абан. Джардир го погледна недоверчиво. Той знаеше, че ще опозори приятеля си, ако го спре, но куцането на Абан не се беше оправило през седмиците след завръщането им от Баха, а алагай’шарак не беше игра.

– Засега стой с мен – каза той. Останалите момчета се подсмихнаха и потеглиха.

Офицер Керан дочу краткия раговор и щом погледна Абан, присви устни с отвращение.

– Разплети мрежите, момче, че и ти да свършиш нещо полезно.

Джардир се направи, че не забелязва накуцването на Абан, когато той тръгна да изпълнява нареждането. Върна се при Керан.

– Не можеш вечно да го щадиш – каза му тихо офицерът и насочи далекогледа си нагоре. – По-добре да умре като мъж в Лабиринта, отколкото да слезе от стените посрамен.

Джардир се замисли над думите му. Кой беше верният път? Изпратеше ли Абан, имаше шанс той да се провали в изпълнението на задачата и да изложи на риск и други воини. Ако не го направеше обаче, Керан щеше накрая да обяви момчето за кхафит – съдба, по-лоша от смъртта. Духът на Абан щеше да стои извън портите на Рая, напълно лишен от любовта на Еверам, и да чака вероятно хилядолетия, за да се прероди.

Откакто Керан го направи ний ка, отговорността тежеше на плещите на Джардир. Чудеше се дали Хасик, който се беше радвал преди на същата чест, бе изпитвал същия натиск. Съмнително. Хасик отдавна щеше да е убил Абан или да го е изгонил от групата.

Въздъхна, решен следващия път да изпрати Абан да потича.

– По-добре мъртъв, отколкото кхафит – прошепна си той и усети горчилката от тези думи на езика си.

– Внимавай! – извика Керан и един въздушен демон се спусна към тях. Той и Джардир залегнаха навреме, но Адей не бе толкова бърз. Главата му издумка по стената към Джардир, а тялото му падна в Лабиринта. Абан изкрещя.

– Накланя се за нова атака! – предупреди ги Керан.

– Абан! Мрежа! – извика Джардир.

Абан бързо изпълни заръката, разчитайки най-вече на здравия си крак, докато влачеше мрежа с масивни тежести към Керан. Беше я сгънал като за хвърляне, отбеляза Джардир. Поне това беше плюс.

Керан грабна мрежата, без да сваля очи от връщащия се демон. Джардир помисли като воин и разбра, че офицерът изчислява скоростта и траекторията. Беше обтегнат като тетива на лък и Джардир знаеше, че ще уцели.

Щом алагаят навлезе в обсега му, Керан се изпъна като кобра и метна мрежата с меко пукване. Тя обаче се разтвори прекалено скоро и Джардир веднага видя защо: Абан, без да иска, си беше оплел крака в едно от въжетата с тежести. Силата на замаха на Керан повали момчето.

Въздушният демон спря точно пред разтварящата се мрежа и удари с крилете си както нея, така и Керан. Алагаят изчезна от погледа им, а офицерът падна, безнадеждно оплетен в мрежата.

– Ний да те вземе, момче! – извика Керан и зарита от увитата мрежа, за да изкара краката на Абан изпод себе си. С писък Абан падна от стената за втори път. Този път в Лабиринт, гъмжащ от алагаи.

Още преди Джардир да успее да реагира, чу крясък и осъзна, че онзи алагай се насочва отново към тях за нападение. Керан се беше оплел, а освен него нямаше други дал’шаруми, които да спрат създанието.

– Бягай, докато можеш! – извика Керан.

Джардир пренебрегна заръката и се хвърли към мрежите, които Абан беше сгънал. Повдигна една и изсумтя под тежестта ѝ. Той и останалите момчета се упражняваха с по-леки модели.

Въздушният демон прехвърча край тях като вихрушка от кожени криле и се изви рязко в небето за ново спускане. За миг скри луната и изчезна в мрака, но Джардир не се подведе, а спокойно остана да следи приближаването на демона. Ако му се налагаше да умре, щеше да го направи с достойнство и да отнесе този алагай със себе си, за да плати за мястото си в Рая.

Когато демонът се приближи достатъчно, та Джардир да вижда зъбите му, момчето хвърли мрежата от конски косъм. Тя се завъртя, а тежестите ѝ я разгърнаха и въздушният демон попадна в нея с главата напред. Джардир дръпна връвта, за да стегне мрежата, и с умело завъртане се измъкна от пътя на съществото. Видя го как пропада в Лабиринта.

– Повален алагай! – извика той. – Североизточен квадрант! Седмо ниво!

Миг по-късно чу вик в отговор.

Тъкмо щеше да се обърне и да освободи Керан, когато улови движение в мрака. Абан висеше от горната част на стената и с кървави нокти драскаше и се мъчеше да се задържи на камъка.

– Не ме оставяй да падна! – извика Абан.

– Ако паднеш, ще умреш като мъж и райските порти ще се отворят за теб! – отвърна Джардир. Той премълча факта, че това всъщност бе единственият начин Абан да види Рая. Керан щеше да се погрижи момчето да завърши своя Хану Паш като кхафит и достъпът до блаженството щеше да му бъде отказан. На Джардир му се късаше сърцето, но понечи да обърне гръб на приятеля си.

– Не! Моля те! – примоли се Абан, а сълзите рукнаха по мръсните му бузи. – Ти се закле! Закле се в светлината на Еверам да ме хванеш. Не искам да умра!

– По-добре мъртъв, отколкото кхафит! – изръмжа Джардир.

– Не ме интересува, че ще съм кхафит! – каза Абан. – Не ме оставяй да падна! Моля те!

Джардир се озъби в отвращението си, но пренебрегна себе си, легна по корем на стената и задърпа с всичка сила ръката на Абан. Абан риташе и се напъваше, докато накрая не успя да се покатери по гърба на Джардир до върха на стената. Той се метна на врата на Джардир и захлипа.

– Еверам да те благослови – проплака Абан. – Дължа ти живота си.

Джардир го отблъсна.

– Отвращаваш ме, страхливецо – каза той. – Махай ми се от погледа, преди да съм размислил и да съм те хвърлил обратно.

Очите на Абан се разшириха от уплаха, но той се поклони и се затича в обратната посока с цялата бързина, която куцият му крак му позволяваше.

Докато Джардир гледаше как си отива, един юмрук се заби в бъбрека му и го просна на земята. Болката пламна по тялото на Джардир, но той я прегърна и тя се разми. Обърна се, за да се изправи срещу нападателя си.

– Трябваше да го оставиш да падне – сгълча го Керан. – Тази нощ не си му направил никаква услуга. Дълг на всеки дал’шарум е да подкрепя братята си както в смъртта, така и в живота.

Плюнката му се пръсна в рамото на Джардир.

– Три дни никаква каша – каза той. – Сега ми донеси далекогледа. Алагай’шарак не чака страхливци и глупаци.