Пустинното копие

Седемнайсета глава НЕ ИЗОСТАВАЙ В ТАНЦА

333 СЗ ПРОЛЕТ

Отворете в името на херцога! – прогърмя глас скоро след съмване. Изкрещяната заповед бе придружена от силно думкане по вратата на лечебницата, която все още беше залостена от вечерта.

Насядалите на масата за закуска замръзнаха и погледнаха вратата. Чирачките отдавна вече бяха яли и шареха напред-назад, сервирайки закуската на пациентите, а Джизел и останалите се бяха оттеглили на спокойствие в кухнята.

На Роджър му се стори, че всички замълчаха за няколко дълги минути, но реално едва ли бяха минали повече от секунди, когато госпожа Джизел вдигна поглед към всички тях.

– Е – каза тя, избърса уста и се изправи. – Най-добре да се погрижа за това. Всички вие си останете по местата и ометете чиниите. Каквото и да иска херцогът, най-добре ще е да не тръгвате на празен стомах.

Тя оправи роклята си и закрачи към вратата. И секунда не беше минала, откакто стана, а Роджър скочи от мястото си и долепи гръб до стената при вратата, за да подслушва.

– Той къде е?! – избуча силен мъжки глас, когато Джизел отвори.

Роджър клекна и наклони глава, за да надзърне иззад вратата, като подаде навън не повече от око и червен кичур. Над госпожа Джизел се извисяваше висок, едър мъж с ярка, лакирана броня. На гърба си носеше изящно, позлатено копие, а нагръдникът му беше украсен с герб с дървен войник. Роджър веднага разпозна масивната му челюст.

Жонгльорът бързо се обърна към останалите.

– Братът на херцог Райнбек, принц Тамос! – изсъска той и отново надникна с едно око.

– Имаме много пациенти, ваше височество – отвърна Джизел по-скоро смаяно, отколкото с уплах, – ще трябва да обясните по-точно.

– Не си играй с мене, жено! – сгълча я принцът и навря пръста си в лицето на Джизел. – Много добре знаеш...

– Ваше височество, моля ви! – прекъсна го мъжки глас. – Няма нужда от подобно държание!

Появи се мъж, който разпери ръце между тях, за да свали полека ръката с насочения пръст към Джизел. В много отношения този мъж беше точна противоположност на принца – дребен, грозноват, с плешиво теме и изпито лице. Провисналата му черна коса беше дълга и падаше във високата му яка, а рядката му брада не стигаше много над брадичката му. Очилата му с телени рамки бяха кацнали на средата на дългия му нос, а през тях очите му изглеждаха като две малки черни точки.

– Лорд Дженсън, първият министър на херцога – уведоми Роджър останалите.

Тамос погледна министъра, който рязко се отдръпна, като че ли го беше страх да не го ударят. Принцът погледна Джизел, пос-ле дребния човек, но раменете му се отпуснаха и след миг кимна.

– Хубаво, Дженсън, ти си на ход.

– Моите извинения, че ви... пришпорваме, госпожо Джизел – започна първият министър и се поклони, – но искахме да дойдем преди вашият... мм, гост да си е тръгнал.

Той притискаше с ръка към гръдите си кожен калъф за хартия, а с другата побутна очилата си.

– Гост ли? – попита Джизел.

Принц Тамос изръмжа.

– Флин Кътър – отвърна Дженсън.

Джизел го погледна озадачено.

– Ами имам предвид... мм, Защитения – поясни Дженсън.

Изведнъж погледът на Джизел стана непроницаем.

– Уверявам ви, той няма да си има никакви неприятности – побърза да добави Дженсън. – Негова Светлост херцогът ме помоли да му задам само няколко въпроса, преди да реши дали да бъде приет в двореца.

Чу се тупкане, Роджър се извърна от мястото си до вратата и видя Защитения да става от масата. Той кимна на жонгльора.

– Няма проблеми, госпожо – каза Роджър и прекрачи вратата.

Дженсън го погледна и носът му потрепна.

– Роджър Ин¹ – каза той, без да пита.

¹ Inn – хан (англ.). – Б. пр.

– За мен е чест, че ме помните, господин министър – каза Роджър и се поклони, а останалите го последваха навън през вратата на кухнята.

– Разбира се, че ви помня, Роджър – отвърна Дженсън. – Как ще забравя момчето, което Арик доведе, единственият оцелял от унищожението на Речен мост?

Останалите смаяно погледнаха Роджър.

– И все пак – продължи Дженсън и носът му отново трепна – бих се заклел: прочетох в миналогодишен доклад на майстор Чолс, че сте изчезнали и че са ви счели за мъртъв.

Той погледна през очилата си към Роджър.

– И, ако не ме лъже паметта, сте оставили значителен неизплатен дълг към Гилдията на жонгльорите.

– Роджър! – извика Лийша.

Лицето на Роджър прие маската на жонгльора. Парите бяха искани като компенсация за счупения нос на племенника на Дженсън, Джейсън Златния тон. Разбира се, Джейсън вече си беше взел дължимото в кръв.

– Да не сте били толкова път, за да си говорим за жонгльора? – попита Защитения и застана пред Роджър. Качулката забулваше в сенки лицето му и му придаваше мрачна осанка, страховита дори за тези, които го познаваха. Принц Тамос сложи ръка на късото копие, вързано за гърба му.

Дженсън потрепна нервно, а малките му очички запрескачаха от човек на човек, но бързо се осъзна.

– Не, разбира се – съгласи се той и сне вниманието си от Роджър, като че ли досега просто беше преглеждал тефтера си.

Помръдна с крака, едва ли не готов да побегне и да се скрие зад принца при някое по-рязко движение, и попита:

– Значи, вие сте... той?

Защитения свали качулката и показа татуираното си лице на принца и министъра. Като го видяха, и двамата се ококориха, но по нищо друго не им пролича, че са видели някаква странност.

Дженсън се поклони дълбоко.

– За мен е чест да се запозная с вас, господин Флин. Позволете да ви представя принц Тамос, капитан на Дървените войници, най-младият брат на херцог Юкор и трети по ред за бръшлянения трон. Негово височество е дошъл като мой придружител. – той посочи принца, който кимна вежливо, въпреки че погледът му не загуби застрашителния си плам.

– Ваше височество – поздрави го Защитения и се поклони плавно, според обичаите на Анжие. Лийша направи реверанс, а Роджър го почете с най-артистичния си поздрав. Роджър знаеше, че Защитения е срещал и двамата още като вестоносец, но си личеше, че дори Дженсън с легендарната си памет не го разпозна.

Дженсън се обърна наляво, откъдето се появи момче, стояло досега при вратата.

– Моят син и помощник, Пол – представи го той. Момчето не беше на повече от десет лета, дребно като баща си, със същата провиснала черна коса и лице като на пор.

Защитения кимна на момчето.

– Чест е да се запозная с вас и вашия син, лорд Дженсън.

– Моля ви, просто Дженсън – каза първият министър. – Имам най-обикновен произход, просто съм на по-висока обществена служба. Простете ми, ако ви се струвам малко непохватен в тези неща. С тези неща обикновено се занимава глашатаят на херцога, моят племенник, но така се случи, че сега е из селцата.

– Джейсън Златния тон е новият глашатай на херцога?! – възкликна Роджър.

Всички погледи се насочиха към него, но Роджър не ги забеляза. Джейсън и чираците му бяха пребили Роджър и наставника му от гилдията Джейкъб преди година и ги бяха оставили да умрат под смрачаващото се небе. Роджър беше оцелял само защото Лийша и неколцина смели градски стражи рискуваха живота си заради него. Майстор Джейкъб обаче бе загинал. Роджър така и не повдигна обвинения, преструвайки се, че не помни нападателите си, от страх да не би Джейсън да използва връзките на чичо си, за да избегне наказанието и отново да го погне.

Дженсън обаче сякаш въобще не беше наясно с цялата история. Погледна учудено Роджър, а очите му прехвърчаха настрани, сякаш за да погледнат в някой забравен тефтер.

– А, да – каза той след миг. – Майстор Арик и Джейсън бяха нещо като съперници, нали така? Сигурен съм, че няма да се зарадва на тези новини.

– Той няма и да ги чуе – увери го Роджър. – Изядриха го по пътя за Крайгорско преди три години.

– Така ли? – каза Дженсън, опулен. – Съжалявам да го чуя. При всичките му недостатъци Арик беше страхотен глашатай и служеше добре на херцога, и то не само заради героизма му при Речен мост. Колко жалко за инцидента с бордея.

– Инцидент с бордей? – попита почти развеселено Лийша и се обърна към Роджър.

Дженсън почервеня и се обърна към Лийша с дълбок поклон.

– Ах... ах... Извинете ме, добра жено, че засягам такива неудобни въпроси. Не исках да ви обидя.

– Не сте ме и обидили, господин министър – успокои го Лийша. – Билкарка съм и съм привикнала на неудобни въпроси. Лийша Пейпър² – подаде му тя ръка, – билкарка от Хралупата на Избавителя.

² paper – хартия (англ.). – Б. пр.

Ноздрите на принца се разшириха, а носът на чиновника трепна, щом двамата чуха името, избрано от населението на Хралупата на дърваря, но накрая Дженсън само кимна и каза:

– Наблюдавам развитието ви с немалък интерес, откакто чиракувахте при госпожа Бруна.

– Тъй ли? – попита изненадано Лийша.

Дженсън ѝ отвърна със същия любопитен поглед.

– Не би трябвало да се изненадвате. Всяка година преглеждам статистиките от преброяването на населението и специално следя видните граждани в херцогството, особено такива като Бруна – жена, която е участвала още в първото преброяване, поръчано от Райнбек Първи преди повече от век. Следил съм всичките ѝ чирачки с интерес да видя коя ли ще я наследи. Беше тежка загуба, когато почина миналата година.

Лийша кимна тъжно.

Министър Дженсън замлъкна почтително в памет на старицата, после прочисти гърло.

– Впрочем, преди да сме сменили темата, госпожице Лийша. – той погледна през очилата си втренчено и укорително към нея, както одеве към Роджър. – годишният ви отчет закъснява вече няколко месеца.

Лийша се изчерви, а Роджър хихикна зад нея.

– Аз... Ами... Бяхме малко...

– ...заети със заразата – кимна Дженсън, после се взря в Защитения – и с други дела, естествено, разбирам ви. Но, убеден съм, и баща ви би потвърдил, че хартията е горивото на държавата.

– Да, господин министър – кимна Лийша.

– Моля те, Дженсън – намеси се Тамос и избута първия министър настрана, а острият му поглед зашари по тялото на Лийша с хищни намерения и Роджър се наежи. – Хралупата достатъчно е страдала напоследък. Спести им малко от безкрайната си бумащина!

Дженсън се намръщи, но се поклони.

– Разбира се, ваше височество.

– Принц Тамос, на вашите услуги – каза принцът на Лийша, поклони се ниско и целуна ръката ѝ.

Роджър се намуси при вида на изчервените бузи на Лийша.

Дженсън прочисти гърло и се обърна към Защитения.

– Стига сме разлиствали хартии. Нека се занимаем с въпросите на херцога.

Щом Защитения кимна, Дженсън се обърна към Джизел.

– Госпожо, дали ще ви се намери място, където да можем да поговорим насаме...

Джизел кимна и ги поведе към работната си стая.

– Ще ви направя топъл чай – рече тя и се върна в кухнята.

Принц Тамос предложи на Лийша да се хване за ръката му и тя се съгласи с учудено изражение. Гаред кръжеше около тях покровителствено, но дори Лийша и принцът да го бяха забелязали, не го показаха по никакъв начин.

Пол взе калъфа за хартия на баща си и изтича до бюрото на госпожа Джизел, като разстла сноп бележки и няколко празни листа. Постави перо и мастилница на удобно място, както и попивателна хартия, а после издърпа стола за баща си, който седна и топна писалката.

Изведнъж вдигна поглед.

– Разбира се, никой не би възразил, ако запиша разговора ни за херцога? – попита Дженсън. – Аз, естествено, ще задраскам всичко, което ви се стори неточно или недискретно.

– Няма проблем – отвърна Защитения, а Дженсън кимна и отново забоде нос в листата си.

– Ами, добре тогава – започна той. – Както казах на госпожа Джизел, херцогът няма търпение да се срещне с представителите на Хралупата на... мм... Избавителя, но той е загрижен за достоверността на това, което му представятe. Мога ли да попитам защо господин Смит, градският говорител, не дойде лично? Не е ли всъщност това най-важната и единствена законна длъжност на говорителя – да представлява града си в случаи като този?

Той говореше, а ръката му почти загуби очертанията си, докато стенографираше с неразгадаеми знаци дори собствените му думи. Перото му пък се стрелкаше обратно към мастилницата през няколко секунди, без веднъж даже да накапе листа.

Лийша изсумтя.

– Всеки, който смята така, явно не е прекарвал и минута в селата, господин министър. В тежки моменти хората се обръщат към говорителя си. От Райзън все още се точат бежанци, да не говорим за пристигналите, на които им липсват неща от първа необходимост. Той не би могъл да ги изостави. Прати мен вместо това.

– Теб ли? – попита невярващо Тамос. – Жена?

Лийша се намръщи, но Дженсън шумно прочисти гърлото си, преди тя да успее да му отвърне.

– Мисля, че това, което негово височество имаше предвид, е, че законният заместник на господин Смит би трябвало да е пастирът ви Джона.

– Свещеният дом прелива от бежанци, потърсили подслон – отговори Лийша. – Джона е също толкова зает, колкото и Смит.

– Но Хралупата може да прежали билкарката си точно в този тежък момент? – попита Тамос.

– Това представлява проблем за негова Светлост – каза Дженсън и вдигна поглед към Лийша, но ръката му не спря да записва думите им. – Как би изглеждало в съда, ако той приеме делегация от свое васалство, така пренебрегнало бръшлянения трон, че дори не си е направило труда да изпрати истинския говорител? Ще се приеме като обида.

– Уверявам ви, че не сме искали да го обидим – каза Лийша.

– Нима? – намеси се Тамос. – Независимо от тежките обстоятелства, говорителят ви можеше да дойде. Хралупата на дърваря е само на шест нощи оттук – той погледна Защитения, – но, изглежда, Хралупата на Избавителя се е преместила по-надалеч.

– Какво искате да направя, ваше височество? – попита Лийша. – Да пропилея две седмици, за да доведа Смит, когато пред прага ни стои цяла армия?

Принц Тамос изсумтя.

– Моля ви, не преувеличавайте, госпожице Пейпър – рече Дженсън, без да спира да пише. – Херцогското семейство е напълно наясно с красианските набези по Райзън, но заплахата за анжиерските земи е минимална.

– Засега – предупреди го Защитения. – Това обаче не бяха обикновени набези. Крепостта Райзън и селата ѝ, житният пояс на цяла Теса, сега са под властта на Красия. Поне година ще мине, докато затвърдят позициите си, наберат райзънци за воини и ги обучат. Тогава ще поемат към Лактън и селата му, за да ги погълнат. Може да минат години, преди да се обърнат на север и да потеглят към града ви, но ви уверявам – те ще го направят и на вас ще са ви нужни съюзници, ако се надявате да дадете поне някакъв отпор.

– Крепостта Анжие не се страхува от шепа пустинни плъхове, дори да са верни тъпчиплевелските ти истории! – избумтя Тамос.

– Ваше височество, моля ви! – изписука Дженсън. Щом принцът отново замлъкна, Дженсън се обърна към Защитения. – Мога ли да ви попитам откъде знаете толкова много за плановете на красианците, господин Флин?

– Имате ли копие от красианската свещена книга в архивите си, министре? – попита Защитения.

Очите на Дженсън се стрелнаха настрана за миг, сякаш за да проверят в невидим списък.

– Евджаха, да.

– Препоръчвам ви да го прочетете – каза Защитения. – Красиан-ците вярват, че водачът им е прероденият Каджи, Избавителя. Вече водят Дневната война.

– Дневната война ли? – попита Дженсън.

Защитения кимна.

– Евджахът разказва в детайли как Каджи завладял целия поз-нат свят, преди да обедини всичките му копия срещу ядроните. Джардир ще се опита да направи същото. Настъпленията му може да бъдат последвани от периоди на укрепване, когато завладените народи ще бъдат подчинявани на евджахския закон. – той погледна остро Дженсън и принца. – но дори за миг не се заблуждавайте, че са спрели настъплението.

Принцът го изгледа гневно, ала цветът бавно се източи от лицето на Дженсън. По челото му бяха избили капчици пот, дори в тази студена пролетна утрин.

– Прекалено добре сте запознат с красианския народ за обикновен дървар, господин Флин – отбеляза той.

– Бях за кратко в Красия – каза просто Защитения. Дженсън добави още един знак към странния стенографски текст.

– Разбирате защо трябва да говорим с негова Светлост, господин министър – каза Лийша. – Красианците могат да си позволят да се бавят. Житниците на Райзън могат да изхранват една войска безкрайно, особено като бъде спрян притокът на храна към Севера.

Дженсън сякаш въобще не я чу.

– Някои говорят, че вие сте самият Избавител – каза той на Защитения.

Тамос изсумтя.

– А аз съм вежливият ядрон – промърмори той.

Защитения дори не се обърна към него, вперил поглед в министъра.

– Аз не твърдя подобно нещо, лорд Дженсън.

Дженсън кимна, пишейки.

– Негова Светлост ще бъде облекчен да чуе това. Но по въпроса за бойните защити...

– Те... – започна Лийша.

– Те ще бъдат дадени на всички, които ги поискат, и то безплатно – прекъсна я Защитения и привлече стъписаните погледи на всички.

– Ядроните са врагове на цялото човечество, господин министър – рече Защитения. – В това съм на едно мнение с красианците. На никого няма да откажа защитите, с които можем да ги преборим.

– Ако въобще работят – промърмори Тамос.

Защитения се обърна изцяло към Тамос и дори един принц не успя да издържи дълго на свирепия му взор. Тамос сведе очи и Защитения кимна.

– Уонда – каза той, без да се обръща към младата жена, която се стресна, като чу името си, – дай ми стрела от колчана си.

Уонда взе стрела и я пъхна в очакващата му ръка, която беше протегнал назад през рамо. След това той я положи върху дланите си и така я връчи на принца, без да се покланя, застанал пред него като равен.

– Изпробвайте ги, ваше височество – каза той. – Тази нощ зас-танете на стената и накарайте някой добър стрелец да уцели най-грамадния ядрон, който съзрете. Сам вижте дали работят.

Тамос отстъпи леко назад, но после бързо се изправи, сякаш за да не изглежда стреснат. Кимна и взе стрелата.

– Ще го направя.

Първият министър бутна стола си назад и Пол се стрелна, за да попие мокрите страници и да ги навие обратно в кожения им калъф. Събра пособията за писане и забърса масата, а Дженсън се изправи и отиде при принц Тамос.

– Мисля, че приключихме засега – рече Дженсън. – Негова Светлост ще ви приеме в двореца си утре, час след съмване. Сутринта ще ви изпратя карета, за да избегнем каквито и да било... неприятности, ако ви – очите му се стрелнаха към Защитения – видят на улицата.

Защитения се поклони.

– Това би било чудесно, благодарим ви – каза той. Лийша направи реверанс, а Роджър се поклони.

– Господин министър – каза Лийша, приближи се до него и продължи шепнешком. – Разбрах, че на негова Светлост... все още му предстои първи наследник.

Принц Тамос видимо се наежи, но Дженсън вдигна ръка, за да го спре.

– Не е тайна, че бръшляненият трон все още няма наследник, госпожице Пейпър – каза той спокойно на Лийша.

– Плодовитостта беше една от специалностите на Бруна – каза Лийша, – а също така е и моя. За мен би било чест да предложа уменията си, стига те да са желани.

– Брат ми е напълно способен да се сдобие с наследник и без вашата помощ – изръмжа Тамос.

– Разбира се, ваше височество – съгласи се Лийша и направи още един реверанс, – но реших, че може би херцогинята би желала да се прегледа, ако затруднението идва от нейна страна.

Дженсън се намръщи.

– Благодаря ви за щедрото предложение, но нейна Светлост си има своя билкарка и силно ви съветвам да не засягате темата пред негова Светлост. Ще го спомена, където трябва.

Отговорът му беше неясен, но Лийша кимна и си замълча, само направи нов реверанс. Дженсън кимна и заедно с Тамос се отправиха към вратата. Точно преди да излезе, министърът се обърна към Роджър.

– Разчитам, че ще посетите Гилдията на жонгльорите, за да изясните статута си и да се разплатите за висящите си дългове, преди отново да напуснете града, нали така? – попита той.

– Да, господине – отвърна печално Роджър.

– Убеден съм, че историите около последните ви приключения ще бъдат много ценни за гилдията и вероятно ще изплатят дълга ви изцяло, но се надявам, че ще проявите благоразумие спрямо определени – той погледна Защитения – субективни тълкувания на случки, колкото и изкушаващо да е да използвате по-...сензационните тълкувания.

– Разбира се, господин министър – каза Роджър и се поклони дълбоко.

Дженсън кимна.

– Е, желая ви хубав ден – каза той и с принца напуснаха лечебницата.

Лийша се обърна към Роджър.

– Инцидент с бордей, а?

– Цяла гора дървесни демони не е в състояние да ме накара да ти разкажа за това – каза Роджър, – така че въобще не си прави труда.

* * *

На следващата сутрин Лийша видя през прозореца на Джизел отпред да спира карета с широки врати, украсени с печата на Райнбек – дървена корона, надвиснала над обрасъл с бръшлян трон. Принц Тамос придружаваше каретата в пълно бойно снаряжение върху едър кавалерийски кон, а след него маршируваше отряд от елитните му стражи, дървените войници.

– Довели са цяла войска – каза Роджър, като застана до нея и надзърна навън. – Не мога да преценя дали идват, за да ни пазят, или да ни опандизят.

– Че нужно ли е денят да се различава от нощта? – попита Защитения.

– Може би такъв е редът за хората, които херцогът приема на аудиенция – предположи Лийша.

Роджър поклати глава.

– Много пъти съм се возил на тази карета, докато Арик беше глашатай. Никога не се е налагало да ни следва по петите отряд дървени войници само за една обиколка из града.

– Сигурно са изпробвали стрелата през нощта – допусна Лийша – и съответно знаят, че това, което им предлагаме, е истинско.

Защитения сви рамене.

– Да става, каквото ще. Или са тук като наши придружители, или Райнбек ще се сдобие с отряд сакати войници.

Лийша зяпна, но Защитения излезе на двора на Джизел, преди да успее да му отвърне. Останалите го последваха.

Лакеят сложи стълба до каляската и отвори вратата. Тамос ги наблюдаваше от коня си, като кимна леко на Защитения, докато се качваха в каретата. Съвсем скоро затрополиха по дъсчената улица към двореца на Райнбек.

Имението на херцога беше единствената сграда в града, пос-троена изцяло от камък, а това демонстрираше огромно богатство. Както при херцог Юкор от Мливари, крепостта на Райнбек беше самодостатъчно умалено селище в по-голямата крепост на самия град. Открити площи заобикаляха деветметровите външни стени, в които бяха издълбани огромни защити, а улеите им бяха запълнени с ярък лак. Бяха учудващо дълготрайни, въпреки че досега най-много да ги бе изпробвал някой самотен въздушен демон. Ако в защитите на крепостта Анжие имаше пробив и тумби демони нападнеха града, Райнбек можеше просто да си затвори портите и да изчака зората в безопасност, дори целият град около имението му да избухне в пламъци.

Пристигнали вече в двора му, те подминаха частните градини и стадата на херцога наред с десетките сгради за слугите и занаятчиите му, преди да стигнат палата. Отвесните стени на зданието се изкачваха на няколко етажа, а имаха и наблюдателни кули, които стигаха дори още по-високо, отвъд защитната мрежа на крепостта.

Защитите на двореца бяха не само произведения на изкуството, но и на функционалността. Лийша усещаше силата на знаците, докато очите ѝ танцуваха по невидимите нишки, изграждащи мощната мрежа.

– Моля, последвайте ме – каза принц Тамос на Защитения, щом каретата спря пред входа на двореца.

Лийша се мръщеше, докато пристъпваха в палата след принца, чудейки се дали и на срещата ще продължат да я пренебрегват заради Защитения. Той многократно бе заявявал, че не би поел повече отговорност за Хралупата, отколкото Марик пое за райзънските бежанци. Можеше ли да му има доверие, че ще постави нуждите на града пред своите?

Сводът на преддверието се извисяваше над тях, но във величественото помещение нямаше просители. Принцът ги отведе надалеч от тронната зала по коридори, застлани с килими и пок-рити с тапети и маслени картини. Влязоха в приемна с кадифени канапета и запалена мраморна камина.

– Моля, изчакайте тук благоволението на херцога – каза Тамос на Защитения. – Слугите ще ви обслужат, ако имате нужда от нещо.

– Благодаря ви – отвърна Защитения, щом пристигна прис-лужник с поднос, отрупан с напитки и малки сандвичи. Двама дървени войници стояха изпънати пред вратата с копия в готовност.

Доста време мина обаче и отегченият Роджър зажонглира с изпразнените им чаени чаши.

– Колко ще ни накара да чакаме Райнбек според тебе? – попита той, докато крачеше по пода в определен мотив, опитвайки се да държи осакатената си ръка в позиция да улавя и хвърля.

– Достатъчно дълго, за да ни стане ясно, че той командва парада – отвърна Защитения. – Херцозите карат всеки да чака. Колкото по-важни са гостите, толкова по-дълго ги оставя да му броят нишките по килима. Доста отегчителна игричка, но щом ще накара Райнбек да се почувства по-сигурен, няма лошо да го оставим да си я доизиграе.

– Трябваше да си донеса ръкоделието – промърмори Лийша.

– И аз съм оставила доста недовършени гергефи, мила – рече глас зад нея. – Винаги ме е бивало да започвам гоблените, но някак все не успявам да ги завърша.

Лийша се обърна и видя на вратата министър Дженсън да води подръка достопочтена дама, която изглеждаше на около осемдесет.

Роджър се сепна и щом изпусна една от чашите, с които жонглираше, Лийша също трепна. За щастие, чашата отскочи от дебелия килим и не се счупи.

Жената изгледа Роджър по начин, който би накарал Илона да се гордее.

– Виждам, че Арик така и не е стигнал дотам да те научи на обноски.

Лицето на Роджър стана по-червено от косата му.

Жената беше дребна, дори за Анжие – едва метър и петдесет от бялата красианска дантела по ръба на широката ѝ рокля от зелено кадифе до върха на полираната дървена диадема в сребристата ѝ коса, захваната с множество фиби. Точиците по диадемата имаха златен обков, а в тях се мъдреха скъпоценни камъни. Жената беше тънка като вейка, леко прегърбена и се подпираше на ръката на първия министър. Кожата по ръцете, които го стискаха, беше сбръчкана и прозрачна. От кадифената ѝ огърлица висеше изумруд с размерите на бебешко юмруче.

– Позволете да ви представя нейна Светлост лейди Арейн, херцогинята майка, родила негова Светлост херцог Райнбек Трети, покровител на Гористата крепост...

– Да, да – прекъсна го Арейн. – Няма човек, който да не знае титлите на сина ми, а аз по-млада няма да стана, докато ги изреждаш за хиляден път тази седмица, Дженсън.

– Моите извинения, милейди – рече Дженсън и се поклони леко.

Лийша направи реверанс след представянето, а мъжете се пок-лониха. Уонда носеше мъжки панталони и нямаше поли, които да разпери, така че направи неумел жест, който не бе нито едното, нито другото.

– Ако ще се обличаш като мъж, момиче, по-добре се покланяй като такъв – скастри я Арейн, снижила поглед.

Уонда се изчерви и се поклони дълбоко.

Херцогинята майка изсумтя удовлетворено и се обърна към Лийша.

– Дошла съм да те спася от тези отегчителни мъжки работи, мила. – тя погледна към Уонда. – Както и младата дама.

– Моите извинения, ваша Светлост – каза Лийша и отново направи реверанс, – но аз идвам в качеството на говорител на Хралупата на Избавителя и трябва да остана за аудиенцията.

– Глупости – изцъка Арейн. – Как така жена ще е говорител? Подобни безнравствия може и да минават в Мливари, но Анжие държи на верните традиции. Жените не са създадени, за да се занимават с държавни дела.

Херцогинята майка пусна ръката на Дженсън и се хвана за ръката на Лийша, като започна да я придърпва към вратата, макар да се преструваше, че само се подпира.

– Остави мъжете да се занимават с тефтерите и прокламациите си – каза Арейн. – Ние ще си поговорим на по-женски теми.

Лийша леко се учуди от силата на жената. Не беше толкова крехка, колкото си даваше вид. Но въпреки всичко на Лийша ѝ се стори напълно неприемливо да влезе в компанията на куп разглезени жени, с които щяха да си говорят вяло за времето и модата, докато мъжете чертаят бъдещето на Хралупата на Избавителя.

Дженсън се приближи до Лийша, която се противеше на напора на старата дама.

– Няма да е разумно да разстроите херцогинята майка – прошепна той. – По-добре ще е сега да ѝ угодите. Херцогът още доста време няма да приеме останалите, а аз ще ви извикам, когато има нужда от вас.

Лийша погледна неразгадаемото му лице и се намръщи. Не искаше да се противопоставя на владетелското семейство и неохотно се остави да я отведат.

* * *

– Женското крило е насам, мила – каза Арейн и поведе Лийша по дълъг, пищно обзаведен коридор.

Освен в съкровищницата на Защитения, Лийша никога не бе виждала подобно изобилие, каквото откри в двореца на херцога. Бе израснала в семейството на най-богатия мъж в Хралупата на дърваря, но в сравнение с херцогското богатство това на Ърни приличаше повече на остатъците, които се даваха на кучетата след голямо пиршество. Тлъсти килими, изтъкани в ярки цветове, галеха и омекотяваха всяка нейна стъпка, а по стените имаше гоблени и статуи върху мраморни поставки. Таванът беше боядисан в златно и блещукаше на светлината на полилеите.

Райзънски бежанци гладуваха из цялото херцогство, но можеше ли знатното семейство наистина да разбере това, след като бе заобиколено от такъв разкош? Лийша се сети за майка си, която винаги се грижеше първо за собственото си удобство, а за чуждото – само ако някой я гледаше.

Тътрещите се крака на Арейн стъпваха все по-сигурно, докато привидно крехката жена водеше Лийша през необятния палат, както мъж би повел жена на танц. Уонда ги следваше мълчаливо, докато не преминаха накрая през една последна врата, и тогава Арейн се обърна към нея:

– Бъди така добра да затвориш вратата, момичето ми – каза тя.

Уонда се подчини и затвори тежката дъбова врата с тракване.

– Тъй значи, дай да те огледам – каза Арейн и завъртя Лийша, за да я види от всички страни, след като пусна ръката ѝ.

Арейн я огледа от главата до петите, а устната ѝ леко се изви.

– Значи ти си детето чудо, с което Бруна толкова се гордееше. – въобще не звучеше впечатлена. – Колко лета си видяла, момиче? Двайсет и пет?

– Двайсет и осем – отвърна Лийша.

Арейн изсумтя.

– Бруна казваше, че една билкарка не струва и пукнат клат, преди да е навършила петдесет.

– Познавали сте госпожа Бруна, ваша Светлост? – попита изненадано Лийша.

Арейн се изкиска.

– Да съм я познавала ли? Старата вещица извади двама принцове измежду краката ми, така че, да, бих казала, че съм я познавала. Питър дойде преди петдесет години, а тогава Бруна беше почти на толкова, на колкото съм аз сега. Тамос се роди десетилетие по-късно, гигантско бебе, подобно на братята си, но тогава не бях толкова млада, колкото като родих останалите, и се нуждаех от нещо повече от някоя прехвалена акушерка. Тогава Бруна беше прехвърлила осемдесетте и не искаше да напуска Хралупата дори когато изпратих глашатая си да застане на колене и да ѝ се моли. Мрънкаше през цялото време, но все пак дойде и прекара месеци в двореца. Даже по време на престоя си си намери две чирачки, Джизел и Джеса.

– Джеса? – попита Лийша. – Бруна никога не ми споменавала за никаква Джеса.

– Ха! – извика Арейн. – Хич не се учудвам.

Лийша изчака жената да ѝ обясни забележката си, но тя не го направи.

– Само да беше поискала, щях да направя Бруна знатна билкарка – продължи Арейн, – но проклетницата се врътна и се прибра в Хралупата, веднага щом сряза връвта на Тамос. Тези титли нищо не значеха за нея. Беше я грижа само за децата ѝ в Хралупата.

Херцогинята майка погледна Лийша.

– И ти ли се чувстваш така, момиче? Слагаш Хралупата над всичко, дори над дълга си към бръшлянения трон?

Лийша срещна погледа ѝ и кимна.

– Да.

За миг Арейн пресрещна погледа на Лийша, сякаш предизвикваше младата жена да мигне, но накрая изсумтя удовлетворено.

– Ако ми беше отговорила друго, за нищо повече нямаше да ти повярвам. Та Дженсън ми казва, че се смяташ за умела наследница на Бруна, що се отнася до плодовитостта.

Лийша отново кимна.

– Бруна даваше изчерпателни уроци на тази тема, а имам и многогодишен опит.

Арейн отново погледна Лийша изпод вежди.

– Вероятно не са чак толкова много годините, но засега ще ти простя това. Не вреди да я прегледаш. Всички останали вече го сториха.

– Нея ли? – попита Лийша.

– Херцогинята – отвърна Арейн. – Последната ми снаха. Искам да знам дали момичето е ялово, или синът ми няма семе.

– Не бих могла да установя последното, ако прегледам херцогинята – каза Лийша.

Арейн изсумтя.

– Съвсем щеше да си навирила носа, ако го беше казала. Но всичко по реда си. Погледни момичето.

– Разбира се – каза Лийша. – Има ли нещо, което можете да ми кажете за нейна Светлост, преди да я прегледам?

– Здрава е като кон, с яко телосложение и широки бедра като за разплод – отвърна Арейн. – Не е с най-острия възможен ум, но друго не се и очаква от анжиерските дами. Братята ѝ са достатъчно хитри, така че по-скоро се отнася до възпитанието ѝ, а не за природа. След последния развод на Райнбек самата аз я избрах измежду всичките многообещаващи момиченца с добро потекло, като обърнах специално внимание на братята и сестрите. Лейди Мелни е най-младата от дванайсет деца, от които три четвърти момчета. Има три сестри и всичките си имат свои деца – по две момчета на всяко момиче. Ако има някой на света, способен да дари бръшлянения трон с наследник, то това е тя. Разбира се, синът ми друго не го интересуваше освен големината на ненките ѝ, но Мелни и там има достатъчно месо, за да откърми дори голямо бебе като Райни.

– От колко време са женени? – попита Лийша, пренебрегвайки коментара.

– Повече от година – отвърна Арейн. – Знатната билкарка ѝ вари чайове за плодовитост, а аз карам Дженсън да затваря бордеите, когато ѝ идва, но тя пак окървавява завивките всеки месец.

Арейн преведе Лийша през лабиринт от тайни коридори и стълбища, ползвани от жените в знатното семейство. Лийша видя много прислужнички, но нито един прислужник. Накрая стигнаха до разкошна спалня, отрупана с кадифени възглавници и красианска коприна. Херцогинята стоеше пред един от големите стъклописи в покоите си и гледаше навън към града. Носеше широка рокля от зелена и жълта коприна, с дълбоко деколте и пристегната здраво в талията. Косата ѝ беше вдигната зад златна диадема, покрита със скъпоценни камъни, а лицето ѝ бе изкусно гримирано. Беше подготвена да се яви пред херцога във всеки един момент, щом той я привикаше в покоите си. Не беше на повече от шестнайсет лета.

– Мелни, това е госпожица Лийша от Хралупата на дърваря – представи я Арейн.

– Хралупата на Избавителя – поправи я Лийша. Арейн я погледна със смаяно разбиране.

– Госпожица Лийша е умел лечител в сферата на плодовитостта – продължи Арейн – и днес тя ще те прегледа. Свали си роклята.

Момичето кимна и без никакво колебание посегна да развърже връзките на гърба на корсета си. Ясно беше кой командва жените на херцога. Прислужничките ѝ бързо ѝ помогнаха с развързването и не след дълго роклята на херцогинята стоеше сгъната до леглото.

– Преглеждай я, както намериш за добре – промърмори Арейн достатъчно тихо, та никой да не чуе, докато прислужничките действаха. – Това момиче е мушкано и ръгано повече от евтина проститутка.

Лийша поклати глава от съжаление към горкото момиче, но се наведе, отвори кесията си с билки върху тоалетката на херцогинята и нареди няколко шишенца и тампони. Беше се надявала да ѝ се отдаде подобна възможност и бе дошла подготвена с правилните химикали.

Младата херцогиня стоеше мирно и тихо, докато Лийша я преглеждаше, но сърцето ѝ се беше разтуптяло, когато билкарката я преслуша. Вероятно девойката беше ужасена, беше я страх от съдбата ѝ, в случай че не успее да роди наследник като херцогините преди нея. Лийша се зачуди дали въобще са ѝ дали избор за сватбата, или, както бе прието в Теса, съюзът е бил уговорен от родителите без никакво внимание към желанията на дъщеря им.

Взе проба от урината ѝ и вагинален секрет, а пробите смеси с химикали и ги остави да взаимодействат. Опипа утробата на момичето и дори пъхна пръст, за да прегледа шийката. Накрая се усмихна на херцогинята.

– Всичко изглежда наред, ваша Светлост. Благодаря ви за съдействието. Сега вече можете да се облечете.

– Благодаря ви, госпожице – отвърна херцогинята. – Надявам се, че ще откриете какво не ми е наред.

– Не мисля, че нещо „не ви е наред“, мила – каза Лийша, – но ако има какво да се лекува, не берете грижа – ще го излекуваме.

Херцогинята се усмихна немощно и кимна. Вероятно беше чувала същото нещо поне от десетина други билкарки. Нямаше причина да смята, че Лийша ще е по-различна.

Херцогинята се върна до прозореца, а Лийша отиде при тоалетката, за да погледне резултатите от пробите. Херцогинята майка я последва тихо.

– На момичето му няма нищо – рече Лийша. – Би могла да роди цяла войска.

Арейн ѝ подаде малка тюлена кесийка, пълна с изсушени билки.

– Това са цветовете, от които знатната билкарка ѝ вари чая за плодовитост.

Лийша подуши вързопчето.

– Да, обикновената смес е. Със сигурност не би ѝ навредил, но аз мога да сваря по-силен... Не че това би имало значение.

– Мислиш, че проблемът е в сина ми? – попита Арейн.

Лийша сви рамене.

– Следващата логична стъпка ще е да прегледам него, ваша Светлост.

Арейн изсумтя.

– Инатливото магаре едва позволява билкарка да му погледне гърлото дори когато се е простудил и едва ли не ще си изкашля вътрешностите. Не вярвам да даде въобще да се доближиш до мъжествеността му... – тя изгледа Лийша от горе до долу и добави кисело: – ... освен ако не искаш да го прегледаш и да си вземеш пробите по старомодния начин.

Лийша се намръщи, а Арейн се разсмя.

– Така си и знаех! – изкиска се тя. – Ще накараме момичето да го направи! Че за какво друго е една млада херцогиня?

* * *

Министър Дженсън остана в приемната, след като херцогинята майка си тръгна заедно с Лийша и Уонда. Извади тънка дъбова кутия, гладко полирана, и я подаде на Роджър.

– Намерихме я в покоите на Арик след уволнението му – рече Дженсън. – Изпратих съобщение до Гилдията на жонгльорите, че е у мен, но вашият майстор така и не си направи труда да си я вземе. Трябва да призная, че това ме смая. Преди да тръгне, Арик си взе всичко, освен перата от матрака, та даже и няколко неща, които не бяха точно негови. Това обаче го беше оставил на масата просто ей така.

Роджър взе кутията и я отвори. Вътре върху зелено кадифе лежеше златен медальон с тежка верижка. Върху него имаше кръстосани релефни копия зад щит с герба на херцог Райнбек – корона, покрита с листа, над обрасъл с бръшлян трон.

Роджър помнеше достатъчно от уроците по глашатайство на Арик, за да разпознае медальона веднага – Знатния анжиерски медал за храброст. Най-високият почетен знак на херцога. Роджър го зяпна удивено. Какво ли бе сторил Арик, за да заслужи такава награда, и защо би я изоставил? Без да се брои символичната ѝ стойност даже, самият медал струваше цяло състояние. В бедния на метали Анжие само верижката би струвала планина от клатове, а пък златото...

– Негова Светлост връчи медала на Арик за храбростта при опустошението на Речен мост – каза Дженсън, сякаш му бе прочел мислите. – Щеше да е достатъчно само себе си да бе спасил, а после да докладва на херцога за падането на града, но той се бе изправил срещу ядроните и бе спасил и теб, момче на не повече от три лета, което не би могло да тича или да се скрие самӝ...

Той поклати глава.

Роджър се почувства, сякаш министърът го бе зашлевил.

– Нямам никаква представа защо би оставил това – каза той глухо, преглъщайки буцата в гърлото си. – Благодаря ви, че сте го запазили.

Затвори кутията и я пъхна в многоцветната си торба, която носеше през рамо.

– Е – каза Дженсън, когато стана ясно, че Роджър няма какво повече да каже. Погледна Защитения. – Ако сте готов, господин Флин, негова Светлост ще приеме вашата делегация.

– Но Лийша... – започна Роджър.

Министърът сви устни.

– Негова височайша Светлост не желае да приема жени в тронната си зала – каза Дженсън. – Уверявам ви, че госпожица Лийша е в добри ръце с херцогинята майка и нейните придворни дами. Можете да ѝ разкажете за срещата, след като негова Светлост ви отпрати.

Защитения се намръщи и пресрещна погледа на министъра. Дребният човечец сякаш се вцепени от страх под взора на тези сурови очи, но не се отметна от думите си. Погледът му се насочи към стражите пред вратата.

– Добре тогава – каза накрая Защитения. – Моля, заведете ни.

Дженсън прикри въздишката си на облекчение и се поклони.

– Насам, моля.

* * *

Херцог Райнбек бе висок за анжиерските стандарти, но все пак беше по-нисък от повечето народ в Хралупата на Избавителя. Беше едър, попрехвърлил петдесетте, а мускулите от младостта му се бяха превърнали в тлъстини. Лекьосаният му със сос жакет беше изумруденозелен, а гамашите му кафяви, като и двете бяха от превъзходна красианска коприна. Носеше лакираната дървена корона на Анжие върху напомадената си кестенява, прошарена коса, но пръстите и вратът му бяха обсипани с пръстени и огърлици от мливарийско злато.

Отдясно на херцога, на по-ниско стъпало на подиума седеше брат му, престолонаследникът принц Микаел. Почти на годините на херцога, но малко по-як, принц Микаел беше облечен в равна по качество премяна, а косата му бе захваната със златна диадема. От лявата страна на херцога седеше Напътственик Питър, вторият по възраст брат на Райнбек. Напътственикът беше по-дебел дори от Райнбек въпреки аскетизма, за който намекваха обикновената му кафява роба и обръсната му глава. За разлика от грубата материя, която надяваха повечето пастири, робата на Напътственика беше от качествена вълна, вързана с колан от жълта коприна.

Принц Тамос стоеше прав на дъното на подиума със своя нагръдник с лакирани защити и наколенници. Държеше копието си в готовност като дървените войници пред вратата, въпреки че Роджър и останалите бяха претърсени, а оръжията им отнети още на вратата на тронната зала. Но и така Роджър се чувстваше напълно в безопасност, като че беше в Хралупата на Избавителя посред бял ден, просто защото до него бяха Защитения и Гаред.

– Негова височайша Светлост херцог Райнбек Трети – обяви Дженсън, – покровител на Гористата крепост, наследник на Дървената корона и владетел на цял Анжие.

Роджър падна на едно коляно и Гаред го последва. Защитения обаче само се поклони.

– Падай на коляно пред херцога – изръмжа Тамос и посочи Защитения с копието си.

Защитения поклати глава.

– Не искам да показвам неуважение, ваша Светлост, но аз не съм анжиерски гражданин.

– Какви са тези глупости? – поиска да узнае принц Микаел. – Ти си Флин Кътър от Хралупата на дърваря, роден и отраснал като анжиерец. Да не искаш да кажеш, че Хралупата вече не се счита за част от херцогството?

Тамос стисна по-здраво копието и го насочи към тях. Роджър преглътна тежко, надявайки се, че Защитения знае какво прави.

Защитения сякаш не забелязваше заплахата. Той отново пок-лати глава.

– Нищо подобно не искам да кажа, ваша Светлост. Флин Кътър беше само име, което получих пред портите на града, за да се придвижим по-бързо. Извинявам се за заблудата.

Той отново се поклони.

Дженсън, който се беше оттеглил на малко бюро до подиума, се зае бясно да пише.

– Акцентът ви е мливарийски – каза Напътственик Питър. – Да не би пък да сте поданик на Юкор?

– Прекарал съм доста време в крепостта Мливари, но и мливариец не съм – отвърна Защитения.

– Казвай тогава името и родината си! – заповяда Тамос.

– Името ми си е мое – отвърна Защитения – и никой град не наричам родина.

– Как смееш?! – изсъска Тамос и тръгна напред с копието си.

Защитения му отвърна със смаяния поглед, който един мъж би отправил към размахало юмруци момченце. Роджър затаи дъх.

– Достатъчно! – извика Райнбек. – Тамос, спри се!

Принц Тамос се намръщи, но изпълни заповедта и се върна в основата на подиума, приковал яростен поглед в Защитения.

– Запазете си тайните засега – каза Райнбек и вдигна ръка, за да спре всякакви други въпроси. Принц Микаел изгледа гневно брат си, но си замълча.

– Теб обаче те помня – каза Райнбек на Роджър, очевидно с надеждата да премахне част от напрежението в залата. – Роджър Ин, келемето на Арик Сладкогласни, който бе сбъркал бордея ми с ясла.

Той се засмя.

– Майстора ти го наричаха Сладкогласни, защото от гласа му на жените им ставаше сладко между краката. Чиракът догони ли майстора?

– Музиката ми омайва само ядроните, ваше величество – отвърна Роджър с поклон и изкара една изкуствена усмивка, скривайки яростта си зад непроницаемата маска на жонгльора.

Райнбек се засмя и се плесна по коляното.

– Все едно ядрон би се поддал, като че ли е някоя куха уличница! Имаш чувството за хумор на Арик, признавам ти го!

Лорд Дженсън прочисти гърлото си.

– А? – попита Райнбек и се обърна към секретаря си.

– Вестоносците, минали през Хралупата, твърдят, че младият господин Ин наистина може да омайва ядрони с музиката си, ваша Светлост.

Херцогът се опули.

– Честно ли?

Дженсън кимна. Райнбек се изкашля, за да прикрие изненадата си, после се обърна отново към тях и погледна Гаред.

– А ти си капитан Гаред от дърварите, така ли? – попита той.

– Ъъ, просто Гаред, вашо пре’зходителс’во – запелтечи Гаред. – Водя дърварите, така си е, но ник’ъв капитан не съм. Само дет’ ме бива с брадвата.

– Не се подценявай, момче – скастри го Райнбек. – Никой не хвали човека, който сам не го прави. Ако и половината от това, което чувам, е вярно, може би дори аз ще ти възложа задача.

Гаред понечи да отговори, ала беше ясно, че няма представа какъв е правилният отговор, затова просто се поклони, но толкова дълбоко, че Роджър се уплаши да не би брадичката му да удари пода.

* * *

Лийша отпи от чая си, а очите ѝ се стрелнаха над ръба към херцогинята майка, която ѝ отговори с поглед, пълен с подобна мълчалива прямота. Преди да се изпарят, прислужничките на Арейн бяха оставили чаен сервиз от излъскано сребро на масата между тях заедно с купчина сладкиши и тънки сандвичи. До подноса имаше сребърен звънец, за да ги повикат при нужда.

Уонда седеше сковано, сякаш искаше да изчезне за херцогинята майка, както пред ядроните, щом сложеше непрозримото си наметало. Гледаше с копнеж към подноса със сандвичите, но изглеждаше ужасена от мисълта да си вземе, за да не би да привлече вниманието към себе си.

Херцогинята майка се обърна към нея.

– Момиче, ако ще се обличаш като мъж и ще носиш копие, спри да се държиш като някоя плаха дебютантка, чийто първи ухажор е дошъл в двореца. Яж. Тези сандвичи не са ги струпали там за украса.

– Съжаля’м, вашо пре’зходителс’во – рече Уонда и се поклони неловко. Взе шепа от хапките и ги набута в устата си, пренебрегвайки както салфетката, така и чинията. Арейн погледна отчаяно, но изглеждаше по-скоро слисана, отколкото отблъсната.

Херцогинята майка се обърна към Лийша.

– А колкото до теб, виждам въпросите, изписани по лицето ти, така че защо направо не ги зададеш? По-млада няма да стана, докато чакаме.

– Аз просто съм... изненадана, ваша Светлост – каза Лийша. – Не сте това, което очаквах.

Арейн се разсмя.

– Заради кое? Ролята на крехка старица, която изиграх пред мъжете ли? Създателю, момиче, Бруна каза, че си схватлива, но щом не си разбрала това, аз ще си запазя съмненията.

– Мога да ви уверя, че втори път няма да се заблудя – каза Лийша, – но признавам, не разбрах защо въобще ви е нужен този номер. Бруна никога не се правеше...

– Че едвам крета ли? – попита Арейн с усмивка, избра си изтънчен сандвич от подноса, потопи го плавно в чая си и го изяде на две бързи хапки. Уонда се опита да ѝ подражава, но задържа прекалено дълго сандвича си в чая и половината от него потъна в чашата. Арейн изсумтя, когато момичето гаврътна чая заедно със сандвича на една глътка.

– Както кажете, ваша Светлост – отвърна Лийша.

Херцогинята майка погледна Лийша изпод вежди по своя обвинителен начин. Това напомни на Лийша на погледа на Дженсън и тя се зачуди дали първият министър не го е прихванал покрай старата дама.

– Нужен е – каза Арейн, – защото мъжете стават твърди като дърво около умни жени, а край глупачките омекват като каша. Поживей още няколко десетилетия и ще разбереш какво имам предвид.

– Ще си спомня за това на аудиенцията пред негова Светлост – отбеляза Лийша.

Арейн изсумтя.

– Не изоставай в танца, момиче. Това е аудиенцията. Всичко, което се случва в тронната зала, е чист театър. Каквото и да си мислиш, моите синове управляват града не повече, отколкото твоят Смит Хралупата.

Лийша се задави с една сладка и едва не си разля чая. Погледна изумено Арейн.

– Това, че дойдохте без Смит обаче, беше доста необмислено – изцъка Арейн. – Бруна мразеше политиката, но можеше да те научи поне на основните неща. Достатъчно добре ги знаеше. Момчетата ми са се метнали на баща си и не им трябват жени в двореца, освен ако не слагат храна на масата или не коленичат под нея. Те просто са решили, че вашият господин Флин, ако въобще така се казва, командва парада сега, и ще почетат дори онази маймуна Гаред и Ариковото келеме повече, отколкото теб.

– Защитения не говори от името на Хралупата – увери я Лийша. – Нито пък останалите.

– Да не ме мислиш за глупава, момиче? – попита Арейн. – Един поглед ми трябваше, за да разбера всичко това. Няма значение обаче. Всички решения вече са взети.

– Моля? – попита объркано Лийша.

– Снощи дадох инструкциите си на Дженсън, след като прочетох доклада му, и сега той ще се погрижи да бъдат изпълнени – каза Арейн. – Стига никой от онези пауни да не започне истинска война, докато се перчат и чупят стойки в тронната зала, това ще бъде разултатът от „аудиенцията“: вие ще се върнете в Хралупата и ще изчакате отряд от най-добрите ми защитници да изучат бойните ви символи. Преди да дойде зимата, искам дори най-калпавите защитници в Анжие да се научат да изписват оръжия и да не остане и един дървеноглав ловец с някакви умения с лъка без колчан защитени стрели, а магическите копия да станат евтина стока по сергиите... Тамос и дървените войници ще придружат защитниците – продължи Арейн – предимно за сигурността на занаятчиите и така вашите дървари ще могат да научат и тях да убиват демони.

Лийша кимна.

– Разбира се, ваше величество.

Арейн се усмихна търпеливо на това прекъсване и Лийша осъзна, че що се отнасяше до херцогинята, това бяха височайшите ѝ заповеди, а не теми за обсъждане.

– Сред пастирите на Създателя е настанал пълен смут заради твоя изрисуван приятел – продължи Арейн. – Половината го мис-лят за самия Избавител, а другата половина го считат за по-голямо зло и от майката на всички демони. И двете страни, изглежда, не вярват на вашия млад пастир Джона, въпреки че той явно клони към първата група. Искат да го разпитат. Със съветниците ми от Комисията на пастирите си разменихме официални съобщения и се разбрахме да изпратим заместник, пастир Хейс, който да се грижи за вярващите в Хралупата, докато Джона е тук да свидетелства пред комисията. Хейс е добър човек, нито е фанатик, нито глупак. Ще прецени доколко хралупарите вярват в Защитения, докато комисията разучи същото за Джона.

Лийша прочисти гърлото си.

– Моля за извинение, ваша Светлост, но Хралупата не е голям град с десетки пастири. Хората вярват на съветите на Джона, защото той е спечелил доверието им с дългогодишната си работа. Няма да последват всеки, облечен с кафява роба, а и въобще няма да им хареса идеята, че го завличате към града за разпит.

– Ако Джона е верен на своя орден, той ще дойде доброволно и ще потуши всяка искра на съмнение – рече Арейн. – Ако пък не... Е, бих искала да знам, както и комисията, накъде клони неговата преданост.

– Ами ако разпитът завърши неблагоприятно? – попита Лийша.

– Доста време мина, откакто пастирите изгориха последния си еретик – каза Арейн, – но не вярвам да са забравили как се прави.

– Тогава пастир Джона няма да дойде – каза Лийша, остави чашата си на масата и срещна погледа на херцогинята майка, – освен ако не искате да изпробвате дървените си войници срещу мъже, които посичат дървета през деня и дървесни демони през нощта.

Арейн вдигна вежди, а ноздрите ѝ се разшириха. Ведрото було обаче отново се спусна над лицето ѝ, и то толкова бързо, та Лийша реши, че може да си е измислила искрата на раздразнение. Арейн се обърна към Уонда.

– Истина ли е, момиче? – попита тя. – Готова ли си да тръгнеш срещу херцога си, ако дървените войници дойдат за вашия пастир?

– Ще се бия, с когото Лийша ми каже – отвърна Уонда и за пръв път изправи рамене, откакто бе срещнала дребната херцогиня майка.

Макар и само на петнайсет лета, Уонда Кътър бе по-висока от повечето мъже в Хралупата на Избавителя, мъже, които се славеха като най-високите в херцогството. Тя се извиси над смалената старица, но Арейн изглеждаше по-скоро слисана, отколкото уплашена. Херцогинята кимна, давайки знак на Уонда да се върне в предишното си състояние, и погледна Лийша, като чукна с нокът по изящната си чаша.

– Добре тогава – каза тя накрая. – Поемам лична отговорност за безопасността на пастир Джона и завръщането му в Хралупата, въпреки че е възможно да се върне и без робата си.

– Благодаря ви, ваша Светлост – каза Лийша и се поклони в знак на съгласие с условията.

Арейн се усмихна и вдигна чашата си.

– Май наистина ще се окажеш наследница на Бруна.

Лийша се усмихна и двете отпиха едновременно.

– Защитения – каза Арейн след миг – ще отиде сам в Мливари, за да извести Юкор за красианците и да му предаде молбата ни за помощ.

– Защо Защитения, а не глашатаят ви? – попита Лийша.

Арейн изсумтя.

– Племенникът келеш на Дженсън ли? Юкор ще изяде това момче с парцалите. Ако не си чула, Юкор и синът ми се ненавиждат.

Лийша я погледна, но херцогинята ѝ махна да спре.

– Не се опитвай да се бъркаш в тия защити, момиче. Препирнята между бръшлянения трон и металния съществува още много преди сегашните им владетели да положат дебелите си задници върху тях, и ще продължи много след тях. Мъжете не могат да сдържат омразата си към своите съперници.

– Това пак не обяснява защо ще ходи Защитения, а не владетелският вестоносец – настоя Лийша. – Уверявам ви, че дори да се съгласи да отиде – а вие сама ще разберете, че приема нареждания много по-трудно, отколкото си мислите, – той ще се придържа към това, което на него му е важно, а не на вас.

– Разбира се, че е така – каза Арейн, – и тъкмо затова искам да разкарам този тип колкото се може по-далеч от града ми. Независимо дали е нарочно, или не, самото му присъствие превръща хората в негови фанатични поклонници, а така не можем да си управляваме държавата. Нека отиде да разбуни духовете в Мливари; Юкор ще се съгласи с каквото поискаме, само и само да се отърве от него.

– А какво точно искаме „ние“? – попита Лийша.

Арейн я изгледа и Лийша не разбра дали се забавляваше с дързостта ѝ, или по-скоро се дразнеше от нея.

– Съюз срещу красианците, разбира се – отвърна накрая херцогинята майка. – Едно е да се дърлим за някакви каручки с дърва и минерали, съвсем друго е овчарките да продължават да се хапят, докато има вълк в кошарата.

Лийша погледна жената с желание да ѝ се противопостави, но изведнъж осъзна, че е съгласна. Част от нея се чувстваше толкова сигурна, когато Арлен бе наоколо, че никак не ѝ се искаше той да напуска Хралупата. Но друга част от нея, една все по-нарастваща част, намираше присъствието му за... задушаващо. Точно както той се бе опасявал, хралупарите и бежанците вече разчитаха на него за спасението си, вместо да искат сами да се борят, а навярно дори и Лийша се бе настроила по същия начин. Може би щеше да е най-добре за всички, ако той изчезне за малко.

Когато отмина моментът Лийша да отговори, а тя не бе продумала дори, Арейн кимна и се върна към чая си.

– Остава ми да реша какво ще правя с момчето на Арик. Тъй наречената му магия издържа на по-сериозно проучване, но все още нямам никакви идеи за нея.

– Не е магия – каза Лийша. – Поне не както ние я възприемаме. Той просто... омайва ядроните, както жонгльорът действа на нас-троението на тълпата. Умението му е ценно, но действа само докато свири, и досега не е успявал да го предаде на други.

– От него може да излезе и добър глашатай – замисли се Арейн. – Със сигурност по-добър от племенника на Дженсън, макар това да не значи много.

– Бих предпочела Роджър да си остане с мен, ваша Светлост – каза Лийша.

– Ау! Ама така ли било? – попита Арейн развеселено.

Тя се пресегна през масата и ощипа Лийша по бузата.

– Харесваш ми, момиче. Не се страхуваш да си кажеш мнението. – облегна се назад, погледна Лийша за миг и сви рамене.

– Чувствам се великодушна днес – каза тя и напълни чаените им чаши отново. – Задръж го. А сега да се върнем на работата с Избавителя.

– Защитения твърди, че не е Избавителя, ваша Светлост – каза Лийша и изсумтя. – Нощите да ме вземат, даже би откъснал главата на всеки, който го намекне дори.

– Каквото и да твърди, хората вярват в това – рече Арейн, – както личи и от внезапната промяна на името на селцето ви... без владетелско разрешение, бих добавила.

Лийша сви рамене.

– Решението го взе градският съвет, не аз.

– Но ти не си им се противопоставила – отбеляза Арейн.

Лийша отново сви рамене.

– Ти вярваш ли го? – попита Арейн и впери взор в очите ѝ. – Той ли е възкръсналият Избавител?

Лийша дълго време остана да гледа херцогинята.

– Не – каза тя накрая.

Уонда ахна и Лийша се намръщи.

– Изглежда охраната ти не е съгласна – отбеляза Арейн.

– Не аз съм човекът, който ще казва на хората в какво да вярват – отвърна Лийша.

Арейн кимна.

– Точно така. Но и градският ви съвет не е. Дженсън вече е написал владетелското порицание за смяната на името. Ако съветът ви си знае интереса, бързичко ще пребоядисат табелите.

– Ще ги уведомя, ваша Светлост – рече Лийша.

Арейн присви очи, като чу неясния отговор, но си замълча.

– А бежанците? – попита Лийша.

– Какво общо имат те?

– Ще ги приемете ли? – продължи Лийша.

Херцогинята майка изсумтя.

– И къде ще ги сложим? С какво ще ги храним? За какво ти е тая глава на раменете, момиче? Анжие ги приема, но крепостта не може да побере толкова много народ. Нека напълнят селцата като вашето. Защитниците и войниците, които изпращам в Хралупата, ще покажат, че съседите ни имат пълната подкрепа на херцога в тези смутни времена, и ние ще простим за пратките дърва, които Хралупата не успя да ни достави.

Лийша сви устни.

– Нужно ни е повече от това, ваше величество. По трима човека делят одеяло, децата тичат наоколо в дрипи. Ако нямате излишна храна, поне изпратете дрехи. Или вълна от Овчарска долина, за да си направим ние. Сега им е сезонът за стригане, нали така?

Арейн се замисли за момент.

– Ще наредя да ви изпратят няколко каручки необработена вълна, както и да ви доведат сто овце.

– Двеста – възрази Лийша, – поне половината да са на разплодна възраст, и сто дойни крави.

Арейн се намръщи, но кимна.

– Дадено.

– И семена от Земеделски пън и Крайгорско – добави Лийша. – Сеитба е, а ние имаме достатъчно работна ръка, за да очистим земя и да изкараме богата реколта, стига да си набавим достатъчно семена.

– Това ще е от полза за всички ни – съгласи се Арейн. – Ще получите всичко, което успеем да заделим.

– Откъде бихте могли да знаете, че мъжете ще се споразумеят за тези условия? – попита Лийша.

Арейн се изкиска.

– Синовете ми не биха могли да си вържат и връзките на обувките без Дженсън, а Дженсън отговаря пред мен. Не само ще решат, каквото той ги посъветва, но ще си отидат в гробовете с мисълта, че сами са го измислили.

Лийша все още се съмняваше, обаче херцогинята майка само сви рамене.

– Сама ще чуеш, като излязат хората ти и ти кажат какво са „договорили“. Пък дотогава нека си допием чая.

* * *

– Защо сте дошли пред бръшлянения трон? – попита Райнбек.

– Настъплението на красианците е заплаха за всички ни – отвърна Защитения. – Бежанците прииждат в селата и са повече, отколкото можем да поемем без тежки последствия, а когато красианците тръгнат към Лактън...

– Това е смешно – прекъсна го принц Микаел. – Поне си покажи лицето, докато говориш с херцога.

– Моите извинения, ваша Светлост – каза Защитения с лек поклон.

Свали качулката си и на светлината, която струеше от прозорците, защитите му сякаш запълзяха по кожата му като живи същества. Вече видели това, Тамос и Дженсън запазиха хладно-кръвие, но останалите принцове не можаха напълно да прикрият Ӟплаха си.

– Създателю – прошепна Питър и изрисува защита във въздуха.

– Тъй като нямаш име, вероятно ще поискаш да те наричаме лорд Защитен и горд? – попита Микаел, а изненаданата му физиономия се изкриви в насмешка.

Защитения поклати глава и се усмихна вяло.

– Аз съм си чист селянин, ваше височество. Там, откъдето идвам, няма никакви лордове.

Микаел изсумтя.

– Да оставим родословието ти настрана, трудно ми е да повярвам, че човек, който се пише Избавител, не се мисли и за благородник като всеки друг с владетелска кръв. Или пък смяташ, че си над тези неща?

– Аз не съм Избавителя, ваше височество – отвърна Защите-ния. – Никога не съм твърдял обратното.

– Пастирът ви в Хралупата на дърваря вярва нещо друго, както сам твърди – отбеляза Напътственик Питър, размахвайки няколко листа във въздуха.

– Той не е мой пастир – каза Защитения навъсено. – Може да си вярва в каквото си иска.

– Всъщност не може – прекъсна го Дженсън, – щом представ-лява пастирите на Създателя в Анжие, той трябва да е верен на негово величество Напътственика и Съвета на пастирите. А ако учи на ерес...

– Добър аргумент, Дженсън – обади се Питър. – Ще трябва да проучим въпроса.

– Може би бихте пожелали да възложите на Съвета на пастирите да привика пастир Джона и да го разпита, ваша Светлост – предложи Дженсън.

– Слушай, слушай – каза Микаел и погледна брат си. – Направи това възможно най-бързо, братко.

Питър кимна.

– Вашият бивш наставник пастир Хейс е подходящ за заместник в Хралупата и за свещеник на бежанците, ваше височество – предложи Дженсън. – Той има опит в работата с бедните и е верен на бръшлянения трон. Може би бихте пожелали да убедите съвета да го изпрати?

– Да ги убедя ли?! – попита настойчиво Питър. – Дженсън, аз съм техен наставник! Ти им кажи, че аз съм наредил да изпратят пастир Хейс!

Дженсън се поклони.

– Разбира се, ваше величество.

Питър се обърна обратно към Защитения.

– Колкото до теб, щом нямаш никаква власт в Хралупата, защо са я нарекли „на Избавителя“?

– Никога не съм искал промяната – отвърна Защитения. – Направиха го против волята ми.

Микаел изсумтя.

– Запази си пиянската история за мотиките в кръчмата. Ясно е, че си искал промяната.

– И с каква цел, ваше височество? – попита Защитения. – Не прави нищо, освен да утвърждава идея, която по-скоро бих стъпкал.

– Щом е така, значи, едва ли бихте имали нещо против негова височайша Светлост да изпрати декрет до градския ви съвет със заповед да върнат предишното име – каза Дженсън.

Защитения сви рамене.

Райнбек кимна.

– Изпращай.

– Както желаете, ваша Светлост – отвърна Дженсън.

– Какви са тези неща, които обсъждаме?! – сопна се принц Тамос и удари с края на копието си в земята. Погледна Защитения. – Изпробвахме защитите ти. Аз самият убих дървесен демон със стрелата. Искам още. И другите бойни защити, които си развил, както и да обучиш хората ми. Какво искаш в замяна?

– Няма значение какво иска – намеси се Райнбек. – Хралупарите са мои поданици и няма да плащам за това, което така и така дължат на бръшлянения трон.

– Както изтъкнах пред принц Тамос и лорд Дженсън, ваша Светлост – каза Защитения, – ядроните са истинският ни враг. Няма да откажа защитени оръжия на никого, който ги поиска.

Райнбек изсумтя, а погледът на Тамос доби алчен плам.

– Мога да се посъветвам с Гилдията на защитниците, за да изберем най-добрите сред тях и да ги изпратим в Хралупата, ако негова Светлост пожелае – каза Дженсън. – Може би придружени от дървени войници за охрана?

– Лично ще ги поведа, братко – каза принц Тамос и се обърна към херцога.

Райнбек кимна.

– Така да бъде – рече той.

– А бежанците от Райзън? – попита Защитения. – Ще ги приемете ли?

– В града ми няма място за хиляди бежанци – отвърна Райнбек. – Нека си търсят подслон в околията. Можем да им предложим... какво беше, Дженсън? – попита Райнбек.

– Владетелско убежище – отвърна Дженсън – и защитата на короната за всеки, който се врече във вярност на Анжие.

Райнбек кимна.

Защитения се поклони.

– Това е много щедро, ваша Светлост, но тези хора умират от глад и нямат пукната парӚ. Липсват им неща от първа необходимост. Едва ли в милостта си не бихте могли да предложите повече.

– Така да бъде – отвърна Райнбек. – Имам сърце. Дженсън, какво можем да заделим?

– Ами, ваша Светлост – започна Дженсън, отвори тефтер и прегледа съдържанието му, – бихме могли, разбира се, да опростим на Хралупата пратките дърва, които не успя да достави...

– Разбира се – повтори Райнбек.

– И докато са в Хралупата, вашите владетелски защитници биха могли да използват уменията си, за да защитават бежан-ците през нощта – продължи Дженсън, – същото се отнася и за дървените войници.

– Разбира се, разбира се – съгласи се Райнбек.

Дженсън сви устни.

– Моля, позволете ми да прегледам нещата по-обстойно, ваша Светлост, и ще ви предоставя подробни списъци с наличните ни ресурси.

– Погрижи се за това – каза Райнбек.

Дженсън отново се поклони.

– Както заповядате.

– Ами красианското настъпление? – попита Защитения.

– Досега не съм видял никакво доказателство, че ще има въобще такова, извън твърденията ти – каза Райнбек.

– Ще има – увери го Защитения. – Евджахът го изисква.

– Знаеш прекалено много за пустинните плъхове и езическата им религия – отбеляза Питър. – Лорд Дженсън ни осведоми, че дори си живял с тях.

Защитения кимна.

– Това е така, ваше височество.

– Тогава откъде да знаем пред кого се кланяш? – попита Питър. – Та ти може да си един ядронски вероотстъпник, решил да следва Евджаха. Нощите да ме вземат, ако не ни кажеш кой си и откъде идваш. Как да разберем дали сам не си красианец под всичките тези защити?

Гаред изръмжа, но Защитения вдигна пръст и грамадният дървар се укроти.

– Уверявам ви, случаят не е такъв – каза Защитения. – Верен съм на Теса.

Райнбек се усмихна.

– Докажи го.

Защитения килна глава с любопитство.

– И как да го докажа, ваша Светлост?

– Моят глашатай е по работа из селцата – отвърна Райнбек – и със сигурност не би могъл да пътува бързо като теб. Иди в крепостта Мливари и говори с херцог Юкор. Спомени за пакта.

– Пакт ли, ваше величество? – попита Защитения.

Райнбек погледна Дженсън, който си прочисти гърлото.

– Пактът на Свободните градове – поясни министърът. – През нулевата година, след издигането на първите защитни стени и след като се въдворява някакъв ред в опустошената околност, оцелелите херцози на Теса подписват пакт за ненападение, наречен Пактът на Свободните градове. В него те признават смъртта на краля на Теса и края на рода му и взаимно приемат суверенитета на териториите си. Пактът забранява завземането на чуждите територии и обещава единството на всички градове в борбата срещу враговете им.

– Красианците подписали ли са пакта? – попита Защитения.

Дженсън поклати глава.

– Красия не е част от Теса, така че никога не е била подчинена на пакта. Въпреки това...

Той вдигна ръка, за да спре всякакви по-нататъшни коментари, докато си наместваше очилата на края на носа, и вдигна стар пергамент.

– Точната формулировка гласи: „В случай че суверенната територия на някое от херцогствата бъде заплашена от човешки намерения, задължение на всеки от долуподписаните и техните наследници е да се застъпят единно за заплашената страна“. – Дженсън остави пергамента. – Пактът е формулиран така, за да предотврати всякакви войни между хората, защото след опустошенията от Завръщането сме останали прекалено малко. Затова той все още е обвързващ, независимо дали красианският владетел го е подписал.

– Смятате ли, че и херцог Юкор ще погледне на нещата по този начин? – попита Защитения Дженсън.

– Ти да не си на аудиенция при секретаря ми? – възропта на висок глас Райнбек и привлече всички погледи.

Жонгльорът видя, че херцогът е почервенял и изглежда също толкова гневен, колкото през онази нощ, когато бе хванал тогава седемгодишния Роджър да спи в леглото на една от любимите му курви.

Защитения се поклони.

– Моите извинения, ваша Светлост – каза той. – Не целях да бъда непочтителен.

Райнбек сякаш се укроти от репликата, но отговорът му беше груб.

– Юкор ще се опита да се измъкне от пакта като ядрон, милеещ за пролука в защитите, но без неговата подкрепа Анжие не би могъл да си позволи риска да нападне красианската армия.

– Вие самият бихте ли нарушили пакта? – попита Защитения.

– В пакта пише „да се застъпят единно“! – изръмжа Райнбек. – Сам ли да се бия с пустинните плъхове, та да дам шанс на Юкор да помете и унищожи двете ни отслабени войски и да се провъзгласи за крал?

Защитения дълго време не продума.

– Защо аз, ваша Светлост?

Райнбек изсумтя.

– Не бъди скромен. Всеки жонгльор в Теса пее за теб. Ако пристигането ти в Мливари предизвика поне наполовина такава олелия, каквато се вдигна в Анжие, Юкор няма да има друг избор, освен да признае пакта, особено ако направиш сделката още по-сладка, като добавиш и твоите бойни защити.

– Не бих ги скрил в изгода на политиката – отвърна Защитения.

– Разбира се, че не – каза ухилен Райнбек, – но не е нужно Юкор да го знае, нали тъй?

Роджър се приближи внимателно до Защитения. Кукловод-ските му умения му позволяваха да крещи или шепне думи, без да си мърда устните. Можеше даже да заблуждава хората откъде идва гласът.

– Той се опитва да се отърве от теб – предупреди го той, така че другите да не чуят или забележат.

И да го бе чул, Защитения с нищо не показа това.

– Добре тогава, съгласен съм. Ще ми трябва печатът ви, ваша Светлост, за да няма съмнение, че вие изпращате съобщението.

– Ще имаш всичко, от което се нуждаеш – обеща Райнбек.

* * *

– Ваша Светлост – каза придворната дама, – лорд Дженсън ми нареди да ви уведомя, че аудиенцията на херцога с делегацията от Хралупата на дърваря е към края си.

– Благодаря ти, Ема – отвърна Арейн, без да си прави труда да пита кое как е минало. – Моля те, кажи на лорд Дженсън, че ще се срещнем с тях в приемната, когато си изпием чая.

Ема направи елегантен реверанс и изчезна. Уонда изля през рамо останалото в чашата си и се изправи.

– Няма нужда да бързаме, млада госпожице – увери я Арейн. – Добре им се отразява на мъжете, ако от време на време трябва да почакат някоя жена. Учи ги на търпение.

– Да, гос’ожо – каза Уонда и се поклони.

Херцогинята майка се изправи.

– Ела тук, момиче, дай да те огледам, както трябва – рече тя.

Уонда се приближи и Арейн направи кръг около нея, вглеждайки се в износените ѝ, закърпени дрехи, в грапавите белези по грозноватото ѝ лице, дори се пресегна, за да стисне раменете и ръцете ѝ, както касапин би огледал добитък.

– Виждам защо си избрала да водиш живота на мъж – каза херцогинята майка, – нали си сложена като такъв. Съжаляваш ли, че изпускаш съдба, изпълнена с рокли и червене пред ухажори?

Лийша се изправи, но херцогинята майка вдигна пръст, без дори да се обръща, и Лийша си задържа езика зад зъбите.

Уонда запристъпва от крак на крак неспокойно.

– Не съм го мислила т’ва никога.

Арейн кимна.

– Какво е усещането, момиче, да застанеш редом до мъжете, когато отиват на бой?

Уонда сви рамене.

– Добре ми е, докат’ трепя демони. Те убиха баща ми и мно’о приятели също. Отначало някои от дърварите се държаха различно с нас, жените, опитваха се да ни предпазват от демоните, но ние убиваме колкото тях, а и след като демоните изпонаскачаха на неколцина, докато се опитваха да предпазят някоя жена, а не себе си, бързо им дойде акълът в главите.

– Тук мъжете биха се държали много по-зле – каза Арейн. – След смъртта на мъжа ми трябваше да се откажа от властта, въпреки че най-големият ми син беше идиот, а братята му почти не му отстъпваха. Да пази Създател жена да се възкачи на бръшлянения трон. Винаги съм завиждала малко на Бруна заради начина, по който открито нареждаше на мъжете, но подобни неща тук просто не са приети.

Тя отново огледа Уонда.

– Поне не още – допусна тя. – Изправи се гордо в нощта, момиче, за мен. Изправи се гордо за всяка жена в Анжие и никога не свеждай глава, нито заради мъж, нито заради жена.

– Да, ваша Све’ст – каза Уонда и най-накрая се поклони истински. – Заклевам се в слънцето.

Арейн изсумтя, чукна брадичката си и щракна с пръсти. Взе малката сребърна камбанка на масата и звънна с нея. В същия миг се появи една от нейните придворни дами.

– Викнете веднага шивачката ми – нареди Арейн.

Жената направи реверанс и изприпка нататък, а само след няколко мига пристигна друга жена със своята млада помощница, хванала тефтер с кожена подвързия и паче перо.

– Момичето – каза Арейн и посочи Уонда. – Вземете ѝ мерките. Всичките.

Придворната шивачка кимна, извади няколко канапа, целите във възли, и завика мерките към момичето, което ги записваше в тефтера си. Уонда стоеше неловко, докато жената работеше и местеше крайниците ѝ, сякаш беше кукла, и прокарваше ръце по места, които караха Уонда ужасно да се черви. Белите белези по лицето ѝ станаха още по-очебийни, когато бузите ѝ се изпълниха с цвят.

Шивачката отиде при Арейн и Лийша, щом приключи.

– Предизвикателство си е, ваша Светлост – призна тя. – Момичето е плоско, където при жените има издадености, и е широко там, където една жена е тясна. Може би малко дипли по роклята ще отвлекат вниманието, а едно ветрило би скрило белезите по лицето...

– Аз да не съм тъпачка? – сопна ѝ се Арейн. – По-скоро бих облякла Тамос в рокля, отколкото това момиче!

Жената пребледня и направи реверанс.

– Моите извинения, ваша Светлост – отвърна тя. – Какво точно искахте да направим?

– Все още не знам – каза Арейн. – Убедена съм, че самò ще ми дойде. Сега си върви.

Жената кимна и бързо се изнесе от стаята, следвана плътно от помощничката си.

Арейн се обърна към Лийша, когато двете с Уонда понечиха да си тръгнат.

– С Бруна бяхме страхотни приятелки, миличка, нещо, което беше от огромна полза и за двете ни. Надявам се, че и с теб ще се сприятелим.

Лийша кимна.

– И аз се надявам.