Пустинното копие

Двайсет и трета глава ДВОРЕЦЪТ НА ЮКОР

333 СЗ ПРОЛЕТ

Защитения излезе от магазина и повървя малко, преди да продължи пътя си отново по покривите, за да се увери, че никой няма да го проследи до имението на Елиса и Рейджън.

Стори му се по-малко, отколкото го помнеше. Когато дойде за пръв път в крепостта Мливари, още на единайсет години, домът на Рейджън и Елиса му се беше сторил като самостоятелно селище, особено с грамадната стена, която ограждаше градините, колибите на прислугата и самата къща. А сега дори дворът, който в младостта си бе виждал като безкрайна площ за тренировки по езда и борба, го караше да се чувства затворен. Така бе свикнал да се разхожда свободно през нощта, че всякакви стени му се струваха потискащи.

Слугите пред портата го пуснаха, без дори да продумат. Елиса бе изпратила бързоходец до имението, а на друг бе наредила да вземе Здрачен танцьор и багажа на Защитения от странноприемницата. Той мина през двора, влезе в имението и се качи по мраморните стълби към старата си стая.

Тя изглеждаше точно така, както я бе оставил. В Мливари Арлен се беше сдобил с много неща – книги, дрехи, инструменти, части от защити. Прекалено много, за да вземе всичко със себе си като вестоносец, защото щеше да претовари коня си. Беше оставил повечето си вещи, без да поглежда назад, а сега стаята изглеждаше недокосната от времето. Само на леглото имаше чисти чаршафи и не се забелязваше нито прашинка, но всичко друго си беше на мястото. Даже писалището му стоеше разхвърляно. Той дълго време не помръдна, наслаждавайки се на безопасната интимност, която лъхаше от стаята, и се почувства отново на седемнайсет.

На вратата се почука отривисто и той се сепна от опиянението си. Отвори и видя кръвнишкия поглед на майка Маргрит, която бе скръстила месестите си ръце. Тя се беше грижила за него още от първия му ден в Мливари – беше излекувала раните му и го бе въвела в културата на града. Защитения с почуда осъзна, че тя все още можеше да всее страх у него, дори след всичките тези години.

– Дай да видим, де – каза Маргрит.

Нямаше нужда да я пита какво има предвид. Той се стегна и свали качулката си.

Маргрит го погледа известно време, но противно на очакванията му не се ужаси или изненада. Накрая изсумтя и кимна на себе си.

После го зашлеви.

– Това е, задето разби сърцето на господарката ми – извика тя.

Шамарът беше изненадващо силен и Защитения още не се беше възстановил от него, когато тя му удари нов.

– А това е, задето разби моето! – проплака тя и го прегърна така силно, че изкара въздуха от дробовете му.

– Слава Създателю, че си добре – изхлипа тя.

* * *

Щом се върна и Рейджън, той плесна Защитения по рамото и го погледна право в очите, без дори да пита за татуировките му.

– Радвам се, че се върна – каза той.

Всъщност Защитения беше по-потресен при вида на Рейджън, който носеше тежка златна брошка във формата на ключова защита – символа на Гилдията на защитниците.

– Ти ли си сегашният ръководител на гилдията? – учуди се той.

Рейджън кимна.

– С Коб станахме съдружници след заминаването ти и търговията със защити, която беше започнал, ни превърна в най-влиятелната фирма в Мливари. Коб беше ръководител три години, преди ракът да отнеме силите му. Като негов наследник беше най-логично да назначат мен.

– Решение, за което никой в Мливари не съжалява – додаде Елиса, изпълнена с любов и гордост, докато гледаше мъжа си.

Рейджън сви рамене.

– Където съм можел, съм помогнал. Разбира се – той погледна Защитения, – това място беше твое. Все още може да бъде. В завещанието на Коб ясно се казва, че ако се върнеш, неговият основен дял от бизнеса трябва да отиде при теб.

– Магазинът? – попита Защитения, поразен, че Коб въобще го е добавил в завещанието си след всичкото това време.

– Магазинът, борсата за защити, складовете и стъкларниците – отвърна Рейджън, – всичко, включително договорите на чираците.

– Достатъчно, за да станеш един от най-богатите и влиятелни хора в Мливари – добави Елиса.

В ума на Защитения изскочи картина – как върви по коридорите на херцогския дворец, съветва негова Светлост Юкор по политически въпроси и ръководи десетки, ако не стотици защитници. Как посредничи между силите... как създава съюзи...

Как чете доклади.

Как разпределя отговорности.

Как ще бъде заобиколен от слуги, които да се грижат за всяка негова нужда.

Как ще се задушава между стените на града.

Той поклати глава.

– Не го искам. Нищо от завещанието. Арлен Бейлс е мъртъв.

– Арлен! – извика Елиса. – Как можеш да говориш така, след като си тук?

– Не мога просто да продължа живота си оттам, откъдето го оставих, Елиса – каза той и свали качулката и ръкавиците си. – Избрах съдбата си. Не бих могъл да заживея отново между стени. Дори сега въздухът ми се струва по-тежък, по-труден за дишане...

Рейджън сложи ръка на рамото му.

– И аз бях вестоносец – припомни му той. – Познавам вкуса на въздуха на открито и копнежа по него, когато си между градските стени. Но този копнеж отмира с времето.

Защитения го погледна с помрачнял поглед.

– Защо ще искам да отмира? – сопна му се той. – Ти защо би искал? Защо би се върнал обратно в килията, след като имаш ключа?

– Заради Маря – отвърна Рейджън. – И заради Арлен.

– Арлен ли? – попита объркано Защитения.

– Не ти – изръмжа вече ядосаният Рейджън. – Моят петгодишен син. Арлен. Който се нуждае от баща повече, отколкото баща му се нуждае от чист въздух!

Този удар беше също толкова силен, колкото Маргритиния шамар и Защитения знаеше, че бе дошъл заслужено. За миг беше говорил с Рейджън, все едно истинският му баща се беше вселил в него. Все едно беше Джеф Бейлс от Потока на Тибит, страхливецът, който стоеше настрана, докато съпругата му бе изядрена.

Но Рейджън не беше страхливец. Вече хиляди пъти го беше доказвал. Самият Защитен го бе виждал да се изправя срещу демони, въоръжен единствено с копие и щит. Рейджън не се беше разделил с нощта от страх. Беше го направил, за да победи страха.

– Извинявай – каза Защитения. – Прав си. Нямах никакво право да...

Рейджън издиша.

– Няма нищо, момчето ми.

Защитения мина покрай редиците портрети на стените на гостната. Всяка година си поръчваха по един, за да отбележат края ѝ. Първият беше на Рейджън и Елиса като много млади. Следващият беше направен няколко години по-късно и Защитения видя собственото си лице, втренчено в него, без защити – лице, което не бе виждал от години. Арлен Бейлс, дванайсетгодишно момче, седнало на стол пред Рейджън и Елиса.

С всеки изминал портрет изглеждаше все по-пораснал, докато не дойде един, на който стоеше между Рейджън и Елиса, а в ръцете си държеше бебето Маря.

Нямаше го на портрета от следващата година, но скоро след това се появи друг Арлен. Защитения докосна внимателно платното.

– Ще ми се да съм бил, когато се е раждал. Ще ми се сега да бъда до него.

– Можеш – каза твърдо Елиса. – Ние сме семейство, Арлен. Не е нужно да живееш като просяк. Тук винаги ще бъде твой дом.

Защитения кимна.

– Сега разбирам. Разбирам го така, както никога досега и искрено съжалявам за това. Заслужавате повече, отколкото ви дадох, повече, отколкото бих могъл да ви дам. Напускам Мливари веднага щом се видя с херцога.

– Какво?! – извика Елиса. – Та ти току-що пристигна!

Защитения поклати глава.

– Избрах съдбата си и трябва да я осъществя до край.

– Къде ще отидеш тогава? – попита Елиса.

– Като за начало, в Потока на Тибит – отвърна той. – Ще остана достатъчно дълго, за да им покажа бойните защити. А пос-ле, ако ти разпространиш защитите из Мливари и селата му, аз ще направя същото с Анжие и Лактън.

– Да не би да очакваш всяко малко селце да се вдигне на бой? – попита Елиса.

Защитения поклати глава.

– Не моля никого да се бие. Но ако баща ми бе разполагал с лък със защитени стрели, майка ми сега щеше да е жива. На всички дължа шанса, който тя нямаше. Щом защитите стигнат до всяко кътче на земята, така че да не могат повече да се загубят, хората сами да решат какво да правят с тях.

– А после? – настоя Елиса, а в гласа ѝ все още се четеше надежда, че един ден той ще се върне завинаги.

– После ще се бия – отвърна Защитения. – Всеки, който застане до мен, ще бъде добре дошъл, заедно ще избиваме демони, докато не паднем или докато Маря и Арлен не погледнат залеза без страх.

* * *

Беше късно и слугите отдавна вече се бяха оттеглили. Рейджън, Елиса и Защитения седяха в кабинета. Сладкият дим от лулите на мъжете тежеше във въздуха, докато си пийваха бренди.

– Привикаха ме утре на аудиенцията при херцога със „Защи-тения“ – каза Рейджън, – но и след сто години нямаше да се досетя, че става въпрос за теб.

Той се подсмихна.

– Задачата ми е да поставя защитници, дегизирани като слуги, които да прекопират татуировките ти, докато се занимаваш с негова Светлост.

Защитения кимна.

– Ще бъда с качулката.

– Защо? – попита Рейджън. – Щом искаш да стигнат до всеки, защо ще ги пазиш в тайна?

– Защото тогава Юкор ще ги желае – отвърна Защитения. – А аз ще се възползвам от това. Искам да се обърка, да си помисли, че ги купува от мен, докато ти ще ги разнесеш тихомълком до всеки защитник в херцогството. Нека стигнат колкото се може по-далеч, така че Юкор да не може да ги спре.

Рейджън изсумтя.

– Хитро – призна той, – макар че Юкор ще побеснее, щом разбере, че си го изиграл.

Защитения сви рамене.

– Отдавна вече ще съм си тръгнал, а и той не заслужава повече, след като държи знанието от стария свят заключено в библиотеката си и допуска до книгите само шепа хора.

Рейджън кимна.

– Значи ще е най-добре на аудиенцията да се правя, че не те познавам. Ако се разбере кой си, аз ще се престоря, че съм също толкова смаян, колкото всички останали.

– Мисля, че това е разумно – съгласи се Защитения. – Кой друг смяташ, че ще дойде?

– Ще бъдем възможно най-малко – отвърна Рейджън. – Юкор всъщност се радва, че ще дойдеш на разсъмване, защото ще може да те посрещне и изпрати още преди пастирите и другите знатни особи да са разбрали за срещата. Освен херцогът и Джоун, там ще съм аз, ръководителят на Гилдията на вестоносците Малкълм, дъщерите на Юкор и моите защитници, предрешени като слуги.

– Разкажи ми за дъщерите на Юкор – помоли Защитения.

– Хипатия, Аелия и Лорейн – започна Рейджън, – всичките са твърдоглави като баща си, а не го задминават и по красота. Майки са, с родени синове. Ако на Юкор не му се роди син скоро, Съветът на майките ще избере следващия херцог от тази пасмина.

– Значи, ако Юкор умре, едно момче ще стане херцог? – попита Защитения.

– Технически погледнато, да – отвърна Рейджън, – но всъщност майка му ще управлява като херцогиня, дори по закон да не може да се нарече така, докато той не навърши пълнолетие... а може би и след това. Не подценявай никоя от тях.

– Няма – увери го Защитения.

– Също трябва да знаеш, че херцогът има нов глашатай – отбеляза Рейджън.

Защитения сви рамене.

– Какво значение има? Аз не знаех и предишния.

– Има значение – продължи Рейджън, – защото това е Кийрън.

Защитения вдигна рязко поглед. Кийрън беше жонгльорът на Рейджън от времето, когато намериха малкия Арлен на пътя. Тогава момчето беше в безсъзнание и на крачка от смъртта заради демонската треска, която хвана, след като осакати Едноръкия. Жонгльорът се бе проявил като пълен страхливец, сгушваше се в походната си постеля и хленчеше, докато демоните изпробваха защитите им, но години след това Защитения го хвана по средата на изпълнение, в което жонгльорът твърдеше, че сам е осакатил Едноръкия – демон, който всяка нощ се опитваше да проникне в града, за да отмъсти на Арлен, а веднъж дори успя да пробие стената. Арлен бе нарекъл Кийрън лъжец пред публиката му и затова чираците на жонгльора пребиха него и приятеля му Джейк.

– Как може някой, който отказва да пътува, да стане глашатай на херцога? – удиви се Защитения.

– Юкор поддържа властта си, като събира хора, както прави със знанието – обясни Рейджън. – Тъпата песничка на Кийрън за Едноръкия го направи известен сред благородниците и това прив-лече вниманието на Юкор. Скоро след това Кийрън го назначиха на заплата при херцога и сега играе само когато Юкор пожелае.

– Значи всъщност не е никакъв глашатай – заключи Защитения.

– Не, изпълнява и такива задачи – каза Рейджън. – За да стигнеш до повечето селца, не е нужно даже да излизаш от защитите, а Юкор построи и няколко междинни станции по пътя за други селца, където безгръбначната невестулка се подслонява.

* * *

Портите на херцогския двор се отвориха на зазоряване и човекът, който дойде да посрещне Защитения, беше самият Кийрън.

Той беше почти същият, какъвто го помнеше Защитения – висок дори за мливариец, с морковенооранжева коса и яркозелени очи. Беше понадебелял, най-вероятно заради облагите от новия му покровител. Рехавият му мустак все още отказваше да се свърже с къдрицата на брадичката му, въпреки че вече по бръчиците на лицето му се шуплеше пудра, нанесена, за да скрие вехнещата младост.

Но докато последния път бе видял Кийтън в шарен жонгльорски костюм, сега той беше истински владетелски глашатай, облечен подобаващо. Куртката му бе оцветена в херцогските сиво, зелено и бяло и му придаваше доста сериозен вид, но панталоните му все пак бяха широки, в случай че му кажат да се преметне, а вътрешността на черната му мантия беше на кръпки от шарена коприна, която би могла да се разкрие с едно завъртане.

– За мен е чест да се запозная с вас, уважаеми! – поздрави го Кийрън и се поклони тържествено. – Негова Светлост се готви за пристигането на неколцина от своите главни съветници преди вашата аудиенция. Последвайте ме и ще ви отведа в приемния салон.

Защитения тръгна след него по коридорите на двореца. При последното му посещение тук кипеше дейност – майки и слуги тичаха напред-назад по херцогски дела, но толкова рано сутринта коридорите все още бяха празни. Тук-там се мяркаше по някой слуга, който само невидим не можеше да стане.

Жужащи лампи осветяваха коридора с разтреперан плам. Тези не се нуждаеха от масло или фитил, от никакви билкарски химикали. Наричаха го лектричество, още една частица от древните науки, която Юкор пазеше за себе си. Приличаше на магия, но Защитения знаеше още от времето, прекарано в библиотеката на херцога, че това е просто обуздан магнетизъм. Даже мелниците работеха на същия принцип, само дето ги задвижваше вятър или течаща вода.

Кийрън го заведе в стая, отрупана с кадифе, в която бумтеше камина. Покрай стените бяха наредени лавици с книги, а край тях стоеше и махагоново писалище. Щеше да му бъде приятно да изчака тук, ако го оставеха сам.

Но Кийрън не си тръгна. Отиде при сребърния сервиз, наля два бокала ароматно вино и подаде единия на Защитения.

– Аз също съм познат като борец срещу демоните. Може би сте чували песента „Едноръкия“, която съчиних по този повод?

Младият Арлен би кипнал при тези думи, защото Кийрън все още си присвояваше заслугата за делата на момчето, но Защитения беше отвъд тези неща.

– Да, наистина съм я чувал – отвърна той и тупна високия жонгльор по рамото. – За мен е чест да срещна толкова храбър човек. Елате с мен довечера да покажем слънцето на няколко каменни демона!

Щом чу предложението, Кийрън пребледня и кожата му доби болнав оттенък. Защитения се усмихна в сенките на качулката си. Може би не беше съвсем над нещата.

– Аз... ъъ, благодаря ви за поканата – запелтечи Кийрън. – И за мен би било чест, разбира се, но моите задължения към херцога никога не биха позволили.

– Разбирам – отвърна Защитения. – Добре, че не сте били толкова зает, когато сте спасили живота на онова малко момче от песента. Как му беше името?

– Арлен Бейнс – каза Кийрън, който си възвърна самообладанието с една отработена усмивка.

Приближи се към Защитения, обгърна с ръка раменете му и заговори на нисък глас:

– Понеже сме съмишленици в борбата срещу демоните, ще ви кажа, че за мен би било чест да увековеча делата ви в песен, стига само да побеседваме за кратко подир срещата с негова Светлост.

Защитения се обърна с лице към него и повдигна глава, допускайки светлината от лектрическата лампа да надникне в качулката му. Кийрън ахна и свали ръката си, след което се отдръпна рязко.

– Не убивам демони за слава, жонгльоре – изръмжа Защитения и тръгна към клетия глашатай, който заотстъпва назад, докато гърбът му не опря в книжен рафт, разклащайки го.

– Убивам демони – приближи се Защитения, – защото го заслужават.

Ръката на Кийрън се разтрепери и разля виното му. Защитения отстъпи крачка назад и се усмихна.

– Напиши песен за това, например – предложи той.

Кийрън все пак не излезе от стаята, но повече не продума, а Защитения му бе безкрайно благодарен за това.

* * *

Огромната зала на Юкор се оказа по-малка, отколкото Защитения си я спомняше, но и сега беше внушителна със своите извисяващи се колони, които поддържаха ужасно високия таван. Беше боядисан като синьо небе с жълто-бяло слънце и лъчи в средата. Подът бе покрит с мозайка, а стените – с гоблени. Имаше място за цяла тълпа, понеже именно тук херцогът провеждаше многобройните си балове и забави и наблюдаваше програмата от високия си трон в края на залата.

Херцог Юкор чакаше на трона си, когато Защитения приближи. Зад него на подиума стояха три жени, по чиито грозновати лица, така подобни на херцогското, и по скъпите им рокли можеше да се познае, че са дъщерите му. Майка Джоун стоеше пред стъпалата на подиума, хванала дъска за писане и писец. Срещу нея бяха гилдийните ръководители Рейджън и Малкълм. И двамата бяха оттеглили се вестоносци и се разбираха. Рейджън прошепна нещо на Малкълм, който изхихика и привлече гневния поглед на Джоун.

До Джоун стоеше пастир Ронел, херцогският библиотекар. И баща на Мери.

Защитения се наруга. Трябваше да очаква да види Ронел. Ако Мери му беше казала...

Но макар Ронел да го наблюдаваше с интерес, очите му не го разпознаваха. Тайната на Защитения беше запазена, поне засега.

Двама стражи затвориха вратата зад тях и кръстосаха копия над нея от вътрешната страна. „Слуги“ с дъски за писане се понесоха към отсрещния край на колоните и останаха да го наблюдават дискретно.

Отблизо Защитения видя, че Юкор бе далеч по-дебел и състарен, отколкото си спомняше. Все още носеше скъпоценни камъни на късите си дебели пръсти и цяло състояние от златни верижки на врата си, но под златната му корона се мъдреше оредяла коса. Въпреки някогашната си внушителност сега изглеждаше, сякаш едва става от престола без чужда помощ.

– Херцог Юкор, Светлина на планините и владетел на Мливари – извика Кийрън, – позволете да ви представя Защитения, вестоносец от името на херцог Райнбек, покровител на гористата крепост и владетел на Анжие.

В главата на Защитения прозвуча гласът на Рейджън, който винаги му изникваше в ума, щом се срещнеше с херцог. Търговците и кралските особи ще те стъпчат в момента, в който им позволиш. Трябва да се държиш като крал в тяхно присъствие и никога да не забравяш кой рискува живота си.

С тази мисъл наум той изправи рамене и пристъпи напред.

– Поздрав към ваша Светлост – извика той, без да чака да му дадат думата.

Робата му се разпери, когато направи елегантен поклон. Дочу се шепот на недоволство заради безочието му, но Юкор се направи, че не го е забелязал.

– Добре дошли в Мливари – каза херцогът. – Чували сме много за вас. Трябва да призная, че бях един от многото, които ви смятаха за мит. Моля, угодете ми.

Той свали с жест въображаема качулка.

Защитения кимна и си я свали, и в този момент из цялата зала се разнесоха ахкания. Дори Рейджън успя да се направи на стъписан.

Защитения ги изчака да го огледат добре.

– Впечатляващо – възкликна Юкор. – Историите далеч не ви описват както трябва.

Докато говореше, защитниците на Рейджън се заловиха за работа, затопиха писалките си, за да прерисуват всеки символ, който виждат, като се опитваха все пак да не се набиват на очи.

Този път в главата му прозвуча гласът на Коб. Крепостта Мливари не е като Потока на Тибит, момче. Тук нещата струват пари. Той не вярваше да успеят да препишат много – голяма част от символите бяха прекалено малки и прекалено нагъсто, но той вдиг-на небрежно качулката си, без да сваля очи от тези на херцога. Съобщението беше ясно. Тайните му нямаше да бъдат безплатни.

Юкор погледна защитниците и се намръщи на липсата им на всякаква дискретност.

– Нося съобщение от херцог Райнбек от Анжие – заяви Защитения и извади запечатания си пакет.

Херцогът не му обърна внимание.

– Кой сте вие? – сопна му се Юкор. – Откъде сте?

– Аз съм Защитения – отвърна той. – Идвам от Теса.

– Това име не се споменава в Мливари – предупреди го херцогът.

– И все пак това е истината – отвърна Защитения.

Юкор се облещи на дързостта му и се облегна замислено. Той беше по-различен от останалите херцози, които Защитения бе срещал при пътуванията си. В Лактън и в Райзън херцогът не бе нищо повече от пионка в ръцете на градския съвет. В Анжие управляваше Райнбек, но сякаш братята му и Дженсън вземаха толкова решения, колкото и той самият. В Мливари Юкор властваше безпрекословно. Съветниците му очевидно слушаха неговата воля, а не обратното. Самият факт, че управляваше от толкова много време, доказваше способностите му.

– Наистина ли убивате ядрони с голи ръце? – попита херцогът.

Защитения отново се усмихна.

– Както казвах на вашия жонгльор, ваша Светлост, излезте с мен след залез и лично ще ви покажа.

Юкор се изсмя, но насилено, а цветът се източи от червендалестото му отпуснато лице.

– Може би някой друг път.

Защитения кимна.

Юкор дълго време не свали поглед от него, сякаш се опитваше да реши нещо.

– Е? – попита той накрая. – Сте ли, или не сте?

– Какво, ваша Светлост? – каза Защитения.

– Избавителя – поясни херцогът.

– Определено не е – изсмя се пастир Ронел, но херцогът му махна рязко и свещеникът млъкна на мига.

– Сте ли? – попита той отново.

– Не – отвърна Защитения. – Избавителя е само легенда, нищо повече.

Ронел изглеждаше готов да каже нещо по този повод, но щом погледна херцога, библиотекарят веднага се отказа.

– Аз съм един обикновен човек, който просто намери изгубените защити.

– Бойните защити – допълни Малкълм и очите му светнаха.

Тъй като беше единственият в залата освен Рейджън, който се бе изправял сам в нощта срещу ядрони, интересът му не беше учудващ. Гилдията на вестоносците вероятно би платила мило и драго, за да въоръжи хората си със защитени копия и стрели.

– И как се натъкнахте на тези защити? – настоя Юкор.

– Има какво да се намери в развалините между градовете – отвърна Защитения.

– Къде? – попита Малкълм.

Защитения само се усмихна, оставяйки ги да клъвнат на въдицата.

– Достатъчно – прекъсна го Юкор. – Колко злато искате за защитите?

Защитения поклати глава.

– Няма да ги продам срещу злато.

Юкор се навъси.

– Бих могъл да накарам стражите ми да променят мнението ти – заплаши той и кимна към двамата на вратата.

Защитения се усмихна.

– Тогава ще се окажете с двама стражи по-малко.

– Може би – замисли се херцогът, – но аз имам хора в излишък. Даже може би достатъчно, та да те заковат на земята, докато защитниците ми прекопират всеки сантиметър от кожата ти.

– Нито един от знаците по мен няма да ви помогне да защитите нито копие, нито каквото и да било оръжие – излъга Защитения. – Онези символи са тук – той чукна по слепоочието си през качулката, – а в Мливари няма толкова стражи, колкото е нужно, за да ги изкарате от мен.

– Не бих бил толкова сигурен – предупреди го Юкор, – но виждам, че си си наумил цена, така че казвай и да приключваме.

– Всичко по реда си – каза Защитения и подаде на Джоун чантата на Райнбек. – Херцог Райнбек моли за съюз срещу красианското нашествие, покорило вече Райзън.

– Разбира се, че Райнбек ще иска съюз – изсумтя Юкор. – Седи зад дървени стени насред зелени земи, за които пустинните плъхове мечтаят. Но аз защо да пращам войски?

– Той се позовава на пакта – каза Защитения.

Юкор изчака Джоун да му донесе писмото, грабна го и зачете набързо. Намръщи се и го смачка.

– Райнбек вече наруши пакта – изръмжа той, – когато се опита да построи втори Речен мост откъм неговия бряг. Да ми върнат таксите от последните петнайсет години и тогава може би ще помисля и за неговия град.

– Ваша Светлост – обърна се към него Защитения, набързо прег-лътнал желанието си да скочи на подиума и да удуши херцога, – проблемът с Речен мост може да се реши във всеки друг момент. Красианците са заплаха за вашите два народа, и то доста по-сериозна от някаква дребна свада.

– Дребна?! – възмути се херцогът.

Рейджън поклати глава и Защитения веднага съжали за начина, по който се бе изразил. Така и не успя да достигне висотата на наставника си, що се отнася до подхода към знатни особи.

– Красианците не идват, за да ви приберат налозите, ваша Светлост – настоя той. – Не се заблуждавайте, тук са, за да избиват и изнасилват, докато не присъединят целия Север към своите редици.

– Няма да се уплаша от никакви пустинни плъхове – заяви Юкор. – Нека дойдат и се изпотрошат в планините ми! Нека ни обсадят в тези замръзнали земи и да видим дали пясъчните им защити ще се преборят със снежните демони, докато тези идиоти измират от глад извън стените ми.

– Ами селцата ви? – попита Защитения. – И тях ли ще пожертвате?

– Мога да защитя херцогството си и без чужда помощ – отвърна Юкор. – В библиотеката ми има учебници по военно дело, чертежи на оръжия и машини, които биха разгромили диваците, без да даваме много жертви.

– Ако мога само да ви кажа нещо, ваша Светлост – попита пастир Ронел, като привлече всички погледи.

Поклони се дълбоко и щом Юкор кимна, пастирът се стрелна нагоре по стълбите на подиума и се наведе, за да му прошепне нещо.

Острият слух на Защитения долови всяка подшушната дума.

– Ваша Светлост, сигурен ли сте, че е мъдро да връщаме тези тайни на света? – попита пастирът. – Именно хорските войни ни доведоха Напастта.

– Да не би да предпочиташ напаст от красианци? – изсъска му Юкор. – Какво ще стане с пастирите на Създателя, ако дойдат евджахите?

Ронел утихна за миг.

– Имате право, ваша Светлост.

Той се поклони и отстъпи.

– Наистина вие държите Разделящата – започна Защитения. – Но колко дълго би оцелял Мливари без жито, риба и дървесина от Юга? Може би вие бихте могли да изкарате само на продукцията от херцогските градини, ала щом останалата част от града прегладнее, ще ви изкопаят от собствените ви стени.

Юкор изсумтя, но не отговори веднага.

– Не – каза той накрая, – няма да изпратя мливарийски войници да мрат на юг само заради Райнбек, без да получа нещо в замяна.

На Защитения му кипна отвътре заради липсата на далновидност у владетеля, но тя не го изненада. Сега оставаха само преговорите.

– Херцог Райнбек ме е упълномощил да направя няколко отстъпки – започна Защитения. – Той няма да махне своя Речен мост, но ще ви връща петдесет процента от митата в рамките на десет години в замяна за помощта ви.

– Само половината за десетилетие? – надсмя му се Юкор. – Това трудно ще покрие дори провизиите на войниците.

– Има място за допълнително договаряне, ваша Светлост – каза Защитения.

Юкор поклати глава.

– Не е достатъчно. Далеч не е достатъчно. Ако Райнбек иска помощта ми, ще трябва да ми даде това и още нещо.

Защитения наклони глава.

– А то ще е, ваша Светлост?

– Райнбек още няма наследник, нали така? – грубо попита Юкор.

Майка Джоун ахна, а останалите мъже в залата се размърдаха от неудобство заради непристойната тема.

– Както и ваша Светлост – отвърна Защитения, борейки се с думите на върха на езика му, но Юкор махна с ръка.

– Аз си имам внуци – каза Юкор. – Моят род ще продължи.

– Простете ми, но какво общо има това със съюза? – попита Защитения.

– Ако Райнбек иска съюз, ще трябва да се ожени за една от дъщерите ми – заяви Юкор и погледна грозноватите жени, които стояха зад трона му. – А зестрата им ще е митото от Речен мост.

– Дъщерите ви не са ли вече майки? – попита Защитения объркано.

– Точно така – отвърна Юкор. – Доказали са плодовитостта си, като са родили синове, а още са в разцвета на младостта си.

Защитения отново погледна жените. Не изглеждаха в разцвета на каквото и да било, но той си замълча.

– Ваша Светлост, имам предвид, не са ли всичките омъжени?

Юкор сви рамене.

– И трите за дребни благородници. Мога да разтрогна браковете им с едно махване, а всяка от тях би се гордяла да седне на трона до Райнбек и да го дари със син. Даже ще му дам да си избере коя да бъде.

Райнбек по-скоро би умрял – помисли си Защитения. – Няма да има съюз.

– Не съм упълномощен да обсъждам такива въпроси – каза той.

– Разбира се, че не си – съгласи се Юкор. – Още днес ще му напиша офертата и ще изпратя своя глашатай в двореца на Райнбек, за да му я връчи лично.

– Ваша Светлост – изписука Кийрън, отново добил болнав оттенък, – сигурно ще ви трябвам тук за...

– Ти ще отидеш в Анжие или ще те метна от собствената ми кула – изръмжа Юкор.

Кийрън се поклони, опитвайки се да си наложи спокойната жонгльорска маска, но тревогата му все още прозираше.

– Разбира се, за мен ще е огромна чест да отида, ако ме освободите от тукашните ми задължения.

Юкор изсумтя и се обърна отново към Защитения.

– Още не си ми дал цена за бойните защити.

Защитения се усмихна, бръкна в чантата си и извади гримоар със съшити на ръка страници и кожена подвързия.

– Тези ли?

– Не ми ли каза, че не ги носиш? – попита Юкор.

Защитения сви рамене.

– Излъгах.

– Какво искаш за тях? – попита отново херцогът.

– Да изпратите защитници и провизии към Речен мост и вашият глашатай да потегли към Анжие – отвърна Защитения – с херцогски декрет, според който приемате всички бежанци отвъд Разделящата без мито и им осигурявате храна, подслон и убежище през зимата.

– Всичко това за книжка със защити? – възмути се Юкор. – Смешно!

Защитения сви рамене.

– Ако искате да купите тези, които продадох на Райнбек, по-добре се споразумейте с него, преди красианците да са изгорили града му до основи.

– Гилдията на защитниците ще покрие разходите ви, ваша Светлост – намеси се Рейджън.

– Гилдията на вестоносците също – бързо добави Малкълм.

Юкор присви очи срещу двамата и Защитения разбра, че е спечелил. Юкор знаеше, че ако откаже, гилдийните ръководители сами щяха да купят защитите и той щеше да изгуби властта си над най-великото откритие в областта на магията от Първата демонска война насам.

– Никога не бих поискал подобно нещо от моите гилдии – рече херцогът. – Короната ще покрие разходите. Все пак – той кимна към Защитения – най-малкото, което Мливари може да стори, е да приюти всички оцелели, стигнали толкова на север. Разбира се, ако те ни се закълнат във вярност.

Защитения се намръщи, но кимна и по сигнал на Юкор пастир Ронел побърза да вземе тефтера от ръцете му. Малкълм впи жаден поглед в гримоара.

– Ще приемеш ли подслона на каруцата обратно към Анжие? – попита херцогът, опитвайки се да скрие желанието си Защитения да се махне.

Защитения поклати глава.

– Благодаря ви, ваша Светлост, но аз сам съм си подслон.

Той се поклони и без да чака разрешение, се обърна и излезе от помещението.

* * *

Не беше трудно да се изплъзне от хората, които Юкор бе изпратил по петите му. Както всяка сутрин, градът беше оживен и улиците претъпкани. Защитения се отправи към библиотеката на Юкор. Приличаше на поредния пастир, докато се изкачваше по стълбите на най-грамадната сграда в Теса.

Както винаги, библиотеката на херцога изпълни Защитения с въодушевление и тъга. В нея Юкор и предците му бяха събрали копия на почти всяка останала книга от стария свят, оцеляла след пожарите от огнените демони по време на Завръщането. Наука. Медицина. Магия. История. Всичко. Херцозите на Мливари бяха натрупали цялото това знание и го бяха заключили, лишавайки човечеството от полезността му.

Още като калфа Защитения беше изписал лавиците и мебелите в библиотеката с магически символи и си бе заслужил постоянен абонамент за архивите. Разбира се, той въобще не искаше да разкрива самоличността си, било то и само на някой църковен помощник, пък и този път целта му не бяха рафтовете. Щом влезе в сградата, той се скри от чуждите погледи и тръгна по един страничен коридор.

Когато пастир Ронел се върна с гримоара в ръце, Защитения вече го чакаше в кабинета му. Ронел отначало не го забеляза и бързо заключи вратата. После издиша, обърна се и вдигна тефтера пред лицето си.

– Чудно защо Юкор даде книгата на теб, а не на гилдийния ръководител на защитниците, който би разгадал символите доста по-умело – отбеляза Защитения.

Щом го чу, Ронел изквича и се препъна назад. Очите му още повече се опулиха, когато видя кой стои пред него. Ръката му надраска бързо заклинание във въздуха.

Когато стана ясно, че Защитения не иска да го напада, пастирът се изправи в цял ръст и възвърна самообладанието си.

– Аз съм напълно квалифициран да разчета тази книга. Защитаването е част от обучението на пастирския помощник. Светът може да не е готов за това, което се съдържа вътре. Негова Светлост заповяда да мине първо през мен.

– Това ли ти е работата, пастире? Да решаваш за какво е готово човечеството? Сякаш с Юкор си мислите, че имате право да отказвате на хората способността да се бият с ядроните?

Ронел изсумтя.

– Говорите, сякаш не продадохте защитите прескъпо, вместо да ги разпространите безплатно.

Защитения отиде до писалището на Ронел. Повърхността му беше безупречно чиста и празна, имаше само един светилник, полиран махагонов комплект за писане и месингова стойка, върху която бе поставен Канона, личното копие на пастира. Той взе неб-режно книгата и острият му слух долови внезапното вдишване на пастира, който обаче не каза нищо.

Подвързаната с кожа книга беше захабена, а мастилото ѝ – избеляло. Не беше за показ, изглеждаше използвана – като наръчник, към който често се е обръщал, пълен с тайни, над които е било мислено. Ронел бе карал Арлен да чете от същото това копие, докато беше в библиотеката, ала момчето не бе възприело вярата на Ронел, защото тя беше изградена върху две условия, които за Арлен бяха недопустими: че има всемогъщ Създател и че ядроните са част от волята Му, наказание за греховете на човечеството.

Според него книгата, както много други неща на света, беше виновна за тежкото положение на хората, които бяха станали слабохарактерни и се криеха, след като трябваше да се изправят очи в очи с опасността. Все се страхуваха, все нямаха надежда. Но въпреки това Защитения силно вярваше в отношението на Канона към дружбата и братството между хората.

Запрелиства книгата, докато не стигна определен пасаж, и зачете:

Защитения хлопна книгата и накара библиотекаря да подскочи.

– Каква цена поисках за защитите, пастире? Юкор да помогне на безпомощните пред прага му, нали? Каква е моята изгода от това?

– Може да си се споразумял с Райнбек – предположи Ронел. – Платил ти е, за да се отървеш от просяците, които са станали проблем на юг от Разделящата.

– Чуй се само, пастире! – сряза го Защитения. – Измисляш си извинения само за да не следваш собствения си Канон!

– Защо си дошъл? – попита Ронел. – Можеше да дадеш защитите на всички в Мливари, ако искаше.

– Вече го направих – отвърна Защитения. – Нито ти, нито Юкор бихте могли да ги спрете.

Ронел се опули.

– Защо ми го казваш? Кийрън тръгва чак утре. Все още имам време да кажа на херцога да отмени обещанието си да подслони бежанците.

– Но няма да го сториш – каза Защитения и с отривист жест върна Канона на поставката му.

Ронел се намръщи.

– Какво искаш от мен?

– Да разбера повече за военните машини, които Юкор спомена – заяви Защитения.

Ронел си пое дълбоко дъх.

– А ако не пожелая да те осведомя?

Защитения сви рамене.

– Тогава ще отида при рафтовете и сам ще открия нужното.

– Архивите ни са достъпни само за хора с печат от херцога – каза Ронел.

Защитения свали качулката си.

– Дори за мен ли?

Ронел зяпна с изумление изрисуваната му кожа. Дълго време не продума, а когато най-накрая го направи, изрече друг цитат от Канона:

– „И плътта му ще бъде белязана...“

– „И демоните няма да понесат гледката, а ще избягат в ужас“ – довърши Защитения. – Накара ме да наизустя този пасаж същата година, когато защитавах лавиците ти.

Ронел го погледна за миг, опитвайки се да отлющи защитите и отминалите години. Изведнъж очите му грейнаха, разпознали лицето.

– Арлен? – ахна той.

Защитения кимна.

– Обеща ми неограничен достъп до книгите – припомни той на библиотекаря.

– Да, да, разбира се... – започна Ронел, но умът му се запиля.

Той потръска глава, за да се опомни.

– Как можах да не забележа? – промърмори той.

– Да забележиш какво? – попита Защитения.

– Че си ти. – Ронел падна на колене. – Ти си Избавителя, пратен да сложи край на Напастта!

Защитения се намръщи.

– Не съм казвал нищо подобно. Та ти ме познаваш от дете! Бях своеволен и импулсивен. Дори не съм стъпвал в свещен дом. Ухажвах дъщеря ти, а после напуснах и развалих обещанието ни. – той се наведе към пастира. – И по-скоро бих ял демонски лайна, отколкото да повярвам, че човечеството заслужава тази „Напаст“.

– Разбира се – съгласи се Ронел. – Избавителя трябва да вярва в обратното.

– Аз не съм проклетият Избавител! – сопна му се Защитения, но този път библиотекарят не трепна дори, а очите му стояха широко отворени и изпълнени с интерес.

– Напротив – отвърна Ронел. – Само това обяснява чудесата ти.

– Чудеса ли? – попита Защитения невярващо. – Да не си пушил тъпчиплевел, пастире? Какви чудеса?

– Кийрън може да пее колкото си иска как те е намерил на пътя, но версията, която аз знам, я чух първо от майстор Коб – каза Ронел. – Ти си отрязал ръката на онзи каменен демон, а когато проби стената, ти го подмами в капана на защитниците.

Защитения сви рамене.

– Е, и? Всеки с елементарни познания в защитаването би могъл да стори същите неща.

– Не мога да се сетя дори за един, който да ги е правил – отбеляза Ронел. – А ти си бил само на единайсет лета и съвсем сам в нощта, когато си осакатил демона.

– Щях да умра от раните си, ако не ме беше намерил Рейджън – продължи да упорства Защитения.

– Оцелял си няколко нощи, преди да те намерят – отвърна Ронел. – Рейджън е бил пратен от Създателя, когато е решил, че изпитанието ти е приключило.

– Какво изпитание? – попита Защитения, но Ронел не му обърна внимание.

– Просяче, намерено на пътя – продължи библиотекарят, – но точно ти донесе на Мливари нови защити и съживи занаята още преди да завършиш чиракуването си!

Говореше, сякаш виждаше всяко събитие в нова светлина, сякаш попълваше парчетата от някакъв огромен пъзел.

– Ти защити Святата библиотека – каза той със страхопочитание и го посочи. – Момче, един обикновен чирак, а аз те оставих да защитиш най-важната сграда на света.

– Само мебелите – добави Защитения.

Ронел кимна, сякаш изникна ново парче от пъзела.

– Създателят е искал да си тук, в библиотеката. Тайните ѝ са събрани за теб!

– Това са глупости – отряза го Защитения.

Ронел се изправи.

– Моля те, сложи си пак качулката – каза той и отиде до вратата.

Защитения го погледна учудено за миг, но изпълни молбата. Ронел го отведе от кабинета до главния архив, като крачеше през лабиринта от лавици с бързината на човек, който прекосява дома си, след като е чул чайника да свисти.

Защитения го последва със същата ловкост. След като беше защитил всяка лавица, маса и пейка в сградата, мястото беше запечатано в съзнанието му. Скоро стигнаха арка, заградена с въже. Вардеше я едър последовател, а над него в ключовия камък бяха издълбани буквите ПЗ.

Вътре бяха най-ценните томове в архива – оригинали от преди завръщането. Бяха поместени в стъкленици и рядко се пипаха, защото отдавна вече имаха копия. В отделение „ПЗ“ имаше и безброй справочници, философии и истории, които библиотекарят, благочестив пастир на Създателя, смяташе за неподходящи дори за учените на Мливари.

Защитения обаче ги бе чел с удоволствие като момче. Взимаше ги, когато послушниците, патрулиращи край цензурираните лавици, не бяха наоколо. Беше задигал не един забранен любовен разказ или нередактирана история за нощно четене и бе връщал текста, преди някой да забележи липсата му.

Послушникът се поклони дълбоко на пастира и Ронел отведе Защитения до една от забранените лавици. Там имаше хиляди книги, но херцогският библиотекар знаеше буквално всеки том наизуст и дори не си направи труда да провери лавицата или гръбчето, когато избра един от тях. Обърна се и го подаде на Защитения. На корицата бе изписано с ръкописни букви: „Оръжия от стария свят“.

– През Епохата на науката е имало ужасяващи оръжия – каза Ронел. – Оръжия, които са можели да избият стотици, дори хиляди хора. Нищо чудно, че сме си навлекли гнева на Създателя.

Защитения пренебрегна заключението му.

– Юкор иска да ги построи отново, така ли?

– Най-ужасните са извън възможностите ни, изискват мащабни рафинерии и лектрическа сила – отвърна Ронел. – Но има много други неща, които всеки би могъл да направи с прости химкали и ковашко огнище. В тази книга – той посочи тома в ръцете на Защитения – са описани подробно същите оръжия и как се правят. Вземи я.

Защитения вдигна вежда.

– Какво ще направи Юкор, като разбере, че я няма?

– Ще се ядоса и ще ме накара да я препиша наново от оригинала – каза Ронел и посочи редиците стъклени сандъци за книги.

Стъкло, което самият Защитен бе белязал със заклинания.

Пастир Ронел проследи погледа му.

– Когато от Гилдията на защитниците започнаха да зареждат стъклени изделия, аз ги оставях навън през нощта. Твоите защити направиха тези стъкленици вечни. Ето още едно чудо.

– Не бива да казваш на никого кой съм – каза Защитения. – Ще застрашиш живота на всеки, когото някога съм познавал.

Ронел кимна.

– Засега стига само аз да знам.

Ако той не беше издал самоличността си на Ронел, сигурно Мери щеше да го направи, но въобще не беше очаквал този сериозен мъж да реши, че той, Арлен Бейлс, е Избавителя. Защитения се намръщи и пъхна книгата в чантата си.

* * *

В последната нощ от новолунието мисловният демон прос-леди Защитения до крепостта Мливари. Ядронският княз излизаше на земната повърхност само в трите най-тъмни нощи от лунния цикъл, но бързо надушваше дирята на плячката си по остатъчната му миризма даже дни след като тя бе минала отнякъде. Миризмата беше вълнуваща – не съвсем човешка, а и топла заради откраднатата магия от Ядрото.

Възседнал крилатия си мимик, демонът гледаше надолу към мрежата, обгърнала човешкия развъдник. Стените бяха защитени с мощни символи, но между магическите линии, които се пресичаха над покривите, зееха огромни дупки. Крилатият търтей, който не можеше да види мрежата, освен ако не я задейства, би ги открил само по случайност, но ядронският княз лесно можеше да прецени откъде минават линиите и преведе своя мимик между тях към града.

Всички прозорци бяха захлупени, а улиците – мрачни и пусти. Мисловният демон усети дърпане откъм къщите, които се опитваха да изсмучат магията му със защитите си, но мимикът се рееше така бързо, че не успяха да му навредят. Из целия град се ширеха нескопосани защитни мрежи, но ядронският княз ги избягваше със същата лекота, с която човек би заобиколил локва.

Минаха през града по невидимата пътека във въздуха. Спряха пред голямо вътрешно имение, но щом князът подуши въздуха наоколо, стана ясно, че не е това мястото, което търсят. После стигнаха до грамадна сграда с толкова силни защити, че мисловният демон изсъска от теглещата им мощ, която усети дори от разстояние. Обикновено в средата на всеки развъдник имаше поне едно такова място и беше най-добре да се избягват, особено след като плячката му не бе останала там. По-силна миризма ги отведе в друга посока.

Дирята ги насочи най-накрая до друга защитна стена, изкусно изработена и без пролуки. Защитите не бяха нагодени специално за техния вид, но ядронският княз знаеше, че все пак ще се задейст-ват и ще им причинят огромна болка, ако с мимика ги прекосят. На демона му се наложи да деактивира някои от защитите, за да могат двамата да преминат бариерата невредими.

Понесоха се безшумно към къщата и през прозореца демонът най-накрая съзря плячката си. Останалите край него бяха невзрач-ни, безцветни същества, но този със защитената кожа излъчваше бясното сияние на откраднатата си магия.

Прекалено бясно. Ядронският принц беше на хиляди години, внимателно и съобразително същество, което в крайна сметка действаше решително. Толкова навътре в развъдника нямаше да може да привика търтеи за атака, а мисловният демон не искаше да рискува мимика си. След като видя човешкото същество, разбра, че ще трябва да го убие, но щяха да му се отворят по-добри възможности през следващите цикли, когато не го пазеха толкова много защити, а и изникваха прекалено много въпроси относно силата му, за които първо трябваше да се намерят отговори.

Ядронът се доближи до прозореца, поглъщайки грубите сумтежи и ръкомахания на човешкия добитък.

* * *

– „Тогава ще се окажете с двама стражи по-малко“, а? – каза Рейджън и се изсмя гръмко. – Помислих, че Юкор, аха, да си спука вена! Бях ти казал да се държиш като крал, а не като красиански самоубиец!

– Не очаквах да поиска брак – отвърна Защитения.

– Юкор знае много добре, че няма да си направи пряк наследник – отбеляза Рейджън, – така че мъдрото решение е да разкара от града поне една от дъщерите, преди да са разпокъсали Мливари за трона му. Което и момиче да избере Райнбек, то най-вероятно ще приветства заминаването и шанса да издигне собствена рож-ба на трона на Анжие.

– Райнбек никога няма да приеме – възрази Защитения.

Рейджън поклати глава.

– Зависи колко голяма заплаха ще се окажат красианците – отвърна той. – Ако положението е дори наполовина толкова зле, колкото го описваш, Райнбек няма да има избор. Ще му покажеш ли книгата с оръжията на Юкор?

Защитения поклати глава.

– Не мисля да се занимавам с политиката на херцозите, няма и да помагам на тесанците да се избият взаимно, докато красианците напредват през земите ни, а ядроните дращят по защитите ни. По-скоро ще се опитам да обърна тези оръжия срещу ядроните, ако това въобще е възможно.

– Нищо чудно, че Ронел те мисли за Избавителя – каза Рейджън.

Защитения го погледна остро.

– Не ме гледай така – отвърна му Рейджън. – Аз го вярвам, колкото и ти. Поне частта с божествеността ти. Предполагам обаче, че е съвсем нормално в точния момент да се появи човек с достатъчно силна воля и хъс, за да поведе всички ни.

Защитения поклати глава.

– Не искам да водя никого. Искам само да разпространя защитите така, че никога повече да не се изгубят. Нека хората сами се водят.

Той отиде до прозореца и погледна небето през пердетата.

– Ще тръгна преди изгрев, за да не забележат...

За малко да го пропусне, тъй като бе забил поглед в небето, а не в земята. Едва мерна нещото, което изчезна, преди той да успее да го огледа, но защитените му очи не можеха да сбъркат сиянието.

На двора имаше демон.

Той се обърна и се затича към вратата, като свали робата си и я хвърли на мраморния под в движение. Елиса вдиша дълбоко, щом го видя.

– Арлен, какво става? – извика тя.

Той пренебрегна въпроса ѝ, вдигна резето на тежката дъбова врата и я разтвори, сякаш беше лека като перце. Изскочи на двора и се заоглежда трескаво във всички посоки.

Нищо.

Рейджън дойде на вратата миг по-късно, въоръжен с копие и магически щит.

– Какво видя? – попита той отривисто.

Защитения се завъртя бавно. Оглеждаше двора за следи от магия, наострил и останалите си сетива, за да долови дори най-малкото доказателство, че е видял това, което си мислеше.

– На двора има демон – каза той. – Мощен е. Стойте зад защитите.

– Това е добър съвет и за теб – извика Елиса. – Прибирай се, преди да ми е спряло сърцето.

Защитения не обърна внимание на молбата ѝ, а продължи да изследва двора. Зад стената на Рейджън бяха и къщите на слугите, градината му и конюшнята. Много места, където натрапникът можеше да се скрие. Защитения се понесе из мрака, като виждаше наоколо съвсем ясно, даже по-добре, отколкото на дневна светлина.

Във въздуха се усещаше присъствие като остатъчна смрад, но беше невъзможно да се определи от какво е, тъй като бе едва доловима. Мускулите на Защитения се стегнаха, готови да реагират на мига.

Но наоколо нямаше нищо. Той претърси двора от край до край и нищо не откри. Дали само му се беше сторило?

– Намери ли нещо? – попита Рейджън, когато Защитения се върна. Гилдийният ръководител все още стоеше на вратата зад защитите, но беше готов във всеки момент да изскочи навън.

– Обърнах двора с хастара навън – каза Защитения и сви рамене. – Може да ми се е сторило.

Рейджън изсумтя.

– Предпазливите не ги ловят демони.

На влизане Защитения взе копието на Рейджън. Негов верен приятел в пътуванията беше вестоноското копие, както и на Рейджън – въпреки че близо десет години вече не работеше като вестоносец, наставникът му държеше копието си добре смазано и наточено.

– Нека да го защитя, преди да тръгна – каза Арлен и погледна навън. – А щом съмне, иди да си провериш защитната мрежа.

Рейджън кимна.

– Нужно ли е да тръгваш толкова скоро? – попита Елиса.

– Привличам прекалено много внимание в града, а не искам да разбират за вас – отвърна Защитения. – По-добре да тръгна преди зазоряване и да се измъкна през утринните порти веднага щом отворят.

Личеше си, че на Елиса това не ѝ хареса, но тя все пак го прегърна силно и го целуна.

– Надяваме се, че ще те видим, преди да е минало още едно десетилетие – предупреди го тя.

– Непременно – зарече се Защитения. – Обещавам.

* * *

Защитения от години не се бе чувствал толкова добре, както когато напускаше Рейджън и Елиса точно преди изгрев. Те не спаха, а останаха с него през цялата нощ, за да му разкажат събитията в Мливари от напускането му досега. Питаха го и за подробности от неговия живот. Той им разказа за първите си приключения, но дори не спомена престоя си в пустинята, когато Арлен Бейлс бе умрял, за да се роди Защитения. Или годините след това.

И тъй обаче имаше достатъчно истории, които да запълнят часовете до изгрева, та и повече. Едва успя да тръгне преди сут-решния звънец и му се наложи да се отдалечи от имението, за да не събуди подозрения у хората, които тъкмо започваха да отварят защитените си врати и прозорци.

Той се усмихна. Вероятно Елиса бе искала да се случи точно това, да изпусне звънеца и да му се наложи да остане още ден, но тя никога нямаше да го улови в капана си.

Когато пристигна, стражите на дневната порта все още се протягаха, борейки се със сутрешните схващания, но портите вече бяха отворени.

– Май всички са се ’дигнали рано тая сутрин – каза единият, когато Защитения премина.

Защитения се зачуди какво ли имаше предвид, но като прехвърли хълма, където беше срещнал Джейк за пръв път, видя своя приятел да седи на голям камък.

– Изглежда съм дошъл съвсем навреме – рече Джейк. – Наложи се да наруша вечерния час, за да стигна дотук.

Защитения слезе от коня си и отиде при него. Джейк дори не понечи да стане или да протегне ръка, затова Арлен просто седна на камъка до него.

– Онзи Джейк, с когото се срещах на хълма, никога не би нарушил вечерния час.

Джейк сви рамене.

– Нямах голям избор. Знаех си, че ще се опиташ да се изнижеш призори.

– Човекът на Рейджън не ти ли донесе писмата ми? – попита Защитения.

Джейк извади връзката и я хвърли на земята.

– Много добре знаеш, че не мога да чета.

Защитения въздъхна. Всъщност беше забравил.

– Дойдох да те видя лично – започна той. – Не очаквах да намеря там Мери, а и тя не гореше от желание да остана.

– Знам – каза Джейк. – Дойде при мен в мелницата, цялата в сълзи. Разказа ми всичко.

Защитения увеси нос.

– Съжалявам.

– Има защо – отвърна Джейк.

Дълго не продума, само се взираше в полето, което се разстилаше пред тях.

– Винаги съм знаел, че тя просто се примирява с мен – каза той накрая. – Измина цяла година, откакто ти напусна, преди тя да ме забележи като нещо друго, освен рамо, на което да поплаче. Две минаха, преди да се съгласи да се омъжи за мен, и още една – преди да се вречем един на друг. Даже на самия ден стоеше със затаен дъх, надявайки се, че ще влетиш отнякъде и ще спреш церемонията. Нощите ме взели, та дори част от мен го очакваше.

Той сви рамене.

– Не я виня. Омъжи се за класа под нейната, аз нито съм образован, нито съм голям красавец. Имаше причина да те следвам по петите като дете. Винаги си бил по-добър от мен във всичко. Не ставах дори за твой жонгльор.

– Джейк, аз не съм по-добър от теб – успокои го Защитения.

– Да, сега го виждам – изсъска Джейк. – Аз съм по-добър съп-руг, отколкото ти някога би могъл да бъдеш. И знаеш ли защо? Защото, за разлика от теб, аз бях до нея.

Защитения се намръщи и всякакви мисли за разкаяние се изпариха от ума му. Можеше да понесе гнева и болката на Джейк, но снизходителността в гласа му пареше.

– Ето това е онзи Джейк, когото познавах – каза той. – Идва и прави най-малкото, на което е способен. Чух, че бащата на Мери е трябвало да ходатайства в мелницата, за да си позволиш да се изнесеш от бащината черга.

Но Джейк не отстъпи.

– Аз бях до нея тук – сопна му се той и посочи с пръст слепоочието си – и тук! – Джейк сложи пръст на сърцето си. – Умът и сърцето ти винаги са били някъде другаде.

Той махна към хоризонта.

– Така че защо просто не се върнеш? Тук никой не се нуждае да го избавяш.

Защитения кимна и се метна на гърба на Здрачен танцьор.

– Всичко хубаво, Джейк – каза той и препусна нататк.