Мрачни дни

3. Един план, ясен и прост

На следващата сутрин Валкирия се върна в стаята си да огледа пораженията. Вътре беше страшен студ. Подът беше покрит със стъкла, а бюрото — съсипано. После се обади на Чайна Сороуз и я помоли за помощ. През последните шест месеца Чайна обучаваше млади магьосници на езика на магическите символи и обеща, че ще изпрати учениците си да издигнат предупредителна система около целия град.

Валкирия й благодари, затвори телефона, дръпна вратата на гардероба и докосна огледалото. Отражението й прекрачи навън и се скри на първо време под леглото, а Стефани си облече училищната униформа и слезе на закуска. От цяла седмица не беше седяла на масата с родителите си и сега копнееше за компанията им. Освен това днес беше твърдо решена да върне Скълдъгъри обратно.

Родителите й си говореха за счупения прозорец — баща й беше убеден, че може сам да смени стъклото, но майка й не беше толкова сигурна. После баща й обяви намеренията си по един друг въпрос:

— Ще си взема половин ден почивка — каза. — Ще се срещам с един важни клиенти и ще ги заведа на по една бърза деветка.

Майка й се втренчи в него.

— Каква деветка?

— Не съм много сигурен — призна той. — Някакъв лаф от голфа. Мъжете на моята възраст непрекъснато го повтарят. Исках да заведа клиентите на мач вечерта, но и малко голф следобеда ще свърши същата работа.

— Ти не играеш голф — напомни съпругата му.

— Не, но съм гледал по телевизията как става, вижда ми се проста работа. Удряш топката с онова нещо.

— Стик се казва.

— Ето, и ти го знаеш, лесна работа.

— Ами при тебе координацията между ръката и погледа не е идеална, а и мразиш дългите разходки и влаченето на тежки сакове. Освен това все повтаряш, че голфът е пълна глупост.

— Голфът си е пълна глупост — съгласи се баща й.

— Защо тогава искаш да водиш клиентите на голф?

— Да ти кажа право, екипите много ми харесват. Тези пуловери с острото деколте и лъскавите емблеми, а и бричовете с три четвърти чорапи…

— Мисля, че никой вече не носи бричове с три четвърти чорапи.

— О!

Валкирия често мислеше, че баща й и майка й са родени един за друг. Освен това се съмняваше някой друг, освен нея да си дава сметка колко шантави са и двамата.

Дояде си закуската, върна се в стаята си и се преоблече в черните си дрехи. Отражението вдигна униформата от пода и я навлече.

Преди почти две години в един град на име Роърхейвън Скълдъгъри беше застрелял отражението й. Първоначалната задача на това отражение беше просто да замества Валкирия пред родителите й, докато тя обикаля със Скълдъгъри, но поради прекомерна употреба то беше развило някои странности и специфично поведение. Когато го простреляха и то „умря“, проблемът се беше задълбочил. Тогава бяха върнали тялото му в огледалото и отражението отново се беше върнало към имитацията си на живот, но скоро стана ясно, че убийството беше направило реакциите му още по-непредвидими. Самичко се беше освободило от някои задължителни ограничения — например обличаше се по свой избор, а от време на време в паметта му се появяваха бели петна.

Но в момента Валкирия нямаше време да се тревожи за това. Трябваше да намери черепа на Скълдъгъри. Освен това все някой трябваше да отиде на училище на нейно място и днес.

Закопча черния панталон, нахлузи ботушите и остави маншетите на панталона да ги покрият. Ризата й беше без ръкави, но топлеше, а когато облече палтото си, се почувства така, сякаш е навлякла ватирани термодрехи. Материята отчиташе промените във външната температура и се нагаждаше към нея, за да поддържа тялото на Валкирия във възможно най-пълен комфорт, независимо от условията. Палтото беше черно, а ръкавите — тъмночервени като засъхнала кръв. Още един от шедьоврите на Гастли Биспоук.

Отражението вдигна ученическата чанта и без дума повече обърна гръб и излезе от стаята.

Валкирия звънна на Флетчър Рен и в следващия миг той прекрачи от празното пространство и се озова до нея. Телефонът в ръката й изпука, докато се опитваше да намери отново мрежа през наситеното магическо поле на телепортатора, но после се отказа и замлъкна. Русата коса на Флетчър беше чаровно разрошена, усмивката — обичайната смесица от самодоволство и подигравка. Носеше протрити дънки, вехти ботуши и армейско яке и единственият проблем с външния му вид се състоеше във факта, че отвсякъде си личеше как самият Флетчър отлично знае колко добре изглежда.

— Какво е ставало тука? — попита той и усмивката му изчезна при вида на погрома наоколо.

— Нападнаха ме.

Очите му се разшириха и той я стисна за раменете, сякаш да се увери, че е жива и здрава.

— Добре ли си? Ранена ли си? Кой беше?

— Всичко е наред, Флетчър. Ще ти разкажа, когато отидем при останалите, за да не повтарям сто пъти.

— Не беше вампирът, нали?

— Моля?

Флетчър я пусна и отстъпи крачка.

— Оня, как му беше името, дето снощи се виждахте. Киселото и злобно момченце-вампирче.

— Казва се Сийлън. Не, не ме нападна той, разбира се.

Телепортаторът кимна.

— Окей тогава. Сигурна ли си, че си наред?

— Добре съм.

— Той всъщност какво рече? Вампирчето, де.

— Уреди ми среща с продавача точно, както беше обещал.

— Не сте си бъбрили сладко-сладко значи.

— Не е мой тип.

— Силен, мрачен и мълчалив, а?

— Такъв си е. Освен това слънцето залязваше.

— А, окей. Сигурно не е искал да се превърне в кошмарно чудовище и да те разкъса на парчета още на първата среща.

— Защо ми се струва, че не го харесваш особено?

— Ами не, не го харесвам, особено като се сетя за кошмарното чудовище. Ами ти?

— Какво аз? Да го харесвам? Не. Дори не го познавам.

— А, добре — Флетчър изглеждаше доволен. — Може ли да те питам нещо?

— Че ти досега само ме питаш.

— Може ли да те питам още нещо?

— Може ли да ме питаш някъде, където нашите няма да ни чуят?

Той я хвана за ръката и след миг двамата бяха на покрива на шивачницата на Биспоук. Валкирия така беше свикнала с телепортирането вече, че дори не й се зави свят.

— Питай — рече.

Флетчър се поколеба, после подхвана с небрежен тон:

— Мислиш ли, че като се върне Скълдъгъри, нещата пак ще си станат нормални? Ти и той пак ще разследвате случаи и ще преживявате приключения заедно, и така нататък?

— Предполагам. Не виждам причина за промяна.

— Ами, хубаво — кимна момчето. — Хубаво, че цялата тая история ще свърши, искам да кажа. След всичко, през което минахме.

— Последните няколко месеца бяха ужасни — призна Валкирия.

— Знам. Но в същото време, така де, да ти кажа право, беше весело.

Валкирия замълча.

— Не в лошия смисъл! — засмя се Флетчър. — Това, че Скълдъгъри се изгуби, изобщо не е весело, нито пък твоите тревоги. Искам само да кажа, че се чувствам добре от това, че участвам. Че помагам, че съм част от отбора.

— Хубаво.

— Така че, чудех се, такова, искам да кажа, питах се, дали ще може после да ви помагам на вас със Скълдъгъри в разследванията?

Валкирия рязко пое дъх.

— Ами… не знам.

— Добра работа върша, признай си. Няма да има нужда да се разкарвате нагоре-надолу с тая негова изкопаема кола.

— Той обича Бентлито. Аз също.

— Знам, знам, само си викам дали не може, като се върне, да го питаш, дали няма да ме искате, а?

— Добре — отвърна тя. — Ще го питам.

— Освен, ако ти лично нямаш нещо против мен.

Валкирия повдигна вежди.

— Споменала ли съм нещо подобно?

— Не, ама… А, бе, всъщност да, казваш си го бая често.

Тя сви рамене.

— Казвам го само, когато ме дразниш.

— Напоследък дразня ли те?

— В момента ме дразниш.

Флетчър се ухили, а тя протегна ръка.

— Долу.

Той хвана ръката й и се поклони.

— Слушам, господарке.

В следващата секунда бяха в задната стая на шивачницата.

— Можеш да ме пуснеш вече — обади се Валкирия.

— Знам, че мога — отвърна телепортаторът. — Просто не искам.

Тя рязко изви китката си и го принуди да я пусне сравнително безболезнено.

Ухаеше на кафе, чуваха се гласове и двамата излязоха отпред в работилницата. Танит и Гастли седяха край малката масичка до стената. Шивачът клатеше с отвращение масивната си глава.

— Какво е станало? — попита Валкирия.

— Вчера са пуснали Клемънт Скарабей от затвора — отвърна Танит.

— Кой е Клемънт Скарабей? — обади се Флетчър.

— Наемникът, който уби Ерсън Вангард.

— Кой е Ерсън Вангард? — продължи Флетчър.

Валкирия се зарадва, че Флетчър е тук. На света имаше поне един човек, който знае по-малко от нея.

— Вангард беше воин, който се отрече от войната — обади се Гастли. Валкирия забеляза, че от яката на ризата му се подава ъгълчето на превръзка. Премълча си и не го попита каква рана е превързвал. — Кога беше то… Може би има двеста години оттогава. В един момент почна да говори за мирно разрешение на войната с Меволент, такова, което да не изисква едната страна в конфликта да изтрие другата от лицето на земята.

— Проявил е здрав разум, с други думи — каза Танит. — Станало е много преди аз да се родя, но помня, че родителите ми разказваха за него.

Гастли продължи:

— В един момент на Меволент му писна някой непрекъснато да подрива бойния дух и да разколебава армията му и прати Скарабей да ликвидира Вангард.

— И двеста години по-късно — каза Танит — се оказва, че Скарабей е излежал присъдата си и го пускат на свобода. Изненадана съм, че изобщо е оживял. Само след две-три години в онези килии магьосниците започват да остаряват като смъртни. Мисля, че всички са разчитали просто да пукне от старост.

— Скарабей трябваше да умре в затвора — тихо се обади Гастли. — Уби един велик човек.

— Знаете ли кой още е трябвало да умре нощес? — попита внезапно Флетчър. — Валкирия. Нападнали са я.

Танит и Гастли зяпнаха, Валкирия въздъхна и разказа всичко за Крукс.

Гастли присви очи с недоверие.

— Рийт просто случайно е минавал край вас, когато Крукс те е нападнал? Доколкото го познавам тоя некромант, няма да се учудя, ако лично е организирал всичко, само за да може да се яви в сюблимния момент и да те спаси.

— Не ме е спасил — отвърна Валкирия с лек яд. — Щях и сама да се справя с Крукс. Някак си.

— Гастли е прав — намеси се Танит. — След Аранмор не знаем какви ги върши Крукс. Фактът, че видя Безликите, унищожи разума му, Вал. Спокойно може да се намира под контрола на Рийт.

— Соломон Рийт е на наша страна — кротко отвърна Валкирия, отдавна уморена от този спор. Бяха го водили вече сто пъти. — А и защо му е да праща Крукс срещу мен? Какво печели по този начин?

Танит сви рамене.

— Вече сме близо до целта, скоро ще върнем Скълдъгъри при нас, а Рийт ще изгуби единствената си ученичка. Той печели доверието ти, Валкирия, кара те да се чувстваш спокойна с него и се надява да извади късмет и в края на краищата, ти да избереш некромантията пред елементалната магия.

Валкирия почувства пръстена на ръката си. Не го беше свалила цяла нощ.

— Ще се тревожим за това после — каза.

— Луд те напада посред нощ — отвърна Танит и повдигна вежди, — луд, който дори и когато беше нормален, те мразеше в червата, а ти ни казваш да забравим за случая, така ли?

Флетчър хвърли поглед към Гастли и се обади с привичната си тактичност:

— Ей, наранил ли си се нещо?

Гастли придърпа яката си да скрие превръзката.

— Не — отвърна сухо.

— Поряза се като се бръснеше ли? Голямо бръснене е паднало май…

Гастли въздъхна.

— Помолих Чайна да ми помогне някак си да започна да се сливам с тълпата. Писна ми от маскировки. Така че тя ми направи една фасадна татуировка, това е.

— Какво е фасадна татуировка? — попита Танит.

— Не е важно.

— Ами разправи ни набързо тогава, че да минем към важните неща!

— Фалшиво лице — отвърна рязко Гастли, прикривайки смущението си с припряност. — Чайна татуира два символа на ключиците ми и, на теория, когато раните оздравеят, символите ще правят така, че за кратко време да изглеждам нормално.

— Нормално?

— Без белези.

— Леле майко.

— Не е важно, нали ви казах.

— Кога ще се задействат?

— След няколко часа. Може и нищо да не стане, но… Заслужава си да опитам. По-добре е от това да се увивам в шал всеки път, когато излизам навън. Да се върнем към належащите въпроси. Самолетът на Чабон каца след час, нали така?

— Ако ми беше позволил аз да отида да говоря с него, вече да сме свършили работата — обади се Флетчър.

— Чабон ни няма доверие — каза Валкирия. — Той е търговец, а хората, с които търгува, не са добри и надеждни като нас.

— Просто щях да грабна черепа и да се върна за миг — сви рамене Флетчър.

Валкирия въздъхна.

— Парите налице ли са?

Танит подритна торбата на пода до крака си.

— Изтеглихме по малко от всяка от многото ни банкови сметки. Добре, че добрите и надеждните хора като нас не ценят парите кой знае колко.

— Говори за себе си — измърмори Флетчър.

— Като говорим за пари, ти нищо не си дал — навъси се Танит.

— Личното ми време за нищо ли го имаш? — озъби се телепортаторът.

— Ами нищо си е, особено ако опиташ да купиш нещо с него.

— О!

Танит обърна очи към Валкирия.

— Вал, успокой се, окей? Предвидили сме всички варианти.

— Скълдъгъри веднъж ми каза, че е в състояние да предвиди всички варианти, но обикновено не го прави, защото това разваля изненадата.

Устните на Танит се извиха в усмивка.

— Значи сме предвидили всички онези варианти, които са хрумнали на нас четиримата и не сме предвидили онова, за което не сме се сетили. Няма никаква причина да се съмняваме, че нещо ще се обърка: просто ще се срещнем с човека, ще дадем парите, ще приберем черепа и ще се сбогуваме с по едно „благодаря“. Следобед отиваме до фермата Аранмор и Флетчър отваря портала. Влизаме, намираме Скълдъгъри и го връщаме при нас. Просто като прословутия фасул.

— Освен ако нещо не се обърка — каза Валкирия.

— Е, да. Освен ако нещо ужасяващо и страшно не се обърка. Както всъщност най-често става.