Мрачни дни

51. Шепоти

Събуди я кошмарът.

Седна и внимателно спусна крака от леглото. Студено и тъмно. Къщата беше притихнала. Среднощ. Кошмарът я стискаше с димните си пипала, замъгляваше съзнанието й, но отвъд него момичето дочу в стаята тих шепот.

Шепнещият, който Касандра й беше дала, лежеше на рафта, където Валкирия го беше оставила, и й шепнеше с тих тон, който стигаше до дълбините на съзнанието й, връщаше ясно кошмара, припомняше й го, а главоболието й отново започваше да пулсира.

Сега, най-после, тя го видя. Най-сетне си спомни онова, което я преследваше от няколко дни насам, от часа, в който за първи път чу името.

Шепнещият продължаваше да шепне и пред съзнанието на Валкирия отново изплува кошмарът. Тя видя Серпин и искрящите му смарагдови очи. Видя битката, разразила се в Хранилището преди три години, когато Нефариан се беше сразил със Скълдъгъри. Книгата на имената беше паднала от пюпитъра си и Валкирия беше надзърнала в нея. Беше видяла там името, което родителите й бяха дали — Стефани Еджли, до него беше записано онова, което сама беше приела — името Валкирия Каин. После беше видяла какво пишеше и в последната колонка, но чак сега успя да си го спомни…

Не беше изненадана, разбира се. Беше го чувствала в себе си, беше го чувствала още преди да узнае за магията. Беше чувствала онази част от себе си, която идваше от последния от Древните. Последният от Древните бил велик и могъщ, и точно той захвърлил скиптъра далеч в подземните недра. Не трябваше да се забравя обаче, че Последният от Древните бил и убиец. Беше избил боговете си, а после беше избил и всички от своя род.

Защото сега Валкирия си спомни името, спомни си къде го беше виждала. Беше го виждала в Книгата на имената, записано в последната колонка срещу собствените си други две имена. Записано до Стефани Еджли, до Валкирия Каин, в Книгата на имената стоеше нейното истинско име. Истинското. Единственото, което имаше значение.

Даркесата.