Мрачни дни

20. Ордата на зомбитата

Когато някой се превръща в зомби, преминава през специфичен процес. Скейпгрейс не беше съвсем наясно с него, защото го бяха върнали от мъртвите с магия, но след известна суетня по метода на пробите и грешките, горе-долу схвана за какво става дума. „Доброволецът“ трябваше да бъде ухапан, докато е още жив, така че кръвообращението да разнесе заразата из организма. Отначало Скейпгрейс се смущаваше от хапането, защото се чудеше дали няма да изглежда смешен. Първоначалният му план беше да преследва само привлекателни жени, но скоро установи, че това не е особено ефективно от гледна точна на пропиляното време.

Първото му успешно ухапване стана във Финикс Парк. Ухапаният беше чичко на средна възраст, излязъл да се поразходи. Скейпгрейс изчака наоколо да няма никакви хора и тихо се измъкна от скривалището, където чакаше в засада. Хвърли се върху мъжа, завлече го в храстите и го ухапа. Човекът се опита да се бори, но заразата се разпространяваше изненадващо бързо и шейсет секунди по-късно мъжът беше мъртъв. След още няколко мига очите му се отвориха отново и той се вторачи в Скейпгрейс.

— В Рая ли съм? — попита.

— Не ставай глупав! — сопна му се Скейпгрейс.

— Извинявай — рече чичкото и приседна.

Скейпгрейс се вгледа в първото си завоевание. Жалка картинка, в интерес на истината, при това комбинирана с покъртителна и несменяема шашардисана физиономия.

— Как се казваш? — попита Скейпгрейс.

— Джералд — отвърна мъжът.

Скейпгрейс се позамисли. Зомбито Джералд очевидно нямаше усет към всяването на страх и ужас.

— Ще те наричам Бияча — рече му.

Бияча попримигна.

— Добре — отвърна колебливо.

Скейпгрейс кимна. Бияча беше отлично име. Мъжът щеше да бъде дясната му ръка и да му помага в набирането на армия от зомбита за Господаря.

— Ела с мен, Бияч — наречи Скейпгрейс и пое напред, доволен от шефската си роля.

Същия следобед съставът им се увеличи с още доста доброволци. Само във Финикс Парк бившият убиец присъедини към каузата Резача, Трошача, Тласкача и Размазвача, после всички заедно се натовариха на буса на Трошача и скоро към тях се присъединиха още Секача, Мелача, Вредителя и Унищожителя. След Унищожителя въображението на Скейпгрейс се изчерпа и всички следващи зомбита той наричаше просто Зомби Едно, Зомби Две и така нататък. Беше зает с по-важни неща от това да измисля зловещи имена на зомбитата си.

Заведе ги всичките в замъка на Господаря и се изправи пред първия сериозен проблем — нито едно от новите зомбита не желаеше да се съобразява с авторитета на първия му помощник — Бияча. От друга страна, беше твърде късно да го сменя с друг. Подобна постъпка щеше да бъде сметната за слабост. Новите трябваше да гледат на Скейпгрейс като на непоклатима фигура, нещо като папата или някой политик. Скейпгрейс не би могъл да признае, че обявяването на Бияча за първи помощник е грешка и просто се надяваше на първия ухапан да му се случи някой инцидент, например да му падне главата или нещо от тоя сорт.

Вторият проблем се състоеше във факта, че междувременно Скейпгрейс беше започнал да вони, но за свое успокоение той се самоубеди, че мерките, които взема в това отношение, ще оправят нещата. Кой знае, може би съществуваше някаква козметика, която да му помогне. Като начало закачи на врата си няколко ароматизатора за автомобил и ги скри под яката на ризата си.

Скейпгрейс мина по коридора към помещението, в което беше настанил новосъбраната армия от зомбита. Нагласи на лицето си свирепо изражение, отвори врата и влезе.

Зомбитата си бъбреха, разправяха си вицове и се смееха. Бияча се гушеше в ъгъла, мъчеше се и той да се присъедини към общия смях, а на лицето му се изписа смущаващо задоволство, когато Скейпгрейс влезе.

— Добър вечер, сър! — провикна се Бияча. Пълен идиот. — Всички сме налице, сър!

— Разбира се, че ще сте налице — отвърна раздразнено Скейпгрейс.

— Сър, един от хората попита за храна, сър.

Скейпгрейс си отбеляза на ум никога повече да не мисли за зомбитата като за армия. Бияча не се вписваше в тази представа, а и тя като цяло не беше кой знае колко плашеща. „Орда“ беше по-добре. Ордата на зомбитата. Много по-добре даже.

— Какво за храната? — изръмжа Скейпгрейс.

— Човекът се чудеше какво ядем, сър.

— Нищо не ядем — отвърна Скейпгрейс. — Телата ни се поддържат с магия. Нямаме нужда от храна.

— Ще информирам хората, сър! — Бияча се извъртя на пети и се обърна към останалите зомбита. — Може ли малко внимание! — провикна се.

Някой отзад се обади:

— Върви по дяволите, Джералд!

Бияча придоби вид, сякаш всеки момент ще заплаче. Скейпгрейс вече сериозно съжаляваше за решението си да го ухапе.

— Ние не ядем нищо — продължи Бияча, стараейки се да запази сериозно изражение, въпреки че долната му устна трепереше. Ордата на зомбитата млъкна и се вторачи в Скейпгрейс.

— Как така не ядем? — обади се Секача. — Съвсем нищо ли?

— Дори мозъци ли не ядем? — допълни и Зомби Единайсет.

— Нищо! — отсече Скейпгрейс. — Няма да ядете нищо при никакви обстоятелства! Абсолютно нищо, нито хапка дори! Ясно ли е?

Зомбитата закимаха унило и Скейпгрейс се обърна към вратата. Преди още да излезе обаче ги чу как започнаха оживено да спорят кое ли е по-вкусно — човешкият мозък или човешките мускули. Тия тука със сигурност не бяха смъртоносните безмозъчни неумрели, които си беше представял. Тези не всяваха никакъв страх, ама никакъв. Зомбитата, които беше събрал, се препираха махленски. Скейпгрейс побърза да напусне стаята и притвори вратата, да не би Господарят му да дочуе дребнавите спорове вътре. Забърза по коридора, стараейки се с всички сили да не изпадне в паника.

Не искаше да разочарова Господаря. Толкова се беше надявал да му представи ордата си от зомбита и да получи признанието, което така отдавна търсеше, похвалите, за които копнееше. Може би дори някоя прегръдка. Но всъщност нямаше да получи нищо. Господарят щеше само да хвърли поглед на ордата и веднага да разбере що за жалка паплач представляваше тя и що за тотален провал беше самият Скейпгрейс.

Скейпгрейс стигна до мъничкото помещение, което му служеше за лична спалня, и долови тихо жужене. Отвори прогнилата врата, шмугна се вътре и бързо затвори зад гърба си. Хубавото при новоухапаните беше, че кредитните им карти си бяха валидни и можеха да се използват, така че Скейпгрейс беше наредил на Бияча да го снабди с място за почивка.

— Ковчег ли? — беше попитал Бияча, разтворил широко очи и с овче изражение на лицето. Скейпгрейс го беше ударил, беше му казал да не задава малоумни въпроси, а да върши каквото му е наредено и Бияча се беше изнесъл скоропостижно, отново със сълзи на очи. Но като се замисли сега, Скейпгрейс реши, че идеята да спи в ковчег не е чак толкова лоша. Всъщност щеше да е доста шикозно. В спалнята обаче го чакаше нещо друго. Не беше казал за него на Господаря, чувстваше се ужасно, че трябва да го използва, но нямаше как — нуждата го налагаше. Скейпгрейс не искаше тялото му да се разпадне, не и преди да е открил начин да спре напълно всякакво разлагане, затова грамадният фризер-ракла трябваше да свърши работа поне на първо време.

Скейпгрейс вдигна капака и се намъкна вътре. Трябваше да се свие на кълбо, но като оставеше това настрани, всъщност си беше съвсем удобно. Затвори капака и тъмнината го обви. Успокоен от нея и от жуженето на компресора, Скейпгрейс се отпусна и се замисли за разнообразието от начини, по които можеше да убие момичето.