Валкирия трябваше да се прибере у дома. В момента, в който напуснаха вилата на Касандра, момичето просто разбра, че трябва да си отиде вкъщи, да види родителите си, да се увери, че са добре. Мъчеше се с всички сили да скрие от Скълдъгъри колко е разстроена и колко много й се плаче. По пътя до Хагард не промълви и дума.
Обади се по телефона на отражението си и двамата със Скълдъгъри минаха да го вземат след училище. То седна на задната седалка, без да задава никакви въпроси. Няколко километра по-нататък спряха и Скълдъгъри излезе от колата, докато Валкирия и отражението си разменят дрехите. След десет минути пристигнаха в Хагард. Отражението се промъкна в храстите зад дома им, а Валкирия влезе през входната врата. Осъзна, че й се струва необичайно да минава от другаде, а не през прозореца на стаята си.
— Мамо? — повика и пусна училищната чанта на пода. — Прибрах се.
Мълчанието се проточи три секунди, три секунди ужасяваща, зловеща тишина и после майка й застана на вратата на кухнята. Усмихната. Спокойна. Жива.
— Как мина в училище? — попита, а Валкирия се хвърли напред и я прегърна. Майка й се засмя. — Толкова лошо ли беше?
Валкирия се засмя в отговор с надеждата, че смехът ще прозвучи убедително. Притисна майка си силно и после се насили да я пусне, като побърза да изтича към хладилника, за да скрие сълзите, които потекоха по бузите й.
— В училище всичко е наред — каза, колкото можеше по-небрежно. — В училище винаги всичко е наред. Просто никога не се случва нищо интересно.
Отвори вратата на хладилника, пое си дълбоко въздух, поуспокои се, после я затвори.
— А твоят ден как мина?
— Само вълнения и приключения — отвърна майка й. — Току-що се прибрах. Очаквам баща ти да си дойде всеки момент.
— Приключва работа по-рано ли днес? Той никога не приключва по-рано!
Майка й сви рамене и двете чуха ключ във входната врата.
— Тя прибра ли се? — попита татко й от антрето, после се препъна в нещо, вероятно ученическата раница, която Валкирия беше захвърлила.
— Да, прибра се — отговори майка й. Баща й влезе в кухнята и момичето се втурна да го прегърне.
— Каза ли й вече? — попита баща й.
— Не — отвърна майка й. — Просто днес е в настроение да се гушка.
Валкирия отстъпи.
— Какво да ми е казала?
Баща й я погледна в очите.
— С всеки ден ставаш все по-висока.
Валкирия се насили да се усмихне. Изведнъж й се прииска да не расте повече. Прииска й се времето да спре. Да става все по-висока и по-възрастна, и по-силна означаваше, че денят, в който Даркесата щеше да дойде, за да отнеме родителите й, наближава. Прииска й се да си остане завинаги на днешната възраст и на днешната височина.
— Имаме новини — каза майка й и прегърна съпруга си през кръста.
Валкирия се свъси.
— Какви новини?
— Решихме да вземем домашен любимец — обяви баща й.
Валкирия се разсмя, този път искрено. След всичко, през което беше минала през последните месеци, мисълта за нещо толкова нормално и забавно като нов домашен любимец й достави невероятно удоволствие. Освен това, винаги си беше мечтала за домашно животинче.
— Може ли да вземем куче? — попита. — Не от онези досадните джавкащи дребосъци. Хана Фоли пък има някаква китайска порода, но те са без козина и мязат на онова извънземно, дето виси от тавана на Джаба в „Междузвездни войни“. И такова не искам да е. Няма да мога да го разхождам, защото ще умирам от срам.
Баща й се намръщи.
— Гледала си „Междузвездни войни“? Че кога успя? От години се мъча да те накарам да ги изгледаш!
Валкирия се поколеба. Танит я беше накарала насила да седне и да изгледа всичките филми от серията в рамките на една събота и неделя. Определи преживяването като тип „обучение“.
— Харесах светлинните мечове — отвърна момичето.
— Няма да си вземам куче — отговори майка й и върна разговора към първоначалната тема.
— Не можем да вземем и котка — допълни Валкирия. — Те не правят нищо, освен да заговорничат срещу господарите си и да се плодят като зли духчета.
— И котка няма да си вземам.
— Може ли да е змия тогава?
— Не.
— Моля ви? Ще си я държа в моята стая, ще я храня с мишки и разни други неща, и обещавам, че няма да я уморя!
— Никакви змии, хамстери, плъхове или морски свинчета.
Валкирия се усмихна обнадеждено.
— Конче тогава?
— Какво ще кажеш за нещо с по-малки размери? — каза татко й. — Например малко братче или сестричка?
Валкирия го зяпна.
— Какво?
Усмивката на майка й става два пъти по-широка.
— Бременна съм, мила.
Настъпи миг вцепенение, после мигът отмина, Валкирия прекоси стаята с един скок, прегърна майка си и запищя „О, Боже!“, повтаряше го отново и отново. После се сети, че може да нарани бебето, отскочи назад и се хвърли на шията на баща си, притисна го и той се разсмя.
По-късно, в стаята й, сълзите потекоха от очите й при мисълта сред какви опасности ще се роди нейното братче или сестриче.