Пустинното копие

Трийсет и трета глава СПАЗЕНО ОБЕЩАНИЕ

333 СЗ ЛЯТО

За к’во са всички тези салове, като има съвсем свестен мост? – попита Рена и посочи безименния сбор от къщурки, прекалено малко, за да се нарекат дори село.

Към всяка миниатюрна колиба имаше и сал до водата, заобиколен от магически символи по колове, забити в брега на Разделящата.

Няколко демона дебнеха наоколо и изпробваха защитите на колибите, но Рена се беше загърнала с магическото си наметало, а Арлен излъчваше такава сила, че му беше напълно достатъчно да изсъсква от време на време и да поглежда ядроните в очите, за да обезсърчи набезите им, докато двамата се разхождаха по брега на реката.

– Търговци, които не искат стражите на моста да им ровят из стоките, понякога си плащат на хора със салове да ги преведат от другата страна на Разделящата – отвърна Арлен. – Обикновено защото пренасят нещо или някого, когото не би трябвало.

– Значи можем да наемем такъв? – попита Рена.

– Бихме могли – каза Арлен, – но това би означавало да чакаме до сутринта и да се оправяме с още слухове. По тия земи не мога и с ръка да замахна, без да цапна някой глупак, убеден, че аз, видиш ли, съм бил Избавителя.

– Не те познават като мен – подсмихна се Рена.

– Ето там – каза Арлен и посочи сал, достатъчно голям, за да побере и Здрачен танцьор.

В брега на реката имаше голяма вдлъбнатина, където салът е бил дърпан и бутан всеки ден. Арлен даде на Рена една от своите древни жълтици.

– Иди да оставиш това пред вратата.

– Защо? – попита Рена. – Новолуние е. Няма да ни види, че го взимаме, а дори да ни чуе, то е ясно като бял ден, че няма да пресече защитите си, за да ни погне.

– Не сме крадци, Рен – каза Арлен. – Контрабандист или не, някой си изкарва прехраната с тоя сал.

Рена кимна, взе монетата и я остави пред прага на колибата.

Арлен огледа сала.

– Няма дори една проклета водна защита!

Той се изплю на брега.

Рена се върна и ритна един от коловете.

– И тея не струват пукната пара. Само тъпият късмет ги пази тия салове.

Арлен поклати глава.

– Не мога да си го обясня, Рен. На десет години всеки в Потока на Тибит знае защитите по-добре от повечето хора от Свободните градове, където ги учат да не дават на никого без разрешително от гилдията да им защити дори един проклет перваз.

– Можеш ли сега да му направиш защити? – попита Рена, кимайки към сала.

Арлен поклати глава.

– Няма да изсъхнат преди утрото.

Рена погледна към водната шир. Дори със защитените си очи не виждаше другия бряг.

– Какво ще стане, ако се опитаме да минем без защити?

– По брега обикновено се крият жабета – отвърна Арлен. – Ако убием първо тях...

Той сви рамене.

– Новолуние е. Няма какво да огрее сала, за да ни видят речните демони, така че по всяка вероятност ще минем дълбокото невредими. А докато стигнем отсрещния бряг, небето вече ще се е развиделило и повечето жабета ще са се върнали в Ядрото.

– Жабета ли? – попита Рена.

– Крайбрежни демони – отвърна Арлен. – Хората им викат жабета, защото приличат на големи водни жаби, само дето са достатъчно големи, за да те изядат тебе, вместо някоя муха. Изскачат от водата, улавят те с език и преглъщайки, те придърпват към себе си. Ако се съпротивляваш много, се гмурват и те удавят.

Рена кимна и извади ножа си. По кокалчетата ѝ имаше чисто нови защити, изрисувани с чернострък.

– И кой е най-добрият начин да убиеш някое?

– С копие – рече Арлен и ѝ подаде такова. – Гледай.

Той се приближи бавно до ръба на реката и изсвирука пискливо. За миг всичко изглеждаше спокойно, но в следващия момент водата край брега избухна и от реката изскочи огромен ядрон със зейнала паст. Той се приземи с набитите си, ципести ходила, отвори рязко уста и изстреля дебелия си слузест език към Защитения.

Ала Арлен беше подготвен и с лекота се отмести встрани. Демонът изкряка и се хвърли съвсем на брега, като с един скок покри около три метра. Пак изстреля езика си към него и Арлен отново направи крачка встрани, но този път го нападна, преди езикът да успее да се прибере. С един бърз, точен замах той промуши гънките дебела кожа по брадичката на създанието, а оттам и мозъка му, и рязко завъртя. Пропукващата магия освети нощта, когато извади копието, и щом демонът падна на земята, Арлен го наръга още веднъж, за да се увери, че е мъртъв.

– Номерът е да ги изкараш на сушата – каза Арлен, като се върна при Рена. – Ако избегнеш първия език, те изскачат на брега, за да пробват отново. Добри скачачи са, но предните им крака нямат обхвата на копието. Можеш да ги промушиш от безопасна дистанция.

– Не звучи много забавно – отбеляза Рена, но хвана копието си, тръгна към водата и се опита да изсвирука.

Тя очакваше да последват няколко секунди пауза, преди да види реакция, ала от водата почти веднага изскочи крайбрежен демон и изстреля езика си към нея от повече от четири метра разстояние. Тя се извъртя от пътя му, но не беше достатъчно бърза и езикът я перна косо, поваляйки я на земята.

Преди да успее да се осъзнае, демонът изскочи от водата, приземи се на брега и опита отново. Тя се претърколи настрани, обаче езикът му я улови за бедрото и бавно започна да я придърпва. Рена остави копието, за да забие нокти в речния бряг, но от това нямаше никаква полза. Устата на ядрона, която беше достатъчно широка, за да я погълне цялата, беше пълна с ред до ред къси, остри зъби.

Рена не му обърна внимание, а вместо това се извъртя към Арлен, който вече тичаше към нея.

– Ти не се меси, Арлен Бейлс! – изръмжа тя и го спря на място.

Беше почти в обсега на демонската паст, когато отново се обърна към чудовището. Ритна нагоре сандала си, след което го запрати със свободния си крак към челюстта на демона и той просветна от магията. Езикът на ядрона се поотпусна, Рена се извъртя и го прободе с ножа си. Когато ядронът се сви, тя се изправи на крака и го промуши в окото. Отскочи назад, за да избегне предсмъртните му гърчове, после бързо вкара ножа си и в другото му око, за да е сигурна, че ще умре.

Обърна се към Арлен, предизвиквайки го да я разкритикува. Той не каза нищо, но на крайчето на устата му личеше едва доловима усмивка, а очите му блестяха.

От колибата се нададоха викове и светлината на газена лампа замъждука в един от прозорците, събуден от врявата.

– Време е да тръгваме – рече Арлен.

* * *

Избраният беше потеглил. Ядронският княз изсъска в безсилието си, но веднага скочи на гърба на мимика си и литна по дирите му.

Беше рисковано да оставя човека жив още един цикъл, но мисловният демон беше решил, че рискът си заслужава, защото така можеше да научи как избраният се е сдобил със силите си, след като го бяха отписали. Избраният избиваше търтеи всяка нощ, но броят на жертвите му беше незначителен, както и този на оръжията, които разпространяваше. Той не беше обединител като опасния на юг.

Ала беше по силите му да стане. Призовеше ли ги, човешките търтеи щяха да се нароят около него и ако това се случеше, вероятно кошерът щеше да се окаже в опасност.

А сега избраният се бе насочил с огромна решителност към човешките развъдници. Ядронският княз беше сигурен, че сега вече избраният ще свика човешките търтеи и ще започне обединяване. Това не биваше да се допуска.

Мисловният демон прекара остатъка от нощта в опити да го проследи. Стигна реката точно преди изгрев и изсъска, щом видя плячката си. Сега не можеше нищо да се направи, тъй като скоро щеше да се съмне, но на следващата нощ щеше да ги намери бързо.

Мимикът се приземи леко на речния бряг и се наведе ниско, така че ядронският принц да слезе. Щом започнаха да се дематериализират, мимикът заръмжа меко, усещайки нетърпението на господаря си да убие плячката.

* * *

На сутринта Рена и Арлен продължиха на кон, а след няколко часа подминаха разклонение, където имаше стар пътепоказател.

– Няма ли да спрем в градчето? – попита Рена.

Арлен я погледна.

– Ти можеш да четеш?

– Разбира се, че не – отвърна Рена. – Не ми е нужно да чета, за да знам какво значи табела на пътя.

– Имаш право – отбеляза Арлен и тя усети, че се е ухилил под качулката си. – С’а не мога да си губя времето в други градчета. Трябва веднага да стигна до Хралупата.

– Защо? – попита Рена.

Арлен се вгледа в нея за миг, размишлявайки.

– Една приятелка се е насадила където не трябва – каза той накрая – и аз си мисля, че съвсем не съм невинен за тая работа, след като отсъствах толкова дълго.

Рена се почувства, сякаш студена ръка сграбчи сърцето ѝ.

– Каква приятелка? Коя е тя?

– Лийша Пейпър – отвърна той. – Билкарка от Хралупата на Избавителя.

Рена преглътна.

– Хубава ли е?

Тя се наруга веднага щом думите излязоха от устата ѝ.

Арлен се обърна назад и я погледна едновременно подразнено и развеселено.

– Защо пак се чувствам, сякаш сме на по десет лета?

Рена се усмихна.

– Защото аз не съм от тези, които гледат на теб като на Избавител. Те не са виждали физиономията, която направи, когато с Бени си чукнахте зъбите на сеновала.

– Твоята целувка беше по-хубава – призна Арлен.

Тя го стисна по-силно за кръста, но той се размърда с неудобство и продължи:

– Скоро ще излезем от пътя. Напоследък срещаме прекалено много хора. Знам пътека, която ще ни отведе до едно от скривалищата ми за нови оръжия и провизии. Оттам можем да прегазим Анжиерската река и след няколко нощи ще сме в Хралупата.

Рена кимна и преглътна прозявката си. Беше се почувствала заредена с енергия, след като уби крайбрежния демон, но както винаги, тази придобита сила си бе отишла със зората. Задряма на седлото, докато Арлен не я побутна внимателно, за да се събуди.

– Най-добре да слезеш и да си сложиш наметалото – посъветва я той. – Стъмва се, а имаме да повървим още няколко часа, преди да стигнем скривалището ми.

Рена кимна и той спря коня. Намираха се насред слабо залесена гориста местност с високи иглолистни дървета, които бяха достатъчно раздалечени, за да могат да вървят между тях от двете страни на Здрачен танцьор. Тя слезе от седлото, а сандалите ѝ изхрущяха на горската настилка.

Бръкна в чантата си и извади защитеното наметало.

– Мразя да го нося т’ва нещо.

– Не ми дреме какво мразиш – каза Арлен. – От тази страна на Разделящата демоните са по-нагъсто. Има повече градове и останки и те ги привличат. Короните на дърветата наоколо гъмжат от дървеняци, които като се залюлеят от клон на клон, накрая ти скачат отгоре.

Рена погледна изведнъж нагоре, очаквайки в същия момент към нея да долети демон, но, разбира се, те още не се бяха надигнали. Слънцето едва залязваше.

Докато сенките растяха, Рена наблюдаваше как мъглата бавно извира от стелещите се иглички и шишарки, покриващи земята между дърветата. Тя се увиваше около стъблата на дърветата като пушек от комин.

– Какво правят? – попита тя.

– Някои предпочитат да се материализират горе по дърветата, далече от погледа, за да не видиш, че идват – отвърна Арлен. – Обикновено изчакват да минеш и ти се мятат на гърба.

Рена се сети за каменния демон, който беше убила по подобен начин, загърна се още по-внимателно със защитеното си наметало и зашари с поглед към небето във всички посоки.

– Пред нас има един – каза Арлен. – Гледай внимателно.

Той ѝ остави поводите на Здрачен танцьор и мина няколко крачки напред.

– Няма ли да си свалиш робата? – попита Рена, но Арлен поклати глава.

– Ще ти покажа един номер – каза той. – Даже не ти трябва защитена кожа, ако го направиш както трябва.

Рена кимна и загледа с интерес. Повървяха още малко и тогава, както Защитения беше предвидил, отгоре се чу шумолене и демон с кожа като кора се спусна от дърветата право към гърба на Арлен.

Но Арлен беше подготвен. Извъртя се и наведе глава под едната от падащите мишници на демона, а свободната си ръка сложи около врата на ядрона изотзад и го сграбчи под муцуната. Обърна се с рязко завъртане и остави само силата от падането на демона да му счупи врата.

– Мила светлина – ахна Рена.

– Има няколко начина да го направиш – каза Арлен и бръкна със защитен пръст в окото на демона, за да подсигури смъртта, – но принципът си остава същият. Шарусахк ни учи да използваме силата им срещу тях самите, както правят защитите. Така са оцелели красианците през последните векове, докато са водели алагай’шарак всяка нощ.

– Като са такива майстори в избиването на демони, що ги мразиш толкова много? – попита Рена.

– Не мразя красианците – отвърна Арлен и спря за миг. – Поне не всичките. Но начина им на живот, това, че всички, които не са мъже и воини, трябва да им робуват... Не е редно. Особено като насилват с края на копията си тесанците да приемат същите обичаи.

– Какво са тесанци? – попита Рена.

Арлен я погледна изненадано.

– Ние. Всичките Свободни градове. Мойта цел е да останат свободни.

* * *

Избраният бе изминал голямо разстояние, докато ядронският княз изчакваше нощта в Ядрото, но мимикът му действа бързо и не след дълго мисловният демон зърна плячката си да разхожда своя кон насред рехава горичка. Мисловният демон закръжи над него и се загледа в дървесните търтеи, които нападаха човека. Избраният ги убиваше бързо и умело, почти без да забавя крачка.

Черепът на мисловния демон затуптя, мимикът се наклони и се спусна между дърветата, а крилете му се стопиха, докато той придобиваше формата на огромен дървесен демон. Хвана се за дебел клон, преди да паднат съвсем ниско, като с лекота премина от спускане към придвижване напред. Спокойно се прехвърляше от клон на клон, запазвайки мисълта си.

Спряха на възвишение, откъдето виждаха добре как избраният приближава. От женската нямаше и следа, въпреки че мисловният демон не помнеше следите ѝ да са прекъсвали някъде. Подуши въздуха, усети вкуса ѝ. Била е наоколо, и то съвсем скоро, но сега не я усещаше.

Жалко. Тя щеше да му бъде от полза срещу избрания, а умът ѝ беше апетитно празен, но овкусен с бесен гняв. Прекрасно блюдо, което си заслужаваше диренето, след като умът на избрания бъде също така изяден.

* * *

– Отпреде има още един дървеняк – въздъхна Защитения, когато едва ли не осмият демон само за този час се спусна към тях.

Беше по-едър от повечето, почти прекалено едър, за да го издържат клоните. Приличаше по-скоро на каменен демон.

– Може ли аз да се пробвам с този? – попита Рена.

Защитения поклати глава. Погледна назад към нея, но му трябваше миг, за да я види. Защитеното наметало все още го замайваше и се изплъзваше лесно от погледа му, ако не се съсредоточеше.

– Трябва да поспиш, когато стигнем скривалището – каза той, – а това няма да стане, ако бъкаш от магия.

– Ами ти? – попита Рена.

– Тази нощ имам да защитавам. Ще спя, като се върнем в Хралупата – каза той, наблюдавайки демона с крайчеца на окото си, за да види къде ще застане в засада.

Но дървесният демон не ги изчака да отминат, а насъбра инерция и се хвърли право към него. Ходът му беше неочакван, но на Защитения все пак му остана достатъчно време да залегне настрани. Той посегна към водещия нокът на демона, за да го извърти и да обърне силата на чудовището срещу самото него.

Явно обаче не бе преценил добре дължината на крайниците на демона, защото по някакъв начин изпусна ноктестия крайник, който го сграбчи за крака под робата и го събори. И двамата паднаха тежко на земята, а ядронът се претърколи настрана и се изправи лице в лице срещу Защитения.

Те се взряха един в друг и Защитения веднага разбра, че в този демон има нещо особено. Ядронът започна да го обикаля търпеливо, изчаквайки удобен момент. Няколко пъти Защитения сведе поглед или се правеше, че се обръща, за да го подкани да атакува, но ядронът не се хвана на въдицата и продължи да го гледа съсредоточено.

– Умник – зачуди се Защитения.

– Искаш ли помощ? – попита Рена и посегна към ножа си.

Защитения се засмя.

– По-скоро Ядрото ще замръзне, отколкото на мен да ми притрябва помощ за един дървесен демон.

Той посегна надолу, за да разгърне робата си.

Ядронът изръмжа и му се нахвърли, преди Арлен да успее да си развърже дрехата, като го повали на земята. Защитения падна по гръб и му вкара по-силен ритник дори от тези на Здрачен танцьор, но ръцете на демона се превърнаха в пипалата на езерен демон и се увиха здраво около него. Забиха се с острата си, назъбена повърхност, докато смукалца залепнаха по робата му и я задържаха намясто, покривайки защитите му. Пастта на демона зейна пред погледа на Защитения и израсна като на крайбрежен демон – достатъчно голяма, за да погълне цялата му глава с раменете.

Защитения рязко наведе глава напред и блъсна долната челюст на демона с ударната защита на темето си. Тя присветна и демонът зави, щом му се строшиха няколко зъба, ала в устата му имаше още стотици и ядронът не отпусна хватката си. При атаката си Защитения бе издишал изведнъж и сега осъзна, че не може да си поеме отново дъх.

С последната глътка въздух в дробовете си Защитения изсвирука пронизително и в същия момент Здрачен танцьор тръсна могъщата си глава, изтръгвайки юздите от ръцете на Рена, и се спусна към битката с рогата напред. Те пронизаха рамото на ядрона с експлозия от сукървица и магия и чудовището запищя от болка, като най-накрая поотпусна захвата си. Защитения се претърколи настрана и задиша трескаво.

Ядронът се измъкна полувтечнен от рогата на Здрачен танцьор и израсна отново, а бронята му се променяше по форма и цвят, докато накрая той се превърна в каменен демон. Замахна с опакото на ръката си към жребеца, без да изпуска Защитения от поглед.

Дори без бронята и дисагите Здрачен танцьор тежеше почти тон, но мощният демон все пак го запрати във въздуха. Животното се удари в едно дърво и Защитения не можа да разбере дали чу пропукване от ствола, или от гръбнака на коня.

– Танцьор! – извика Защитения, разкъса робата си и се хвърли към демона.

Рена изтича да се погрижи за коня.

Ударите на Защитения караха ядрона да се олюлява и той заотстъпва назад под атаката, но раната от рогата на Здрачен танцьор вече бе зараснала, а юмруците и ритниците на Защитения, изглежда, нямаха дълготраен ефект. Кожата около ударените обгорени места започваше да пулсира и те зарастваха мигновено.

Той повали демона на една ръка, но чудовището заби огромните си нокти в земята и го замери с голяма буца кал и мокри листа. Защитения нямаше възможност да я избегне и я пое с цяло тяло. Бързо се изправи на крака и зачетка мръсотията от себе си, но знаеше, че там, където не я махнеше, защитите му ще са отслабени, ако въобще действат.

Ала раните на Защитения не бяха по-сериозни от тези на ядрона и той определено нямаше да позволи на мощния демон да му се изплъзне. Двамата отново започнаха да обикалят и да ръмжат, оголили зъби. Едната ръка на демона се превърна в половин дузина пипала, всяко от които беше по три метра и завършваше с остър рог.

– Нощите да ме вземат, от кой кът на Ядрото си се пръкнал пък ти? – попита Защитения.

Мимикът не отговори, а замахна с новите си крайници.

Защитения залегна настрани, претърколи се и се изправи с отскок, за да влезе в обхвата на демона. В бронята на ядрона тъкмо под мишницата имаше пролука между плочките и Арлен вкара точно там вкоравените си пръсти, изрисувани с пронизващи защити, в опит да достигне някой жизненоважен орган, който да причини трайна повреда.

Ядронът закрещя и се запревива, а кожата му се разтопи около ръката на боеца. Едва тогава, когато влезе в досег с ядрона, докато променяше формата си, Арлен разбра какво правеше чудовището. Дематериализираше се и се формираше отново, точно като него или като който и да било ядрон дори. Този просто приемаше различни форми. Щом осъзна това, в ума на Защитения изскочиха хиляди възможности, прекалено много, за да ги обмисли дори. Той отмахна прозрението, като че ли беше досадна муха, и се съсредоточи върху врага си, замахвайки отново.

В онази част от секундата, когато демонът преминаваше от една форма в друга, Защитения също се дематериализира и се смеси леко с чудовището, за да му попречи да се втвърди отново. Все тъй усещаше ядрона като твърдо тяло, но писъкът на Рена прозвуча, сякаш идваше от километър разстояние. Защитения знаеше, как ѝ изглежда всичко това – как и двамата избледняваха като духове, но нямаше какво друго да направи.

Веднъж вече се беше борил с демон по този начин и беше наясно, че в това състояние силата и защитите бяха безсмислени. Само волята определяше победителя, а Защитения знаеше, че неговата е по-силна от тази на всеки демон.

Захвана се за самите молекули на мимика и им попречи да се съберат и да направят едно цяло, а те последваха волята му като овчици. Той усети внезапния страх у демона и му отвърна с гняв и ярост, и така надделя над волята му, както родител би надделял над непослушно малко дете.

Но щом усети как волята на демона се пречупва, друга воля го досегна, а тя беше хиляди пъти по-силна.

* * *

Ядронският княз се държеше за висок клон над битката, но умът му се движеше зад очите на мимика и наставляваше слугата по време на боя.

Ако беше изправен пред някой друг противник, победата щеше да е бърза, защото мисловният демон можеше просто да разчете мислите на врага си и да парира атаки още преди да са направени. Но мислите на човешкия ум бяха защитени и демонът остана сляп за намеренията на боеца. Мимикът все пак щеше да надделее, но тогава човекът стори нещо, което дори мисловният демон не можеше да предвиди.

Дематериализира се.

Ядронският княз никога не бе виждал подобно нещо, не си бе представял дори, че е възможно за същество от повърхността. За миг го прониза страх при мисълта за силата на човека.

Но само за миг, защото в мига, в който човекът пречупи волята на мимика, ядронският княз успя да достигне до съзнанието му. Защитите нямаха сила в междинното състояние. И новоизлюпените князе го знаеха. Избраният бе направил грешката да се открие за нападение.

Мисловният демон замахна, преди човекът да се осъзнае след изненадата си, и тогава най-накрая ядронът опозна своя противник, гмурвайки се в реката на спомените му. Човекът се ужаси от нахлуването, но не можеше да го спре. Безсилният му гняв беше опияняващ.

Ала ето че избраният отново го изненада. По-низшо създание би изгубило кураж, но човекът остави спомените си напълно уязвими и хвърли волята си към собственото русло на демона, към самата му същност. Човекът проби защитите на мисловния демон, който не беше подготвен за такава ярост, и те се свързаха само за миг, докато ядронът успя да овладее волята си и да прекъсне връзката.

Веднага щом съзнанието му се освободи, избраният се завърна в твърдата си форма и накара мимика да стори същото.

– Рена! – извика човекът и ето че ядронският княз видя как въздухът стана на вълни, а женската се появи сякаш от нищото и прободе мимика със защитения си нож.

Мисловният демон пренебрегна воя на мимика, за да огледа по-обстойно деформацията на въздуха около женската и дрехата, която се вееше зад нея, докато тя промушваше другия демон. Защитите се бяха оказали силни, щом я бяха скрили дори от погледа на княз.

В момента, в който избраният се материализира, умствените му защити се възвърнаха, обаче той загуби контрол над мимика. Мисловният демон накара слугата си да отблъсне човешкия ум, а после да се нахвърли върху женската, да отскубне наметалото ѝ и да я повали на земята, при което двамата се претърколиха.

Когато избраният се изправи, пред него стояха две женски в бойна поза, като двете бяха идентични по вид и движения. Мисловният демон свърза мислите им, така че мимикът да я копира изцяло, а после отпусна ноктите, които го придържаха към ствола на дървото. Пристъпи напред във въздуха и се понесе към земята нежно като падащ лист.

* * *

Защитения премига, като видя две Рени Танър пред себе си, еднакви във всяко едно отношение, чак до избледнелите в различна степен петна от чернострък по кожата им. Погледнаха го с еднакви очи, носеха еднакви изпокъсани дрехи, носеха еднакъв нож. Дори магията, която излъчваха, изглеждаше еднаква.

Той изтича при Здрачен танцьор, принуждавайки се да пренебрегне затрудненото дишане на коня, взе големия си лък и го зареди със стрела. Поколеба се към коя да го насочи.

– Арлен, тя е демонът! – извикаха едновременно двете Рени и се посочиха една друга.

Спогледаха се стъписано и пак се обърнаха към него.

– Арлен Бейлс – казаха те и сложиха ръце на ханша си, както Рена правеше в яда си, – не ми казвай, че не можеш да ме различиш от ядрон!

Защитения погледна и двете и сви рамене извинително. Два чифта идентични кафяви очи го изгледаха свирепо.

Той се намръщи.

– Защо трябваше да играя на цунки оная вечер?

И двете Ренита сякаш грейнаха при този въпрос.

– Загуби на убежище – рекоха те едновременно и отново се спогледаха с ужас.

Защитения се съсредоточи и погледна двете едновременно.

– Как загубих?

Ренитата се поколебаха и го погледнаха.

– Бени те измами – признаха те.

Очите им добиха убийствен плам, двете отново се обърнаха една срещу друга и вдигнаха ножовете.

– Спри! – каза Защитения и вдигна лъка си. – Дай ми минутка.

Двете му хвърлиха по един раздразнен поглед.

– Ядрото да го вземе, Арлен, просто ме остави да убия проклетото нещо и да се свършва вече!

– Не можеш да му се опреш, Рен – каза Защитения и двете жени отново го погледнаха яростно.

– Истинската Рена щеше да се вслуша в думите ми – допълни той.

Жените отметнаха назад глави и се засмяха на думите му, но не понечиха да се нападнат. Защитения кимна.

– Защо не се покажеш? – извика той в нощта. – Знам, че си там! Този променящ се демон няма акъла да се справи сам!

От едната му страна се чу шумолене и изникна демон. Беше дребен и тънък, с грамадна глава и издължена, буцеста горна част на черепа. Очите му бяха огромни и черни, демонът се озъби с единствения си ред остри зъби. Ноктите на изящните му пръс-ти бяха като лакирания маникюр на анжиерска дама.

– Чудех се аз кога ще се сблъскам с някой от вас, копелета – каза Защитения. Той чукна по голямата защита, татуирана в средата на челото му. – Защитих се специално за този случай.

Демонът накриви глава и го огледа внимателно. Двете Рени се вцепениха до него.

– Умът ти може и да е защитен, но този на женската не е – изрекоха двете едновременно, докато демонът продължаваше да го гледа. – Можем да я убием, когато си пожелаем.

Защитения дръпна стрелата и я пусна веднага, но демонът изписа бързо заклинание във въздуха, магията присветна и стрелата стана на пепел, преди да го уцели. Извади нова стрела към ухото си, но от това сякаш нямаше никаква полза срещу този нов демон. Свали лъка си и отпусна тетивата.

– Какво искаш? – попита той настойчиво.

– Какво иска кончето ти от насекомите, които мачка с опашка? – попитаха двете Рени. – Ти си малко по-труден за смачкване, нищо повече.

Защитения се озъби.

– Ела се пробвай.

Но двете Рени поклатиха глави.

– Когато му дойде времето. Нямаш търтеи, които да те защитят, а аз имам много. Скоро ще отворя черепа ти и ще погълна ума ти, но ще ми направи огромно удоволствие, ако първо те погледам как се пазариш за женската.

– Каза, че нямам нищо, което искаш – каза Защитения.

– Така е – съгласиха се двете Рени. – Но ако се откажеш от нещо, което би искал да остане в тайна, ще изпиташ болка, а тя ще подслади ястието, което ще си направим от ума ти.

Защитения присви очи.

– Откъде научи за нас? – попитаха двете Рени.

Защитения ги погледна, а после пак се обърна към мисловния демон.

– Защо да ти казвам? Не можеш да го измъкнеш от главата ми, а тя не знае.

Двете Рени се усмихнаха.

– Вие, хората, сте слаби, когато става въпрос за женските ви. Предците ви бяха внимателно развъдени, за да притежават този недостатък. Кажи ни или тя ще умре.

Докато говореха, двете жени вдигнаха еднаквите си защитени ножове, приближиха се една към друга и всяка притисна острието си към гърлото на своята съперница.

Защитения вдигна лъка си и се поколеба към коя да го насочи.

– Мога да убия едната. Имам петдесет процента шанс да унищожа двойницата.

Жените свиха рамене.

– Тя е само един търтей. Женската обаче има огромно значение за теб. Наистина ще страдаш, ако умре.

– Огромно значение ли? – попитаха двете Рени и Защитения се обърна изцяло към тях.

В очите им прозираше страх и отчаяние.

– Съжалявам, Рен – рече Защитения. – Не исках да става така. Предупредих те.

И двете Рени кимнаха.

– Знам. Не си виновен ти.

Защитения вдигна лъка към тях.

– Този път няма да мога да те спася, Рен – каза той и преглътна буцата в гърлото си. – Нямаше да мога, дори да знаех коя от двете си ти.

Рена се сдържа да не изхлипа, а той почти усещаше насладата на мисловния демон.

– Затова ще трябва да бъдеш силна и да се спасиш – продължи той. – Щото т’ва чудовище е самото лице на злото и аз няма да му дам да ми се изплъзне.

Мисловният демон замръзна, щом осъзна смисъла на думите му, но закъсня със секунда, тъй като Защитения вече беше захвърлил лъка си и се метна срещу него, изминавайки светкавично разстоянието помежду им. Преди князът да успее да нареди на Рена и на мимика да се избият един друг, изрисуваният юмрук на Защитения фрасна закръглената глава на ядронския княз с магически взрив.

Силата на удара запрати тънкия демон на няколко метра от тях, той се приземи по гръб и изсъска гневно. Черепът му запулсира и въпреки че туптенето на ядрона беше безопасно за Защитения, той усети мощта му.

Мимикът зад него изпищя, но боецът го игнорира и отново се нахвърли върху мисловния демон, като го прикова към земята и започна да го налага с тежки юмруци. Всяка рана зарастваше моментално, но Защитения не се предаде, решил да го държи в несвяст, докато намери начин да го убие. Ако се дематериализираше, Защитения вече беше готов да премери волята си с неговата.

Но мисловният демон се запази цял, може би именно заради страха си от подобно развитие. С всеки удар се замайваше все повече и повече, а възстановяването му се забавяше с частица от секундата. Защитения се извъртя зад демона и му направи задушаваща хватка от шарусахк, а заклинанията за натиск под лакътя му започнаха да се стоплят, докато лумтяха по врата на ядрона, набирайки сила. Всичко щеше да приключи след броени секунди.

Ала тогава в него се блъсна въздушен демон, който прекрати хватката и ги събори встрани един от друг. Защитения се претърколи върху въздушния демон и го удари здраво в гърлото, зашеметявайки го, но дървесен демон се спусна към него от клоните, преди да успее да довърши предишния. Последваха го още няколко.

* * *

Мисловният демон усети как връзката му с мимика се разкъсва в момента, в който шокът от удара на избрания избухна в черепа му. Досега не беше изпитвал подобна болка. През десетките хиляди години от излюпването му насам никое създание не бе дръзвало да удари ядронския княз. Беше немислимо.

Демонът падна тежко на земята и веднага изпрати бедствен сигнал. Търтеи от всички посоки щяха да се отзоват. Мимикът му отвърна с рев, но не успя да дойде. Човекът скочи върху мис-ловния демон и го заудря със защитите си.

Тъй като беше свикнал да се бие чрез мимика си, мисловният демон не бе подготвен за болката и зашеметяването от физическата битка. Човекът не му оставяше никакво време да се възстанови и князът се оказа беззащитен срещу примитивната хватка на избрания. Защитите му се задействаха и засмукаха магията на княза, превръщайки я в болка.

Това можеше и да бъде краят, но накрая се отзова въздушен търтей, блъсна се в избрания и прекрати хватката му. Последваха го и други търтеи, нароили се да защитят ядронския княз. Веднага щом падна на земята, мисловният демон заздрави раните си и засъска, яростен, че са го нападнали. Изпрати нов сигнал с идеята да зарине избрания с търтеи. Усещаше, че наоколо има десетки, които тичаха, за да се включат в схватката, но поради някаква странна причина мимика го нямаше.

Човекът размята дървесните търтеи от пътя си и отново се спусна към ядронския княз, обаче този път той беше готов – изписа защита и от нея изригна въздушна струя към избрания, която го запрати като юмрук в другия край на сечището. Докато се изправи, отново го наобиколиха дървесни търтеи. Мисловният демон им даде заповед и те тръгнаха да кършат клони от дърветата за оръжия, за да преодолеят и без това окаляните забранителни защити по кожата на човека.

* * *

Достатъчно ужасно ѝ беше, че някой копира думите и действията ѝ, но Рена изпита истинско отвращение, когато мисловният демон се изправи, за да поеме контрол над гласа ѝ. Тогава тя осъзна, че едва ли не се е криел в нея през цялото време и сякаш пътникът внезапно хващаше юздите на каручката.

Насилието беше потресаващо, по-лошо от всичко, което Харл ѝ бе причинявал някога. По-лошо от външния нужник, по-лошо от връзване за стълб за нощта. Тя усещаше как демонът се рови в мислите ѝ като полевка и отмъква най-скъпите ѝ лични спомени, за да ги използва срещу Арлен.

Тази мисъл я изпълни с гняв и тя усети колко удовлетворен остана мисловният демон от реакцията ѝ. И преди съм те имал – прошепна той в мислите ѝ. – Много пъти.

Рена погледна Арлен и се отчая, щом видя примирението в очите му. Тя си беше представяла, че притежава силата да върви по неговия път. Че е способна на всичко, на което и той. Но сега тази лъжа беше разобличена. Единственото, на което беше способна, бе да застраши живота му.

Тя се сдържа да не изхлипа и се опита да вдигне ножа, за да го вкара в собственото си гърло, но мисловният демон управляваше тялото ѝ, както жонгльор марионетка, и тя не можеше да направи нищо против волята му. Дори Арлен да я разпознаеше и да успееше по някакъв начин да убие мимика, мисловният демон можеше със същата лекота да накара нея да го промуши в сърцето. Тя искаше да го предупреди, но думите ѝ отказваха да дойдат.

Но тогава погледът на Арлен се промени, сякаш бе стигнал до някакво решение, и той се взря в нея с доверие, каквото никой досега не ѝ беше показвал.

– Ще трябва да бъдеш силна и да се спасиш – рече той. – Щото т’ва чудовище е самото лице на злото и аз няма да му дам да ми се изплъзне.

При този поглед страхът ѝ се изпари, а очите ѝ добиха твърдост. Тя кимна и усети внезапното сепване на мисловния демон, осъзнал думите на Арлен в същия миг, в който и тя. Ядронът се опита да реагира, но не беше достатъчно бърз и Арлен му удари такъв юмрук в лицето, че нощта се озари от магията.

Присъствието на демона в ума ѝ се изпари и Рена остана зашеметена и неориентирана. Погледна мимика, който все още заемаше нейната форма, и видя, че и той залита, откъснат от разума си.

Рена стисна ножа на баща си, изръмжа и се хвърли към създанието, забивайки острието си в голия му корем. Обгърна го със свободната си ръка и го притисна към себе си, а в същия момент се задействаха защитите от чернострък по кожата ѝ. Магията разтресе мускулите ѝ и я изпълни със сила, а тя изтласка ножа нагоре и разпори създанието от пъпа до гърлото.

Макар тялото на мимика да изглеждаше досущ като нейното, черната, смрадлива сукървица, която бликна от раната, не приличаше на нищо от земния свят.

Тя го погледна в лицето, същото лице, което беше виждала хиляди пъти по повърхността на водата. Рена едва не заплака заради болката и объркването в собствените си очи, но в следващия момент лицето се озъби като куче, чиито зъби се удължиха, докато то съскаше.

Рена се извъртя, щом мимикът ѝ се нахвърли, и обърна енергията му срещу самия него, както Арлен я бе учил. Хвана гъстата му плитка със свободната си ръка, докато подминаваше, и я дръпна рязко, оголвайки тила му, преди да падне. Този ход даде такава сила на завъртането и засилването ѝ, че ножът ѝ премина с лекота през гърлото му.

И с това битката приключи. Тялото на демона се строполи безжизнено на земята, а Рена се озова със собствената си глава в ръка да гледа забелените си очи и черната сукървица, която капеше от врата. Тя си пое въздух, като че ли за пръв път от часове насам.

Вдигна поглед в очакване да види мъртвия мисловен демон в краката на Арлен, но вместо това видя боеца, заобиколен от дървесни демони с клони в ръцете, и мисловния демон, който отстъпваше назад. Ядроните все още не я бяха забелязали, тъй като се бяха съсредоточили изцяло върху Арлен.

Рена се огледа, пусна главата на земята и грабна защитеното си наметало. Мимикът беше скъсал връзките около яката, но иначе дрехата беше непокътната. Рена прибра ножа в канията си, наметна се с плаща, вдигна качулката и се опита с две ръце да я захване отвътре.

Изправи се внимателно и тръгна към бойното поле с бавни, равномерни крачки, за да не наруши връзката между защитите. Дървесен демон удари Арлен през раменете, докато тя се приближаваше. Той извика, падна на земята и изплю кръв. Другите демони последваха примера на първия и Арлен се затъркаля отчаяно в опит да избегне напора им, но само с частичен успех.

Тя не искаше нищо друго, освен да му се притече на помощ, но в душата си знаеше, че той не би искал от нея да го стори. Мисловният демон отново бе застанал смело, без да се опитва да избяга. Би дала животите и на двама им с Арлен, само и само да можеше да покаже слънцето на принца.

* * *

Защитения усети как ребрата му се трошат, щом клонът го повали на земята. Изхрачи в калта гнусна смес от жлъчка и кръв.

Преди да успее да се съвземе, го засегна друг клон. Той се претърколи, за да избегне третия и четвъртия, но не можа да се изправи на крака, а петият го удари право в лицето, като разкъса кожата му и измъкна едното му око, което увисна на нерва си. Звукът от удара отекна в главата му и заглуши всичко останало.

Със здравото си око погледна напред и видя как няколко демона замахват едновременно с клони. За миг реши, че е настъпил сетният му час, но след части от секундата се осъзна и се наруга, че си мисли глупости.

Когато клоните връхлетяха надолу, удариха единствено мъгла. Защитения се шмугна в земята от средата на горичката и се материализира отново с напълно излекувани рани зад един от дървесните демони. Ритна крака на дървесен демон, хвана го за рогата и при падането му използва тежестта му, за да го преобърне и да му счупи врата. Хвърли се срещу следващия демон и вкара палци в очите му. Трети демон замахна с клон към него, но Защитения отново се дематериализира и ядронът уцели единствено ослепелия си събрат. Арлен се съедини пак, заби вкоравените си пръсти в пролука в бронята на нападналия го ядрон и пръсна сърцето му като печен кестен.

Защитения си знаеше, че никое смъртоносно оръжие не би могло да го нарани, стига да го видеше, че се задава, но сега осъзна, че силата му не се изчерпваше дотук. Всичко, което не го убиеше или не му отрежеше крайник, щеше да зарасне на мига. Ядроните наоколо вече не бяха нищо повече от мушици, които да плесне, за да ги разкара от пътя си. Нямаха достатъчно акъл, за да включат дематериализирането в тактиката си, а мисловният демон едва ли би го направил чрез тях, за да не би да срещне волята на Арлен на онова друго ниво.

Защитения изостави другите дървесни демони и тръгна през тях като призрак, добивайки твърда форма единствено там, където пътят към ядронския княз беше чист. Погледна демона и изведнъж усети замайване. Увереността, която го бе изпълвала миг по-рано, се изпари, щом осъзна, че едва сега открива сили, за които демонът е знаел от хиляди години. Чудовището оголи зъбите си и вдигна нокът, за да изпише защита във въздуха.

В този миг обаче от гърдите му изскочи върхът на острие, лумнало от магия. Замайването на Арлен изчезна, щом наметалото на Рена се свлече от гърба ѝ и той я видя, обгърнала врата на демона със свободната си ръка, докато допирните защити по ножа ѝ набираха мощ.

Ядронският княз изпищя от изненада и болка, а Защитения не се поколеба и го нападна със здрави юмруци, за да го задържи извън равновесие. Рена пусна ножа си и замахна с огърлицата от речни камъчета като с камшик, захващайки врата му. Защитите лумнаха, а мисловният демон отвори уста, сякаш за да изкрещи, но от нея не излезе никакъв звук. Вместо това горната част на черепа му запулсира, а тътенът удари Защитения като бурен вятър и го повали на земята.

Рена май не забелязваше ефекта, ала из гората и като че ли на километри наоколо демони започнаха да надават предсмъртни викове. Въздушен демон падна от небето, като отнесе няколко клона по пътя си и се стовари мъртъв върху горската настилка. Нападателните дървесни демони също се свлякоха на земята, умъртвени от телепатичния писък на принца.

И в този миг мисловният демон избяга.

* * *

Ядронският княз никога не бе изпитвал страх. Не бе изпитвал болка. Той беше над тези неща, вкусвайки ги косвено чрез умовете на своите търтеи или на своите жертви – деликатеси, на които се бе наслаждавал.

Но в смъртта на мимика му или в острието в гърдите му нямаше нищо косвено. Нито пък в задушаващата връв около врата му или в ударите, които му попречиха да наложи силата си. Князът пищеше и същевременно усещаше как умовете на търтеите наоколо изгарят от болка.

Избраният се разсея за миг, а ядронският княз се възползва от възможността, дематериализира се и избяга в Ядрото. Там щеше да се свърже с друг мимик и да възстанови силите си за следващия цикъл, когато щеше да се завърне с войска от търтеи, невиждана по земната повърхност от хилядолетия.

* * *

Рена изпищя, Защитения се завъртя назад и видя, че мисловният демон се разтапя в ръцете ѝ, става на пӚра и се всмуква надолу по близка пътека към Ядрото.

Арлен го последва инстинктивно.

– Арлен, недей! – извика Рена, но зовът ѝ бе далечен.

Пътеката към Ядрото беше като да газиш река срещу течението в пълен мрак. Той усещаше пътя, зрението не играеше никаква роля при достигането до Ядрото. Просто чувстваше магическия поток, който извираше от центъра на света, и го последва обратно към източника. Защитения бе съсредоточил волята си върху злокобната поквара на ядронския принц пред него и двамата сякаш се състезаваха километри наред, преди Арлен да се приближи достатъчно, за да сграбчи врага си.

Нямаше ръце, с които да го хване, но със силата на ума си накара своята същина да се лепне за демона и като двама мъже, които издишваха дим в един и същи облак, те се смесиха и волите им влязоха в битка.

Защитения бе очаквал тази на демона да е отслабнала, но дори сега тя беше не по-малко силна и двамата задраха по умовете си, ръгайки пръсти във всяка възможна и по-чувствителна пролука. Ядронският княз призова срещу Защитения всичките му провали и му се подигра за съдбата, на която бе обрекъл Рена, или която бе навлякъл на райзънците. Подразни го с образа на Джардир, който насилва горката невинна Лийша.

Всичко това беше почти непоносимо, но в болката си Защитения се разгневи и проби защитите на мисловния демон. В този момент той зърна за миг Ядрото, място, където царуваше вечен мрак, а сиянието на магията го озаряваше по-силно, отколкото слънцето пустинята.

Волята на демона веднага отстъпи, прекратявайки нападението, за да опази собствените си мисли. Защитения усети изгодното положение и засили атаката си. Ядронският княз изпищя в ума му, когато боецът научи за Кошера.

Защитения щеше да го надвие още тогава, ако образът, който се яви в съзнанието му, не беше толкова ужасяващ. Демоните, излизащи на повърхността, за да ловуват, бяха съвсем малка частица от това, което Ядрото можеше да избълва нагоре. Милиони демони. Милиарди. За пръв път, откакто намери древните заклинания, Защитения изгуби надежда в способността на човечеството някога да победи ядроните.

Волята на мисловния демон изрева срещу него и борбата премина на едно по-елементарно ниво – простото желание да оцелеят. Но тук Защитения имаше предимство, защото не се страхуваше от смъртта и не поглеждаше през рамо, докато тя се приб-лижаваше към тях.

Демонът го стори обаче и в същия миг волята му се пречупи, а Защитения пое магията му в собствената си същина и захвърли овъглените му останки от пътеката към Ядрото, където се разпиляха за вечни времена.

Останал сам на пътя, Арлен най-накрая чу истинския зов на Ядрото и той беше прекрасен. В него имаше сила. Сила, която не беше зла сама по себе си. Като огъня тя беше отвъд доброто и злото. Беше просто сила и го викаше, както зърното зове гладното бебе. Той посегна към нея, готов да я вкуси.

Ала тогава до него стигна друг зов:

– Арлен!

Гласът беше далечен кънтеж, който отекна надолу по пътеката.

– Арлен Бейлс, веднага се връщай при мен!

Арлен Бейлс. Име, което не бе използвал от години. Арлен Бейлс бе умрял в Красианската пустиня. Гласът викаше призрак. Защитения се обърна отново към Ядрото, готов да го прегърне.

– Не смей да ме изоставяш отново, Арлен Бейлс!

Рена. Два пъти вече я оставяше в ужасна беда, но третият щеше да ѝ нанесе най-дълбоката рана и щеше да я прокълне със същия този живот, от който той се опитваше да избяга, въпреки че тя бе вложила толкова усилия да го спаси.

Какво би му предложила прегръдката на Ядрото, което нямаше да открие в нейната?

* * *

Гласът на Рена беше прегракнал от крещене, когато мъглата се процеди обратно от почвата и започна да заема формата на Арлен. Тя се засмя през сълзи и едва не се задави. Сякаш само преди миг бе приела, че е изядрен, а сега изведнъж всички демони в околността бяха мъртви и насред зловещо тихата нощ тя и Арлен се вгледаха един в друг. Магията, която мисловният демон ѝ бе предал, беше силна и Рена усещаше сетивата си по-живи от всякога. Всъщност пращеше от енергия, а сърцето ѝ биеше като джембето на жонгльор. Арлен сияеше толкова силно, че я заболяха очите, докато го гледаше.

– Танцьор – изпъшка изведнъж Арлен и разпръсна мълчанието.

Той изтича до коня си.

– Счупил е мно’о кости – каза тъжно Рена. – Повече няма да тича, дори да оцелее. Баща ми би рекъл да го убием.

– Да върви по ядроните всичко, което баща ти би направил! – изръмжа Арлен.

Рена усети болката му като шамар в лицето и в този миг разбра колко много обичаше той коня си. Тя знаеше какво е животно да бъде единственият ти приятел на света. Тя се надяваше той да я заобича поне наполовина колкото коня си.

– Раните са спрели да кървят – отбеляза тя. – Тря’а да е отнел няк’ва магия от онзи променящ се демон, преди да са го ударили.

– Мимик – каза Арлен. – Наричат се мимици.

– Отде знаеш? – попита Рена.

– Научих доста, като докоснах ума на ядронския княз – отвърна Арлен.

Пресегна се и хвана един от счупените крака на жребеца, след което изправи костите. Задържа ги на място с едната си мощна ръка, а с другата изписа защита във въздуха.

Изпъшка от болка, но защитата лумна и костите се съединиха пред очите ѝ. Арлен се погрижи за раните на коня една по една, но докато дишането на Здрачен танцьор се успокояваше, на Арлен му ставаше все по-трудно да си поема дъх. Магията му, която само преди миг светеше ярко, сега бързо заглъхваше. Вече беше по-слаба, отколкото Рена я бе виждала някога.

Тя докосна рамото му и усети остра болка, щом част от нейната магия се преля у него. Той вдиша изведнъж и я погледна.

– Достатъчно – прошепна му тя и той кимна.

* * *

Защитения погледна Рена и изпита дълбока вина.

– Извинявай, Рен – рече той.

Рена го погледна любопитно.

– За какво?

– Като малък ти обърнах гръб и те оставих на Харл, за да ходя да гоня демоните – каза той. – А тази нощ го направих отново.

Но Рена поклати глава.

– Почувствах оня демон в главата си. Усетих го как се плъзва в мен, по-гадно, отколкото баща ми някога би могъл. Беше същинско зло, право от Ядрото. Смъртта на този демон струва повече от хиляда Рени Танър.

Защитения се пресегна и докосна бузата ѝ, но погледът му бе неразгадаем.

– И аз така си мислех – каза той, – но вече не съм толкова сигурен.

– Няма да си върна обещанието назад – заяви Рена. – Ако това е твоят живот, аз искам да ти помагам в него така, както се очаква от една истинска съпруга. Няма значение как.

Утрото наближаваше и Ядрото все още приканваше Защите-ния, но зовът му беше далечен и можеше лесно да се пренебрегне. Заради нея. Защото с Рена той най-накрая си спомни кой е. Думите излязоха с лекота от устата му.

– Аз, Арлен Бейлс, обещавам себе си на теб, Рена Танър.