Мрачни дни

32. Положението се влошава

Скълдъгъри изтегли една дълга треска от съсипаната маса и прониза с нея главата на едно зомби. После хвърли поглед през стаята и потърси Валкирия. Помежду им лежеше море от парчета на трупове. Някои още стенеха и се въртяха, но повечето лежаха неподвижно и не създаваха проблеми.

Госпожица Нунцио беше мъртва. Беше се подхлъзнала в локва съсирена кръв, докато се бореше с четири зомбита едновременно. Зомбитата я бяха налетели от всички страни и бяха накъсали тялото й на малки късчета. Магьосницата ги руга на двайсет различни езика, преди да замлъкне завинаги. Единственото хубаво в ужасната й смърт беше фактът, че от тялото й не беше останало парче достатъчно голямо, че да се върне към живот от силата на зомби заразата.

Валкирия беше покрита с кръв от главата до петите. Ръцете й бяха така уморени, че не можеше да ги повдигне и едва се крепеше на краката си.

— Ще отида да нагледам Антон — каза Скълдъгъри и излезе от хола.

Всички столове и дивани в стаята бяха на трески. Нямаше къде да се седне. Влачейки натежалите си крака, Валкирия прекоси помещението и се отправи към стола зад плота на рецепцията. Всичко, за което мечтаеше в момента, беше горещ душ и местенце, където да полегне. Струваше й се, че не иска чак толкова много.

Тъкмо стигна до рецепцията, когато още две зомбита налетяха отнякъде. Валкирия отстъпи и призова пламък. Отвори уста да повика Скълдъгъри, но после позна едното зомби.

Вориен Скейпгрейс се взираше в нея, а зомбито на средна възраст зад гърба му полагаше геройски усилия да изглежда злобно.

— Моят архивраг — изръмжа Скейпгрейс.

Валкирия се смръщи.

— За мен ли говориш?

— Може и да изби подивелите ми събратя — продължи Скейпгрейс, — но сега си се изправила срещу Върховния убиец, при това в нова и подобрена версия.

— Скейпгрейс, виж, наистина съм страшно уморена.

— Не чувствам болка — нареждаше Вориен, без да й обръща внимание, — не чувствам жал, не чувствам и… — поколеба се. — Не се чувствам зле. Тоест, няма да се чувствам зле, когато те убия, а това ще стане всеки момент.

— Какво ще кажеш… Не знам, може би сега да ме оставиш и да порепетираш речта още малко?

— Как смееш да говориш така на Върховния убиец! — изписка зомбито-чичка зад гърба на Скейпгрейс, имитирайки внезапна театрална ярост.

— Слушайте сега — каза Валкирия и на двамата, — сигурна съм, че нямате желание да се бием. Скейпгрейс, погледни се, за Бога, виж какво са ти сторили. Превърнали са те в чудовище.

— Аз винаги съм бил чудовище — отвърна Скейпгрейс, — но сега, за първи път, телесната ми форма напълно отразява мрака в душата ми.

— Миришеш ужасно.

— Това е смрадта на злото.

— Прилича на мърша, комбинирана с развалени яйца.

— Зло е — настоя Скейпгрейс.

— Къде държат Танит и професора? — попита Валкирия. — Сега имаш възможност да ни помогнеш да прекратим тая глупост. Може пък и ние да успеем да ти помогнем. Може би има лекарство, което да те излекува от… това да бъдеш зомби.

— Нямаме нужда от лекарство — отговори второто зомби.

— Точно така — кимна Скейпгрейс.

— Щастливи сме си такива, каквито сме.

— Радваме се на властта — поясни Скейпгрейс.

— Много даже сме си добре, само ние двамата, всъщност нищо особено ни няма. Съвсем естествено състояние. Няма от какво да се срамуваме…

— Бияч — каза Скейпгрейс, — млъкни.

— Готово.

— Няма да предадем Господаря — продължи Скейпгрейс. — Аз се присъединих към Бригадата на възмездието само по една-единствена причина…

— Моля?

— Какво ми се молиш?

— Бригадата на възмездието? Така ли се наричате?

— Че какво му е на името?

— Ами… Нищо. Превзето е. Сангуайн каза, че било „Клубът на отмъстителите“, та затова се зачудих.

— „Клуб“ звучи тъпо — защити се Скейпгрейс. — „Бригада“ е по-хубаво.

— Всъщност — намеси се Бияча, — една бригада най-често се състои от два до пет обособени полка, така че може би не е най-точният избор на наименование на нашата организация.

Скейпгрейс помръкна.

— Но „Полкът на възмездието“ въобще не е толкова впечатляващо.

— Освен това също не е точно — отвърна Бияча, — като се вземе предвид, че един полк е съставен от определен брой батальони. Бихме могли да се наречем „Батальонът на възмездието“, предполагам, макар че и това не става, защото в един батальон обикновено има около петстотин войници, а нашата група се състои от далеч по-малко членове.

— Какво ще кажете за „Отряд на възмездието“? — предложи Валкирия.

— Аз предпочитам „бригада“ — тросна се Скейпгрейс. — А сега вече си изгубих мисълта.

— Тъкмо се канеше да ми кажеш къде държат Танит и професора — обади се Валкирия.

— Не — не се хвана Скейпгрейс. — Сигурен съм, че всъщност се канех да те убия.

— Не се и опитвай.

— Само за това мечтая през последните две години.

— Започни да мечтаеш за други работи.

— Валкирия Каин, добре дошла в смъртта.

— Това е ужасно тъпа реплика.

Скейпгрейс се хвърли към нея и Валкирия го замери с огненото кълбо, което държеше вече от няколко минути. Пламъкът обгърна Вориен на секундата. Той се защура наоколо и запищя.

— Господарю Скейпгрейс! — изкрещя ужасено Бияча.

Валкирия се намръщи.

— Мислех, че не чувствате болка.

Скейпгрейс спря да се върти и да пищи. Просто застана насред стаята, втренчи се в момичето и продължи кротко да си пламти.

— Доста лесно гориш — отбеляза Валкирия. — Това някаква характерна черта на зомбитата ли е?

— Напоследък използва доста козметика — замислено рече Бияча. — Може би е постигнал някаква много силно горима смес.

Валкирия махна с ръка и пламъците на мига изчезнаха.

— Не съм си казал последната дума — изрече без ентусиазъм Скейпгрейс, врътна се и напусна хотела, оставяйки след себе си пътека от пушек. Бияча изръмжа за довиждане на момичето и бързичко се понесе след господаря си.

Мирисът на опърлена мъртва плът накара Валкирия веднага да тръгне да търси Скълдъгъри. Откри го в едно от задните помещения, подхванал Страха, който една се крепеше на краката си. Стените наоколо бяха омазани в парчета от зомбита.

— Страха ли е сторил това? — ахна Валкирия, вцепенена от вида на чистата насилствена жестокост, разкрила се пред очите й. — Сам? Без оръжие?

— Технически погледнато — отвърна Скълдъгъри, — Антон сам по себе си е оръжие. По-точно вътрешната му същност е оръжие.

— Какво е „вътрешна същност“?

— Това е лошата част от личността ми — отговори Страха. Говореше така, сякаш всяка дума му причиняваше болка. — Когато имам нужда от нея, я призовавам и я пускам на свобода. А след всеки път, когато правя това, ми трябва все повече време да се възстановя — той се навъси. — Сангуайн беше тук. Влезе и… — сграбчи ръкава си и рязко го дръпна нагоре. Над лакътя му беше закопчана метална гривна, а от нея висеше малко парче срязана верижка. — Взел е ключа.

Валкирия хукна след Скълдъгъри, който качи стъпалата с две крачки. Изправиха се пред стая номер двайсет и четири. Вратата беше затворена, а ключът стърчеше от ключалката.

— Взел е един от Останките — каза скелетът.

— Откъде знаеш? Може още да е вътре.

Скълдъгъри поклати глава.

— Изобщо не е стъпвал в стаята. Открехнал е вратата на милиметър и най-близкият от Останките е бил всмукан от Капана за души. Ако Сангуайн беше влязъл в стаята, щяха да го разкостят, а след това да излязат и да обладаят всички в хотела. След това щяха да се пръснат и да обладаят всички в страната. Провалихме се.

— И сега какво?

— Сега трябва да намерим замъка на Скарабей преди Кенспекъл да е поправил Механизма. Познавам някой, който би могъл да ни помогне. Вероятността да го стори е малка, но кой може да каже какво е в наши дни „голяма вероятност“? Възможностите ни и без това се изчерпаха вече — Скълдъгъри завъртя ключа, докато чуха как ключалката изщрака, после го измъкна. — А, ако отсега нататък някой се опита да ни попречи, ще му разкажем играта.