Мрачни дни

28. Хотел „Среднощ“

Гилд присви очи при вида на бойната група.

— Почвам да съжалявам за решението си — каза. — Преследване с коли? Посред бял ден? Може би Мар беше права. Може би все пак трябва да ви затворя всичките.

— Може би трябва да възложиш на детектив Мар някоя полезна задача — отвърна Скълдъгъри. — В момента Гастли проверява всички замъци в околността, до които може да се достигне с максимум два часа шофиране. Сигурен съм, че му е необходима помощ.

— О, да, вярно, източникът на информация, когото отказвате да разкриете, ви е казал, че щабквартирата на Скарабей вероятно се намира в замък. Това ли е всичко?

— Работим с онова, с което разполагаме, Турид.

— Е, разполагате ли с още нещо?

— Разполагаме с мотив — отвърна Валкирия. — Скарабей цели отмъщение срещу хората, които са го натопили.

Гилд се втренчи в нея.

— За какво говориш?

— Вие, момчета, сте светили маслото на оня тип Ерсън Вангард — пресече го Флетчър. — Не сте искали да подрива авторитета ви, да внушава, че войната може да спре, страхували сте се от него и така нататък, каквото още там ви се е въртяло из главата.

— Това е смешно.

Валкирия издържа втренчения поглед на Върховния маг.

— Накарали сте един от подчинените ви магьосници от Програмата за извънредни мерки да убие Вангард, а после сте приписали престъплението на Скарабей, заловили сте го и сте го вкарали в затвора без съд и присъда.

Гилд изръмжа към Скълдъгъри:

— Предполага се, че разследваш Скарабей, а не мен. Прахосваш ценно…

— Ако искаме да предвидим ходовете на Скарабей — прекъсна го скелетът, — трябва да знаем истината. Дали преследва теб, мен, двама ни или всички магьосници по принцип? Ако наистина той е убил Вангард, първото, което трябва да направим, е да поставим теб под специална охрана за поне година. Междувременно Скарабей ще се отегчи или ще умре и нещата ще приключат от само себе си. Но ако не той е убил Вангард, то сме изправени пред много по-големи проблеми. И задължително трябва да сме наясно какви точно са те.

— Хубаво, защо не тръгнеш от позицията, че наистина имаме много по-големи проблеми? — отвърна Гилд.

— Скарабей ли уби Вангард?

— Това изобщо не е…

— Скарабей ли уби Вангард?

— Не — озъби се Гилд.

— Мериторий е наредил убийството му — натисна Валкирия.

— Това беше необходима стъпка — отговори Гилд.

— Вангард е бил на ваша страна.

— Вангард не беше на ничия страна, освен на своята собствена.

— Това не го е превръщало във враг обаче.

— Нямам намерение да стърча тука и да давам сметка за действията си точно на теб, момиче! Тогава сторихме онова, което трябваше да бъде сторено, и ако то е предизвикало усложнения, ще се справя с тях лично, след приключването на настоящата криза. Всички ли сме съгласни? Отлично. Сега, след като сте наясно с огорченията на Скарабей, имате ли намерение да го заловите?

— Истината все пак ни приближава една крачка повече към решението на въпроса — каза Скълдъгъри. — Основната ни тревога е свързана с Механизма на опустошението.

— Той е дезактивиран — отвърна Гилд. — Безполезен е. Защо да се тревожим за него?

— Защото на света има само един човек, който може да го поправи, а Скарабей току-що го отвлече.

Гилд пребледня.

— Граус може да поправи Механизма?

— Човекът е гений на науките. Може да направи всичко, което поискаш. Въпросът, който естествено се налага, е дали обаче той наистина ще поправи Механизма? Не мисля, че ще го стори. Мисля, че по-скоро би умрял, отколкото да помогне да бъдат наранени живи същества.

— Дано си прав.

— Но ние не искаме професорът да умира — гневно се намеси Валкирия. — Ако някой ще умира, то това трябва да е…

Гилд я изгледа и тя млъкна.

— Дали ще го изтезават? — тихо попита Флетчър. — Знам, че тука при вас има такъв обичай… Но професорът е възрастен човек. Няма да може да го понесе. Достатъчно му е, че преживя автомобилна катастрофа днес.

Валкирия се навъси при внезапно хрумналата й мисъл.

— Защо се наложи професорът да преживява автомобилна катастрофа? Защо изобщо пътуваха с кола? Сангуайн можеше просто да грабне професора и заедно с него да изчезне по неговия си начин под земята. Защо му е трябвала кола?

— И аз това се чудя от известно време — отвърна Скълдъгъри. — Единственото обяснение, което ми хрумва, е, че навярно Сангуайн се е мъчил да ни отведе на някое точно определено място.

— В капан?

— Ами да, иначе не се сещам къде другаде би имало смисъл да ни води.

— Значи стана добре, че катастрофира.

— Съобщиха за гонката по новините — сопна се Гилд. — Нищо от случилото се не е добре. Ако обаче най-лошото предстои, ако Граус все пак поправи Механизма, за какво би го използвал Скарабей? Да ме убие?

— Ако е искал просто да те убие, щеше да накара Дъск да свърши тази работа заедно с вампирите си при атаката над Убежището. Вероятно държи всички магьосници по принцип отговорни за несправедливото му затваряне.

— Може би затова му трябва Механизмът. Иска да унищожи Убежището напълно, веднъж завинаги.

— Може би — проточи Скълдъгъри и изведнъж рязко вдигна глава. — Сетих се защо е откраднал и Капана за души!

— Така ли?

— Знам как ще накарат професор Граус да им помогне. Дори знам къде ще се намира тази вечер най-малко един член на шайката им.

— Сети се за всичко това, докато си стояхме тук и си приказвахме, така ли?

— Ами, аз съм детектив все пак.

— Хубаво, за какво се канят да използват Механизма на опустошението?

— Вероятно точно за това, за което предполагаме — искат да унищожат окончателно Убежището. Но не съм напълно сигурен.

— Когато си напълно сигурен в нещо — въздъхна Гилд, — би ли бил така добър да ми го съобщиш? С нетърпение чакам деня, в който наистина ще ни бъдеш от полза, Скълдъгъри.

Крачеха към Бентлито.

— Флетчър — обади се Скълдъгъри, — искам да помогнеш на Гастли да намери замъка, който ни интересува.

— А вие двамата какво ще правите?

— Няма значение — отвърна Валкирия. — Защо Сангуайн е откраднал Капана за души?

Скълдъгъри отключи колата.

— Някога чувала ли си за Останките?

— Да не са рокгрупа? — намеси се Флетчър.

— Останките са духове на мрака, същества, пропити с чисто зло. Изгубили са собствените си тела отдавна, затова обладават телата на живите всеки път, когато им се отвори възможност, поемат спомените им, поглъщат личността им и похищават плътта им. Останките са чума. През 1892 година обладаха всички хора в град Кери, до последния, и изгориха селището. Тогава от Убежището помолиха некромантите за помощ, с цел да бъде построено нещо като гигантски Капан за души дълбоко в недрата на планината Макгиликъдис Рийкс. Некромантите отказаха, така че Убежището се зае с тази работа със собствени сили и направи, каквото можа. Всички хора от града бяха отведени в планината, Капанът за души някак си, направо по чудо, заработи и всички Останки бяха откъснати насилствено от телата, които бяха обладали.

— Къде са Останките сега?

— Затворени в капана. Стотици от тях, невъзможно е да се каже колко точно, бяха прехвърлени в специално помещение, от което не биха могли да излязат сами. Ако някога се измъкнат, ще плъзнат по света, ще се местят от тяло в тяло, ще трупат сили и ще съберат своя собствена армия.

— Ако Сангуайн успее да хване някой от Останките в откраднатия от Храма Капан за души — каза Валкирия, — би ли могъл да го всели в Кенспекъл, за да завладее съзнанието и тялото му и да ги използва?

— Да, може, и смятам, че точно това е планът им — каза Скълдъгъри. — Останката ще придобие всички умения на професора, ще получи наготово всичките му спомени, но няма да се превърне в самия него, не и напълно. Няма да има неговата съвест например.

— Къде е това специално помещение? — попита Флетчър. — Мога да стигна там много бързо.

— Този път не, Флетчър. Можеш да се телепортираш само на места, където вече си бил, а специално това помещение непрекъснато променя местоположението си.

Валкирия се намръщи.

— Това пък какво означава?

Флетчър отиде да помага на Гастли, а Скълдъгъри и Валкирия напуснаха града с Бентлито. Докато пътуваха, скелетът разказа на момичето всичко за хотел „Среднощ“.

Държал го магьосник на име Антон Страха, стар приятел на Скълдъгъри, воювал рамо до рамо с него във войната срещу Меволент. Разочарован от различните Убежища по света, които се превръщали във все по-сложни и бюрократични структури, Страха построил собствен хотел, който да бъде последно скривалище и пристан за онези от магическата общност, които съществуват и действат извън официалните законови рамки. Гостите му често били аутсайдери и ексцентрични единаци, а понякога и откровени престъпници, но всички били добре дошли, стига да се подчиняват на единственото правило на хотела.

А правилото, каза Скълдъгъри, било простичко: срещу никого от гостите не може да бъде употребявано насилие. Ако конфликт все пак възникнел, Страха заставал на страната на жертвата, независимо коя е тя и дали си е заслужила да я преследват. Обикновено след това проблемите приключвали, защото очевидно никой не желаел да се изправя срещу Страха.

— Трябва да е много печен — изкоментира Валкирия, — щом всички се страхуват от него. Какъв е, елементал или адепт?

— Адепт — отвърна Скълдъгъри. — Дано имаш късмет никога да не видиш на какво е способен.

Продължиха напред и момичето се замисли за една неясна тревога, която не й даваше мира цял ден, загнездила се на дъното на съзнанието й. Навлязоха в гора и спряха на една поляна, но Валкирия все още не беше успяла да улови тревожната мисъл. Скълдъгъри паркира колата и двамата се измъкнаха навън.

— По-добре се хвани здраво за мен — каза скелетът.

Валкирия се вкопчи в него и двамата се издигнаха плавно във въздуха и се отдалечиха от пътя. Понесоха се над дърветата, краката на момичето докосваха връхчетата на най-високите клони. Скълдъгъри поддържаше стабилна посока, на Валкирия й се стори, че от време на време го чува как си говори сам, лишената му от устни уста произнасяше тихо неясни думи, които вятърът отнасяше още преди да са се оформили докрай.

Полека се спуснаха и стъпиха на друга поляна.

— Какво правим? — попита Валкирия. — Къде е хотелът?

— Ей сега ще го видиш — отвърна детективът, хвърли поглед към джобния си часовник и пак го прибра.

След секунда земята под поляната заръмжа, затресе се и от нея изникна сграда.

От пръстта изскочиха носещи греди, от тревата бликна бетон, потече нагоре и застина твърд. Стените се оформиха и затвориха, Валкирия мерна образуващите се една по една стаи, в които от нищото изникваха мебелите. Над първия етаж израсна втори, а над него — трети, стените родиха покрив, чиито заострени очертания се сляха едно с друго на фона на небето. От рамките на прозорците потече стъкло, което запълни отворите и замръзна, от касите се разгънаха врати. Последна изникна табела, на която пишеше „Хотел «Среднощ»“.

— На всеки дванайсет часа хотелът се мести — напуска предишното си местоположение и израства на друго място по света — обясни Скълдъгъри, — и всички, които в този момент са вътре, се пренасят заедно с цялата сграда. Предполагам, че Антон е можел да кръсти мястото хотел „Пладне“, ама „Среднощ“ е доста по-впечатляващо, а, какво ще кажеш?

— Така си е — съгласи се Валкирия. Беше малко стресната. Преглътна и последва детектива в хотела.

Във фоайето имаше рецепция, а зад нея — дъска с поне двайсетина кукички за закачане на ключове. До дъската имаше врата, очевидно водеща към служебно помещение. На плота пред рецепцията стоеше лампа, а до нея — разгърнат журнал за регистрация на гостите и една самотна химикалка.

Подминаха рецепцията и влязоха в общия хол. Няколко стари стола, диван и масичка за кафе бяха подредени около камината — прекрасно кътче, в което гостите да слизат вечер и да почиват в приятна компания. По дължината на едната стена имаше лавици с книги, а до тях врата, която вероятно водеше до кухнята или трапезарията. По стълбите от етажите слезе жена, не им обърна ни най-малко внимание и изчезна нанякъде. Върнаха се при рецепцията. Сега зад нея се беше изправил мъж — висок, с дълга черна коса, облечен като погребален агент. Усмихна им се кротко.

— Здравей, приятелю — каза мъжът на Скълдъгъри. — Ако не си дошъл да притесняваш гостите ми, ще ти кажа, че изключително се радвам да те видя.

— Аз също се радвам. Валкирия Каин, запознай се с Антон Страха, собственик и управител на хотел „Среднощ“.

Страха се поклони леко.

— За мен е удоволствие да се срещнем, Валкирия. Слушал съм много истории за теб.

— Хубави или лоши?

— Всички истории са хубави истории — усмихна се мъжът. — Дори лошите. Какво мога да направя за вас?

— Тук сме да нагледаме Останките — отвърна Скълдъгъри.

Страха замълча неподвижен за момент.

— Разбирам — рече най-накрая. — Дошли сте да ги преброите, може би?

— Просто искаме да се уверим, че всичките са си там, където им е мястото.

— Имате ли някаква причина да смятате, че това не е така? — попита Страха и се измъкна иззад рецепцията.

— Клемънт Скарабей излезе от затвора — каза Скълдъгъри, докато се качваха след Антон по стълбите. — Събрал е малка банда от убийци-единомишленици и имаме основание да смятаме, че замисля да освободи един от Останките.

— И мислиш, че ще успее да го стори, без аз да разбера?

— Не подценявам враговете си.

— Но по всичко личи, че подценяваш приятелите си — Страха извърна глава и погледна Валкирия. — Разполагам с два етажа, на всеки има по дванайсет стаи, стените, вратите и прозорците са двойно подсилени както механично, така и с магия. Около периметъра на цялата сграда има печати, които не позволяват на определени нежелани елементи да проникват насам. Основната ми грижа е да предлагам на гостите си пълна сигурност. Една от стаите ми обаче е различна от всички останали.

Спряха пред врата на втория етаж, на която беше закован номер 24.

— Тук държа Останките — обясни Страха. — Стоят затворени тук повече от сто години и досега нито един не е успял да избяга. Тази врата не е била отваряна от век, няма да бъде отваряна още поне толкова. Останките няма да мърдат от тук.

Скълдъгъри свали шапката от главата си и обръсна невидимо мъхче от периферията й.

— Хората, за които ти говоря, са изключително изобретателни, Антоне.

— Хубаво, в такъв случай ще се опитат да осъществят плана си и той ще се провали. Бих ви предложил да отседнете в стаята точно срещу номер 24, за да се уверите, че никой няма намерение да влиза при Останките засега, но за съжаление капацитетът на хотела е запълнен, а всеки момент очаквам да пристигне и още един гост.

— Ако не ти пречим, бихме искали все пак да се повъртим из фоайето още няколко часа.

— Разбира се, щом желаете, няма проблем.

Слязоха заедно надолу и се върнаха при рецепцията, където завариха Били Рей Сангуайн, подпрян небрежно на плота.

Револверът на Скълдъгъри като по чудо се озова в ръката му, а Сангуайн се разсмя и отстъпи назад с ръце във въздуха.

— Не стреляй! — подигра ги с престорен ужас. — Нямам оръжие!

Скълдъгъри не отвърна. Револверът не помръдна.

Смехът на Сангуайн се стопи.

— Ей, сериозно. Внимавай да не ме гръмнеш.

— Арестуван си — каза Скълдъгъри.

— Агентите на Убежището нямат никакви правомощия на територията на хотел „Среднощ“ — отвърна Сангуайн. — Тъй е, нали? Разучих добре правилата, преди да дойда.

— Не ми пука — ледено отговори Скълдъгъри. — Ще те изхвърля от тук и ще те арестувам отвън, не е никакъв проблем.

— И с пръст не можеш да ме пипнеш — изсмя се Сангуайн. — Ти си Страха, нали? Господин Страх, имам резервация за вашето почтено заведение, където възнамерявам да прекарам една нощ. Името ми е Уилям Реймънд Сангуайн. Приятелите ми викат Били Рей.

Страха отиде до плота и погледна в книгата си за гости, после вдигна очи към Скълдъгъри и Валкирия.

— Гост е — уведоми ги.

— Още не е никакъв гост — каза Скълдъгъри и направи движение към Сангуайн. В същата секунда Страха се изпречи помежду им.

— Скълдъгъри, този мъж е гост в хотел „Среднощ“. Като такъв, той се намира под моя закрила. Моля те, прибери оръжието.

За секунда Скълдъгъри остана неподвижен, после бавно плъзна револвера в кобура.

Страха се обърна към Сангуайн.

— Имате ли багаж, господин Сангуайн?

— Само това е — отвърна тексасецът и кимна към малкия куфар в краката си.

— В него ли носиш Капана за души? — подхвърли Валкирия.

— Валкирия, положително не разбирам какви ги говориш. В куфарчето си нося само един кат чисто бельо и една хубава прочитна книга — извърна се Били Рей към Страха. — Хайде да направим нещата официални. Къде да се подпиша?