Пустинното копие

Единайсета глава АНОКХ СЛЪНЦЕ

332 СЗ

Оазисът на зората беше изключително красиво място – редица защитени монолити от пясъчник пазеха просторна тревиста местност, няколко струпани заедно овощни дръвчета и широко езеро с прясна, чиста вода, подхранвано от същата подземна река, която снабдяваше с вода и Пустинното копие. Под един от монолитите имаше врязано в ала стълбище, което водеше към осветена с факли подземна кухина. Там човек можеше да хвърли мрежа в реката и бързо да си налови истинско угощение.

Оазисът беше малък, предвиден като спирка за търговски кервани, но най-често го използваха отделни вестоносци. Естествено, той не беше годен да изхрани най-могъщата армия на света от векове насам.

Воините на Джардир му се нахвърлиха като скакалци и издигнаха хиляди палатки и шатри около монолитите. Още преди да са пристигнали повечето красианци, дърветата бяха обрани и изсечени за подпалки, тревите бяха опасени от добитъка и стъпкани. Хилядите, които нагазиха в езерцето, за да измият краката си и да напълнят меховете си, оставиха след себе си една зловонна, тинеста локва. Мъжете хвърляха мрежите си в подземната кухина, но това, което щеше да е изобилие за един керван, не бе дори залък за красианската войска.

– Избавителю – рече Абан, приближавайки се до Джардир, докато той оглеждаше лагера. – Тук има нещо, което мисля, че трябва да видите.

Джардир кимна и Абан го заведе до гигантски пясъчников блок, покрит с вдълбани рисунки. Някои бяха съвсем леки резки, избледнели през годините, а други – ясни и нови. Някои бяха груби драскотини, а други – страхотни, майсторски писмени знаци. Всичките следваха северния стил на писане, грозна система, с която Джардир бе само бегло запознат.

– Какво е това? – попита той.

– Маркировки на вестоносци, Избавителю – каза Абан. – Има ги навсякъде по оазиса и отбелязват всеки, който се е подслонил тук на път за Пустинното копие.

Джардир сви рамене.

– Е, и?

Абан посочи огромна част от монолита, където бяха издълбани изящни калиграфски символи. Джардир не можеше да прочете буквите, но дори той оцени красотата им.

– Тук пише – каза Абан – „Арлен Бейлс от Потока на Тибит“.

– Пар’чин – рече Джардир.

Абан кимна.

– Какво друго пише? – попита Джардир.

– Пише: „Ученик на майстор Коб от Мливари, вестоносец на херцози, познат като Пар’чин в Красия и близък приятел на Ахман Джардир, Шарум Ка на Пустинното копие“.

Абан спря и остави думите да попият в съзнанието на Джардир, който се намръщи.

– Продължавай да четеш – изръмжа той.

– „Бил съм в четирите останали крепости – зачете Абан и произнесе имената на градовете, отбелязани с копие, обърнато нагоре – и в почти всяко познато селце в Теса.“

Абан показа друг, по-дълъг списък, който пък споменаваше десетки имена.

– Тези имена, означени с копия с върха надолу, са руините, които е посетил – отбеляза Абан и посочи друг дълъг списък. – Пар’чин е бил доста зает, докато е отсъствал от Пустинното копие. Тук са записани дори красиански руини.

– Така ли? – попита Джардир.

– Пар’чин постоянно търсеше из пазара карти и истории – каза Абан.

Джардир погледна отново списъка.

– Баха кад’Еверам там ли е?

Абан не отговори веднага и Джардир се обърна към кхафита.

– Не ме карай да те питам втори път. Ако кажа на някой от чинските ни пленници да ми преведе написаното и разбера, че си ме излъгал...

– Записан е – отговори Абан.

Джардир кимна.

– Значи Абан най-накрая се е сдобил с остатъка от грънците на Дравази – каза той по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

Абан не отговори, но нямаше и нужда.

– Кое е последното име? – попита Джардир и посочи огромен резбован знак в края на списъка, макар че и сам можеше да се досети.

– Последното място, където Пар’чин е отишъл, преди да дойде в Пустинното копие – каза Абан.

– Анокх Слънце – промълви Джардир.

Абан кимна.

– Някой от другите търговци може ли да чете на този език? – попита Джардир.

Абан сви рамене.

– Неколцина, може би.

Джардир изсумтя.

– Накарай мъже да дойдат с чукове и да натрошат този камък обратно на пясък.

– Така че никой да не разбере, че Шар’Дама Ка върви по стъпките на един умрял чин? – попита Абан.

Джардир го удари и той се просна на земята. Дебелият кхафит избърса кръвта от устата си, но без обичайните си пресилени усмивки или сърцераздирателни вопли. Погледите им се срещнаха и в същия момент гневът на Джардир изчезна, а на негово място дойде срамът. Джардир се обърна, погледна гигантската ивица, която хората му бяха изринали в пясъка, и се зачуди дали някой не бе стъпкал, без да иска, заровените кости на неговия приятел.

* * *

– Притеснен си – отбеляза Иневера, когато Джардир се приб-ра в шатрата си. Това не беше въпрос.

– Чудя се дали истинският Избавител се е притеснявал на всяка крачка – въздъхна Джардир, – или е усещал, че Еверам го направлява, и просто е следвал пътеката, разкрита пред него.

– Ти си истинският Избавител – каза Иневера, – така че, предполагам, и за Каджи е било същото, каквото е за теб.

– Наистина ли съм? – попита Джардир.

– Да не мислиш, че е някакво съвпадение, дето Копието на Каджи попадна в ръцете ти точно когато беше в позиция да застанеш начело на Красия? – попита Иневера.

– Съвпадение ли? – попита Джардир. – Не беше. Но ти ме „позиционираш“ вече повече от двайсет години. Демонските зарове изиграха много по-важна роля за възкачването ми, отколкото собствените ми заслуги.

– Демонските зарове ли завладяха сърцата на кхафитите, те ли обединиха народа ни? – попита Иневера. – Демонските зарове ли те накараха да печелиш битка след битка в Лабиринта още преди да си помирисал дори Копието на Каджи? Заради демонските зарове ли потегли сега?

Джардир поклати глава.

– Не, разбира се, че не.

– Всъщност става дума за резбата на Пар’чин в пясъчника – каза Иневера.

– Откъде знаеш за това? – попита Джардир.

Иневера пренебрегна въпроса с махване на ръка.

– Пар’чин беше обирач на гробове, нищо повече. Смел наистина – призна тя и сложи пръст на устните на Джардир, за да изпревари възражението му, – умел и дързък, но крадец.

– Тогава аз какво съм, ако не онзи, който го ограби на свой ред? – попита Джардир.

– Ти си това, което избереш да бъдеш – отвърна Иневера. – Можеш да избереш да спасиш човечеството или да се мръщиш заради миналото, изпускайки шанса пред себе си.

Тя се наведе и го целуна. Целувката беше дълбока и топла, даваше, без да пита, и припомни на Джардир, че дори сега той все още обичаше Иневера.

– Вярвам в теб, дори ти да не си вярваш. Заровете издават волята на Еверам и нито те, нито аз бихме могли да ти помогнем да се издигнеш, ако не вярвахме, че само ти, и никой друг, би могъл да понесеш това бреме. Убийството на Пар’чин беше необходимо зло, като убийството на Амадеверам. Би ги пощадил, ако можеше.

Тя се плъзна в ръцете му, той я прегърна и изведнъж почувства как част от силата му се възвърна. Необходимо зло. Ставаше дума за това в Евджаха, в описа на Каджи за поробването му на северните чини. Всеки убит алагай помагал да се изравнят везните, а Джардир мислеше да ги убие всичките, преди да отиде при Създателя, където делата му щяха да бъдат премерени и осъдени.

* * *

Разузнавачът доведе камилата си до Джардир на белия му кон, спря на уважително разстояние и удари с юмрук по гърдите си.

– Шар’Дама Ка – поздрави го той, – открихме изгубения град. Пясъците са го погълнали почти изцяло, но голяма част от него изглежда невредима. Има няколко кладенеца, които смятаме, че могат да се оправят и използват, но храната и пашата са оскъдни.

Джардир кимна.

– Еверам е запазил свещения град за нас. Изпрати преден отряд да начертае карта на града и да подготви кладенците. Ще заколим добитъка и ще запазим месото, за да спестим от житните запаси.

– Рисковано – каза Абан. – Ако изколим добитъка, няма начин да си го възвърнем.

– Ще трябва да разчитаме на зелените земи да ни изхранят – каза Джардир. – Засега ни трябва колкото се може повече време, за да проучим свещения град.

По-голямата част от хората му се придвижваха бавно и минаха дни, преди да успеят да настигнат разузнавачите, които вече бяха начертали горе-долу подробна карта на разпрострелия се град, въпреки че беше много по-голям от Пустинното копие и имаше възможност да са останали още неразкрити части. Откриха несъответствия между картите на разузнавачите и тези в древните свитъци от Шарик Хора.

– Ще разделим града по племена и ще оставим всеки дамаджи да надзирава разкопките в своята част, съветван от най-учените си дамати и защитници. Разкритите реликви да се описват и да ми се представят всеки ден.

Ашан кимна.

– Така да бъде, Избавителю – каза той и отиде да даде указания на останалите дамаджи.

През тази седмица племената претършуваха древния град, разбиха стени, ограбиха гробници и разрушиха цели участъци от защитени стени и колони. От преминалия оттук Пар’чин почти нямаше следа, но красианците не ги беше грижа за състоянието на града. Навсякъде се трупаха купчини с отпадъци и цели участъци от улици и сгради рухнаха, докато тунелите под тях биваха разравяни.

Всеки следобед дамаджите идваха при Джардир и стоварваха откритията си на високи купчини. Стотици нови защити, много от тях направени, за да раняват демони или за да постигат други магически ефекти. Защитени оръжия и брони, мозайки и рисунки на древни битки, някои дори със самия Каджи.

Всяка нощ те се биеха. Демоните все още нападаха града на рояци и щом слънцето залезеше, хората на Джардир изоставяха работата си и хващаха копието и щита. С мощните защити, изписани по копието дори на най-слабия кха’шарум, алагаите измираха с хиляди и скоро не остана ни един, който да броди из свещените пясъци. Шарумите продължиха да бъдат нащрек, но градът явно бе прочистен – като че ли самият Еверам им даваше знак по колко правилен път са поели.

* * *

– Избавителю – каза Ашан, влизайки в шатрата с Асъм и Асукаджи. – Намерихме я.

Джардир нямаше нужда да пита какво означаваше „я“, остави картите на зелените земи и си наметна бялата роба. Още не беше стигнал до капака на шатрата, когато се появи Иневера, начело на съпругите му дама’тинги. Самото им присъствие подкрепи твърдението на Ашан. Жените тръгнаха мълчаливо след него през града.

– На кое племе се падна честта? – попита Джардир.

– На мендинг, татко – отвърна Асъм. Той вече беше на шестнайсет и можеше да се нарече мъж, а походката му притежаваше грациозност, каквато хората биха очаквали от майстор по шарусахк. Мекият му глас звучеше още по-опасно, тъй като идваше от високата слаба фигура в бяла роба – копие, увито в коприна.

– Разбира се – промърмори Джардир. Колко подходящо беше най-вражески настроеният му дамаджи да намери гробницата на Каджи.

Когато пристигнаха, Енкаджи ги чакаше заедно с мендингския син на Джардир, Савас, все още с бидото на ний’дама.

– Шар’Дама Ка! – извика дамаджият и се просна върху прашния под на погребалната зала. – За мен е чест да ви представя гробницата на Каджи.

Джардир кимна.

– Непокътната ли е?

Енкаджи се изправи и посочи с ръка огромния саркофаг, чийто каменен капак бе отместен.

– Страхувам се, че Пар’чин добре се е справил с плячкосването – рече Енкаджи. – Копието, разбира се, липсва, но вие сте си го взели обратно.

Той посочи прашасалите парцали, с които бе облечен скелетът вътре.

– Не мога да кажа дали тези дрипи са били свещеното Наметало на Каджи.

– А короната? – попита Джардир, сякаш предметът не беше от значение, но всички знаеха, че е.

Енкаджи сви рамене.

– Няма я. Пар’чин...

– Не я носеше, когато дойде в Пустинното копие – прекъсна го Джардир.

– Сигурно я е скрил някъде – отвърна Енкаджи.

– Лъже – прошепна Абан в ухото на Джардир.

– Откъде знаеш?

– Лъжец разпознава лъжеца – отвърна Абан.

Джардир се обърна към Хасик.

– Затворете гробницата – нареди той.

Хасик даде знак на шарумите в коридора и те вдигнаха огром-ния камък обратно на мястото му.

– Какво значи това? – попита Енкаджи, когато светлината на факлите отвън изчезна. Само няколко капещи светилника, разположени в гробницата, все още мъждукаха.

– Изгасете ги – нареди Джардир. – Дамаджахата ще хвърли костите, за да разбере кой е откраднал короната на Каджи.

Енкаджи пребледня и Джардир разбра, че Абан е бил прав. Джардир тръгна към дамаджия, който заотстъпва, докато гърбът му не опря стената на гробницата.

– За всяка минута, в която короната не е в ръцете ми – зарече се той, – ще скопявам по един от синовете и внуците ти, като започнем от най-големия.

Само след няколко мига Джардир държеше Короната на Каджи, намерена в погребалната зала на един от правнуците на Каджи.

Тя представляваше тънък обръч от злато и скъпоценни камъни, които образуваха мотив от непознати защити, обгръщащи като мрежа главата на собственика ѝ. Изглеждаше изящна, но с цялата си сила Джардир не успя и с милиметър да изкриви златото.

Иневера се поклони, взе короната и я сложи върху тюрбана му. Въпреки че беше лека като перце, Джардир усети грамадната тежест, която се стовари върху него, щом короната се намести на челото му.

– Сега вече можем да нападнем зелените земи – каза той.