Мрачни дни

24. Работата става дебела…

— Намеренията на Вангард бяха най-благородни — каза Скълдъгъри и гласът му изпълни пространството. — Мечтата му за мир вдъхновяваше мнозина, на които им беше писнало от войната, хора и от двете страни на фронта. Някой веднъж ми каза, че Вангард всъщност е осъзнал на какво в действителност е способен, на какво сме способни всички ние и когато го осъзнал, се уплашил. Затова се опитал да спаси всички ни. Той вярваше, че изходът от конфликта се състои в това да се позволи на Меволент и неговата клика да почитат открито Безликите, култът им да стане официална религия. Беше сигурен, че след определено време, те ще се научат да обуздават жестокостта си и ще започнат да се държат… поносимо. Мериторий не мислеше така. Нямаше доверие на Меволент, нито на когото и да било от хората му. Отначало гласът на Вангард, проповядващ взаимно разбиране и приемане, се издигаше самотен, но подкрепата зад него постепенно набираше сила. Скоро сподвижниците му бяха грамадно множество. Както разбирате, мечтата за мир е заветна за всички, с изключение на воините на бойното поле. Воинът не може да мисли за мир. Не може да се колебае. Воинът живее само във войната. В битката войната е негова майка, негов приятел, негов бог. Да вярва в нещо друго е самоубийствено за воина. Мисля, че в един определен момент Мериторий сам стигна до мисълта, че гласът, всял този смут, трябва да бъде принуден да замлъкне. Ставаше твърде силен и опасен. Твърде много хора започваха да вярват, че войната много лесно може да се прекрати. Войниците се изпълваха със съмнения. Мериторий обаче трябваше да победи окончателно Меволент, а не да мечтае за мир.

— Всичко това са хипотези — прекъсна го Гастли. — Скълдъгъри, аз също съм имал разправии с Мериторий, но той беше добър човек. Това, което ти описваш, е някакъв хладнокръвен убиец.

— Знам — отвърна Скълдъгъри. — И ако тези негови мисли се разчуели, Убежището е щяло да се раздели на фракции. Затова Мериторий е възложил задачата на Турид Гилд.

Гастли тежко седна.

— Връзва се. Гилд беше ръководител на Програмата за извънредни мерки.

— Какво е това? — попита Флетчър.

— Маговете от Програмата бяха отлично обучени и опитни магьосници, които провеждаха специални операции в тила на врага — обясни Скълдъгъри. — Мръсни поръчки. Саботаж. Провокации и партизански акции. Вършеха грозни работи. Грозни, но необходими.

— И нас се опитаха да вербуват за програмата — обади се Гастли. — Скълдъгъри, мен, още неколцина. По време на войната ние и без това бяхме образували нещо като независима бойна група. Гилд се опита да ни вербува, но на нас не ни хареса онова, което той искаше да правим — шивачът вдигна очи. — Мислиш ли, че Гилд е възложил ликвидирането на Вангард на някое от своите момчета?

Скълдъгъри кимна.

— Логично ми се струва. Мериторий е имал нужда от атентатор, който да може да изчезне секунда след престъплението и Гилд сигурно е предложил някой от своите. Винаги е проявявал кураж при подобни задачи.

— Знаеш ли кой точно е бил изпълнителят? — попита Валкирия.

— Не. Всяка една улика след това сочеше към Меволент и неговите убийци, по-специално към Скарабей. Преди да загреем, че нещата всъщност се бяха подредили много удобно и бързо при разрешаването на такъв сложен случай, вече бяхме заловили Скарабей и го бяхме набутали в затвора.

— Можел си да кажеш нещо, да изразиш съмнение.

Скълдъгъри премълча.

— Да кажем, че си прав — намеси се Танит. — Да кажем, че Мериторий и Гилд са организирали убийството на Вангард и после са натопили Скарабей. Невинен, Скарабей е гнил в килия двеста години. След като е бил лишен от магическите си сили за толкова дълго време, той е започнал неминуемо да остарява отново, нали така? Значи в момента е стар, гневен и на свобода. Има на разположение откачения си син и цялата банда психопати, които е събрал около себе си и всички те търсят отмъщение. Затова и крадат Механизма на опустошението, който не работи, както и един Капан за души. С какво тези два предмета ще им помогнат да осъществят плановете си за мъст?

— А и на кого по-точно ще отмъщават? — попита Флетчър. — Мериторий не е между живите.

— Ще погнат Гилд — каза Скълдъгъри, — затова трябва да го предупредим. Силно вероятно е да погнат и мен, но мен няма нужда никой за нищо да ме предупреждава. Аз си знам как стоят нещата. Колкото до това какво мислят да правят с откраднатите предмети, не мога да кажа, още не съм го измислил. Но ще го измисля. Една от положителните страни в ситуацията е в това, че с колкото повече хора разполага Скарабей, толкова по-вероятно е ние да успеем да заловим някой от тях. Крукс е бил забелязван в Хагард — навярно се мъчи да пробие защитите на Чайна.

— Познавам района — каза Танит. — Ще взема колелото и ще пообиколя. Може да го намеря.

— Аз пък се сещам за няколко бара, където Сангуайн непрекъснато висеше, когато беше за последно в Ирландия — обади се Гастли. — Сигурно още са отворени, нищо че е толкова късно. Ще поразпитам дали не са виждали американеца наскоро.

Скълдъгъри кимна.

— Вземи Флетчър. Така ще обиколите всички места много по-бързо. За съжаление, нямаме никаква информация за Дъск. Вампирът, когато затворих в ареста, не желае да сътрудничи, което не е никаква изненада, а пък техният вид е неподатлив на каквито и да било похвати за четене на съзнанието.

— Валкирия може да попита своето вампирско приятелче за Дъск — намеси се Флетчър.

Скълдъгъри се извърна рязко.

— Своето вампирско какво?

Валкирия измери Флетчър с усмъртителен поглед и момчето се изчерви.

— Тя, такова… Не ти ли е казала?

— Не съм му казала — отряза го Валкирия през стиснатите си зъби.

Скълдъгъри се обърна към нея.

— Имаш приятел вампир?

— Той уреди срещата с Чабон — обясни момичето. — Никога не съм оставала насаме с него. Гастли и Танит винаги бяха…

Скълдъгъри се обърна към шивача и русата магьосница.

— Знаели сте за това? Знаели сте, че тя се среща с вампир и сте го допуснали?

— Всичко беше под контрол — отвърна Танит.

— Един вампир никога не може да бъде под контрол! — изрева Скълдъгъри. — Можеше да я убие! И за какво? Заради една бледа възможност да ме спасите? Трябваше да ме оставите в отвъдното!

Танит отвърна глава, а Валкирия забоде очи в пода с пламнало лице. Само Гастли остана загледан в детектива.

— Беше риск — каза шивачът с обичайното си спокойствие. — Риск, който решихме да поемем. А сега, при положение, че момичето бездруго вече има контакт с вампир, можем да го използваме, за да опитаме да намерим Дъск. Логично е.

Скълдъгъри остана неподвижен за момент.

— Добре — отвърна най-после, в гласа му нямаше и следа от гняв. — Валкирия, ще се справиш ли?

Момичето бавно кимна. Тези резки промени в настроението на детектива започваха да я тревожат.

— Отлично. Ако извадим късмет, една от изброените нишки ще ни заведе при Скарабей. Обаждайте се, ако откриете нещо. Валкирия?

Момичето се обърна и излезе от шивачницата. Нощта беше студена, но поне още не валеше. Двамата със скелета закрачиха към Бентлито.

— Можех да кажа нещо.

— Моля?

— Преди малко ти каза, че съм можел да кажа нещо, да изразя съмнения, когато ми е станало ясно, че Скарабей е бил натопен за убийството на Вангард. Просто се съгласявам с теб.

— Като се съгласяваш, защо не си направил нищо?

Стигнаха колата. Скълдъгъри отключи, но двамата останаха отвън.

— Когато започна войната — каза детективът, — аз все още имах плът и кръв. На първо място бях баща и съпруг, а едва след това воин. После Серпин изби семейството ми, уби и мен и нещата се промениха. Върнах се и вече бях само и единствено воин, нищо друго. Войната беше всичко, което имах на този свят. Не харесвах Ерсън Вангард и не бях съгласен с него. В очите ми той беше слабост, която влияеше лошо на хората, разколебаваше ги, пречеше, а тогава ние не можехме да си позволим да търпим някой да ни пречи. Ако Вангард продължеше да изнася речите си, да прави опити за преговори с Меволент, ние щяхме да изгубим войната или поне аз бях твърдо убеден в това. Няколко години по-късно открих, че подозренията на Мериторий са били напълно основателни. Меволент е планирал да се престори, че приема мира, предложен от Вангард, а после да прегрупира силите си на по-изгодни позиции и да удари изненадващо, с цел да се разправи с всичките си врагове само в една-единствена кървава нощ. Това откритие ми носеше нещо като успокоение — все пак имах съзнанието, че поръчката на Мериторий за ликвидирането на Вангард в края на краищата е била правилно решение.

— Значи одобряваш факта, че Мериторий е наредил убийството на невинен човек.

— Бушуваше война — отвърна Скълдъгъри. — Тежки решения се взимаха всеки ден. Поръчката на Вангард беше едно от тях.

Няколко дъждовни капки паднаха от нощното небе. Валкирия не помръдна.

— През живота си съм вършил ужасни неща, Валкирия. Неща, които ме преследват и мъчат. Някои от тях са били неизбежни. Други… не, но въпреки това аз съм ги извършил. Заради греховете си трябваше да остана от другата страна на портала, защото там ми е мястото. Трябваше да се оставя да ме преследват и изтезават вечно, докато костите ми се разпаднат на прах. Но ти ме последва в ада и ме върна обратно. Аз може и да те разочаровам, но ти никога не си ме разочаровала. И никога няма да ме разочароваш.

После влезе в колата. Секунди по-късно Валкирия се настани до него. Потеглиха.

Момичето спа на задната седалка в Бентлито, завита с палтото си. Когато се събуди, тъкмо беше съмнало, сънят, който беше сънувала преди секунда, се стопи и тя седна.

— Кошмар ли имаше? — попита Скълдъгъри.

— Не знам. Не помня.

— Мърмореше непрекъснато, звучеше ми така, сякаш сънуваш кошмар. Не, че човек може да те обвинява за това, преживяла си достатъчно и кошмарите са нормални.

Валкирия се намръщи замислено, но сънят вече беше далеч, разтвори се напълно, когато посегна към него в опит да си го припомни.

— Не знам — повтори. — Но знам, че беше някакъв странен сън. Казах ли нещо смущаващо?

— Нищо, което да може да се използва срещу теб.

Момичето се усмихна вяло и хвърли поглед към изоставения склад на отсрещния тротоар на улицата.

— Има ли раздвижване?

— Още не, но на всеки вампир му е необходимо малко време, за да може човешката му кожа и коса да се възстановят сутрин. Той скоро ще се появи, ако изобщо е тук.

Валкирия оправи отпуснатата назад седалка.

— Тук е клетката, в която се затваря през нощта.

— Той защо изобщо ти помогна? Вампирите не са кой знае колко услужливи.

— Ами, мрази Дъск. Не ми каза защо, но го мрази, определено. Помогна ми, защото двамата с теб пратихме Дъск в затвора. Е, той не се задържа дълго там, но Сийлън оценява усилията ни.

Вратата на склада се отвори и навън излезе Сийлън. За миг Валкирия остана напълно неподвижна. Не беше осъзнала колко красив всъщност е младият вампир. Новата му кожа буквално сияеше от здраве, черната му коса лъщеше. Тя го загледа, а вампирът бавно отиде до най-близката кола, после рязко спря. Обърна глава и се вторачи право в момичето. Скълдъгъри излезе от Бентлито и Валкирия го последва.

— Бъди любезен — промърмори на детектива.

— Аз винаги съм любезен — отвърна скелетът.

— Не насочвай пистолет към главата му.

— О. Това имаш предвид значи.

Сийлън ги поздрави с кимване. Не се зае да си губи времето с отбелязване на очевидни факти, а именно, че Валкирия е успяла да спаси Скълдъгъри, нито пък с излишни подробности като представяне и други подобни учтивости. Просто стоеше спокойно изправен и чакаше двамата да заговорят първи.

— Не те харесвам — започна Скълдъгъри.

— Окей — кимна момчето.

— По принцип мразя вампирите — продължи скелетът. — Нямам им доверие. И на теб нямам доверие.

Валкирия въздъхна.

— Нали те помолих да си любезен.

— Е, още не съм го гръмнал, нали?

Тя извъртя очи и погледна Сийлън.

— Имаме нужда от твоята помощ, за да намерим Дъск.

— Съжалявам. Дори и да исках да ви помогна, нямаше да мога, защото просто не знам къде е.

— Но познаваш хора, които може и да знаят къде е, прав ли съм? — обади се Скълдъгъри. — Други вампири, например някои от онези, които опустошиха Убежището снощи и избиха двайсет и девет души. Чудя се, дали си бил заключен в тая твоя клетка през цялата нощ, а, Сийлън? Или по някое време си се измъкнал за една малка закусчица?

Сийлън бавно вдигна очи към детектива.

— Клетката ми се заключва с таймер, програмирана е да се отваря само на дневна светлина.

— Ти си вампир със съвест, така ли да разбирам?

— Не, сър — отвърна момчето. — Аз съм чудовище, точно както благоволихте да се изразите. Заключвам се нощем, защото, ако не се заключа, някой като вас ще дойде, ще ме издебне и ще ме погне. А след това евентуално ще ме убие.

Валкирия направи крачка и застана между двамата. Очите на вампира се преместиха върху нея. Бяха тъмни, точно като нейните собствени. Може би и по-тъмни.

— Сийлън, знам, че ти уреди срещата с Чабон, изпълни своята част от уговорката ни тогава и сега не ми дължиш нищо, но ние просто трябва да намерим Дъск и да го спрем.

— Не обичам някой да смущава усамотението ми.

— Знам.

Очите на вампира трепнаха и се преместиха към рамото й.

— Мога да попитам Молох. Но не мога да ида при него сам.

— Ще дойдем с теб.

Момчето кимна.

— Не мога да обещая, че Молох ще разполага с каквато и да било полезна информация, нито дори дали ще се съгласи да се види с нас. Но всъщност той е единственият друг вампир, който изобщо би разговарял с мен.

— Останалите вампири не те харесват, а? — стрелна го Скълдъгъри. — И защо така?

Сийлън се поколеба.

— В нашата култура е недопустимо един вампир да убие друг.

— Ти си убил друг вампир?

— Да, сър. Така сторих.

— Защо?

Сийлън сви рамене.

— Той си го заслужаваше.