Мрачни дни

11. Безликият

Тялото на Бату бавно се изправи. Беше прегърбен, тънките ръце — странно изкривени. От скривалището си Валкирия го загледа как се потътря към пещерата на Скълдъгъри и изчезва в мрака вътре и се зачуди защо ли Безликите използват такъв съсипан труп.

Налягането в ушите й се нормализира, сърцето й още биеше лудо, но вече не заплашваше да изскочи от гърдите й. Когато се убеди, че няма да повърне в следващите пет минути, тя се надигна и последва Безликия на безопасно разстояние. Надали можеше да направи каквото и да било срещу него, освен да умре много шумно и така да му отвлече вниманието поне за известно време. Ако съществото отново започнеше да изтезава Скълдъгъри, тя можеше само да гледа безпомощно, а тази мисъл изобщо не й допадаше.

Все още стискаше ръката на Скълдъгъри. Тя си беше цяла-целеничка, с пръстите и всичко останало, а костите й леко потракваха.

Безликият се повлече нагоре по стъпалата в търсене на детектива, а Валкирия се наведе, в случай, че съществото реши да хвърли поглед зад гърба си. То не стори нищо подобно. Безликите не бяха от типа, дето се оглеждат през рамо. Може би дори само поради факта, че нямаха очи. Валкирия изчака, докато съществото се скри от погледа й, после се промъкна подире му. У нея се беше оформило дразнещо подозрение за причината, поради която Безликите все още използваха останките на Бату — може би изтезанията им доставяха по-голямо удоволствие, когато самите Безлики пребиваваха в човешко тяло, докато ги извършваха. Момичето изкачи бавно стълбите, надникна в стаята с трите прозореца и видя как Скълдъгъри бавно се влачи по земята, отстъпвайки от Безликия.

— Знаех си, че тя не е истинска — проговори детективът. — Била е част от някакъв нов ваш номер, нали?

После рязко изохка и се заиздига във въздуха. Тялото му спря на известна височина, изправи се в нормално положение и застина неподвижно. Валкирия с ужас загледа как някаква невидима сила започна да разчленява костите му и да ги откъсва една от друга сантиметър по сантиметър. Отначало Скълдъгъри издаваше тихи звуци от болка, които се усукваха и усилваха с всеки миг, докато накрая детективът отметна глава и зави в неподправена агония, когато долната му челюст бавно се отдели от черепа.

Валкирия се хвърли напред, некромантският пръстен увлече всички сенки наоколо, протегна ги напред и те се омотаха около левия глезен на Безликия. Момичето продължи да тича и дръпна с всички сили, но сенките се опънаха, спряха устрема й и самата тя рухна на земята. Безликият не беше мръднал. Пустото лице се извърна към Валкирия, а Скълдъгъри се свлече на земята в хленчеща купчина. Момичето хвърли ръката, която стискаше, за да я смеси с останалите кости и се изправи на крака.

Напълно неподвижен, Безликият я наблюдаваше. Валкирия се беше сблъсквала със същото поведение от страна на съществата преди единайсет месеца. Теорията на Чайна беше, че Безликите усещат кръвта, която течеше в жилите й, кръвта на последния от Древните. Валкирия не знаеше дали това е причината гадината да не я напада, но реши да се възползва максимално. Щракна с пръстите на двете си ръце, пламъците бликнаха от дланите й и се блъснаха в гърдите на съсипания труп без лице. Дрипите, с които беше облечен, се превърнаха на пепел и се разнесоха из въздуха, но тялото дори не трепна.

Пръстенът на ръката й беше леденостуден, попил цялата смърт, на която този пуст град беше станал свидетел. Валкирия събра сенките на куп и ги хвърли срещу врага си. Копие от мрак прониза трупа през зейналите разпрани гърди и излезе през гърба му. Безликият се олюля и сведе бавно поглед надолу, сякаш взрян в раната отпред.

Скълдъгъри вече седеше, сглобил се наново, и раздвижваше пръстите на ръцете си. Валкирия се втурна напред, грабна го за китката и го повлече. Изненада се колко е лек. Стигнаха до стълбите, смъкнаха се по тях с два скока и се втурнаха към изхода на пещерата.

— По-бързо! — нареди момичето.

— Защо? — опъна се скелетът. — Още не съм сигурен дали действително си истинска.

— Току-що те спасих!

— Може би всичко е било оптическа измама.

Изхвърчаха от пещерата, Валкирия грабна палтото си и погледна през рамо. Безликият още не беше стигнал стълбите.

Обърна очи към Скълдъгъри.

— Не съм никаква оптическа измама!

— Бая приличаш…

— Говориш глупости.

— Остроумните ми аргументативни упражнения донякъде ни бавят. Не трябва да спирам да се движа. Свободна си да ме придружиш, ако желаеш.

— Но порталът ще се отвори тук!

— Ако котвата-провлак е свързана с мен, порталът ще се отвори там, където се намирам аз. Хайде идвай, нямаме време за губене.

— Как би могло това чудо да те гони? — попита Валкирия. — Че то едва се влачи.

— Има си домашни любимци — отвърна Скълдъгъри. — А те на свой ред си имат свои домашни любимци — после посочи към червеното небе. — Ето ги, задават се.

Тя вдигна очи и ги видя, грамадни, черни на червения фон, пляскащи с гигантските си крила. Телата им бяха големи като автобуси, грапавите им опашки отзад — два пъти по-дълги от телата. Валкирия видя, че коремите на съществата са опасани с каиши и с малко закъснение осъзна, че на гърба на всяко от тях седят поне по десетима ездачи.

— Ще разбереш, че са ни забелязали, когато започнат да пищят — обясни делово Скълдъгъри.

Съществата запищяха.

Скълдъгъри и Валкирия прескочиха един нисък зид, шмугнаха се в някаква врата и затичаха през полуразрушена къща, докато най-после се измъкнаха през прозорец на противоположната й стена. Крилатите животни пикираха над града, спуснаха се ниско и ездачите наскачаха от гърбовете им.

Двама се приземиха близо до скелета и момичето. Бяха кльощави, с жълта кожа, покрита с недодялани татуировки, облечени в кожи — с козина и без козина, носеха тънки остриета с някаква извратена, но смъртоносна форма. Зъбите им бяха остри, очите — тъмни, а косата им стърчеше като шиповете на бодливо свинче.

Скълдъгъри пристъпи напред и ги посрещна, отби първия замах на острието, стисна ръката на замахналия и я счупи с леко движение. Сграбчи пищящия ездач и го запрати на пътя на другаря му, като използва моментното объркване, за да го изрита в коляното като добавка. Заряза ги да се гърчат, грабна Валкирия и я помъкна между сградите.

Друг ездач скочи върху главите им от един покрив, Скълдъгъри рязко изтласка въздуха и онзи отхвърча неизвестно къде. Валкирия се извъртя, защото още един ездач тупна зад тях. Размахваше грамадно острие, твърде голямо за такова тясно пространство. Момичето хвърли палтото си в лицето му, блъсна ръката с острието настрани и го ритна в глезена. Ездачът падна и си тресна главата в близката стена.

Валкирия грабна палтото и двамата пак хукнаха и се вмъкнаха в друга къща, когато пред тях изскочиха още трима ездачи. Скелетът и момичето смениха посоката, изкачиха бързо стълбите до горния етаж и без колебание се хвърлиха през близкия прозорец, сякаш прескачаха препятствие в състезание по бягане. Приземиха се с трясък на покрива на съседната къща. Затичаха напред, прескачайки отчаяно от покрив на покрив, докато най-после стигнаха последната постройка от издигнатия на склона град. Под краката им се ширна долината, а наоколо се струпваха все повече ездачи, готови да продължават лова безкрайно.

— Следваш ли някакъв план? — попита. Валкирия.

— Рядко — отвърна скелетът. После я грабна в прегръдките си и скочи. Под тях нямаше нищо, само километър и половина свободно падане и Валкирия запищя.

— Защо пищиш? — попита Скълдъгъри в ухото й, докато се премятаха из въздуха. Тя само обърна глава към лицето му и продължи да пищи право в едната му празна очна кухина. Скелетът въздъхна. — Опитай се да се овладееш.

Посоката им на движение рязко се смени и двамата западаха хоризонтално, далеч от обсега на остриетата, които ездачите хвърляха към тях от покривите на града.

Не падаха. Летяха.