Мрачни дни

37. Мрачната тайна на Чайна

Над леглото беше нарисуван магически символ. Грееше меко, а енергията му се вливаше в тялото на Чайна. Тя лежеше точно отдолу със затворени очи, с ръце, скръстени на корема, а съзнанието й беше съсредоточено върху символа и контролираше силата му. Приливите и отливите на магия бушуваха в Чайна като бурно море, но за външен наблюдател това вълнение беше невидимо. Вместо бурно море той би видял спокойно езеро, по чиято повърхност не пробягва дори една вълничка — в стаята цареше пълен покой. Чайна така предпочиташе.

Символът угасна и очите на магьосницата се отвориха. Тя се изправи спокойно, без да бърза. Докато се обличаше, не откъсваше очи от образа си в огледалото. Изглеждаше бледа и слаба. Тялото й беше все още уморено, магическите способности — все така изтощени. Не беше достатъчно силна да извърши онова, което се налагаше да извърши, но задачата не можеше да чака.

Чайна излезе от спалнята си, извади пистолет от чекмеджето на писалището си и го прибра в дамската си чантичка. Не можеше да рискува да използва някоя от собствените си коли, затова си повика такси и стоически издържа четирийсет и пет минути, през които шофьорът горещо й се обясняваше във вечна любов. Когато стигнаха, където трябва, тя го отпрати и човекът си замина, облян в сълзи.

Чайна стъпи на изронения асфалт и пое по тясната пътека между прогнила ограда от дъски и висок рушащ се зид. Пътеката, обрасла с трева и бурени, я изведе до закътана малка къщичка, скрита от любопитни очи и преминаващи автомобили. Потропа на вратата, отвори й дребничък мъж с костюм и жилетка. На лицето му бяха изписани всичките разочарования на живота, примесени с вечен стремеж към постигане на логиката на нещата, увенчан с непрестанни провали. Името на мъжа беше Прейв и при вида на Чайна изпъкналите му очи се разшириха двойно, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си и да се търкулнат надолу по бузите му.

— Чайна Сороуз — приглушено рече той. Тя беше забравила носовото му произношение. — Знаех си, че този ден ще дойде. Знаех си. Дошла си да ме убиеш, нали?

— Че защо ще ми е притрябвало да правя подобно нещо? — попита Чайна. Не му се усмихна. Мъжът не беше достоен за усмивката й. — Може ли да вляза?

— Не съм сторил нищо лошо — избъбри мъжът.

— Значи в теб е настъпила някаква прекрасна промяна. Отмести се от пътя ми, ако обичаш.

Прейв се подчини и Чайна влезе. Къщата беше построена преди сто години и магьосницата отлично я познаваше, тъй като тя служеше за храм на поклонниците на Безликите. Съществуването на храма беше една от най-успешно опазените тайни в града, най-вече, защото Прейв, мъжът, който го надзираваше, беше безполезен глупак и не представляваше заплаха за никого.

Стените отвътре бяха украсени с рисунки и свещени изображения на Мрачните богове, в централното помещение беше разположен олтар, стъпил върху протрит килим, върху който шепа отчаяни последователи години наред бяха коленичили и фанатично се бяха молили да настъпи краят на човечеството.

— Къде е той? — попита Чайна, прелиствайки небрежно оставената върху олтара книга — силно оръфан екземпляр от Евангелието на Безликите, идиотски трактат, написан от идиот в опита му да осмисли и опише поведението на пасмината, към която принадлежи.

Прейв поклати глава.

— Не знам за кого говориш, но дори и да знаех, нямаше да ти кажа. Ти си предателка, богохулница и еретичка.

— Много работи съм, явно. Питам къде е Рем Крукс.

Прейв придоби изражение, което вероятно смяташе за надменно.

— Не познавам такъв човек. Много неща се промениха, откак ти богохулно се отрече от нас, госпожице Сороуз. Вече сме представители на уважавана религия и настояваме към нас да се отнасят с подобаващо уважение. Уморихме се от вечното преследване, на което сме подложени. Ние също имаме права.

— Никакви права нямате.

— Но би трябвало да имаме. Не правим на никого зло, нито пък толерираме насилието, независимо срещу кого е използвано то.

— Значи, когато преди единайсет месеца Безликите ни навестиха и избиха толкова хора…

— Това е различно — отвърна Прейв. — Тези хора си го търсеха.

— Започваш да ме дразниш, Прейв, затова по-добре отговаряй, за да приключваме. Къде е Рем Крукс?

Прейв я гледа още няколко секунди предизвикателно, след това клюмна.

— Не знам — каза. — Отби се тук няколко пъти през най-различни интервали от време. Седеше и бъбреше стандартните приказки как Безликите щели да заличат човечеството и да превърнат света в пепел, и прочее, и прочее. Не проумява красотата на актовете, които Мрачните богове ще извършат, интересува се само от крайния резултат. Мислех, че разговорите с него ще ми донесат просветление — все пак съзнанието му е било докоснато от боговете. Но не. Той не носи нито мъдрост, нито някаква потресаваща абсолютна истина. Просто е… луд.

— Трябва да го намеря.

— Не мога да ти помогна. Не знам къде живее. Не познавам други хора, които го познават. По всичко изглежда, че аз съм единственият, с когото разговаря, а и по-голямата част от приказките му са празни брътвежи.

— Това сигурно е изпитание за вярата ти.

Прейв се вторачи в нея.

— Когато се завърнат, нашите богове ще възнаградят нашата преданост и ще заличат еретиците от лицето на земята.

Фанатикът очевидно не знаеше нищо полезно, а дори и да знаеше, Чайна нямаше сила да се мъчи да изтръгва информация против волята му. Остави го да стърчи пред олтара и си тръгна. Пое обратно по пътеката и забеляза на улицата отпред някакъв мъж. Главата му беше отпусната на гърдите, а ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. Крачеше забързано. Беше на десет крачки от нея, когато вдигна очи и я погледна.

— Здравей, Рем — каза Чайна.

Очакваше да го стресне, но той остана спокоен. Просто стоеше насред улицата и я гледаше, приличаше на елен, парализиран пред автомобилни фарове или на крадец, хванат посред нощ на местопрестъплението.

— Ти си едно много лошо момче — продължи Чайна. — Опитал си се да убиеш Валкирия Каин, а аз много харесвам Валкирия. Забъркал си се със Скарабей и плановете му за промяна на световния ред, а аз много харесвам световния ред такъв, какъвто си е. Не обичам промените. Особено онези, за които не съм подготвена.

— Знам всичко за теб — отвърна Крукс с напрегнат глас.

— Не трябваше да се замесваш с шайката на Скарабей. Трябваше да си останеш скрит възможно най-далеч от тук.

— Известна ми е тайната ти — избъбри бившият детектив. — И сега ти си уплашена. Страхуваш се от онова, което той ще ти стори, когато я узнае.

— Разказал ли си тайната ми на някой друг, Рем?

— На всички съм я разказал.

Чайна се усмихна.

— Лъжец. На никого нищо не си разказал.

Мъжът заклати глава.

— Разказал съм я. Разказал съм. Не знаеш дали лъжа или не.

Ръката на Чайна се плъзна в чантичката й.

— Последните единайсет месеца са били много тежки за теб, нали? Нямал си си никого, към когото да се обърнеш за помощ. Никакви приятели. Никакви колеги. Само ти и малкият ти сбъркан мозък. Имал си нужда само от един-единствен момент на просветление… Но той така и не е дошъл, права ли съм?

Крукс облиза устни.

— Всички знаят какво си сторила. Аз им разказах. Всички говорят само за теб. Шепнат си. Чайна Сороуз, Чайна Сороуз, тя е онази, онази същата, казват. Тя е онази същата. Нефариан Серпин уби Скълдъгъри Плезънт, но Чайна Сороуз беше онази, която подмами семейството на скелета в капана.

Чайна пристъпи напред. Крукс щракна с пръсти и пламъкът лумна в дланта му. Чайна дръпна спусъка. Куршумът съсипа прекрасната чантичка и в гърдите на Рем Крукс зейна кървава дупка. Той падна назад, пламъкът в ръката му изчезна и когато Чайна прекрачи тялото му и отмина, бившият детектив вече не беше сред живите.