Пустинното копие

Дванайсета глава ВЕЩИЦИ

333 СЗ ЗИМА

В далечината изникна домът на Лийша. Къщата беше скромна за възможностите на баща ѝ, но достатъчно удобна за семейството, тъй като беше пристроена към задната стена на работилницата за хартия на баща ѝ. Пътеката, водеща до входната врата, бе защитена.

Не че Роджър въобще забеляза. Той ходеше съвсем леко зад Лийша, за да може да я оглежда, без тя да забележи. Бледата ѝ кожа силно контрастираше на гарвановочерната ѝ коса, а очите ѝ бяха с цвета на ясно небе. Погледът му се плъзгаше по извивките ѝ.

Изведнъж Лийша се обърна към него и Роджър, стреснат, бързо вдигна поглед.

– Благодаря ти отново, че правиш това, Роджър – каза Лийша.

Сякаш Роджър бе способен да ѝ откаже каквото и да било.

– Една вечеря трудно може да се нарече тежка работа, дори готвенето на майка ти да не понася на ядрони – възрази той.

– За теб може би – отвърна Лийша. – Ако аз се появя сама, тя ще ме тормози, докато не кажа кога ще си намеря съпруг. Като те види, може поне да си скрие рогата. Даже може да ни помисли за двойка и напълно да си затрае.

На Роджър му спря сърцето и я погледна. Надянал жонгльорската си маска – физиономията и гласа, които нямаше да издадат и частица от това, което чувстваше в момента, – той я попита:

– Нямаш нищо против майка ти да ни помисли за двойка?

Лийша се засмя.

– Би било страхотно! Почти всички в града също ще го приемат. Само ти, аз и Арлен ще знаем колко е абсурдно.

Роджър се почувства, сякаш го беше шамаросала, но сърцето му отново заби, а и щом носеше маската си, Лийша нищо не бе забелязала.

– Ще ми се да не го наричаше така – каза Роджър, сменяйки темата.

– Арлен ли? – попита Лийша и Роджър потрепна. – Арлен! Арлен! Арлен! – каза тя през смях. – Това е само името му, Роджър. Няма да се преструвам, че няма такова, колкото и мистериозен да му се иска да изглежда.

– Аз викам да го оставим да изглежда, както си иска – отвърна Роджър. – Арик винаги ми е казвал, че ако репетираш номер, който не мислиш да показваш пред публика, рано или късно публиката ще го види. Нужно е само веднъж да се изпуснеш и името му ще влезе в устите на всички в града.

– И какво от това? – попита Лийша. – На Защитения не му е удобно в града, защото всички се държат странно с него. Ако приз-нае, че има име, нещата могат доста да се променят.

– Не знаеш какво е оставил зад себе си – каза Роджър. – Може някой да пострада, ако името на Защитения излезе наяве, или пък да започнат да го преследват заради някакви неразчистени сметки. Знам какво значи да живееш така, Лийша. Защитения ми спаси живота и ако той не иска името му да се знае, имам предвид, ако иска да забравя, че въобще го знам, така ще бъде, пък дори това да ми коства песента на века.

– Не можеш да забравиш това, което вече си научил – отбеляза Лийша.

– Не всички имат толкова много пространство на горния етаж като теб – каза Роджър, почуквайки слепоочието си. – Някои от нас веднага се пълнят догоре и забравят старите неща, които не им влизат в употреба.

– Това са глупости – възрази Лийша.

Роджър сви рамене.

– Както и да е, де, благодаря ти отново – каза тя. – Около мен е пълно с мъже, готови да се изправят срещу демони заради мен, но няма и един, който да се изправи срещу майка ми.

– Мисля, че Гаред Кътър би сторил и двете – изтъкна Роджър.

Лийша изсумтя.

– Той и майка ми така хубаво са се намерили. Гаред съсипа живота ми, а тя все още иска да му простя и да му родя деца, като че ли новооткритият му талант да избива демони го прави добра партия. Тя не е нищо друго, освен една манипулативна вещица, която трови живота на всички.

– Да, бе! – възкликна Роджър. – Не е толкова зле. Разбереш ли я, лесно ще я накараш да ти ходи по цигулката.

– Подценяваш я – отвърна Лийша. – Мъжете виждат красотата ѝ и отказват да прозрат отвъд нея. Мислиш си, че ти я омайваш, а всъщност тя те е съблазнила, както прави с всички мъже, за да ги настройва след това срещу мен.

– Говориш тъпчиплевели – сопна ѝ се Роджър. – Илона не е някакъв дух, пръкнал се от Ядрото с единствената цел да ти съсипе живота.

– Просто не я познаваш достатъчно добре – каза Лийша.

Роджър поклати глава.

– Арик ме е научил на всичко за жените и той казваше, че тези като майка ти, които в миналото са били много красиви, но годините вече са започнали да им личат, всичките са еднакви. Илона на младини винаги се е намирала в центъра на вниманието и това е единственият начин, по който знае да общува със света. Ти и баща ти си водите дълги разговори за защитаване, в които тя не може да се включи, и това я кара да зажаднее за внимание, пък каквото ще да е то. Накарай я да се почувства център на вниманието и ще те гледа като кученце.

Лийша го погледна за миг и се разсмя гръмогласно.

– Майсторът ти нищо не е разбирал от жени.

– Хич не му личеше – отвърна Роджър, – като се има предвид с каква лекота си лягаше с тях.

Лийша повдигна вежда.

– А с колко си е лягал чиракът му с помощта на гениалните му техники?

Роджър се усмихна.

– Аз за целувки и милувки не разправям, но се обзалагам на едно мливарийско слънце, че ще проработят върху майка ти.

– Дадено.

* * *

– Та значи, търговецът вика на Арик: „Платих ти, за да научиш жена ми да танцува!“ – каза Роджър. – А Арик без капка смущение го поглежда и казва: „Ами така и направих. Аз ли съм виновен, че тя предпочете да караме уроците легнали“.

Илона избухна в смях и разплиска виното си, удряйки чашата в масата. Роджър се присъедини към нея, чукнаха се и пиха.

Лийша им се мръщеше от другия край на масата, където си говореше с баща си. Тя наистина не знаеше кое щеше да ѝ бъде по-противно: да спечели баса с Роджър или да загуби. Може би беше грешка, че го доведе. Вулгарните истории бяха достатъчно гадни, но още по-неприятно беше, че очите на Роджър постоянно прескачаха към деколтето на майка ѝ, макар че не можеше и много да го вини, след като Илона така го бе изложила на показ.

Чиниите вече отдавна бяха ометени. Ърни седеше и прелистваше тефтера, който Лийша му бе донесла, а очите му изглеждаха миниатюрни зад тънките очила с телени рамки, които сякаш никога не слизаха от ръба на носа му. Накрая той изсумтя и го остави настрана за по-късно. Посочи купчината тефтери пред Лийша, подвързани с кожа.

– Остана ми време само за още няколко – каза той. – Изписваш ги по-бързо, отколкото подвързвам.

– Обвинявай чирачките ми – отвърна Лийша и взе металния чайник от огъня. – Правят по три копия на всеки тефтер, който напълня.

– И все пак – каза Ърни. – През целия си живот съм имал само един гримоар за защити и така и не го попълних. А ти колко направи вече? Дузина?

– Седемнайсет – отвърна Лийша, – но вътре има толкова демонология, колкото и защити, а и повечето неща са от Защитения. Само докато препиша защитите по тялото му, свърших няколко тефтера.

– Така ли? – попита Илона, вдигнала поглед. – И колко от тялото му си виждала?

– Майко! – извика Лийша.

– Създателят ми е свидетел, че не бих те съдила – каза Илона. – Има и по-лоши неща от това да родиш дете на Избавителя, пък бил той и чудовище на външен вид. Но най-добре да се захващаш с тая работа, ако си го набелязала. Много по-млади от теб, а и по-плодовити, съвсем скоро ще се втурнат да се съревновават за тази привилегия.

– Той не е Избавителя, мамо – възрази Лийша.

– Много други не биха се съгласили – каза Илона. – Дори Гаред го боготвори.

– А, значи, щом Гаред Кътър си мисли нещо, то трябва да е истина – каза Лийша, вдигнала вежди.

Роджър прошепна нещо в ухото на Илона, тя отново се разсмя и върна вниманието си към него. Лийша въздъхна с облекчение.

– Като стана дума за Защитения – каза Ърни, – той къде е? Смит ми каза, че е идвал друг вестоносец от името на херцога да го вика на аудиенция, но отново го е нямало в деня, когато пристигат пратките.

Лийша сви рамене.

– Съмнявам се, че много го интересува някаква среща с херцога. Той не се смята за един от поданиците на Райнбек.

– Най-добре да му кажеш да си помисли добре – предложи Ърни.

– Хралупата не произвежда толкова дървесина, колкото би трябвало, и Райнбек губи търпение. Ако пренебрегваме вестоносците, това може и да го спре засега, докато пътят е задръстен от сняг и херцогът не може да изпрати порядъчно голям отряд, но дойде ли пролетното топене, той ще иска отговори и уверение, че Хралупата на Избавителя му остава вярна.

– Така ли? – попита Роджър и вдигна очи. – Ако се получат разногласия между Защитения и Райнбек, Хралупата най-вероятно ще застане на страната на Избавителя още в същия миг.

– Да – съгласи се Ърни. – Че и други селца, а сигурно и доста народ в самата крепост Анжие. Защитения само с една дума би могъл да започне гражданска война и ето затова е толкова важно да съобщи намеренията си на Райнбек, преди херцогът да е действал прибързано.

Лийша кимна.

– Ще говоря с него. И аз си имам недовършена работа в Анжие.

– Недовършената ти работа е под полите ти – промърмори Илона. Роджър се задави и от носа му рукна вино. Илона се усмихна самодоволно и отпи от чашата си.

– Аз поне мога да си ги държа около глезените! – сопна ѝ се Лийша.

– Не смей да ми говориш с този тон – каза Илона. – Може да не разбирам нищо от политика или демонология, но знам, че една зима те дели от съдбата на неомъжена старуха, и колкото и ядрони да избиеш, пак ще си отидеш в гроба със съжаление, че не си дала живот на света.

– Аз съм билкарката на града – каза Лийша. – Това, че спасявам онези, които иначе биха умрели, не се брои за даване на живот, така ли?

– Вика спасява животи – каза Илона за една от колегите билкарки на Лийша. – Т’ва хич не ѝ попречи да му отгледа потомство на послушник Джона. Акушерката Дарси също би го направила на мига, стига да си намереше мъж, способен да затвори очи и да остане твърд достатъчно дълго, че да сложи дете в грозната ѝ утроба.

– Дарси е направила повече за този град, отколкото ти някога би могла, майко – каза Лийша. Двете с Дарси, бивши чирачки на вещицата Бруна, дълго време бяха спречкани, но вече не бе така. Сега Дарси беше най-преданата ученичка на Лийша, макар и не най-добрата.

– Глупости – каза Илона. – Аз изпълних своя дълг и дадох теб на града. Дори да не си благодарна за това, мисля че Хралупата спечели достатъчно от усилията ми.

Лийша се намръщи. Илона не млъкна.

– И глупак да ви види заедно със Защитения, веднага ще се досети, че сте имали нещо, което не е било удовлетворително и за двама ви. Да не се е провалил в леглото? – попита тя. – Дарси ми дава билки за баща ти, когато той...

– Ама че смехории! – извика Роджър, а Ърни почервеня. – Лийша никога не би...

Илона изсумтя и го прекъсна.

– Е, то се вижда, че не ходи с теб. Ясно ми е като бял ден, че си ѝ хвърлил око, но не си достатъчно добър, цигуларче, а и ти си го знаеш.

Роджър почервеня като цвекло. Отвори уста, но от нея не излезе и звук.

– Никакво право нямаш да му говориш така, майко – каза Лийша. – Не знаеш...

– Аз все не знам! – викна Илона. – Да не би бедната ти майчица да е толкова заблудена, че да не забележи слънцето като блести в очите ѝ?

Тя изпи виното си на една глътка и изражението ѝ придоби онази жестокост, която Лийша така добре познаваше и от която се страхуваше.

– Все едно не знам песента на момчето за Защитения, който ви намерил след разбойниците, захвърлени да мрете на пътя – каза Илона. – И не знам ли как мъжете се отнасят с жени като нас, когато няма кой да ги спре?

– Майко – каза Лийша предупредително, а гласът ѝ доби особена твърдост.

– Не съм си представяла, че така ще изгубиш цветето си – продължи Илона, – но беше крайно време и някак си се е случило, така че, вярвам, е било по-добре и за теб.

Лийша плесна по масата и изгледа майка си кръвнишки.

– Взимай си наметалото, Роджър – каза тя. – Вярно, че се стъмва, но сред демоните ще сме в по-голяма безопасност.

Тя пъхна празните тефтери в чантата си, която сложи през рамо, докато взимаше пищно избродираната си пелерина от закачалката до вратата. Заметна се с нея и я захвана на врата си със защитена безопасна игла от сребро.

Ърни отиде при нея, разперил извинително ръце. Лийша го прегърна, докато Роджър си сложи наметалото. Илона остана на масата заедно с виното.

– Наистина ми се ще да не се разхождаш по тъмно, дори с магическо наметало – каза Ърни. – Не е като да можем да те заменим.

– Роджър си носи цигулката – успокои го Лийша, – а и номерата ми не се изчерпват само със защитите за слепота, в случай че някой ядрон все пак успее да ни намери. В безопасност сме.

– Можеш да омагьосаш цялото Ядро, ако пожелаеш, само не и един прост мъж – присмя ѝ се Илона през чашата си.

Лийша не ѝ обърна внимание, сложи качулката си и пристъпи в сумрака.

– Е, сега вярваш ли ми? – попита тя Роджър, щом вратата се затвори зад тях.

– Май ти дължа едно слънце – призна той.

* * *

Снегът хрущеше под ботушите на Лийша, докато с Роджър вървяха към същинското градче. Дъхът им се замъгляваше на мразовития зимен въздух, но наметалата им бяха подплатени с кожа и им пазеха достатъчно топло.

Роджър не беше обелил и дума след коментара на Илона. Беше провесил нос, а лицето му бе скрито зад дълги къдрици червена коса. Цигулката му бе прибрана в калъфа си, преметнат под шарената му пелерина, но по това как пръстите на Роджър се свиваха, Лийша виждаше, че копнее да хване инструмента в ръце. Когато беше разстроен, той винаги свиреше на цигулка.

Лийша знаеше, че Роджър я харесва. Всъщност почти всички знаеха. Половината жени в града си мислеха, че е луда, щом още не си го е взела за себе си. И наистина защо не? Роджър имаше хубаво лице с момчешки чар и бърз ум. Свиреше толкова красива музика, че думите не стигаха да се опише. Караше Лийша да се смее дори когато беше най-тъжна. Повече от веднъж беше доказвал, че би умрял за нея.

Ала колкото и да се опитваше, Лийша не можеше да погледне на него като на любовник. Роджър бе едва на осемнайсет лета, цели десет години по-малък от нея, а и той ѝ беше приятел. В много отношения той ѝ беше единственият приятел. Единственият човек, на когото можеше да се довери. Малкият брат, какъвто не бе имала досега. Не искаше да го наранява.

– Онзи ден при мен дойде чирачката ти Кендъл – поде Лийша. – Хубаво момиче е.

Роджър кимна.

– Също така е най-добрата ми ученичка.

– Попита ме дали знам как се вари любовен еликсир – продължи Лийша.

– Ха! – извика Роджър, но изведнъж се спря на място и я погледна. – Чакай малко, всъщност знаеш ли?

Лийша се засмя.

– Разбира се, че не. Но не е нужно да казваме на момичето. Вместо това ѝ дадох тинктура от сладък чай и ѝ казах да я сподели със своя бъдещ любим. Внимавай да не ти предложи чай, че те очакват целувки цяла нощ.

Роджър поклати глава.

– Никога не си го вкарвай на чирак.

– Още една от гениалните максими на майстор Арик, нали така? – попита саркастично Лийша.

Роджър кимна.

– И то такава, която с радост ще заявя, че не само проповядваше, но и практикуваше. Знам други чирачки в гилдията, които нямаха този късмет.

– Няма нищо общо – каза Лийша. – Кендъл е почти на твоята възраст и тя е тази, която купува любовните еликсири.

Роджър сви рамене, вдигна качулката си и задърпа краищата на шарената си наметка, за да заздрави мрежата. Последната светлина бе изчезнала и навсякъде около тях се издигаха мъгляви силуети от снега, които се материализираха в ядрони. Създанията съскаха и се мятаха наоколо, тъй като усещаха миризмата на двамата, но не можеха да ги открият.

Ърни беше разположил къщата си далеч от селото, така че да не му се налага да слуша оплаквания за миризмата на химикалите, с които правеше хартията си. Разстоянието обаче го постави извън голямото заклинание, което бранеше самото село.

На пътя на Роджър застана дървесен демон и задуши във въздуха. Роджър застина, без да смее да помръдне, докато съществото го търсеше. Под наметалото му нещо се придвижи рязко и Лийша разбра, че една от защитените ками, които той държеше вързани за китките си, беше слязла в дланта на здравата му ръка.

– Просто го заобиколи, Роджър – сопна му се Лийша и продължи надолу по пътеката. – Нито те вижда, нито те чува.

Роджър заобиколи демона на пръсти, докато нервно въртеше камата в дланта си. От малък жонглираше с ножове и с лекота можеше да уцели окото на демон от двайсетина крачки.

– Изобщо не е естествено – каза Роджър – да вървиш край стада ядрони, като че е ден.

– Колко пъти трябва да минем през това, преди да се умориш да го повтаряш? – въздъхна Лийша. – Наметалата са безопасни колкото къщи.

Непрозримите наметала бяха нейно изобретение, което разчиташе на объркващите защити, предадени ѝ от Защитения. Лийша беше изменила защитите и ги бе избродирала със златен конец върху изящно наметало. Щом го сложеше, демоните спираха да я забелязват, дори да минеше точно покрай тях, стига, разбира се, да се движеше с бавна, равномерна крачка и да се беше загърнала хубаво с него.

После направи наметало на Роджър, като избродира защитите с пъстри конци, за да си отиват с жонгльорските му дрехи, а после с радост забеляза, че той рядко се разделяше с наметката дори през деня. Защитения пък сякаш никога не носеше своята.

– Не казвам нищо за защитите ти, просто не смятам, че някога ще свикна – отвърна Роджър.

– Аз вярвам, че магията на цигулката ти може да ме предпази – каза Лийша. – Защо ти не вярваш в моята магия?

– Все пак се разхождам навън по тъмно, нали? – попита Роджър, докато опипваше наметалото си. – Просто е зловещо. Неприятно ми е да го кажа, но майка ти не беше толкова далеч от истината, когато те нарече вещица.

Лийша го изгледа свирепо.

– Защитаваща вещица поне – поясни Роджър.

– Преди са наричали и билкарството вещерство – каза Лийша. – Аз просто мога да защитавам като всеки друг.

– Ти не си като останалите, Лийша – отбеляза Роджър. – Допреди година не можеше да омагьосаш и перваз, а сега самият Защитен се учи от теб.

Лийша изсумтя.

– Да, бе.

– Съвсем ясно е – каза Роджър. – Постоянно оспорваш собствените му защити.

– Арлен си остава три пъти по-добър защитник от мен – настоя Лийша. – Просто... Трудно е за обяснение, но след като видях толкова много защити, мотивите им просто започнаха да ми... говорят. Често се случва да се досетя за какво служи някоя нова защита само като погледна енергийните ѝ линии. Понякога дори успявам да изменя линиите, за да ѝ придам друг ефект. Опитвала съм се да науча други на това умение, но никой досега не е успявал да мине отвъд наизустяването.

– Аз така се чувствам с цигулката – каза Роджър. – Музиката ми говори. Мога да науча чираците ми да свирят достатъчно доб-ре, но човек не може само да изсвири на ядроните „Битката при Хралупата на дърваря“ и да очаква мир и спокойствие. Трябва да... потисне настроението им.

– Ще ми се някой да потисне настроението на майка ми – промърмори Лийша.

– Време беше – каза Роджър.

– В смисъл? – попита Лийша.

– Скоро ще стигнем до градчето – каза Роджър. – Колкото по-скоро поговорим за майка ти, толкова по-скоро ще приключим с това и ще можем да се захванем със своите си работи.

Лийша спря на място и го погледна.

– Какво бих правила без теб, Роджър? Ти си най-добрият ми приятел на света.

Тя сложи нужното ударение на думата приятел.

Роджър се помръдна неловко и продължи да върви.

– Просто знам как те засяга.

Лийша побърза след него.

– Неприятно ми е да мисля, че майка ми може да е права за каквото и да било...

– Но тя често е права – каза Роджър. – Вижда света със студена яснота.

– Безсърдечна, по-скоро.

Роджър сви рамене.

– Заек в едната шапка, зайче в другата.

Лийша небрежно се пресегна, за да събере с ръкавица снега от нисък клон, но Роджър я забеляза и с лекота избегна топката, която полетя към него. Тя уцели дървесен демон, който се заоглежда като обезумял, търсейки нападателя си.

– Искаш деца – прямо каза Роджър.

– Разбира се, че искам – отвърна Лийша. – Винаги съм искала. Просто така и не намерих точния момент.

– Точния момент или точния баща? – попита Роджър.

Лийша изпъшка тежко.

– И двете. Аз съм само на двайсет и осем. С помощта на билките бих могла да износя бебе и през следващите две десетилетия, но със сигурност няма да е така лесно, както би станало, ако бях с десет или дори с пет години по-млада. Ако се бях омъжила за Гаред, първото ни дете сега щеше да е на четиринайсет, а след него най-вероятно щеше да има и други.

– Арик казваше: „Нищо няма да спечелиш, ако оплакваш това, което никога не е било“ – отвърна Роджър. – Разбира се, той беше живото доказателство колко трудно е да се спазват тези думи.

Лийша въздъхна и докосна корема си, представяйки си утробата вътре. Тя всъщност не оплакваше липсата на Гаред. Майка ѝ беше права за разбойниците на пътя, както Роджър много добре знаеше. Но имаше нещо, което Лийша не бе издала нито на него, нито на някой друг – инцидентът бе станал точно в плодовития ѝ период и тя се беше уплашила да не би да е забременяла.

Лийша се бе надявала, че Арлен ще добави и своето семе, когато го бе съблазнила няколко дни по-късно. Тогава тя щеше да отгледа детето, стига да имаше такова, с надеждата, че е било заченато от нежност, а не от насилие. Но Защитения бе отказал и се бе зарекъл да няма деца, да не би демонската магия, която му даваше сила, да ги поквари по някакъв начин.

Затова Лийша свари чая, който се беше заклела никога да не вари, и се погрижи семето на разбойниците да не намери почва. Когато приключи, Лийша плака горчиво над празната чаша.

Споменът предизвика нови сълзи, студени ивици, които се стекоха по бузите ѝ в зимната нощ. Роджър се пресегна към нея и тя реши, че иска да ги избърше, но вместо това той пъхна ръка в качулката ѝ и я издърпа изведнъж, измъквайки шарена кърпичка сякаш от ухото ѝ.

Лийша се засмя въпреки налегналите я чувства и я взе, за да попие сълзите.

Докато стигнат градчето, половин дузина ядрони вече ги следваха, душейки стъпките им в снега отвъд обхвата на магическите наметала. Жена, застанала на ръба на забраната, вдигна лъка си, от него засвистяха защитени стрели и като гръмотевици уцелиха онези ядрони, които не смогнаха да избягат.

Сега вече всички млади жени в Хралупата на Избавителя се обучаваха на стрелба с лък, като започваха веднага, щом станат достатъчно големи, за да го държат в ръцете си. Много от по-възрастните жени, които нямаха силата да дърпат тетивата на голям лък, се учеха да целят с арбалет с манивела, за да могат и те да се включат. Жените патрулираха на смени по края на градчето и убиваха всеки демон, който дръзваше да се приближи прекалено много.

Когато пристъпиха в светлината, Лийша видя, че Уонда ги чакаше. Тъй като беше висока, здрава и грозновата, на Лийша често ѝ убягваше фактът, че Уонда едва навлиза в петнайсетото си лято. Баща ѝ Флин бе загинал в Битката при Хралупата на дърваря, а момичето се беше наранило тежко. По-късно се бе оправила напълно, но ѝ останаха тежки белези. По време на престоя си в лечеб-ницата се бе привързала силно към Лийша. Сега я следваше като хрътка, готова да убие всеки доближил я ядрон. Носеше грамадния тисов лък, който Защитения ѝ бе дал, и с него сееше смърт.

– Ще ми се да ме оставяте да ви придружавам, госпожице Лийша – каза Уонда. – Прекалено сте ценна, за да се разхождате сама извън забраната.

– И баща ми това разправя – отвърна Лийша.

– Баща ви е прав – каза Уонда.

Лийша се усмихна.

– Може би след като довършим Нeпрозримото ти наметало.

– Сериозно ли? – попита ококорената Уонда. Всяко наметало изискваше много, много часове труд и беше царски подарък.

– Щом си решила да ме следваш по петите – отвърна Лийша, – не виждам да имам друг избор. Миналата седмица дадох мотива на чирачките ми да го избродират.

– О, благодаря ви, госпожице! – възкликна Уонда и като момиченце се хвърли напред да прегръща Лийша с дългите си ръце, което пък изглеждаше някак странно за човек, по-висок и по-силен от повечето мъже.

– Въздух – изпъшка Лийша накрая и Уонда я пусна, отдръпна се бързо и я погледна смутено.

– Не е ли прекалено млада, за да излиза извън забраната? – тихо попита Роджър, когато продължиха в градчето. Калдъръмените улици в Хралупата на Избавителя се виеха и усукваха непредвидимо, често съвсем неудобно, но заедно образуваха огромна, сложна пазеща защита, изработена от самия Защитен. Ядроните, независимо от големината им, не можеха нито да се издигнат от почвата на самото градче, нито да стъпят на нея, нито да прелетят над нея. Улиците излъчваха меко сияние, стоплени от магията.

– Тя вече го прави – каза Лийша. – Арлен два пъти я хваща миналата седмица да ловува демони отвън. Момичето си е наумило да я изядрят. Искам да я държа до себе си, така че да ми е под око.

Преди градчето беше помръквало и утихвало след залез, но сега сияйните камъни на пътя осветяваха краката на десетки хора, излезли да се пораходят наоколо. Хралупата бе загубила мнозина в битката преди близо година, но населението се бе увеличило заради новодомците от съседните селца, привлечени от нарастващата знаменитост на Защитения. Същите новодошли се втренчиха в подминаващите ги Роджър и Лийша и ги обсъдиха шепнешком, тъй като бяха единствените довереници на Защитения.

Роджър и Лийша влязоха в Ядронското гробище, бившия градски площад, където бяха загинали толкова много демони и хралупари. Въпреки името си мястото все още бе център на оживлението в градчето: именно там се обучаваха гражданите, а дърварите се събираха всяка вечер, за да получат благословията на пастир Джона, преди да тръгнат на лов за демони. Сега стояха там, свели глави и широки плещи, и рисуваха защити във въздуха, докато Джона се молеше за тяхната безопасност в тъмната нощ.

Други съграждани стояха наоколо, също свели глави, за да се включат в благословията. От Защитения нямаше и следа. Той не губеше време с молитви и най-вероятно вече ловуваше. Понякога минаваха дни, без да има дори знак от него, освен демонски трупове, оставени да мръзнат в снега, докато не изгрее слънцето и не ги изгори от света.

– Ето го и годеникът ти – каза Роджър и кимна към Гаред Кътър, който стоеше начело на дърварите, наведен достатъчно ниско пред пастир Джона, когото Гаред бе тормозил като дете, за да може свещеникът да нарисува с въглен защита на челото му.

Какъвто беше гигант, бившият годеник на Лийша се извисяваше дори над останалите дървари, малко от които бяха под метър и осемдесет. Косата му беше дълга и руса, а загорелите му ръце пращяха от мускули. Чифт защитени дръжки на брадви стърчаха над раменете му, а от колана му висяха ръкавици от здрава кожа, пристегната за кована стомана с издълбани защити. Скоро щяха да почернеят от цвъртяща демонска сукървица.

Гаред не беше най-възрастният дървар, а още по-малко най-мъдрият, но след Битката при Хралупата на дърваря той се бе доказал като водач, когото дори най-опитните следваха безропотно. Именно той беше човекът, който през деня крещеше на мъжете да тренират по-усилено, повеждаше атаката през нощ-та и оставяше след себе си повече трупове на ядрони от когото и да било другиго, освен от самия Защитен.

– Каквото и да ти е причинил – каза Роджър, – трябва да приз-наеш, че е от тези, за които се пеят песни и се ваят статуи.

– О, не може да се отрече, че е красавец – каза Лийша, вперила поглед в Гаред. – Винаги си е бил и е привличал останалите и обожанието им като магнит желязо. Някога и аз бях от обожателите.

Тя поклати тъжно глава.

– Баща му беше същият. Майка ми много пъти си е престъпвала брачната клетва с него и на едно първично ниво даже бих я разбрала. На повърхността и двамата бяха идеални екземпляри.

Тя се обърна към Роджър.

– Но ме притеснява това, което е отвътре. Дърварите следват Гаред безпрекословно, но дали той ги води, за да защити Хралупата, или за да утоли жаждата си за клане?

– Преди мислехме така и за Защитения – припомни ѝ Роджър. – Той ни опроверга. Може би и Гаред ще го направи.

– Не бих залагала на това – отвърна Лийша, обърна гръб на гледката и продължи нататък.

В другия край на гробището се извисяваше Свещения дом, а от едната страна на каменната сграда бе пристроена новата лечеб-ница, завършена, преди да паднат първите снегове.

– Привет, госпожице Лийша! Роджър! – извика Бен, щом ги зърна.

Стъклодухачът стоеше с чираците си, които носеха свои изделия и огромни листове стъкло. Близо до тях имаше групичка цигулари, които създаваха ужасна шумотевица, докато настройваха инструментите си. Бен даде няколко бързи инструкции на чираците си и отиде да посрещне Лийша и Роджър.

– Само дай знак, Роджър, и съм готов за нападение – каза той.

– Снощи докъде стигнахте? – попита Лийша.

Бен бръкна в джоба си и извади стъклено шишенце. Лийша го взе и замислено прокара пръсти по защитите. Изглеждаше като обикновено стъкло, но защитите бяха гладки, сякаш шишето е било загрявано още веднъж след издълбаването им.

– Пробвай да го счупиш – насърчи я Бен.

Лийша метна с всички сили шишенцето по калдъръма, но то само отскочи с ясен звън. Тя го вдигна и го разгледа внимателно. По него нямаше и резчица.

– Впечатляващо – каза тя. – Защитаването ви се е подобрило.

Бен се поклони с усмивка.

– Ако си го наумиш, може и да го счупиш на наковалня, но отсега ти казвам, няма да е лесно.

Лийша се намръщи и поклати глава.

– Трябва да издържат дори на това. Дай да видя някое, което още не сте заредили.

Бен кимна и даде знак на чирак, който донесе почти същата стъкленица.

– Това е от партидата, която ще зареждаме тая вечер.

Лийша разгледа шишенцето и прокара нокът по улеите на издълбаните защити.

– Може би дълбочината на улеите се отразява на силата на заряда – замисли се тя. – Ще помисля над това.

Тя пъхна шишенцата в джоб на престилката си, за да ги проучи по-късно.

– Производството ни вече тече гладко – каза Роджър. – Бен и чираците му духат стъкло и го защитават през деня, а през нощта аз подмамвам ядроните да го заредят. Скоро всеки дом ще има прозорци от защитено стъкло и ще можем да трупаме запаси от течен демоногън, без да се притесняваме.

Лийша кимна.

– Тази нощ бих искала да видя как го зареждате.

– Разбира се – съгласи се Роджър.

Дарси и Вика чакаха до вратата на лечебницата.

– Госпожице Лийша – приветства я Вика с реверанс, щом двамата застанаха пред лечебницата. Вика беше обикновена женица, нито красива, нито грозна, с набито телосложение, едри бедра за разплод и кръгло лице.

– Не е нужно да ми правиш реверанси всяка вечер, Вика – каза Лийша.

– Естествено, че трябва – каза Вика. – Та вие сте градската билкарка.

Самата Вика си беше завършена билкарка, но двете с Дарси, по-големи от Лийша с по няколко години, я приемаха за свой водач.

– Съмнявам се, че Бруна е търпяла подобни работи – отбеляза Лийша. Нейната наставница, бившата селска билкарка, бе имала ужасен характер и беше плюла на безсмислените официалности.

– Старата вещица беше прекалено сляпа, за да ги види – рече Дарси, която дойде и кимна на Лийша за поздрав. Поклоните и реверансите не ѝ бяха по вкуса, но в нейния жест имаше толкова почит, колкото във всичките реверанси и госпожичосвания на Вика.

Дарси, която идваше от семейство на дървари, беше висока и едра, но повече от мускули, отколкото от сланина. Преборваше повечето мъже по празниците, когато си организираха съревнования, а тежкият защитен нож на кръста ѝ бе отсякъл не един демонски крайник, дръзнал да потърси лесна плячка сред ранените на бойното поле.

– Лечебницата е готова, ако дърварите се върнат с ранени – уведоми я Дарси.

– Благодаря ти, Дарси – отвърна Лийша. Лечебницата винаги бе най-натоварена в полунощ, когато дърварите се завръщаха от лова си. Въпреки защитените брадви дървесните демони все пак бяха страховит противник на секачите. Под закрилата на дърветата ядронската кожа се сливаше с мрака, сякаш самите те носеха Непрозрими наметала, и докато някои се прокрадваха по горската шума, почти неотличими от дървета, други дебнеха с разперени крайници и се спускаха неочаквано към жертвата си.

Но дори така смъртността сред дърварите беше ниска. Когато защитеното оръжие удареше демон и лумнеше към живот, винаги се получаваше обратна връзка. Магията разтърсваше притежателя на оръжието и донасяше със себе си вълнӚ от екстаз и чувството за непобедимост. Тези, които опитваха от магията, бяха по-силни и се оправяха по-бързо, поне до изгрев. Само Арлен носеше силата и през деня.

– Над какво работят чирачките? – попита тя Вика.

– Най-големите бродират модела ти за наметало – отвърна Вика. – Останалите стерилизират инструменти и се упражняват да четат и пишат.

– Нося нови тефтери и един гримоар, който завърших – каза Лийша и ѝ подаде чантата си.

Вика кимна.

– Веднага ще им го дам за препис.

– Даваш на чирачките ти билкарки да преписват защити? – попита Роджър. – Не е ли по-добре такива неща да се дават на чираци защитници? Бих могъл да поговоря с...

Лийша поклати глава.

– Сега всяко от моите момичета взима уроци по защитаване. Няма да позволя да останат безпомощни след залез, каквито бях-ме ние.

* * *

Роджър остави Лийша да направи обиколката си на лечебницата и отиде при закрития подиум в края на площада, където се събираха чираците му. Групичката беше разнородна, пъстра като панталоните на Роджър. Някои бяха хралупари, но повечето бяха дошли от други градчета, привлечени от легендите за Защитения. Половината от тях бяха прекалено стари, за да държат инструмент или оръжие, затова бяха решили да се пробват с цигулката, но откриха, че пръстите им не са достатъчно ловки. Други пък бяха още деца, чиито умения нямаше да си проличат още години наред.

Само шепа от останалите показваха талант, а от всички най-вече хубавата Кендъл. Тя беше райзънка, новозаселила се в Хралупата. Беше достатъчно голяма, за да се справи със сложните аранжировки, но достатъчно млада, за да учи бързо. Имаше истинска музикална дарба. Беше слаба и бърза, умела както в превъртанията и акробатиката, така и в свиренето. Един ден от нея щеше да стане добър жонгльор.

Роджър не поздрави веднага чираците си, а те знаеха, че трябва да се спотайват, докато не го направи. Той извади цигулката си и задърпа струните, за да я настрои. Вече удовлетворен, той взе лъка в сакатата си ръка. Липсваха му показалецът, средният и безименният пръст, които още като дете му беше отхапал огнен демон, но сега останалите му два пръста бяха гъвкави и силни и лъкът се превръщаве в продължение на ръката му.

Всички чувства, скрити зад жонгльорската му маска през тази нощ, намериха израз в музиката му, която изпълни площада с блуждаещата си мелодичност. Пласт по пласт, той допълваше музиката си с нови извивки, докато раздвижваше мускулите си за работата тази нощ.

Роджър се поклони и чираците му заръкопляскаха, след което той ги преведе през серия от по-прости мелодии за разгрявка. Трепваше при всеки неблагозвучен тон. Само Кендъл поддържаше темпото му, сбърчила лице от съсредоточение.

– Ужасно! – сопна им се той. – Някой друг освен Кендъл да е докосвал въобще цигулката от снощи? Упражнявайте се! По цял ден, всеки ден!

Някои от чираците се размърмориха след думите му, но Роджър заскрибуца по инструмента и ги сепна.

– И да не чувам оплаквания! – извика той. – Искаме да омагьосаме демоните, не да изпраскаме една сватбена жига. Ако няма да го приемате на сериозно, сега е моментът да оставите цигулката в калъфа!

Всички гледаха в краката си и Роджър осъзна, че е бил прекалено рязък. Не и наполовина толкова груб, колкото би бил Арик, но повече, отколкото му се стори, че е справедливо. Знаеше, че трябва да ги окуражи по някакъв начин, обаче нищо не му дойде наум. Тук Арик не можеше да му послужи за пример.

Той се отдръпна назад, вдишвайки дълбоко. Без дори да се замисля, отново плъзна лъка по струните и превърна вината и безсилието си в музика. Остави чувствата му да се понесат със звуците, обърна се отново към чираците и накара музиката да им проговори, да им даде надеждата и силата, за които думите не му стигаха. Докато свиреше, хората започнаха да поизправят гърбове, а в очите им отново се четеше решителност.

– Това беше изумително, Роджър – дочу се някакъв глас, когато най-накрая отдели лъка от струните. Роджър видя, че до него е Кендъл. Не я беше забелязал да приближава – толкова бе потънал в музиката си.

– Жаден ли си? – попита Кендъл и вдигна каменна стомна. – Сварих сладък чай. Още пари.

Дали Лийшa е знаела през цялото време, че чаят е за мен? – зачуди се Роджър.

Не си достатъчно добър, цигуларче – беше му казала Илона, – а и ти си го знаеш.

Изглежда и Лийша го знаеше. Защо направо не ѝ беше вързала една панделка на Кендъл?

– Никога не ми е харесвал сладкият чай – отвърна Роджър. – Кара ръцете ми да треперят.

– О – промълви Кендъл сломено. – Е... не се притеснявай.

– Искам тази нощ ти да си солистка – каза Роджър. – Мисля, че си готова.

Кендъл се оживи.

– Сериозно ли? – изписка тя и се хвърли на врата на Роджър, а прегръдката ѝ продължи малко по-дълго от нужното.

Разбира се, точно тогава реши да пристигне Лийша. Роджър се вдърви, а обърканата Кендъл се отдръпна и чак тогава съзря Лийша. Бързо отстъпи настрана от Роджър и направи реверанс.

– Госпожице Лийша.

– Кендъл – поздрави я Лийша с усмивка. – Я, да не би да надушвам сладък чай?

Кендъл стана тъмночервена.

– Аз, ами...

Роджър се намръщи.

– Изтичай да си вземеш цигулката, Кендъл.

Той се обърна към Лийша.

– Кендъл ще се пробва тази нощ като солистка.

– Готова ли е за това? – попита Лийша.

Роджър сви рамене.

– Уонда готова ли е да ловува ядрони? Бях по-малък от Кендъл, когато омагьосах първия си демон.

– Нуждата ти е била по-належаща – отбеляза Лийша.

– Безопасно е – увери я Роджър. – Ще съм в готовност да поема нещата, ако се наложи, а жените ще следят положението със заредени лъкове.

Той кимна към края на защитата, където се бяха събрали стрелците в пълен състав, включително и Уонда.

Подготовката започна, като възложиха на стрелците да задържат чиста широка територия извън забраната. След това Роджър преведе цигуларите си през серия силни, дразнещи тонове и изпълни въздуха с атоналната какофония, която ядроните мразеха. Закритият подиум насочваше звука извън забраната, където обикновено се събираха ядрони, понякога на тумби.

Така предпазени, чираците стъклари прескочиха забраната и разпръснаха защитени стъкларии из сечището. Сред тях се намираха огромни листове, издухани бутилки, шишенца, даже стъклена брадва, която сигурно бе отнела седмици за направата и защитаването.

Когато стъклодухачите се върнаха невредими, цигуларите смениха мелодията си. Роджър водеше тона на музиката, а през това време даваше инструкции на останалите. Използваше свирачите, за да усили специалната си магия, докато примамваше демони от гората в сечището. В следващия момент излезе сам от забраната. Призова демоните с музиката си и започна да контролира всяка тяхна крачка, докато не застанаха, както той искаше.

– Кендъл! – извика той, момичето пристъпи напред и засвири. Роджър започна да се отдалечава от ядроните, свирейки все по-тихо, докато не спря съвсем и не остави хипнотизираните демони изцяло под контрола на Кендъл, която пък засвири по-силно и тръгна към тях.

Роджър отиде при Лийша, която чакаше на ръба на забраната.

– Тя наистина е много добра – каза той с гордост. – Демоните я следват като палета и зареждат всичко, което докоснат.

Той беше прав, ядроните се носеха след Кендъл, която стъпваше внимателно из полето. Щом демоните докоснеха стъклото, лумваха сияйни пръски, а издълбаните защити източваха миниатюрна частица от демонската магия и си я присвояваха за други цели.

Ядроните съскаха и драскаха по местата, където са усетили източването. Кендъл се опита да промени мелодията си, за да ги успокои отново, но страхът ѝ си пролича по музиката, защото тя започна да пропуска тонове. Опита се да забърза темпото, за да компенсира, но това само влоши нещата. Демоните тръскаха глави, за да се отърват от опиянението си.

Роджър с бавна стъпка тръгна към нея, навлякъл защитеното си наметало. Имаше достатъчно време да я достигне, преди ядроните наистина да се развилнеят, но Кендъл направи грешна стъпка. Под крака ѝ се строши шише, а стъклата му се врязаха в тънката ѝ кожена подметка. Тя изкрещя и лъкът ѝ простърга по струните.

Ядроните веднага се съвзеха, а магията ѝ бе развалена. Щом доловиха мириса на кръвта ѝ, ноздрите им се разшириха и те се втурнаха към нея с писъци.

Роджър се затича нататък, но тъй като се беше отдалечил доста, за да говори с Лийша, още преди да влезе в обсег, един от ядроните впи ноктите си дълбоко в тялото на Кендъл, придърпа я към себе си и я захапа за рамото с множеството си редове зъби. Кръвта напои роклята ѝ и други демони ѝ се нахвърлиха, готови да се борят един с друг за дял от плячката.

– Стрелци! – отчаяно извика Роджър.

– Ще уцелим Кендъл! – изкрещя Уонда в отговор и Роджър видя, че всички жени стояха със заредени лъкове, но никоя не смееше да рискува и да стреля.

Той засвири на цигулката си мелодия, предназначена да сплаши и отблъсне демоните. Те се разпищяха и прекъснаха атаката си, а Кендъл се строполи на земята, но мирисът на кръв вече се носеше из въздуха и ядроните нямаше да се откажат лесно. Те се разсъскаха и тръгнаха да замахват с нокти, препречвайки пътя на Роджър.

– Кендъл! – извика Роджър. – Кендъл!

Тя надигна немощно глава, докато се опитваше да си поеме дъх, и се пресегна към него с окървавената си ръка.

Изведнъж край Роджър профуча огромна фигура, която едва не го събори. Той вдигна поглед и видя как Гаред се метна върху дървесен демон, с който повали и втори. Двата ядрона се оказаха на земята под огромната маса на едрия дървар, чиито ръкавици залумтяха, щом започна да налага демона, върху който се бе приземил. Когато другият се съвзе, Гаред вече беше на крака, но ядронът бързо се хвърли към него и го захапа здраво за ръката.

Гаред изкрещя и с другата хвана демона за чатала. Стегна мощните си ръце, вдигна огромния дървесен демон и го използва за таран, който събори събратята на изчадието. Прекатури се на земята заедно с демоните, но в същия момент към тях се втурнаха други дървари, които съсякоха повалените същества със защитените си брадви.

Тъй като насред врявата нямаше да има полза от цигулката му, Роджър изтича при Кендъл и я заметна с наметалото си, оцап-вайки го с кръв. Кендъл немощно промълви нещо с дрезгав глас, докато той се мъчеше да я вдигне. Суматохата обаче беше привлякла още демони от гората и те прииждаха по-бързо, отколкото стрелците ги избиваха.

Гаред, стиснал по брадва с всяка длан и с кървяща ръка, си разсече път до тях двамата. Пусна оръжията и пое Кендъл като перце. Стрелците и дърварите му пазеха гърба, докато той тичаше с нея към лечебницата.

* * *

– Трябва ми кръвен донор! – извика Лийша веднага щом Гаред нахлу с ритник в лечебницата. Сложиха Кендъл на легло, а чирачките се втурнаха да носят инструментите на Лийша.

– Аз ще бъда – заяви Роджър, докато навиваше ръкава си.

– Провери дали пасва – заръча Лийша на Вика и започна да си мие ръцете. Вика бързо взе проба от Роджър, докато Дарси се опитваше да прегледа ръката на Гаред.

– Безпокой се за тежко ранените – каза Гаред и се дръпна. Посочи вратата, през която внасяха други пострадали дървари.

Работата на билкарките се развъртя като кървава вихрушка. Лийша два часа ряза, пристяга и ши Кендъл, докато Роджър наблюдаваше отстрани, замаян от кръвопреливането.

Накрая Лийша спря и избърса потта от челото си с кървава ръка.

– Ще се оправи ли? – попита Роджър.

Лийша въздъхна.

– Ще живее. Гаред, дай сега да ти погледна ръката.

– Някаква драскотина – каза Гаред.

Лийша секна импулса си да го погледне ядно, припомняйки си колко смело бе постъпил, но колкото и да се опитваше, не можеше да забрави лъжите му, които едва не съсипаха живота ѝ, нито пък зверски пребитите мъже, които бе хванал да си говорят с нея, след като бе развалила годежа си с него.

– Ухапал те е демон, Гар – каза тя. – Остави ръката да гнояса и ще я отрежа още преди да се усетиш. Идвай насам.

Гаред изръмжа, но отстъпи.

– Не е толкова зле – отбеляза Лийша, след като проми раната с тинктура от прасекоренче. Тъй като все още беше зареден с поетата магия, почистените рани от острите зъби на демона вече се затваряха. Тя превърза ръката му с чиста марля, а после извика Роджър настрана.

– Казах ти, че Кендъл не е готова за солистка! – гневно прошепна тя.

– Мислех си, че... – започна Роджър.

– Въобще не си мислел – сряза го Лийша. – Изфука се и това едва не коства живота на момичето! Това не е игра, Роджър!

– Знам, че не е игра! – сопна ѝ се Роджър.

– Тогава не се дръж, сякаш е – отвърна Лийша.

Роджър се намръщи.

– Не всички сме съвършени като теб, Лийша.

Очите му пламтяха, но Лийша прозря през тях болката, която криеха.

– Ела в кабинета ми – каза тя и го хвана над лакътя. Роджър си отскубна ръката, но все пак последва Лийша до кабинета ѝ. Тя му наля чаша твърд алкохол, който беше май повече антисептично средство, отколкото питие.

– Извинявай – каза тя. – Беше ми притъмняло.

Роджър, изглежда, се отпусна, просна се на стол и пресуши чашата на една глътка.

– Напротив, беше – каза той. – Аз съм самозванец.

– Глупости – отвърна Лийша. – Всички грешим.

– Аз не съм сгрешил – каза Роджър. – Аз излъгах. Излъгах, като казах, че мога да науча и други да омагьосват демони, а всъщност дори аз не знам как го правя. По същия начин излъгах и теб още миналата година, като ти обещах, че с мен ще стигнеш невредима дотук от Анжие. По същия начин се оправях в селцата след смърт-та на Арик и така влязох в Гилдията на жонгльорите. Изглежда, ме бива само в лъжите.

– Но защо? – попита Лийша.

Роджър сви рамене.

– Все си повтарям, че да се преструваш на някой е същото, като да си този някой. Мисля си, че ако се престоря на толкова велик, колкото сте вие със Защитения, ще бъда такъв.

Лийша го погледна учудено.

– Няма нищо велико в мен, Роджър. Знаеш го по-добре от всеки.

Но Роджър се изсмя.

– Ти дори не го виждаш! – извика той. – От колибата ти се изливат огромни количества оръжия и защити, а болните и ранените оздравяват само като махнеш с ръка. Единственото, което ми се отдава, е да си свиря на цигулчицата, а дори тогава не мога да спася и един живот. Ти и Защитения сте станали истински великани, докато аз прекарвам месеци наред в обучаване на чираци, които накрая ги бива само да свирят на селски забави и толкова.

– Недей да подценяваш радостта, която ти и твоите чираци сте донесли на едно градче, изложено на такива трудности – каза Лийша.

Роджър сви рамене.

– Не е нещо, което не би могло да се постигне и с буре пиво.

Лийша пое ръцете му в своите.

– Не ставай смешен. Твоята магия е също толкова силна, колкото Арленовата или моята. Самият факт, че ти е толкова трудно да я предадеш на останалите, е още едно доказателство колко необикновен си всъщност.

Тя се засмя тъжно.

– А и колкото и да раста, винаги ще имам майка, която да ме кастри.

* * *

Нощта беше безлунна и там, където Лийша и Роджър вървяха, далеч от сиянието на великозащитата, цареше почти непрогледен мрак. Лийша крачеше с дълга тояга, на чийто край бе вързано шише с химикали, огряващо пътя им със свиреп плам. Шишето и тоягата бяха защитени с непрозрими защити. Ядроните виждаха светлината, но не можеха да намерят източника ѝ, също както не виждаха двамата под защитените им наметала.

– Не разбирам защо не се срещнахме в градчето – промърмори Роджър. – Той може би не усеща студа, но аз – да.

– Някои неща най-добре се казват насаме – отвърна Лийша, – а около него обикновено се събира цяла тълпа.

Защитения ги чакаше на магическата пътека за колибата на Лийша. Грамадният му черен жребец на име Здрачен танцьор носеше цялостна броня с рога и почти не се виждаше в мрака. Защитения беше само по препаска, а татуираната му кожа посрещаше студа на голо.

– Закъсняхте – отбеляза той.

– Проблеми в лечебницата – отвърна Лийша. – Имаше инцидент, докато зареждахме стъкларията. Защо не си носиш наметалото? – попита Лийша с най-небрежния тон, който можа да постигне, въпреки че не можеше да не се почувства обидена, след като беше прекарала толкова много часове в бродиране, а не го бе видяла и веднъж да сложи пелерината, освен онзи път, когато сама му я наметна през раменете, за да види дали му е по мярка.

– В дисагите ми е – отвърна Защитения. – Не се крия от ядрони. Ако искат да ме нападат, нека. Светът няма да спре, ако измрат още няколко.

Завързаха Здрачен танцьор за един кол на двора и влязоха. Лийша извади кибритена клечка от престилката си и запали огън, напълни чайника и го закачи над пламъка.

– Как върви с магическите ти цигулари? – попита Защитения Роджър.

– Страхувам се, че са повече цигулари, отколкото магьосници – отвърна Роджър. – Не са готови.

Защитения се намръщи.

– Патрулите на дърварите ще са по-сигурни, ако има цигулар, който да контролира чувствата на демоните.

– Мога да ходя с тях – каза Роджър. – Наметката ще ме пази.

Защитения поклати глава.

– Трябваш ми, за да ги обучиш.

Роджър изпъшка и хвърли един поглед към Лийша.

– Ще направя каквото мога.

– А Хралупата? – попита Защитения, когато Лийша се присъедини към тях на масата.

– Бързо се разраства – отвърна тя. – Вече имаме двойно повече хора, отколкото бяха преди заразата миналата година, а с всеки изминал ден прииждат нови и нови. Вярно, че планирахме градчето да поема повече хора, но не чак толкова.

Защитения кимна.

– Освен да възложим на дърварите да очистят още земя и да направим нова великозащита.

– И без това ни трябва дървесината – съгласи се Лийша. – Нищо не сме изпращали на херцог Райнбек повече от година.

– Наложи се да построим града наново – отбеляза Защитения.

Лийша сви рамене.

– Може би ти ще искаш да обясниш това на херцога. Пратил е нов вестоносец да те вика на аудиенция. Страхуват се от теб и от плановете ти за Хралупата.

Защитения поклати глава.

– Ник’ви планове нямам, освен да опазя Хралупата от ядроните. Стане ли, изчезвам.

– Ами Великата война срещу демонския род? – попита Роджър. – Ти трябва да поведеш хората.

– По ядроните, момче, аз да не съм ти проклетият Избавител! – изръмжа Защитения. – Не живеем в някаква измислица от пастирския Канон и аз не съм пратен от небето да обединя човечеството. Аз съм просто Арлен Бейлс от Потока на Тибит, едно глупаво момче с повече късмет, отколкото е заслужил, и то най-вече лош.

– Но друг такъв няма! – каза Роджър. – Ако ти не поведеш войната, кой ще го направи?

Защитения сви рамене.

– Т’ва не е мой проблем. Няма да карам никой да воюва. Искам само да знам, че всеки, който е пожелал да се бие, е получил тази възможност. Щом тази канара се отмести, аз се махам от пътя.

– Но защо? – попита Роджър.

– Защото мисли, че не е човек – каза Лийша с отчетлив укор в гласа си. – Мисли си, че е толкова покварен от ядронската магия, че той самият е опасен за нас, колкото и те, макар да няма и едно доказателство за това.

Защитения я изгледа свирепо, но тя му отвърна със същия пог-лед.

– Има доказателство – каза той накрая.

– И какво е то? – попита Лийша с поомекнал, но все още скептичен тон.

Защитения погледна Роджър, който се сви назад под силата на гнева му.

– Всичко, което кажа, да не излиза от тази колиба – предупреди той. – Само да чуя, че в някоя песен или история се загатва дори леко за думите ми...

Роджър вдигна ръце.

– Заклевам се в лъчите на слънцето! Нито дума!

Защитения го погледна и накрая кимна. Щом заговори, сведе очи.

– Не ми е... комфортно в забраната.

Роджър се опули, докато Лийша си пое рязко дъх и го задържа, а умът ѝ запрепуска. Накрая тя се насили да издиша. Беше се заклела да намери лек за Защитения или поне подробности за състоянието му и смяташе да спази обещанието си. Той беше спасил живота ѝ, както и този на всички останали в Хралупата. Поне това му дължеше, ако не и повече.

– Какви са симптомите? – попита тя. – Какво се случва, като стъпиш върху защитата?

– Усещам... съпротивление – обясни Защитения. – Сякаш ходя срещу силен вятър. Усещам как защитата се стопля под краката ми, а на мен ми става студено. Като минавам през града, сякаш газя във вода до бедрата. Правя се, че не е така, и май никой не забелязва, но аз знам.

Той се обърна към Лийша с тъжен поглед.

– Забраната иска да ме изхвърли, Лийша, както който и да е демон. Тя знае, че мястото ми вече не е сред хората.

Лийша поклати глава.

– Глупости. Защитата просто изсмуква част от магията, която си поел.

– Не е само това – каза Защитения. – Непрозримите наметала ме замайват, а защитените ножове се стоплят и заострят при допира ми. Страхувам се, че с всеки изминал ден се превръщам все повече в демон.

Лийша извади едно от защитените стъклени шишенца от джоба на престилката си и му го подаде.

– Строши го.

Защитения сви рамене и стисна с всички сили. Беше по-силен от десетима и лесно можеше да счупи стъкло, но шишенцето се опря дори на него.

– Защитено стъкло – отбеляза Защитения, докато разглеждаше стъкленицата. – Е, и? Нали аз те научих на тоя номер.

– Не беше заредено, преди да го докоснеш – каза Лийша.

Очите на Защитения се разшириха.

– Което само доказва, че съм прав.

– Единственото, което доказва, е, че ни трябват още изследвания – каза Лийша. – Вече прерисувах татуировките ти и ги разучих. Мисля, че следващата стъпка е да започнем да експериментираме върху доброволци.

– Какво?! – попитаха Защитения и Роджър едновременно.

– Петното от черностръкови листа остава по кожата за не повече от две седмици – каза Лийша. – Мога да направя контролни опити и да опиша резултатите. Сигурна съм, че бихме могли...

– В никакъв случай – прекъсна я Арлен. – Забранявам.

– Забраняваш ли? – попита Лийша. – Ти да не си Избавителя, че да командориш хората? Нищо не можеш да ми забраниш, Арлен Бейлс от Потока на Тибит.

Той я изгледа гневно и Лийша се замисли дали не беше прекалила. Гърбът му се бе извил като на съскаща котка и билкарката се изплаши за миг, че ще я нападне, но той остана на мястото си. Накрая се укроти.

– Моля те – каза той с омекнал тон. – Не рискувай с това.

– Хората ще те имитират – каза Лийша. – Джона вече рисува по някои с въглен.

– Би спрял, ако му кажа – предположи Защитения.

– Само защото те мисли за Избавителя – отбеляза Роджър и Защитения му отвърна с поглед, който накара цигуларя да потръпне.

– Нищо няма да постигнеш – увери го Лийша. – Въпрос на време е легендите за теб да привлекат насам татуировчик и тогава вече няма да можеш да ги спреш. По-добре да експериментираме сега, докато още имаме контрол над нещата.

– Моля те – повтори Защитения. – Недей да обричаш и други на моята участ.

Лийша го погледна кисело.

– Ти не си обречен.

– Така ли? – попита той и погледна Роджър. – Носиш ли си някоя от камите?

Роджър тръсна китката си и в ръката му се появи нож. Той го завъртя сръчно и тръгна да го подава на Защитения с дръжката напред, но Защитения поклати глава. Стана от масата и отстъпи няколко крачки назад.

– Метни го по мен.

– Какво? – попита Роджър.

– Ножа – поясни Защитения. – Метни го. Право в сърцето ми.

Роджър поклати глава.

– Не.

– Та ти не спираш да замеряш хората с ножове – каза Защитения.

– Това е номер – отвърна Роджър. – Няма да те целя с нож в сърцето, да не си луд? Дори да използваш демонската си бързина, за да се отдръпнеш...

Защитения въздъхна и се обърна към Лийша.

– Тогава ти. Хвърли нещо...

Още не беше довършил изречението, когато Лийша грабна тиган от куката до огнището и го запрати по него.

Но тиганът така и не го уцели. Защитения се превърна в мъгла, желязото мина през него и разнесе тялото му, сякаш беше пушек. Издрънча в отсрещната стена и падна на пода. Лийша ахна, а Роджър се облещи.

На мъглата ѝ трябваха няколко секунди, за да се събере отново и да образува тялото на Защитения. Той вдиша дълбоко, щом стана плътен.

– Упражнявах се – каза той. – Разпръсването е лесно. Все едно да си отпуснеш молекулите и да се разнесеш, както извирането разнася водата на пара. Не го мога през деня, но през нощта става, когато си поискам. По-трудно ми е да се събирам обратно. Понякога се притеснявам, че ще се разнеса прекалено много и просто... вятърът ще ме отнесе.

– Това звучи ужасно – възкликна Роджър.

Защитения кимна.

– Това даже не е най-ужасното. Когато се разнеса, усещам как Ядрото ме дърпа към себе си. Когато наближи утрото, притеглянето става по-... настойчиво.

– Както онзи ден на пътя, в утринната светлина – каза Лийша.

– Кой ден? – попита Роджър, но Лийша почти не го чу, преживявайки отново ужасната заран.

* * *

Три дни след нападението на пътя тялото на Лийша бе оздравяло, но болката не беше отслабнала. Билкарката не можеше да мисли за нищо друго, освен за утробата си и за това, което може би растеше в нея. Имаше чай, който Бруна я беше научила да вари – такъв, който изкарваше семето на мъжа от жената, преди да успее да покълне.

– Защо ще искам някога да варя такова долно нещо? – беше питала Лийша. – И без това са малко децата на този свят.

Бруна я бе погледнала тъжно.

– Надявам се, дете, никога да не разбереш.

Но Лийша разбра, след като разбойниците я бяха оставили. Ако кесията ѝ с билки беше у нея, щеше веднага щом изми тялото си да свари и чая, но мъжете ѝ бяха отнели дори това. Решението не беше в нейните ръце. Докато стигнат Хралупата, вече щеше да е прекалено късно.

Ала когато кесията се озова отново у нея, вече имаше избор. Единствената липсваща съставка за чая беше коренът от тъпчиплевел, а такъв бе забелязала малко встрани от пътя, докато бяха тичали към пещерата, за да се скрият от дъжда.

Лийша не можа да заспи, стана преди изгрев и се измъкна, за да откъсне няколко стъбла от плевела, докато Роджър и Защитения все още спяха. Дори тогава не беше уверена, че ще се накани да изпие чая, но със сигурност щеше да го свари.

Защитения беше дошъл при нея и я бе стреснал, но тя се бе зас-тавила да се усмихне и да поговори с него, някакви несвързани неща за растения и демони, с които да отвлече вниманието му от истинската си цел. През това време мислите ѝ се щураха в пълен хаос.

Но тогава, без да иска, го беше обидила и болката в очите му я измъкна от захласа ѝ. Изведнъж тя видя частица от човека, който някога е бил. Добър човек, наранен като нея, който обаче беше прегърнал болката си като любовница, вместо да се откаже от нея.

Лийша бе почувствала, че тази болка е в пълно съзвучие с нейната собствена, всичките ѝ кръжащи мисли изведнъж прищракаха като зъбчатите колела на часовник и тя бе разбрала какво трябва да направи.

Мигове по-късно тя и Арлен лежаха заедно в калта, съвкуплявайки се неистово във взаимното си отчаяние, но в следващия момент ги нападна дървесен демон. Мъжът, който я бе милвал, се изпари, а на негово място изникна Защитения и тръгна да се бори с демона, отдалечавайки го от нея. Когато слънцето изгря, двамата започнаха да се разграждат. Лийша гледаше вцепенена, докато те потъваха в земята.

Но в този момент мъглата отново се върна на повърхността и те се втвърдиха, а демонът изгоря на слънцето. Тогава Лийша посегна към Арлен, но Защитения се обърна на другата страна и тя го наруга за това. Толкова погълната беше от собствените си чувства, че почти не помисли какво ли е изпитвал той.

* * *

Лийша поклати глава, след като се осъзна.

– Толкова съжалявам – каза тя на Защитения.

Той махна пренебрежително с ръка.

– Не си ми взимала ти решенията.

Роджър погледна Лийша, после Защитения, после нея отново.

– Създателю, майка ти е била права – досети се той. Лийша знаеше, че новината е истински шок за него, но нямаше какво да направи по този въпрос. По някакъв начин даже беше доволна, че тайната се е разкрила.

– Не може да е само от татуировките – каза тя, връщайки се към основната им тема. – Няма логика. – Тя погледна Защитения. – Искам гримоарите ти. До един. Всичко, което уча от теб, е прецедено през твоите си разбирания. Трябва ми изходният материал, за да разбера какво го е причинило.

– Не са у мен – каза Защитения.

– Тогава ще идем при тях – заяви Лийша. – Къде са?

– Най-близкото ми скривалище е в Анжие – отвърна Защитения. – Но имам и други в Лактън и в Красианската пустиня.

– Анжие става идеално – рече Лийша. – Тъкмо имам недовършена работа с госпожа Джизел, а пък ти, предполагам, ще успееш, докато сме там, да увериш херцога, че не преследваш короната му.

– Сигурно ще мога да помогна за това – каза Роджър. – Израснах в двореца на Райнбек, докато Арик му беше пратеник. Ще посетя Гилдията на жонгльорите и току-виж съм наел истински учители за моите чираци.

– Добре – съгласи се Защитения. – Тръгваме, щом снегът започ-не да се топи.

* * *

Широките криле на мимика погълнаха километрите, но ядронският княз ненавиждаше ярката повърхност на земята и на два пъти се подслоняваше в Ядрото, излизайки само в най-мрачните часове на нощта. Бе настъпила нощта след новолунието, ала дори лъчистото влияние на тъничкия сърп беше прекалено силно за ядронските му очи. Прибереше ли се в Ядрото, не излизаше, докато проклетото кълбо не израснеше и не намалееше отново.

Великозащитата на Хралупата на Избавителя се яви под краката му, а откраднатата ѝ магия сияеше като сигнален огън. Мисловният демон изсъска при вида ѝ и челото му запулсира, изпращайки картината на стотици километри на юг, за да отекне в ума на брат му само след секунди.

Отговорът дойде мигновено – черепът на демона изкънтя от безсилието на брат му.

Мимикът се приземи безшумно и мисловният демон слезе от гърба му. Крилата на мимика изчезнаха веднага и той се превърна в пъргав огнен демон, който се стрелна напред към градчето, за да се увери, че пътят на ядронския княз е чист.

Великозащитата беше прекалено голяма, за да бъде разрушена, а със силата ѝ не можеше да се пребори дори ядронският княз. Демонът виждаше насъбралата се енергия, блещукаща из градчето – стена, по-здрава от камък. Той се пресегна с мислите си, а меките възелчета на черепа му запулсираха, докато се опитваше да докосне умовете на тези вътре, но чистата концентрация на енергия препречваше пътя дори за мисловно внедряване.

Демонът обиколи града, обръщайки специално внимание на терена около криволиците на защитата. Тя беше здрава, а слабите ѝ страни – малко, и нямаше да им е лесно да се възползват дори от тях. От дърветата се стекоха търтеи, привлечени от присъствието на ядронския княз, но с една мисъл бяха отпъдени.

Демонът си намери място, където две човешки женски стояха на ръба на защитата с примитивни оръжия в ръце. Демонът се заслуша внимателно в сумтежите и пищенията им, за да чуе определена интонация, която да подскаже обръщение. Скоро се появи и женските се сграбчиха една друга, преди да се разделят, и тръгнаха по края на защитата в различни посоки, с оръжия в готовност.

Мисловният демон изтича пред по-възрастната от двете и я изчака на усамотено място да се появи отново. Направи знак на мимика и слугата му се изду, а люспите му се стопиха. На тяхно място се появи розова кожа и външните покривала на добитъка от повърхността.

В момента, в който по-възрастната женска приближи, мимикът падна на земята в сенките точно пред забраната. Извика името ѝ, а гласът му, както и формата бяха досущ като тези на по-младата.

– Мала!

– Уонда? – извика нарочената му жертва.

Тя се заоглежда наоколо, но след като не видя никакви демони, изтича при съществото, което бе взела за приятелката си.

– Току-що се разделихме! Как успя да стигнеш до тук?

Мисловният демон излезе напред иззад едно дърво. Женската ахна и вдигна лъка си. Възелчетата по черепа на ядронския княз затрепкаха леко и женската се вкочани, а ръцете ѝ свалиха лъка против волята ѝ. Мисловният демон приближи и женската му подаде стрелящото оръжие, което бе възнамерявала да използва, за да го разгледа.

Защитите по оръжието имаха огромна мощ. Мисловният демон усещаше как теглят дори собствената му силна магия. Размаха ноктестата си ръка пред тях и с почуда видя, че засветиха, въпреки че кожата му все още бе на сантиметри разстояние.

Демонският княз проучи из основи ума на жертвата си и разгледа образите и спомените, както някой би разровил стар сандък. Научи много. Прекалено много, за да реши как да действа, без да го обмисли по-обстойно.

Оставаха часове до изгрев, но небето вече светлееше. От далечината на юг усети съгласието на брат си. Имаше време да помислят върху проблема.

Мисловният демон погледна женската. Можеше да ѝ отнеме спомена за тази случка, да я върне обратно в забраната, без тя да знае какво ѝ се е случило, но допира до човешкия мозък, тлъст и почти неизползван, събуди глада на демона.

Мимикът усети желанието на господаря си и с остро пипало отдели главата на женската. Улови плячката, приплъзна се до нея и обели черепа с нокът, за да поднесе ястието.

Ядронският княз разкъса сладката сива материя, угощавайки се пребогато. Месото не беше така крехко, както на невежите мозъци на личния му добитък, но удовлетворението от самия лов на повърхността допълни удоволствието от вечерята.

Демонът погледна своя мимик, който бдеше, докато ядронският княз пируваше. Едно позволително изтуптяване и мимикът се изду, разтвори огромната си многозъба паст, приплъзна се до женската и погълна остатъка от тялото ѝ наведнъж.

Когато и господарят, и слугата се заситиха, станаха на пӚра и се просмукаха обратно в земята на фона на развиделяващото се небе.