Мрачни дни

33. Обладан

Скарабей освободи Останката, отстъпи бързо вън от стаята и затвори вратата. Отиде в съседното помещение, където Били Рей вече беше нагласил монитора, на който от известно време наблюдаваха затворения професор Кенспекъл Граус. Личеше си гневът, изписан на лицето на Останката, макар самият той да представляваше сребриста, едва видима сянка, която се мяташе от ъгъл в ъгъл. Професорът знаеше отлично какво му се готви, но не започна да пищи, нито да моли за милост. Скарабей почувства уважение към пленника си.

След като задоволи любопитството си и огледа заобикалящата го среда, Останката насочи вниманието си към стареца, прикован с верига към стената. Професорът не откъсваше очи от съществото, което се местеше светкавично насам-натам. После то се приближи и професорът инстинктивно се дръпна. Но Останката просто си играеше с него.

Съществото се хвърли още веднъж рязко към професора, който го напсува в отговор. После Останката удари. Заби се в отворената уста на стареца. Очите на професора се разшириха от паника, докато Останката си проправяше насилствено път надолу в тялото му. В гърлото на професора се образува буца, после буцата пропълзя нататък и изчезна в него. Кенспекъл Граус се сгъна одве.

Били Рей поклати глава.

— Мразя ги тия гадове — промърмори.

Скарабей влезе обратно при Граус и професорът вдигна очи към него.

— Знаеш защо си тук — каза Скарабей. — Големи главоболия ни струваше да те измъкнем от онази стая, в която те бяха затворили. Ако сториш каквото ти поръчваме, ще те освободим след това. Ако не го сториш, ще те върнем там, където те намерихме и вместо теб ще вземем някой от събратята ти. Сигурен съм, че следващият от твоята порода, когото докараме тук и му предложим сделката, няма да се поколебае да прегърне възможността да се освободи. Какво ще кажеш?

— Не ти вярвам — изрече Граус с глас, който подбираше думите така, както лешояд подбира късове развалено месо. Останката беше отвикнал да говори.

— Лошо няма — отвърна Скарабей. — Аз също не ти вярвам. Но двамата сме в ситуация, при която можем да си помогнем един на друг. Както вече си разбрал, надеждата ни е, че старецът, когото в момента си навлякъл като износен костюм, притежава всички знания и умения за изпълнението на интересуващата ни задача. Така ли е?

— О, да, притежава ги — отвърна Граус. — О, да, притежавам ги. Притежавам и още много, много неща.

— Стискаме ли си ръцете тогава?

Старецът погледна тъмничаря си в очите и по лицето му се разля усмивка, подобна на зейнала рана.

— Стискаме ги, господин Скарабей.