Мрачни дни

5. Клубът на отмъстителите

Валеше. Пак.

Скарабей не харесваше Ирландия. Всичките големи нещастия в живота му го бяха сполетели все в тази страна. Всичките му големи провали. Беше лежал в американски затвор, но го бяха заловили и арестували тук, в Ирландия, а при ареста му също валеше.

В замъка беше студено и непрекъснато ставаше течение. Повечето от вратите бяха заключени, входовете към подземията и някои други противни местенца бяха дори запечатани. Разбира се, до тях все още можеше да се стигне по разни тайни проходи, но като цяло обиколките из помещенията бяха силно затруднени. Канализацията беше под всякаква критика. Килията, която му беше служила за дом и го беше поддържала жив през последните двеста години, се беше грижила тялото му да е непрекъснато нахранено, чисто, с мускули, недокоснати от старческата атрофия. За двеста години не му се беше наложило да отиде до тоалетната нито веднъж. Къде бяха отивали всички отпадъци, които иначе плътта отделя? Бяха ли се образували изобщо? Не знаеше, а и никой не го беше навестявал, за да му дава обяснения за каквото и да било.

А сега изведнъж му се налагаше отново да се храни сам, да се къпе и да се отбива до тоалетната тревожно често, а казанчето не работеше. Беше се опитал да намери друга тоалетна и точно след пет минути се беше изгубил из коридорите. Беше се препъвал в мрака час и половина, докато се ориентира и се върна обратно.

— Къде беше? — попита Били Рей, като го подмина забързано. — Тук са.

И изчезна в съседната стая.

Скарабей пристъпи на пръсти до вратата и го чу да приветства гостите. Мехурът на стареца беше все така препълнен и той се зачуди дали наоколо няма някоя саксия с цвете или нещо подобно. Не, че замъкът беше място, в което изобщо някога бе имало саксии с цветя.

— Чудите се защо ви повиках — чу се отново гласът на Били Рей. — Гледате тоя, до когото седите в момента, и си викате: „А, бе, аз тоз тип не го ли мразя? Не се ли пробва той да ме убие веднъж-дваж?“. Факт е, че, да, през годините всички ние често сме се опитвали да се избием едни други, но знаете ли какво ще ви кажа? И мнозина други са се опитвали да ни убият. Точно по тази причина, господа, сме се събрали днеска тука. Ние сме свързани, всички вие и аз. Омразата на околните е общото ни нещастие, но то ни осигурява и обща цел. Сега искам да ви представя един човек. Може би сте чували за него. Той е човекът, който уби Ерсън Вангард. Момчета, посрещнете мъжа, легендата, Клемънт Скарабей!

Скарабей изопна рамене и влезе в стаята, като се стараеше да пристъпва тежко и авторитетно.

Около масата седяха четирима мъже, а петото място се заемаше от самия Били Рей. Скарабей пристъпи, но остана прав. Познаваше всички присъстващи, макар че никога преди не ги беше срещал лично. Описанията, осигурени от сина му, бяха предостатъчни.

Рем Крукс, бивши Главен детектив на местното Убежище, към момента пълен психопат, некъпан от седмици. Наскоро беше приел в сърцето си вярата в Безликите и по думите на Били Рей беше обладан от желанието да убие някакво малко момиче на име Валкирия Каин, защото тя пък била убила неколцина от Мрачните богове с помощта на Скиптъра на Древните. Скарабей винаги беше смятал разказите за Скиптъра за бабини деветини, нито пък беше имал време да се занимава с простотии за Безликите. Беше се съгласил да вземе Крукс в екипа, защото, макар приемането на помощ от луд човек да беше огромен риск, в живота идват и моменти, в които рискът е всичко, с което изобщо разполагаш.

Тъмнокосият мъж до Крукс имаше бледа кожа и носеше черни дрехи. Дъск. Каин, момичето, което започваше явно да се утвърждава като реална и сериозна заплаха, беше оставила на лицето му дълбок белег, а тъй като беше използвала магическия бръснач на Били Рей, белегът беше незаличим. Вампирите бяха известни със своята злопаметност. Дъск беше поредната неизвестна и непредвидима величина в уравнението, защото вампирът е много повече звяр, отколкото човек. Но неповторимата му физическа сила беше качество, което не трябваше да се пренебрегва.

Срещу Дъск седеше самопровъзгласилото се Страшилище на Лондон, известно още под името Спрингхийлд Джак. Върлинестото му тяло се гърбеше разкривено на стола, седеше, придърпал едното си коляно към гърдите. Носеше парцалив старомоден костюм, цилиндърът беше кацнал на главата му под невъзможен ъгъл. Коравите му заострени нокти барабаняха бавно по масата. Скарабей нямаше представа що за чудовище представляваше това чудо, но знаеше, че Джак е прогонен от Англия и издирван от Убежищата в цяла Европа. Старецът обичаше хора, притиснати до стената. На тях можеше да се разчита.

Четвъртият член на този своеобразен Клуб на отмъстителите беше най-малко известният от всички. Били Рей беше осведомил Скарабей, че мъжът се препоръчва като несравним убиец, понесъл тежки страдания по вина на детектива-скелет и партньорката му Каин, но това беше всичко, което се знаеше в тази стая за лицето Вориен Скейпгрейс.

Скарабей застана начело на масата и събра всичкия зловещ авторитет, с който разполагаше.

— Чували сте за делата, които съм извършил — каза. Останалите го гледаха втренчено и безмълвно. — Чували сте за хората, които съм убил. Повечето от историите, които се разказват за мен, са напълно верни. Убивал съм, смял съм се на мъртвите и после съм убивал отново. Така сте постъпвали и всички вие. Господа, ние сме изчезващ вид. След стотина години хора като нас ще бъдат арестувани превантивно, преди дори да са извършили каквото и да било. Ще ни пращат в затвора само заради мислите в главите ни и чувствата, които свиват сърцата ни. Ние сме последните от породата на истински великите и истински свободните. Но те искат да ни отнемат дори това. Синът ми говори преди малко за връзката, която съществува между нас, за изгарящото желание, което всеки един в тази стая носи. Ние сме свободни хора, а за да бъдем такива, трябва да отхвърлим законите и правилата, които не са писани за нас и не ни засягат. Трябва да ударим враговете си, да ги повалим и да ги стъпчем.

— Аз съм тук, защото съм любопитен — обади се Дъск. Говореше спокойно, без напрежение ши емоции. — Защо да ви помагам?

— Измъкнах те от затвора — каза Били Рей. — Длъжник си ми, вампире.

— Длъжник съм на барон Венгос — отвърна Дъск. — На тебе нищо не ти дължа. Затова пак питам: защо да ви помагам? Защо да помагам на когото и да било тук? Нямам ви доверие. В края на краищата, един от седналите на тази маса веднъж спаси живота на Валкирия Каин.

Спрингхийлд Джак се ухили. Зъбите му бяха тънки, остри и много, много на брой.

— Попречих ти да я убиеш, защото не ми хареса как ме лъжеш, а не харесвах и шефа ти. Възможността да ви объркам плановете беше много сладка и не можах да се сдържа. Още ли ме мразиш за тая работа?

Дъск го погледна право в очите.

— Ще се срещнем някога на подходящото място и тогава ще те разкъсам на хиляди кървави треперещи парчета. Може и тука да го направим, ако искаш.

— Още дори не е мръкнало — озъби се Джак. — Дали ти отвързват каишката толкоз рано, а?

Дъск скочи през масата, Джак се изсмя и се изправи да го посрещне. Двамата се изтъркаляха на пода, блъснаха Скейпгрейс и го събориха от стола. Мятаха се и ту единият беше отгоре, ту другият, от гърлата им се носеше тежко ръмжене.

— Стига! — ревна Скарабей и мелето се прекрати. Той заприказва, преди да са размисли и да са се сбили пак. — Враждуваме помежду си? Така ли смятате, че ще успеем? Имаме възможност да разрушим самите устои на света, а вие искате да се изтрепете един друг? Нека ви кажа нещо — и говоря от личен опит — край нас винаги има много, много други хора, които си заслужават усилието да бъдат убити. Това е случай да нападнем враговете си и да ги раним смъртно. Имаме шанс да успеем там, където всички други са се проваляли. Виждали сме провалите им с очите си. Виждали сме грешките, които допуснаха хора като Меволент и Серпин, и сме си извлекли поука от тях.

— Снощи за малко да убия Валкирия Каин — обяви Рем Крукс.

Всички го зяпнаха.

— Как така? — бавно попита Били Рей.

— Пръстите ми — рече Крукс. — Около шията й. Стискам. Видях страха в очите й. Истински страх. Почти я бях довършил.

Дъск оголи зъби.

— Знаеш къде живее момичето?

Крукс кимна.

— Но сега вече не можем да стигнем до там. Видях много магове, които поставяха символи навсякъде около града. Оградиха периметър. Не можем да минем, без да вдигнем Секачите под тревога. Мразя Секачи.

— Защо не ни каза? — изхриптя Били Рей. — Можехме да отидем заедно, да я хванем, да я разкъсаме…

— Аз ще убия, Каин — пресече го Крукс и забоде пръст в гърдите си. — Аз. Не ти, не вампирът, не и идиотът.

Скейпгрейс се намръщи.

— Кой е идиотът?

— Тя уби Мрачните богове — продължи да нарежда Крукс, — но те ще се въздигнат отново.

Скарабей видя как гневът клокочи в Били Рей и Дъск. Можеше да използва собствените си познания по езика на магическите символи, за да влезе в защитения периметър, но това означаваше да изгуби половината си екип още преди да е привел плана си в действие. Това беше неприемливо. Заговори бързо, за да тушира страстите.

— Господин Крукс, ако искате Безликите да се завърнат, трябва да им помогнете да го сторят. Първата стъпка в тази посока е да се отървете от враговете им. А ние имаме план как може да стане това.

Дъск откъсна очи от Крукс.

— Тоест ти имаш план — каза.

— Да, планът е мой — отвърна Скарабей, — но всъщност принадлежи на всички ни. Ще откраднем Механизма на опустошението.

Трима от четиримата около масата се усмихнаха. Четвъртият придоби объркано изражение.

— Какво е Механизма на опустошението? — попита Скейпгрейс.

— Бомба — отвърна Били Рей. — Не се взривява с трясък и не прави голямо бум, просто за една секунда разгражда до атоми всяко нещо, намиращо се в обсега й. Превръща всичко в прах. Ще я откраднем и ще я използваме, за да унищожим Убежището.

— Останалите Убежища по света винаги са гледали на Ирландия със завист — пое нещата Скарабей. — Нищо няма да ги зарадва повече от това да нахълтат тук, да разграбят цялата магическа мощ на тази жалка страна и да я отмъкнат в собствените си бърлоги. Ние просто ще сбъднем желанието им, а едновременно с това ще избием мнозина от досадните ни врагове.

— Пренебрегвали са ни в миналото — допълни Били Рей, — подценявали са ни, особено в сравнение с Венгос, Диаблерията или разни други от тоя калибър. Ние сме били само наемници, които вършат черната работа. Но сега ще им дадем да разберат. Ще им покажем, че през цялото време е трябвало да се страхуват именно от нас.

— Мислят си, че знаят какво се задава? — каза Скарабей. — Мислят си, че знаят какво да очакват? Всъщност нямат представа колко дълбоко се лъжат.