Пустинното копие

Седма глава ЗЕЛЕНОЗЕМЕЦ

326 СЗ

Един ден аз ще бъда Шарум Ка! – извика Джаян и мушна с копието си парцаленото чучело, което Джардир му бе направил. То

се залюля лениво на въжето си, вързано за таванска греда.

Джардир се засмя, възхищавайки се на енергията на сина си. Джаян беше на дванайсет, вече в бидо и никога не оставаше гладен на опашката за храна. Джардир бе започнал да обучава синовете си на шарукин още в деня, когато бяха проходили.

– Аз искам да съм Шарум Ка – оплака се единайсетгодишният Асъм. – Не искам да съм някакъв тъп дама. – Той задърпа белия плат, преметнат през едното му рамо.

– О, но ти ще бъдеш връзката на Шарум Ка с Еверам – каза Джардир. – И може би един ден – дамаджи на всички от каджи. Дори Андрах.

Той се усмихна, но дълбоко в себе си беше съгласен с момчето. Искаше синове воини, а не свещеници. Наближаваше Шарак Ка.

Отначало Иневера бе предвидила белите одежди за Джаян, ала Джардир отказа категорично. Това бе една от малкото му победи над нея, но той се чудеше дали въобще бе такава. Съществуваше и вероятността, че тя още в началото бе искала Асъм да облече бялото.

Другите момчета се скупчиха наоколо и загледаха възхитено по-големите си братя. Повечето от останалите синове на Джардир бяха прекалено малки за Хану Паш и трябваше да чакат, за да намерят своя път. Вторите синове щяха да са дамати, останалите – шаруми. Сега беше първата нощ от Последна четвърт, когато според преданието силите на Ний са във върхова форма и Алагай Ка дебнеше в нощта. Нищо не даряваше воина със сила в нощта така, както видът на синовете му.

И дъщерите – помисли си той, като се обърна към Иневера.

– Ще се радвам и дъщерите ми да се прибират вкъщи всеки месец за Последна четвърт.

Иневера поклати глава.

– Обучението им не бива да бъде нарушавано, съпруже. Хану Паш за ний’дама’тингите е... строго.

Наистина момичетата бяха взети много по-малки от синовете му. От години не бе виждал най-големите от тях.

– Не може всички да станат дама’тинги – каза Джардир. – Трябват ми и дъщери, които да омъжа за верните си хора.

– Такива ще имаш – отвърна Иневера. – Дъщери, които никой мъж не би посмял да нарани, които са предани на теб дори повече, отколкото на съпрузите си.

– И на Еверам повече, отколкото на баща си – промълви Джардир.

– Разбира се – каза Иневера и той усети, че тя се усмихва зад воала. Тъкмо щеше да отвърне, когато в стаята влезе Ашан. Синът му Асукаджи, който беше на същата възраст като Асъм, го следваше, облечен в бидото на ний’дама. Ашан се поклони на Джардир.

– Шарум Ка, има един въпрос, който кай’шарумите настояват да се разреши.

– Сега съм със синовете си, Ашан – отвърна Джардир. – Не може ли да почака?

– Моите извинения, Първи воине, но не мисля, че може.

– Добре тогава – въздъхна Джардир. – Какво има?

Ашан отново се поклони.

– Мисля, че ще е най-добре Шарум Ка да види проблема със собствените си очи – рече той.

Джардир повдигна вежда. Досега Ашан не бе отказвал да даде преценката си за каквото и да било, дори да бе сигурен, че Джардир няма да е съгласен с него.

– Джаян! – извика той. – Донеси ми копието и щита! Асъм! Робата!

Момчетата се втурнаха да изпълняват, а Джардир стана. За негова изненада Иневера също се изправи.

– Аз ще придружа съпруга си.

Ашан се поклони.

– Разбира се, дама’тинга.

Джардир я погледна строго. Какво знаеше тя? Какво ѝ бяха казали за тази нощ проклетите кости?

Тримата оставиха децата и скоро слизаха вече по стъпалата в двореца, който гледаше към тренировъчните площадки на шарумите. В далечината от другата страна беше Шарик Хора, а на дългите странични площи помежду им бяха шатрите на племената.

Почти в основата на стълбите му, между стените на палата, групичка от шаруми и дамати беше обградила двама кхафити. Щом видя това, Джардир се разгневи. Обидно беше, че кхафитски крака мърсят земята на имението на Шарум Ка. Тъкмо щеше да отвори уста, за да каже точно това, когато забеляза единия кхафит.

Абан.

Джардир от години не се бе сещал за своя стар приятел, сякаш момчето наистина бе умряло онази нощ, когато наруши клетвата си. Бяха изминали повече от петнайсет години оттогава и макар Джардир да не беше вече дребното, мършаво момче в бидо, промяната в Абан бе още по-отчетлива.

Бившият ний’шарум беше станал ужасно дебел, почти толкова уродлив, колкото Андраха. Все още носеше жълто-кафявия елек и шапка на кхафит, но под елека имаше ярка риза, на краката си – шалвари от пъстроцветна коприна, а островърхата шапка бе увил в тюрбан от червена коприна със скъпоценен камък в средата. Коланът и чехлите му бяха от змийска кожа. Подпираше се на патерица от слонова кост, издялана така, че да прилича на камила, между чиито гърбици облягаше мишницата си.

– Какво те накара да мислиш, че си достоен да застанеш тук сред мъже? – попита Джардир настойчиво.

– Моите извинения, велики – рече Абан, падна на ръце и крака и притисна чело в земята. Шанджат, който вече бе кай’шарум, се изсмя и го ритна отзад.

– Виж се само – озъби му се Джардир. – Обличаш се като жена и се перчиш с покварените си пари, сякаш не са обида за всичко, в което вярваме. Трябваше да те оставя да паднеш.

– Моля ви, велики господарю – каза Абан. – Никого не искам да обидя. Тук съм само за да превеждам.

– Да превеждаш ли? – Джардир погледна към другия кхафит, пристигнал с Абан.

Но непознатият не беше никакъв кхафит. Това веднага си пролича по светлата му кожа и коса, по дрехите му и най-вече по изтърканото копие, което носеше. Той беше чин. Външен човек от зелените земи на север.

– Чин? – попита Джардир своя дама. – Извика ме тук, за да си говоря с някакъв чин?

– Чуйте какво казва – настоя Ашан. – Ще видите.

Джардир огледа зеленоземеца, тъй като досега не бе виждал чин отблизо. Знаеше, че вестоносци от Севера идваха понякога на Големия пазар, но там истинските мъже нямаха работа, а и детските му спомени за това място бяха неясни, пропити от глад и срам.

Чинът не отговаряше на представите на Джардир. Беше млад, не по-голям от Джардир, когато за пръв път сложи черните одежди. Не беше и особено едър, но осанката му подсказваше твърдост. Стойката и движенията му бяха като на воин и срещаше смело погледа на Джардир, както би направил истинският мъж.

Джардир знаеше, че северните мъже се бяха отказали от алагай’шарак и се криеха като жени зад защитите си, но през пясъците на Красия можеш да изминеш стотици километри, без да видиш подслон. Човек, преминал това, със сигурност се бе срещал всяка нощ лице в лице с алагаи. Може и да не беше шарум, но и страхливец не беше.

Джардир погледна надолу към подсмърчащото туловище на Абан и преглътна отвращението си.

– Говори, ала по-бързо. Присъствието ти ме обижда.

Абан кимна и се обърна към северняка с няколко думи, изговорени грубо и гърлено. Севернякът отвърна твърдо и удари с копието си в земята, за да натърти на казаното.

– Това е Арлен асу Джеф ам’Бейлс ам’Потока – обърна се Абан със сведен поглед обратно към Джардир. – Наскоро напуснал крепостта Райзън на север, той ви приветства и ви моли тази нощ да се бие заедно с мъжете на Красия в алагай’шарак.

Джардир беше поразен. Северняк, пожелал да се бие? Нечувано.

– Той е чин, Първи воине – изръмжа Хасик. – Идва от расата на страхливците. Не е достоен да се бие!

– Ако беше страхливец, нямаше да е тук – сопна му се Ашан. – Много вестоносци са стигали Красия, но само този дойде в двореца ви. Ще обидим Еверам, ако не оставим човека да се бие, щом го иска.

– Аз няма да се бия гръб до гръб с някакъв зеленоземец – заропта Хасик и се изплю в краката на вестоносеца. Много от шарумите закимаха и засумтяха в съгласие, въпреки думите на дамата. Явно влиянието на духовника все пак имаше граници.

Джардир се замисли сериозно. Сега разбра защо Ашан искаше да отстъпи решението на своя господар. Каквото и да избереше, рискуваше тежки последици.

Отново погледна зеленоземеца и се пробуди интересът му към бойната му техника. Иневера бе предсказала, че някой ден може да завладее зелените земи, а Евджахът учеше мъжете да опознаят врага си, преди да се впуснат в битка.

– Съпруже – прошепна Иневера и докосна ръката му. – Щом чинът иска да се изправи в Лабиринта като шарум, тогава ще трябва да му се гадае.

Нищо чудно, че беше дошла. Тя знаеше, че в този човек има нещо специално и искаше кръвта му за истинско пророкуване. Джардир присви очи, тъй като не знаеше какво премълчава, но тя му бе предложила изход от трудна ситуация и той би постъпил глупаво, ако не се възползва. Обърна се към Абан, който все още стоеше на кълбо в калта.

– Кажи на чина, че дама’тингата ще му хвърля кости. Ако те се окажат благосклонни, той ще се бие.

Абан кимна, обърна се обратно към зеленоземеца и заговори на грубия му език. По лицето на чина премина вълнӚ от раздразнение – чувство, което Джардир добре познаваше, тъй като повече от половината му живот бе преминал в робия на костите. Те си размениха няколко думи, след което чинът стисна зъби и кимна в съгласие.

– Ще го заведа в двореца, за да му гадая – каза Иневера.

Джардир кимна.

– Ще ти правя компания, докато тече ритуалът, за твоя сигурност.

– Няма нужда – рече Иневера. – Никой не би посмял да нарани дама’тинга.

– Никой красианец – поправи я Джардир. – Кой знае на какво са способни тези северни варвари? – Той се подсмихна. – А и няма да рискувам някой да омърси твоята съвършена непорочност, като те оставя насаме с един от тия.

Джардир знаеше, че тя се зъби зад воала си, но не го интересуваше. Каквото и да се случеше между нея и зеленоземеца, той бе решен да го види. Даде знак на Хасик и Ашан да го последват обратно, така че тя да не може да го изгони от стаята в двореца без свидетели. Завлякоха и Абан със себе си, макар присъствието му да сквернеше подовете на палата. После щеше да им се наложи да ги измият с кръв, за да изкарат покварата.

Скоро Джардир, Иневера и чинът се озоваха сами в затъмнена стая. Джардир погледна зеленоземеца.

– Протегни ръка, Арлен, сине на Джеф.

Чинът само го погледна странно.

Джардир протегна ръка, направи се, че си порязва кожата и я надвеси над алагай хора.

Чинът се намръщи, но не се поколеба да навие ръкава си и да пристъпи напред с протегната ръка.

По-смел е от мен при първия ми път – помисли си Джардир.

Иневера поряза кожата на чина и скоро заровете в ръцете ѝ засияха свирепо. Щом ги видя, чинът се опули и продължи да ги гледа съсредоточено. Тя хвърли заровете и Джардир бързо огледа резултата. Липсваше му обучението на една дама’тинга, но през годините, прекарани в Шарик Хора, бе научил много за символите по заровете. На всеки демонски кокал имаше само по една защита, такава за предсказване. Останалите знаци бяха просто думи. Думите и техният ред разказваха историята на това, което ще се случи... или поне би могло.

Джардир различи символите за „шарум”, „дама” и „един” сред безпорядъка, преди Иневера отново да ги грабне. Шар’Дама Ка. Какво ли би могло да значи това? Разбира се, че не може един чин да е Избавителя. Дали не беше свързан с Джардир по някакъв начин?

Джардир с изненада видя как Иневера разтърси заровете и ги хвърли отново, както не бе виждал никоя дама’тинга да прави от онази нощ в Лабиринта. Тя не излъчваше друго освен спокойствието, присъщо на дама’тингите, но самият факт, че ги хвърли за втори път, бе красноречив.

А после за трети.

Каквото и да вижда – помисли си той, – иска да се увери, че е истина.

Погледна зеленоземеца, който, макар и да наблюдаваше внимателно ритуала, очевидно не виждаше нищо освен някакъв примитивен обред, нужен, за да пристъпи в Лабиринта.

Ех, сине на Джеф, де да беше толкова просто.

– Може да се бие – каза Иневера, извади глинен буркан от робата си и намаза раната на чина с гнусен мехлем, след което му сложи чиста превръзка.

Джардир кимна, без да е очаквал повече от да или не. Изведе чина от стаята.

– Кхафите – викна той на Абан, – кажи на сина на Джеф, че може да започне на стената. Ако хване алагай с мрежата, ще може да стъпи в Лабиринта.

– Определено няма да може! – каза Хасик.

– Еверам отсъди, Хасик – скастри го Джардир и воинът се укроти.

Абан бързо преведе и чинът изсумтя, сякаш улавянето на демон с мрежа е лесна работа. Джардир се усмихна. С този човек биха могли да си допаднат.

– Връщай се обратно в дупката, от която си изпълзял – каза той на Абан. – Синът на Джеф може да е достоен да се качи на стената, но ти се отказа от това право. Той ще трябва да заговори на езика на копието.

Абан се поклони, обърна се към зеленоземеца и му обясни. Чинът погледна Джардир и кимна в знак на разбиране. Лицето му беше сурово, но Джардир разпозна готовността в очите му. Имаше вид на дал’шарум при смрачаване.

Джардир понечи да тръгне надолу към тренировъчната площадка заедно с останалите, но Иневера го хвана за ръката. Ашан и Хасик се обърнаха, колебаейки се дали да продължат.

– Вървете и вижте дали ще можете да научите чина на някои от нашите жестови сигнали – заръча им Джардир. – След малко ще се присъединя към вас.

– Чинът ще изиграе ключова роля в твоето възкачване като Шар’Дама Ка – каза Иневера безцеремонно, щом останаха сами. – Приеми го като свой брат, но да не излиза от обсега на копието ти. Един ден ще се наложи да го убиеш, ако искаш да те приветстват като Избавителя.

Джардир се втренчи в неразгадаемите очи на съпругата си. Какво не ми казваш? – зачуди се той.

* * *

Зеленоземецът не даде никакъв знак, че го е страх или че се вълнува, докато слънцето залязваше същата вечер. Той стоеше изправен на върха на стената и гледаше пясъците с нетърпение, очаквайки първите признаци, че врагът се надига.

Всъщност по нищо не се доближаваше до представата на Джардир, която беше придобил от уроците си за слабите полумъже от Севера. Колко ли време беше минало, откакто красианец бе посетил зелените земи и видял народа им със собствените си очи? Сто години? Двеста? Някой беше ли напускал въобще Пустинното копие от Завръщането насам?

Двама воини се разхихикаха зад гърба му. Бяха от племето мендинг, най-силното след маджах. Мендинг бяха отдадени изцяло на изкуството на далекобойните оръжия. Строяха каменомети и скорпиони, копаеха камъни за изстрелване и изработваха гигантските скорпионски жила – огромни копия, които можеха да пронижат бронята на пясъчен демон от триста метра. Макар да не бяха така умели с копието, както други племена, славата им не знаеше граници, тъй като мендинг убиваха повече алагаи от каджи и маджах взети заедно.

– Чудя се колко ли ще издържи, преди да го убие някой алагай – каза единият от мендинг.

– По-скоро ще се насере и ще хукне да бяга от страх още като се надигнат – изсмя се другият.

Зеленоземецът ги погледна. По изражението му си личеше, че разбира, че му се подиграват, но той пренебрегна воините и отново се съсредоточи върху подвижните пясъци.

Той прегръща болката, когато целта му стои насреща – помисли си Джардир, припомняйки си подигравките, които бе изтърпял през първата си нощ в Лабиринта.

Джардир отиде при двамата воини.

– Слънцето залязва, а вие си нямате друга работа, освен да се присмивате на своя брат по копие, а? – каза той на висок глас. Всички на стената се обърнаха към тях.

– Но, Шарум Ка – възропта единият, – той е просто един дивак.

– Дивак, който гледа към противника, докато ти се кикотиш зад гърба му като кхафит! – изръмжа Джардир. – Отново му се присмейте и ще ви се отворят няколко седмици в шатрата на дама’тингите, да се научите на обноски.

Той изрече това спокойно, но дал’шарумите отстъпиха назад, сякаш ги бяха блъснали.

Един вик от зеленоземеца привлече вниманието на Джардир. Човекът удари копие в стената и изрева нещо на гърления си език. Посочи пясъците и Джардир изведнъж разбра.

Алагаите се надигаха.

– По местата! – заповяда той и хората от мендинг се върнаха при скорпионите си.

Лумнаха маслени огньове, чиято светлина воините насочиха с огледала към бойното поле, за да могат мендинг да виждат, докато упражняват смъртоносното си изкуство.

Зеленоземецът наблюдаваше внимателно екипите на скорпионите. Един обтягаше пружините, докато друг поставяше жилото на място. Трети се прицелваше и стреляше. Мендинг правеха всичко това за секунди.

Щом първото жило намушка пясъчен демон, зеленоземецът нададе боен вик и удари с юмрук във въздуха, точно както бе направил Джардир, когато за пръв път видя подобно нещо още като ний’шарум.

Те нямат скорпиони на север – предположи той, без да се замисля повече по този въпрос.

Жилата не спираха да бучат, а екипите на каменометите ги зареждаха с гигантски камъни и режеха въжетата, за да пуснат противотежестите, които запращаха снарядите право в нарастващите редици на алагаите и ги убиваха един по един или на цели групи.

Както винаги обаче, сякаш отбираха песъчинки от дюна. Прииждаха десетки огнени и въздушни демони, но пясъчните се носеха като нестихваща буря, която можеше да изравни цяла планина.

Мендинг се концентрираха върху широката дъга около гигантската порта към Лабиринта, която се готвеше за поканата. Щом алагаите се подредиха удобно, Джардир даде знак на един от ний’шарумите, който избуча дълго и ясно с Рога на Шарак. Портите се отвориха почти веднага. Най-старите воини на племената стояха вътре, забиха по щитовете си и започнаха да се подиграват на демоните, предизвиквайки ги да ги подгонят.

Славата им беше неизмерима. Дори зеленоземецът промълви нещо, което звучеше като страхопочитание.

Алагаите запищяха и се втурнаха в Лабиринта. Примамките нададоха бойни викове и се затичаха през криволичещите пътеки, които щяха да ги отведат при съплеменниците им, скрити в очакване.

След няколко минути Джардир даде знак да затворят портите отново. Скорпионите очистиха пътя и портите се затръш-наха с оглушителен гръм.

– Донеси мрежите – каза Джардир на ний’шарума. – Отиваме по-навътре в Лабиринта да изпробваме зеленоземеца.

Момчето обаче не помръдна. Джардир го погледна с раздразнение, но по лицето на ний’шарума личеше откровен ужас. Воинът проследи накъде гледа момчето и забеляза, че много от воините му са също толкова втрещени.

– Вие какво... – тръгна да вика Джардир, но в този момент съз-ря осветен от маслените огньове алагай, който се носеше по дюните към града.

Но този не беше обикновен демон. Дори от разстояние Джардир виждаше, че е грамаден. Пясъчните демони бяха по-големи от своите огнени и въздушни събратя, без да се счита дължината на разперените им криле, ала дори пясъчните демони не бяха по-едри от човек, тичаха на четири крака като кучета, а раменете им бяха около метър широки.

Демонът, който наближаваше, стоеше изправен на задните си крака, сглобени от остри кости, а грамадата му се издигаше на височината на двама високи мъже. Дори шипестата му опашка изглеждаше по-дълга от височината на човек. Рогата му бяха същински копия, ноктите му – касапски ножове, а черната му черупка – дебела и твърда. Едната му ръка свършаше до лакътя – сопа, която можеше да размаже воински череп.

Джардир никога не си бе представял толкова голям демон. Хората му стояха вцепенени. Не му беше ясно дали от страх, или от изумление. Само зеленоземецът сякаш не се беше трогнал, а се взираше в гиганта с нескрита омраза.

Но защо? Изглеждаше като прекалено голямо съвпадение как демонът се появи точно в нощта, когато чинът застана на стълбите пред двореца на Джардир и помоли да се бие. Какво го свързваше с демона?

Джардир прокле своята неспособност да говори на варварския език на зеленоземеца.

– Какво чакате? – изрева той на екипите при скорпионите. – Алагай като алагай! Убийте го!

Думите му прекратиха замайването и мъжете се втурнаха да изпълняват. Зеленоземецът сви юмрук, а те се прицелиха и заизстрелваха жилата, огромни копия с тежки железни върхове. Стреляха високо в небето, а с траектория като дъга снарядът щеше да удари с унищожителна тежест.

Поне половин дузина жила отидоха право в целта, но всичките се строшиха в бронята на грамадния демон, без дори да го смутят. Той изкрещя яростно и отново тръгна напред.

Изведнъж градът им се стори уязвим. Джардир бе учил защитаване в Шарик Хора и знаеше, че всяка защита бе най-силна само срещу един-единствен вид демони. Защитите, издълбани по стените на Красия, бяха древни, но досега не бе имало пробив. Знаеше ли се обаче дали са изпробвани точно срещу такова създание?

Джардир сграбчи зеленоземеца за раменете и го обърна към себе си.

– Какво знаеш? – изиска той. – Проклет да си, срещу какво се изправяме?!

Зеленоземецът кимна, сякаш разбираше, и се огледа. Отиде при каменомет и докосна камъка в него. После посочи демона.

– Алагай – изрече той.

Джардир кимна и отиде при воините от мендинг, които управляваха машината.

– Можете ли да го ударите? – попита Джардир.

Дал’шарумите изсумтяха.

– Такъв голям алагай? Мога само да му откъсна и другата ръка, ако желаете.

Джардир го плесна по гърба.

– Откъсни му главата и с малко катран ще си я направим на трофей.

– Сложете катрана да ври! – каза воинът, докато нагласяше обтягането и ъгъла на оръжието.

Зеленоземецът изтича при Джардир и заговори с бясна скорост на грозния си език. Заразмаха ръце очевидно в неистовото си желание да бъде разбран. Отново и отново той сочеше каменомета и крещеше явно единствената дума на красиански, която знаеше, „алагай!“.

– Реве като камила – каза Хасик.

– Мълчи – сопна му се Джардир. Присви очи, но в този момент човекът при каменомета изкрещя „Готови!“.

– Стреляй! – извика Джардир. Зеленоземецът се хвърли към воина, който тръгна да реже въжето, но Хасик сграбчи чина и го захвърли грубо встрани.

– Знаех си, че не може да им се вярва, Първи воине – изръмжа той. – Той защитава демона!

Джардир не беше така убеден, докато се взираше в мъжа, който се опитваше с все сили да се измъкне от хватката на Хасик. Зеленоземецът посочи отново, този път към стената и извика: „Алагай!“

Уроци, отдавна отхвърлени като легенди, изведнъж изникнаха в съзнанието на Джардир – истории за гигантските демони, които нападали красианските стени още по времето на първия Избавител, и изведнъж картинката му се изясни. Зеленоземецът не сочеше каменомета, а камъка.

Каменен демон – осъзна Джардир с растящ ужас.

– Каменен демон! – извика той, но вече беше прекалено късно. Чу изстрела, щом каменометът запрати товара си, и се обърна безпомощно към демона. Зад него зеленоземецът зарида.

Камъкът изхвърча и сякаш и хора, и алагаи затаиха дъх. Едно-ръкият каменен демон погледна нагоре към камъка – канара, която трима души трябваше да се мъчат, за да я вдигнат и поставят на устройството.

И тогава по някакъв невъобразим начин демонът улови камъка със сгъвката на здравата си ръка и със страшна сила го запрати обратно.

Канарата удари гигантската порта и я проби, а от дупката тръгнаха пукнатини като паяжина. Каменният демон се засили напред и заудря отново и отново по пропуканото място. Магията припламваше и искреше, но защитите бяха прекалено увредени, за да имат някакво сериозно въздействие. Портата се разтърсваше с всеки нов удар и в следващия момент едната врата се изкърти от пантите и се стовари на земята от вътрешната страна.

Каменният демон се втурна навътре и с рев се затича из Лабиринта. От дупката зад него заприиждаха демони.

Лицето на Джардир пламна, а после изведнъж се вледени. Гигантските порти на Красия не бяха виждали пробив от незапомнени времена. Дал’шарумите се озоваха в капан в Лабиринта и щяха да бъдат изловени като животни. Вината за това беше на Джардир, който не послуша зеленоземеца.

Доведох хората си до гибел – мислеше си той, без да може дори да помръдне – само гледаше безмълвно как алагаите нахлуваха в Лабиринта.

Прегърни страха, глупако! – викна той сам на себе си. – Нощта може и да бъде спасена!

– Скорпиони! – извика той. – Сменете позициите си и не спирайте стрелбата, докато затворим пробива. Каменометци! Искам камъните да смачкат всеки нахлул алагай и да затрупат входа за останалите!

– Не можем да стреляме на такова близко разстояние – каза един от каменометците. Другите закимаха и Джардир видя изписан по лицата им същия ужас, който сам бе изпитал току-що. Нуждаеха се от по-непосредствена опасност, която да ги извади от вцепенението им.

Той фрасна каменометеца право в лицето и го просна на стената, където бяха застанали.

– Ако трябва, ще хвърляте камъните с ръце, не ме интересува! Правете каквото ви казвам!

Нощният воал на човека се напои с кръв и отговорът му бе неразбираем, но той се удари по гърдите с юмрук, изправи се несигурно и тръгна да изпълнява. Останалите от мендинг сториха същото, а страхът се изпари в дейната суматоха.

Джардир погледна ний’шарума.

– Разгласи пробива.

Момчето допря рога до устните си и изведнъж у Джардир нах-лу усещане за срам и провал, задето се дава подобна заповед, докато той отговаря за битката.

Това чувство обаче бързо се изпари. Имаше прекалено много за вършене. Той се обърна към Хасик.

– Събери колкото се може повече воини и защитници и елате при портата, където ще се срещнем. Отиваме да затворим пробива.

Хасик изрева и затърча в другата посока, сякаш развълнуван от възможността да се метне в пясъчна буря от алагаи. Джардир се затича по върховете на стените към мястото, където личният му отряд се биеше под командата на Шанджат. Сега Джардир имаше нужда от подкрепата на своите хора. Даже да го ненавиждаха останалите от каджи, задето бе предал племето си, мъжете, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, нощ след нощ, в продължение на години, все още му бяха предани до гроб.

Зеленоземецът хвърчеше след него, а на Джардир му се щеше да знае думите, с които да го отпрати, или поне да разполага с времето, за да го накара да разбере. Дори да искаше да помогне, един необучен воин само би се пречкал на мъжете от стегнатия, сплотен отряд на Джардир.

От небето отекна писък и зеленоземецът извика „Алагай!“.

Той се блъсна в Джардир и двамата се свлякоха от стената. Джардир усети по въздуха размаха на кожестите криле, които минаха точно над тях.

Той изруга, щом двамата се претърколиха в различни посоки, и отчаяно затърси мрежа, но, разбира се, такава наоколо нямаше. Зеленоземецът се изправи по-бързо и приклекна в готовност с копие в ръка, докато въздушният демон завиваше, спускайки се отново към тях.

Смел е, макар и глупак – помисли си Джардир. – Какво си мисли, че ще направи без мрежа?

Но щом демонът ги връхлетя, изведнъж зеленоземецът падна на едно коляно и намушка здраво демона с дългото си копие. Острият връх прободе тънката ципа на алагайското крило точно до раменната става и с едно завъртане той използва копието като лост, за да обърне инерцията на демона в своя полза и да го събори по гръб на стената.

Демонът не бе пострадал тежко, но зеленоземецът, без да се бави, взе каишите на щита, който висеше свободно на ръката му, и притисна защитената му повърхност към гърдите на демона.

Магията лумна при допира и разтърси съществото така, че то се замята и запищя като обезумяло. Джардир не се поколеба и заби копието си дълбоко в окото на зашеметеното създание. То зарита и закрещя, а Джардир извади оръжието си и го вкара в другото му око, след което завъртя, докато създанието не издъхна.

Зеленоземецът погледна Джардир с очи, живнали от вълнение, и каза нещо на северния си език.

Джардир се засмя и го плесна по рамото.

– Изненадваш ме, Арлен, сине на Джеф!

Двамата заедно затичаха по върховете на стените към хората на Джардир.

* * *

Навсякъде из Лабиринта воините се бореха за живота си, но Джардир не можеше да спре и да ги спаси. Ако не затвореха пробива, слънцето щеше да намери всички шаруми разкъсани на парчета по бойното поле.

– Не се давайте лесно! – извика той, докато профучаваше покрай тях. – Еверам гледа!

Рев, съпроводен от викове, отекна из Лабиринта и сякаш разтресе самите стени. Някъде зад тях гигантският каменен демон унищожаваше хората му.

Прескочи препятствията пред себе си – каза си той наум. – Нищо друго няма значение, ако пробивът не се запечата.

Намериха двора пред грамадната порта напълно опустошен. Наоколо лежаха както алагаи, така и дал’шаруми, мъртви или в предсмъртна агония, пронизани от стрелите на скорпион или разкъсани от зъби и нокти. Мендинг бяха успели да натрупат отломки пред счупената врата, но пъргавите алагаи я прехвърляха без особени усилия.

– Отстъпление! – извика Джардир и малкото одрипавели дал’шаруми, които все още се биеха из двора, спряха и бързо се отместиха от пътя.

Със сключени щитове воините на Джардир се втурнаха към пробива, три метра широк и три на дълбочина. До него, в първата редица тичаше зеленоземецът със същото темпо като тях, сякаш цял живот бе тренирал за дал’шарум. Въпреки че бе чин, копието и щитът не му бяха чужди.

Воините по края избързаха напред, оформяйки редицата като късо „V”, и така започнаха да забират навлизащите пясъчни демони и да ги избутват обратно към портата.

Прииждащата вълнӚ от алагаи се блъсна яростно във воините, но щитовете им лумнаха и алагаите бяха отблъснати. Воините ревяха при съпротивата, а тези зад тях засилваха натиска и поддържаха жива ярката светлина между тях и демоните. Стоте бойци на Джардир бавно успяха да изтласкат демоните към портите.

– Задни редици! – извика Джардир и редиците, които бяха най-отзад, се обърнаха рязко, сключиха щитове и тръгнаха напред, откривайки широко пространство между предните и задните редици, където изкопните защитници можеха да работят. Елитните дал’шаруми пуснаха копията си и прехвърлиха щитовете на гърбовете си. От воинските си чанти извадиха лакирани керамични плочки. Двама защитници подредиха плочките по ширината на двора пред пробива. Другите двама взеха копията си и ги използваха като прави пръчки, за да изравнят плочките една с друга.

Джардир промуши пясъчен демон в окото – едно от малкото уязвими места на алагая. До него зеленоземецът намери друга слаба точка, като вкара върха на копието си в гърлото на ревящ демон. Между проблясванията на магията от пролуките в щитовете към тях замахваха нокти и те трябваше да се извъртат ту в едната посока, ту в другата, само и само да не бъдат разкъсани.

Докато приближаваха портата, Джардир се втрещи при вида на гъмжилото, събрало се отвън. Дюните сякаш бяха покрити с пясъчни демони, всичките напиращи да нахлуят в крепостта на врага си. Жила и канари се сипеха по алагаите, но снарядите като мидички, пуснати във воден басейн, бързо биваха погълнати.

Тогава защитниците дадоха сигнал и Джардир и хората му заотстъпваха.

– Друга нощ – закани се Джардир на демоните, които се сблъскаха с лумващата магия на керамичните защити. – Красия ще се бие и утре.

Обърна се и видя двора, в който се бе възцарило спокойствие. Останалите демони бяха избягали в Лабиринта.

– Съгледвачо! – извика Джардир, отдръпна се от хората си и след секунди Колив спусна стълба от стената и се втурна надолу да докладва.

– Вестите са зловещи, Първи воине – каза съгледвачът. – Маджах са се събрали в шесто, за да удържат по-голямата част от пясъчните демони, но из целия Лабиринт разпръснати племена се бият и малко от битките вървят добре. Гигантът броди дори още по-навътре и разделя цели отряди, докато си пробива пътя към главната порта. Току-що са го видели в осмо.

– Едва ли би могъл да се ориентира през всичките завои в Лабиринта – каза Джардир.

– Като че ли следва някаква диря, Първи воине – каза Колив. – Спира и души въздуха, а още не е изпуснал завой. Шепа пясъчни и огнени демони танцуват в краката му, но те не му пречат.

Джардир дръпна воала си, за да изплюе прахта от устата си.

– Върни се на стената и нареди на наблюдателите да ми начертаят пътека, за да събера разпръснатите отряди, докато стигнем маджах.

Колив удари юмрук в гърдите си, изтича при стълбата си и отново се покатери на стената. Джардир се обърна, за да събере хората си, и забеляза как зеленоземецът се опитва да каже нещо на защитник, размахвайки оживено ръце, докато воинът го гледаше объркано.

– Ний е силна през тази Последна четвърт – извика Джардир и привлече вниманието на всички, – но Еверам е по-силен! Трябва да вярваме в него, за да оцелеем до изгрев слънце, иначе цялата Ала ще бъде погълната от чернилото на Ний! Покажете на алагаите какво означава да се изправят срещу воините на Пустинното копие и бъдете сигурни, че Раят ви очаква!

Той прониза въздуха с копие, шарумите последваха примера му и нададоха оглушителен рев, щом той ги поведе навътре в Лабиринта.

* * *

През цялата нощ хората на Джардир нападаха демонски орди, изтласкваха ги в защитени ями и се свързваха с оцелелите от разпръснатите отряди. Имаше зад гърба си повече от хиляда воини, щом се присъединиха към маджах, които удържаха тесния коридор за шесто ниво.

Хората на Джардир нападнаха яростно в гръб редиците на алагаите, като използваха магическите си щитове, за да ги разделят и да си проправят път. Маджах разтвориха стената от щитове и хората на Джардир се вляха в тях така гладко, сякаш бяха на учение в шараджа.

– Докладвай – каза Джардир на един от маджахските кай’шаруми.

– Държим фронта, Първи воине – рече водачът, – но няма как да изтласкаме алагаите в ямите.

– Недейте тогава – каза Джардир. – Защитниците да запечатат нивото. Оставете стотина от най-добрите си воини на стража и тръгнете към източната страна на седмо, за да подкрепите баджин.

– Вие къде отивате? – попита кай’шарумът.

– Да намерим гиганта и да го изпратим обратно в бездната на Ний – отвърна Джардир, събра всички, които маджах можеха да прежалят, и потегли към градските порти, молейки се да не е закъснял.

* * *

Едноръкият каменен демон стоеше пред главната порта към града и блъскаше по защитите. Огромни магически искри озаряваха нощта, а бумтежите кънтяха из целия град, но древните защити удържаха безусловно на нападението. Демонът изрева в безсилната си ярост.

Воини го нападаха в краката, мушкаха го с копия от здрава пустинна стомана, но демонът остана невредим. Джардир видя как алагаят почти небрежно замахва с опашка и размазва щитове, натрошава копия и запраща смели воини във въздуха.

– Еверам да ни пази – прошепна Джардир.

– Поне портата май се държи – каза Шанджат.

Джардир изсумтя.

– Но ще издържи ли до изгрев? Можем ли да поемем този риск?

– Имаме ли избор? – попита Шанджат. – Дори скорпионите не могат да пробият кожата му, а е прекалено голям, за да го подмамим в демонска яма. Главата му ще стърчи!

– Глупости, това е просто един голям демон! – каза Хасик. – Ако съберем достатъчно воини, можем да го свалим и да му вържем ръцете.

– Ръката – поправи го Шанджат. – Така ще изгубим много воини, а и няма гаранция, че ще се получи. Досега не съм виждал толкова силен алагай. Страхувам се, че това е самият Алагай Ка, дошъл с Последната четвърт.

– Абсурд – каза Джардир, който гледаше към демона, докато лейтенантите му спореха. Еверам ми е свидетел, ще намеря начин да те убия – закле се той наум.

Тъкмо щеше да заповяда да нападнат с надеждата, че само с числено превъзходство ще сломи създанието, когато един от изкопните му защитници дотича при него.

– Моите извинения, Първи воине, чинът има план – уведоми го човекът. Джардир се обърна и видя как зеленоземецът трескаво се опитва да предаде идеята си с жестове в оживен разговор със защитниците.

– Какъв е? – попита Джардир.

– Да не би да му се доверим и сега? – подметна Хасик.

– А ти имаш ли план, който да не включва безразсъдното ни изтребване, докато атакуваме пръкналото се от бездната изчадие? – попита Джардир. Хасик замълча и Джардир отново се обърна към защитника. – Какъв му е планът?

– Чинът разбира от магически знаци – отвърна той.

– То се знае – промърмори Хасик. – От какво друго да разбира един чин, като цял живот се крие зад защити?

– Мълчи – сопна му се Джардир.

Защитникът пренебрегна счепкването.

– Зеленоземецът има защитени камъни, които ще хванат съществото, ако го примамим да влезе в задънена улица и разкрием защитите. Защитата за каменен демон прилича на тази за пясъчен. Стените на Лабиринта ще послужат за яма, докато изгрее слънцето.

Джардир взе защитените камъни и ги разучи. Наистина съдържаха защити, близки до тези за пясъчните, но символите бяха по-големи, под по-различен ъгъл и една от линиите им бе прекъсната. Проследи ги с пръст.

– Задънена улица има два завоя навътре в десето – каза той.

– Знам го, Първи воине – отвърна защитникът и се поклони.

Джардир се обърна към Хасик и Шанджат.

– Дръжте демона под око. Не правете нищо, докато не видите, че портата отслабва. Ако това се случи, искам всеки човек в Лабиринта да тръгне срещу това чудовище.

Двамата воини удариха с юмруци по гърдите си и се поклониха. Джардир посочи тримата си най-добри защитници и те придружиха зеленоземеца до нишата. Когато и петимата се съгласиха, че защитите по стените и входа ще издържат, заложиха защитените камъни по местата им и ги покриха с брезент в пясъчен цвят, който би могъл бързо да се издърпа.

Джардир отново осъзна, че е впечатлен от северняка. Защитаването беше висше умение в Красия, запазено само за дамати и за отбрана шепа воини.

– Кой си ти? – попита той, но зеленоземецът само сви рамене, без да разбира.

Върнаха се в предните редици, където демонът продължаваше да атакува методично всеки сантиметър от портата, търсейки слабо място.

Джардир погледна гигантския алагай и страхът го прониза, но той беше Първия воин. Нямаше да моли друг да примами звяра.

Или аз съм Избавителя, или не съм – каза си той, опитвайки се да си повярва. Знаеше обаче, че Иневера лъже съвсем спокойно за почти всичко, така че защо да не е излъгала и за това?

Той се стегна, изрисува защита във въздуха и пристъпи напред.

– Не, Шарум Ка! – извика Хасик. – Аз съм твоята охрана! Нека аз примамя демона!

Джардир поклати глава.

– Смелостта ти ти прави голяма чест, но тази задача е само моя.

Зеленоземецът каза нещо и разсече въздуха с ръка, но вече беше късно да разшифроват загадъчните му послания. Джардир прегърна страховете си и закрачи към демона с викове, удряйки копието си в щита.

Демонът не му обърна внимание и продължи да блъска по портата.

Джардир се спусна към него и го намушка здраво в бронираната сгъвка на коляното, но съществото само размаха опашката си към него, както кон би отпъдил муха.

Джардир се отмести с танцова стъпка и залегна, а шипестият израстък профуча над главата му. Погледна копието си и видя, че върхът се е счупил.

– Камилска пикня – промърмори той и се върна в редиците, за да вземе ново копие от Хасик.

– Първи воине, вижте! – извика охраната му, сочейки нанякъде.

Джардир се обърна и видя как зеленоземецът крачи към демона.

– Глупак! – извика той. – Какво правиш?

Зеленоземецът обаче не даде никакъв сигнал, че е чул, пък камо ли разбрал. Спря точно извън обхвата на съществото и изкрещя.

Щом го чу, демонът спря нападението си, наклони глава и задуши въздуха. Обърна се, видя чина и чуждоземните му очи светнаха, различавайки го.

– Нийска кръв – промълви Хасик. – Познава го.

Звярът изрева мощно и го нападна, замахвайки с ноктите на здравата си ръка, но зеленоземецът бързо се хвърли настрани и се втурна към нишата клопка.

– Освободете пътя! – извика Джардир и воините му отстъпиха едновременно настрани, за да направят място. Когато демонът мина, Джардир се стрелна след тях, следван от всичките насъбрани воини.

Лабиринтът се тресеше под тежките стъпки на демона, а край него се вдигаха огромни облаци прах, които пречеха на воините да виждат зеленоземеца. Демонът обаче продължаваше да вие и да тича и Джардир предположи, че чинът все още води.

Направиха два остри завоя и на мъждукащата светлина на маслените лампи Джардир видя зеленоземеца да свива в нишата. Демонът го последва и изкопните защитници изскочиха от укритието си, за да разкрият магическите знаци.

Каменният демон изрева победоносно срещу приклещената си жертва и ѝ се нахвърли, а зеленоземецът се обърна и се стрелна право към звяра.

Магията лумна и ноктите на грамадния демон се плъзнаха по щита на чина. Ударът повали човека, но той бързо се претърколи и отново застана на крака като котка, отскачайки надалече от демона, преди чудовището да успее да се отдръпне и да го нападне отново.

Защитите бяха разбулени, но Джардир забеляза веднага, че демонът е стъпкал един от ключовите защитени камъни, докато е минавал с тежките си крачки. Защитата бе непоправимо строшена.

Зеленоземецът също я съзря. Джардир очакваше от него да се изстреля навън от нишата, преди демонът да успее да се обърне, но севернякът отново го изненада. Той посочи счупената защита с копие, изкрещя нещо на гърления си език и пак се обърна към алагая.

– Поправете защитата! – извика Джардир, но от заповедта нямаше нужда. Изкопните защитници вече се бяха заели да рисуват знак върху нова плочка. Щяха да бъдат готови след по-малко от минута.

Демонът отново замахна и зеленоземецът отново се отмести встрани, като ударът само лизна щита му. Този път обаче демонът беше подготвен и завъртя чукана на другата си ръка като гигантска сопа. Човекът успя да се хвърли на земята и да избегне замаха, но демонът вдигна крак, за да смачка проснатото му тяло, и в този момент Джардир осъзна, че чинът никога не би могъл да се изправи навреме.

Защитниците бяха почти приключили. Зеленоземецът щеше да умре като герой и Красия щеше да е в безопасност. Джардир не трябваше да прави нищо друго, освен да забрави за мистерията около смелия северняк и да му обърне гръб.

Вместо това той нададе вик и се хвърли в нишата.