Мрачни дни

9. Мъртвият нов свят

Небето беше червено.

Слънцето, увиснало точно над главата й, представляваше огнено кълбо. Огромно, изпепеляващо горещо, по-близко до земята, отколкото слънцето у дома.

В миналото градът явно е бил впечатляващ. Жителите му бяха живели в домове, подредени по височината на грамаден склон, които напомниха на Валкирия снимките от планинските селища на ацтеките в Бразилия. Представи си какво е било, когато градът е кипял от живот, енергия и шум, когато стотици хиляди хора са били събрани заедно тук, за да съществуват и напредват заедно.

Но сега градът тънеше в мълчание. Тих, мъртъв град.

Порталът се затвори зад гърба й и Валкирия се озова на тясна уличка, настлана с избелели от слънцето камъни, от чийто блясък я заболяха очите. Тя пое напред, стъпките й хрущяха по напуканите плочи. Пътем надникваше в полуразрушените домове, но всички стаи бяха празни, съвършено празни, голи, очистени от всички знаци, показващи, че някога тук е имало живот.

Уличката я изведе на площад, Валкирия отиде до центъра му и бавно се завъртя в пълен кръг, оглеждайки внимателно всичко наоколо. Вдигна поглед към склона нагоре и чак сега осъзна същинските размери на града. Стана й ясно, че тук бяха живели не стотици хиляди, а милиони хора. Мисълта я потресе. На този свят нямаше жива душа.

Освен мен, усмихна се тя на себе си.

Поклати глава. Имаше работа за вършене, а времето я притискаше. Пое по улицата вдясно. Тя постепенно завиваше, а краката на момичето нагазиха върху пясък, навян тук от колосалната суха равнина, която опасваше града. Пясъкът имаше тъмнозлатист цвят.

Валкирия повървя няколко минути, като се стараеше да се движи по сравнително права линия, за да може лесно да намери обратния път. Гастли твърдеше, че дрехите й трябва неизменно да се нагаждат към външната температура и, независимо от условията, да поддържат тялото й в състояние на комфорт, но този механизъм явно не работеше в това измерение. Валкирия се потеше. Капка пот се стече по лицето й. Тя свали палтото, остави го на ъгъла на един тротоар, за да я ориентира на връщане и веднага усети жарта на слънцето върху голите си рамене. Разкопча и блузата си, за да може въздухът да охлади гърдите й, но дори и в тази реалност да съществуваше някакъв вятър, лабиринтът от улички и сгради наоколо го спираше напълно. След това момичето зави зад поредния ъгъл и видя тялото. Седеше на земята, подпряно на една стена. Гръдният кош зееше разтворен, оголените вътрешности се бяха спекли отдавна. Лицето представляваше гладка кожа, пуста, без черти. Приживе тялото беше принадлежало на мъж на име Бату, тяло, контролирано от последния от Безликите, който беше успял да се промъкне през портала миналата година. Но в него вече нямаше и следа от живот. За Безликите човешките тела представляваха просто съдове, които биваха използвани по предназначение, след това счупвани и изхвърляни. Тялото на Бату вече не струваше повече от стара, пробита лодка или отдавна ръждясал автомобил. Толкова по въпроса за великите планове и присъединяването към господарите на света.

Тялото стискаше нещо в мъртвата си дясна ръка — кост, покрита със съмнителни дрипи. Валкирия не искаше дори и да мисли, че костта може да принадлежи и на Скълдъгъри. Отчаяно й се искаше да повика скелета по име, но самата идея да наруши зловещата тишина наоколо й се струваше страшна и отблъскваща. От друга страна не й идваше на ум и какво друго да стори. Можеше с месеци да обикаля из този град и пак да не открие детектива. Не. Не, порталът трябваше да се е отворил някъде съвсем близо до настоящото местоположение на Скълдъгъри. Той беше някъде наоколо. Трябваше да е някъде наоколо.

Валкирия се обърна и пое обратно по стъпките си, стигна до палтото си, грабна го и продължи да крачи бързо. Върна се на уличката, на която я беше изхвърлил порталът. Последва я до самия й край в обратна посока — уличката я отведе до входа на пещера. Момичето отново пусна палтото на земята, щракна с пръсти и призова пламък в дланта си. После пристъпи от ярката слънчева светлина в непрогледния мрак пред себе си.

Крачейки, погледът й се плъзгаше по лавици, издълбани в каменните стени, видя маса, издялана от цял каменен блок. В някои части от пещерата пламъкът в ръката й не й трябваше — в камъка бяха изсечени прозорци, разположени така, че да поемат оптимално слънцето и да го насочват надълбоко в мрака. Пещерата свърши с гладка стена, препречваща коридора. Валкирия се обърна, за да се върне, но в този миг видя още една кост да се валя в мръсотията на пода, а до костта — каменни стъпала, които водеха някъде нагоре. Момичето пое по тях.

Стигна в стая с три грамадни прозореца, през които струеше слънчева светлина. Валкирия угаси пламъка в дланта си. Изкачи последното стъпало и застина. Насред стаята лежеше скелет. Дрехите му бяха на парцали, но още личеше, че са били ушити така, че да създават илюзия, че с тях е облечено живо тяло с плът и кръв, а не голи кости. Отдалеч се виждаше, че скелетът няма крака — крачолите на панталоните му бяха празни. Дясната му ръка също липсваше. Скелетът лежеше по гръб, оголеният му гръден кош беше покрит с прах и мръсотия. Не помръдваше.

Една ледена ръка стисна сърцето на Валкирия. Тя изхлипа, после опита да изрече името му, но не успя. Първата й стъпка беше несигурна, защото краката й се бяха подкосили. Тръгна към скелета бавно, съвсем бавно, докато застана над него в средата на стаята.

— Ехо? — прошепна. Скелетът продължаваше да си лежи съвършено неподвижно. — Аз съм. Дойдох да те спася. Чуваш ли ме? Намерих те.

Нямаше дори повей, който да раздвижи парцаливите дрехи.

Валкирия коленичи до скелета.

— Моля те, кажи нещо. Моля те. Толкова ми липсваше, толкова се измъчих, докато те намеря. Моля те.

Тя посегна да го докосне и в този миг Скълдъгъри Плезънт извъртя рязко глава към нея и кресна:

— Бау!

Валкирия изписка и падна назад, а Скълдъгъри се разсмя истерично, сякаш това беше най-смешното нещо, което е виждал през живота си. Още се смееше, когато момичето се изправи на крака и се вторачи в него, а от погледа й започна да се смее още по-неконтролируемо. От смеха костите му затракаха, Скълдъгъри се надигна тромаво и се подпря на единствения си останал лакът.

— Олеле, божичко — рече. — Забавлявам се като изкарвам акъла на собствените си халюцинации. Това надали е добре, от психологическа гледна точка, искам да кажа.

— Аз не съм халюцинация.

Той вдигна глава към нея.

— Разбира се, че си халюцинация, мила моя, но ако бях на твое място, това изобщо нямаше да ме притеснява. Да си халюцинация е състояние на ума, както винаги съм казвал.

— Скълдъгъри, аз съм съвсем истинска.

— А така, това да се чува!

— Не, наистина съм истинска и дойдох да те отведа у дома.

— Много си странна. Халюцинациите ми преимуществено пеят и танцуват.

— Аз съм. Валкирия.

— Ще се изненадаш, ако ти кажа какъв огромен брой от халюцинациите ми твърдят същото. Случайно да носиш със себе си някоя въображаема шахматна дъска? От известно време ми се е доиграло шах, но тъй като ти си само аспект на собственото ми съзнание, едва ли ще бъдеш достоен противник.

— Как да ти докажа, че съм истинска?

Това го накара да замълчи.

— Интересно. Не мога да те накарам да ми кажеш нещо, което само двамата с теб знаем, защото ако аз знам нещо, то и моята халюцинация ще го знае. Но ако разширим теоретично този подход, би могла да ми кажеш нещо, което само ти знаеш и това би ми доказало, че не си само безтелесен плод на съзнанието ми.

— Ами… Какво да ти кажа? Най-мрачната ми и дълбоко скрита тайна? Най-ранният ми спомен? Най-големият ми страх?

— Какво яде тази сутрин на закуска например?

— Меден корнфлейкс.

— Ето ти на, добро начало.

— Значи вече вярваш, че съм истинска?

— Не, естествено. Може да лъжеш за корнфлейкса.

— Намерих черепа ти, онзи, който гоблините са ти откраднали. Флетчър го използва за котва и отвори портала, а аз влязох и те намерих, за да те отведа обратно в нашето измерение.

— Черепа ми?

— В думите ми има смисъл, нали? Възможно е да съм истинска?

— Ами… Много е възможно даже.

— Мислил ли си за този вариант? Мислил ли си, че истинският ти череп може да бъде използван за котва?

— Не съм мислил, но може би пропускът ми се дължи на факта, че бях прекадено зает да издържам на изтезанията и на досадата от липсата на адекватни събеседници за нормален разговор.

— Значи, ако това е нещо, за което ти не си мислил, как е възможно аз да съм мислила за него, ако съм само плод на въображението ти?

— Е — бавно отвърна Скълдъгъри, — би могла да си плод на подсъзнанието ми.

— Не съм никакво подсъзнание! Аз съм Валкирия. Истинска съм. Дойдох да те спася.

— Ако ми донесеш обратно крайниците, ще ти повярвам.

— Хубаво — Валкирия заоглежда стаята.

Зае се да търси, а скелетът заговори:

— В интерес на истината, отдава изгубих надежда някой да дойде и да ме спаси, така че цялата постановка, която току-що ми изложи, ми се струва донякъде преиграна. Не се обиждай. Отначало смятах, че някои от оцелелите може да дойдат да ми помогнат, но после приех факта, че щом досега не са дошли, значи вече са мъртви.

— Оцелели ли? — повтори Валкирия. Вдигна от пода един крак, съвсем непокътнат, издуха праха от него и го подаде на скелета.

— Когато пристигнах, имаше оцелели — отвърна той и прикачи ябълката на бедрената кост към таза с уверено движение, макар че очевидно операцията му причиняваше болка. — Засега това е последният свят, завладян от Безликите, и те са се разправили с него бавно и методично. Запознах се с неколцина от местните хора, преди да бъдат убити, а аз — заловен. Отне ми известно време, докато почна да се оправям с езика им, но доколкото разбрах, този свят някога е бил изпълнен с магия. Безликите пристигнали преди триста тукашни години.

— Но Безликите били прогонени от нашата реалност преди хиляди години — Валкирия слезе по каменните стъпала да донесе костта, която беше видяла на идване. Костта се оказа другото бедро на Скълдъгъри, тя го вдигна и загреба от прахта шепа малки костици, вероятно пръстите на краката му.

— А, да, но Безликите не били прогонени тук — обясни Скълдъгъри, когато момичето се качи обратно при него. — Древните ги изхвърлили от нашия свят и ги заточили в някакво пусто, мъртво измерение. Безликите обаче се освободили, срутили стените между реалностите и нахлули във вселена, която гъмжала от живот. С течение на времето я оплячкосали, избили всичко живо, разрушили слънцата й, опустошили галактиките й. А, когато приключили, продължили нататък към следващата реалност.

Валкирия му подаде още няколко парченца от крака.

— Следващата реалност?

— Реалност след реалност. Безликите ги нападали и унищожавали една след друга, докато се мъчели да намерят пътя към дома си — към нашата реалност. Преди 300 години дошли тук и оттогава се стараят да се измъкнат, но засега не са успели…

— Господи Боже.

— А ние през цялото време си въобразяваме, че Древните са се справили веднъж завинаги с Безликите, че са ги прогонили на такова място, където те не могат да навредят вече никому. Безброй милиарди живи същества са избити заради нас, Валкирия.

Момичето не отговори.

— Ако си истинска — каза тихо Скълдъгъри, — знам как се чувстваш сега. Виновна, нали? Задушаващо по колосалните си размери чувство на ужасяваща отговорност за злина, с която нямаш нищо общо. И аз реагирах така, когато за първи път чух тази история. Не знаех какво да правя. Може би да изпратя на всяка разрушена реалност картичка с няколко извинителни думи? После Безликите ни откриха, избиха другите, мен ме отведоха, а аз разбрах, че безсмислените угризения не водят до нищо и ги преодолях. Непрекъснатите изтезания ми помогнаха, защото са отличен начин за отвличане на вниманието.

— Ти… Добре ли си?

— Изобщо не съм добре — той замълча и спря да поставя крака си на мястото му. — Безликите не ме убиха и ми оставиха магическите сили, защото всеки ден ме преследват, ловуват за мен, играя ролята на дивеч. Мисля, че се редуват да използват тялото на Бату. Всеки ден ме гонят, улавят ме, аз се боря отчаяно, те лесно ме побеждават и ме разкъсват на парчета. Вчера например ми отскубнаха краката и отмъкнаха едната ми ръка. Нощем ме оставят на мира, за да мога да се сглобя обратно, а на другия ден подновяват лова — преследват ме в компанията на домашните си любимци. Както можеш да си представиш, веселбата не спира.

— Е, всичко това приключва. След половин час порталът ще се отвори и се прибираме у дома. Ставай.

Скълдъгъри се втренчи в нея.

— Няма ми едната ръка.

— Е, и?

— Нямаше да говориш така, ако ставаше въпрос за твоята ръка. Никъде не тръгвам без ръката си. Намери ми я, донеси ми я и ще дойда с тебе през въображаемия портал.

— Можеш да ми помогнеш да я потърсим — Валкирия се изправи и му подаде ръка. Дланта й се блъсна в невидима стена. — Това пък какво е?

— Нещо, върху което работя от известно време — самодоволно се ухили Скълдъгъри. — Разполагам с достатъчно време, в което не мога да се занимавам с нищо друго, освен с магия. Безликите без проблем преминават през тази малка въздушна стена, но за плодове на въображението като тебе е направо невъзможно. И на други номера съм се научил.

— Значи имаш намерение да си седиш тука, а аз да свърша цялата работа?

— Много точно си ме разбрала. Ако бях на твое място, щях веднага да потърся тялото, което преди представляваше Бату. Ръката ми най-вероятно е у него.

— Да, видях го на идване. Лежи навън, през две улици оттук. Имаме време спокойно да отидем до там, да ти вземем ръката и пак да успеем за отварянето на портала.

— А ако ти тичаш сама до там и обратно, ще стане още по-бързо.

Валкирия го остави да си монтира крака и се спусна по стълбите, настигна я гласът на Скълдъгъри, който си подпяваше някакъв вариант на „Сухи кости“2.

Момичето излезе на улицата под червеното небе и пое по улицата, следвайки собствените си стъпки в пясъка. Прииска й се да има под ръка тъмни очила, които да я пазят от блясъка на белотата наоколо. Ръцете й бързо поаленяваха от слънцето и щеше да й е доста трудно да обясни на родителите си къде е хванала тен през септември.

Тялото си седеше там, където го беше оставила, безжизнено и с увиснала на гърдите глава. Не скочи и не я нападна, затова Валкирия се наведе и измъкна ръката на Скълдъгъри от хватката му, но в този момент ушите й изпукаха и заглъхнаха. Тя залитна несигурно, по кожата й полазиха ледени тръпки. Устата й пресъхна, а сърцето й затупка лудо. Препъна се в тялото и падна, но не спря, а запълзя по-далеч от него. Главата й се изпълни с оглушителен шепот.

Безликите идваха.