Мрачни дни

38. Замъкът

Последният път, когато Валкирия беше виждала този замък, беше в деня, когато се наложи да бяга от него. Тъкмо бяха спасили Скълдъгъри и Кухите хора на Серпин ги притискаха от всички страни.

— Толкова пъти съм те спасявала, че… — промърмори момичето.

— Моля? — погледна я Скълдъгъри.

— Нищо.

Всички входове през партерното ниво бяха зазидани, затова влязоха през прозорец на първия етаж и поеха надолу. Беше студено и тихо. Скълдъгъри крачеше първи по каменните стъпала, следван от Флетчър и Антон Страха. Последни бяха Гастли и Валкирия.

Стълбището към подземията също се оказа зазидано.

— Разпръснете се — каза Скълдъгъри. — Търсим каквито и да било признаци за скорошно човешко присъствие.

Разделиха се. Валкирия пое към задната част на замъка. Тук-там се мяркаха самотни стари мебели, плътно покрити с прах, нелепо стърчащи в пустите стаи. Момичето влезе в дневна с богато украсена камина, хвърли един поглед и се обърна да си излезе обратно, но в следващия миг се спря. Начинът, по който издълбаните на пода пред камината жлебове улавяха светлината, привлече вниманието й. Момичето коленичи и прокара пръсти по оронените им ръбове. Без да е специалистка, Валкирия се сети, че тези жлебове са тук от времето, когато замъкът е бил построен. През годините по тях многократно се е плъзгало нещо тежко. Но дали това е ставало и наскоро?

Момичето стъпи на цокъла на камината и плъзна ръка по лавицата над нея. В десния й край нямаше никаква прах, пръстите й напипаха лъскав камък. Усети как нещо под ръката й поддаде и камината тихо се завъртя около оста си и бавно се обърна към друг, скрит зад нея студен коридор, полека завърши движението си и спря с меко щрак. Валкирия не помръдна. Коридорът беше тъмен и с каменни стени, осветяваха го факли, пъхнати в забити в камъка скоби. От лявата й страна висеше дебела верига, която пропадаше през широка дупка на пода, а нагоре се скриваше в същата дупка на тавана, сякаш беше част от някаква голяма система от макари.

А на два метра по-нататък с гръб към нея стоеше един Кух човек.

Светлината на факлите трепкаше по хартиената му кожа и очертаваше опънатите шевове, които придържаха тежките му юмруци към ръцете.

Валкирия опита да задвижи отново камината и да се върне в гостната, но механизмът явно беше блокиран. Кухият човек мръдна с глава, сякаш беше дочул нещо. Валкирия посегна към веригата и я стисна здраво с две ръце. Веригата пое нагоре, издигна момичето и то се промуши през отвора на тавана. Хвърли поглед надолу, Кухият човек се беше обърнал, но в полезрението му вече нямаше никой.

Валкирия стъпи на горния етаж и се огледа внимателно, преди да пусне веригата. Измъкна телефона си и провери покритието. Нямаше сигнал. Така и беше предполагала. Забърза надолу по коридора, придържайки се плътно до стената, стараейки се сянката й да не бърза пред нея и да я издава. Стигна до перпендикулярен коридор, надникна предпазливо иззад ъгъла и видя Спрингхийлд Джак.

Дръпна се на секундата назад и се сви. Три крачки деляха лондончанина от нея, но той ги измина спокойно, не погледна в сенките настрани и я подмина, без да я забележи. Когато съзнанието й отново заработи след уплахата, Валкирия преброи до десет, после до още пет, преди да се осмели да се изправи. Надникна отново зад ъгъла, но Джак вече се беше отдалечил по някакъв съседен коридор. Момичето пропълзя в обратната посока, мъчейки се да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и чудовището. Помисли си, че ако й се наложи да бяга от Кухите хора, сигурно ще се им се изплъзне, но да бяга от Джак… Нямаше да успее да направи и три крачки.

Дочу мъжки глас. После гаден смях. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-ясно го чуваше. Все още не можеше отчетливо да разбере думите. Гласът сякаш се приближи много в момента, в който момичето подмина една врата, но когато се върна и долепи ухо до нея, се оказа, че не чува по-ясно. Намръщи се и отстъпи пак в коридора, следвайки звука на гласа и очите й полека се преместиха към пода. В камъка точно до вратата имаше отвор. Шахта. Валкирия позна гласа на Кенспекъл, но все така не разбираше нито дума от казаното.

Застана на четири крака и надникна през отвора. Мрак. Пълен мрак. Валкирия легна по корем на пода и пропълзя в шахтата. Почака очите й да свикнат с тъмното, под ръцете си усещаше дебел слой прах. Пропълзя напред, подпряна на лакти, удари си главата в тавана на шахтата и изскърца със зъби от болка. Вече ясно чуваше какво говори гласът.

— … толкова мило от тяхна страна да ми дадат с какво да си играя, не мислиш ли? Толкова са досетливи. Не искат да се отегчавам.

Валкирия продължи напред и усети как гъста паяжина се полепи по лицето й. С едва овладяна погнуса я почисти, прогонвайки с всички сили представата за пропълзели в косата й едри паяци. Пред нея имаше процеп, лъч в тъмнината: мястото, където шахтата се отваряше към стаята, от която долиташе гласът. Валкирия запълзя бързо още напред, притисна лице до ледения камък и надникна през процепа.

Танит не беше с белезници, нито беше окована за стената. Вместо това седеше в едно кресло, ръцете й почиваха на облегалките отстрани, преметнала крак върху крак. Срещу нея, в абсолютно същото кресло, седеше старец. Бялата му коса беше сплъстена, а под очите му имаше черни кръгове. Трябваше й цяла минута, за да познае Кенспекъл.

До всяко от двете кресла стоеше по една ниска масичка. На тази до Танит имаше чашка за чай върху чинийка, на тази до Кенспекъл — също, но придружена от чайник и купичка, пълна с бучки захар. Стаята беше цялата каменна, но под креслата беше постлан килим, а на стената до тях висеше оръфано бродирано пано. Имаше и лампа без абажур, зарязана в противоположния ъгъл на помещението. Крушката й не светеше, пукната. Целият ъгъл представляваше извратен опит за имитация на домашна топлина и уют, но всичко се беше получило неестествено, изкривено и разстройващо страшно.

Кенспекъл сръбна от чая си и остави чашката върху чинийката с деликатно зън.

Лицето на Танит беше изопнато, пренапрегнато и мокро от пот. Погледът й беше размътен, а тялото — сковано. Валкирия затърси с поглед знак, че магическите й сили са били отнети или ограничени, но не забеляза нищо.

До по-близкото до отвора на шахтата кресло се беше събрала малка локвичка засъхнала кръв. Валкирия проследи мислената линия, по която кръвта трябва да беше покапала и за първи път обърна внимание на дланите на Танит. На пръв поглед всичко беше наред, но при внимателно вглеждане се виждаше, че са изцапани — сякаш някой беше взел парцал и ги беше избърсал набързо и небрежно, без да почисти всичката кръв от тях.

В този момент Валкирия забеляза, че светлината се отразява в нещо метално и лъскаво върху горната част на дланта на Танит и осъзна, че и двете ръце на русата магьосница са заковани за облегалките на стола. Стомахът на момичето се преобърна.

Внезапно й се доплака, сълзите потекоха от очите й. Видя още два гвоздея. Бяха грамадни — дебели на вид, стари и ръждиви. Пронизваха ключиците на Танит, приковавайки тялото й изправено за креслото. Пети гвоздей влизаше в десния й крак, точно над коляното, продължаваше надолу, пробождаше и левия и ги държеше заедно, кръстосани в естествена поза, но и заковани един за друг.

Кенспекъл отново говореше нещо, но Валкирия не слушаше думите. Не сваляше поглед от приятелката си. Не можеше да си поеме дъх. Изведнъж й стана страшно горещо, усети колко е тясна шахтата, твърде тясна, непоносима. Трябваше да се измъкне от там. Трябваше да пропълзи назад към отвора в пода, през който беше влязла, после да слезе долу, да разбие вратата на онази стая и с голи ръце да изтръгне оная Останка от тялото на професора. Това беше единственото нещо на този свят, което трябваше да направи. Всичко друго изгуби всякакво значение.

Опита да пропълзи назад, а гневът й продължаваше да кипи. Вреше, надигаше се, давеше я. Тялото й не помръдваше и на сантиметър. Не можеше да се върне. Паниката се прибави към гнева, адреналинът й скочи невъзможно, едно малко гласче дълбоко в съзнанието й нашепваше да се успокои, но тя не го слушаше, не можеше да го послуша.

Запълзя напред, бързо, с резки движения, сумтеше и ръмжеше, без да се интересува дали създанието, обладало Кенспекъл Граус, ще я чуе или не. После шахтата внезапно свърши и Валкирия пропадна. Изруга, опита се да се залови за нещо, да се хване за отвора на някоя паралелна шахта на долен етаж, но не постигна нищо друго, освен че събори цяло гнездо с плъхове върху главата си. Те се разпищяха гневно край нея, а Валкирия панически размаха ръце да ги свали от себе си. Главата й се удари в камък. Цялото й тяло се изви неестествено.

Под нея блесна светлина, светлина и топлина.

Тя се преметна за последен път през поредния отвор и падна може би още метър надолу. Под нея се отвори още един доста широк процеп. Валкирия инстинктивно разпери ръце и крака, за да се хване за ръбовете му и да не пропадне и през него. Закрепи се в последния момент, преди да рухне в друга стая още етаж по-надолу.

Увисна и погледна през процепа. Насред стаята под нея стоеше широка и дълга дървена маса, а върху нея лежеше полунадута кожа на бъдещ Кух човек.

Друг Кух човек се протътри край масата, носейки кофа, пълна с нещо, силно прилично на изпражнения, объркани с изкормени черва. Не погледна нагоре и Валкирия застина в опит да не издаде нито звук. Създанието отиде до вградена в близката стена пещ — единственият източник на светлина в стаята — и вдигна металната решетка, покриваща пламъците. Небрежно, разливайки по краката си, Кухият човек изсипа съдържанието на кофата в огъня. Мускулите на Валкирия я заболяха от напрежението да виси неподвижно.

Кухият човек вдигна от ъгъла голямо духало с мях, тежките му ръце се местеха несръчно, но полека напъхаха върха на духалото в специална дупка, пробита в горната част на пещта. После раздалечиха дръжките, мехът на духалото засмука смърдящите газове отвътре. Валкирия загледа как съществото отново се затътри към масата. Мушна върха на духалото в кожата на новия Кух човек и полека го изпразни вътре, надувайки бъдещия си събрат. Когато мехът се изпразни, Кухият човек го остави настрани и взе в ръка голяма игла. Заши полека дупката, за да не излизат газовете.

Ръцете на Валкирия започнаха да треперят. Краката й нямаше да я предадат, но ръцете й нямаше да издържат още дълго. Тя сведе поглед към Кухия човек, който вдигна пак духалото и пое към пещта. Момичето усети как нещо тежко се размърда в косата й и рязко трепна от отвращение. Ръцете й поддадоха и тя падна. Хлътна през отвора на тавана и се стовари върху масата.

Чу как Кухият човек изпусна меха на пода. Легна неподвижно по гръб, сдържайки дъха си. До нея лежеше полунадутият нов Кух човек, скривайки цялата стая от очите й. Валкирия не знаеше колко силно е зрението на Кухите хора, но се надяваше, че надали се ориентират в сумрака по-добре от самата нея.

Изскърца със зъби, когато усети как плъхът в косата й пак се размърда. Всяка фибра от тялото й пищеше от желание да го отскубне от себе си, но тя се удържа и не помръдна, дори когато животинката пропълзя по гърдите й. Поседя там за момент, после скочи върху кожата на Кухия човек. Тя го чу как пошумоля и там, после рипна на пода и изчезна. Секунда по-късно чу как другият Кух човек отново вдига духалото от пода. Издиша предпазливо и си позволи да се надигне на сантиметър, да надникне и да се увери, че създанието се е върнало към работата си, а не я дебне.

И тогава новият Кух човек обърна полунадутата си глава към нея.