Мрачни дни

42. Некроманти

Рийт ги завари да го чакат в гробището над Храма, облечени в простите си черни роби. Приказваха помежду си. Той закрачи към тях, чакълът под ботушите му захрущя, изящно ушитото му палто се разпери зад гърба му от лекия вятър. Никога не му беше допадала фалшивата скромност на черните роби, нито пък смехотворната идея, че всички некроманти са с чисти сърца и помисли и съответно преследват почтени и безкористни цели. Обичаше хубавите дрехи и затова носеше хубави дрехи. По собственото му мнение нищо не беше по-чисто и почтено от това да бъдеш верен на себе си.

Видяха го и разговорът замря. Отдясно стоеше Куивър, висок мъж, кльощав почти колкото Скълдъгъри Плезънт. Имаше хлътнали бузи, а очите му грееха, потънали дълбоко в орбитите си. Куивър беше от онези хора, които говорят, само когато имат какво да кажат и то е от значение — Рийт отдавна беше признал пред себе си, че подобно поведение е рядкост сред некромантите.

Отляво беше застанала диаметралната противоположност на Куивър. Мъжът имаше спокойното излъчване на красивите хора, но беше твърде блед и донякъде твърде мекушав, за да прави действително впечатление. Името му беше Крейвън, а ласкателствата му бяха осигурили висока степен в йерархията, но към момента Рийт все още не можеше да проумее как именно колегата му се възползва от реалната власт, съсредоточена в ръцете му. Крейвън неизменно се съгласяваше с всяка дума на Първосвещеника и никога не беше направил и най-малък опит сам да окаже някакво влияние при решаването на този или онзи въпрос. Рийт не можеше да разгадае стратегията му и по тази причина се доверяваше на Крейвън правопропорционално на степента, в която го харесваше като човек. С други думи никак.

Между Куивър и Крейвън се беше изправил Първосвещеникът, робата издаваше сана му. Беше по-износена, но далеч по-царствена. Рийт нямаше да се изненада, ако се окажеше, че Първосвещеник Тенебре облича нова роба всеки ден, но разполага с цял екип блюдолизци, които нощем я обработват да изглежда износена, ей така, само заради ефекта. При тази мисъл Рийт едва не се усмихна, но се овладя навреме.

Тенебре прибра дългопръстите си ръце в пищните ръкави и наклони глава на една страна. Шията му също беше издължена и изящна. Целият напомняше на Рийт на онези смешни птици, които по цял ден киснат до колене във вода — жерави или пък фламинго. Зависи кое от двете имаше по-глуповат вид.

— Ваша светлост — поздрави Рийт и се поклони според протокола. — Мислех, че ще проведем този разговор сред стените на Храма.

— Стените имат уши — заяви надуто Крейвън.

— Не, стените нямат уши — напомни му Рийт, без дори да го удостоява с поглед. — Само хората.

Крейвън се навъси, но Рийт не му обърна внимание.

— Бих предпочел да обсъждаме интересуващите ни въпроси тук навън — отвърна Тенебре, — където няма непосредствена опасност от подслушване. Както разбирам, Капанът за души е бил намерен?

— Да — кимна Рийт. — Валкирия ме информира, че първо ще го използват, за да върнат Останката в хотел „Среднощ“, а след това ще ни го предадат обратно.

— Капанът за души е наша собственост — обърна се Крейвън към Тенебре. — Никой няма право да ни осведомява, кога щял да ни го върне. Трябва да настояваме предметът да ни бъде възстановен незабавно.

— Ако го сторим — намеси се Рийт, — Скълдъгъри и групата му ще пренебрегнат молбата ни и ние ще изглеждаме като слабаци без капка влияние.

— Никой не може да пренебрегва некромантите! — изплю Крейвън.

— Те могат и ще го сторят, без да им мигне окото. Ако все пак понякога се осмеляваше да напускаш безопасността на Храма, щеше да знаеш, че никой в магьосническата общност не ни харесва.

— А би трябвало да се боят от нас!

— А ако в историята на ордена ни беше имало повечко хора, които да общуват с другите и да покажат каква е силата ни, то със сигурност мнозина щяха да се боят. Но сега всички знаят, че некромантите предпочитат да си стоят в храмовете си и да плетат зловещите си заговори, но предпочитат да не си цапат ръцете с реални действия. Лорд Вайл, разбира се, беше едно щастливо изключение.

— Предател — меко изкоментира Куивър с тон, който можеше да заблуди незапознат човек и да му внуши, че некромантът може дори да изпитва чувства.

— Сега не му е времето да говорим за лорд Вайл — прекъсна ги Тенебре. — Имаше време, когато той беше нашият Вестител на смъртта, но това време отмина и днес ние продължаваме да търсим. Соломон, искам да вземеш Капана за души и да го върнеш тук, преди Останката да бъде извадена от него.

— Сър?

— Кажи им, че сам ще го занесеш в хотел „Среднощ“ или пък, че искаш да изследваш уреда в момент, в който в него наистина има пленена душа. Не ме интересува каква лъжа ще използваш, искам да ми донесеш Капана за души, искам да ми донесеш и Останката. Ще се справиш ли?

— Разбира се. Мога ли да попитам за какво са ви?

— Не, не може да попиташ — изсумтя презрително Крейвън. Рийт се обърна и го загледа, Крейвън издържа на погледа му цели три секунди, но след това се сви.

— Момичето Каин — продължи Тенебре, сменяйки темата без церемонии. — Тя знае за Прохода, така ли?

— Плезънт ме притисна — призна Рийт. — Трябваше или да й разкажа всичко, или да рискувам да я изгубим.

— Напомням ти, Соломон, че ние тук не споделяме твоята убеденост, че тя е онази, която търсим от толкова години. Най-малкото е твърде млада.

— Тя е роден некромант, Ваша светлост. Напредва в дисциплината по-бързо от всеки друг, когото съм наблюдавал след лорд Вайл.

— Доста страшно сравнение — промърмори Куивър.

— Дори и така да е — отвърна Рийт, — момичето има потенциал, с който ще надмине дори лорда. Тя е онази, която толкова отдавна чакаме. Убеден съм.

— Негова светлост съвсем правилно отбеляза — намеси се Крейвън, който чак сега си възвърна дар словото, — че момичето е твърде младо. Плюс това е силно привързана към детектива скелет. Наистина ли смяташ, че можем да я откъснем от него?

— Няма да е лесно — отвърна Рийт, — но не е невъзможно. Скълдъгъри Плезънт е смайващо изкривена личност.

— Много по-изкривена, отколкото предполагаш — намеси се Тенебре. — Разбира се, ние трябва да се срещнем с момичето. Мяркали сме я твърде за кратко през последните месеци, а трябва да си съставим по-ясно мнение за нейните способности.

— Разбира се, Първосвещеник.

Куивър заговори:

— Ако тя все пак се окаже подходящ кандидат, трябва да бъде наблюдавана много отблизо, за да не се допусне да се отклони от правия път. Не можем да позволим да повторим грешката си.

— Съгласен съм — каза Рийт и се поколеба, преди да продължи. — Ваша светлост, ще позволите ли за момент да се върна на деликатния въпрос за лорд Вайл…

Тенебре придоби недоволно изражение, а Крейвън застана до лакътя му и изкопира физиономията му поразително добре. Въпреки това Рийт продължи:

— Струва ми се, че колкото повече се доближаваме до появата на Прохода, толкова по-сериозна ще става съпротивата от страна на неверниците, обединили сили с враговете ни. Новините се разпространяват бързо, ще тръгнат и слухове.

— От слухове ли се боиш, Рийт? — засмя се Крейвън. — Трепериш пред глупавите приказки? Тогава може би не си мъжът, за когото те смятаме. Може би не си подходящият човек, който да бъде наш представител извън стените на Храма.

— И кой ще заеме мястото ми? — ледено отвърна Рейт. — Ти? Ако за моята позиция се изискваха експертни познания по подлизурство, тогава ти щеше да си идеалната кандидатура.

— Как смееш! — изписка Крейвън.

Рийт направи рязко крачка към него и колегата му едва не се препъна в робата си, докато бързаше да отстъпи по-далеч.

— Стига! — изръмжа Първосвещеникът. — Соломон, ти всъщност се тревожиш слуховете да не стигнат до неподходящите хора, така ли да разбирам?

— Да, сър.

— Загрижеността ти е оправдана, но трябва да те уверя, че не е необходима. Днес орденът на некромантите е по-могъщ, отколкото беше по време на войната с Меволент. За нас е напълно възможно да се справим с всеки проблем, стига да възникне.

— При цялото ми уважение, сър, възможно е да възникне нещо повече от проблем. Простете ми, че онова, което ще кажа, може да прозвучи малко мелодраматично, но ако слуховете, че се готвим да посрещнем Прохода, достигнат до скривалището на лорд Вайл, където и да е то, той със сигурност ще се върне, за да ни унищожи.

— В такъв случай — отвърна Първосвещеник Тенебре с търпелива усмивка, — трябва да сме сигурни, че Валкирия Каин ще може да го убие първа и да ни спаси. Не смяташ ли и ти така?