Мрачни дни

8. Претенции

Лондон липсваше на Спрингхийлд Джак. Липсваха му покривите на столицата, куличките и еркерите, парапетите. Липсваха му нощите, когато танцуваше високо над града, наблюдавайки хората да преминават далече долу под него. Липсваше му начинът, по който лондончани крещяха, когато ги убиваше — сякаш се възмущаваха, че някой е посмял да им посегне, при положение, че принадлежат на най-великата нация и са родени в най-великия град.

Джак не се беше прибирал у дома почти година. Там го издирваха, преследваха го. Беше поживял в Париж и в Берлин, и двете столици му бяха харесали, но схвана същинските размери на носталгията по родината, едва когато осъзна, че в чужбина е започнал да убива само английски туристи. Депресията отново го връхлетя и го потисна за месеци. Най-после, за да се справи с нея, той си състави списък с имената на всички, които по някакъв начин носеха вина за изгнаничеството му, а когато приключи, с изненада установи колко бързо депресията се беше превърнала в чист гняв. Всеки от хората в списъка работеше за едно или друго Убежище някъде по света и в следващия миг в съзнанието на Джак се избистри мисията, на която щеше да се посвети оттук нататък.

Щеше да унищожи всички Убежища.

И ето, че сега всемогъщият случай го беше пратил в Дъблин, беше го събрал с двама мъже, с които никога не беше очаквал, че ще работи някога — Били Рей Сангуайн и Дъск. Но тъй като Сангуайн вече не се занимаваше с ония Безлики извратеняци, а враждата на Джак с Дъск поначало си беше на лична основа, Страшилището на Лондон беше готов да прости и да забрави всички дрязги. В края на краищата, сега имаха обща цел — да отмъстят на всички, които някога са се изпречвали на пътя им и са им пакостили.

— Искам Танит Лоу — каза Джак на момъка до себе си, Скейпгрейс, докато се моткаха заедно из замъка.

Скейпгрейс се стресна, сякаш изненадан, че някой въобще го заговаря.

— Моля?

— Танит Лоу — повтори Джак. — Оная с кожените дрешки и меча, който пее. Искам аз да съм онзи, който ще я докопа.

— О!

— По някакъв начин тя е виновна за това, че ме издирват, сещаш ли се? Тя ме арестува първия път, прати ме в килията, от която ме измъкна Сангуайн. Ако не се бях съгласил да му помагам, изобщо нямаше да привлека вниманието на никое Убежище.

— Хубаво — рече Скейпгрейс.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти на кого искаш да отмъстиш?

— О, ами, такова, на Валкирия Каин.

— Е, нареди се на опашката. Много е популярна Валкирия, много. На колко годинки е, петнайсет? Само петнайсетгодишна, а вече цели четирима мъже й се точат да я убиват.

— Е — започна Скейпгрейс и се приведе поверително напред, — тя ми провали всички планове.

— Верно ли, бе?

— О, да. Аз съм художник. Превръщам убийството в изкуство. Това правя… Това ми е, да го кажа, талантът. А тя много пъти ми е пречила да творя. Освен това веднъж ме наби, а аз бях беззащитен, тежко ранен.

— Набило те е петнайсетгодишно момиче?

— При това бях тежко ранен, както вече казах. А и тогава беше още на четиринайсет.

— Е, предполагам, че е възможно, ако е улучила момента… Защитата срещу елементалната магия е много трудна работа.

— А, тя не използва никаква магия тогава.

— Значи те… Просто те наби, тъй ли?

— Когато бях тежко ранен, да.

— Колко тежко беше ранен?

— Много тежко.

— Беше много тежко ранен?

— Да. Някога било ли те е четиринайсетгодишно момиче?

— Ами не, да ти кажа.

— Не е приятно.

— Не се съмнявам.

— Та, затова искам да й отмъстя.

— Слушай, друже, не че искам да се караме, ама ти се наричаш Най-великият убиец, нали тъй? Всъщност, изобщо някога убивал ли си?

Скейпгрейс избухна в насилен смях, в който ясно се долавяха отчаяние и паника, а Джак можеше да се закълне, че мъжът пред него започва да се изчервява.

Не, че на Джак въобще му пукаше. И той, и Скейпгрейс бяха тук да попълват бройката, да изпълняват заповеди, Сангуайн и Скарабей щяха да командват. А после, когато му дойдеше времето, всеки щеше да си получи своето.

Джак нямаше търпение да му дойде времето.