Пустинното копие

Първа глава КРЕПОСТТА РАЙЗЪН

333 СЗ ЗИМА

Стената на крепостта Райзън беше истинска подигравка.

Със своите три метра на височина и един на дебелина цялото укрепление на града беше по-слабо и от това на най-скромния от десетината палати на някой дамаджи. Съгледвачите дори не се нуждаеха от обкованите си с желязо стълби – повечето просто скачаха, хващаха се за ръба на стената мъниче, издърпваха се нагоре и прескачаха.

– Такъв слаб и небрежен народ заслужава да бъде завладян – каза Хасик. Джардир изсумтя, но не каза нищо.

Авангардът от елитните воини на Джардир се бе приближил под сенките на мрака и сега хиляди чифтове сандали хрущяха по незасетите снежни полета, ограждащи града. Докато зеленоземците се криеха зад защитите си, красианците бяха дръзнали да се изправят срещу гъмжилото от демони в нощта, за да напреднат. Дори ядроните избягваха сблъсъците с толкова много свещени воини.

Забулените воини се събраха пред града, но не нападнаха веднага. Посред нощ хора не нападаха други хора. На сутринта, когато небето се озари, воините свалиха булата си, за да се срещнат с враговете лице в лице.

Чуха се кратките изпъшквания на стражите в постройката до портата, усмирени от съгледвачите, а после скърцането на самата градска порта, която се отвори широко, за да приеме войската на Джардир. С рев в града се изсипаха шест хиляди дал’шаруми.

Още преди райзънци да осъзнаят какво се случва, красианците вече атакуваха – събаряха врати, вадеха мъжете от леглата им и ги хвърляха голи в снега.

С едва ли не безкрайната си орна земя крепостта Райзън беше по-многолюдна от Красия, но райзънските мъже не бяха воини по душа и падаха пред обучените редици на Джардир като трева пред косата. Тези, които се съпротивляваха, плащаха със скъсани мускули и счупени кости. Тези, които се биеха, загиваха.

Джардир наблюдаваше всичко това с тъга. Никой от осакатените или убитите нямаше да се покрие със слава в Шарак Ка, Великата война, но всичко това бе необходимо зло. Северният народ не би могъл да се превърне в оръжие срещу демонската раса, ако Джардир не ги сломеше както ковашкият чук преломява върха на копието.

Жените пищяха, докато хората на Джардир ги сломяваха по друг начин. Още едно необходимо зло. Шарак Ка наближаваше и следващото поколение воини трябваше да дойде от семето на мъже, не на страхливци.

След малко синът на Джардир, Джаян, падна на коляно в снега пред баща си, а върхът на копието му беше окървавен.

– Градът е наш, татко – каза Джаян.

Джардир кимна.

– Щом сме завладели града, и околността е наша.

Джаян се бе доказал като умел командир при първата си мисия. Ако битката беше срещу демони, Джардир сам щеше да поведе настъплението, но не би опетнил копието на Каджи с човешка кръв. Джаян беше още млад да носи бялото було на пълководец, но беше първородният син на Джардир, а самият той – Наследник на Избавителя. Беше силен, устойчив на болка и не само воините, но и духовниците пристъпваха към него с почит.

– Много избягаха – допълни Асъм, който се появи зад брат си. – Те ще предупредят селата, които също ще побягнат и ще се изплъзнат от пречистващия евджахски закон.

Джардир го погледна. Асъм беше година по-малък от брат си, по-нисък и по-слаб. Беше облечен в белите роби на дамата, без броня и оръжие, но това не можеше да заблуди Джардир. Вторият му син безспорно бе по-амбициозен и по-опасен от първия, а двамата дори още повече от всеки друг от десетките им братя.

– Сега се изплъзват – каза Джардир, – но ще оставят запасите си и ще побягнат през мекия лед, който покрива зелените земи през зимата. Слабите ще измрат и ще ни спестят усилията сами да ги убиваме, а като му дойде времето, силните ще паднат под властта ми. Добре се справихте, синове мои. Джаян, възложи на хората си да намерят сгради, в които да вкараме пленниците, преди да измрат от студ. Отделете момчетата за Хану Паш. Ако успеем да им избием северната слабост, може би някои от тях ще надминат бащите си. Силните мъже ще използваме за баласт в битката, слабите ще са роби. Всяка жена в детеродна възраст да бъде оплождана.

Джаян удари с юмрук по гърдите си и кимна.

– Асъм, дай знак на останалите дамати да започват – каза Джардир и Асъм се поклони.

Джардир спря погледа си върху своя облечен в бяло син, който тръгна да изпълни заръката. Духовниците щяха да разпръснат словото на Еверам до всички чини, а на тези, отказали да го приемат в сърцата си, щеше да им бъде навряно в гърлата.

Това беше необходимо зло.

* * *

Същия следобед Джардир крачеше по дебелите килими по пода на имението, което беше определил за свой райзънски дворец. В сравнение с палатите му в Красия това място беше направо жалко, ала той бе прекарал месеци, нощувайки в палатки, откакто потегли от Пустинното копие, и сега досегът с цивилизацията му идваше съвсем добре.

В дясната си ръка Джардир стискаше копието на Каджи и го използваше като бастун. Разбира се, опора не му трябваше, но той се бе издигнал на власт благодарение на древното оръжие и сега то никога не стоеше на повече от ръка разстояние от него. Краят на копието тупкаше по килима на всяка крачка.

– Абан закъснява – каза Джардир. – Вярно, че потегли с жените след изгрев, но пак трябваше вече да е тук.

– Все още не разбирам защо търпиш този кхафит в свое присъствие, татко – възмути се Асъм. – Свинеядът заслужава да умре само защото дръзва да вдигне очи и да те погледне, а ти даже приемаш съветите му, сякаш е някой равен в двора ти.

– Самият Каджи е използвал кхафитите за работата, която най им подхождала – отвърна Джардир. – Абан знае повече за зелените земи от когото и да било другиго, а никой мъдър владетел не би трябвало да се отказва от подобно знание.

– Какво има да се знае? – попита Джаян. – Всичките зеленоземци са слабаци и страхливци, същата стока като кхафитите. Не заслужават да се бият дори като роби или като баласт.

– Толкова бързо ли реши, че знаеш всичко? – попита Джардир. – Само Еверам знае всичко. Евджахът ни учи да опознаваме враговете си, а ние разполагаме с много малко сведения за севера. Ако искам да ги включа във Великата война, няма да е достатъчно само да ги избия или да ги завладея. Ще трябва да ги разбера. А дори и да няма мъж по зелените земи, който да е по-достоен от кхафит, тогава кой друг би могъл да ми разкрие духа им, освен един кхафит?

В същия момент се почука на вратата и Абан влезе в стаята, куцукайки. Както винаги, дебелият търговец бе облечен в пищни, женски одежди от коприна и кожа, с които парадираше нарочно, за да оскърби аскетичните дамати и дал’шаруми.

Стражите му се подиграваха и го бутаха, докато минаваше, но не сглупиха чак дотам, че да му откажат да влезе. Каквито и да им бяха чувствата, попречеха ли на Абан, рискуваха да си нав-лекат гнева на Джардир, а това никой не го искаше.

Осакатеният кхафит се подпираше тежко на бастуна си, докато пристъпваше към трона на Джардир, а по почервенялото му, отпуснато лице бе избила пот въпреки студа. Джардир го изгледа с погнуса. Личеше си, че носи важни новини, но Абан още не можеше да си поеме дъх и запъхтя, вместо да ги сподели.

– Какво има? – сопна му се Джардир, когато търпението му стигна предела си.

– Трябва да направите нещо! – изпъшка Абан. – Горят житниците!

– Какво?! – скочи Джардир и стисна ръката на Абан толкова силно, че кхафитът извика от болка. – Къде?

– Северната защита на града – промълви Абан. – Можете да видите пушека през вратата.

Джардир се устреми към предните стълби и веднага съзря издигащия се стълб. Обърна се към Джаян.

– Върви – каза той. – Искам да се угасят пожарите, а виновниците да ми бъдат доведени.

Джаян кимна и изчезна по улиците, а след него тръгнаха обучените му воини, строени като ято птици. Джардир отново се обърна към Абан.

– Това зърно ще ви трябва, ако ще храните хората през зимата – каза Абан. – Всяко семенце. Всяха трошичка. Предупредих ви.

Асъм се изстреля напред, сграбчи китката на Абан и със сила изви ръката на търговеца зад гърба му. Абан изкрещя.

– Няма да говориш с такъв тон на Шар’Дама Ка! – изръмжа Асъм.

– Достатъчно – каза Джардир.

Веднага щом Асъм го пусна, Абан падна на колене, сложи и двете си ръце на стъпалата и притисна чело между тях.

– Десет хиляди извинения, Избавителю – каза той.

– Чух какво ме посъветва ти, страхливецът – да не продължавам настъплението към мразовития север – каза Джардир, докато Абан още хленчеше на пода. – Но аз няма да отложа делото на Еверам заради тази... – той ритна снега на стъпалата – ...пясъчна буря от лед. Ако се нуждаем от храна, ще вземем от чините в околността, които живеят в охолство.

– Разбира се, Шар’Дама Ка – каза Абан от пода.

– Прекалено много се забави, кхафите – каза Джардир. – Искам да намериш измежду пленниците търговците, които познаваш.

– Ако са останали живи – каза Абан. – По улиците лежат стотици мъртви.

Джардир сви рамене.

– Ти си си виновен, че си толкова бавен. Върви, разпитай своите приятели търговци и ми намери водачите на тези хора.

– Даматите ще ме убият в момента, в който тръгна да се разпореждам, дори и от ваше име, велики Шар’Дама Ка – каза Абан.

Той беше напълно прав. По закона на Евджаха всеки кхафит, който дръзнеше да нарежда на по-високопоставени от него, трябваше да бъде убит на място, а не бяха малко тези, които завиждаха на положението на Абан в съвета на Джардир и с радост биха видели смъртта му.

– Ще изпратя Асъм с теб – каза Джардир. – И най-фанатичният духовник не би те нападнал тогава.

Абан пребледня, щом Асъм пристъпи напред, но кимна.

– Както нареди Шар’Дама Ка.