Мрачни дни

15. Обратно на Семетери роуд

Домът на Скълдъгъри беше пуст, въздухът вътре лъхаше на застояло. Валкирия се зае да проверява съобщенията на телефона си, докато детективът, с черепа си в ръце, се затвори в най-голямата стая, където държеше и най-хубавите си костюми. Флетчър пробва да пусне телевизора, но електричеството беше спряно. Внезапно чуха остър вой от болка. Валкирия подскочи и хукна.

— Скълдъгъри? — извика, докато тичаше през стаите. — Всичко наред ли е? Скълдъгъри?

Отваряше рязко всички затворени врати, край които минаваше. После стигна до стаята, в която беше Скълдъгъри и се накани да нахълта, когато…

— Заболя ме — обади се Скълдъгъри отвътре. Валкирия се начумери срещу затворената врата.

— Какво стана?

— Смених си главата. Чудесно е да усещам пак истинската. А сега си имам и една резервна, което е изключително полезно.

Валкирия отстъпи, вратата на стаята се разтвори и Скълдъгъри се появи отвътре. Костюмът и вратовръзката му бяха тъмносини, а ризата — снежнобяла и прясно изгладена. Вирна брадичка.

— Как ти се струва главата?

— Ами, такова… Хубава е. Много прилича на предишната.

— Какви ги говориш? Съвсем различна е. Скулите са по-високо.

— По-високо ли са?

— А не са ли по-високо?

— Ами, предполагам… Може и по-високо да са. Удобна ли е?

— Много — детективът я подмина и влезе в стаята, където държеше шапките си. — Къде е Гастли? Казахте ли му, че съм се върнал?

— Ами не…

— Той може и да не ви повярва. Може да помисли, че още халюцинирам. Най-добре е да му обясните, че изобщо не халюцинирам. Той ще се радва да разбере, че не е просто плод на въображението ми. Ако бях на негово място, аз бих се радвал да разбера, че не съм плод на нечие въображение — Скълдъгъри си избра шапка, която да отива на костюма, нахлупи я ниско над празните си очни орбити и се залюбува на отражението си в огледалото.

— Липсваше ми — промърмори.

— Гастли е арестуван — обади се Валкирия в опит да привлече вниманието му. — Танит също. Държат ги в Убежището.

— Защо?

— За това, че ми помагаха да те спася. Гилд категорично забрани да отваряме отново портала. Твърдеше, че така рискуваме някое непобедимо зло да се промъкне в нашата реалност.

— Хмм. Мъдро. Напълно е бил прав.

Валкирия се навъси.

— Не ми помагаш, Скълдъгъри.

— Виж, Валкирия, отварянето на портала действително си беше много опасно. Понякога трябва да си признаеш, когато не си права.

— Ти никога не си признаваш, когато не си прав.

— Но случаите, в които не съм прав, са много, много рядко явление. Ти, от друга страна, не си права през по-голямата част от времето. Статистически погледнато, направо е смайващо колко често не си права.

Детективът отвори дървеното ковчеже на близката маса и бръкна вътре с облечената си в ръкавица ръка. Револверът лъсна, когато го извади на светло.

— „Смит и Уесън“ — промълви любовно. — Почиствала ли си го?

— Миналата седмица — отвърна Валкирия и се хвана, че сама се усмихва. — Помислих, че ще си го искаш.

Скълдъгъри отвори барабана, извади шест патрона от ковчежето, напъха ги в гнездата, щракна барабана обратно и спусна предпазителя с палец. Прибра оръжието в кобура, закопчан под мишницата му.

— Готов — рече. — Сега отново се чувствам цял.

Флетчър влезе.

— Здрасти — каза кротко.

— Флетчър — кимна му Скълдъгъри. — Благодарих ли ти за това, че отвори портала и ме върна у дома?

— Не — отвърна Флетчър. — Моля.

— Сега можеше да носиш вината за края на човешката раса — продължи Скълдъгъри весело. — Но аз не съм човекът, който ще ти държи сметка за грешките ти. Вече можеш да си вървиш.

— Какво мога?

Скълдъгъри се поколеба за миг.

— Косата ти. Разсейваща е. Извинявай, но ми се струваше, че някой отдавна трябваше да ти го каже.

— Искаш да се махна, защото не ти харесва косата ми, така ли?

— Ами косата ти е множко, право да ти кажа.

— Ти сериозно ли говориш?

— Не се ли познава?

— Не се познава.

— Ами, това ми е сериозната физиономия, за друг път да си знаеш.

Флетчър погледна Валкирия и тя сви рамене.

— Ще ти се обадим, когато някои от нас си върнат… доброто отношение — каза момичето.

— Добре — отвърна телепортаторът. — Ами аз тогава… Да тръгвам.

В следващата секунда изчезна, а Скълдъгъри се обърна към Валкирия.

— Така — рече жадно. — Къде е тя?

Излязоха пред къщата и Валкирия отвори гаража, където дръпна платнището и откри колата, Бентли R-Type Continental от 1954-та година, модел, от който бяха сглобени само 208 бройки, напълно модернизирана. Скълдъгъри я пазеше като зеницата на окото си. Тоест, би я пазил като зеницата на окото си, ако имаше очи. Той бавно прокара ръка по автомобила.

— Трябва ли ти изобщо кола? — попита Валкирия. — Не може ли отсега нататък просто да си летиш?

— Летенето изцежда силите — отвърна детективът, — а и доста бие на очи, ако ми позволиш да отбележа.

— А Бентлито не бие на очи, така ли?

Детективът издаде звук, подобен на смях и двамата влязоха в колата. Бентлито изхвърча от гаража и се понесе по улицата, после взе завоя със скорост, която би уплашила Валкирия, ако зад волана беше някой друг, а не Скълдъгъри.

— Интересно — промърмори детективът и рязко намали скоростта.

— Какво става?

— Следят ни — отвърна скелетът. — При това калпаво.

Лениво зави вляво в една пуста уличка и изведнъж настъпи газта. Валкирия се залепи за седалката. Скълдъгъри зави по следващата пряка вляво и спря на средата на платното. Увери се, че шалът е добре увит през лицето му и излезе от колата, стиснал револвера в ръка.

Синьо волво зави бързо иззад ъгъла, спирачките му изпищяха панически и то рязко изви встрани в опит да избегне удара в Бентлито. Заби се в близката стена и двигателят му угасна. Скълдъгъри отиде до волвото, счупи лявото стъкло с дръжката на револвера, после бръкна вътре, извлече навън червенокосия шофьор и го захвърли пред себе си на асфалта.

— Не обичам да ме преследват — каза тихо детективът.

— Не стреляй! — изплака шофьорът на волвото.

— Преследваха ме достатъчно — продължи Скълдъгъри, сякаш не го беше чул. — Не съм в настроение да ме преследват повече.

Валкирия позна треперещия млад мъж в краката на скелета. Името му беше Ставън Уийпър3.

Беше го виждала няколко пъти в Убежището. Очите му не слизаха от пистолета на Скълдъгъри.

— Обикновено убивам онези, които ме преследват — промърмори Скълдъгъри, сякаш на себе си.

Валкирия се намръщи.

— Скълдъгъри?

— Така правя, да — продължи тихичко детективът. — Преследват ли ме, умират. Простичко е. Обичам простичките неща. Чистите неща.

Вдигна револвера, а Валкирия се хвърли към него. Сграбчи го за китката.

— Какво правиш?

Скълдъгъри обърна поглед към нея и наклони глава на една страна.

— Валкирия! Ти пък какво правиш тука?

Скелетът постоя неподвижно още миг, после тръсна глава и прибра пистолета в кобура. Отиде бавно до Бентлито и загледа небето. Уийпър не откъсваше от него ужасения си и объркан поглед и Валкирия пристъпи, за да скрие детектива зад гърба си.

— Какво искаш? — попита рязко.

Червенокосият премести очи към нея.

— Тук съм, за да те арестувам.

— За какво?

— Нападнала си детектив Мар и очевидно си отворила портала, нарушавайки изрична заповед на Върховния маг.

— Извинявай, но ми е малко трудно да повярвам, че са пратили точно тебе да ни арестуваш.

— Ами всъщност задачата ми беше само да следя дома на Скълдъгъри Плезънт — призна Уийпър. — Другите детективи са заети.

— С какво са заети?

— Не ми казват. Чух, че някой от долавящите имал видение, което разтревожило всички… Детективите нищо не ми казват. Не съм достатъчно високо в йерархията, ако ме разбираш.

Скълдъгъри се приближи обратно с ръце в джобовете, по всичко изглеждаше, че вече е на себе си.

— Не си дошъл да арестуваш мен, нали?

Уийпър се сви.

— Аз… Не знам.

— Защото, технически погледнато, все още не съм нарушил никакви закони. Не се спасих сам, сещаш ли се?

— Май не…

— Значи, всъщност преследваш Валкирия?

— Ами… да.

— Прекрасно.

— Макар че… — колебливо почна Уийпър.

— Макар че?

— Като си говорим за техническата страна на нещата, ти технически ме нападна, а аз съм агент на Убежището.

— Е, така е — отвърна Скълдъгъри, — но си един не особено печен агент, да не се лъжем. Мисълта ми е, че са ти поръчали да наблюдаваш дома ми, нали така? Тоест, не се занимаваш с действително отговорна работа. От колко време дебнеш пред къщи?

— От три… Три месеца.

— Три месеца. И какви резултати постигна? Къщата ми замесена ли е в някакви незаконни сделки? Обрала ли е някоя банка напоследък? Пребила ли е някого?

— Не…

— Помръднала ли е въобще, дори на сантиметър?

— Ами… Не мисля…

— Правила си е майтапи по телефона може би?

— Не.

— Разбирам. А сега ми кажи, аз ли те изхвърлих от пътя? Или ти си катастрофира сам-самичък?

— Май че аз сам, такова… си катастрофирах.

— А аз те измъкнах от смачканата кола, нали? Тя можеше да експлодира, откъде да знам. Спасих ти живота и за благодарност ти искаш да ме арестуваш?

— Ами вече не искам…

— Радвам се да го чуя. Би ли желал да се изправиш?

— Да, моля.

— Изправи се.

Уийпър стана на крака.

— Едни мои приятели са били арестувани — каза Скълдъгъри. — Казват се Гастли Биспоук и Танит Лоу. Какво знаеш за тях?

— Чух сводките. Нахлули са в Убежището и единият от тях е нападнал детектив Мар.

— Мар — промърмори скелетът. — Давина Мар? Американката?

— Точно тя — обади се Валкирия.

— О, тя ме мрази — рече Скълдъгъри. — Напълно безпричинно, бих добавил. Най-малкото ме мрази по причина, за която твърдо не ми пука. Сополанко, би ли бил така добър да отидеш да съобщиш на Върховния маг, че съм се върнал? Моля те да добавиш, че доколкото си успял да ме разгледаш, си се убедил, че от ужасяващите преживявания сред кошмарите на паралелното измерение дъската ми се е разхлопала. Би ли му казал също така, че ще съм му дълбоко благодарен, ако освободи приятелите ми възможно най-бързо?

— Да. Окей. Дадено.

— А после го заплаши, че ще го гръмнеш.

— Ами… не знам дали е разумно да…

— Глупости — Скълдъгъри потупа червенокосия по рамото. — Върховният маг мрази да го гръмват. Но е весело. Ще се справиш. Бягай сега.

— Мога ли… Мога ли да си взема колата?

Скълдъгъри обмисли въпроса и поклати глава.

— Не.

Уийпър се прегърби тъжно.