Мрачни дни

39. Кухият човек

Валкирия сграбчи дебелия конец, който държеше заедно парчетата от кожата на Кухия човек и дръпна силно. Шевът се разпори, газът излезе със съскане отвътре и кожата се спихна. Смрадта обви момичето, тя се задави и се претърколи от масата, жлъчка се надигна в гърлото й. Валкирия се преви и повърна, очите й залютяха и от тях бликнаха сълзи.

После усети огромни ръце върху себе си, които я дръпнаха рязко, вдигнаха я във въздуха и я запратиха в отсрещната стена. В ребрата й се заби юмрук и тя извика. Нещо се стовари отстрани върху главата й, момичето залитна, препъна се в захвърлен стол и болезнено се блъсна в пода.

Очите й просто не искаха да се отворят, заслепени от смрадта. Валкирия опита да изпълзи настрани, но веднага пак беше сграбчена и придърпана. Брадичката й се удари в каменните плочи, по които я влачеха, и тя усети вкус на кръв. Обърна се по гръб и ритна на сляпо право назад. Ботушът й улучи крака на Кухия човек, но той беше съвсем мек, под подметката й нямаше коляно, което да се счупи. Хватката около глезена й обаче се отхлаби, тя се сви на кълбо и зад мрака на затворените си клепачи зачака следващия удар. Той беше силен и си проправи път между присвитите й колене и прибраните й лакти, улучи я право в корема и й изкара всичкия въздух. Валкирия се опита да се претърколи настрани, но същите тромави ръце отново я докопаха, ръце с грапави, непохватни пръсти, изправиха я рязко на крака и тя се запрепъва, без да може да види накъде. Бедрото й се удари силно в нещо, вероятно в ръба на масата, момичето се сви от болка и пак се отпусна на колене.

Очите й се отвориха на милиметър. Виждаше само замъглен сумрак. Затвори ги отново. Не можеше да диша. Дочу шумоленето на хартиената кожа зад гърба си и рязко се хвърли с цялото си тяло назад. Блъсна се в Кухия човек, но не прецени правилно ъгъла на удара и усети как врагът й залитна, но не падна. Наведе глава към гърдите си и сама се претърколи на пода, докато застана в клекнало положение, болката в мускулите на стомаха още не й позволяваше да се изправи. Усети как сълзите текат по лицето й, в устата си имаше вкус на кръв и повръщано.

Мръдна настрани, без да се изправя, отстъпвайки полека по-далече от Кухия човек. Ориентираше се по тежките му крачки. Протегна ръце напред и се съсредоточи в опит да разчете въздуха. Веднага усети течението, увличащо топлината от пещта, изпълнила цялата стая, и дърпащо я през отвора на тавана, откъдето беше паднала. Момичето се изправи, стъпи върху нещо и едва не се препъна. Навярно беше духалото. Пещта беше точно зад гърба й. Силна горещина, опасно близо.

Въздухът се завихри и тя усети движението на Кухия човек, усети го как върви през приливите спарена топлина, размествайки ги с приближаването си. Беше само на крачка, тежък, тромав, напредваше стремглаво, Валкирия се напрегна, дръпна рязко въздуха към себе си, после силно го изтласка напред. Въздушният удар тресна Кухия човек и го отмести далеч назад, извън обсега на магическия й сензор за движение. Чу как тялото му се заби в масата.

Валкирия разтърка очи, преди да направи опит да ги отвори. Все още лютяха, но поносимо. През сълзите виждаше всичко размазано. Изтри лице с ръкава си и замига енергично. Постепенно образът на Кухия човек дойде на фокус. Беше на пода, пълзеше към нея, иглата, с която беше шил, стърчеше от гърба му. Краката му вече бяха почти напълно спихнати, зелен газ бавно съскаше и излизаше през прободната рана.

Валкирия отстъпи встрани, далеч от ръцете му. Отиде до преобърнатия стол, изправи го и седна със стон. Съсредоточи се, за да успокои дишането си, наблюдавайки как Кухият човек бавно смени посоката и запълзя отново към нея, но когато момичето отново беше в състояние да си поема дълбоко дъх, а сълзите в очите й бяха изсъхнали, Кухият човек вече лежеше с протегнати пръсти, спрели на сантиметри от глезена й. Напълно неподвижен.

Валкирия се изправи и се изплю в опит да се отърве от противния вкус в устата си. Отиде до вратата на стаята и я отвори, огледа внимателно коридора, за да се увери, че е пуст, и се измъкна навън. Забърза напред под трепкащата светлина на факлите, усети остро болките в тялото си, но ги пренебрегна, както пренебрегваше и онази част от личността си, която искаше само да се свие на кълбо и да се наплаче. Съсредоточи се върху другата си част, онази част, която триумфираше. Беше излязла победителка в още една схватка. И след тази битка беше останала жива.

Промъкна се през поредния отвор встрани и попадна на стълбище, което водеше право нагоре. Спря, няколко секунди се ослушва, за да се увери, че наоколо няма неприятни изненади, и се заизкачва. Стъпалата се виеха около дебела колона подобно на лоза около ствол. Валкирия стигна последното и продължи напред в южна посока или поне така й се стори. Стигна до ъгъл с друг коридор и в този момент иззад него пристъпи Били Рей Сангуайн и двамата се изправиха очи в очи.

Американецът я погледа няколко секунди изненадано, сякаш да осмисли присъствието й, после на лицето му изгря снежнобялата усмивка, но по това време Валкирия вече тичаше в обратна посока. Хвърли се през една врата и чу зад гърба си смеха му.

Сега отвсякъде се носеха крясъци, дочу други тичащи стъпки, които отекваха от каменните стени. Стигна до друго стълбище нагоре и глътна стъпалата по три наведнъж. На най-горното стояха двама Кухи хора. Посегнаха към нея, но тя се плъзна край тях и се отскубна. Хукна по коридор, който завършваше с грамаден прозорец, в последния момент се закова на място и отстъпи две крачки назад. Чу гласове зад гърба си. В прозореца се виждаше друга стая, силно осветена в околния мрак. Стените бяха покрити с гоблени. Момичето мерна грамаден полилей. Главната зала на замъка. А това можеше да означава само едно — пред нея стоеше не прозорец, а полупрозрачно огледало.

Валкирия скочи срещу него, сви се на кълбо и се блъсна в стъклото. Светът се пръсна с трясък, който изпълни главата й. Полетя напред, подът на главната зала беше по-ниско от нивото на коридора, тя пропадна надолу, парчета стъкло я последваха. Тупна, изтъркаля се настрани, стъклото захрущя под нея. Зърна Скълдъгъри, в следващия миг той вече беше до нея и й помагаше да се изправи. Гастли, Флетчър и Страха също дотичаха.

Някой се прокашля. Силно. Всички вдигнаха очи към дупката от разбитото огледало. В коридора над тях стоеше Били Рей Сангуайн с ръце в джобовете.

— Ама часове вися тука и чакам да ми обърнете внимание — рече. — Как сте, бе, хора? Как е хавата? Ще си наваксаме по-късно, нали, да си поприказваме за доброто старо време и да се посмеем сладко. Но точно сега няма да стане, опасявам се. Времето малко ни притиска, сещате се, нали имаме един план за масово унищожение, та така, той си иска своето.

— Слез тука долу, Сангуайн — обади се Скълдъгъри.

— Че да ме арестуваш ли?

— Не — отвърна Гастли. — Само ще те наритаме много сериозно.

До Сангуайн се изправи възрастен мъж и Валкирия разбра, че вижда самия Клемънт Скарабей.

— Гости ли имаме? — попита.

— Точно тъй, тате — отговори Сангуайн — Ама момиченцето счупи огледалото.

— Е, нищо, де — усмихна се Скарабей. — И без това не вярвам в тия глупости за седемте години лош късмет. Мътните го взели, дори и да вярвах, все едно — утре всички бездруго вече ще сме мъртви. Здравейте, детектив Плезънт. Доста време мина.

— Искаме Танит Лоу и професор Кенспекъл Граус да ни бъдат предадени незабавно — отговори Скълдъгъри. — След това вие двамата и цялата ви шайка да се предадете доброволно.

Скарабей се разсмя, а Сангуайн усмихнато поклати глава.

— Ох, колко ви харесвам! — рече Били Рей. — Ама много ви харесвам даже. Знаете ли що? Щото сте забавни. Толкова шантаво изглеждате и говорите такива глупости. Веселба голяма.

— Държите се така, сякаш не осъзнавате колко сериозно ви превъзхождаме числено — допълни Скарабей. — А ние действително ви превъзхождаме по тоя показател, право да ви кажа. Държите се така, сякаш изобщо имате някакъв шанс срещу нас, че и срещу всичките Кухи хора, които си ушихме. Е, нямате шанс, ама никакъв. Но поведението ви е впечатляващо, де.

Сангуайн кимна:

— А това — и не ме е срам да го кажа, щото ще си остане между нас си — е достойно за уважение.

Срещу им стояха двама психопати — баща и син, еднакво луди. Но луди или не, определено приказваха твърде много и Скълдъгъри го забеляза.

— Нямате намерение да се предадете доброволно както разбирам? — рече.

— Последният път, когато ти ме арестува — отговори Скарабей, а от гласа му беше изчезнала всичката веселост, — ме заключиха за двеста години, без дори да ме съдят. За тебе може и да няма значение, но ще ти кажа, че аз лично нямам намерение да повтарям грешките си. Повече никакви затворнически килии. Никакво замазване на истината. Време е за справедливост.

— Затова ли накара професор Граус да поправи Механизма на опустошението? Мислиш си, че като го взривиш, справедливостта ще възтържествува?

— Зависи от това кой ще умре във взрива, не мислиш ли?

Скълдъгъри наклони глава.

— Като стана дума за умиране, какво всъщност ни спира да приключим с цялата работа още тук и сега, като смачкаме и двама ви от бой?

Сангуайн се навъси, престорено замислен.

— Ами, ние сме тука доооста нависоко… — после грейна пак в усмивка. — А, да! Имаме и подкрепления…

— Виждате ли — обади се Скарабей, — планирахме да използваме Кухите хора като финален щрих при отмъщението си, но сега, след като вие открихте скривалището ни, ще се наложи да импровизираме малко. Ние със сина ми сега тръгваме, казваме довиждане до следващата ни среща с вас, при която без съмнение отново ще се удряме един друг или ще правим каквото там се прави в днешно време, че малко съм изостанал от модата.

— Все още се удряме един друг — обясни Сангуайн.

— Ето на. Класиката е вечна.

— Можете да се опитате да ни спрете — продължи Сангуайн, — но ми се струва, че ще сте твърде заети да се справите с армията от Кухи хора, която след малко ще ви налети.

В същия миг невидима врата в стената зейна и през нея влезе един-единствен самотен Кух човек и застина неподвижно. Сангуайн сви недоволно устни. Изтече секунда.

— Излагация — промърмори американецът.

Друга тайна врата се плъзна настрани и този път през нея се изсипаха куп Кухи хора, десетки, а Сангуайн плесна с ръце от удоволствие и в следващия миг и той, и баща му вече бяха изчезнали.

Валкирия застана редом със Скълдъгъри и Гастли, тримата щракнаха с пръсти и призоваха пламък в дланите си. Огнените кълба се посипаха върху Кухите хора, кожата им лумваше и те се превръщаха в пепел за секунди, явно газовете в тях бяха силно запалими. Но те продължаваха да прииждат, нови и нови, буквално наводниха залата.

— Секачите идват насам — каза Скълдъгъри, — но нямаме време да ги чакаме. Антоне, тая работа трябва да приключи бързо.

Страха кимна. Затвори очи и стисна юмруци. От гърдите му изникна втора глава.

Валкирия отстъпи крачка назад от ужас и изненада. Втората глава беше мъглява, с неясни очертания, приличаше на призрак, приличаше и на истинската глава на Страха, но не съвсем. Имаше много по-дълга коса и по-остри зъби. Призрачното същество заръмжа и си запроправя път навън. От гърдите на магьосника се измъкнаха рамене, а след това ръце с грамадни нокти. Създанието беше облечено със същата бяла риза и черен костюм като истинския Страх. Застина неподвижно за секунда и чак тогава очите му се отвориха — продълговати, тесни, въгленовочерни. Видя Кухите хора, лицето му се напрегна и то сякаш скочи напред, изтръгна се цялото, повлякло след себе си мътна опашка от проблясващ мрак, която свързваше трупа му с гърдите на Страха. Съществото полетя към най-близкия Кух човек и разпори хартиената му кожа на парцали с ноктите си.

Кошмарното създание продължи все напред, опашката мрак, свързваща го с тялото на Страха се удължи, Кухите хора се стълпиха около него, то раздираше, пореше, разкъсваше, от гърлото му излизаше смразяващ писък. Съществото подскачаше и се гънеше, извиваше се и се въртеше, опашката му се гърчеше като змия, премяташе се и се кръстосваше сама със себе си, следвайки движенията му. Този призрачен Страх, тази вътрешна същност, беше безмилостна. След всеки удар лицето му се разкривяваше все по-яростно, тялото му придобиваше плътност, вече не изглеждаше мъгляво и полупрозрачно. Изглеждаше демонично. Изглеждаше зло.

Страха изпъшка. Валкирия го погледна и видя потта, избила по лицето му, видя опънатите и треперещи мускули на шията му. Опашката мрак, проточила се от гърдите му, изведнъж сякаш стана жилава и неподатлива и започна да придърпва обратно хищното създание към гърдите на магьосника. То запищя от гняв, но не можеше да се противопостави. Потъна обратно в гърдите на Страха и последното, което Валкирия видя от него, беше един закривен като сърп нокът.

Страха отстъпи тежко крачка назад. Лицето му беше бледо, дишаше накъсано. От Кухите хора нямаше и следа, наоколо се валяха само разкъсани парцали, а въздухът беше наситен със зловоние, от което очите на Валкирия отново залютяха.

— Добре ли си? — попита момичето.

— Дайте ми няколко минути — тихо отвърна Страха — да се съвзема.

— Какво представляваше това чудо? — обади се и Флетчър.

— Това е моята вътрешна същност — отговори Антон. — Тя е гневът в мен, омразата ми, решимостта ми. Тя е най-силната част от личността ми, но трябва да бъде внимателно контролирана. Не трябва да позволяваш на вътрешната си същност да прекарва много време вън от тялото ти.

— Защо?

Страха вдигна очи към младите магьосници.

— Може да те завладее. Ако това стане, тогава аз ще се превърна в нещо, което живее вътре в този хищник.

— Флетчър — повика Скълдъгъри, — изведи Антон отвън. Чакайте там Мар и Секачите. Кажете им къде сме.

Флетчър кимна, хвърли прощален поглед на Валкирия и изчезна заедно със Страха.

— Хайде — каза Скълдъгъри на Гастли и Валкирия.

Изместиха въздуха и се издигнаха до отвора под счупеното огледало и се втурнаха по коридора зад него. Срещнаха още Кухи хора, но лесно се отърваха от тях.

— За да намерим Танит, трябва да вървим насам — извика Валкирия, която водеше групата. — Кенспекъл е с нея. Той… Тя е ранена.

Продължиха да тичат, докато момичето посочи нужната врата, а Скълдъгъри я разби с един удар.

Кенспекъл Граус скочи на крака с ръмжене. Танит едва-едва повдигна глава. Гастли направи крачка към професора и му вкара едно дясно кроше. Кенспекъл само се разсмя. Блъсна Гастли и го запрати в стената. После запрати креслото си към Скълдъгъри и използва разсейването на детектива, за да го доближи. Засмя се пак и с едно движение изтръгна едната ръка на скелета от рамото му. Скълдъгъри изрева от болка, а Кенспекъл го блъсна далеч от себе си. Валкирия рязко измести въздуха и професорът залитна силно назад.

Зад гърба на момичето закънтяха стъпки и в стаята нахълта Давина Мар.

— Не мърдай! — заповяда тя, насочила пистолета си към професора.

Кенспекъл изръмжа отново, после се свлече на колене, главата му се отметна и устата му зяпна широко. В гърлото му се надигна буца — нещо се мъчеше да пропълзи навън, да се измъкне от тялото му. Ако Останката се освободеше тук, щеше да обладае някой друг от присъстващите или да използва шанса си да се измъкне на свобода, за да не го върнат в общата стая затвор в хотела. Валкирия се втурна напред и ритна. Ботушът й се заби в брадичката на професора. Тялото му се надигна леко от земята от силата на удара и падна назад.

Мар скочи, белезниците блеснаха в ръката й. Закопча китките на Кенспекъл зад гърба му и така плени и Останката вътре в тялото му. Валкирия се огледа и видя, че неколцина от Секачите освобождават Танит от креслото.

— Това няма да ме удържи задълго — каза Кенспекъл и изплю кръв, докато Мар насила го изправяше на крака. — Ще се измъкна. Ще те докопам. Всичките ще ви докопам.

— Секачи — нареди Мар, — отведете го.

Кенспекъл излезе и Флетчър се появи на мястото му.

— Флетчър — обади се Скълдъгъри и със сподавен стон постави ръката си обратно на място, — отведи Танит веднага в Убежището. Има нужда от незабавна медицинска помощ.

— Готово — отвърна телепортаторът и леко сложи длан на рамото на Танит. Двамата изчезнаха.

— Заловихте ли Скарабей? — обърна се Гастли към Мар, когато успя да се изправи от пода.

Американката поклати глава.

— Всички големи играчи се измъкнаха. В замъка са останали само Кухи хора.

— Вижте какво намерих — обади се детектив Пенънт от вратата. Усмихваше се триумфално, а в ръката си държеше нещо, прилично на странен пясъчен часовник, изработен от камък. В крехките стъклени полусфери плискаше зелена течност. — Изглежда са избягали и са си забравили играчката.

Валкирия зяпна.

— Това ли е Механизмът на опустошението?

— С него намерих и куп други неща — продължи Пенънт. — Парчетии, боклуци разни. Един от Секачите ги събра, ще ги занесем в лабораторията да им отворим малко работа там. Но това… Това е откраднатото от Хранилището.

— Тази бомба е действаща — тихо се обади Скълдъгъри.

Пенънт се разсмя.

— Невъзможно. Старецът не е имал време да я поправи. За това са нужни дни работа, а той разполагаше само с колко? С няколко часа, може би?

— За да се взриви това чудо в ръката ти, трябва да се извършат три стъпки. Виждаш ли как течността вътре леко свети? Това означава, че бомбата е действаща, а действаща ли е, значи първата стъпка е направена. Втората стъпка е активирането й. Ще познаем, че е активирана, когато течността стане червена на цвят и започне да бълбука. Третата и последна стъпка е самото взривяване. Детектив Пенънт, намирате се на две стъпки от това да заличите всички ни от лицето на земята. Ще направите най-добре да ми подадете бомбата, при това внимателно.

Скелетът пристъпи напред, но Мар го превари и първа взе бомбата.

— Може и да са ви делегирани някакви временни правомощия, господин Плезънт, но аз все още съм Главен детектив и в това си качество нося пълна отговорност за този предмет. Бомбата трябва да бъде обявена за безопасна от експертите в Убежището и едва тогава може и да реша да ви позволя да я изследвате. Но засега тя остава в ръцете ми.

Пенънт се стегна, за да не изгуби позата си на професионалист, но отстъпи назад.

Флетчър се появи до рамото на Валкирия и тя подскочи.

— Извинявай — рече момчето. — Лекарите преглеждат Танит — видя Пенънт и му махна. — Здрасти. Тебе не те ли натупах веднъж?

Пенънт се вторачи в него, но премълча.

— Върни всички ни в Убежището, за да докладваме — заповяда Мар. Дори не беше погледнала Механизма. — Стандартна оперативна процедура.

— Но както вие вече съвсем правилно изтъкнахте — прекъсна я Скълдъгъри, — аз и хората ми не сме официални агенти на Убежището, така че ще си позволим да прескочим частта със задължителните доклади. Надявам се, няма да възразите.

— Възразявам!

— Ами независимо от възраженията ви ние все пак ще прескочим тази част. Моля, чувствайте се свободна да предадете на Турид Гилд, че завладяването на замъка е изцяло ваша заслуга, а аз и партньорите ми сме се съсредоточили върху залавянето на Скарабей и шайката му. Не се тревожете, когато ги арестуваме, можете да съобщите официално, че и това е ваше дело. Ние не търсим нито слава, нито признание. Награда за труда ни е само тихото удовлетворение, че сме направили света едно по-сигурно място, спасили сме невинни животи и като цяло сме по-добри хора от вас лично.

Скълдъгъри наклони нагло глава на една страна и Валкирия разбра, че на лицето му грее усмивка.