Мрачни дни

46. Краят на играта

Гилд проследи с поглед как Скарабей слиза бавно по стъпалата и сяда сред тълпата. Имаше време, когато убиец от класата на Скарабей никога нямаше да допусне да бъде проследен така лаишки, но това време беше отминало безвъзвратно, заличено от дните, които старият американец беше прекарал в затвора. Точно до него имаше свободно място и Гилд го зае.

— Здравей, Клемънт — каза. — Не се опитвай да бягаш. Не бих искал да ставаш за смях.

Челюстта на Скарабей се стегна, но той не помръдна от мястото си.

— Виж какво намерих в Хранилището — продължи Гилд и разтвори дланта си. Държеше меден диск, широк колкото петте му пръста. Дискът имаше осем тънички крачета, които в момента стояха свити под него. Приличаше на мъртъв паяк. — Сети ли се какво е това? Сигурен съм, че си се сетил. Колко души си убил с това оръжие през живота си, а?

— Не водя сметки — отвърна Скарабей.

— Предметът просто се прикрепя към целта, нали така беше? И той сам освобождава ужасната си сила. Ако сега например аз го прикрепя към теб, през тялото ти ще протече енергия, стократно по-силна от масиран инфаркт, прав ли съм?

Осемте крачета трепнаха, когато предметът усети новата си жертва.

Скарабей преглътна.

— Прав си.

Тълпата ревна и скочи на крака. Гилд и Скарабей останаха седнали.

— Къде е Механизмът на опустошението, Скарабей?

— В джоба ми.

— Откъм моята страна?

— Да.

Гилд се усмихна и внимателно бръкна със свободната си ръка в джоба на палтото на Скарабей. Пръстите му напипаха бомбата, сключиха се около нея и бавно я изтеглиха навън. Течността в стъклениците все още имаше спокоен зелен цвят. Дори още не беше активирана. Върховният маг пъхна предмета под палтото си и го скри от любопитни очи.

— Причини ни толкова главоболия — промърмори. — Добре, че те намерих, преди да направиш нещо, което да ни причини реални проблеми.

— Ще ме убиеш — каза Скарабей, — нали? Веднага?

— Да, мисля, че така ще е най-добре за всички.

Скарабей обърна глава и погледна Гилд в упор.

— Имаш ли куража, обаче? Имаш ли куража да погледнеш един човек в очите и да го убиеш? Нареждал си да бъдат извършвани убийства. Организирал си ги, помагал си на убийците, прикривал си ги… Но бил ли си някога толкова близо до някого, когото ти предстои да убиеш със собствените си ръце? Достатъчно близо, за да погледнеш в очите му, докато умира?

— Не — призна Гилд. — Но съм много любопитен да разбера какво е усещането.

— Мога ли да бъда откровен с теб? Иска ми се Мериторий да беше жив. Много повече бих предпочел той да ме довърши.

— Е, не можем винаги да избираме кой да ни убие.

— Прав си, предполагам. Аз избрах теб, но всички тези хора наоколо не са те избирали.

— Не съм сигурен, че разбирам какви ги дърдориш, Скарабей. Нямам намерение да убивам хората на стадиона.

— Всъщност, Върховен маг Гилд, точно това ти предстои да направиш. Този Механизъм на опустошението не е конструиран така, че аз да мога да го задействам. Той е направен специално за теб.

Гилд се разсмя.

— И какво, за Бога, може изобщо да ме накара да го задействам?

— Ще го задействаш, защото аз ще ти кажа да го сториш.

— Двеста години в самота са те побъркали, старче. Няма да отнема живота на тези хора. Няма да убия сам себе си. Ще убия единствено теб.

— Ще убиеш мен, ще убиеш и всички хора на стадиона, но няма да убиеш себе си. Специално накарах професора да се погрижи за това. Бомбата е направена така, че ще пощади твоя живот. Бих те посъветвал да не я изпускаш от ръката си. Пуснеш ли я, ще се взриви.

— Какви ги говориш? Дори не е активирана.

— След като е докосната от теб, Върховен маг, и е прекарала повече от десет секунди в дланта ти, тя се е активирала сама.

Гилд се намръщи и сведе поглед към бомбата, която така и не беше изпуснал от ръката си. Течността в нея беше аленочервена, бълбукаше и вреше в стъклениците. Сърцето на Върховния маг започна да прескача и той усети как се задушава.

— Осемдесет хиляди човека — продължи Скарабей. — На живо по телевизията. Моментът на трагедията ще бъде предаван по всички канали по света отново и отново години след днешния ден. А Върховният маг на ирландския магически Съвет ще носи цялата вина. Просто е… идеално, не мислиш ли?

— Ти си луд — каза Гилд. — Ще я дезактивирам. Ще…

— Сега ще излезеш отпред на терена — каза Скарабей, — и ще пуснеш Механизма на опустошението на земята. Всичките осемдесет хиляди човека край теб ще бъдат изтрити от лицето на земята.

— Защо?

Тълпата скочи и ревна отново.

— Никога не съм харесвал Нефариан Серпин — продължи Скарабей, сякаш не беше чул въпроса на Гилд. — Венгос беше свестен човек. Така и не съм срещал лично лорд Вайл, но Серпин определено не можех да го търпя. Така и не разбрах защо Меволент му вярваше толкова. Но едно трябва да му се признае на Нефариан — знаеше как да притиска хората. Това умение му позволи да убие Скълдъгъри Плезънт. Ликвидира семейството му. Скелетът обезумя от гняв и това реши съдбата му. Яростта замъглява ума. Мъстта заслепява. Но за това трябва търпение. Както вече казах, най-важно е да улучиш момента. Най-подходящия момент.

— И сега този момент е настъпил, така ли? — изръмжа Гилд. — Нали разбираш, че всичко, което трябва да направя, е да притисна този паяк до тялото ти и последният ти момент определено ще настъпи?

— О, моят момент бездруго ще настъпи скоро, не се тревожи. Не, мисълта ми е друга. Серпин умееше да притиска хората в ъгъла. Семейството е отличен начин да бъде направено това. Сега ще бръкна във вътрешния си джоб. Ако бях на твое място, нямаше да бързам с убиването.

Много бавно Скарабей измъкна мобилния си телефон.

— Засенчи екрана от слънцето — каза, докато натискаше някакви бутони. — Иначе ще ти е трудно да видиш снимката.

Протегна телефона. Гилд преглътна, бързо прибра паяка обратно в джоба си и взе мобилния от Скарабей. Наклони го встрани от слънцето и видя онова, което трябваше да види — снимка на съпругата си и дъщеря си, и двете вързани и със запушени усти.

— Добре са — обади се Скарабей, загледан в играта на терена. — Живи и здрави. Такива и ще си останат, ако правиш, каквото ти казвам.

— Пусни ги — каза Гилд. Нямаше дъх да говори повече.

— Били Рей е с тях и заедно гледат телевизия. Щом взривиш бомбата, синът ми ще ги освободи. Нямаме причина да ги убиваме, Върховен маг. Семейството ти никога не ни е сторило зло.

— Няма да убия всички тези хора.

— Ще ги убиеш.

— Ти си луд.

— Това вече го каза. Гилд, ти не харесваш смъртните. Доколкото те познавам, никога не си ги харесвал. Време е да нарушиш правилата, Върховен маг.

— Няма да го направя.

— Не само, че ще го направиш, но ще го направиш през следващите три минути, защото иначе Били Рей ще убие жена ти и дъщеря ти.

— Това не е отмъщение. Хората на стадиона също не са ти сторили нищо. Няма нужда да ги убиваш. Дори нямаш желание да ги убиваш. Ако искаш да ме накараш да си платя за делата си, добре, накарай мен да си платя. Не невинните. Не семейството ми.

— Всички сте част от моя план. След 80 000 мъртви всички Убежища по света ще проумеят колко са слаби, колко уязвими са. След края на войната с Меволент Убежищата трябваше да бъдат разпуснати до едно. Нямаме нужда от вас, старейшините, дето седите в префърцунения си Съвет и се избирате един друг на властови позиции, за да упражнявате власт над нас, останалите. Аз не обичам други хора да ми казват какво да правя. Когато това става, имам голям проблем. Подобна система дава големи фалове. Съдебни грешки например. Същата тази система ме онеправда и ме прати в затвора за убийство, което не съм извършил, и по тази причина аз ще пратя тебе в затвора за убийството на 80 000 безпомощни смъртни. Да видим на теб колко ще ти хареса да прекараш остатъка от живота си в килия. Върховен маг, имаш на разположение две минути да излезеш отпред на терена. Мисля, че е време да тръгваш.

Гилд не можеше да си поеме въздух и да заговори, а Скарабей върна поглед към играта. Гилд се изправи, Механизмът на опустошението все така беше в ръката му. Стори му се, че чувства как бомбата пулсира със свой собствен, тих и ужасяващ живот, но после отхвърли тази мисъл. Предметът няма разум, нямаше съвест. Предметът не е зъл, той е просто предмет. Човекът, който би задействал такъв предмет обаче, вече_ трябва да е зъл_.

Пътят между мястото му и тунела, през който влизаха и излизаха играчите, беше свободно. Би могъл да се промъкне и да излезе на терена, преди някой да го усети. Хвърли поглед към Скарабей. Старецът вече не се усмихваше. Беше спокоен пред лицето на надвисналата смърт. Разбира се. Точно нея беше чакал през последните двеста години.

Гилд пое сред седалките, очите му бяха приковани право напред. Не желаеше да поглежда към морето от лица наоколо. Искаше му се да можеше да заглуши и шума — виковете, пеенето, тътена на живите хора — но в същото време не беше сигурен, че би го заглушил, ако действително беше в състояние да го стори. Той беше човекът, на когото предстоеше да извърши една от най-чудовищните постъпки, която историята би видяла някога. Не трябваше ли вече да страда? Не трябваше ли да се моли болката да започне възможно най-рано?

Осъзна, че краката му продължават да се движат, че се приближава до тунела, до камерите и до зеления терен, а все още не му беше хрумнало как да излезе от това положение. Ако не измислеше решение през следващите няколко секунди, трябваше или да стане масов убиец, или да осъди на смърт семейството си.

— Върховен маг — каза един спокоен глас в ухото му, — позволете да ви кажа две думи.

Скълдъгъри Плезънт хвана Гилд за лакътя, скелетните му пръсти се впиха в плътта и в следващия момент Върховният маг осъзна, че вече е в тунела за играчите, че тича напред и постепенно навлиза в общия главен коридор, който обикаля околовръст целия стадион. Дръпна се, освободи ръката си и се обърна. Паниката се надигаше в гърдите му. Плезънт също спря, шалът криеше челюстта му, шапката беше дръпната ниско над очите, а пистолетът му сочеше право в корема на Гилд.

— Сангуайн държи семейството ми — каза Гилд. — Трябва да ме оставиш да сторя това, което съм започнал.

— Дай ми Механизма.

— Ако го пусна, ще се взриви. Къде е Флетчър Рен? Той може да те спаси, теб и останалите. Ако действаш бързо, можеш да спасиш още десетина човека, ако не и повече.

Плезънт остана неподвижен.

— Животът на съпругата и дъщеря ти срещу живота на осемдесет хиляди непознати? Много несправедливо звучи, не мислиш ли?

— Ти най-добре от всички трябва да знаеш, че бих сторил всичко, за да защитя семейството си. Ще имаш малко време, поне докато стигна до центъра на терена.

— Време достатъчно да спася шепа хора, а да оставя хиляди други да умрат?

— Ако се опиташ да ме спреш, ще взривя бомбата тук и сега.

Плезънт кимна и прибра пистолета, но Гилд знаеше какво ще последва. Докато детективът още замахваше, Върховният маг измести въздуха. Пространството между двамата затрепери, задуха бриз. Само след секунда палтото на Гилд плющеше от ураганен вятър, извил се на едно-единствено място вътре в коридора. Върховният маг нямаше шанс срещу толкова могъщ магьосник като скелета.

Сякаш, за да докаже това, Скълдъгъри рязко смени позицията си и вместо да бута въздуха, го дръпна към себе си. Гилд залитна напред, скелетът се озова зад гърба му, обгърна шията му с ръка и стисна здраво. Гилд се замята, Скълдъгъри го пусна и го изрита силно отстрани в бедрото. Гилд залитна отново, но детективът беше плътно до него, за да е сигурен, че бомбата няма да се изплъзне от пръстите на Върховния маг. Гилд обаче издебна момента и рязко притисна медния паяк отстрани на черепа на Скълдъгъри. Предметът разгъна крачетата си и потъна в костта, после се чу пукот като от пречупен от светкавица клон, Скълдъгъри се килна и рухна.

Гилд не знаеше как детективът усеща болката — всъщност, още не беше ясно по силата на каква магия скелетът изобщо съществува — но беше сигурен, че дори и великият Скълдъгъри Плезънт не може да издържи силата на подобен удар и да се съвземе навреме, за да му попречи да взриви бомбата.

Обърна се да излезе на терена и видя Валкирия Каин, която приближаваше с енергични крачки. Замахна с ръка да я махне от пътя си, но тя беше по-бърза — плетеница сенки се заби в лицето на Гилд и той се олюля. Времето му и без това изтичаше и не можеше да рискува момичето да го победи.

— Съжалявам — каза и опита да пусне Механизма, но пръстите на ръката му просто не желаеха да се разтворят.

Той заръмжа, когато усети как въздухът се сгъстява около ръката му и държи дланта му болезнено стисната. Това беше силата на Плезънт, надигнал се от пода, протегнал облечената си в ръкавица ръка. Гилд се втурна към него, решен да го изрита в главата, но Каин го настигна и го препъна. После обви ръка изотзад около шията му и не пусна повече.

Със свободната си ръка Гилд се опита да отхлаби хватката й. С другата, стиснала бомбата, заудря момичето по рамото, по лакътя, но без резултат — дрехите й бяха дело на Биспоук. Тя сигурно дори не усещаше ударите. С ъгълчето на окото си видя, че Плезънт стана от пода, все така протегнал ръка напред.

Гилд рязко се наведе, преметна Каин над себе си, замахна и я удари силно с бомбата по главата. Тя извика и го пусна. Върховният маг измести въздуха и блъсна с всичката му сила детектива в гърдите. Плезънт отлетя назад и напрежението около ръката на Гилд изчезна.

Върховният маг се изправи, дишайки тежко. Сърцето му бясно биеше. Разтвори длан.