Мрачни дни

35. Майрън Скитника

Къщата имаше лице.

Двата големи прозореца на първия етаж сякаш следяха Бентлито, което спря отпред. Боята на фасадата приличаше на суха кожа, напукана и олющена, предната врата зееше като зяпнала уста. Щеше да е страшна, осъзна Валкирия, ако не бяха спуснатите щори на прозорците, които придаваха на къщата полузаспало изражение. Цялостното впечатление беше, че човек я сварва насред някаква гигантска прозявка.

— Едно време — почна Скълдъгъри, — Майрън Скитника търгуваше с информация, точно като Чайна. И както нея я уважават в магьосническия свят, така го уважаваха и него. Докато един ден всичко приключи.

— Как така? — попита Валкирия.

— Преди сто и петдесет, да не бяха и двеста години, господин Блис научи истинското име на Майрън. Майрън и Блис се ненавиждаха, вечно си вдигаха скандали, вечно се държаха за гушите. Една вечер, в една кръчма в Белфаст, когато седели заедно и се предполагало да обсъждат поредния план за справяне с Меволент, двамата отново почнали да спорят. Не съм присъствал лично, но както ми разказаха, Майрън почнал да дразни Блис, предизвиквал го, а господин Блис само се облегнал назад на стола си и много спокойно и съвсем тихо изрекъл: „Лодиган, вън“. Майрън побелял като платно и на секундата си излязъл. Господин Блис само се усмихнал.

— Лодиган ли е истинското име на Майрън?

— Ами да. Не можеш дори да си представиш колко бързо се разпространява подобна новина. И после, просто ей така, животът на Майрън, животът, който той си бил изградил с толкова усилия, приключи. Той се занимаваше с информация, а това вече не беше възможно — всички знаеха истинското му име, всеки можеше да го контролира и да го принуди да издава тайни или да лъже. Приятелите му го напуснаха. Жената, с която живееше тогава, се изнесе на следващия ден. Светът му рухна.

— Това е ужасно.

— Предполагам, че си права. Но да дразниш господин Блис… Грешката си е била на Майрън.

— Но ти си останал приятел с него, нали? С Майрън, искам да кажа? Останал си му приятел, когато всички са го изоставили?

— Всъщност, в интерес на истината, ние с него никога не сме били приятели. А дори и да бяхме, това нямаше да има значение, защото, когато са се развивали въпросните събития, мен ме нямаше. По онова време ми беше писнало от всичко. Беше ми писнало от войната и единственото, което исках, беше тя да свърши. Когато се върнах и чух какво е станало с Майрън, вече с нищо не можех да му помогна, дори и да исках.

— Но сега се надяваш, че той все още има източници и дочува полезна информация оттук-оттам, нали?

— Чайна още не е оздравяла, може и да е пропуснала някои важни неща. Не можем да си позволим лукса да я чакаме да се възстанови, така че, да, принудени сме да ползваме източници от дъното. А ако има място, на което Майрън да се чувства у дома си, го това е именно на дъното.

Слязоха от колата и Валкирия последва Скълдъгъри през разбитата порта на двора. Стъпките им хрущяха по пътеката, която водеше към къщата. Надникнаха през отворената входна врата. Влажните стени бяха покрити с мърляви зеленикави тапети, нашарени с големи петна на местата, където хартията беше избеляла от слънцето. Подът беше гол, а стълбището — застлано с килим. Който и да е бил собственикът на тази къща през 70-те години на двайсети век, очевидно е искал килимът да отива по цвят на тапетите, но ефектът беше противен — десенът на килима предизвикваше асоциация с гнойна жлъчка. Скълдъгъри прокара леко кокалчетата на пръстите си по касата на вратата и дълбоко в къщата се дочу шумолене.

В следващия миг се отвори една от вътрешните врати. Майрън Скитника не беше нито кой знае колко висок, нито особено строен, нито пък красив. Всъщност, не беше нищо особено. Беше стандартен и незабележим като всеки блед и небръснат отдавна мъж.

— Скълдъгъри — рече. — Сянката ти не е падала на прага ми от сума ти време.

— Нямаше ме.

— Чух. Това ще да е Валкирия Каин, а?

Валкирия се усмихна и подаде ръка. Майрън й обърна гръб.

— Влизайте — каза.

Мъжът се стори на Валкирия особено отблъскващ. Въпреки това двамата го последваха в кухнята. Масата беше зарината с празни кутии от пица и шишета от вино, в мивката се извисяваше камара мръсни чинии. Остатъци, които вероятно са били храна, отдавна бяха засъхнали по съдовете и се бяха спекли окончателно, а Валкирия забеляза, че буквално всяка една чаша в помещението имаше зелена плесен по ръба. Въздухът беше спарен, мухи жужаха и се блъскаха в мръсните прозорци.

— Харесва ми какви промени си направил тука — обади се най-сетне Скълдъгъри.

Майрън извади кутийка бира от хладилника и я отвори с изщракване.

— Не ти ли се е искало понякога да те навести истинската Мери Попинс, а? Нали се сещаш, само щраква с пръсти и чиниите се измиват сами, парцалът забърсва пода и така нататък? Би ми спестило много пари, дето сега ги давам на домашната помощница.

Валкирия се начумери.

— Имате домашна помощница?

— Това беше шега. Тази не е от досетливите, а, Скълдъгъри?

Всяка следа от и без това престореното възпитано поведение изчезна от лицето на Валкирия и се смени с открита и очевидна враждебност.

— Не е като последния ти партньор — продължи Майрън и приседна на ръба на масата. — Онзи, дето умря, имам предвид. Как умря той, я ми припомни? Не се сещам точно.

— От ужасна смърт — отвърна Скълдъгъри.

— Умря, пищейки твоето име, да, сега си спомних. Ама като се сетя за това, веднага се обърквам. Когато е пищял името ти в агонията си той всъщност за помощ ли е викал или те е проклинал?

— По малко и от двете, предполагам. Майрън, не съм съгласен да обиждаш партньорката ми. Бих се хвърлил като тигър в нейна защита, но Валкирия е напълно способна сама да отстоява положението си. Валкирия? Свободна си да отговориш на господина по начин, който ти се вижда подходящ.

— Благодаря — подсмихна се момичето. — Щом е така, искам да ти кажа, Майрън, че сме дошли да ти зададем няколко въпроса и няма да си тръгнем, докато не получим отговори. Нямаш нищо против, че те наричам Майрън, нали? — мъжът отвори уста да изкоментира нещо иронично, но Валкирия го пресече. — Чудесно, благодаря ти. Искаме да ни кажеш всичко, което си чул за Клемънт Скарабей и мястото, на което е разположил щабквартирата си.

Майрън се втренчи в нея и дълго мълча, преди да отговори.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

— А аз се боя, че ще се наложи да настоя. Виждаш ли, бих могла да продължа да те наричам Майрън, но бих могла и да започна да използвам истинското ти име. Как беше то всъщност? Онова име, което ще те накара да изпълниш всяка моя заповед?

Погледът на Майрън застина и той обърна глава към Скълдъгъри.

— Ти ми обеща, че никога няма да използваш истинското ми име срещу мен.

— Така е, обещах ти — скръсти ръце Скълдъгъри и се облегна небрежно на стената. — И нямам никакво намерение да го използвам. За съжаление, ти се държа грубо с моята партньорка и приятелка, като забрави, че тя не ти е давала подобно обещание.

Валкирия издърпа един стол изпод масата, бръсна седалката с ръкав и се настани.

— Четох някъде — каза, — че човек може да защити истинското си име. Вярно ли е? Има начин да му сложиш защитен печат, който да не позволява на никого да го използва срещу теб. Майрън, ти защо не си взел тази предпазна мярка?

Скитника облиза устни.

— Беше твърде късно — каза сковано. — Печатът върху името действа, само ако го сложиш преди някой да го е узнал и използвал в твой ущърб.

— Разбирам — кимна момичето. — Но ти дори не си имал понятие кое е истинското ти име, нали? А господин Блис го е знаел. А пък ти си подразнил господин Блис. Просто не мога да си представя как си го постигнал, ти си такъв чаровен и приятен компаньон.

Майрън остави бирата върху и без това претрупаната маса и впи очи във Валкирия.

— Искате да знаете дали съм дочул нещо? Е, дочух. Чух за вас. И за двама ви. Долавящите приказват много и то все за някакъв изверг на име Даркесата, която щяла да ви убие. С удоволствие ще почакам. Скълдъгъри, ние с тебе никога не сме си допадали особено, а ти, момиче, не ми харесваш въобще, с ръка на сърцето ти го казвам. Ако питате мене, колкото по-скоро ви докопа извергът, толкова по-добре.

— И ние чухме за тези видения — отвърна Скълдъгъри спокойно. — Но, ако бях на твое място, нямаше да приказвам толкова самоуверено. Даркесата ще убие нас двамата, вярно е, но едновременно с това ще избие и всички други живи същества по света, така като е почнала, няма какво да си играе на парче. Тази част от информацията май си я пропуснал.

Майрън потърка небръснатата си челюст и премълча.

— Искаме да знаем къде се крие Скарабей — повтори Валкирия.

— Не знам къде се крие. Никой не знае. Психопатите, с които се е заобиколил, не се изпускат пред приятелите си просто, защото нямат приятели. Никой не знае къде им е леговището.

— Знаем, че са в някакъв замък — помогна му Валкирия.

— Е, с това трябваше да почнеш! — сопна се Майрън. — Не обърнах особено внимание на това, когато го чух, но ще ви кажа, че напоследък се забелязва голямо движение около старата резиденция на Серпин.

— Замъкът на Серпин беше запечатан — обади се Скълдъгъри.

— Е, предполагам, че са намерили начин да го разпечатат.

Скълдъгъри се изправи и нахлупи шапката си. Измъкна от вътрешния джоб на палтото си навита на руло пачка банкноти и я остави на масата върху обърната наопаки картонена кофа от пържени пилешки бутчета.

— Благодаря ти за помощта — каза.

— Удоволствието беше изцяло мое — изсумтя Майрън.

Скълдъгъри докосна шапката си за поздрав и излезе. Валкирия стана да го последва.

— С интересни хора си се забъркала — тихо каза Майрън и тя се обърна да го погледне. — Прихващаш и от лошите им навици вече. Голяма остроумница си станала край детектива, както гледам.

— Изглежда, че така е станало, да.

— Само да те предупредя. На света може и да не са останали много хора, които да ми имат доверие, но онези, които имат доверие на твоя приятел скелета, са още по-малко. Казвам ти го само така, да ти дам храна за размисъл.

После надигна бирата и сръбна, а Валкирия се обърна и излезе от кухнята.