Мрачни дни

6. В убежището

Веднъж Скълдъгъри беше казал на Валкирия, че най-добрият план е простият план. Нейният план не беше прост, но затова пък беше единственият, с който разполагаха, така че мърдане от него нямаше.

— Ето как ще стане — заобяснява Валкирия, крачейки из шивачницата на Гастли. — Отиваме в Убежището и молим за среща с Гилд. Той ще ни накара да чакаме, защото такъв му е обичаят, а пък и най-малката промяна сега би ни се видяла съмнителна. Гилд обаче не иска да се усъмняваме в нищо, не и докато не се увери с пълна сигурност, че ние знаем, че черепът е у него.

Танит, Гастли и Флетчър не откъсваха очи от нея и само кимаха.

— Така — продължи момичето. — Въпреки всичко, Гилд все пак допуска, че ние вече знаем, че черепът е у него, така че ще изчака да действаме първи, за да види какви са намеренията ни. Флетчър няма да бъде с нас, така че Гилд ще заподозре, че вече се е телепортирал на територията на Убежището.

— А аз къде всъщност ще бъда? — попита Флетчър развълнувано.

— Не знам, ще си слагаш гел на косата или каквото там й баеш. Важното е, че вниманието на Гилд ще бъде раздвоено — от една страна ще мисли къде сме ние, а от друга — къде е черепът.

— А ние как ще разберем къде е черепът? — обади се Танит.

— Най-разумното място, къде би могъл да го прибере, е Хранилището — отвърна Гастли. — Да го подреди при останалите артефакти и магически предмети. Но Гилд няма да постъпи така.

— Да, твърде очевидно е — съгласи се Валкирия. — Хранилището е първото място, където бихме потърсили. То е и първото място, където действително ще отидем да търсим.

Флетчър се намръщи.

— Но черепът няма да бъде там.

— Не, но сферата-невидимка ще бъде там.

— Топката, дето те прави да не се виждаш? — обади се Флетчър.

— Сфера-невидимка — настоя Валкирия.

— Топка, дето те прави да не се виждаш, звучи по-добре.

— Топка, дето те прави да не се виждаш, звучи тъпо — Валкирия се обърна към останалите двама. — Щом влезем, се обаждаме на Флетчър. Той пристига, оставяме ония от Убежището да се доближат достатъчно, после им се измъкваме с помощта на сферата.

— А те ще си помислят, че сме се телепортирали навън — довърши Танит с усмивка.

Валкирия кимна.

— А след това, ако всичко върви по плана, Гилд ще прати някого да нагледа черепа и да провери дали е непокътнат. Ние ще проследим този някой, той ще ни заведе до черепа, ние ще го отмъкнем и тогава вече наистина ще се телепортираме навън. Ако Гилд не прати никого, ще потърсим черепа сами, без никой да ни види.

— Чайна трябва да ни чака напълно подготвена — обади се Гастли. — Щом разберат, че черепа го няма, Давина Мар и Секачите ще ни погнат на секундата.

— Ще позволите ли да изтъкна един факт? — попита Флетчър. — Този план е ужасен. По скалата от едно до десет — като Троянският кон е десетката, а генерал Къстър срещу всичките ония червенокожи е единица — тоя план си е направо за нула. Въобще едва ли мога да го нарека план. Това е просто някаква поредица от събития, които, честно казано, е много малко вероятно да се случат в поредността, на която всички тука се надяваме.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Валкирия.

— Не, разбира се. Аз съм човек на действието, а не на мисленето.

Валкирия кимна.

— Прав си. Определено не си човек на мисленето.

— Кой всъщност те назначи тебе да командваш? Какво изобщо разбираш ти от организирането на кражби?

— Аз вярвам на Валкирия — обади се Танит.

— Аз също — подкрепи я Гастли.

Момичето им се усмихна с благодарност.

— Значи смятате, че планът ще успее?

— Господи Боже, естествено, че няма да успее — възкликна Гастли.

— Съжалявам, Вал, ама си е точно така — добави и Танит.

Валкирия стоеше до Танит пред бившия музей на восъчните фигури, а дъждът попиваше в косата й. Прозорците на музея бяха заковани с дъски, а ръждясалата желязна врата беше заключена. Всъщност музеят винаги си беше изглеждал невзрачен, дори преди да го затворят. Валкирия си спомни как идваше тук с класа си от училище, как се моткаха по мрачните коридори и се взираха тъпо във восъчните фигури на някакви скучни политици. Често се беше чудила как ли щеше да се развие животът й, ако още тогава беше изостанала от общата група и се беше натъкнала на тайния вход.

Ако беше открила Убежището още като малка, ако Скълдъгъри я беше взел под крилото си много по-рано. А може, би Секачите щяха просто да й отсекат главата в секундата, в която я бяха зърнали? Да, това беше по-вероятното развитие на събитията.

Но поне в онези дни Еакан Мериторий все още е бил Върховен маг на Съвета на Старейшините. Днес дори вече нямаше Съвет, а Върховен маг беше Турид Гилд — човек, когото Скълдъгъри по едно време подозираше в измяна. Валкирия вече знаеше, че Гилд не е изменник, но продължаваше да го смята за опасен човек, воден от егоистични подбуди.

А сега точно този човек държеше черепа.

Притиснат от необходимостта да намери нов Главен детектив на мястото на Крукс, Гилд беше наел Давина Мар и нейния помощник Пенънт. Те идваха от едно от американските Убежища и в Ирландия получиха от Върховния маг всички правомощия, необходими им за работата, която им предстоеше да вършат. Първото категорично нареждане на Гилд беше порталът никога вече да не бъде отварян, да не би Безликите отново да успеят да проникнат. Освен това Гилд знаеше, че Валкирия и приятелите й търсят черепа, той също го търсеше, но до вчера момичето и групата й бяха на една крачка пред него. Но сега, на финалната права, Гилд ги беше изпреварил.

Под напора на вятъра дъждът започна да вали косо и Валкирия вдигна яката на палтото си. Вече беше разговаряла с Чайна, която мълчаливо изслуша плана във всичките му подробности и каза, че ако въпреки очакванията той проработи, тя е готова веднага да помогне за отварянето на портала. Каза също, че двама агенти на Убежището я наблюдават денонощно, а други двама дежурят във фермата Аранмор. Едва успяла да изпрати незабелязано учениците си да установят защитения периметър около Хагард. Но Валкирия не се интересуваше от всички тези подробности. Сега само едно-единствено нещо имаше значение.

Плешив мъж в скъпо палто ги подмина и им се усмихна. Танит не му обърна внимание, но Валкирия учтиво се усмихна в отговор. Мъжът й се стори някак познат. Той направи още няколко крачки, после се спря и се заоглежда, за да провери дали някой не го е проследил.

— Дами.

Валкирия се извърна. Там, където допреди секунда бе стоял плешивият непознат, сега стоеше Гастли. Момичето тъкмо се накани да го попита какво става, но Танит се досети по-бързо.

— Фасадната татуировка! — възкликна тя. — Действа!

Гастли се усмихна.

— Край на шаловете, омотани до носа. Мога да я използвам само по половин час всеки ден, но Чайна работи върху начин да направим този период по-дълъг.

— Покажи ми! — настоя Валкирия, без да може да спре усмивката си, която ставаше все по-широка.

Гастли разтвори яката на ризата си и момичето видя две малки татуировки, прясно прогорени от двете страни на шията му. Той ги докосна и от тях бавно плъзна ивица здрава кожа, качи се нагоре, заличи всички белези и покри напълно лицето и цялата му глава.

— Боже мили — каза Валкирия.

Гастли се засмя.

— Как ти се струва?

— Боже мили!

Чертите на лицето на Гастли бяха сурови, волеви, брадичката — четвъртита, а по лъскавата кожа нямаше и следа от белези.

— Чайна искаше да направи така, че да ми расте и коса, но аз прецених, че това вече ще е малко прекалено, не смятате ли?

— Боже мили.

— Говори ми! Ти какво мислиш, Танит?

— Харесва ми — отвърна Танит. — Но и белезите ми харесваха много.

Гастли пак се усмихна, докосна татуировките, идеалната кожа се отдръпна, потъна в тях и се стопи, разкривайки отново страшните белези.

— Готови ли сме? — попита той и вдигна очи към музея.

— Не ми харесва да ходя някъде без меча си — промърмори Танит. — Ясно ли ви е, че ако Секачите ни надушат, ще ни нападнат, без въобще да се интересуват от факта, че сме от една и съща страна на барикадата? Ще ни накълцат на малки парченца, само защото са в състояние да го сторят.

— Ако това стане — отвърна Гастли, — ще умреш, успокоена от мисълта, че моралната победа е наша.

— Страхотно.

Заобиколиха музея и влязоха през отворения служебен вход. Поеха по тесен тъмен коридор. Подминаха три восъчни статуи. Валкирия не се изненада, че точно тези статуи са били изоставени от музейната управа при преместването на сбирката — не бяха кой знае колко красиви и само една от трите имаше глава на раменете си.

Най-после стигнаха до восъчната статуя, която приличаше точно на онзи, когото трябваше да изобразява — Фил Линот от групата „Тин Лизи“. Той обърна глава и ги изгледа, докато го приближаваха.

— Здравейте — поздрави.

— Здрасти, Фил — отвърна Валкирия.

Танит, която беше познавала истинския Фил Линот, преди да почине, се изнервяше много от статуята, затова избягваше да я гледа и сега направи крачка, за да застане най-отзад.

— Желаем да получим аудиенция при Върховния маг — каза Гастли.

— Имате ли уговорена среща? — попита статуята и се вторачи в един лист, забоден за восъчната му китара. — Защото ви няма в списъка.

— Нямаме среща, но настояваме Върховният маг да ни приеме.

Восъчното лице на Фил Линот се намръщи. Не харесваше новата си работна позиция. Отначало се предполагаше, че просто трябва да отваря и затваря вратата, но сега Убежището си нямаше Секретар, така че на Фил му бяха вменени допълнителни задължения.

— Ще му кажа, че сте тук — отвърна той и затвори очи.

Докато чакаха, Валкирия усети колко бързо тупка сърцето й. Ако планът не успееше, щяха да ги арестуват и вината за това щеше да бъде само нейна. А още по-лошото беше, че щяха да изпуснат последната възможност да спасят Скълдъгъри, той щеше да си остане в другото измерение и тя никога повече нямаше да го види.

Восъчната фигура отвори едно око.

— Ще ходите ли на финала? — попита.

Валкирия помълча.

— Моля?

— На футболното първенство на Ирландия — отвърна статуята. — Дъблин срещу Кери. Хубав мач ще стане. Попитах дали може да отида. Никога не съм бил на Кроук Парк1. Върховният маг обаче не позволи. Каза, че може да стане сложно, ако някой ме познае.

— Прав е — отвърна Валкирия.

Восъчната статуя отвори и двете си очи.

— Върховният маг е осведомен за посещението ви — каза. — Поръча специален човек да ви отведе до приемната, където да почакате. Той ще дойде да разговаряте веднага, щом графикът му позволи.

— Благодаря — отговори Валкирия, стената до тях се разтвори с ръмжене и тримата влязоха.

Застанаха в подножието на каменно стълбище, където ги чакаше мъж с кисела физиономия, който им махна нетърпеливо с ръка да побързат. Валкирия плъзна поглед по облечените в сиво Секачи, застанали на пост из коридорите с лица, скрити зад визьорите на шлемовете. Преди й се бяха стрували заплашителни, но след срещите с Белия секач, който сега беше намерил убежище при некромантите, сивите пазачи на Убежището й се струваха кротки като агънца.

Нетърпеливият им водач направо ги подбутваше по коридора.

— Нямам време да се занимавам с вас — процеди той. — Имам си работа за вършене, за Бога. И те много добре знаят, че си имам работа за вършене. Посрещането на гости и воденето им насам-натам си е работа на Секретаря. Аз приличам ли ви на Секретар?

— Не — отвърна Танит. — Приличате на изключително досаден мърморко.

Магьосникът мълчаливо се втренчи в нея, но тя присви очи и отвърна на погледа му. Той не издържа и й обърна гръб.

— Там — рече и посочи към едно помещение. — Върховният маг ще дойде, когато дойде. Ако искате нещо за пиене — кафе, чай — обслужете се и не ме занимавайте повече със себе си.

После изфуча навън, а Гастли, Танит и Валкирия се спогледаха.

— Гилд е поръчал да ни оставят сами, за да ни провокира да тръгнем да търсим черепа — тихо каза Гастли. — Иска да ни арестува на местопрестъплението и да ни затвори. Просто ни чака да направим някой грешен ход.

— Ами да не го разочароваме тогава — отвърна Танит. Подминаха Приемната и поеха по първия коридор вдясно. Разминаваха се с доста хора, но никой дори не ги поглеждаше.

Подминаха и Затвора, където лежаха най-откачените и зли магьосници в страната, заключени в клетки, провесени от тавана. Обикновените престъпници в магическия свят ги пращаха в обикновени затвори със строг режим, но Затворът на Убежището беше резервиран за най-отвратителните сред отвратителните.

След това приближиха Хранилището. Увериха се, че никой не ги наблюдава, Танит бутна двойните врати и тримата се намъкнаха вътре. Гастли вдигна ръка и прочете въздуха, за да провери за чуждо присъствие.

— Сами сме — заяви и триото се пръсна сред мрачните рафтове. Трескаво затърсиха дървената сфера, с размери два пъти по-големи от тези на топка за тенис.

Валкирия се втурна веднага към мястото, където сферата-невидимка обикновено стоеше, но сега мястото на магическия предмет беше празно. Тя огледа рафта до края, очите й бързо скачаха от един мистериозен предмет на друг. Сбирката от магически артефакти в Хранилището беше достатъчна, за да накара колекционери като Чайна Сороуз да позеленеят от завист.

Търсиха още пет минути, но без резултат.

— Това не е на добре — промърмори Гастли, когато се размина с Валкирия.

Момичето щракна с пръсти, призова пламък в дланта си и се зае да проверява най-тъмните ъгълчета на помещението. Никак, ама никак не беше на добре.

— Имаме ли план Б? — обади се Танит иззад някакви претрупани лавици.

— Трудно е да се каже дали имаме изобщо и план А — изсумтя Валкирия.

Гастли допря ухо до вратата и отстъпи две крачки.

— Идват — каза.

Вбесена, Валкирия измъкна телефона си и звънна на Флетчър. Планът й не беше сработил. Единственото, което можеха да сторят сега, беше да се измъкнат невредими, преди да са ги заловили.

— Хранилището — изстреля тя по телефона и в следващата секунда Флетчър се появи зад гърба й. По стените на Хранилището проблеснаха скритите досега магически символи, синя светкавица се стрелна и се заби право в телепортатора. Момчето изпищя и се замята, докато светкавицата танцуваше из тялото му. После символите избледняха и угаснаха, а Флетчър простена и се свлече в безсъзнание.

Хранилището беше капан и като по даден знак вратите му се разтвориха и вътре с твърда крачка пристъпи една тъмнокоса жена, следвана от отряд Секачи.

Гастли и Танит закриха с телата си Валкирия, която коленичи до Флетчър.

— Изкарай ни от тук — нареди момичето на телепортатора, но той само я погледна, докато тялото му се разтърсваше от жестоки тръпки.

— Не мога — отвърна тихичко.

Давина Мар им хвърли поглед отвисоко и се усмихна.

— Добре дошли в Убежището. Арестувани сте.